Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

януари 2017

„Май Ше ни бъде…“, Глава четирнаеста – „Данчо Муфтечката барабар с мъжете“

img_9453

През тия сичко на сичко два деня и две нощи, къде Юбица не беше покрай ньего, Свилко се изпренада. Он се грижеше криво-лево за пишлегаро нги Данчо Муфтечката, готвеше му кво моеше, четеше му по некоа приказка (би му разпраял и истории, ама немаше кък, оти ако сте забраили, длъго време беше улав и не помнеше нищо от детските си години), па и на следващио день след бурята го изведе на дворо да си напраат снежен човек.
Отначалото си мислеше само да отбие номеро, ама, без да се усети, се поведе по акъло на мининкио и се зачоплиа яката. Напраиха една топка у средата на градината. Виде нги се нищо и никаква. Оно така е, оти Свилко беше пръжил филики за закуска, а навънка грееше едно лъжовно слънце, дека апеше от студ, играеше меко по натрупалио барем седемдесе сантима снег, а сношнята виелица го беше направила да се види като влъни на замръзнало море. Тва нги даваше сила и отвътре, и отвънка, та само се спогледаа и зеа негласно решенее, па надробиа топката на сол с крака.
Немаше тва да е основата на снежнио нги човек. Он щеше да е по-голем. „Поне колко тебе“, отсече Данчо и баща му се съгласи само с очи. Кво па толко? Тва беше убав начин да уплътнат деньо. Двамата, по мъжката. И без тва немаше кво да праат, додек се не прибереше Юбица, а и Свилен беше предоволен, че Данчо цела дзаран се видеше подфръкат. Он очекваше сино му да се дигне у лоше настроенее. Ем макье му я немаше, ем онова за Мошна пемперугя го беше уплашило бая вчера. Даже се напика у кревато, дека беа заспали двамата, ама сега си беше паднало на уйчецо от кеф мунченцето.
– Чеки, я шти каем кво ше стане! – Свилко пойде нанадоле, поди къщата, веднъга щом разтрошиа топката снег. Нема и минута и се връна с лопата. Голема, с шперплат оздоле, закрепен на дръжайето с къси пирончовци с големи глави. Па загребе къде половин кубик снег наеднъж и го метна къде слънцето. Кристалете запречупваа светлината у сички цветове на дъгата и паднаа бавно, като лъскав прашец – Ше разринеме тука едно место от мене до тебе и до онаа джанарка, па после почваме да праиме снежнио човек. На средатата на изчистеното.
– Ама по-голем ли ше е от тебе? – Данчо немаше тръпенее.
– По-голем ше е…
Свилен разчисти за нула време едно пространству къде три на пет метра. У правоъгълна форма, ако некой не е сфанал. После с лопатата завръна неколко пъти къде средата му, като загрибаше колко мое повече. И там, баш у краката на мининката Муфтечка, се струпа бая голема купчина отежнел от яркото слънце снег.
-­ Дай да почваме! – Свилко заби лопатата отстрани, у преспата.
Дребнио помагаше яката, мани майтап. За нула време оформия купчинкята, врътеа я, сукаа я, накраю залепиа по неколко шаки снег тука и тамока, загладиа я отсегде и си стана една бая убава основа за снежен човек.
– Айде да идеме въчтре да се посгрееме! След дваесе минути пак ше излееме. – заповеда бащата и сино пойде по ньего, нищо че не беше ич навит да остая работата недокарана донигде.
