Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

юли 2013

ЛЕГНИ – СТАНИ! Моралните щитове на Борисов и Цветанов

томислав

Вчера ГЕРБ напусна поредният обиден, бившият депутат Петър Петров. Ето част от писмото му до Борисов: „Вие се гневите, не защото някой в ГЕРБ си позволява да има мнение и дързост да го обяви. Проблемът ви е много по-дълбок. Той ви измъчва постоянно и вие се опитвате да отстраните симптомите му, но не разбирате причината. Тя е простичка: Никога няма да спечелите уважението на интелигентните хора. А то е едно от задължителните условия човек да бъде успял“.

За първи път в писмо на напуснал ГЕРБ не става дума за политика, постове, неудовлетворени амбиции, а само за морал и най вече – за интелигентност. Ударът е право в десятката, защото интелигентността и моралът са основните тежки пропасти в менталния свят на тази параполитическа групировка. Очевидно присъствието в нея особено е тежало на Петров. Друг е въпросът защо не си е отишъл по-рано.

Вчерашният бунт на „интелигентните” повдига важна тема за политическото битие на ГЕРБ. Докога ще продължават да кротуват други такива хора като Лиляна Павлова, Томислав Дончев, Владислав Горанов, Дилян Добрев? Докога ще позволяват да бъдат използвани като морални щитове пред компрометирани типове като Борисов и Цветанов?

Последният случай в предаването на БНТ от събота „Животът и другите неща” беше повече от показателен. Бойко Борисов беше довлякъл/думата е точна/ със себе си Менда Стоянова и Томислав Дончев. Просна ги на столовете в студиото, сякаш свали военното си снаряжение. След това се оцъкли и не спря да говори за магистрали. Ако Менда Стоянова успя да се обади, то Дончев нямаше това щастие. Без да знае, камерата на няколко пъти показа безутешното му и самотно изражение. Е, накрая той се усмихна насреща й, но това вече нямаше никакво значение. Томислав Дончев беше унизен докрай. Дори не приличаше на шит, а на измачкан морален шлифер. Защо безсъмнено умният, самолюбив и напорист габровец позволява подобни упражнения със собствената си персона?

Защото е лоялен към боса? Защото се страхува да му противоречи? Защото кариерата за него е над всичко – самоуважение, достойнство, лично пространство?

Жалко, наистина. Този политик доскоро беше смятан за експерт, за нормален, един от малкото в групировката. Но това вече свърши. Завинаги. Той просто е част от познатата игра:

Легни – стани!

Advertisements

Калин Илиев: Няма да се поддам на страха!

Калин Илиев е роден в Габрово. Завършил е Българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, след което и курс по Практическа Драматургия в столицата. Автор е на пиесите „Границата”, „Пикльото” и много други, както и на романа „Последният пощальон”. Калин Илиев е сред основателите на първия в България абсурден театър  „Студио А” в Старата столица. Авторът е силно свързан с Велико Търново. Макар в момента да разделя времето си между родния град и София, за наше щастие той работи по проекта за обявяване на Велико Tърново за Европейска столица на културата през 2019 година.

Поводът да потърсим Калин Илиев, за да му зададем няколко въпроса, е новата му книга „Пролетта на емигрантите”. Тя прикова общественото внимание напоследък, заради пределната откровеност на текста, откритото противопоставяне на политическата и олигархична клика и пророческите послания, описващи драматичните събития, на които ставаме свидетели в момента, далеч преди да са се случили.

 217869_126047777541800_144703829_n

Как реши да се занимаваш с писане?

Като спонтанен израз на желанието ми да изграждам по-добри и вдъхновени, светли и духовни светове. Бях студент тук, във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

Откъде ти дойде идеята за „Пролетта на емигрантите“ и какви метаморфози претърпя тя в процеса на писане?

Исках да се боря срещу злото. Или трябваше да стрелям, или да пиша. Избрах второто. Защото го правя по-добре. Защото имам семейство и приятели. Метаморфозите се получиха в детайлите на образите и жанровите характеристики. Останалото излезе само, заедно с мен, от Душата ми, която беше в подземието и искаше да се измъкне на светло. Но, естествено, първо трябваше да довърша книгата.

Навярно си доста зает покрай работата си. Кога ти остава време да пишеш?

Не ме питай! Цял живот съм живял в няколко паралелни реалности. Оцеляването в подобна ситуация е въпрос на правилна концентрация на енергията, както и на добра организация.

Писането е много самотно занимание. Как протича при теб самият процес?

Точно така – самотно. Месеци, години, всеки ден… Когато съм в тази реалност, работя  главно сутрин, по няколко часа. Понякога се случва да творя и късно вечер.

Кой е първият ти редактор? На кого пръв позволяваш да чете нещата, които пишеш?

Имам няколко редактори, чиито гледни точки носят надграждания, важни за мен. Всеки от тях ми помага по различен начин – философ, естет, режисьор, преводач, поет… Но най-важният е жена ми. Специално този роман обаче тя видя последна. Не исках да я притеснявам. Страхът, заседнал около нас, беше осезаем. Човекът, който особено ми помогна в случая, бе Николай Акимов, режисьор, сценарист и преводач.

В „Пролетта на емигрантите“ отделяш много внимание на сънищата на героите. Защо им отреждаш такова специално място?

