„Май ше ни бъде…“ – съдържанието

Глава пръва
Къде дузина бесни бабичкоре                                                                                           

Глава втора
Нема отръванье

Глава трета
Опорни точки

Глава четвръта
Мъкааа, мъка…

Глава пета
Тенекето меджу чуко и наковалнята

Глава шеста
Вела Тропоската дава пресконференцеа

Глава седма
Присъдата на Братан

Глава осма
Заточенеето на Братан

Глава девета
Бунто срещу Юбка Кимчеиро

Глава десета
Нема да я кръстим никък от съпричаснус със Свилен, оти е кисел

Глава единаеста
Студентскио празник

Глава дванаеста
Те така, по женски

Глава тринаеста
Мошна пемперугя

Глава четирнаеста
Данчо Муфтечката барабар с мъжете

Глава петнаеста
Малко конско да ти почетем

Глава шеснаеста
Свилко ше тура ред

Глава седемнаеста
Подготовка за сесеата

Глава осемнаеста
Неколко години по-натам

Глава деветнаеста
Ингилизки моди

Глава дваеста
Оджако и покрай ньего

Глава дваесе и пръва
Данчо миничката Муфтечка

Глава дваесе и втора
Те на тва му се вика събужданье, мили дами!

Глава дваесе и трета
Мръзелива семейна идилеа

Глава дваесе и четвръта
Една скучновата планьорка

Глава дваесе и пета
„Биковито излундзванье“

Глава дваесе и шеста
„До прежулванье“

Глава дваесе и седма
„Накокръжняк“

Глава дваесе и осма
„Клес на пръцайе“ вали у Заркачевото

Глава дваесе и девета
Ало, дедо, ти ли си?

Глава триеста
Що нещо й излезнаа сметките криви?

Глава триесе и пръва
Заговоро

Глава триесе и втора
Езическо освещаванье на съвременен туристически обект

Глава триесе и трета
Банкето

Глава триесе и четвръта
Изплъненеето

Глава триесе и пета
Око да види, …

Глава триесе и шеста
…, ръка да шибне

Глава триесе и седма
Щом трошиш – носиш!

Глава триесе и осма
Споразуменее у Вачова падина

Глава триесе и девета
У дън гори тилилейски

Глава четиреста
Посретванье на пръвото госкье у „При Муфтите“

Глава четиресе и пръва
Стлъбата

Глава четиресе и втора
Вечеринка

Глава четиресе и трета
„Накокръжняк“ се надига от пепеищата

Глава четиресе и четвръта
Братан митотворецо

Глава четиресе и пета
Оно като нема – нема, ама па като има…

Глава четиресе и шеста
Големото добрутро

Глава четиресе и седма
Одисей среща пернати коренни жители

Глава четиресе и осма
Апокалипсисо наяве

Глава четиресе и девета
Свилен жив да го ожалиш

Глава педесета
Мениджър на проект с жлъто покрай човката

Глава педесе и пръва
Прощъпулняк на заслоньете

Глава педесе и втора
Братан като самороден талант

Глава педесе и трета
Безславнио край на едно обещаващо начало

Глава педесе и четвръта
Груаваньето на една вековна импереа

Глава педесе и пета
Предприемачеството нема възраст

Глава педесе и шеста
Длъго отлагано гостуванье

Глава педесе и седма
Ебати! Накъде е пошел тоа свет!

Глава педесе и осма
Никогиж не е късно за ново поприще

Глава педесе и девета
Чък Норис от Диви дол

Глава шеесета
Изненади у Свинаковото

Глава шеесе и пръва
Лов на вещици

Глава шеесе и втора
За освидетелстванье

Послеслов

И те така те!

Монолог, оверлог, епилог или там, кък беше думата

Речник*

 

*Речнико е обновен и допълнен – най-подробнио от речниците на трите книжлета.

---

„Май ше ни бъде…“ – завършекът на трилогията след „Северозападен романь“ и „Автономията????“ излиза от печат идната седмица. Повече – на Facebook: Торлака

 

Сине… Тате…

Беше по Петковден и валеше едно такова, цинкаво, гръбината ти да подгизне. Ама па имаше едни късни къпини у шибликите и булки гъби, скрити между пожлътелата от сланата трева.

Тия двамата беа пили на обед две пьоски ракия, беа рупнали прази лучец с порезаница леб и една дебела колко малешка пьочка сиренье, па запладния, ама сега вече беше малко преди икиндия. Облегнаа остеньете на един цер, дебел колко на Ристо Боторо левио бедър.