Събуа си ботушете преди вратата, па Свилен отръси кво имаше снег по дреите на Данчо с метлата. Коги влезнаа у собата, ги лъъна на жежко и нема и минута по-после Муфтечката усети колко му е било студ навънка, па изеднъж му прегладне, като у същото време му се доспа от умора. Беха изкарали повече от час на дворо. Само снежнио човек моеше да го извади от летаргеата му.
– Имаме още… – рече он малко завалено от умора.
– Айде да одиме! – баща му отвори печката и фръли едно дръво връз въгленете – Имаме още бая.
– И требва да е готово, коги мама си дойде! – отсече Муфтечката – Сакам да е изненада.
– Турай си ръкавиците! – Свилен ги свали от въжето нади печката, дека ги беше закачил да се сушат преди малко. На кияко му стана топлечко, коги ги налундзи, нищо че от тех излазаше пара, що беа мокри целите.
Втората топка я напраиха бая по-бръже, оти беше и по-мининка. Оврътеа я, оформиа я, ама зоро дойде, коги требваше да я качат връз най-долнята. Поне така се виде на Данчо.
Дай да дигаме двамата! Къде си се заблеял!? – направи се на строг баща му – Нали за тебе го праиме тоа снежен човек!
– Тука съм… – Данчо малко се склепатори, нищо че немаше никва вина и не беше отделил очи от дрътио си. Бръже се наведе и напна сички силици, та да дигнат топката.
– Раз! Два! Три!
И готово! Свилен му намигна и го потупа по гръбината. Двамата се дръпнаа задъани неколко кракванеа назаде, та да видат резултато. Беше тръгнало малко на една стрънь. Затва големата Муфта пристъпи, та да намести горната топка налево.
– Така добре ли е?
– Мхм… – мининкио се почуства важен. Питат го за нещо. Он да земе решенее. Не знаеше баш кък требва да са работете, ама те, каза си мненеето. У интерес на истината, не знаеше и че ич не е помогнал за каченьето на втората топка на снежнио човек, а баща му само му беше дал възможнус да се усети мъж, ама кво от тва? Важното беше, че Муфтечката набираше сила и самочувствее.
Третата топка, дека беше за глава на снежнио човек, я туриа най-отгоре най-лесно. Ем беше по-лека и по-мининка от другите, ем само Свилен я дигна, та немаше кой да му смита из краката. Данчо беше отстъпил колко се мое по-надалеко и със затаен дъй чекаше да види дали верно снежнио нги човек ше стане по-висок от баща му.
– Малко е по-нисък! – тръшна се он, коги баща му остаи главата на местото й и на моменто от очите му покапаа слъзи, а заледенио му нос потече. Кожицата по образете му се беше зачръвила от студ – Нова топка, нова топка, нова топка!
– Ела да улееме вътре пак, ше ти каем нещо, дека не си се сетил! – он рече да се дръпа, ама баща му така го загребе на минаванье покрай ньего, че го остаи да стъпи чък преди вратата. И пак го изтупа с метлата.
– Кво? – Данчо още беше сръдит, коги седеше до печката и за втори път усети колко му е било студ навънка и кък е прегладнел.
– Сакаш ли да едеш? – пробва се баща му, без да таи особено големи надежди – Има от вчера. Пиле и компире.
– Не! Човеко е по-нисък от тебе! – тръшна се на душемето мининката Муфтечка и още еднъж му текнаа слъзи по образете – Ти ми обеща! Требваше да е по-висок!
– Зими фаражо с изгасналете въгленье и да излазаме! – Свилен се ухили некък накриво.
– Що? – пита Данчо, додек баща му му налунзваше мокрите ботуше.
– Тоа снежен човек нема ли да си има очи, уста и копчетиа на дреата?

