Решете истинските проблеми с дискриминацията, господа експерти по толерантност!

„Ако знаехте какъв благодатен край е нашата страна! А я тъпчат, измъчват – подхвана той с неволно движение на ръката и лицето му потъмня, – всичко ни отнеха, всичко – църквите ни, правата ни земите ни; като стадо ни гонят мръсните турци, колят ни”

Българинът Дмитрий Никанорович Инсаров разказва за положението на родината си, „В навечерито”, Иван Сергеевич Тургенев, 1859 година.

 

През последните дни се разгоря поредният скандал в българското политическо пространство. Комисията за защита от дискриминация обяви някои текстове в учебниците в българските средни училища за дискриминационни. Екпертите по толерантност констатират, че въпросните цитати от творби не отговарят на съвременните критерии за равнопоставеност на етнически, религиозен и полов принцип. Ботев също беше намесен. Говорил за „турци”, а имал предвид „османлии”.

Едва ли ще учудя някого, ако споделя мнението си, че ние, българите, сами сме си виновни за всички проблеми, които имаме с политическата си класа и държавната си администрация. Докато плащаме на безумно много чиновници, за да вършат безумно малко работа, ще сме принудени от време на време да защитаваме националните си символи от скудоумни им посегателства, имащи една единствена цел – да отчитат дейност.

Освен Ботев бяха замесени още няколко меко казано смешни примера. В учебника децата трябвало да познаят думата „негър” под рисунката на облечено (и изглеждащо) по традиционен африкански начин дете. Това, видите ли, било обидно. Първо, за разлика от американците, ние нямаме никакъв комплекс, свързан с думата „негър”. Тя е напълно естествена. Доказва го и наименованието на една от основните раси – негроидната. Така, че след като не сме имали роби и не сме получавали облаги от това, не ни замесвайте и в поемането на срама от поведението на предците на други народи.

Също било обидно, че Манго лови риба. Внушавало се, че ромите са бедни и се препитават по примитивни начини. Какво да кажем тогава ние, горките българи, за Елин Пелин, който изглежда е национален нихилист, щом създава образа на невъобразимия тарикат Андрешко? Или за Алеко и Бай Ганьо? Забранете ги, господа от Комисията за дискриминация, аз се чувствам обиден, че авторите внушават, че българите сме мизерници, простаци, нахалници и изобщо събирателен образ на негативното поведение.

Споровете и по социални мрежи, и по медии както винаги се изопачиха за нула време и основната тема остана някак встрани. А тя би трябвало да бъде продължение на онази от преди няколко месеца – за включването на правителствата на царя, Станишев и ГЕРБ в учебниците.

След като радиа, телевизии, вестници и онлайн медии масово говорят това, което му изнася на някого от властимащите, сега изглежда е ред да се сложи ръка и на учебниците като мощно средство за формиране на общественото мнение. И то дори много по-ефективно от медиите. Защото един зрял човек с формирано мнение не би се поддал на каквито и да било манипулации от екрана, а децата приемат като чиста монета това, което пише в учебниците им. А ако пише правилните неща, усилията ще се отблагодарят многократно, защото тези деца след някоя и друга година ще се превърнат в електорат.

Нима трябва да станем безполови, безнародни, безпристрастни, бездарни и в крайна сметка безразлични, за да се уважаваме помежду си? Не мисля. Мисля, че подобни комисии и организации слагат фокуса върху изкуствено създадени и старателно раздухани проблеми, за да отвличат вниманието ни от решаването на големите въпроси на етническото разбирателство. Тези как да се уважаваме, възприемаме, познаваме, работим, живеем, развиваме се и в крайна сметка умираме заедно. Със съзнанието, че сме и винаги ще останем различни, но това не е повод да се мразим, а напротив – да си помагаме да запазим характерните си черти, да се интересуваме от тях и да ги опознаваме.

Иначе няма нищо страшно в това, че някой нарича Ботев дискриминатор. Той наистина е дискриминатор, макар и не в смисъла ала „посочи го с пръст”, който се влага сега в това понятие. Та той сам се определя като човек, който силно люби и мрази… Той е и невероятен поет, което също означава, че дискриминира. Дискриминира вечното от преходното, значимото от злободневното, истинското от лъжовното. А от Комисията отказват да дискриминират точно тези неща…

А това, че не в „На прощаване” Ботев твърди, че турчин, а не османлия беснее край бащиното му огнище, си е негово право. Авторът носи и позитивите, и негативите на произведенията си. При него обаче негативи май могат да се намерят само по нелеп изкуствен начин, на какъвто сме свидетели. Ако някой ученик не знае, че авторът не визира бедния мюсюлманин, който ниже тютюн в Доспат, а разпасания дерибей, вилнеещ с позволението или поне с благосклонния неуталитет на Османското правителство, това си е негов проблем. На ученика имам предвид.

Ако той не е наясно, че борбата, словесна и физическа, на Ботев е насочена срещу произвола на властите, а не срещу обикновения турчин, значи трябва да повтаря съответния клас, докато научи поне основните истини в историята на българското освобождение…

Това важи и за господата членове на Комисията по дискриминация. Изглежда няма да да им навреди да се върнат в класната стая за малко, преди да раздават авторитетни мнения, които по стар свои обичай се опитват да пробутат под сурдинка. Там биха могли да научат имената и на други евентуални „жертви” на своя антидиаскриминационен марш.

Сред тях са и тези на други чужденци, освен цитирания в началото Тургенев. Така че членовете на Комисията ще могат да се обърнат към партньорски организации, да отчетат международно сътрудничество и да получат някой бонус в края на годината. Господа членове на Комисията по дискриминация, обадете се на вашите американски колеги и им препоръчайте да класифицират писанията на сънародниците си Джънуериъс Макгахан, Юджийн Скайлър и Джордж Уошбърн, защото те пресъздават зверствата на османските власти и башибозука при потушаването на Априлското въстание. Следователно създават негативен имидж на турците.

Пишете и на французите. Витор Юго може и да е объркал, че Батак е в Сърбия, но така е насолил изостаналото, жестоко и злобно от безсилие османско правителство за зверствата му, че е прекрачил всички антидискриминационни норми. Ако го четат всички французи ще си създадат мнение, че турците са безжалостни изверги.

Никой обаче няма да ви обърне внимание, ако се захванете да сигнализирате за подобни „нарушения”. Защото авторите от XIX век са творили в духа на времето си. И не е наша работа да им се месим. Така, че си седнете на задниците (това не е дискриминация; всички имаме задници) и вършете някаква смислена работа.

А такава има много. Същите български турци, чието добро име уж защитавате от посегателствата на Ботев, на много места са обект на жестока дискриминация. Както заради етноса си, така и заради политически пристрастия (тип опит за цепене от сарайския колектив), а и заради разминавания в позицията с местния големец. Дерибеи има и сега и е достатъчно да проявите съвсем слаб интерес, за да разберете кои са те.

Българите също са дискриминирани, унижавани, ограбвани и физически малтретирани заради етноса си. Да не би ромите от плевенското село Мечка, които са разбивали всяка една българска къща в него по няколко да не действат на етнически принцип? Правят го: влизат само в българските имоти. За дискриминацията спрямо циганите да не говорим. Държавата от години си измива очите с някакви високопарни фрази и раздаване на пари на организации, които уж помагат за интеграцията им, а те стават все по-откъснати, необразовани и бедни.

Така, че имате много по-важни неща за вършене, господа от Комисията по защита от дискриминацията. И моите уважения към новия шеф на институцията Ана Страшимирова, но не може да посрещаш първия голям скандал, свързан с повереното ти ведомство, с отговори, че не знаеш кой е качил текста на сайта и не знаеш защо той не е подложен на обществено обсъждане. Надявам се поне да знаете, че в момента сайтът на Комисията по защита на дискриминацията изобщо не работи, госпожо Страшимирова.

Благодарим ви, телевизии, че не излъчвате български футбол!