Сънищата са триизмерно проектиране на живота на героите. Една индианска религия твърди, че всъщност няма насън и наяве, просто част от живота си „спим“ и не си го спомняме. Търся възможност да разкрия героите си ударно, да разкажа онова, което наричаме „подсъзнателно“, но което най-често крие отговорите на трудните въпроси, което дава ключ към доминантата на човешкото поведение. Ако хората бяха прозрачни, ако скритите им тайни не бяха забулени, животът би бил друг. Опитвам се да направя читателя по-информиран от самите герои, като знае повече за тях, отколкото самите те едни за други и за себе си.

Страх ли те е? Все пак заставаш открито срещу цялата система, срещу кликата, която 24 години държи народа ни в една пародия на абсурда; в „Параграф 22” на Хелър; във „Фермата на животните”на Оруел, ако щеш…

Сигурно ме е страх. Във всеки случай страхът е наоколо. Стремя се да не мисля за това. „Автономният творчески комплекс“, за който говори Юнг, е по-силен от съзнанието и волята ми. Характерът на твореца е по-мощен от този на човека в него. Ако се откажа  под напора на страха и спра, навярно ще се разболея. Не съм пробвал. Навярно за това таралежът е любимото ми животно.

Ще задам въпроса префърцунено. Е ли е възможно „Пролетта на емигрантите” да се превърне в драматургичен текст? Все пак авторът на книгата се справя отлично и в тази област…

Мислил съм за това. Не е лесно, предвид разгърнатото действие, множеството на героите. Може да се опита, разбира се. И би се получило нещо въздействащо и интересно. Това обаче би било друга симфония. Като цяло драматургичен текст може да се направи от всичко. Зависи кой го прави и в края на краищата кой е на сцената.

Как си представяш твоята България? Какво мечтаеш да се случи със страната ни в обозримо бъдеще?

Младите да мечтаят да бъдат тук, а не да бягат от България. Хора като Първанов, Станишев, Борисов, Цветанов, Доган и Пеевски, и още много разбира се, да живеят на място, различно от нашето. Никой не иска тези хора тук, освен зависимите от парите и властта им. Извънземните, но добрите, да се отбиват по-често, да можем да си говорим с тях. Разбира се и останалите неща – да имаме все така благосклонна природа, вода, ласкаво слънце, музика. Да свирим и пеем повече, отколкото говорим. Би било прекрасно. И накрая – да летим. Въпреки че ме е страх от високото. Всъщност, ако летим, всичко ще се нареди – няма да бягаме от страната си (такава няма да има), лошите ще останат долу и ще пеем в небесата колкото си искаме.

„Пролетта на емигрантите“ има сериозен успех сред читателите, а получава и ласкави отзиви от критиката. Замислял ли си се да напишеш продължение и ако да, докъде си стигнал в това си намерение?

Навярно, но ще кача историята на горния етаж, по-близо до Космоса. Сега първо ще си почина, а имам и доста работа по кандидатурата на Велико Търново за Европейска столица на културата през 2019 година.

Едно интервю на Стоян Николов – Торлака

Среднощна разходка

– Хайде, ела с мен! – казах аз, но силната музика заглуши думите ми.

– Ела с мен, глупак такъв! – извиках

Двама – трима от струпалите се около масата хора, сред които беше и този, на когото говорех, носещ звучното българско име Евстати, се обърнаха.

Евстати направи отегчена физиономия и, като намали музиката, започна да ми обяснява:

– Много е просто. Няма защо да се разкарваме и двамата. Освен това съм домакин – той направи пауза, намръщи се и започна да подсилва думите си с жестове – Значи, слушай внимателно! Като излезеш от входа, тръгваш наляво. После си надясно. После пак надясно и след това направо. Минаваш покрай на Фичо склада. После по моста над смърдящия канал. Завиваш, и си там. Има три магазинчета, в едното от които продават ром. След това се връщаш по същия път. Ще се оправиш, макар че си идиот.

Исках да възразя, че за пръв път съм в град А., че не познавам Фичо и не знам къде е складът му, че от това обяснение, дори и да знаех как да стигна до въпросното магазинче, щях да се разколебая, но Евстати увеличи музиката още повече.

Поогледах се из пълната с хора стая, но никой не ми обърна внимание.

Станах от мястото си, загасих цигарата на половина, и тръгнах да излизам.

– Недей да се бавиш! – провикна се Евстати.

“Да го духаш! – помислих си – Домакин бил! Покани ме да му дойда на гости от другия край на България, а сега ме оставя сам да се лутам из нещастния му градец.”

– Ако искаш ще дойда с теб – чух глас зад гърба си.

Сърцето ми трепна радостно. Ето, че бях спасен! Добре, че не показах радостта си преди да се обърна и да видя от кого е отправено предложението. Беше 110-килограмовата Надя, притежател на оригинални хайдушки мустаци и наследник на брадавиците на Божаница от “Гераците”. Евстати, чието предложение да му гостувам незнайно защо приех, ме беше предупредил да се пазя от нея. Била много опасна. Само да останела насаме с някое момче, веднага го слагала на рамо и го отнасяла в една детска градина, в двора на която разкъсвала дрехите му и го изнасилвала брутално. После го оставяла- сам, нещастен и употребен.

