ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци

„Северозападен романь“ – гъз път да види?,
Част 8

Да, обещах, че ще пиша на книжовен всичко по този пътепис, но от време на време не се сдържам, разберете ме правилно.

Когато си тръгнахме от Оряхово, всички бяхме заредени с ужасно много позитивна енергия. Двамата с Фенерски по причина на отличното гостоприемство на домакините, жена ми и заради това, но и защото си беше ударила гъза в тавана от кеф, че е отишла за пръв път в едно такова красиво градче, за което изобщо не е и подозирала, че съществува дотогава, освен като име.

Най-много се радваше Фенерски, в това спор няма. Този младеж на средна възраст с дух на 15-годишен тийнейджър и мъдрост на чичка, който най-много до две-три лета ще започне да взема пенсия, моят издател, дърпащ ме от облаците всеки път, когато залетя по старата си любов, грандоманския оптимизъм, си отиваше в родното място. Бяла Слатина. Личеше му, че се радва като магаре на прясно окосено сено.

Не знам колко време пътувахме, тъй като не ми беше до гледане на часовника. Бърборехме какви ли не глупости, слушахме Митко Таралежков и „сръбежете“ (това е северозападен сленг за сръбска музика, за който не знае) и сякаш за нула време видяхме табелата на Бяла Слатина. Жена ми слезе да тегли пари от картата ми. Тъй като в социума се вписвам колкото един пъпчив тийнейджър, поверявам на отговорно пазене всичките си документи на нея.

Явява ми се помощник на човек със специални потребности или там както беше формулирано в законодателството. В този случай голяма грешка, но затова в следващата, последна част на пътеписа на „Северозападен романь“ от февруарското му турне. Цигари, няколко мръвки, две салати и айде пак в колата!

Ние двамата с нея нямаше да спим в Бяла Слатина. Щяхме да отседнем в къщата, която диване, същото като мен, един от двамата най-добри приятели на Фенерски, си поддържа в селото, което за него е моята Говежда. Не желая да обяснявам какво е Говежда за мен. Който знае, знае. Който не – ще научи, ако има желание. Та, Говежда на Ценко е Бъркачево. Айде, пак урок по география…

Марио, художник с доста талант и още повече въображение, използва една от стаите в къщата за ателие, а междувременно наглежда ремонта по нея, докато Ценко е в София, където живее и работи. Тоест, ние спахме във вилата на Ценко, която по съвместителство се явява и ателие на Марио, ако някой не е схванал. Фенерски ни показа набързо къде са дървата, в коя част се намира банята и забегна с мръсна газ към Бяла Слатина. За пръв път от не знам колко години с жена ми оставахме в една жилищна сграда сами.

Запалих камината. Тя нахвърля мръвки и салати на масата. Изпихме страхотното вино, което ни подариха домакините ни в Оряхово. Говорихме си и гледахме огъня. Огънят е магия, не знам дали сте забелязали. Огънят е живо същество. Неслучайно древните ни предци са го наричали дар от боговете, а същите тези богове според митовете са заковали Прометей на скалата, защото ни го е дал. Огънят е магия, огънят е живо същество! Вгледайте се в него и ще ми повярвате, убеден съм!

Тази нощ също беше магична, също беше живо същество. Няма да влизам в подробности, но можете да си пуснете „What a night!“ на Guano Apes и ще придобиете поне бегла представа за какво говоря.

В Бъркачево се чувствах толкова добре, че дори казах на Фенерски по телефона, че от там ще ме изкара само с полиция. С риск да разваля реномето си обаче, ще ви призная един конфиденциален факт. Там бяхме почти без алкохол. Но това не е всичко: в последствие се оказа, че през цялото време в къщата, почти под носа ми е имало не един, а два бидона с ракия! Нито съм ги надушил, нито съм ги заподозрял… Ако щете ми посипете главата с пепел…

Сутринта ни свари свежи като репички, нищо че спахме малко. Чистият въздух, селското безвремие и усамотението ни дадоха нещо, от което имахме нужда отдавна. Разбира се, това не ни попречи да си спретнем една семейна кавга, когато Фенерски дойде да ни вземе, но това си е добре отработен навик.

Запрашихме към Вълчедръм (в Говежда имах един страхотен приятел, Бързака, чиято майка е оттам и който го нарича Влъчедръм, затова го написах така в заглавието; всъщност, всички там казват Влъчедръм, та май е наложително да натиснем тромавата книжовна норма и по този параграф, но и на това ще му дойде времето, да е живот и здраве).

Имаше няколко часа до представянето. Изкарахме ги в хубавата къща на Митко Палански, само на няколко крачки от кръчмата на кмета, където „Северозападен романь“ се срещна на живо с влъчедръмските си почитатели. Повече си говорихме, по-малко пихме, домакинът ни се погрижи отлично за нас. И айде пак на пангара!

Няма да ви обяснявам, че на представянето във Влъчедръм са дошли стотици хора, защото не беше така. За сметка на това обаче там бяха старите ми верни другарЕ Сашко от Златия (колега писател, автор на „Приказка за отмъщението“) и Биляна, местна мома, която се подвизава по Шопето, водейки неравна битка с тъпотиите в шибаната ни държавност. Имаше и двайсетина, може би трийсетина сгодни моми и яки момци, които се бяха заредили с отлично настроение и ми предадоха щипка от него. С две думи, помещението си беше пълно.

И се почна пак нашата вакханалия с Фенерски. В интерес на истината, не е чак пък да сме се развихрили, защото ни беше някак уютно и не ни предразположи да се надивеем на воля. По-лежерно го карахме във Влъчедръм. И имаше защо. В този камерен състав се почуствахме спокойни и можехме да говорим с хората непринудено, без да се вземаме на сериозно. Не, че някога сме го правили, но там и да искахме, нямаше да се получи.

Нашите домакини и стожери на доброто настроение Митко Палански и Бай Либен Прокопиев разчупиха атмосферата с няколко думи. После малко литературно четене от страна на Фенерски, много плямпане на абсолютни безсмислици от моя, а накрая… Накрая единственото смислено нещо в пътя на твореца. Живият контакт с хората. Много ме изтощават тези усмивки и ръкостискания, но същевременно и ме зареждат с енергия, за да продължавам напред. Луда работа, как да ви обясня каква каша е в главата ми!

Важното е, че срещнах стари и нови приятели, почти всички от който пиха по едно пиенье с мене и ме изтърпяха да разписвам книги сигурно половин час. Пък и ми показаха изключително уважение, хич да не е…

А после, после Митко и Фенерски докопаха китарата и спретнаха един страхотен ънплагд (на чист български). Аз пък не пуснах чашата и си махнах главата толкова качествено, че едва отидох до Бай Либен, за да легна и да се наспя.

От първото турне на „Северозападен романь“ оставаше една-единствена спирка. Но новият ден криеше изненади!

В този албум  може да видите повече снимки от представянето на романа във Вълчедръм.

А тук може да прочетете за останалите спирки на северозападното ни турне:

– Предисловие: „Кога нема път, път ше прокараме„

– Част 1: „Северозападен романь“, майна!”

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“

– Част 3: “Торлака си е за Карлуково открай време”

– Част 4: “РоманЯ у Вратцата”

– Част 5: “Градо и те така те!”

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”