Мама добре ми викаше едно време с пияници и пустиняци да се не сбирам, ама оно тоа родителски завет фана дикиш баш наобратно. Пропаднал съм, я ви каем. Кък ме надушват дегустаторете на сички винпроми и казанджийници от Родопете до Дунаво и от Знеполе до Калиакра, я не мом да ви каем. Мое да е като онаа приказка за краставите магарета, ама я само предполагам, не е възможно да съм екзактен, кък викаше оня пендел Лютвито.
Сега, да каете, че се оплаквам, оти тамън си вкарам алкохолната консумацеа у норма, съсредоточим се връз тежките физически натоварванеа, писаньето и домочадеето, па, минат-не минат два дена и некой се изфръли като чикия на мокър песък с примамливо предложенее да „се видиме“, „сбереме“, „пиеме по едно“, „поприказваме“, ше си турите грех на душата. Ич не се оплаквам, даже си падам на ую от кеф и тва е най-страшното, оти ангелете силни, ама гяволете по-биковити у таа мойта шашава глава.
Те ги те и тия шашкънье северозападни, къде доброволно са се кръстили така, ше се сбират. А я обиколих дръжавата три пъти за четри месеци да праим предстаяния на „Май ше ни бъде“, пишем нова книга и имам още ядо работи, дека връшим по убеждение или та да има за битийното. Ама като ме поканиа ич се не дръпах, оти знам, че скука нема да има с тех, а мене от скуката ме е най-стра, не знам дали съм ви казвал.
Оно нема и кък да се дръпаш, ако не си шашав. Къща за госкье у Трявна, ама у краю на Трявна, та да мое да се разпръчиме като ората, без да създадеме международен скандал. Триесетина отбрани сътвере, кой от кой по-голема ала. Демек нема пред кой да се куташ и моеш да изригнеш колко ти е кеф, като спокойно се впишеш у себеподобните. За яденье и пиенье нема да приказваме, колко за целио китайски и част от корейскио народ беше подготвено. „Та да стигне требва да остане“, са казали некои ора, по-темелни от мене и тебе, драги читатею.
Стигнах пръв, ама мойта е лесна. Остаих дечоро на отговорно варденье на благоверната и айде на трено – нема и час от Търново до Трявна. Помаах гащи малко навам-натам, а времето едно смръщено, цинка дъждец, три градуса температура, да ти е кеф. Така най-обичам, още повече, че ората се крият у такива метеорологични условеа и ми не пречат да се разождам на теферич. Раат и половина. Като разгледах за сто и педесети път центъро на тоа убав, ама с отминала слава градец, опнах един стабилен преход и разбрах, че съм се затрил. Тва не ми попречи да поодим още малко, нали съм дебелоглав и упорит, да се еба. Вече съм на години обаче, та без драми фанах пръвио бакшиш и айде на къщата за госкье.
Нема никой. Закючено. Пуших една цигара поди ситнио дъждец, па тамън се чудех дали да вадим шише от раницата и да покръцнем, додек се явнат ония сътвере, ама те ти некъв човек иде да отключи и да ни покае стаите. Мене камината, масата и две чаши ми станаа по-интересни от собите, та затва и не проявих особен интерес. Наприказвааме се набръже и е ги, пръвата порция елитни пустиняци пристигна. Толко сме се пръснали от Северозападо, че габровскио край, като най-централен у Българеа, ни е компромиснио вариант, нема кък. Ама айде да не приказваме за тва, сички си го знаеме.
И се почна. Знаете ли кво е да се запознаеш с некой, къде не си го видвал цел живот и след точно четиресе и осем секунди да си приказвате, се едно сте от една макя раджани? Мое и да знаете, случава се, ама редко. При назе, северозападните сътвере не е баш така. Додек да видиш, бехме седнали с ора, дека знам от години и с такива, къде до преди минути им не бех подозирал за съществуваньето. Между наздравиците замесвахме с мили подпичкосвания. Сериозни истории за яденье, пиенье, ебанье се редуваа с умилителни шеги, къде биха обидили и глух откачалник. Ама никой се не връзваше, напротив, еманципираше се да връне попържнята по възможно най-изобретателнио начин.