Ето, чудото вече е факт! Нито един футболен мач от първия кръг от новото българско първенство не бе излъчен по телевизията. БФС, клубовете и медиите не се разбраха за финансовите условия, при които определен оператор можеше да получи правата за пряко предаване на част от срещите. И слава Богу!

Футболните клубове в България и техния корифей, Българският футболен съюз, трябва да разберат, че не могат да разиграват всички. Докато БФС е една от най-сериозните мафиотски структури в страната, а футболните клубове за собствениците и акционерите си са просто средство, чрез което да извиват ръцете на местни и национални власти, какво можем да очакваме?

Отборите и организацията им са свикнали да се представят за изразители на мнението на народа и негови основни любимци. Е, време е да се светнат, че отдавна не са. На всички им омръзна мастити милионери (повечето от които забогатели по втория начин) да се жалват как хората не посещават мачовете, а в цялата страна едва два-три стадиона да предлагат нормални условия за зрителите.

Дойде ни до гуша седмица-две преди началото на всяко първенство да вдигате врява до Бога, ще телевизиите не искат да ви дават достатъчно пари, за да излъчват мачовете ви. И да очаквате да се намеси премиер, патриарх или сам Господ, за да си вземете вие паричките и да си я карате както си знаете.

След като не искат да излъчват „родните” мачове, значи няма достатъчен интерес към тях, което автоматично означава, че не трябва да се излъчват. Собствениците на медии в България не са по-малки хищници от притежателите на клубове. Ако можеха да изкарат пари от показването на „дербитата” в родната „А” група, не биха изпуснали такава възможност.

Впрочем, те неведнъж се опитваха да работят с клубовете, но най-после осъзнаха, че не става. Преди няколко години една вече несъществуваща телевизия подписа договор с БФС за петгодишно излъчване на срещите. Всичко беше по европейски. Тогава и клубовете, и Съюзът го признаха. Защото бяха доволни. Получиха повече от 50 милиона лева.

Типично по свой тертип обаче собствениците на клубове бяха прочели само правата, но не и задълженията си. А те също бяха европейски. Телевизията трябваше да може да избира кой мач от кръга да се изтегли в петък, кой да е късен, кой да е ранен… Все неща, които да улеснят и медията (в организирането на излъчването), така и зрителя (в гледането му).

Налагаше се да се направят някои реконструкции на стадионите – да се сложат прожектори за излъчването на късни срещи, да се осигурят „вишки” за камерите, да се подобрят условията за журналисти. Трябваше да се осигурят и задължителни интервюта от треньори и играчи, макар и да съм в неведение защо… Достатъчно е да запишеш един произволно избран от тях след загуба (съдиите; раздадохме се на 100%; ограбен труд на момчетата; малко не ни достигна; нямахме шанс пред гола; засада; дузпа; червен картон) и след победа (поглед към евротурнирите; играем мач за мач; отново „раздадохме се на 100%”; благодарим на феновете) на отбора му и въпросното интервю може да бъде пускано след всеки мач.

Но да се върнем към техническите условия. Всички отбори получиха пари, за да ги изпълнят. Единици го направиха, и то по-скоро, защото се гласяха за мачове в евротурнирите, а не заради поетите ангажименти към телевизията. И оттук нататък всичко отиде по дяволите. Как да излъчваш по два мача през уикендите, когато на половината стадиони няма осветление? Огньове ли да напалят операторите край тъчлиниите? Как да предаваш пряко, като стадионът прилича да руините на бетонен бункер на Енвер Ходжа? Как да вземеш интервю от някоя наскърбена от съдийството или отношението на публиката звезда?

Неизпълнението на ангажиментите не позволява на телевизиите да изградят никаква маркетингова стратегия, да привлекат спонсори, да печелят от капиталовложението си. И затова сега не са склонни да ви платят дори и петте милиона, които искате. И само вие, БФС и клубовете сте си виновни затова.

Затова и си ревете колкото искате. Вече никой не ви вярва на приказките, че сте благородни защитници на родния футбол, които само наливат пари, а не получават нищо насреща. Не ви вярваме откакто само едно ви е в устата – концесии, телевизионни права, договори, а каквото и да получите, нищо не се променя към добро.

Телевизиите може и да са виновни за много неща в страната ни, но определено не са лошите в случая. Всички виждаме, че предлагате некачествен продукт. Всички знаем, че повечето от вас уговарят мачове. Всички сме наясно, че мнозинството футболисти попадат в нашето първенство не защото имат качества за това, а защото някой е взел добра комисиона за трансфера или участията им. Не е вярно ли? Вярно е. Вижте какво направи „цветът на българския футбол” в европейските турнири само преди няколко седмици и ще се засрамите от лъжите си.

Венцеслав Стефанов обяви със заплашителна нотка, че през следващия футболен сезон щяло да има специален канал, който да излъчва българското първенство. Така проблемът с правата се решавал, но щяло да се наложи зрителите да си плащат, за да гледат дербитата. Лично на мен идеята ми се струва страхотна. Хем ще се прекрати цялата тази какофония преди началото на всяко първенство, хем футболните президенти ще разберат каква е жестоката действителност и колко човека са склонни да дадат пари, за да гледат какво могат на терена прехвалените им звезди няколко часа, след като са излезли наляти до козирката от поредния фолк клуб.

Отсъствието на български футбол от телевизионния ефир има още ред безспорни предимства. От години спортната общественост говори с болка за отлива на публиката от стадионите. Кой знае, това може и да е един от начините да се върнат зрителите… Освен това рязко ще намалеят семейните скандали в родината ни на принципа „по-малко мачове за гледане, по-малко ядосани жени”. „Сушата за „А” група” може да избие и в друга неочаквана посока и да доведе до бум на раждаемостта.

Ако никога повече не се показват български мачове по телевизията, никога повече няма да сме принудени да слушаме унизителните и самоунизителни доводи на Боби Михайлов и БФС защо трябва да се забрани предаването на английски футбол по времето, по което се излъчва български такъв. И друго – голяма част от хората, които преди десетилетия са поставяли основите на оня български футбол, заради който макар и по инерция все още включваме телевизора, за да потърсим някое „дерби”, вече са доста възрастни и трудноподвижни. Така че, ако не им пуснем мач по телевизията, може и да не разберат докъде сте докарали любимата им игра и да не получат сърдечен удар.

И никой да не споменава плачливо за патриотизъм! Ако имаше поне един патриот в БФС и ръководството на клубовете, нямаше да стигнем до там, където сме, нито в ранглистата на националните, нито на клубните отбори. Все още се намира по някой родолюбец сред футболистите, но както пееше Милена в една от незабравимите си песни „Останали са малко и копаят пак. Искат да прокарат мост над нищетата, но трудно ще прескочат този мръсен ад.”

В Скопие крещят за внимание. От психиатър

На югозапад от нас се случва нещо забележително в модерната световна история. Случва се вече повече от две десетилетия, а ние, вместо да го изследваме, изучаваме или поне наблюдаваме внимателно, подхождаме към него с аристократично пренебрежение и само от време на време обръщаме поглед натам. И то ироничен, дори подигравателен поглед. А процесът е важен…

Защото кой в Европа може да се похвали, че на една граница от него се ражда една легендарна държава с блестяща хилядолетна история? Държава със славно минало, което, както подобава, тъне в мрака на вековете и догадките, проблясвайки загадъчно само тук-таме…

Но ние показваме завидна темерутщина и не щем да изслушаме новите си съседи. А те имат да ни кажат толкова много и крещят за внимание. Точно като чувствителни деца, които прибягват към все по-големи пакости, за да прилекат вниманието на родителите си.

Знам, че македонците са способни да ми обявят война заради това, което ще кажа, но ние наистина сме родители на държавата им и трябва поне външно да показваме интерес към тях.

С чие дейно участие се развиваше идеята за културна автономия на Македония през 40-те години на ХХ век? А кой пръв призна суверенитета на същата тази Македония в процеса на разпадането на Югославия? Ние и пак ние. А сега нашето детенце, вярно – уродливо, недоносено и страдащо от редица психически заболявания, се опитва да ни привлече вниманието, а ние седим като истукани.

