Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

Категория

Uncategorized

Подмяна на историята? Точно така!

kamina-zhar

*Докато всякакви патриотарски разбирачи и родолюбци, черпещи всичките си знания по исторически теми от „Време разделно“, „Под игото“ и „История славяноболгарская“ (съкратените издания, разбира се), се нахвърлят с пълни гърла, крепки десници и по талибански изцъклени очи срещу всякакъв вид вятърни мелници, цялото ни общество си кротува за някои безспорни, но за сметка на това емблематични и твърде показателни провокации към историческата истина. Но, тези теми не могат да бъдат използвани за користна угода и около тях не се вдига шум, макар и всяка година да се намери по някой съвестен човек, който да надигне глас в защита на коректността. Какво имам предвид ли?

Дати. Дати, които отбелязваме (не празнуваме!) пищно, харчим милиони уж в името на това да почетем героичните си предци. А тези дати дори не са истински, но пък така или иначе отбелязването им се превръща в страхотна възможност всякакви национални предатели да се изреждат по площади и екрани, за да се надпреварват да демонстрират КОЙ от тях милее най-много за Родината…

България приема Григорианския на мястото на Юлианския календар през съдбоносната и драматична за страната ни 1916 година. И се явява още един повод за драматизъм. Всичко се касае до най-първобитен тип математика. За да се коригират натрупващите се постепенно с годините отклонения, Григорианският календар налага за различните векове да се пропуснат различен брой дни. За XIX век например те са дванадесет, а за ХХ и XXI – тринадесет. По този начин се получава известен дискомфорт за съвременниците, защото предците ни заспиват на 31 март 1916 година и се събуждат на 14 април. По-важно в случая ми се струва друго.

С въвеждането на тази наглед пределно ясна промяна се получава страхотна какофония с датите на редица исторически събития, състояли се само век или два по-рано. Малко хора са наясно, че през предишния век трябвало да се прибави ден по-малко. Тъй като днес отбелязваме годишнина от гибелта на Левский, която всъщност трябваше да почетем вчера, нека се опитам да използвам повода, за да припомня, че същото важи и за годишнините от гибелта на Ботйов, и от Априлското въстание, а и от много други исторически дати, с които всъщност науката ни така или иначе не изобилства.

Някой би кимнал с досада и по почина на Батето би ме посъветвал да не занимавам народонаселението с глупости, но не е точно така. Историческите реалии в България се радват на привидно огромна почит, зад която стои една куха, но нахална патетика и стряскащо непознаване на обективната истина. В някои случаи (като тези с термина „робство“ и братушките безкористни освободители например) целта на кукловодите е ясна – наслагване на положителни или отрицателни чувства към определени народи, държави, геополитически играчи върху изпразнени от съдържание термини и градски легенди от селски тип. Историята е курвата на науките и всеки си я лашка както си поиска, стига да има на разположение малко власт и достатъчно тъп електорат.

В отбелязването на гибелта на Левский обаче ми е много по-трудно да намеря някаква логика, пък камо ли користна. Мисля, че грешката просто е доказателство за късата ни историческа памет целокупно като народ и в липсата на дори и елементарни познания за фундаментални събития в цивилизационното развитие на човечеството като смяната на календарите например. Още по-притеснително ми се струва че, макар и да не мога да претендирам за изчерпателност, повечето хора, които „празнуват“ гибелта на Левский и то на грешна дата са същите ония, дето крещят с всички сили срещу бежанци, „толерасти“ и носят на митинги българското и руското знаме в треперещи от вълнение ръце.

Такива хора не могат да разчитат на никакви аргументи, освен на заслепението на невежеството и затова ще направят всичко възможно, за да те надвикат, а ако им се удаде случай, и да ти теглят един патриотарски бой. Те са идеалният инструмент в ръцете на всеки диктатор, искащ да спечели лесни дивиденти на гърба на скудоумието. От Хитлер, та до Волен.