Когато се обърнах и погледнах Надя, се убедих, че думите на Евстати са верни. Очите й имаха стъклен блясък и бяха пълни с похот, а дебелият, лигав език, се въртеше по устните й и оставяше влажни следи по богатата растителност около тях.

– Не, благодаря. Ще се оправя сам – излъгах аз и изприпках навън.

Есенният дъжд беше разхладил въздуха и наоколо се носеше сладникавият мирис на гниещите листа, които покриваха дебело земята. Вятърът духаше поривисто и нови червени, оранжеви и жълти парчета от роклята на кокетната, но меланхолична есен, се стелеха наоколо.

От цялото обяснение на Евстати разбрах само, че веднага след като изляза от входа, трябва да завия наляво. Направих го и зашляпах из локвите, в които се отразяваше бледото, белезникаво лице на луната.

Само след 5 минути нямах абсолютно никаква представа къде съм. “А. е малко градче – помислих си – Скоро ще видя нещо познато. Освен това мога да попитам хората как да стигна до Евстати. Знам адреса му, а пък и предполагам, че в А. се намират хора, които обясняват по-разбираемо от него.” Може би щях да открия и друг денонощен магазин, в който да продават ром.

В крайна сметка не открих нищо. Нито на не знам кой си склада, нито смърдящиия канал, нито магазин. По улиците нямаше жива душа и аз се разкарвах сам в хладната нощ. Отново заваля. Стигнах до една разкаляна поляна, която се опитах да пресека, но, след като се подхлъзнах три пъти и цопнах в рядката, жълтеникава тиня, се отказах и се върнах назад.

Когато се добрах до твърда почва, спрях и реших да запаля цигара докато обмислям план за по-нататъшни действия. Дъждът беше доста силен, а по мен отдавна нямаше сухо местенце. Заопипвах джобовете си, застанал като мокра кокошка на средата на мрака,  но не открих в себе си кибрит или запалка. Ядосано смачках цигарената кутия и я захвърлих надалеч. После съжалих, че замърсявам околната среда и, след десетминутно издирване, намерих кутията. Продължих по улиците. Установих, че в А. няма кофи за боклук, денонощни магазини и хора. Всичко беше пусто и мокро.

Открих една алея, над която голи и лъскави от дъжда дървета протягаха разкривени от старост пръсти. Алеята много ми заприлича на тази, по която бяхме стигнали до дома на Евстати, и аз радостно тръгнах по нея. Скоро обаче тя ме изведе до една грозна и голяма сграда в комунистически стил, и свърши пред входа й.

Побеснях. Тази вечер бях поканен на точно три рождени дни. Не на един, не на два, а на три! На всеки от тях щеше да е пълно с момичета и ром. А аз какво направих? Клатушках се седем часа с влак, за да отида на гости на човек, когото бях виждал само веднъж, и то в нетрезвено състояние.

– Ела ми на гости в А. – каза той клатушкайки се. Беше на някакъв рок концерт.

– Добре. Обещавам. – отговорих аз, също клатушкайки се.

Лутах се вече часове в непознато, забутано градче от селски тип, търсейки нещо, което сигурно изобщо не беше познато тук. За какво ти е ром като произвеждаш по 50 литра домашна ракия годишно!? Бях кален до ушите и мокър до кости.

А можех да се обадя на Мария, за която съм чул някои хора да казват, че е безпринципна, макар че тя изобщо не е такава. Ръководи живота си само по едно правило: да не отказва нищо, никога и на никого, но за сметка на това го спазва изключително стриктно. Това й носи слава, пари и други дивиденти. Освен това Мария е много забавна и духовита.

Изведнъж, лутайки се в мокрото, видях един светещ прозорец. Приближих се. До прозореца имаше врата, увенчана с надпис: “Снек бар Калифорния”. Прекрасно! Можех да вляза и да попитам как да стигна до улица „Ален мак“ 4, където живееше Евстати.

rom-chasha

Дръпнах вратата и се озовах в едно тясно коридорче, в далечния край на което имаше импровизиран барплот. Заведението беше празно, ако не се броеше сънения барман, който се беше събудил от скърцането на вратата.

В тясното коридорче бяха наредени две-три маси, които правеха преминаването през него почти невъзможно. Промъкнах се през тях и, приближавайки се към бара, казах приветливо:

– Добър вечер!

– Добър вечер! – отговори барманът. Беше с протрита зеленикава фланелка, руса коса и заоблени, розови бузи, които напираха да задушат помежду си едно мъничко, чипо носле. С една дума изглеждаше като уголемено с вълшебна пръчица бебе. На увисналите му, почти женски гърди, висеше табелка с името му. “Пенчо”.

– Бихте ли ми обяснили… – започнах аз следейки с очи погледа му, който недружелюбно лазеше по окаляните ми дрехи. Тогава забелязах нещо и прекъснах изречението си.

Точно над русото, осветено от червена крушка теме на бармана се мъдреше бутилка ром. От любимия ми. Огледах я лакомо.

– Колко струва? – попитах аз

– Кое? – отговори ми с въпрос барманът, след като доста време очите му се въртяха объркано във всички посоки.

– Ромът. Този над вас. – отговорих

Той се обърна тромаво и погледна бутилката.

– За къде? – попита барманът

-Моля?

