Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

януари 2015

А мъцнеш – глоба!

moneti

Аз ви казвах преди, че си имах зимане-даване с онаа смотла, касиерката у пощата, къде раздава помощите и пенсиите. Под „зимане-даване“ имам предвид, че незнайно що она се беше влюбила у мене и ме караше да избегаме заедно с парите от касата. Да, ама аз се вдъхнових от примера на господин Василев, сещате се, оня със скъпата колекция от картини и още по-скъпата сбирка от златни монети, къде сега си пие пенето у Сръбеа, а ние му береме гайлето зарди банковите авантюри. Вдъхнових се, улезнах у пощата, откраднах парите, некъде къде двеста лева, и тръгнах къде границата. Добре, ама се напих, затрих пътеката, що гората у граничнио Балкан са я изрезали целата, заспах, а на сутринта касиерката ме намери, би ме как си спех, зе парите и се връна у село.

Що ви го разпраям тва ли? Те сега ше разберете. Оттогава насам таа смотанячка касиерката ми е дигнала мернико и секи път като одим за помощите ме удря с парите. Кога с петнаесе, кога с дваесе и осем, кога с шейсе стотинки, дребни суми ше каете, ама мене си ме дразни. Нема нищо по-лошо от отфърлена жена или човек, къде е свикнал да праи кво си иска, а некой се зафане да го критикува, забелезал съм аз.

Добре, ама ми писна на дедовия и вдъхновен от принципите на свободата на словото, написах у стенвестнико у кръчмата. „(името на касиерката ше го запазим у тайна от съображения за сигурност) е крадлива, корумпирана и не си върши работата ни обективно, ни как требва“. Още на другия ден иде при мене председателката на пощата Стилянка Мерудиева и ми вика:

– Ти разпространеваш слухове, които рушат престижо на нашто учреждение, затва ти налагам максималната, определена от закона глоба!

Аз тамън се бех събудил и си миех очите на външната чешма, горд, че съм изразил гражданската си (у моя случай селянска) позиция и съм защитил и предупредил обществото за един бич, къде почти неусетно се запива у гърбо му и му изстисква кръвчицата. Тва й изказване, казано на висок тон с ясен глас, ме накара да се сепнем и да се намерим у небрано лозе.

– Как ше ме глобяваш!? Кой ти дава право да ме глобяваш!? Аз тебе колко пъти те сезирах за тва, че касиерката ми крадне стотинките от помощите?

– Сезирал, не сезирал, тва си е твой проблем. Финансовио надзор е у мои ръце и аз преценявам дали и как да реагирам у подобни случаи. Те, сега съм решила да глобим тебе.

– Нарушаваш конституционното ми право да изразявам свободно мнението си по кви си искам въпроси! Аз живеем у свободна държава! Ти ме малтретираш и ме превръщаш у мъченик на независимото слово като шарлитата и ония журналисти от неколко български вестници, къде терорът над тех мина през общественото пространство по търлъци миналата седмица!

– Чуй ме сега, умнико! – Стилянка Мерудиева се огледа на двете страни по улицата, та да види дали не се задава некой – Изобщо не ми пука на мене у ква държава си мислиш, че живееш! Държавата е една по документи, други са обаче реалностите. Те, да зееме за пример корпоратината търговска – на хартия сичко си беше наред и изведнъж опа, оказа се, че е въздух под налегане и се срина като колос на глинени крака. Живееш у дръжава, къде требва да се уважават институциите. Ако ти каат, че пресно варосаната ти стена е черна, ти кимаш с глава и потвърждаваш. Ако ли не го напраиш – глоба у максимален размер. Ти ли, никаквецо, ше си отстояваш правата? Къде-къде по-умни и достойни ора от тебе не можеха да го напраат, та на тебе ше давам обяснения!

След тия думи Стилянка Мерудиева се врътна да си оди. Аз обаче се пробвах да я скастрим с последнио си коз:

– Немаш правомощия да ме глобеваш!

– По принцип не, но де факто… – засме ми се она през решетките на външната вратница – Нали не се съмневаш, че можем да те глобим, що ние, властите тука, сме се срастнали и връшиме нещата как си сакаме? За ваше добро го праиме. Колко по-малко знаете, толко по-спокойно ше си живуркате!

– Колко е таа глоба у максимален размер? – питах аз. По замръзналите ми от ледената вода бузи се стекоха две издайнически топли вадички безсилие.