Защото просветените родолюбци, чели достатъчно от различни източници, умеещи да мислят и търсещи отговори, а не смляна информация, не празнуват гибелта на героите си, камо ли пък на грешни дати. Те не могат да бъдат манипулирани и накарани да мразят безпричинно или да свързват родолюбието с „филството“ към която и да е друга страна.

Имам един „приятел“ в Клюкарника, когото условно ще нарека Гошко. Гошко днеска се беше заканил с главни букви, част от които на латиница, и няколко цифри, че утре ще празнува обесването на Апостола на свободата. Също така беше приложил патриотичен снимков материал, а накрая разбира се бе завършил с „БЪЛГАРИЯ НАД ВСИ4КО“.

Моля ви, не правете като Гошко! Нека да почитаме паметта на хората, дали живота си за Родината ни тихо и със смирение пред личността и делото им, на правилните дати, а през другото време да се опитваме да бъдем носители на родолюбивия им дух по най-позитивния и ефективен в съвременния ни свят начин. За да издигнем България ако не над всичко, поне над блатото, в което е сега.

 

„Май ше ни бъде…“, откъс от глава 59 – „Чък Норис от Диви дол“

mess-after-a-party

Вижте сега, сички знаеме, че малко или много по некой път ситуацеата се изплъзва от контрол. Еднъж си обрънеш кафето три у едно връз новите чисто бели панталонье. Друг път даскалицата те пита закво детето ти реве с плъно гръло „Ебанье“ на влазанье у децката градина винагиж, коги го прибереш след два месеци и нещо у Говежда. Трети път ти се сака да закояш тва, с което разполагаме като политическа класа до крак. Конфузни и неловки ситуации, живото е такъв. Съг ше се пробвам да ви представим една такава, без да съм пристрастен, абсеютно задлъжително условее за секи уважаващ себе си писатей.
Нема такива смрадове. Я ви каем, че тия, дека дойдоа да празнуват осми ъф дисемврий у къща за гости „При Муфтите“ требва да бъдат дадени за опити на дофтур Менгеле, та се пак да има некъв смисъл, че са газили таа земя. Настания се десетина, мое и малко повече да беа, сгруяци от двата пола. Немаше разлика. Студентска работа. Некви от не знам си кой унибит били. Приемна ги Дочка, посрешна ги дружеюбно (она иначе не моеше) и още изначайе виде, че са фрълили на дивио, ама тва ич и не й улазаше у работата. „Да се забавляват хората, млади са, няма нищо по-хубаво от това“, рече си она и ги остаи да праат кво знаат.
Да, ама коги Юбица отиде на другата дзаран да види имат ли нужда от нещо госкянете, завари пълен погром. Мазало, ви каам! У къщата беше останал сичко на сичко един здрав съд – декоративен бакърен тигань, дека беше оцелел най-вероятно благодаренее на позиционираньето си манку поди мерденьо, та тия го не беа видели. Сичко друго беше на сол. Се едно е таверна. Додек улазаше, поди краката й ръскаа прачета от паници, чинии, чаши, пепелници, беги, мани се!
– Кво е станало тука!? – изока она, та да надвика най-новио хит на некво гръцко мегазвездище на музикалнио бизнес.
– Еби си майката ма, селянко проста! – изруче един, дека иначе не смееше да кае на макье си, че има петица на последнио си изпит за миналио курс, ама се се мъжескавееше – Като е счупено, ше си го купите! Да го духат бедните!!!!
От очите на Юбица потекоа слъзи. Она огледа целата кочиня. Един дивань висеше на свети крепки от горнио етаж през парапето на мерденьо. Изтръбушен диван, дека преди неколко недии го беа купили фино-нов, та да моат госкяньете да пият кафе дзаран на вторио етаж на ижуту. Горната панта на хладилнико беше у въздухо, а полилейо у калидоро, странно кък,  се беше позиционирал у мивката, връз купчина строшени чинии.
Корнизо, ръчна изработка на Братан, беше изскубан и фрълен барабар с пердето у оджако. На леглото у едната стаа спеше едно от момичетата, очевидно отрошено от празнуваньето, а изподи късата й пола се видеше кръглото на кратуна, демек дръжката тия убавци беа турили да се допира до едно твръде деликатно место. Една от още будните моми беше гола до кръсто и дръжеше високо една от ръчно тъканите покривки с шевици, дека преди стояха по етажерките.
– Червен картон! – извика она, а некъв друг сгруяк ритна полупразна туба от минерална вода къде Юбица. Свилковица само по инстинкт успе да си отмести главата, а въображаемата топка изсвисте покрай ньеа и пръсна на пръчета един джам зади гръбината й.
Чък тогава домакинята разбра, че тия убавци играат мач. У уютната й трапезареа. Пили са цела нош, трошили са кво дофанат, а сега и футбол на закрито практикуват.
– Дайте друга топка! – ревна трети през смех, един му подфръли половинка леб от масата, тоа замаана за воле, ама уцели на макье си путката и, като се завръте покрай оста си, падна с целата си тежес връз едно трикрако столче и го напраи на паздерки.
Юбица не издръже повече и побегна навънка под виещио от възторг смех на целата компанеа…