След по-малко от пет минути техното произведенее на изкуството имаше не само очи, уста и копчетиа от въглене, а и нос от морков, кък си му е редо.
– По-нисък е… – гласо на мининкио беше по-доволен от преди малко, ама физиономеата му си стоеше се така кисела.
– Иди и донеси връшиньи от сушината да му напраиме ръце, не ми се обясневай, цвъкьо! – баща му изръмже и го изгледа смръщено, па донади по-меко – Обещал съм ти по-висок, по-висок ше е!

Неколко време по-натам Данчо се връна с бая голема стиска връшиньи, некои от които се влачеа по ньего. Като го гледаше колко е дребен и зачръвен от студ, на Свилко му беше трудно да закрепи сериозна физиономеа, ама, еле, успе некво. Млъчешком клекна и откръши две клечки колко лакът длъги, като ги пробра да са по-разклонени отпреде.
– Бодни едната от едната, другата – от другата стрън! Ама по-бръже, че ше настинеш! Я сега се връщам! – он улезна у летната куфня.
Коги пъкна пак, снежнио човек си имаше ръце от клечки, разперени като ветрило. Ако не беше усмивкята му от въгленье, мое и на плашило да биеше малко така разкикерчен у ръките, с длъги, тънки и разкривени пръсте от вейки. Ама не тва беше промената, дека праеше впечатленее.
– Кво си му сложил? – Свилко посочи с поглед, скута кво носеше зади гръбо си и с другата ръка дръпна еката на палтото си нагоре, та да закрие и физиономеата си чак до носо.
– Патка! – отвръна гордо Данчо и се закиска колко мое – Нали е мунче? Има си патка! Момичетата си немат…
– А що патката му сочи небето? – баща му вече не издръжа и и он се разсме на глас.
– Сега се е събудил! – рече убедено фарфалако – Затва!
Муфтата зе да се превива, без да мое да се супре, ама се сети, че сино му верно ше измръзне и преджапа направо през длибокото до снежнио човек, дека вече си имаше даже и надръвена патка. Та да му е още по-трудно да се сдръжи да не окреоти маалата, на едно от клончетата на връшинята (временно изплъневаща ролята на уй), висеше мининко, отдавна спаружено листенце. „Тоа е само с един ташак, ама явно връши работа“…
Он извади иззади гръбината си една очукана алуминиева котленкя и я тури на главата на снежнио човек. Легна му малко настрана, като на уволненее, ама се пак стръчеше бая нагоре. Отделно от тва лъчите на слънцето блестеа по ньеа, се едно беше корона на некой цар, а не чисто и просто капа на снежен човек.
– Е, сега по-висок ли е от мене? – изпъчи се до ньего Свилен у целио си ръст.
– Да, ама оно е що е с капа… – и на Данчо настроенеето се беше разведрило, но беше толко гладен и премръзнал, че немаше труднус да намира кусуре на работи, дека биха му арексали у друг сючай.
– Сакаш ли да му я маанем и да я фрълим чък у комшиите? – начумери се сериозно баща му.
– Не…
– Тогива се съгласевваме, че капата е част от ньего и толко! Айде вътре!
– Сакам снимка! – тропна с последньи силици Данчо и зъбите му изтракаа.
– Снимка после! Сега улазай, да се стоплиш, наедеш и поспиш, да не зеем да минем през снежнио човек и да го сгазим на све!
– И метлата требва да му туриме…
– После!

Мининката Муфтечка немаше сила да се изрепчи на баща си и послушно пойде къде вратата на къщата, като не отлепваше поглед от творенеето нги.
– Голем е! – изгука он с почти бебешки гласец, додек си изуваше ботушите.
– Е, я кво ти приказвах до преди малко? – доволен се съгласи баща му и добави – Измисли му име.
– Я съм му измислил…
– Кък?
– Нема да ти каем. Тайна е. – мининката Муфтечка улете вътре, без да му пука ни най-малко, че разстръви снег из калидоро.
– Добре! – без повече убеждаванье спре да спори баща му – Сега ти турам яденьето, само да разпалим печката, че требва да ти е топлечко.
– Пишко! – като виде, че никой нема да му се моли, Данчо затри интерес да крие – Ше го клъстим Пишко.
– Кръщавай го, щом сакаш! – Свилен се отказа да го разубеждава. От опит знааше поне тва. Ако му забрани нещо, ше амбицира пишлегарските му силици още повече. Така че го помъкна за дреите къде собата, съблече кво му беше мокро, навлече му нови и го уви у едно одеяло, додек нагласи за яденье.

Добре, ама като стана готов и се обръна да викне сино си, виде, че на ньего не му беше до гньетенье у тоа момент. Закротил се поди завивката мининкио кияк, а по още чръвените му от студо образе от време на време притепва усмивка…
„Явно сънува нещо. – помисли си Свилен и дигна раменье – Ше еде, коги се събуди, кво толко… Важното е, че вече си имаме снежен човек Пишко“. Он се засме, увери се, че сино му е добре завит отсегде, фръли още едно дръво у кюмбето и седна, белким поне он се нарани като ората. Беше изгладнел на влък.


Още от трилогията „Северозападен романь“ – „Автономията????“ – „Май ше ни бъде…“:

Трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com

 

Advertisements

Тяхната малка санданска сватба

svatba-podpis

– Здравейте, заповядайте! – официалното бракосъчетаващо лице изглеждаше доста делово със закрепените на върха на орловия си нос очила, спретнатия, макар и не особено скъп костюм и отрупаното с папки бюро, което го отделяше от останалата част от света – Извинявай, че така те отрязах преди малко по телефона, но ядях баничка и пиех боза, а това си е страхотна наслада за мен и не исках да я развалям с разговори по работа, човек.