– За къде? – повтори той бавно – Ако искате да пиете тук едно е 70 стотинки…

– Малкото?

– Не. Голямото. Но затваряме след… – той погледна часовника си, чиято каишка се врязваше в дебелата му китка – 13 минути. Иначе, ако я искаш – мина на “ти” – за вкъщи, бутилката е 20 лева.

– Какво! – извиках аз след като си повторих думите му мислено, за да се убедя, че съм разбрал павилно. Значи дай да повторим: ако изпия цялата бутилка тук, ще ми излезе 7 лева, но ако реша да я взема за вкъщи, трябва да дам 20. Прав ли съм?

– Така нареди шефът – вдигна примирено рамене барманът – Ако някой иска единствената ни бутилка от някое пиене, а следващия ден е неделя и не можем да заредим нова, да му я продавам тройно по-скъпо.

Разбира се, сега съм сигурен, че думите на бармана Пенчо бяха пълни измишльотини, но тогава не знаех това.

– Шефът ти е идиот, знаеш ли? – извиках гневно аз – А мога ли, да речем, да си купя половин бутилка за вкъщи за 10 лева?- събеседникът ми поклати отрицателно глава, а аз смених тактиката- Нямам 20 лева в себе си – казах доверително – Не знаех, че ще ми трябват. Ето ти 10. Давам ти честна дума, че утре сутринта ще ти донеса още 10. Нима ти приличам на лъжец?! – възмутих се аз и се огледах.

Коленете, лактите и тениската ми бяха целите в кал. Около мен се беше образувала доста голяма локва. На лъжец може и да не приличах, но на просяк – определено.

– Става ли? – добавих колебливо

Вместо  да отговори барманът Пенчо констатира един факт, заради който съм изключително благодарен на съдбата.

– Ти не си оттук.

– Знам. – отговорих машинално, но веднага схванах какво има предвид – А-а-а, това ли било? Отседнал съм при един приятел. Живее на улица “Ален мак”4. Сигурно го знаеш. Казва се Евстати.

– Къде е тази улица?

Изнервих се.

– Не знам. Мислех си, че ти знаеш и затова влязох в заведението. Приятелят ми ме изпрати до едно магазинче, за да купя ром, но се изгубих. Много съм неориентиран. – разсмях се нервно.

Барманът ме гледаше недоверчиво.

– Това е разпространено име в А. може да си видял табела и да си запомнил името на улицата, номера и името на собственика – той запали цигара – Тук никой не знае коя улица как се казва. Имаме си собствени ориентири. (“На Фичо склада и моста над смърдящия канал”- помислих си аз.) Съжалявам, но не ти вярвам. – Пенчо направи кратка пауза и продължи колебливо – Тря’а да затварям.

Аз се стреснах. Изглежда нямаше как да получа цялата бутилка. Това ме разтревожи.

– Преди малко каза, че ще затваряш след 13 минути. Още не са минали. Сипи ми голям ром.

Пенчо погледна още веднъж часовника си, изпуфтя и мудно свали бутилката от рафта.

– По-бързо! – подканих го

– 70 стотинки – каза той и остави чашата на дървения плот на бара.

– Ето ти 2 и 10. Ще изпия три рома.

Той ме погледна учудено и прибра парите.

– Остават още 8 минути- промърмори Пенчо без да вдига глава.

– Добре. Имаш ли цигари?

Той ми подаде една, а аз я запалих и му казах:

– Налей и другите два, за да не се бавим.

Пенчо отново ме погледна недоверчиво и наля единия ром.

Аз седях на бара върху едно нестабилно столче. Вдигнах първата чаша и отпих половината течност. В гърлото ми запари, езикът ми сякаш мигновено се поду, а очите ми се замъглиха. Поех дълбоко дим от цигарата и излях и остатъка ром в гърлото си. Тази глътка беше приета по-спокойно от организма ми.

Отново си дръпнах от цигарата и казах на бармана Пенчо, който ме гледаше с нарастващо уважение:

– Дай ми втория и налей третия!

Изгълтах и втория ром. По тялото ми се разля приятна топлина и ми стана леко и весело.

Пенчо сложи последното питие пред мен и безмълвно ми подаде нова цигара.

– Благодаря, приятелю! – казах аз дружелюбно и отпих глътка. За последния ром ми бяха останали 4 минути, така че можех да си го изпия спокойно.

С бармана се заговорихме. Бях особено словоохотлив. Разказах му откъде съм, какво правя в А., а след още малко несвързани обяснения от моя страна, Пенчо каза, че се е сетил коя улица е “Ален мак” и ще ме заведе до там, защото му е на път. Ако съм искал обаче, сме можели да останем още десетина- петнайсет минути. Никога не оставал след края на работното си време, но заради мен би го направил, защото съм говорел увлекателно и т.н.

–       Още колко рома да ти сипя? – попита Пенчо. Очите му изразяваха, че дори и 5 да си поръчам не бих го учудил много. Бях му взел страха, както се казва. Но на мен вече не ми се пиеше изобщо. Все пак си платих за два, за да не го разочаровам. Какво ли не правим докато изпълняваме ролите, които играем пред другите!?

Алкохолът ме правеше самоуверен. Аз пиех и разказвах на новия си приятел случка след случка, а той слушаше внимателно и кимаше съучастнически с глава.