То не беше кирилица на (поне) 77 000 години, то не са паметници на „македонския” цар Самуил, то не е непрекъснат континуитет от цар Пердика I до президента Георге Иванов… И това са само някакви си примерчета. Македония е впрегнала целия си творчески потенциал, за да си създаде не особено стройна (нали се разбрахме, че е дете) политическа и културна история, а ние упорито кротуваме.

Ето, например бабата на непослушното дете, Гърция, му натри сол на главата още при първите опити да се „закача” с нея и сега детето кротува. Относително, но кротува.

Ние обаче се държим наистина като аристократи. Детето ни иска делото на Кирил и Методий, ние махаме с ръка с досада. Какво пък, имаме си Черноризец, Константин Преславски, Евтимий, Цамблак, Паисий, братя Миладинови (Опа! Грешка! Тихо да не разсърдим детето), Ботев… Нека си мисли и детето, че си има нещо. То като порасне, ще разбере.

Детето иска да си има и няколко царе. Откъсва си от дългата ни върволица владетели, вярно, прекъсната на два пъти от чужди завоевания, и казва „Това си е мое! Македонско!”. Ние отново не отговаряме. Че за какво ли? Кой би повярвал на палавото дете, че всъщност е прегърбен от хилядолетията старец, който е живял цели пет века преди новата ера, после дванадесет столетия се е намирал в особено състояние, което може да се определи като „нек’во ник’во”, събудил се е за 50-ина години, след което пак е зачезнал, та чак до възхода на Коминтерна?

Детето ни може да е уродливо, недоносено и доста хахаво, но носи романтична душа. То не иска просто да си има духовни водачи и царе. То иска също и романтика, съчетана със съспенс. Трябват му няколко революционери. Борци за свободата му така да се каже. Между нас казано детето е също така невъзпитано и нахално. Вижда, че и революционери имаме колкото искаш и също ги обявява за своя собственост, без изобщо да се интересува за какви е документирано, че се мислят самите книжовници, владетели или радетели за освобождение и към коя държава искат присъединяване… Пак щяхме да разсърдим детето, трябва да внимаваме!

Детето обаче май вече трябва да бъде усмирено, пък ако ще да се сърди. Няма какво толкова романтично да подхождаме към него. Докога ще го чакаме да се осефери и да дойде като блудния син? Разбрало колко е омазало пейзажа с приказки и действия, готово да дава извинения и закрила. Както виждаме, нашето дете не е съвсем с всичкия си, така че май трябва да се намесим. Не се знае иначе докъде ще се стигне. Никой не иска да има играчка-плачка, но детето здраво се е засилило натам.

Детето вече порасна и би трябвало да се е налудувало. Фантазираше си огромна империя от Индия до Адриатическо море и от Дунав до Египет; измисли да прекръсти целия Балкански полуостров – Македонски полуостров звучало по-достоверно; дори обяви и нас, собствения си родител, за част от себе си. Всъщност има логика. Всеки родител остава да живее като част от децата си, но такива мисли обикновено идват в главите на безнадеждно болни или грохнали старци, които се опитват да се утешат, че краят идва. А ние май не сме такива. Изглеждаме зле, но сме жилави, ще оцелеем и сега, та по-добре детето да се научи да си стои на мястото, а да не усложнява допълнително обстановката.

Нека зададем на детето няколко въпроса. Като родители трябва да му помогнем да осъзнае реалностите. То се смята за най-силно там, където бъкел не знае – в историята. Даже я бърка с някои литературни форми като съчинение, разказ с елементи на разсъждение и т.н. Та, да преминем към въпросите.

1. Всеки любознателен човек е чул за Древна Македония, столицата й Пела, основателя й Пердика I, великите Филип и Александър, завладяването на Персия, Египет и прочие… Древна Македония съществува от 640 до 148 година преди новата ера, когато е завладяна от Рим. Дори и да приемем (а ние не го правим), че Самуил е македонски (по извратения начин, по който вие разбирате това понятие) цар, какво се случваше с вашата славна страна от 148 г.пр.н.е. до 986 година? 1134 години…

2. Май можем да отговорим на собствения си първи въпрос. Сменяли сте си писмеността и езика си. Наистина, отнело ви е доста време, но пък сте постигнали забележителни резултати. Никаква прилика в лексиката и само няколко повтарящи се букви (с кирилицата; нали и нея се опитвате да си присвоите). Каква обаче беше причината да покриете връзките си със славното минало?

3. Кой ви беше великият владетел по времето, по което Кирил и Методий създаваха азбуката? Защо учениците им не отидоха при него, за да разпространяват славянската (Опа! Македонската! Да не разсърдим детето…) писменост, а хукнаха право в Плиска, при княза на българите, които според вас тогава даже не са и съществували?

4. Защо племенникът на цар Самуил не е бил наясно, че е македонец, а в Битолския надпис се е описал в първо лице като „цар на България” и „българин по род”? Нали не съдите по себе си и не мислите, че не е имал ясна представа за идентичността си?

5. Защо никой хронист не се сети да спомене, че съществува държава Македония? Май сте открили и медийното затъмнение, и то още през Средновековието.

6. Толкова ли е сложно? Едното е „етнос” (напр. арменци, норвежци, испанци), а другото – „етнографска група” (напр. каракачани, торлаци, македонци). Просто научете определенията и може би това ще ви направи по-добри хора. Или поне по-стабилни психически в очите на околните.

7. Защо всичките ви национални герои от края на XIX и началото на ХХ век мечтаеха за освобождение от Османската империя и присъединяване към България? А, и смятаха себе си за българи от Македонско…

8. Толкова ли са скъпи компютърни игри от сорта на Age of the Empires у вас? Ако използвате някоя такава по-често, кой знае, може би ще се поуталожи желанието ви да претворявате реалната история.

Разбира се, вашите предци заслужават уважение, защото са понесли огромни страдания и са умирали, за да присъединят земята си към родината. Разбира се, част от политиците на България са ги предали и са се подиграли с надеждите им. Разбира се и Великите сили са намесили алчните си интереси и са забъркали кашата още повече. Това обаче вече е минало.

Никой не иска от вас да се юрнете да се присъединявате към България насила. Нито пък да се обявите на всеослушание за българи пред целия свят. Ако го искате сами – добре дошли сте, имате облекчения за получаване на гражданство. Ако ли не, не ни занимавайте със себе си. Не стига, че не ви навираме всеки ден в лицето неоспоримия ви български произход, но ни се налага и да слушаме и четем разбърканите мисли на едни объркани хора.

Ако детето прочете няколко учебника по Обща История на който и да е произволно избран език (диалектът, на който то говори, не е език), то само ще разбере в каква огромна заблуда е изпаднало. Ако ли пък не, имаме проблем и ще трябва да повикаме някаква специализирана помощ, защото както за самото него, така и за околните не е добре да продължава да се мъчи, без да се лекува. Май обаче трудно ще намерим „държавен психолог”, тоест психолог на цял един държавен елит…

Театърът на Великите сили: Българийо, „Хизбулла” ти кажи! България си мълчи…

След атентата в Бургас от 18 юли, когато автобус с израелски туристи бе взривен на летище „Сарафово” и загинаха 7 души, сред които българският шофьор Мустафа Кисьов и самият терорист, България изведнъж стана изключително важен партньор на „големите”. Американското, израелското и британското правителства се надпреварват да канят родни официални лица и да гостуват у нас. Дали съпричастността към получилата първи ъперкът от световния тероризъм България е основната причина или това е само поводът?

Буквално минути след взрива в следобеда на 18 юли, по времето, по което почти всички български медии гузно мълчаха, защото нямаха никаква достоверна информация за случилото се, Израел излезе с ясна и категорична позиция: атентатът на българска територия е насочен срещу израелските туристи и е дело на свързаната с Иран ислямистка организация „Хизбулла”.

Реакцията на официален Тел Авив първоначално не смути никого. Така или иначе шокът от терористичния акт беше достатъчно силен. След като преминаха първите часове и стана ясно с какви факти разполагат разследващите обаче, на преден план се появиха някои въпроси.