В кестенявия му поглед, упорито повдигнал гъстите вежди, се четеше някаква неприкрита лудост, но кой ти гледа такива неща, когато се жени? Особено за втори път. Младоженците просто искаха формалностите да минат от ред и да се усамотят, преди да посрещнат гостите си в оня необичайно хладен за средата на октомври ден.

– Здравейте, Алекси ни праща, трябва да Ви е казал за нас… – Борис пренесе тежестта от единия на другия си крак, изпитвайки някакво подсъзнателно и необосновано по всички правила на логиката притеснение.

– Изчакайте! – намръщи се човекът зад бюрото, махна към младоженците с властен жест, като едва не събори чашата с изстиналото си кафе и вдигна зазвънелия си с натрапчива мелодия телефон. Погледна все така смръщено над стилните си очила с малък диоптър и никакви рамки на стъклата, за да фокусира номера на търсещия го – Да, казвай!

В гласа му имаше неприкрита досада, особено, когато се заслуша около половин минута в гласа отсреща. После отново махна с ръка, но този път жестът му беше толкова отривист, че картонената чашка падна чак в ъгъла на просторния кабинет. Без много да се церемони, служебното лице кимна с глава на Нася и булката изсумтя недоволно, но отиде до кьошето, наведе се и демонстративно сключи ноктите на палеца и показалеца си около удебеления ръб, а после метна със замах чашката в кошчето, завряно небрежно зад вратата и претрупано с всевъзможни хартийки, кутии от цигари и едно шише от коняк, което явно беше облекчило усилния труд на господина зад бюрото, като следствие от предизвиканата у някой човек благодарност от високите му професионални качества.

– Виж сега, ще женя Алекси, не ме занимавай с тия неща! Когато свърша, ще ти се обадя– човекът явно беше пълен професионалист, затова му дължим поне да го назоваваме по име, за която цел ще ни улесни грамадната табела, заемаща една трета от свободното място на бюрото му. Иван Карагьозов твърдеше тя, а гласът му беше още по-нетърпелив, когато донади след секунди – Един Алекси, какво значи кой Алекси!? Не ти влиза в работата! Има хотел горе, във високата част. Казах ти, ще ти се обадя, когато мога, не ме занимавай с глупости, хич не ми пука кое е на промоция, разбрали сме се за това!

– Ама аз не съм Алекси, Алекси ме праща… – опита се да протестира Борис.

– Както и да е. – махна с ръка оня и отново намести очилата си – Да не мислиш, че мога да ги помня всичките. Цяла Югозападна България се жени при мен. Чак от София идват.

– Ние идваме от София…

– Ето, видя ли!?

След тези думи господин Карагьозов (чиято фамилия изобщо не му отиваше, тъй като очите му бяха с цвят на южен лиман) пак прибута очилата си към основата на носа и се зазяпа съсредоточено в разхвърляните пред него книжа, като от време на време прилично вписваше по нещо тук и там, отбелязвайки намръщено редовете с необичайно тънкия си, кокалест показалец. Изминаха не по-малко от пет минути, преди Борис да загуби търпение, нещо, което беше неприсъщо за него, но все пак се случи. Логично, предвид обстоятелствата.

– Здравейте отново!

– Изчакайте малко, моля! – гласът на човека зад бюрото не търпеше възражение, но въпреки това собственикът му точно това получи.

– Вижте, дошли сме да сключим брак и искаме просто да подпишем документите и след това както вие, така и ние да разполагаме с времето си според разбиранията си. – привидно тиха и скромна, Нася хич не си поплюваше особено, когато някой нарушаваше правата й за едното нищо.

– Сигурен ли сте? – сякаш стреснат от дълбок сън, Карагьозов надигна глава от бюрото си и се втренчи безцеремонно в Борис, премрежвайки изпитателно зеници.

– Какво дали съм сигурен? – недоумяващо върна въпроса младоженецът.

– За сватбата. – отговори доста припряно мъжът с очилата – Сигурен ли сте, че искате да се ожените?