– Сакам си бащинията… – каза по-младио, додек седеше връз овчарската си торба на ливадата, провесил крака от мократа лиска.

– Рано ти е… – отвръна другио и намести кепето на поулиселото си и много посребрело теме, па погледна надоле у таа длибока колко ада пропаст.

– Рекъл съм да одим у големио град, ше се фащам у един завод да работим – младио извади цигара и секна със секалото. Чудно, ама у таа мъглива влага подрипи искра като от мълнеа – Цецо Ръбавио ми каза, че не давали лоши пари.

– Тука кво ти не стига? – оня легна на подгизналата трева и вдиша колко му дръжат дробевцете, па задръже целио аромат на есента у ньетре барем половин минута.

– Сичко! – младио рипна като яре и зафръли фасо, неизпушен и до средата, у пропадлъко. После се завръте къде баща си, ама с едното око гледаше сто педесетте и седам  овци, дека кротко вечераа у падината, на нема и шеесе метра от тех. После се обръна на другата стрънь, пак къде пропадлъко и се надвеси нади лиските, се едно сакаше да рипи оттамока – Немам си земя, немам си имот, немам си жена, оти нема къде да завъдим семейство, сички сакат нещо модерно, уредено, градско. Оня день Живка на Делините не ми даде китката си зарди тва, че не съм се фанал на место у града, оти съм бил нефелен и съм обикаял баирете с баща си и овците, за друго не съм ставал.

– Живка на Делините си е давала китката и на други, и на тебе – дрътио погледна небото и се надигна с пъшканье, ама си откина един стрък есенна трева, та да разкваси уста – Ти ми кажи коги си останал гладен, жаден, без покрив, на студено, без добра дума и майчино рамо…

– У градо седат на едни машини… Модерна работа. И тва по осам часа, нема като назе от видело до видело.

– И читалище дигнааме с Гергин на Сгмечените, и лечебница има при бай Шуги Виделото, и училище, и цръква… Кво сакаш, я не знам. Кажи ми, баща съм ти, ше ти дадем акъл, ако не имот.

– Ама ти имаш много имот, сакам да се уредим у градо, толко съм ти работил, че съм се изплатил три пъти и нагоре!

– Никой не е казал, че не си работил – дрътио се зазяпа и он у овците. Беше време да ги прибират, ама явно требваше да довръши разговоро със сино си така, че он да… он да… абе, айде…

– Работил съм и отгоре! – напна се Начко – Откво съм проодил, се съм работил! Немам време да се изпикам!

– Пикай, бе, кой те е спрел!? – у гласо на оня с кепето се прокраднаа нотки, дека стръжеа направо по душата – Пикай! Те ти го нанадолнището, пикай у ньего! Те ти тоа дол, те ти тоа баир, те ти ония свинаковини, те ти шиблики, те там на баиро, видиш ли онаа пътека?

– Е, колко пъти съм минвал оттам за градо да продавам млеко и сиренье, видим я и със затворени очи… – на младио му секна пикнята.

– Е, прав ти път тогива, сине мой! Щом ти не арексва тва, къде цел живот съм си кръшил гръбняко за ньего и си сакаш иманьето сега, бегай смело. През долища и нанагорнища, през усоеща и пустиняци! Та право при Живка на Делините! Я кво съм можел, съм ти дал. Така разбирам живото, така съм направил. Фащай се на работа у градо, зимай Живка и готово.

– А тия овци кво!? – сбра сила Начко.

– Тия овци беа шеснаесе, коги ми ги даде бащицата. И я ти давам толко, оти съм направил тва стадо с тия ръце, та да има за тебе. Ти сакаш Живка и градо. Оди тогива!

– Поаждам! Те сеги те!

Погледна баща си с кривото на очите, ама он се беше запътил къде церо, та да си земе тоягата и му не каза нищо, осен:

– Ше ти гледам овците, додек се изпролетее. После ела да си ги земеш и ги праи кво знаеш. Ше ти ги дадем с приплодо. Дано по Петровден и Живка да ме зарадва с приплод.

Начко се повръна, па загледа баща си у сбръчканото, обрасло с бела брада лице. И двамата знаеха, че са прави. И двамата знаеха, че не са прави. Сгушиа се и усетиа, че смръдат на овци, нищо че таа миризма се беше пропила у тех от векове и беа свикнали с ньеа. Цукнаа се у уста и Начко се затръча по лиските през ръбо на пропастта колко душа му дръжеше. Само планинска коза моеше да го надбега.