Как Израел разбра толкова бързо какво се е случило и, най-важното, кой е виновникът? Има ли някаква логика в първоначалната реакция на правителството на страната, по презумпция пълна с болка и скръб по жертвите, да се споменава не само организацията предполагаем извършител, но и с коя страна се подозира, че е свързана? И последно, ако Израел обвинява „Хизбулла”, че е очаквал техен терористичен акт, защо не са взети мерки за предотвратяването му?

Само няколко дни след зловещия атентат в България пристигна министърът на туризма на Израел Стас Месежников, който, между уверенията за подкрепа на страната си към нашата и гарантиран интерес на туристите от близкоизточната държава към родните дестинации, подхвърли и едно внушение. България трябвало да обяви, че виновник за атентата от 18 юли е „Хизбулла”. Без каквито и да било реални доказателства, без да се знае дори самоличността на взривилия се терорист…

По същото време течаха и други дипломатически атаки на Израел. Външният министър Авигдор Либерман настоятелно, но безсрезултатно се опита да убеди външните министри на Европейския съюз, които заседаваха в Брюксел, че трябва най-после да признаят „Хизбулла” за терористична организация. В свое дефиле по най-рейтинговите политически предавания на американските телевизии СВС и Fox News пък премиерът Бенямин Нетаняху заяви категорично, че виновни за атентата в Бургас са именно „Хизбулла” и Иран.

Шеметната дипломатическа и политическа игра беше жадно подхваната и от двамата претенденти за президентския стол във Вашингтон Барак Обама и Мит Ромни. Всеки от тях обяви, че разпознава „Хизбулла” и Иран като организатори на пъкленото дело. Двамата предложиха различни мерки за реакция в конкретната ситуация. Никой обаче не изключи изпитаното, но все по-яростно критикувано средство за консолидиране на американската нация – нападателната война.

Ето, че у нас пристигна и съветникът на настоящия американски президент за борбата с тероризма Джон Бренън, който се срещна с премиера. Отново акт, който може да се тълкува и като подкрепа за страната ни в трудния момент, и като опит нашите официални власти да бъдат „склонени” да обявят, че са съгласни с официалната позиция на съюзниците си от НАТО.

Учудващо или не, официалните власти в България обаче отказаха (дипломатично, разбира се) да заемат категорична позиция преди края на разследването. Изключително достойно поведение на страна, подложена на дипломатически внушения да вземе „правилната” страна. Отново учудващо или не, след посещението си у нас Джон Бренън излетя направо за Израел.

Дипломатическите визити продължиха. В края на месец юли пък министърът на икономиката, енергетиката и туризма Делян Добрев замина за Израел, където се срещна с президентът на страната Шимон Перез и колегата си Стас Месежников. Официалният повод за визитата беше обсъждане на мерките срещу евентуален отлив на израелските туристи в България. Едва ли обаче страната домакин е пропуснала да засегне темата за „Хизбулла”, която разисква при абсолютно всеки повод в последните седмици.

Малко преди това президентът на България Росен Плевнелиев посети Лондон, където беше гост на официалната церемония по откриването на ХХХ Летни олимпийски игри и се срещна с кралица Елизабет II, престолонаследникът Чарлс, принцовете Хари и Уилям, както и с други официални лица.

Днес министър-председателят на България Бойко Борисов пристигна на официално посещение в британската столица. Целта на визитата е да се обсъдят съвместни мерки за борба срещу тероризма, сътрудничество в областта на сигурността и специалните служби и съвместното участие на двете страни в енергийни проекти. Разбира се, премиерът няма да пропусне да се срещне и със спортистите ни, участващи в Олимпиадата.

Борисов беше посрещнат от британския си колега като „приятел”, всички въпроси бяха обсъдени, като страната ни получи уверение, че има подкрепата на Великобритания по ключовите теми. Учудващо, защото едва ли е нужно да си припомняме, че именно островната държава е сред най-яростните ни критици още от преди да се присъединим към Европейския съюз, като тази линия на поведение продължава и до момента.

На какво ли се дължи промяната? Дали на изказването на Дейвид Камерън, че Великобритания има достоверна информация, доказваща, че „Хизбулла” и Иран стоят зад атентата в Бургас от 18 юли и необходимостта България най-после да „кандиса” да подкрепи едно такова твърдение?

Българският премиер Бойко Борисов изненада приятно с моменталната си реакция. Дипломатично, с такт и неоспорими доводи, той заяви, че страната ни все още не разполага с информация, уличаваща когото и да било, и помоли Дейвид Камерън да ни предостави такава, ако я има. Министър-председателят обясни застоя в разследването с липсата на данни за терориста – самоубиец в полицейските масиви по целия свят, макар и вече да разполагаме с ДНК-то, пръстовите му отпечатъци и съвсем достоверен негов фоторобот.

Няма съмнение, че официалната позиция на България по случая с терористичния акт в Бургас е достойна за уважение. По-точно, единствената достойна за уважение. Хвърлянето на тежки и прибързани обвинения не е непознато в теорията  и практиката на политиката в Близкия изток. Без да се връщаме безкрайния конфликт между араби и евреи, е достатъчно да си припомним мнимото химическо оръжие, в разполагането с което САЩ, Израел и Великобритания обвиниха Саддам Хюсеин като извинение, за да го нападнат. В момента Саддам е покойник, Ирак е барутен погреб, а химическо оръжие така и не бе открито.

Нека го кажем ясно и точно, подобно на Бойко Борисов: Който има доказателства за вината на „Хизбулла”, да ги сложи на масата. Едва тогава може да се търси и евентуална „иранска връзка”. Близо две десетилетия след разпадането на Съветския съюз номерата на САЩ и съюзниците им с посочването на виновник и нападението му без много доказване и колебания вършеха работа.

Сега обаче това време е безвъзвратно отминало. На целия свят му е ясно, че големите играчи имат нужда от нова война и този път твърде вероятният потърпевш ще е Иран. Сега обаче геополитическата обстановка няма нищо общо с тази преди 6, да не говорим преди 20 години. Светът вече не посочва „лоши” на доверие към световния жандарм. Искаме доказателства.

България трябва да продължава да не взема страна преди да се появят неоспорими доказателства. Не „подобен атентат е подготвян в Кипър”, а истински доказателства. Такива, за които кой да е съд би обявил за виновен поне човек, камо ли държава.

В момента нашата позиция е твърде важна и това си личи от ухажването, на което сме подложени. Все пак атентатът е станал у нас. Без ние да посочим виновник, нещата са далеч по-сложни.

Време е обаче да покажем, че отново сме суверенни и сме избягали от залитанията през втората половина на ХХ и първото десетилетие на XXI век. Няма да обслужваме ничии интереси, преди обстоятелствата да се изяснят. А когато се намери виновникът, „Хизбулла”, Иран или третата луна на Сатурн, ще се борим той да получи заслуженото с всички сили.

Дано и правителството да продължава тази достойна политика. Това е единственият начин да ни уважават и да играем някаква роля на международната сцена. Макар и невинаги толкова ключова, колкото в момента, но все пак роля.

P.S. Някой би казал, че ако наистина се подготвя война срещу Иран, повод винаги ще се намери. Може и така да е. Ние не можем да предотвратим подобно нещо. Можем обаче да се държим с достойнство и да не се страхуваме да търсим и казваме истината.

Йордан Йовчев – между човещината и нечовешкото

Вчера един голям спортист изпя лебедовата си песен. Никой не иска легендите да свършват, но все някога това се случва. Така стана и с легендата на Йордан Йовчев, която продължи цели шест Олимпиади или 20 години – нещо, което не се е случвало никога в историята на спортната гимнастика.

Йордан Йовчев е роден на 24 февруари 1973 година в Пловдив. Той започва да тренира, когато е само седемгодишен, но в това няма нищо странно – както самият той твърди, че в спортната гимнастика резултатите идват едва след 10 или 15 години. Първият му треньор е Живко Добрев, а талантът му достига нови измерения по времето, по което работи с Иван Славчев. Наставник в националния отбор му е Милко Танкушев.