– Разбира се, че съм сигурен! – засмя се недоумяващо Борис – Та нали това е причината да съм тук!

– Неее, не ме разбрахте правилно! – потропа с обратното на химикала си по бюрото костюмираният – Когато влязат тук, всички уж са сигурни. А после…

Той сведе поглед и не проговори близо минута.

– После…? – не довърши въпроса си Нася.

– После ей това! – мъжът зад бюрото внезапно подскочи от мястото си и надигна глас така, че ехото издумтя в противоположния ъгъл, някъде зад гърбовете на младоженците, и удари с отворена длан с все сила по дебела колкото мъжка китка папка, стегната от лъскави метални пръстени – Знаете ли какво е това?

– Не… – отговориха в един глас двамата. Не лъжеха, определено не лъжеха.

– Това са бракоразводни дела! – тресна с юмрук Карагьозов по горката папка – Сеч, сеч, сеч! Както ги женя, така и ги развеждам! Та те питам, сигурен ли си?

– Сигурен съм… – Борис се разсмя нервно – Обичам жена си, освен това ще ми бъде втори брак, така че знам какво правя.

– Втори брак! – светлите му очета пробляснаха под рунтавите вежди, а саркастична усмивка откри равни, дребни, леко пожълтели зъби – И ми твърдиш, че знаеш какво правиш…

– Тогава бях малък…

– Да не мислиш, че сега си много поумнял, Алекси? – сопна се оня и отново тупна тежко по папката с бракоразводни дела.

– Да, мисля. – втвърди тона и Борис – Освен това сега съм влюбен! И не съм Алекси, а Алекси просто ме изпраща! Говори с вас по телефона вчера и ви предупреди, че ще дойдем. Вие лично ни запазихте час.

– Алекси или не, няма значение! – мъжът извади със замах цигара от една кутия, забутана между бумагите, повъртя я между пръстите си, ала после я захвърли ядно, явно отказал се да пуши поради някаква неведома причина –Казвам ти като на приятел, ето там е македонската, а там – гръцката граница. Свободен си да решиш накъде да тръгваш.

– Ама аз наистина искам да се оженя и вече започвам да се уморявам от тия разправии! – Борис отново пристъпи от крак на крак.

– Добре тогава! – Карагьозов взе химикала от бюрото си със завиден замах – Давайте документите, ама да не кажеш после, че не съм те предупредил!

След тези думи той отново потупа внушителната папка с бракоразводните дела, а после се облегна назад в стола си с пъшкане и загледа разсеяно през прозореца, подпрял брадичка на юмрук. Нася го погледа известно време с разширени от гняв ноздри. Щеше й се да нареди безкрайна поредица от попържни, но стисна зъби и, без да помръдне от мястото си, метна наръча документи към бюрото, така че да паднат точно пред гърдите на седящия зад него мъж.

Поне в това отношение той нямаше никакви кусури. Подпечата и подписа всички бланки без дори да ги поглежда. Личеше си, че наистина има завиден опит.

– Двайсет лева! – протегна той делово ръка напред, стискайки всички необходими формуляри.

– Как двайсет! – ахна Борис, докато се протягаше, за да получи черно на бяло уверение, че вече е законен съпруг на съпругата си – Навсякъде е поне двойно по толкова!

– Ами те затова хората идват при мен за сватби, разводи, кръщенета, смъртни актове и каквото има там от целия регион. Мелник, Кюстендил, Благоевград, Разлог… Казах ти – сеч, сеч, сеч! В синхрон с думите си той блъскаше с тясната страна на отворената си длан по бюрото, все едно беше на демонстрация на бойни спортове и искаше да го счупи на две – А на теб ти казах, момче. Не се излагай, изглеждаш ми свестен. Ето ти я Македония, ето ти я Гърция. Хващай накъдето ти хрумне, само не се заробвай за втори път!

– Ама, господине, вие осъзнавате ли, че съм тук и ви слушам!? – кипна кръвта на Нася и тя пристъпи напред със зачервено лице и оцъклени очи.