Баща му изначайе се напраи, че гледа у овците. После се извръте с едно око и го мерна кък фръчи като бесен влък по пътеката на баиро. Едничкио му син отодеше у градо. Он му оставяше овците, оти си диреше пъто, диреше си ньеговата Живка.

Дрътио се прекръсти, погледна небото, па изрева колко му дръжи глас:

– Убре! Айде нанадоле, че ше изтребим таа гад, да ебем я вашта семка, да ебем изчаластрена!

Овците се сепнаа и заслазаа по другата пътека, баш срещу таа за градо. Они така беа свикнали. Шефо беше казал, че работното нги време е свръшило и толко…

---

---

Новата книга на Стоян Николов-Торлака „Май ше ни бъде…“, завършек на трилогията след „Северозападен романь“ и „Автономията????“ излиза от печат идната седмица. Можете да следите подробности и да я поръчате на Facebook: Торлака 
Който няма Facebook, може да пише и на stojan.nik@gmail.com

 

 

Свети Гъбичка

Жената си мирва. Що? И я не знам.

Било станало преди неколко месеци. Они, че са диви на фуражомелки, тва е факт, ама я само ги овикам, запровратнячим лекечко и те тва е. Не съм ча па такъв цербер, да се еба и мене си. Кво е станало, ше питат тия, дека още не са се отказали да ми четат разказо. Те кво.

Тия моите дзверове, трима на брой, от осам до три, през горе-доле две години нафукани, зели една гъбичка за чинии, сътверете, намокрили тва с вода и почнали да я фръгат да се залепи на таваньо у тва, къде притежаваме като трапезареа. Кво се е лепило, кво не е, я не знам. Сигурно съм бил негде по задачи (разбирайте – да пием). И така и не ми е било докладвано, нищо че съм глава на семейството уж. Глава, ама уюва…

Оня день жена ми ми разпраа най-после. Тиа психопати фръгали, фръгали и коги гъбичката се залепи – залепи. Коги се не залепи, не се залепи. Кво стане. Кък са я сваляли от таваньо, я не знам.

 

Я ама ич не съм религиозен, па камо ли ристиенин, ама имам една икона. Накарах на жената макье ми да я изпише, оти она се разпраа с тия работи. От миничък се радвам на некъв, дека му викат Свети Мина. Ако ме питате що, не знам. Знам де, айде ше ви каем. Макье ми беше закачила една такава у куфнята ни у дваеската у „Младус“ у Градо и я, понеже съм любознателен ръб, са зачетох у книгите (тогива немаше интернедо или поне е бил само за военни цели на САЩ-ската армеа), та да видим кой е тоа. Изчетох Старио, после Новио Завет, а по инерцеа и разни Коран, Рамаяна, легенди, митове, кво се сетите покрай верванеата на ората у несъществуващи проекции.

Да, ама Свети Мина си остана да си ме кефи. Ебати пича, чесну! Наречете го химия, ако щете, я не мом с думи да го обясним.

И та, тия моите тримата убавци фръгали таа гъбичка, лепили по таванье, фръгали, не могли да залепат и накраю те ти я те гъбичката, кацнала на масивната и старателно изписана икона на Свети Мина.

Жената кво е правила, та не е упражнила родителски контрол през тва време, я не знам. Знам де, връшила е некое от иядото си задлъженеа на день, ама така е приказката. Она най-вероятно е чула некви кресъци от трапезареата, ама не им е обрънала вниманее. И с право. Целио квартал ни знаа. Они тия са животни, па и ние покрай тех се обрънааме на такива и у назе се дзвека бая често и бая яко.

Та, оставила ги да си дивеат, без да знае къде е гъбичката. Добре, ама они успели да я свалат с нещо (имат умения у таа сфера, изобретателни са, коги е за дивотията) и си продлъжили да пробват да я залепат на таваньо, ни лук яли, ни лук мирисали.

Сега, кък жената е разбрала за Свети Гъбичка, я не знам. Знам само, че властта у мойто семейство е анархична и съм се смел на глас. Тва й разказали (с мои думи):

– Мамо, пък гъбичката се закрепи на иконата и ние я кръстихме Свети Гъбичка.

Тва ако не е богохулство, я не знам. Повтарам, не съм набожен, ама тия моите са големи дзверове, бе! Свети Гъбичка… С кухненска гъба… Та тва даже и я не мом да го измислим! Гордеем се с моите мунчета, да са живи, здрави, да измислат и още по сто простотии на день и да иядат!

Свети Гъбичка… Боже, боже, колко дивотия има по тоа свет…