– Иди да видиш, писала съм у стенвестнико, за назидание на сички като тебе, къде не знаат да си дръжат устите затворени…

Advertisements

Приказка за Лехчево и змея

lehchevo Имаше едно време един виц за една голяма, голяма галактика, една голяма, голяма слънчева система, една голяма, голяма планета, един голям, голям континент, една голяма, голяма държава… Всичко било огромно, а над него се разнасял пушек. Над галактиката, слънчевата система, планетата, континентът, държавата. Гъст, черен дим. По едно време един голям, голям черен човек, покрит със сажди отишъл, при друг голям, голям черен човек, също покрит със сажди, и му изкрещял „Е, бай Пешо, стига гори тия гуми бе!!!!“. Северозападът не е много различен от по-голямата част от България. Той е неофеодално владение на няколко самозабравили се симпатяги, които заслужават да горят в ада. Тук и сега. Вместо това някои от тях са решили, че могат да горят… гуми. Пак тук и пак сега. Нека ви го разкажа като приказка, ако ми позволите. И да не ми позволите, пак ще го направя, така че нека започваме… Имало едно време фирма, наречена „Еко рисайлинг“. Тя се опитала да гори гуми, автомобилни гуми, под благовидния предтекст, че ги рециклира, в едно видинско село. Общо взето, не ѝ се получил номерът. С две думи фирмата, този малък, но зъл огнедишащ змей, била изгонена, макар и на тамошните жители да им се наложило да положат кански усилия. Змеят обаче бил лаком, пък и феодалите на тази малка кочинка, наречена България, още по-конкретно Северозападна България, му били приятели, та той се прегрупирал и заминал с всичките си гуми и машинки за уж природосъобразно рециклиране в друго село. Голямо, в което живеели около две хиляди човека, трудели се, почивали си, забавлявали се, отглеждали децата си… Абе, всичко както си му е редът. Змеят „Еко рисайлинг“ сложи ципестата си ръка на едно помещение, използвайки друг змей като поставена муцуна. Или пък другият змей използвал него като поставена муцуна, тук историята мълчи, мили деца. Общо взето, змейовете си мислели, че могат да огнедишат навсякъде. Мястото, което избрали, било почти в центъра на това китно селце, наречено Лехчево, където авторът на приказката е бил не веднъж и два пъти. Започнали да горят гуми там. Горили, горили, минали две пълнолуния. Никой не спирал змея, змеят бил вътрешен другар на феодалите и всичко си вървяло като в… приказка, нали именно такава списвам в момента!? Да, но сметките на змея излезли грешни. Селяните от Лехчево, а и не само те, също хората, които вече не живеели в селото, а и много от тези, които никога не били стъпвали там, отказали да се подчинят на неговата смрадлива идея, покриваща небето им с гъсти облаци черен дим. И решили да се изправят срещу него. Как завършва приказката ли? Не знам, нямам никаква представа… Едно само знам. Змеят „Еко рисайлинг“ ще бъде бит и „такован“ заради подмолното си намерение да упражни поредния геноцид срещу Северозапада. Това, мили деца, обаче ще се случи само, ако сме единни и изтръгнем огнедишащия му гръклян. Заедно! Иначе той или друг змей, змейове, ще си домъкнат гнусните гуми във вашето или нашето село, във вашия или нашия град… И ще ни клатят в носоглътката поотделно, а всъщност и накуп. Нека Лехчево е северозападният Минас Тирит от „Властелинът на пръстените“, мили деца. Нека покажем, че въпреки всичко ще оцелеем и ще победим змея. Нека неговата смрад на изгорели гуми да замине в небитието заедно със самия него… Бъдете солидарни с Лехчево! Авторът на тази приказка е съпричастен с всички, които живеят там и искат да наритат змея под опашката. Северозападът не е място, на което разни змейове да си изхвърлят или горят  боклуците. Напротив, той е красив и пълен с достойни хора. Нито царе, нито змейове ще си разиграват игричките тук. Могат да го правят само, ако им позволим. Който иска е солидарен с недоволството на хората от Лехчево, може да попълни това възражение тук Vuzrajenie_gumi_Lehchevo-1 (pdf формат) или тук gumi_lehchevo (Word document) и да го изпрати до Деница Славкова, Директор РИОСВ Монтана, ул. „Юлиус Ирасек“ 4, гр. Монтана, 3400, email: riosv_mont@net-surf.net, както и до кмета на община Бойчиновци Светлин Сретениев, ул. „Гаврил Генов“ № 2, гр. Бойчиновци, 3430, Община Бойчиновци, email: munb@mail.orbitel.bg

Единадесет абзаца мрак

Да, европейци сме били и сме толерантни. Това се дължи на ред исторически, културни и чисто човешки фактори. В източната част на континента сме се сблъсквали стотици пъти с нашественици от север, запад, най-вече от изток. Готи, хуни, авари, татари… Едва ли е нужно да продължавам, след като едно не особено изчерпателно изследване твърди, че през територията на България са минали поне сто и три народа. На запад пък галеоните, каравелите, бертоните, полакрите и флейтовете на народите, обитаващи брега на Атлантика, обиколили целия свят. А „Алхамбра“ е свидетелство и за обратен процес, съществувал в един по-възвисен момент от историята на мюсюлманската религия…
Невъзможно е това да не е оставило следи във възпитанието на поколенията. В мисленето и ако щете, в гените им. Изтокът става толерантен по-рано, но историческата съдба го връща векове назад и го капсулира за дълги столетия. През същите тези столетия пък Западът изминава пътя от религиозните клади, робите в трюмовете и Великата инквизиция до френската революция, Просвещението и Пролетта на народите.
Безбройните конфликти, войнички и войни (еманация на които са двете световни и Студената) също имат своята заслуга за това европейците да станат толерантни. Нашият континент винаги е бил на пангара. Тук се разиграват събитията, които решават съдбата на човечеството за векове напред. Когато губиш близки, когато гледаш как се лее кръв, когато виждаш сираци, изнасилени, обругани, хора със съсипан живот, ти постепенно схващаш, че те са човешки същества също като теб и няма никаква гаранция, че, ако безумието продължава, не ще настане ден, в който да бъдеш на тяхно място.