– Давай последния и да си ходим, че става късно и девойките ще се разбягат от купона без да съм свалил някоя – казах аз и намигнах заговорнически. Всъщност погълнатият алкохол, дъждът навън и дългото клатушкане с влак през деня ме бяха уморили и единственото нещо, което исках, беше да си легна.

Пенчо остави и последната чаша пред мен. Нещата наоколо плуваха. Виждах всичко изкривено като през мараня. Понякога като си пийна повечко, съм прекрасен човек. В други случаи съм просто едно заядливо копеле.

– Пенчо, момчето ми, (тогава бях само на 18, а Пенчо изглеждаше около 25-годишен) недей да се опитваш да ме удряш в мерките. Разбирам ги тия неща (всъщност нищо не разбирах).

Думите ми, изглежда, много нараниха Пенчо. Дебелото му, добродушно лице придоби сурово изражение. Кръглите му, лоясали очички заблестяха злобно.

– Сериозно ли говориш? – попита той и стисна в по детски дебелата си ръка една масивна метална отварачка, чиято дръжка беше във формата на бутилка от кока кола.

Естествено, че не говорех сериозно. Просто мислех, че съм влязъл под кожата на Пенчо и че мога да използвам присъщия си по-груб хумор. Не знам какво смешно съм намерил в това да обвиня един честен човек в измама, но след като той започна да се държи заплашително, реших че би било страхливо от моя страна да отстъпя и отговорих:

– Естествено, че говоря сериозно. Сипал си ми не повече от 85-87 грама.

– 85-87 грама ли, копеленце!? – милото личице на Пенчо почервеня. – Ти, нещастнико! – той замахна с отварачката. Не знам как, но успях да си отместя главата. Масивният метален предмет изтропа някъде в дъното на празното заведение. Барманът Пенчо изскочи иззад тезгяха и тръгна към мен с протегнати напред ръце като някоя мумия от филм на ужасите. Дръпнах се, но столът, на който седях, се преобърна и аз го последвах на пода. Не осъзнах какво стана, но главата ми дрънна в правоъгълните плочки с охрен цвят и пред очите ми избухна ярка светлина. Все едно видях Големия взрив, от който според учените се е образувала Вселената.

Когато след няколко секунди се осъзнах, Пенчо беше надвиснал над мен и ме душеше. Възмутих се. Как може човек да е толкова безсърдечен, че вместо да помогне на себеподобен, който е паднал лошо от около два метра височина, да започне да го души!?

Събрах всичките си сили и забих юмрук в лицето на безжалостния си мъчител. Хватката на дебелите пенчови ръце се отпусна и той се търколи встрани. Изправих се над него и го погледнах. Лежеше със затворени очи и не мърдаше. Изтичах зад бара и сипах чаша вода, която излях върху лицето на Пенчо. Той се надигна моментално и започна да разтърсва глава и да се мръщи. Прихванах го през широкия, мек кръст и го попитах разтревожено:

– Добре ли си?

– Да, да. Вече съм добре. – Пенчо някакси припряно се шмугна зад бара. – Искаш ли още един ром? Ще те почерпя.

– Не, но много ти благодаря. – наистина ми идваше в повече и исках да се прибирам.

– Моля те. Не, не те моля, настоявам. Едно малко. И аз ще пийна. Искам да се свестя. Силен удар имаш.

– Добре, добре – винаги съм бил със слаба воля за някои неща – Сипи по едно малко и да тръгваме.

Казахме си “наздраве” и забърборихме един през друг, като взаимно се извинявахме за поведението си. Скоро бяхме забравили случката, или поне аз я бях забравил.

Вратата на заведението, която се намираше зад гърба ми, се отвори. “Не знаят ли тези тъпаци, че вече е затворено”- помислих си аз.

– Какво става тук? Какъв е проблемът? – изрече плътен мъжки глас.

Пенчо веднага направи уплашена и беззащитна физиономия.

– Това момче влезе в заведението с гръм и трясък и ме наби. Принуди ме да му налея пиене без да си плати. Освен това ме задържа след работно време.

– Каквооо! – изревах аз побеснял – Какви са тези лъжи, бе?

Зад гърба ми, на няколко метра от мен, стояха двама полицаи.

Погледнах отново към Пенчо. Той ми намигна скришом и ми посочи едно червено копче под бара.

Значи затова ме накара да остана още малко? Искал е да даде време на полицаите да дойдат. Мизерник!

Пресегнах се светкавично над бара и се вкопчих в гърлото му.

– Ще те убия, лъжецо!

Полицаите ме задърпаха, а аз се обърнах към тях и казах:

– Не виждате ли, че той лъже? Пуснете ме!

Забелязах пролука между двамата и с отчаян скок ги разбутах и полетях към вратата. Обаче не ми провървя.

Стъпих на проклетата отварачка, която Пенчо беше хвърлил по мен преди двайсетина минути и, след живописен скок, за втори път се опитах да разбия правоъгълните охрени плочки с глава. Разбира се, понечих да побегна отново, но пъргавите, мустакати представители на реда ме заловиха и ме заудряха с палките си. Болеше ужасно, но аз не издадох нито звук.

Скоро полицаите се умориха и престанаха да ме налагат. Единият ми нареди задъхано:
– Ставай и тръгвай с нас!