– Осъзнавам, разбира се! – отговори невъзмутимо Карагьозов и се втренчи в нея, леко привеждайки се напред – Именно затова и го повтарям. Защото съм се нагледал на подобни начинания със злополучен резултат. Дойдат ми влюбени гълъбчета като вас, подписват, пърхат, излизат хванати за крилца и след няколко месеца ми овесят сополите на вратата. Гледат в различни посоки, наежили се, не си говорят и искат развод. Ами, защо да си го причинявате? Не ми се струва да сте един за друг. Само да изхарчите грешни пари. Документи, после почерпки, хотели, ресторанти, медени месеци, иху-аху… Не сте първа младост, мислете малко с тия глави, да му се не види!

Борис ядно се пресегна и взе документите от вехтото бюро, като внимаваше да не се докосне до бракоразводните дела и другите хартийки, които сякаш безразборно го покриваха. После метна двайсет лева в замяна и зачака за касов бон. Обикновено не го правеше, но сега беше дотолкова ядосан, че просто искаше да стъжни живота на държавния служител поне по някакъв начин, колкото и безобиден да беше той.

– Още десет лева. – най-невъзмутимо каза Карагьозов и впери поглед в Борис, без изобщо и да си помисли да включва касовия апарат.

– Нали казахте двайсет! – Нася усети как я избиват топли вълни и по челото й се появяват едри капки пот – За какво са ви още десет?

– За такси. – гласът на служителя беше все така невъзмутим, а нито погледът, нито един нерв по лицето и тялото му не трепнаха.

– Какво такси, бе!? – Борис вече нямаше как да не избухне – Ето я Общината отсреща! На трийсет метра! С такси ли ще ходиш до нея? Десет лева за такси в Сандански! Та ти трябва да обиколиш града поне пет пъти!

– Десетте лева не са ми за сега, а за после. – отвърна човекът зад бюрото и потупа с химикала по двайсетолевката, сякаш трябваше да е ясно, че народонаселението е длъжно да покрива всичките му разходи, независимо дали служебни или не.

Нася явно имаше намерение да продължи спора, но Борис я грабна за ръката, пътьом метна десет лева на бюрото и на излизане почти извика.

– Утре в шест следобед в хотела!

– – –

Отговор не последва, но след приятната разходка из Сандански и близките забележителности през деня и леката почивка младоженците и отбраните им гости се събраха в залата на хотела, а питиетата и шегите неусетно заваляха. Макар и с малко закъснение Иван Карагьозов пристигна, без да сменя почти очарователното си излъчване на непукист и леко начумереното си, абсолютно незаинтересовано изражение на лицето. Единственото, което го разсея от деловото му поведение и го развесели поне за миг, беше видът на Джуджана, пинчерът на младоженците, издокаран със специално ушита за нея рокличка.

Карагьозов явно се беше примирил, че не може да спаси Борис от коварния капан на брака, но това изобщо не означаваше, че се чувства длъжен да симулира емоции и чувственост, подобно на служителките в Общината, които побъркват всички гости на сватбите с мелодраматичните си речи. Нищо подобно. Той претупа церемонията по възможно най-бързия начин, мънкайки едва разбираемо под носа си, взе каквото му се полагаше, изпи една чаша наведнъж пътьом и изчезна нанякъде, оставяйки младоженците и гостите да се забавляват на воля, а Джуджана да подскача насам-натам между собствениците си, без изобщо и да си помисля, че има опасност бракът им да завърши със „сеч, сеч, сеч!“…

Детски кошмари с послевкус на грис и мляко с ориз

gris

 

Понеже напоследък чета все повече (или поне така ми се струва) публикации, превъзнасящи епохата на „народната власт“, да взема аз пък да се изкажа в противоположен смисъл, че не ме свърта на едно място. Обещавам обаче да не ви говоря за национализации, лагери, държавни фалити, забрани на свободното пътуване, печати по краката на момичетата и бръснене на главите на момчетата… Реших да подходя по-нестандартно към темата, защото мисля, че поне по този казус целокупната българска нация може да бъде напълно единодушна. Разбира се, доколкото съдя от абсолютно всички познати, с които съм обсъждал темата.