Беше поледица. На излазанье она се лизна и си шибна лекечко веджата у рамката на портата, преди да успее да се подпре. Прирева й се, ама слъзи й текнаа не от болка, а от обида и най-вече от отношенеето къде таа къща, дека беше вложила сръце и душа у ньеа. Не разбра коги си е стигнала дом, ама щом отвори, усети, че нещо не е кък требва.
Свилен тамън си праеше кафе у калидоро и му беше достатъчно да я погледне, та да фръли джезвето у мивката.
– Кво е станало, ма!? Ти се прибираш прибита от бой през день! Да не е у нелегални боеве да си се фанала да участваш!?
– Не, тва е що се подлизнах… – зъбите на Юбица тракаа от нерви .
– Тогава закво гледаш се едно си видела некой да го разкинват с четири коньи?
– Ония смрадове, студентчетата, са изпотрошили къщата! – кресна она и се слече на колена, па зарови очи у шаки – До основи!
– Кво!?
– Шарено! – избреца Юбица и се тръколи по гръбина на балатумо.

Коги некъв мъж, бос и само по боксерки на Пижо и Пенда, улете с гръм и тресък у къщата за госкье задъан само три минути по-късно, мачо беше у инфарктната си фаза. Едните сакаа дузпа, а другите викаа, че им не е признат чис гол. Играеха до „кой вкара-бие“, така че, сами се сещате, че положенеето беше напечено. Не само зарди тва, че камината бумкаше се едно е у сауна и онаа, голата, размаиняше червеното кръпче и крескаше, че има дузпа, а и що, като след два часа игра резултато е шес на шес, ти е важно да биеш и да седнеш да си допиеш.
– Още един селянин е дошъл! Еби си майката, селянино прост! – приповдигнатото настроенее пак завладе компанеата.
Некъв се измъкна от мелето и зарита възглавницата, поредната топка, къде вратата. Едната врата беше вратата на стаата. Другата врата беше един много майсторски изработен от Братан скрин, дека сега не приличаше на нищо от ританье и буанье по ньего. Добре ама Свилко, по боксерки, с широко разтворени крака и тесно присвити очи стоеше на вратата, дека си беше врата и у реалнио живот.
Озявницата щеше да му мине баш покрай десното уше и да стане ебахти якио гол, ама он замаана с ръка и я закова у въздуйо кък ги вадеше Шмайхел навремето. Беше убав. Поне така го прецени от пръв поглед опитната разпоретина, дека беше рефер на двубою и неволно скута още благите си, непровиснали цицки, с предмишката си. Свилко запи поглед у ньеа и краката й се подкосиа. Ама не от юбовна тръпка, а от стра. Он само кимна с глава и й стори место да мине покрай ньего. Момата не беше праена у гъз и побръза да го послуша. И се почна.
Пищенье. Пуканье на кокайе. Трошенье. Тресканье. Умолеващи възгласе. Стонове на безизходица. Рев на умрело. Зъби се сейват и потропват като зарчета у табла по душемето. Сичко тва на фоньо на псувньите на Свилко. Работата отодеше на зле, оти он беше събирал яд камара време и сега беше готов да утрепе некой на место. Даже сака да фръли тоа, дека го псува на макя, у оджако, ама у последнио момент си рече „заеби, нема смисъл да го лежим“ и го шибна у стената, та оня не може да си земе въздуй като ората барем месец и полвина.
Сичко тва продлъжи около нема и три минути, ама после стана още по-лоше.

