Аз ви казвах преди, че си имах зимане-даване с онаа смотла, касиерката у пощата, къде раздава помощите и пенсиите. Под „зимане-даване“ имам предвид, че незнайно що она се беше влюбила у мене и ме караше да избегаме заедно с парите от касата. Да, ама аз се вдъхнових от примера на господин Василев, сещате се, оня със скъпата колекция от картини и още по-скъпата сбирка от златни монети, къде сега си пие пенето у Сръбеа, а ние му береме гайлето зарди банковите авантюри. Вдъхнових се, улезнах у пощата, откраднах парите, некъде къде двеста лева, и тръгнах къде границата. Добре, ама се напих, затрих пътеката, що гората у граничнио Балкан са я изрезали целата, заспах, а на сутринта касиерката ме намери, би ме как си спех, зе парите и се връна у село.
Що ви го разпраям тва ли? Те сега ше разберете. Оттогава насам таа смотанячка касиерката ми е дигнала мернико и секи път като одим за помощите ме удря с парите. Кога с петнаесе, кога с дваесе и осем, кога с шейсе стотинки, дребни суми ше каете, ама мене си ме дразни. Нема нищо по-лошо от отфърлена жена или човек, къде е свикнал да праи кво си иска, а некой се зафане да го критикува, забелезал съм аз.
Добре, ама ми писна на дедовия и вдъхновен от принципите на свободата на словото, написах у стенвестнико у кръчмата. „(името на касиерката ше го запазим у тайна от съображения за сигурност) е крадлива, корумпирана и не си върши работата ни обективно, ни как требва“. Още на другия ден иде при мене председателката на пощата Стилянка Мерудиева и ми вика:
– Ти разпространеваш слухове, които рушат престижо на нашто учреждение, затва ти налагам максималната, определена от закона глоба!
Аз тамън се бех събудил и си миех очите на външната чешма, горд, че съм изразил гражданската си (у моя случай селянска) позиция и съм защитил и предупредил обществото за един бич, къде почти неусетно се запива у гърбо му и му изстисква кръвчицата. Тва й изказване, казано на висок тон с ясен глас, ме накара да се сепнем и да се намерим у небрано лозе.
– Как ше ме глобяваш!? Кой ти дава право да ме глобяваш!? Аз тебе колко пъти те сезирах за тва, че касиерката ми крадне стотинките от помощите?
– Сезирал, не сезирал, тва си е твой проблем. Финансовио надзор е у мои ръце и аз преценявам дали и как да реагирам у подобни случаи. Те, сега съм решила да глобим тебе.
– Нарушаваш конституционното ми право да изразявам свободно мнението си по кви си искам въпроси! Аз живеем у свободна държава! Ти ме малтретираш и ме превръщаш у мъченик на независимото слово като шарлитата и ония журналисти от неколко български вестници, къде терорът над тех мина през общественото пространство по търлъци миналата седмица!
– Чуй ме сега, умнико! – Стилянка Мерудиева се огледа на двете страни по улицата, та да види дали не се задава некой – Изобщо не ми пука на мене у ква държава си мислиш, че живееш! Държавата е една по документи, други са обаче реалностите. Те, да зееме за пример корпоратината търговска – на хартия сичко си беше наред и изведнъж опа, оказа се, че е въздух под налегане и се срина като колос на глинени крака. Живееш у дръжава, къде требва да се уважават институциите. Ако ти каат, че пресно варосаната ти стена е черна, ти кимаш с глава и потвърждаваш. Ако ли не го напраиш – глоба у максимален размер. Ти ли, никаквецо, ше си отстояваш правата? Къде-къде по-умни и достойни ора от тебе не можеха да го напраат, та на тебе ше давам обяснения!
След тия думи Стилянка Мерудиева се врътна да си оди. Аз обаче се пробвах да я скастрим с последнио си коз:
– Немаш правомощия да ме глобеваш!
– По принцип не, но де факто… – засме ми се она през решетките на външната вратница – Нали не се съмневаш, че можем да те глобим, що ние, властите тука, сме се срастнали и връшиме нещата как си сакаме? За ваше добро го праиме. Колко по-малко знаете, толко по-спокойно ше си живуркате!
– Колко е таа глоба у максимален размер? – питах аз. По замръзналите ми от ледената вода бузи се стекоха две издайнически топли вадички безсилие.
– Иди да видиш, писала съм у стенвестнико, за назидание на сички като тебе, къде не знаат да си дръжат устите затворени…