Колкото и неочаквано да е, възнамерявам да използвам цялото си оскъдно красноречие, за да оплюя едни храни. Да, едно време месото си беше месо, кренвиршите – кренвирши, доматите нямаха вкус на найлон, ама не за тях ми е думата. Това, за което говоря са две закуски в детските градини. Ако не ме лъже паметта, единствените две. Грис и мляко с ориз, на което май му се викаше сутляш или нещо подобно. То самата дума предизвиква неприятни асоциации и спазми за повръщане, изпратени някъде дълбоко от подсъзнанието ми, така че така ще да е било името.

Имах щастието да поживея няколко години при баба и дядо на село, докато родителите ми студентстваха в далечна Варна, така че до петгодишен не знаех що е нито грис, нито мляко с ориз. Де да си бяха останали така нещата завинаги, но не би. Майка ми и баща ми се прибраха, копнаха ме от локвите, вировете, поляните и тесните улички и ме запокитиха направо в грубата действителност. Още не се бях опомнил и излизах с огромно неудоволствие от малката ни квартира, за да се разхождаме, когато една дъждовна вечер беше сведен до вниманието ми един твърде любопитен факт.

От утре съм бил тръгвал на детска градина, където съм щял да се сприятеля с много деца и да си играя на воля с камиончета, колички, червени пластмасови мечове, щитове и шлемове и какво ли още не. Увериха ме, че има много повече играчки, отколкото съм виждал някога. И какво беше учудването на родителите ми, мислите, когато вместо да се зарадвам, аз се тръшнах на пода и се затъркалях с як рев из цялата стая. Спрях едва, след като вратата се отвори и хазяйката ни, една дърта вещица, която най-вероятно беше уморила мъжа си преди десетилетия, се показа там мълчалива, но с един такъв поглед, че си пишнах леко в гащите.

Вечерта беше дълга и обяснителна, изтъкваха ми се всякакъв вид доводи, но аз бях непреклонен, така че в крайна сметка  се наложи баща ми да ми покаже що е то непреклонност и да ме изпрати да си лягам, за да съм можел да стана на другия ден. На сутринта, след като поне петнайсет минути се преструвах, че спя и още толкова, че не мога да се облека, най-после прекрачихме прага.

Пътят от квартирата ни до детската градина ми се стори най-дългият и мрачен в живота ми, макар облаците да се бяха разбягали, а слънцето да печеше весело. Майка ми ме водеше за ръка и по тона й разбирах, че ми говори нещо успокоително, но изобщо не я чувах, вглъбен в тежките си мисли. Чудех се точно на мен ли трябваше да се случи, без да осъзнавам, че повечето деца правят същото от години. Това обаче нямаше значение, аз бях най-нещастният и онеправдан от всички и точка по въпроса.

Още с влизането в градината свят ми се зави. Никога не бях виждал толкова деца накуп. В село бяхме всичко на всичко пет-шест хлапета на моята възраст в махалата и много рядко се събирахме заедно, тъй като постоянно се деляхме на лагери и воювахме помежду си. Не питайте защо, нямам никаква представа, но съм убеден, че е било важно. Тук имаше двайсетина, може би трийсет деца, и всички спряха да играят, за да се втренчат в мен. Госпожата, опа, другарката каза някакви думи. Искаше да ме представи и беше приветливо усмихната, но това хич не ми помогна. Бях се сковал като заледен водопад. И наистина ми се струваше, че ще се сгромолясам, но не го направих, въпреки че краката едва ме държаха. Разчупих се едва, когато майка ми и учителката заминаха нанякъде да попълват разни документи и две-три от най-ербап децата без много да се церемонят решиха да ми покажат къде ми е мястото в йерархията, а аз им отговорих с агресията на диво зверче, така че после дълго разтриваха натъртените си и охлузени места и ме избягваха през цялата година, която прекарах в детската.

Победата ми обаче се оказа пирова, защото другарката ме изгледа строго и ми размаха пръст да не правя повече така (дотогава никога никой външен човек не си беше позволявал да ми държи подобен тон) и ме покани да закусвам с останалите. Разревах се, но това бяха сълзи на гняв и безсилие. Най-лошото обаче тепърва предстоеше.

gris-mliako

На малката масичка, на която ме настаниха, ме чакаше една купичка с… нещо си там. Първото ми впечатление беше, че купата е прекалено малка. Баба ми даваше попара в поне два пъти по-голяма. Сега обаче и без това не бях гладен от притеснение, та преглътнах лесно този факт. Не беше обаче лесен за преглъщане външният вид на съдържанието на купичката. Някаква гнусна слуз, подобна на грапаво желе ми се мъдреше там толкова отблъскващо, че ръката ми спря по средата на и без това колебливото си движение към лъжицата. Продължих да изследвам непознатата и противна дори и само на вид консистенция още известно време, след което попитах най-близко седящото до мен дете какво е това.