 

Още от трилогията „Северозападен романь“ – „Автономията????“ – „Май ше ни бъде…“:

Трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com

 

Чича ви Омбре е набутал една пофала за моя милус Торлака на дъното на иначе приятна за четенье статеа

Е, те тука те даже чича ви Омбре ме е пофалил, да му се не надяваш… Па даже и книга си купи, макар че се опитва да ми пробута версеата, че сакал я бил без пари. Они тиа у Шопето са така, се сакат нещо да дадат под наем или да изклинчат некъв лев от назе, простите сеяни… Ма, те четете, де, доста е свежичко май:)

http://tepavicaonline.wordpress.com/2014/11/14/%d0%bc%d1%83%d0%b7%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%bd-%d0%bf%d0%b5%d1%82%d1%8a%d0%ba-ci/comment-page-1/#comment-23176

Геноцидът спрямо Северозапада: стъпка хиляда и първа

 

Сега чакаме да стане безопасно за спасителите, за да влязат на територията на взривения завод за утилизация на боеприпаси в Горни Лом. Изреждат се гений след гений, държавен мъж след държавен мъж да ни обясняват как мястото е инспектирано само преди няколко дни. Имало нарушения, но, видиш ли, те били отстранени… Сега чакаме. И близките чакат. Чакат чудо. „Живот и под ноктец се закрепя“, както се казва в оня, нашия край, там, където е заводът. Може и да е грозно и дори жестоко, но ще използвам още една поговорка от нашия край „Чекай, че си немаш работа“…

Защото оцелели няма и това е ясно на всички. Няма как да има. След като на километри от завода, в селото, са изпопадали стъклата от ударната вълна, как мислите, дали в оня кратер, дето е на мястото на завода, има оцелели? Да, грозно и жестоко звучи, но това е истината. Ако случайно всички работещи там не са били терминатори, оцелели няма. А чакането не е заради безопасността на спасителите. И това го знаем всички. Чакането е, за да се измисли правдоподобна версия, която да прикрива истинските виновници за станалото. И да се покрият някои следи, водещи в правилната посока…

Само преди месец и половина се видях с един много добър приятел, с когото не се бяхме срещали от поне петнадесет години. Знаете, от ония приятели, дето времето и разстоянието изчезват в момента, в който се видите отново. Все едно нищо не се е променило. Някое кило отгоре, някой бял косъм, но толкова. Разговорът си върви сякаш сте се разделили за последно снощи.

За разлика от мен, моят приятел беше останал да живее в Северозапада. От години имам комплекс, че съм ренегат заради напускането на родния си край в един от най-трудните моменти от историята му и поради тази причина искрено се възхищавам на всички упорити, силни хора, които пренебрегвайки себе си, стискат зъби и доброволно приемат мизерията, алиенацията и пейоративното отношение към Северозапада. И остават там, борейки се с откровения държавен геноцид срещу нашия край.

Разказа ми за всички битийни премеждия, които му се бяха струпали на главата през последните години. В романите на Юго и Зола ежедневната битка за оцеляване може и да ни се струва фикция, но днес, в XXI век, в Европейския съюз, Северозападът предлага не по-малко разтърсващи картини на оскотяване, живот ден за ден и издевателства върху самата същност на човешкото същество.

Обаче беше доволен. Защото най-после си намерил добре платена (няма да ви казвам колко „добре“, защото ще ви стане смешно, но за северозападните реалности наистина парите не бяха малко) работа. Да, познахте, в същия завод за утилизация край село Горни Лом, закътано в едно от най-красивите кътчета на Балкана, под първенеца на Западна Стара планина връх Миджур (2168 метра).

