„Северозападен романь“ на мило гости в Зарата

„Северозападен романь“ – гъз път да види? Част 2

Кой торлак очаква да се срещне с друг торлак на майната си от Торлашко? Чак в Стара Загора!? Предполагам никой…

И аз не го очаквах. Но моите приятели Борислав (Набора) и Олга от Антикварна книжарница „Стара Загора“, се бяха постарали да ми „причинят“ и това. По всички възможни начини обгрижиха мен, жена ми и Николай Фенерски.

Започна се доста преди представянето на „Северозападен романь“ в Зара. Малко след издаването му. С издателя ми организирахме едно скромно събитие в НДК, в малко неподходящ момент, тъй като в средата на декември вървеше „Панаир на книгата“. Дойдоха „само“ стотина човека. Дойдоха и Борката, и Олга, които са се вдигнали чак от Стара Загора, за да уважат пътуващата лудница на романЯ.

Защо? Нямам никаква представа. Борислав каза, че когато е прочел първата ми издадена книга, именно тази, за която иде реч, е останал с впечатление, че съм гениален писател. Това ме уплаши. Не на шега. Аз съм просто един затворен в себе си човек, който мисли много, има усещането, че цивилизацията трябва да е справедлива и от време на време й го изкрещява в лицето. Затова и „гениален“, „уникален“, „месия“ ми се струват едни много пресилени думички, които са изчерпани от стойност отдавна.

Но Антикварна книжарница „Стара Загора“ определено ме накара да се почувствам „поне“ специален. Някога, в далечното минало, в средата на деветдесетте години на миналия век, имах гадже (така му викахме тогава, сега не знам и не искам да знам) от Стара Загора. Бяхме се запознали на един морски лагер в Приморско и тя след няколко месеца ме покани на гости. Родителите й били отишли на рожден ден в някакво село (надявам се да ми простите, че не помня кое) и бихме могли да си останем насаме. Трепети колкото щеш. И по време на пътуването, и на гарата в Зара, където стъпвах за пръв път и където попитах къде се намира адреса на гаджето ми, а една продавачка на вестници ми отговори „Тръгвате на запад, след две пресечки на север…“. Пък и после, когато успях да открия адреса….

Град, построен по Хиподамовата система. Град с красиви улици, много история и собствена душевност. Така го усетих тогава, един едва навлязъл в пубертета монтански сътвер, попаднал надалеч от роден край, майка и баща, така го усетих и сега. Бях в джаза, честно.

Ако трябва да се върнем към турнето на „Северозападен романь“, а да не ви занимавам с мемоарите си, на представянето на книгата наистина бяхме в клуб „В Jazz-а“. Знаете ли защо? Защото Борислав и Олга ми звъняха и писаха поне сто пъти, за да покажат интереса си към не чак толкова скромната ми личност (имаща необосновано високо самочувствие – понякога си мисля, че съм БоК!!!, между другото, макар преди два абзаца да не беше така) и към книжлето, което се изтръгна изпод химикала ми.

Поканиха ни да им гостуваме. И ние наистина се почувствахме като скъпи гости. Бяхме обгрижвани, всичките ни странности и прищевки бяха изпънявани без никакви забележки. Даже и няколко книги, ценни и скъпи книги, които едва ли можеш да намериш навсякъде, ни бяха подарени.

И медиите в Зара ни обърнаха доста внимание. И хората в Зара постъпиха по същия начин. “В Jazz-a” имаше доста хора. Както се казва „пръскаше се по шевовете“. Освен всички други приятели на романя и на моята, както казах, не особено скромна личност, там бяха колегите ми и лични другарЕ от Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ Антон и Мишо. Беше и един от най-мъдрите хора, които познавах дотогава само от Клюкарника. Бако Тошко Маринов. И ми направи вълшебен подарък. Вече мога да си паля огъня в камината (когато се сдобия с такава) и най-важното, в душицата си, както го е правил прадядо ми – с кремИк, секало и праАнь.

Бай Тошко специално за мен ги е направил. Когато създадеш нещо с ръцете си и го подариш на друг човек, това е наистина безценно. Особено в епохата, в която живеем. Пластмасова, забързана, пълна с озлобени физиономии и генномодифицирано интересчийство…

Там беше и въпросният торлак, с когото започнах текста. Борислав от антикварната книжарница ми каза, че на моето представяне ще дойде Маноил Манов, човек с корени близки до моите, заместник-областен управител даже бил. Отначало тази информация ми мина покрай ушите, но той наистина дойде. Голям мъж с едра глава и силна десница. Истински торлак. Прокуден от родния си край също, както и аз.

Усетих го близък само за една секунда време. Още по-близък го усетих, когато търпеливо изчака, за да му подпиша книга. И осъзнах, че посвещението ми в края на романЯ има и малко грешки. Не всички в местната администрация са изклесяци, има и истински държавни мъже, които милеят за родината си. Виж, на и около площад „Народно събрание“ трябва да играе голямата лопата.

Стара Загора прие „Северозападен романь“ като нещо свързано с нея на клетъчно ниво. Аз пък получих душевен оргазъм от срещата си с толкова много хора, които имат и нямат общо с родния ми край, но са усетили силата на думите ми. Силата на хумора и страданието ми. В крайна сметка, аз не съм нищо друго, освен едно листенце от могъщото вековно дърво на милата ни родина, нали така?

Щом „Северозападен романь“ завладя и душите на старозагорци, повечето от които дори не са стъпвали в моя кътчец на България, няма как да не съм удовлетворен, мисля си аз. Доста хора си взеха по едно книжле, а пък аз им надписвах ли, надписвах… По моя си неразчетим, бавен и досаден начин.

А после… После на Старозагорски минерални бани, където ни бяха осигурили едно китно местенце нашите домакини. Ако ви кажа, че сме пили, яли и сме се веселили сред вълшебна природа, категорично ще ви излъжа 😉

 

Повечко снимки от срещата със заралии има в този албум.

Гостуването в Стара Загора, Карлуково и Враца в кратко видео от Николай Фенерски.

 

Ако ви се чете още за пътуването:

– Предисловие:  „Ако няма път, ще прокараме“

– Част 1: „Северозападен романь“, майна!“

– Част 3: „Торлака си е за Карлуково открай време“

– Част 4: „Романя у Вратцата“

– Част 5: „Градо и те така те!“

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

 

Интервю на моя милост и Николай Фенерски за Телевизия „Стара Загора“, предаването „Зона Арт“.

Интервю на двамца ни и за Радио „Стара Загора“: „Северозападен романь – разбиващ, разголен, откровен“

Уеб медия Никак.бг: „Торлака: „Народът е в летаргия, има нужда от шамар или ритник“