– Къде да тръгвам? – попитах аз докато се изправях с доста труд.

– Къде да тръгвам, другарю полицай? – поправи ме той и ме изрита в корема.

– Къде да тръгвам, господин полицай? – поправих го аз на свой ред и се опитах да си поема въздух.

Тези ми думи го вбесиха и полицаят отново ме заудря с палката. “Другарят” му го спря и, като го хвана за лакътя, го отведе малко встрани. Докато аз се мъчех да се изправя на омекналите си крака, ги чух да си говорят:

– Ще го смачкам тоя!

– Да го отведем в управлението. Там ще се оправим с него на спокойствие.

Двамата се погледнаха в очите втренчено и след няколко секунди се разсмяха и започнаха да се потупват приятелски по раменете. Дойдоха при мен и ме изправиха грубо на крака. Едва тогава разбрах колко зле съм натъртен. Всичко ме болеше. Докато ме влачеха навън, ме обзе внезапна ярост и, като се опитах да се отскубна, завиках:

– Ще те убия, лъжливо копеле! И за 20 години да ме вкарат в затвора заради измислиците ти, когато изляза си мъртъв. Разбра ли? –гласът ми ечеше в тясното и дълго помещение, а полицаите ме извлякоха навън.

Последното, което видях от вътрешността на снек-бар “Калифорния” беше лицето на Пенчо, доста подуто от едната страна.

Наблъскаха ме грубо в патрулката и завързаха скованите ми от удари ръце с белезници на гърба.

Бях изтрезнял. Умората и желанието ми за сън се изпариха за секунда. Мозъкът ми се задушаваше от гняв и ярост, които се увеличаваха с всяка секунда заради безсилието ми.

– Не си тукашен. – каза по-старият със самодоволен заради проницателността си глас.

– Еврика! – възкликнах аз

– От къде? – изрекоха едновременно двамата и се обърнаха да ме погледнат с тъпите си, воднисти очи. Толкова си приличаха. Сигурно бяха баща и син. Семейство достойни пазители на реда.

– От родния си град. – отговорих аз

По-старият, който явно беше и по-старши, побутна другия, седнал зад волана, и му каза:

– Я виж ти! Тарикатче било келешчето. Ще му изкарам тарикатлъка.- той ме погледна, като се опита да си придаде злобен израз, но само разкриви и без това грозната си мутра.

-Сигурно е от София – предположи другият полицай – Или от Пловдив. Чул съм, че тези от големите градове били нахакани. А това са най-големите градове в България.

Толкова умни! Как да не им се възхищаваш!

– Ще го видим ей сега! – закани се отново по- възрастният.

Вече бяхме стигнали до РПУ-то. Ладата спря със скрибуцане. Извлякоха ме от задната седалка и ме тласнаха към входа. Инерцията, която ми придадоха, ме пльосна по очи върху стълбището. Ударих си брадата, но само се разсмях на глас.

РПУ-то беше боядисано в розово и изглеждаше по-скоро като селско училище. Розово. Цветът на любовта, дъвките от по 10 стотинки отпреди 10 ноември 89-та и, би трябвало, на розите, повечето от които в последно време са червени, бели, жълти…

Влязохме в просторно антре с разхвърляни тук-там пейки и голямо, остъклено гише, зад което стоеше изправен изключително слабоват индивид с полицейска униформа и очила, всяко от стъклата на които беше колкото лицето му. Изглежда беше нещо като портиер. Той отдаде чест, а аз му се поклоних вежливо. Доколкото ми позволяваше схванатият от ударите гръб, разбира се.

За пръв път влизах в полицейско управление. Мислех си как ще се хваля после пред приятелите си и как ще доукрасявам случката. От доукрасяване обаче нямаше нужда.

– Влизай тук! – заповяда ми по-старият мустакат служител на реда. Докато влизах в мрачната стая, си мислех, че всички полицаи в А. са дали обет да не отстраняват космите над горната си устна, защото и кекавият портиер имаше немощни светлоруси мустачета.

– Сядай! – изкомандва другият.

Седнах бавно и се облегнах назад. Бях мокър, кален и целият покрит с подутини. Намирах се в окаяно състояние. Отгоре на всичко нямах и документи.

– Имаш ли документи? – попита по-възрастният.

– Да, но не са в мен.

Той повдигна левия си мустак и другарят му, които стоеше зад гърба ми, ме удари силно по врата.

– Защо, пиленце? Как така отиваш в чужд град без документи?

Ново повдигане на мустак и нов удар.

– Не съм дошъл без документи. Оставих ги у един мой приятел.

Пак последва удар. Главата ми се замая. Писна ми. Всичко ме болеше.

– Къде е приятелят ти?

-У тях, копеленца.

Смачкаха ме от бой. Наистина ме смачкаха. След това ме вързаха с белезници за един радиатор и излязоха, загасяйки осветлението.

Седях си на пода в тъмното и мислено се проклинах. Защо изобщо тръгнах за А., като можех да запълня времето си с толкова по-приятни неща? Защо излязох да търся ром, когато у Евстати имаше тонове вино и ракия? Защо не изпих две-три питиета в бара, след което да се прибера като нормален човек? Защо, защо, защо?

