Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

юли 2016

Романя и „Автономията????“ на госкье у The Hub

Когато един приятел ми предложи да направя представяне в The Hub в родния ми град Монтана нямах никаква представа що е то The Hub, а пък и, честно казано, не ме интересуваше, защото бях събул обувките, бях размятал дрехите и си се радвах на поредното диво лято в Говежда.

Разбира се, съгласих се. Единственият смисъл на това да си писател, е да имаш жив контакт с хората. Колкото се може по-често.

Около седмица по-късно ми се обади Цецо от The Hub и се разбрахме за точно три минути. Няма как да го обясня с думи, но има хора, с които работата е удоволствие, има и такива, дето ти идва да убиеш с камъни, та ако ще да седнете на отрупана с ядене и пиене маса. Цецо не е от вторите. Ама в никакъв случай.

the-hub01

Разбрахме се за дата, всичко точно. Но, когато има да става нещо, то си става и аз за пръв път през живота си си счупих зъб. С баница. При положение, че съм трошил чаши, орехи, кокали, какво ли не със същия този зъб. „Дошло му е времето“, каза стоматологът и включи оная машинка, дето пили мозъчни клетки. „Когато си готов, кажи. Щом всичко е ОК, действаме“, каза Цецо.

Зъболекарят се постара доста и те така те. Когато отидох в The Hub час преди събитието, не схванах нещо още от самия вход. Сграда, пипната със стил. Никаква посредственост, но и никакъв кич. Барната до последния детайл. Сграда, която, признавам си, ме учуди, познавайки моментното състояние на Северозапада. Винили, плакати, реклами на събитието ми. Имам повече от петдесет представяния зад гърба си и рядко нещо е правено толкова професионално.

IMG_8523

Професионалното обаче е скучно, ако е сериозно. Цецо не ме посрещна сериозно, даже напротив. За десетина минути си наприказвахме куп дивотии по типично нашенски. Все едно се познаваме от години.

Четох от „Северозападен романь“ и „Автономията????“ на една огромна тераса, дето ветрецът и хладните питиета ме спасяваха от жегата. А жега имаше не само от температурата, а и защото се бяха събрали доста хора. Някои не бях виждал от ученик, а по-голямата част – никога. Всички обаче бяха добронамерени, позитивни и се смяха много на бездарните ми писания.

IMG_8531

Е, оказаха се малко мълчаливи, когато дойде време за разговори с читателите, но пък после, докато надписвах книги, ме разбиха от кеф. Непосредствени, с типичното за Северозапада чувство за хумор, с две думи сътвере безподобни.

Забелязал съм, че когато нямаш големи очаквания обикновено оставаш приятно изненадан. Разбира се, това, че съм го забелязал, не означава, че се съобразявам с изводите си, но The Hub наистина ме изненада доста приятно. С Камелия, двигателят на културната им програма, с Цецо, който го раздава фриволно, но съм сигурен, че си скъсва задника от тичане, за да има такова място за културни събития в Монтана, с уютната си обстановка, с печения си персонал и, разбира се, най-вече с готините, млади, мислещи, позитивни, весели и непринудени хора, които се събират там. Резко минуйем на диалектец.

IMG_8533

Ше го бъде Северозападо. Додек има ора, дека да се бият като мътна вода у брег и да се пущат по течението, а да фръгат сили и средства, та да подръжат неква култура и да създават мислещи личности, ше го бъде. А я, на прибиранье от Говежда, пак ше минем да пием неколко пиеньета у The Hub, нема да ме мислите.

IMG_8538 IMG_8542IMG_8536

Advertisements

Вселената си е ебала макята

Оня день маах с кирката като откачен, та да очовечим един двор, има-нема седемдесе квадрата сичко на сичко, та да моат дечоро да си играат у ньего.