Жените потръпеха малко, колко да си допиеме пиеньето, па почнаа да обикалят и да дават зор да свръшиме кво имаше за подготовка, па после вече да седаме да се разфръгаме като ората. И си беха наплъно прави – имаше да се пече камара месо, да се праат салати, да се принаса и отнаса, а и они са ора. Ако ни изпущеха само малко да влезнеме у ритъм, немаше да моат да ни дигнат от масата с години.
Ние обаче също не сме праени у гъз и, осен съдовете с мръвките, занесохме до дворната камина и неколко шишета, па глей кво става. Като разпалиаме огино и нагрехме скарата, месото почна да се пече самечко. Поне така се видеше на таа част от назе, къде обръщаше много повече внимание на чашите и лакардиите, отколко на трудовио процес. А времето предразполагаше баш за тва. Жарта сменя сички нюанси на чръвеното, оранжевото и жлътото поди пръжолите, они цвръчат кротко, а ситнио дъж си цинка по покриво на навесо. Ако има нещо, нема нищо.
Междувременно доваждаа нови и нови сътвере от групечката и секи имаше нещо духовито да си кае на висок тонь. Нема да влазам у подробности, оти тиа работи е несравнимо да ги чуеш от устата на ората, они толко време са ги мислили, та да изпъкнат над силната конкуренцеа, че сека интерпретацеа би била неумесна.
Сега, некой ше кае „голема работа; триесе човекоподобия се сбрали, яли и пили, кво па толко?“. Да, ама не е баш така, що подобни сбирки у наши дни играат таа роля, къде преди години играеха селските, родовите сборове и свидньите. Яденьето и пиеньето са само фон на тва ора, къде битийните смрадояци са ги разфръгали на секви посоки, та да си дират лебо, да се сберат, да си се порадват като али и да акумулират енергия да опинят у браздата. До следващата сбирка…
Сичко си връвеше у некъв естествен ритъм, без да го припираме. Тамън некои от скараджиите почнаа да попрефръгат на дивио и месото се свръши, та пак улетоаме вътре. Жените беа напраили гала масите и принасаа неуморно. Още от миничък съм се чудил по такива масови мероприятия коги баш горкио женор успева и он да се наеде. Оно сички свинье на масата се нещо си сакат и са се опнали като кокорбашии, а милите дами фръчат като финикийци, да еба.
И сега не беше изключенее. Добре, ама колко и да сме урунгеле, по едно време оборотите на пиеньето и яденьето понамалеа и народонаселенеето почна да обръща повечко внимание на музикалнио съпровод, състоящ се, кък обикновено на мероприятия у подобен състав, от сръбско и рок, без чалгии и модерни подпичковници. Кък си му е редо. Тука е моменто да отворим една скоба и да уточним, че съм най-големио музикален инвалид на изток от Гринуичкио меридиан, което автоматично ме праи отявлен фен на секи, къде умее да пее и танцува. У сючаю, да играе оро. А тия играеха свите като бесни, мани майтап.
Най-много се отличаваа с изкусните си уменеа приятелете ни от Западните покрайнини и жените, ама и мъжката част от групечката не се даваше, поне откъде изобретателнус и артистизъм. Масата беше претрупана и сега моеше да се обръне внимание на духовна стрън на нещата, кък се вика. И тва се случи подобаващо. Музиките се редуваа без никва пауза, ама никой си и не помисляше да спира с играта, осен пътем да се пресегне за чашата си и да шибне един як глъток. Впрочем, у един момент немаше човек, къде знааше коя чаша е ньегова, а па и ич му не пукаше. Кой ти обръща вниманее на такива дреболии?