Големият дебют на международна сцена за Данчо, както с любов го наричаме всички, идва десет години, след като се захваща със спортната гимнастика – през 1991-а той участва на Европейско първенство. Мястото е емблематично за кариерата на Йовчев, неговият Рубикон. Атина, където 13 години по-късно Данчо ще преживее най-голямата несправедливост, но същевременно и най-големия триумф в кариерата си.

Но да се върнем към началото. През 1991-а в гръцката столица младият български гимнастик дава сериозна заявка за бъдещето си, ставайки вицешампион в многобоя. През следващата година той се появява и на първата си Олимпиада – тази в Барселона. Възходящата градация в представянето на Йордан Йовчев продължава и три години по-късно той завоюва четвърто място в многобоя и бронзово отличие на Европейската купа в Рим.

Истинското „хвърляне на ръкавицата” към най-големите в световната спортна гимнастика обаче идва година по-късно. На европейското първенство през 1996-а в Копенхаген Йовчев става вицешампион на халки и четвърти в многобоя. Той повтаря постижението си на халки и на Летните олимпийски игри в Атланта, които се провеждат през същата година. Така този уред се оформя като негов коронен, какъвто остава през цялата му кариера.

След игрите в Атланта Йордан Йовчев, заедно с още двама български спортни гимнастици, Красимир Дунев и Иван Иванов, остават да живеят в САЩ. Те са ядрото на отбора ни, завоювал шестото място на Олимпиадата. Зад океана Йовчев се подготвя без треньор. Дори съчетанията си той комплектова сам.

Като всеки истински легендарен състезател, Йордан Йовчев не постига нищо лесно. Всичко в кариерата му идва след много труд, постепенно и изисква пределна концентрация на сила, воля и умения. Именно и затова при него почти никога не се получават изненадващи резултати.

Следващата възходяща стъпка в развитието на българския гимнастик е участието му на Олимпиадата в Сидни в последната година на старото хилядолетие. През 2000-та Йовчев печели два бронзови медала – на земя и… халки, разбира се.

Именно началото на новия век е времето, по което нашият състезател навлиза в най-бляскавите години на кариерата си. На Световното първенство в Гент, Белгия, той най-после завоюва първите си златни медали от голямо състезание – Данчо става двоен шампион на земя и халки. На следващата година Йовчев печели среброто на същите дисциплини на Световното в унгарския град Дебрецен, а през 2003-а отново си връща шампионското място на първенството в Анахайм, САЩ. Отново на земя и халки.

През 2004 година Йордан Йовчев заминава за Олимпиадата в Атина претоварен с очаквания. Той е фаворитът според почти всички – световни специалисти, гимнастици, сънародници. Данчо обаче не се поддава на напрежението и не се пречупва, както се е случвало с хиляди спортисти. Той е в златната възраст на спортната гимнастика и е готов да даде всичко от себе си, за да спечели най-голямото отличие – златния олимпийски медал.

Съвсем естествено най-сериозните очаквания на всички са в коронната дисциплина на Йовчев – халките. И българинът се представя прекрасно. За всеки непредубеден зрител или специалист той заслужава златото безапелационно. Тук обаче се намесва прословутото съдийство, което за пореден път удря едно сериозно домакинско рамо и опорочава спортсменския дух на големия форум.

За олимпийски шампион е обявен гъркът Димостенис Тамбакос, което предизвиква изключително бурни реакции сред спортни специалисти, журналисти и състезатели. Разликата в сложността насъчетанията и качеството на изпълнението на двамата е очевидна и тя категорично е в полза на Йордан Йовчев. Показателен за настроенията на всички обективни фактори е реакцията на останалия с бронза на халки италианец Юрий Кеки, който демонстаривно вдига ръката на българина и посочва на камерите и публиката, че той е номер едно. Бронзовият медал на земя едва ли е някакво удовлетворение за Йовчев.

В типично свой стил обаче Данчо се опитва да не коментира инцидента от Атина. С прословутите си скромност и трудолюбие той отново започва тренировки. Българинът предпочита вместо устата да говорят резултатите му. На Световното първенство през 2006-а в Орхус, Дания, той печели сребърния медал на халки, а след година в Щутгарт се нарежда трети в същата дисциплина.

През 2007-а Йордан Йовчев отново се завръща в България след 11 години и се установява в родния си Пловдив заедно с жена си Боряна и сина си Джордан. По това време с пълна сила тече подготовката за последната (поне така смятат всички тогава) Олимпиада на Йовчев – тази в Пекин през 2008 година.

В столицата на Поднебесната империя българинът отново се появява като фаворит за златото на халки, макар и да е вече на 35 години – пределна възраст за изключително тежък спорт, какъвто е гимнастиката. В началото сериозните очаквания към него напълно се оправдават – Йордан Йовчев влиза във финалите на халки с втори резултат. Тогава обаче идва и може би най-голямото фиаско в кариерата му. При изпълнението на съчетанието си българинът допуска груба грешка и остава на последното осмо място.

Лошото класиране идва само за да покаже, че Данчо е човек като всички нас и е способен да се поддаде на напрежението и да сбърка точно в най-важния момент. Всичко, което последва Олимпиадата в Пекин обаче, категорично опровергава човешкия произход на Йовчев и го нарежда до безсмъртните атлети от древните митове.

Напук на всички очаквания българинът отказва да прекрати кариерата си след Пекин’08. Отказва и напук на годините, контузиите, трудните условия за подготовка, неистовата нужда от почивка, четирите петилетки на тренировки, лишения и компромиси със семейство и приятели. Отказва в името на една невероятна цел – да стане единственият до момента състезател по спортна гимнастика, който участва на шест Олимпиади. И, за изумление на всички, успява.

Той печели квота за Олимпийските игри в Лондон. Печели я в началото на тази година, отново в британската столица, където се нарежда сред първите 30 състезатели на провелия се там последен квалификационен турнир. Самото това постижение е легендарно. Дори ако предположим, че Данчо бе решил да не играе в Лондон.

Да се класираш за най-престижния спортен турнир, когато си на почти 39, преследван от контузии и страхотна умора, е забележително. Да го направиш сред стотици младежи, които са жадни за изяви и пълни със сили, е невероятно. Да си завоюваш място в спорт, който изисква толкова усилия и лишения, е феноменално. Да обичаш толкова силно халките и спортната гимнастика, че да загърбиш тялото, семейството, болката и заслужена си почивка, само за да се състезаваш още веднъж, е наистина нечовешко.

Българският олимпийски комитет отдаде мъничка част от заслуженото уважение на Йордан Йовчев и го направи знаменосец на делегацията ни за Лондон 2012. Жестове на признание Данчо получи и под формата на обявяването му за „Мъж на годината” (2004-а, България), най-добър спортист на Балканите (2003-а), Спортист номер 1 на България (2001, 2003).

Титлите Йовчев приема с широка усмивка, но не им отдава особено значение. Той не е свикнал да получава, а да побеждава. В резултат на това идва и следващото му феноменално постижение.

Въпреки бурните аплодисменти, с които е посрещнат от хилядите олимпийски зрители и участниците на квалификациите за финала на халки, едва ли има някой, който да вярва, че Данчо може да стигне по-напред. Но той го прави!

Наистина, закачил се почти на магия на последното осмо място, но на финал! С полускъсан бицепс и счупена наполовина китка, но на финал! Почти на 40, с посребрели коси и сили, едва стигащи да изпълни съчетанието си, но на финал!

Вчера 15 000 зрители в „Норт Гринуич Арина” в Лондон посрещнаха Йордан Йовчев като герой от древните митове за могъщи атлети, какъвто той всъщност е. След съчетанието му същите тези зрители и останалите състезатели във финала на халки изпратиха с аплодисменти Данчо след последното му явяване на Олимпиада. Останалото е статистика, която бледнее пред легендата и не интересува никого.