Тази карикатура осмива изверга Ал Бахрами - терорист, убиец, изнасилвач и главорез. Тя не е обида за мюсюлманите, тя в определен смисъл подкрепя мюсюлманите, които вярват истински, а не са безмозъчни изроди
Тази карикатура осмива изверга Ал Бахрами – терорист, убиец, изнасилвач и главорез. Тя не е обида за мюсюлманите, тя в определен смисъл подкрепя мюсюлманите, които вярват истински, а не са безмозъчни изроди

Ние, европейците сме толкова толерантни, че позволихме на вълната на обратна колонизация, тази от Африка, Индия, Китай, Турция, Южна Америка и къде ли още не, да вземе неподозирани размери. Толкова толерантни и улисани в навиците, заниманията и комфорта си, че позволихме да не раждаме деца, а прирастът в страните ни да се дължи на именно тази обратна колонизация. Или на до голяма степен маргинализирани от нас и от самите себе си общности, на които хвърляме по някоя троха, за да не ни нарушават покоя.
В началото всичко беше наред. Емигрантите и малцинствата работеха, получаваха ниски заплати, вършеха много, превиваха гръб от сутрин до вечер, а ние, европейците, си мислехме, че това е неоколониализъм и доволно си седяхме в топлите офиси или на диваните в големите си, луксозно обзаведени апартаменти.
Ние, европейците сме толкова толерантни, че позволихме онова недоносено в главата си рептилче отвъд океана, което сами създадохме и толерантно оставихме да порастне и укрепне здраво и самодоволно, да командва с Пентагона си, опа, главата си, външната ни политика. Ние, европейците сме толкова толерантни, че се подведохме по кретенската му склонност да трупа богатства, да избива, беси и подклажда конфликти по целия свят.
Ние, европейците, сме толкова толерантни, че се държим толерантно с всички нетолерантни. С американското правителство, с децата му „Ал Кайда“, ИДИЛ, с Кремъл, с ония, дето създават огромни гета в градовете ни, в страните ни и нарушават законите ни. Ние, европейците, от толерантност просто губим рефлекса си за оцеляване. За физическо, културно и икономическо оцеляване.
Ние, европейците, сме толкова толерантни, че позволяваме ония отвъд океана да ни вкарват икономическите си кризи изкуствено, официалният език да не е задължителен на официални места, а културните различия да прерастват във връщане към примитивните закони на джунглата. Ние, европейците сме толкова толерантни, че имаме повече молове, отколкото библиотеки. Ние, европейците, сме толкова толерантни, че позволихме на дивия консуматорски начин на мислене да смаже традициите ни.
Ние, европейците, се чувстваме безпомощни, защото сме толкова толерантни, че сме разединени. Ние, европейците, имаме няколко скорости, северозападната ни част манипулира южната и източната и я възприема като източник на евтина работна ръка и относително стабилен пазар на стоки, които там никога не биха стигнали до щандовете на веригите магазини заради ниското си качество. Изтокът пък гледа да си го върне, като заобикаля всевъзможни договори, които е подписал и правила, с който е длъжен да се съобразява…
Ние, европейците, бяхме толкова толерантни, че нямаме избор. Или ще станем единни и безкомпромисни както към облените в кръв икономически интереси на Вашингтон, към подмолните игрички на Кремъл, подковани с автомати и танкове, така и към врага тук. Вътре, в нашия заден двор. Врагът, който забелязваме само, когато се случи нещо като онова вчера в Париж, за което не ми се и споменава. Ние, европейците, сме толкова толерантни, че губим континента, политиката, живота си. А ако нас ни няма, на света не ще да има нито капка толерантност.
Нека, ние, европейците, си плеснем един звучен шамар и да станем по-единни и нетолератни към нетолерантните. Това, че ни наричат Стария континент, или означава, че сме мъдри, или че сме грохнали, безпомощни и изкуфели. В първия случай отново трябва да си върнем позицията на световен флагман и да наложим собствените си правила поне на изконната си територия. Във втория Европа в недалечно бъдеще ще се превърне в една огромна редакция на списание „Шарли ебдо“…

Блог в WordPress.com.

Up ↑