Най-мининките празнуващи беа момче и момиче на къде десетина години, ама и они издръжаа стоически (опнати на дивана) до бая късно, без да гъкнат. А и смееха ли с толко вепър покрай тех? Нема обаче нищо по-убаво от тва да видиш кък ора на години фръгат цивилизованите си маски у камината и стават по-бетер и от дечорлиата. Коги малко им пописна да се съобразеват със стъпки на ора и танци, най-големите убавци от групата почнаа да се чеплезат кой кък дофане и да се чудат ква по-голема дивотия да измислат. Разбира се, по стара традиция на групата, мъжете беа разфръгани по тумбаци и гордо си ги мереа.
Тумбако е на особена почит у таа обшнус. Колко по-добре гледан е, толко по-голема гордус е за собственико си, па и за жена му, оти се е грижила съвесну за ньего. Кък каза един от най-духовитите присъстващи (на въпрос дали не е поолабил малко) „А, ше отслабвам я! Толко време си го отглеждам, та сега да зеем да го съсипем!“.
Имахме и несеверозападно присъствие, ама ората беа така калени у отношенеата си със сътвере, че се вписваха повече от идеално у компанеата. С времето сички се събразевахме се по-малко с къв и да било етикет. Не, че у началото го праехме, ама със сека ракиа нещата се повече излазаха от контрол. Най-забележителното обаче беше, че сички се дръжаха толко добронамерено и се веселеха от сръце, че чък да се чудиш на кво се длъжи боторешката слава на северозападнио човек.
Вече отдавна беше префрълило полунош, коги почнахме един по един да биеме глави у масата. Жените побръзаа да разчистат додек е време и да се зафащат с безкрайното миенье на съдове. Ние па си имахме чаши и сички беа доволни. Е, час по час редиците ни оредеваа, ама пак последните си легнааме малко преди изгрев. Кви длибоки теми от праистория, през лозови масиви, сортове грозгье и горнивитско плесенясало сиренье, та чак до геополитика и бъдещо преразпределение на световните хегемони сме обсъждали, я не щем да ви казвам у детайли, оти таа мъдрус требва да си я запазиме у тесен кръг.
Ич ми се не ставаше, ама очите на последните оцелели се затвараа, та фрълих неколко кръпея у камината и котлето, па айде по стаите. Мина ми през пияната глава да зеем да дирим порно на телевизоро, ама бръже отфрълих таа идея, на която при други обстоятелства бих се поддал даже и без да се замислим и отворих джама, та да пущим свежио утринен въздуй и горските шумове у стаата. После разфръгах дреи из целата стаа, изкъпах се и се проснах като пръвио пич. Обикновено не заспивам особено лесно, ама тоа път така заапах възглавницата, че се събудих само четири часа по-късно като нов.
Коги слезнах доле на другио ден и почнах да дирим чаша, та да се подкарам от рано, се водеше драматичен разговор за некъв презерватив, къде уж бил намерен употребен и зафрълен нагоре по етажите на къщата. Никой не си признаваше да е връшил кво и да било предишната вечер, макар че обикновено тва си е истински повод за гордус. Така и не се разбра кво е станало с капута, тъй като навам-натам почнаа да се разнасат купи с чорба и чаши, а настроенеето (особено на тия, дека не бехме шефиори) веднъга се повиши резко. Въпреки сичко обаче не беше баш като ората, оти знаехме, че след час-два ше си бегаме и ше се сбереме па най-рано летоска. Тва обаче не пречеше на никой да фръга тлъсти майтапи, додек праехме разбор на вечерта. Секи според собствените си спомени, оно се знаа.
Времето мина като камик през паужина и кой откъде е. Сбогуванията беха не особено продлъжителни, ама за сметка на тва сръдечни. По колите се натовари камара яденье, останало от пируваньето, ама шишетата бехме успели да поизпразниме, ич да не е.
Се по-редко се случава ората да се сбират чистосръдечно, па камо ли на такива големи групи. Иначе кво да тури на масата си секи ше намери. Човешките взаимоотношенеа са истински дефицитното у наше време. Не и у таа компанеа обаче, не и у таа компанеа от шашкънье непоръбени…
–
Нарочно не съм упоменал ни едно име у разказо. Тиа, къде требва да знаат кой кой е, ше се сетат, а на другите им е през таратанците, оти така или иначе нема да се зацепат. Със здраве!