След финала Йордан Йовчев се извини на онези българи, които са очаквали медал от него. Чудя се, възможно ли е поне няколко деца да се опиянят от неговия дух, хъс, воля и човечност, които така го различават от повечето съвременни спортисти? За да има поне искрица надежда за бъдещето на нашия спорт. Защото Данчо е истински и човечен. Нечовешки човек така да се каже…

Именно заради това и ни зарадва, че Олимпиадите може и да са затворена страница за него, но Данчо обяви, че наближава Европейско първенство, а той е в страхотна форма. Нуждае се само от десетина дни почивка.

Да го посрещнем утре подобаващо в България, за която той даде и ще дава толкова много, пък после ще го оставим да си почива. Но само десетина дни.

За насекомите като „минидобитък“ или как буболечките упорито пъплят към менюто ни

Най-вероятно стремежът ни да имаме колкото се може повече, колкото е възможно по-качествена и лесна за произвеждане храна е стар колкото човечеството. Милиони хора в различни исторически епохи са умирали от глад заради войни, слаби реколти или неблагоприятни климатични фактори. Дори и в момента гладуващите по света са стотици милиони – в централните райони на Африка, в гетата, в пренаселените региони…

Макар и сега човечеството да произвежда повече храна от когато и да било, а търговията, по-лесният транспорт и новите технологии да помагат за изхранването на световното население, перспективите съвсем не са розови. Мнозина учени и голям процент от обикновените хора са убедени, че продоволственото бъдеще на цели континенти и раси е доста мрачно. Причините за това са много – главозамайващите темпове, с които нараства населението в глобален мащаб, климатичните промени, които вече не са тайна за никого, освен за тези, които имат краткотраен интерес да си затварят очите за тях, намаляването на процента на хората, които се занимават пряко с осигуряването на прехраната на човечеството.

Ето само няколко примера. Докато през 1800-ата година световното население е било малко под 1 милиард човека, се очаква към 2050 година да е почти 9 милиарда. Като допълнение към това, населението на Северна Америка забавя темпа си на растеж с всяка изминала година, а Европа направо намалява. Това означава, че продоволствената криза в близкото бъдеще ще засегне най-остро бурно развиващите се региони на Африка, Азия и Южна Америка, които много по-трудно биха се справили заради относително по-ниската си технологична напредналост и неблагоприятните условия за земеделие в цели региони (Амазонката джунгла, африканските пустини, Арабския полуостров, Сибир, пустинята Гоби).

Само за последното столетие средните годишни температури на Земята са нараснали с около 1 градус по Целзий. Въпреки яростните спорове, които водят учени и политици помежду си, никой не е в състояние да отрече, че увеличаването на емисиите на т. нар. „парникови газове” като резултат от човешката дейност през индустриалния период е катализатор за повишаването на температурите. Така или иначе обаче, абсолютно безспорно е, че планетата е в период затопляне, което неминуемо ще доведе до топене на ледниците и повишаване на океанското ниво, което пък допълнително ще усложни ситуацията, защото ще бъдат заляти милиони декари плодородни почви.

Затоплянето ще доведе и до разрастването на други неблагоприятни тенденции – засушаване и намаляване на обработваемите площи, увеличаване на природните бедствия, обезлюдяване на все повече райони. Други милиони декари по света пък няма да могат да бъдат използвани за земеделие векове или дори хилядолетия заради промишленото замърсяване.

Подобни мрачни тенденции мобилизират учени, правителства и неправителствени организации да търсят адекватни начини бъдещите кризи да се избегнат или поне последствията от тях да се доведат до възможния минимум. Както обикновено, оказва се, че всичко е в наши ръце и е достатъчно хората да променят някои от навиците си, за да си осигурят по-добро бъдеще.

Според изследвания на Организацията за храни и земеделски култури към ООН (FAO), макар и 900 милиона човека в света да нямат достатъчно храна и да гладуват хронично, 1/3 от всичката произвеждана храна за хора се… изхвърля. Основни причини за това са презадоволяването на модерните общества, липсата на политики за премахване на глада от лицето на Земята и неравномерното разпределение на ресурсите по региони. Разбира се, има и по-прозаични – като претрупването на хладилника с повече продукти, отколкото можем да изядем, преди да изтече срокът им на годност.

Освен мерките срещу изхвърлянето на храна, специалистите предлагат и други „лесни” решения, които могат да опростят ситуацията, преди да се налагат драстични мерки. Сред тях са промяната на хранителните навици и прекратяване на поемането на прекалено много храна, характерно за богатите общества, „приучаването” на хората към консумация на продукти, изискащи по-малко ресурси и т.н.

Обсъждат се и се въвеждат и редица мерки за повишаване на добивите. Някои от тях се радват на широка обществена подкрепа – като устойчивото земеделие например. Други пък разчитат на „рамото” на крупни финансови лобита и контролираните от тях конкретни правителства – такива са генно модифицираните продукти, за чието влияние върху човешкия организъм и околната среда все още се знае твърде малко, но въпреки това се налагат в редица страни.

Разбира се, фантазията и полета на научната мисъл стигат много по-далеч, отколкото може да предположи обикновения човек. Все по-упорито например се дискутира темата за внедряването на нови хранителни практики, меко казано нетипични за западните общества.

Всъщност, подобно на безкрайно много други случаи, и по отношение на храненето традицията се преекспонира. Това, което ядем в момента, далеч не е толкова „традиционно” колкото си мислим. Едни от основните ни храни като картофи, фасул, домати, се появяват в Европа едва след Великите географски открития.

Старите хора разказват, че по време на войни оскъдното брашно се смесвало със стрита кора от дъб, за да се увеличи количеството. Древните гърци пък закусвали „попара” с вино. Ескимосите приемат като особен деликатес гниещото месо от тюлен, а подобно на тях древните римляни подготвяли специален „сос” от престояли дълго на слънце рибешки вътрешности.

Предполагам представяте си как би реагирал някой чужденец, ако разбере какво има в прословутата ни шкембе чорба. По същия начин, по който го правим ние, когато прочетем за печените кучета и пържени огромни хебарки, характерни за кухнята на Югоизточна Азия. Всъщност, хлебарките и другите насекоми са в основата на бъдещите планове на учените.

Те дават доста мрачна картина, ако темповете на нарастване на човечеството и хранителните ни навици се запазят. Според тях до двадесетина години основните храни като месото, ще са драстично по-скъпи и дефицитни отсега. Дотолкова, че ще трябва да ги заместим с нещо друго. Питателно и пълно с протеини, но по-евтино, по-достъпно и по-широко разпространено. Като насекомите например.

ООН, НАСА и правителствата на развитите страни вече отделят доста средства за разработване на начини, чрез които в менюто на хората (особено на гнусливите западняци) постепенно да се „внедрят” различни видове насекоми под различна форма. В материал, подготвен за ВВС от Денис Уинтърман, Моргейн Гайе, представен като специалист в умопомрачителната за нас научна дисциплина Футурология на храненето казва, че е наложително да се търсят заместители на превръщащото се в лукс месо именно сред буболечките.

Мистър Гайе обаче не спира дотук. Той държи да опише подробно пред самодоволните човеци какво бъдеще ги чака. Прави го обаче с бодър тон, напук на спонтанните напъни, с които са принудени да се борят читателите със слаби стомаси. Гайе ни информира, че от храненето с насекоми ние само можем да спечелим. И започва да изрежда предимство след предимство. На първо място инсектите имат много по-голяма хранителна стойност от нормалното месо. Те също така са богат източник на протеин, а „отглеждането” им излиза много по-евтино от това на говедата например. И са полезни за околната среда, тъй като консумират по-малко вода и не отделят метан като тревопасните бозайници.

Разбира се първоначалната реакция на всеки от нас варира между „Абе, я си гле’й работата!” и „Що не си ги ядеш ти, като са толкова вкусни?”, но Моргейн Гайе не се отказва толкова лесно. Той има да допълни, че насекомите ни предлагат не само изобилие от храна, а и богато разнообразие – до момента науката познава 1 400 вида буболечки, които стават за ядене. Освен това в един грам „насекомско” се съдържат в пъти повече витамини, калций, желязо и други полезни вещества, отколкото в същото количество говеждо например.