Тогава не можех да си дам отговор на тези въпроси, но сега мога. Правя такива неща, защото не съм нормален човек. Не ми е възможно да живея спокойно. За мен спокойното значи скучно, идилията е отегчение, а последното нещо, което искам, е да попадна в християнския рай. Ако това случайно стане, след два дни, прекарани в псалмопения и беседи за непознаваемостта на господ, ще се гръмна. Но откъде ли ще взема пушка? Представяте ли си: цял живот живеете праведно и не правите нито едно от нещата, които подправят живота и му дават вкус в името на това да отидете на място, където имате “честта” да “славословите” по нечий адрес?  Не, моите уважения към религиозните хора, но това не е за мен.

Къде – къде по-привлекателен ми се струва раят в скандинавската митология. Трябва просто да си смел и отиваш във Валхала, където цари изобилие от битки, жени и пирове.

След половин час полицаите отново влязоха, отключиха белезниците и ме захвърлиха на стола пред бюрото.

– Къде е “у тях”? – попита по-старият, а другият зае обичайното си място зад мен.

Духовитостта ми беше понесла доста шамари за последните час-два, но не можех да не се учудя (мислено), че полицаят е запомнил толкова време последния ми отговор. Усмихнах се на тази мисъл, левият мустак срещу мен се повдигна и получих нов удар.

– На “Ален мак”4.

Пак удар. По-силен.

– На “Ален мак”4, моето момче, има блок на полицията. Там живеем и ние двамата – той посочи с глава колегата си – Как очакваш да повярваме, че бащата на твой приятел е полицай?! Кой полицейски син би поддържал приятелски отношения с такъв дългокос, пропаднал, империалистически…

– Империалистически!?- изсмях се аз. Имах чувството, че съм се върнал с десет години във времето, а стоящият зад мен отново ми напомни за себе си.

-…елемент – довърши мисълта си ретро полицаят – Помисли си пак.

Този път ме оставиха до радиатора повече време. Бях страшно уморен и дори май съм задрямал, защото ме разсъниха с ритници. Съпротивителните ми сили бяха към края си.

-Та къде казваш живее приятелят ти? И в него ли е личната ти карта? Абе, мойто момче, ти изобщо познаваш ли някой в А.? Да не си бездомник, а? – той отново си мислеше, че е достигнал до скритата истина и имаше доволно изражение.

– Приятелят ми живее на улица “Ален мак”4. – заотговарях машинално – Личната ми карта е в него. Не съм бездомник, а от А. познавам само него – Евстати. Адрес улица “Ален мак”4. Трети етаж, вдясно.

Думите ми имаха поразителен ефект върху двамата ми мъчители. Те се загледаха втренчено един в друг. По- старият попита:

– Как се казва бащата на вашия приятел?

“Вашия” – повторих си аз наум и се вкопчих инстинктивно в нещото, което ги беше накарало да променят отношението си.

– Не знам как се казва, но е голяма клечка, защото апартаментът им е обзаведен отлично.

Всъщност не бях влизал в по-идиотски обзаведен апартамент. Всичко в него беше толкова кичозно и неподходящо подбрано, че приличаше по-скоро на декор за някоя театрална постановка, в която става въпрос за любовта между циганката Илона и…Джакомо да кажем.

Полицаят срещу мен повдигна десния си мустак и този отзад веднага ми подаде цигара и ми я запали.

Усещах, че обрачът около врата ми се отпуска и се разтваря във въздуха като сахарски мираж. Поех дълбоко дим и го изпуснах бавно във формата на кръгчета, които бавно се насочваха към луминисцентната лампа на тавана и, поклащайки се колебливо, се удряха в нея и се разпадаха.

– Евстати сигурно вече се е притеснил. Трябваше да съм се прибрал отдавна. – подхвърлих небрежно.

Лицата на двамата побеляха за секунди. Те се разтичаха насам-натам, предлагаха ми кафе, сандвичи, които била приготвила майката на очилатия портиер, вода, но аз високомерно отказвах всичко. През цялото време се чудех с какво се занимава бащата на Евстати освен да ми е ангел-хранител. Имах чувството, че той ми е казвал, че баща му е бивш полицай, но не бях сигурен.

Развиделяваше се, а ченгетата се суетяха и не знаеха какво да правят. Явно се опитваха да разсеят лошото впечатление, което бяха оставили у мен.

Накрая, след като ми предложиха любезно едва ли не всичко в поделението, ми казаха, че съм свободен и ме попитаха дали могат да направят нещо за мен.

– Не – побързах да отговоря. Бяха ми много противни и исках да се отърва по-бързо от тях – Всъщност, дали не бихте били така любезни да ме откарате до Евстати?

Колко се зарадваха, че могат да ми бъдат полезни! Отваряха ми вратите, правеха угоднически физиономии… Повдигаше ми се от тях.

Навън беше свежо октомврийско утро. Първото октомврийско утро за тази година. “Рожденият ми ден наближава” – помислих си аз, докато гледах мъглата, която превръщаше върховете на планините около А. в острови, носещи се над море от течен азот. Беше хубаво и приказно. Настроението ми се разведри. От комините на къщите, в каквито живее 95% от населението на А., се виеше дим, който някъде високо се съединяваше с мъглата. Наоколо миришеше на гнили листа, на влага, на тъга. На есен.