Праим го трета годинь подред. Не е пипано от барем половин век тва место с матичка, па камо ли с кирка. Колко боклучец, нафръган сючаено и несючаено, колко кубика камик от таа планинска земя, дека раджа само компире и мъже като горунье, колко бланьи трева, колко тръньене на ръките, колко пот, колко бой, додек ти запари дробецо… Ама тва едва ли ви улаза у работата и нема смисъл да ви занимавам с ньего. Лично заниманее и пречиства освирепелата ми душица.

После обаче дойде време да се сее тревка. Я умрем за тревка. Кога бех мънечък пишлегар, у те тоа те същио двор съм си играл. Не само там де, ама като ме докопаа отговорнете факторе и успееха с рев да ме приберат от вировете или баирете, у къснио следобед се закротвах там. У „заднио двор“, кък му викаме.

Та, кога дойде време да се сее тревка, оти я вече съм голем (поне на кила), уж що-годе съвестен, и мислим, че мом да предпазим дечоро и да му напраим некво безопасно местенце, къде да съм сигурен, че нема да му се случи нещо лоше, пущих кирката. Болеха ме бъбрецете чък. Кой е дигал кирка нади главата си повече от двеста пъти за два часа, забивал я е на една пегя длибочина и е изфръгал половин кубик камънье за нема и толко време, барабар с бланьите трева, ше ме разбере. Кой не е, ебал съм го, я нема да влазам у режим на обясненее.

Пущих я и се облегнах на ньеа, а ръките ми трънеа, се един вид ме е фанала трепетликата. Коги си зех въздуй, отидех на чешмата у дворо да се намокрим и да пинем водица, оти беше едн задух, да си ебе веко. Пуших една цигара с половин пиенье и фанах тревката да я носим у заднио двор. Она у неква картонена кутия, да те е яд да я гледаш. Ората едно време цел живот са се борили да надделеат нади тревката, я сега ше я садим. Сбръкана работа, ама нали ви казувам, арексва ми. Дава усещанье за непокорство, а я тва пусто непокорство толко го обичам, толко се опиянявам и толко си патим от ньего, да се еба…

IMG_8293

Дечоро веднъга по инстинктец усетиа, че ше се праи нещо важно. Они и они горките го чекат тоа двор от камара време. Оти я съм решил, че требва да им го обезопасим, нищо че и на необезопасен оцелех на техните годиньи. Ама сега съм родител и треперим за стръковете, дека са покълнали от семката ми…

Никогиж не съм сеял. Я земеделец не съм, нема кък и да станем, оти не ми е у кръвчицата. На опаковката пише да се сее семето на кръс, сеем, кво да праим? Ама дечоро подиве, таа жената! И тримата синковци. И они сакат да фрълат малко семенце у те тоа двор. Дадох им. Тва да са ми съпричастни за мене е по-важно от иядо двора по седемдесе квадрата, посети с тревка.

Направих се на строг, нали съм родител, ама като нги гледах мининките ръчички да загребват семенца и да пръскат напосоки, оно ми се наплъни сръце, нема кво да се праим на фанат от гората. Моите деца праат нещо с мене, нищо че още са с жлъто покрай човките. Убаво чуство, секи требва да го изживее. Не ми е за пръв път, нема и да ми е за последен, ние с Вселената си имаме приказка.

Посехме ние. Ама Вселената рече да ми покае за пореден път, че кое е лесно, не е интересно и отказа да сипе дъж. А цел день се гласеше, облацете се беа спущили нади врато ми, гръмотевици биха като за световно… Ама нема и нема.

Я излезнах на пъто и почнах нещо да се разпраам с дечоро. Немаше виновен от тех. Просто саках да намерим за кво да ги овикам, та да си изкарам ядо. Я често ги овиквам, така че накраю излаза на майтап, нема да ме съдите, не съм перфектнио, ама па не съм и най-лошио родител, убеден съм.

Добре, ама те, задава се отгоре боба ти Фроска. На осемдесе и кусур години, помага си да оди с две тояги, висока колко най-големио ми син, дека е пръвокласник. Ама като те погледне с тва чисто лице, с ония очи, дека изеднъж разбираш, че сичките университете на свето да обиколиш, пак нема да сбереш толко мъдрус, ако не си си я донесъл с тебе си…

– Те ви те тука те некоа тиквечка да апнете, деца! – каза она на мининките с равнио си, спокоен и благ гласец и подаде на кияците от торбата, дека беше презрамила.