Повечето от нас изобщо не биха и изслушали подобни доводи. Затова мистър Гайе се обръща към хранителните концерни. Според него всичко е в техни ръце. Именно те трябва да променят отношението на хората към „храните на бъдещето”. Той самият предлага и прости начини за това. Първо, на насекомите трябва да се придаде привлекателен търговски вид. Почти никой не би си купил печени скакалци, но какво ще кажете за хамбургер с хлебарки или сос от ларви например? Същото?

Моргейн Гайе има отговор и за това. Според него неразделна част от промяната на мисленето на хората трябва да е замяната на понятието „насекомо” с „минидобитък”. „Салата от минидобитък” звучи далеч по-продаваемо, нали? Неговата теза почива да друго предположение – че при храненето наименованието има не по-малко значение от вкуса или мириса.

Думите му се потвърждават от изследвания на професора по експериментална психология в Оксфорд Чарлс Спенс, който твърди, че звуците влияят на мозъка за възприемането на храните. В зависимост от музиката, която слушаме, докато се храним, ястието ни може да ни се стори по-прясно, сладко или вкусно.

Холандското правителство например вече е вложило повече от милион евро в разработването на проекти за ферми за „минидобитък”. Щурците и скакалците може би скоро ще са част от менюто ни под различни форми. Впрочем, това от векове е факт в някои африкански страни, Япония, Тайланд…

Паралелно с опитите насекомите да бъдат внедрени в менюто ни, множество лаборатории по света се опитват да „произвеждат” ин витро и други видове месо, което да замести конвенционалния продукт. В този случай също трябва да се положат много усилия, за да бъде убеден обикновеният потребител да приеме новата храна…

Учените имат големи планове и за водораслите като заместител на много от храните. Според тях това би решило един от най-големите проблеми, които се очертават за бъдещето – липсата на достатъчно плодородна земя и прясна вода, от каквито водораслите нямат нужда, за разлика от съхоземните растения. Други техни предимства са, че имат огромно видово разнообразие, растат изключително бързо и могат да бъдат използвани и за направата на биогориво.

Е, виждаме, че много изследователи допускат, че след двадесетина години ще е напълно в реда на нещата да поканим половинката си на романтична вечеря и да поръчаме панирани щурци със салата от водорасли например. На старомодните им остава само да се надяват, че и в тези разработки фантастиката е далеч повече от науката или просто да използват оставащото време, за да се наситят на пържолите с картофено пюре…

Петър Василев – „Бич екранен”*

Мислех си да започна този текст с изречение от сорта на „Е, Петър Василев вече прекали!”. Във всеки друг случай подобни думи за един спортен коментатор биха предизвикали интереса на читателите. Но не и при казуса Петър Василев.

Никой човек, който е имал макар и бегъл досег с вокалните извращения на Петела, както сам се величае кадърът на БНТ, не би и трепнал при подобна констатация. Защото той прекалява всеки път, когато се добере до микрофона. А ние, по стар български обичай, му гледаме сеира и си го търпим.

Нека тогава да опитаме с „Петър Василев надмина себе си!”. И то последователно, стъпаловидно, с неподозирана за обикновените коментатори лекота. Тук ще оставим настрани многобройните му гафове при всяко негово извратено лингвистично шоу. Искаме да концентрираме само Летните олимпийски игри в Лондон 2012 година. Защото светът е Олимпиада.

Петър Василев обаче не мисли, че светът е Олимпиада. Той е твърдо убеден, че светът е създаден, за да слуша неговите словесни еквилибристики. Нещо като „Дненикът на Бриджит Джоунс”, но в телевизионен вариант.

Занимаваш цялата зажадняла за спортни събития аудитория с това какво си видял, когато си се разхождал из Лондон. Как „колегите от съседните коментаторски кабини” минават всякакви граници като вдигат прекалено много шум и не обръщат внимание на забележките ти… Или просто ги правиш съпричастни на възмущението си от поведението на организаторите на боксовия турнир, които във „века на технологиите” се бавят цели две минути, за да обявят победителя от срещите.

И междувременно споменаваш нещо за случващото се на терена, ринга, гребния канал… Правиш го с наставнически тон, използвайки отдавна забравени (и забранени) за другите коментатори техники, като тафтологии за подсилване на и без това нагнетения до тегавост монолог, волна програма от наставления към треньори и (особено) спортисти и авторитетни предвиждания за изходите на състезанията, които по правило се провалят с гръм и трясък.

За да има „съспенс” в работата му, Петър Василев буквално затрупва горките зрители (повтарям, които просто искат да гледат спорт) със своите теории на конспирацията. Ако се концентрираме върху „коронната му дисциплина”, бокса, до сега и тримата ни състезатели трябваше да са само зрители на Олимпиадата, защото според него са жертви на заговор на големите, лоши съдии.

На мен лично ми писна окончателно от лицето Василев снощи. Ако съм на мястото на безспорния герой на вечерта за изтерзаните ни от очакване на спортна слава душици, не бих издържал дори и минута, след като чуя какво е наговорил въпросният коментатор по времето, по което аз съм давал всичко от себе си, за да защитя честта на страната си. Александър Александров, нашият велик 49-килограмов мъж с воля колкото планетата и още по-огромно сърце обаче най-вероятно не е толкова дребнав, колкото мен. И затова е велик.

Петър Василев не признава нито български, нито световни авторитети. За него Александър Александров е просто „Сашко”, съдиите са „онези хора около ринга”, а корейският противник на нашия боксьор е „позьор”.

По време на отличната си среща снощи „Сашко” получи задочно десетки „професионални” съвети, няколко снизходителни похвали колко добре се е справил до момента в квалификациите и на Олимпиадата и категорична присъда, че е дотук, защото боксовата мафия му е вдигнала мерника.

През целия мач ерудираният коментатор беше убеден в загубата на нашия състезател. В края на мача му благодари за доброто предствяне и вече го оплакваше за загубата. Все пак го похвали, че неслучайно е спечелил квота за Олимпиадата, защото очевидно имал качества.

И макар че беше убеден в поражението на българина, за да не звучи като Бог даващ крайни присъди, Петър Василев изчисли, че шансовете на нашия състезател са 10 срещу 90%. Все пак ни успокои, че въпросните „10% са много“ и „надеждата умира последна“.

Най-неочаквано (може би най-вече за Петър Василев) обаче, съдията вдигна ръката на „Сашко” в края на срещата. „Петела” и този път не падна по гръб и излезе победител и от тази ситуация, раздирайки националния ефир с дрезгавия си истеричен патос. Честно казано, по това време се радвах неистово, така че не внимавах в думите на „Пешко”. Най-вероятно обаче отново се е оказал прав…

Ето и няколко въпроса, които бих задал на работодателите на Петър Василев в БНТ, защото, признавам си, на него не бих се осмелил да му ги споделя. Щом “the king of the day” Александър Александров е „Сашко”, как ли би нарекъл мен? Може би „The Cock”, както самодоволно превежда псевдонима си на западните журналисти по време на коктейлите на големи спортни форуми… Та, да започваме:

1. Кога за последно Петър Василев е бил на психопреглед? Ако не знаете, проверете. Добре е да посещава такъв примерно на всеки две седмици. И за вас, и за нас, и най-вече за него.
2. Чували ли сте който и да било коментатор в която и да било световна медия (изключваме южноамериканските; те са друга тема) да нарича талантлив спортист, при това от собствената си страна, с умалителното име, с което баба му се е обръщала към него, когато е бил на три години?
3. Успявате ли да проследите мисълта на Петър Василев повече от 30 секунди? Ако „да”, значи сте по-добри в това отношение от самия него.
4. Струва ли ви се допустимо въпросното лице да сипе попържни срещу абсолютно всички организатори на световни спортни форуми, на които се добира до микрофона?
5. Ако хипотетично предположим, че създам инициативен комитет, който да има за основна и единствена цел да събере достатъчно средства, за да осигури охолното съществуване на Петър Василев до края на дните му, бихте ли го преместили на някаква синекурна длъжност, така че да спасите нас, горките зрители от височайшите му коментари?