Хладният въздух ме освежи и аз изведнъж се почувствах толкова бодър, като че ли сега ставах от сън.

Сложиха ме на предната седалка в полицейската кола и се държаха с мен страшно учтиво. Ладата се движеше бавно и минаваше между разни учреждения и трафопостове, отрупани с предизборни плакати, от които се усмихваха най-различни видове лъжливи змии.

Спряхме пред входа. Полицаите не бързаха да ме пуснат да се кача. Умоляваха ме да не споменавам за случката. Казах, че ще си помисля и важно се отправих към входната врата. Нямаше да ги издам. Достатъчно ми беше да ги гледам как се влачат като червеи. А пък и на кой да ги издавам? Всичко ме болеше.

Когато натиснах дръжката на вратата, чух зад себе си клаксон. Обърнах се. Двамата ми нови “приятели” бяха изтрили част от запотеното предно стъкло и ми махаха дружелюбно с ведри усмивки на мустакатите лица.

“Лайна” – помислих си аз.

Влязох у Евстати. Беше отключено. Купонът продължаваше с пълна сила. Издръжливи са тия от А. Докато с пъшкане се опитвах да си развържа маратонките, до мен се доближи домакинът.

– Къде ходиш цяла нощ? Помислих, че си се загубил. – попита той със завален глас.

– Аз да се изгубя?! Ходя където си искам. – отговорих троснато и се изправих.

– Къде беше? Моля те, кажи ми! – очите му бяха пиянски и той се опитваше да ги накара да изглеждат жално. Боже, колко мразя този поглед като съм трезвен!

– Оправих една твоя съгражданка

– Така ли? – Евстати ме тупна по рамото. Заболя ме – Къде я намери?

– До склада на Фичо. – отговорих аз и се засмях. Странното е, че наистина бях в добро настроение. Евстати ме прегърна.

– Да се нарежем, а?

– Ти си се нарязал вече. Само аз оставам.

И двамата се разсмяхме, а Евстати ме потупа приятелски отново.

Влязохме в големия хол.

– Млъкнете! – извика Евстати – Вижте това момче! Трябва да взимате пример от него! За една вечер дойде тука и отхвърли бройка. А вие се мъчите с години!

Пийналите момчета ме наобиколиха и също ме затупаха по раменете и гърба и ми стискаха ръцете. Седнахме и вдигнахме наздравица. Като шумът поутихна малко, попитах домакина:

– Какво бачка баща ти?

Той се разсмя:

– Нищо не бачка. Нали е кмет. Вее си крачолите насам-натам.

– Полицаите май му имат страха? – подхвърлих небрежно

– Така е, но ти откъде знаеш?

– Едно врабче ми каза. Те защо се страхуват?

– За първи път в историята на А. той повлия за да бъде подведен под отговорност полицай. За побой над арестант. Заканил се е да уволнява всеки, който използва неправомерно сила. – Евстати отпи от чашата си – А полицаите тук не искат да бъдат уволнявани. Спокойно е. По цял ден се шляят, някой битов скандал, някое сбиване в “Калифорнията”-та. Това е.

– Извинявай-стресна ме познат глас зад гърба ми.

Обърнах се. Беше мустакатата сумистка Надя.

– Добра ли беше? – пак ме гледаше “съблазнително”.

– Коя? – попитах аз предпазливо. Бях готов да изскоча от стаята при първото й по-рязко движение.

– Момичето, с което си спал.

– Беше невероятна – побързах да отговоря – Сега най-малко една седмица няма да мога да си помисля за жена – направих кратка пауза и прошепнах – Изстискан съм.

Надя се отдалечи разочарована, а Евстати ми намигна свойски.

Настъпи едно тежко и бурно утринно тържество, по средата на което аз съм заспал на оранжевия диван в хола на Евстати. Поради това съм пропуснал как Надя отмъкнала едно момче в спалнята, където се заключила с него. Известно време то пищяло и молело за помощ, а после всичко утихнало. След като изнасилвачката излязла доволна от стаята, намерили жертвата в окаяно състояние: Весо бил свит под един чаршаф и зъзнел от страх. Оттогава момчето се затворило в себе си и не разговаряло с никого. После влязло в някакво духовно училище и сега е свещеник в един забутан родопски манастир.

              Евстати ми писа писмо, в което твърдеше, че неженените мъже над 15-годишна възраст в А. сформирали доброволчески отряд, с цел да предотвратят безчинствата на Надя. Въпреки всичко обаче, тя намирала начини да утоли половия си нагон. Питам се, няма ли закон срещу сексуалните посегателства на жени спрямо мъже? Въпреки че посещавам редовно фитнес залата, имам тегло от над 90 килограма и завидни лични силови постижения, понякога се страхувам. Особено в мрачни есенни вечери, когато минавам сам покрай детски градини.

Евстати беше много настоятелен с въпросите откъде знам, че полицаите се страхуват от баща му и бях принуден да кажа, че бащата на момичето, с което съм спал, е полицай, и тя ми е казала.

Оказа се, че само една полицейска дъщеря живее в близост до склада на Фичо. Гергана. Била много хубава и недостъпна.

Извинявам се на Гергана от А., че е спала с мен без да знае.

Блог в WordPress.com.

Up ↑