– Немаше нужда, бабо Фроске… – изгъгнях я, оти Вселената не ме е дарила с равен и благ гласец и й цукнах ръка, кък съм свикнал да праим с бабките у село от кво се помним.

– Я одих та поивах, ама вече не мом като едно време. Тва, дека го връшех за три часа, сега го връшим за три дена.

– Е, оно по-млади нема да ставаме… – рекох, та да се напраим на умен.

– И на тва съм доволна. От нищо се не оплаквам. Секи день го благославям оня горе, че съм дочекала изгрево… Глеам, че нещо връшиш по дворо.

– Изчистих, окопах, заравних колко мое и нафръгах тревка. – без да се усетим надигнах глас – Прекинах се, я ти каам. Сега само чекам оня горе да сипе малко водица.

– Сега ти е времето да се прекинваш, а он се гласи цел день, мани му се не мешай ти на ньего. – засме се боба ви Фроска и погледна къде небото – Не ни ни е работа да знаеме кво ше напраи. Ние само предполагаме, он разполага.

Де, кажете ми кво да отврънеш на такава приказка? Кък да си праиш планове, оти натам ти е накривен ую, коги нищо не зависи от тебе? С Вселената ли ше се бориш? Еби се у дупе ладно, драги читатею!

По стар навик пак цукнах ръка на боба ви Фроска, а она ми отвръна с искрена благословия. Седнах за още една цигара и осмисляне на ситуацеата. Мани майтап, ние закво си въобразеваме, че моеме да се бръкаме там, къде ни не е работа!? Сички ора сме равни, така е. Ако човек е човек с тебе, що и ти да не си човек с ньего? Иначе с правата лопата през гръбината, та ако ще да е папата, ебал съм свите институционализирани тоталитаризме нееднъж, макар и само на приказки.

Ама да се нервирам, че по законьете на Вселената днеска нема да ми стане номеро и да ливне дъж, та да ми се фане тревката… За кой се мислиш ти бе, Стояне!? Висшио промисъл да ти е длъжен!? Я се еби у артисто!

Още си не бех допушил цигарата, коги чух неква вода да тече откъде заднио двор. Гледам нагоре. Не вали. Причуло ли ми се е? Ча па толко откачен не съм!

Стръчах се натамока и кво да видим? Жената фанала маркучо, префрълила го през джамо на банята и сипува на онаа тревка бавно и напоително, та да ти е кеф да я гледаш. Нищо не казах. Само за пореден път се убедих, че към конкретнио момент не требва да се бръкам там, къде не ми е работа.

IMG_8308

Мразим поговорките. Голема част от тех са пълна тъпотия, учеща човеко на скотско овчедушие. Има неколко обаче, дека ги обичам и съм убеден, че са плъни с народна мъдрус като бибе с цифки. Една от тех е „Помогни си сам, та да ти помогне и Господ“. Сега, я религиозен не съм, ама вервам у законьете на Вселената. Само ми е трудно да спрем вирушката у душата си и да се не набирам като глис на буца с дребните си планчета и очекванеа.

IMG_8314

Децата помогнаа, жената помогна. Без да ги карам. На другата нош Вселената сипа, а немаше и облаче час преди тва. Пак напук на очекванеата ми. Ама ласкаво и напоително. Тогава, коги она рече, така кък она рече.

 

И тревката пойде, за нема и недея. Засъг малко, ама има надежда да се фане. На онаа грозна картонена кутиа пишешеIMG_8294 „Между една и две седмици“. Май требва да си не създавам очеквания, че тогива току-виж работете надминали план-графико. Ама вътре у мене си знам, че тва нема да ми е последнио път да се изрепчим на Вселената за едното нищо. И после да се смирим.

Тва е кръговрато, тва е красотата на живото, ебал съм ви!

IMG_8290

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