– Как какво!? – учуди се то – Грис! Отвратителен е!

Тези думи затвърдиха впечатлението ми, но за всеки случай реших да го опитам. Внимателно поднесох лъжицата напред и потопих само връхчето й, та вътре влезе колкото за един напръстник. Мушнах го смело в устата си, за да не удължавам очакването. И моментално щях да повърна. Гнусно, безвкусно, слузесто проклето ястие, измислено само за изтънчени мъчения!

– Това няма да го ям! – казах на всеослушание.

На учителката втори минибунт за няма и половин час й дойде в повечко и тя се приближи към мен с вече познатата ми строга физиономия и присвити очи на иначе хубавото си, младо лице.

– Кой ти каза, че няма да го ядеш?

– Аз… – нещо в ръцете й на кръста и леко надвесения над мен торс ми вдъхна неувереност, но додадох – Не ми харесва…

– Ха! – тя изведнъж се изправи широко усмихната, плясна с ръце и се завъртя около оста си към останалата част от групата – Деца! На новия ви приятел не му харесвало да яде гриз! На някой от вас харесва ли му?

– На мен! – отговори невъзмутимо червендалесто русоляво момче, чието име да ме убиете няма да се сетя и се пресегна към купата на съседчето си.

– Освен на теб? – настоя другарката.

Оттук-оттам се чуха колебливи и глухи „не“-та.

– Виждаш ли!? – учителката отново се завъртя към мен грациозно и се надвеси над главата ми. Не изглеждаше заплашително. Напротив, все едно съзаклятничехме – На всички не им харесва, но въпреки това ядат грис. Точно, както ще направиш ти, и то бързо, защото закъсняваме за занятия от толкова разправии.

Така започна едногодишното мъчение. Една сутрин грис, една сутрин сутляш – глетав и безвкусен ориз, сварен в мляко, който се лепеше по небцето и упорито искаше да остане там. За произхода на този грис нищо не знам и не искам да знам, но ми се ще да вярвам, че присъствието  на млякото с ориз в злополучното ни детско меню беше продукт на българо-виетнамската дружба и обмен на културни (в случая кулинарни) особености. Мисля, че в празнични дни ни даваха и едно зелено желе, което поне се преглъщаше по-лесно, но изобщо не съм сигурен, че е имало такова нещо. Знаете, че когато човек преживее силен стрес или ужас, мозъкът му автоматично си измисля разни детайли, които да смекчат иначе непоносимата болка. Както и да е, думата ми беше за тия проклети грис и мляко с ориз.

Наистина никой освен червендалестия Тропчо не ги харесваше, но всички бяхме принудени да си ги изяждаме до последната лъжица. Той обаче гризеше всичко по цял ден – моливи, корици на книжки, ръкавите на „служебните“ ни престилки, така че не се брой. Отвращението към тези две храни беше повсеместно и всички се избивахме да седнем до Тропчо, за да ни отърве от купичката буламач .

Интересно е, че след години, когато си говорех за детските градини с приятели от различни населени места, полове и възрасти, всички те помнеха гриса и млякото с ориз, а за повечето това беше първа асоциация. И в нито един случай положителна.

Всички ги ненавиждахме и, веднъж напуснали детските градини, никога повече не си и помисляхме да ги ядем. Мисля, че подобно нещо бих сложил в устата си само в животозастрашаваща ситуация. Може би властите са увредили лабилните ни психички поради икономически съображения или някаква друга причина, нямам идея. Но едно е безспорно – в годините на зрелия комунизъм се роди цяло едно поколение, изпитващо неистова омраза към две зърнени закуски. Може и да има изключения като Тропчо, но те са единични. Ако другарите политкомисари знаеха колко е ефективен този подход, можеха да го използват за агитационни и мотивиращи дейности, знае ли човек…

Блог в WordPress.com.

Up ↑