БНТ едва ли ще ми отговори. А аз едва ли ще се поколебая да спирам звука на телевизора всеки път, когато чуя така разпознаваемия глас…

* През V век европейците наричали „Бич Божи” (на лат. „flagellum dei”) Атила, вождът на хуните, който променил завинаги историята на света. Дано „Бичът екранен” не успее да направи същото с историята на телевизията…

БДЖ ще ни жени срещу 14 милиона месечно

На фона на безследно изчезнали влакови композиции, още по-безследно изчезнали тонове гориво и дългове с умнопомрачителни размери Българските държавни железници предлагат една наистина свежа атракция на потенциалните си клиенти. Влюбени двойки ще могат да отпразнуват сватбата си по много романтичен начин – пресъздавайки традиционната за началото на миналия век ретро обстановка в царския влак.

 

Директорът „Маркетинг и продажби” на БДЖ Димитър Костадинов „рекламира” новата инициатива по следния начин „Спряхме се на провеждането на сватба като едно положително събитие в живота на всеки един човек и като един положителен PR, който може да го използваме за популяризиране на тези атракционни пътувания.”.

 

Господин Костадинов явно е един от малкото шефове в БДЖ, които си разбират от работата. Железопътната компания има отчаяна нужда от положителна реклама. Макар и да са налице известни положителни промени, пътуването с влак все още се асоциира с лепкава мръсотия, безкрайно висене по гарите, адска жега през лятото и сибирски студ през зимата.

 

Кой знае, може пък именно сватбите да счупят каръка на БДЖ и компанията да тръгне както трябва. „Както трябва”, защото железопътният транспорт е най-предпочитаният в целия нормален свят. И от пътниците, и за превоз на товари.

 

Може пък под звуците на Менделсон някоя умна глава да измисли как да се случат нещата, за да успее БДЖ поне да завършва годините „на нула”, а не с десетки милиони загуба. За да не са поредният уникален балкански случай, тъй като надали има друга губеща ж. п. компания в света.

 

Или пък, след като влюбените се врекат във вярност, някой стрелочник ще състави великата мисъл „Да, не е нормално години наред държавата да ни налива милиони, някой да ги краде, да сме на загуба и да пищим, че трябва да ни плащат дълговете!”.

 

Може би на друг железопътен работник пък ще му хрумне крилатата мисъл, че освен за сценарий за сватбеното тържество може компанията да обяви и друг конкурс, на който да се намери човек, способен да разплете невидимите кълчища, с които са омотани всички локомотиви на дружеството.

 

Или пък някое семейство ще се смили и ще вземе на сватбеното си пътешествие из Европа обещаващ специалист от БДЖ, който да посети тамошните компании от сектора и да разбере великата тайна на това как се печели от един от най-печелившите бизнеси в света.

Може би трябва да се помисли и за друго. Със сватбените вагони да бъде направена една обиколка из страната специално за синдикалните лидери в железниците. При задължителното условие обаче прозорците да са отворени, за да им се продухат главите и да разберат, че българският народ не е длъжен да продължава да издържа БДЖ.

Често съм чувал, че Българските държавни железници умишлено били водени към фалит, защото това бил най-лесният начин да бъдат приватизирани на безценица. Звучи логично, макар и никой да не представя конкретни доказателства. Особено при положение, че станахме свидетели и на далеч по-скандални приватизационни сделки.

Всички, които милеят за железниците обаче трябва да направят нещо по въпроса за спасяването им час по-скоро. Защото в момента, вместо да носи дивиденти на държавата, БДЖ ежемесечно получава от всеки редови българин по два лева субсидия.

Не виждам нищо патриотично в това да субсидирам железницата. Особено, когато не става въпрос за построяването или възстановяването й след война, а за това, че някой е взел огромни заеми и е откраднал средствата, а друг не може да направи едно печелившо по всички закони на пазарната икономика предприятие наистина печелившо.

Честно казано, не ми се дават тези два лева и защото пътувах прекалено скоро с влак и спомените ми за хигиената, продължителността на „воаяжа” и трудоспособността, която лъха от всеки служител на компанията, са прекалено пресни в съзнанието ми.

Иначе инициативата за сватбите в царския вагон е страхотна. Новаторска, разчупена, провокативна, полезна. Всичко, което БДЖ за съжаление не е…

Варненци го направиха отново! Без коли в Морската градина

Поредни адмирации за гражданското общество във Варна! След като преди няколко седмици успяха да спрат незаконното, но за сметка на това продължаващо повече от десетилетие застрояване в Морската градина, сега те се пребориха срещу още един символ на срастването между финансовата олигархия и местната власт – движението и паркирането на автомобили в същия този парк.

Варненци постигнаха осъществяване на справедливите си искания по начина, в чиято ефективност вече имаха възможност да се убедят. Те направиха гражданска блокада и след като хората, в чиито ръце е властта да прекратят произвола, се убедиха, че жителите на Морската столица няма да се уплашат и да отстъпят, бяха принудени да вземат мерки.

От началото на следващата седмица (6 август) свободното влизане на автомобили в Морската градина остава в историята. Кметът Кирил Йорданов, който години наред измисляше какви ли не извинения, за да не бъде прекратено едно толкова очевадно безобразие, най-после „клекна”.

Уверенията на градската управа са, че контролът и евентуалното санкциониране на нарушителите на новата наредба ще бъде осъществяван съвместно от общинските служители и полицията. Варненци обаче вече са гърмени зайци и също дадоха свое обещание, на което лично аз вярвам много повече – че ще упражняват граждански контрол.

Недоволството на жителите на Морската столица бе провокирано от неспазването на каквито и да било правила. В последните години Морската градина се бе превърнала в паркинг и удобен маршрут за движение на стотици тъмни персонажи, ползващи се с протекцията на местните власти или просто разчитащи на пасивността им. По този начин паркът загуби притегателната способност на място за почивка и приятно прекарване за варненци и гостите на града.

Според новите разпоредби Морската градина ще бъде защитена от бариери, които ще пропускат в нея само колите на полицията, службата по противопожарна охрана, Бърза помощ и поддръжката на парка. Бариерата, която в момента пък „спира” достъпа в района на басейна, ще бъде премахната и на нейно място ще бъдат поставени солидни заграждения, които окончателно ще направят невъзможно влизането на автомобили.

От колите ще бъде отвоювана и историческата част на Морската градина. На другото място, което досега бе използвано за нерегламентиран достъп – входът пред Спортната зала, ще се позволява влизането само на членове на клуба по тенис, но и те ще могат да използват автомобилите си само до паркинга.

Подобни са уверенията и за бариерата на Летния театър, която ще пропуска само специализирани автомобили. Входът откъм „Почивка” пък ще може да бъде използван само от живеещите в района. Другото изключение се прави за зареждащите заведенията автомобили, които обаче ще трябва да вършат работата си в часовия интервал от 4 до 9 сутринта.

Звучи добре… Варненци заслужават само комплименти за канските усилия, които положиха, за да накарат управниците си да проумеят какво означава терминът „парк” и какво не може да се прави на едно подобно място.

Комплиментите са и поради поне две други причини. Морската градина не е само на варненци. Защитавайки я, те защитават и правото на туристите да се докоснат до вече позабравените й красота и спокойствие. И още – другите градове има светъл пример как да се справят със своеволията на управниците си. Щом във Варна гражданите успяха да спечелят няколко победи срещу маститите групировки, които доскоро си правеха каквото искат в града, значи всички можем.

Борбата за създаване на една нормална държава минава през битките за спазване на елементарните правила от представителите на местната власт. И когато хората се надигнат и покажат решимост, се вижда не само, че дяволът не е толкова черен, а и че той е доста страхлив. Своеволията на местните (а и националните) дерибеи минават само когато хората си мълчат. Е, изглежда все повече българи отказват да си затворят устата и да седят кротко…