Загубил северозападните си инстинкти и прекалено префинен, или по-скоро наивен, аз започнах да се превъзнасям колко е хубаво, че си има стабилна работа, до която го карат всеки ден, че заводът се намира сред красивата природа…

– Каква ти природа, бе!? – в усмивката му имаше толкова горест, че чак ми се наежиха космите по тила – Никаква природа не забелязваш! През цялото време ти треперят коленете и се молиш да излезеш жив и след тази смяна…

– Добре, нали има правила за безопасност… – продължих аз в глуповато-наивната си стилистика.

Приятелят ми се смя дълго. Цялото му тяло се тресеше върху стола. Накрая чак изглеждаше все едно хлипа. Ето ви още една северозападна поговорка „Да не знаеш дали да се смееш или да ревеш“. После ми се извини, обясни ми деликатно, че явно нямам никаква редстава за какво иде реч и заговори.

В завода не се спазвали АБСОЛЮТНО НИКАКВИ ПРАВИЛА ЗА БЕЗОПАСНОСТ!!! Хората, които се занимавали с обезопасяването на боеприпасите, минавали някаква формална подготовка, колкото да знаят как да отхвърлят работа. Не се носели маски, ръкавици или каквито и да било други предпазни средства, макар и на всички да било ясно, че работят с изключително отровни вещества.

– Баща ми е там от няколко години, а се състари поне с трийсет. Буквално му опадаха зъбите, окапа му и косата. Боеприпасите се съхраняват навсякъде. Работи се с допотопни методи и машини…

– А проверки няма ли? Никой ли не санкционира собствениците?

– Санкционират ги. Идват проверки, затварят си очите за големите нарушения и правят предписания. После идват пак, слагат някакви смешни глоби и всичко си върви по старому.

– Значи има „чадър“ над завода?

– Има, и още как!

– А защо не подавате жалби срещу собствениците? Защо не излезете на стачка?

Това вече дойде в повече на моя приятел и той ми хвърли кос, мрачен поглед, в който беше събрана цялата болка на Вселената.

– Защото, ако затворят завода, ние оставаме на улицата. Няма откъде да изкараме пари за елементарни неща. Мислиш, че ми е кеф да рискувам живота си и да се тровя само, за да изкарам до следващата заплата? Да не ми спрат тока, водата и да имам какво да купя на дъщеря си? Не, не ми е кеф! Но избор няма. Губя здраве, всеки път тръгвам с мисълта, че може и да не се върна… За да преживея. И чакам по-добри времена, защото, за да се бориш, трябва да имаш някаква опора. Ако организираме стачка тук, няма да си намерим работа в целия Северозапад. Защото едни и същи феодали държат всичко. А те са свързани с мутрите, с администрацията, с кметовете, с общинските съвети, с всяка държавна, местна и „бизнес“ структура. Пият си пиенето заедно и се радват на парите, които изкарват на нашия гръб. Ако надигнеш глава срещу тях, си свършен. Буквално. Може и да не те ликвидират физически, но ще те държат в мизерия до последния ти ден…

Замълчах си. Чуствах се конфузно, защото несправедливостите и абсурдите в нашата мила рОдина, които се струпваха на моята глава, явно бяха смешни в сравнение с тези, които бяха принудени да търпят съкрайнениците ми. В оня ъгъл на милата ни рОдина…

Няколко дни по-късно се измъкнах. Прекарах пет вълшебни седмици със семейството си в родното село на баща ми и се измъкнах. „По търлъци“, както се казва в Северозапада. Видях как хората събират стотинки за хляб, чух разговорите им, целувах ръцете на бабичките, помагах на старците да пренесат това, да закрепят онова. Все опити да се преборят срещу геноцида над Северозапада. Аз в тая борба участвах само формално, колкото да си измия съвестта, а сега хич и не участвам. Това е истината. От която ме боли, защото всичкото е показател какъв страхливец съм. Защото нямам достатъчно големи топки и я гледам отстрани. Пиша, гневя се, псувам държава и управници, но не съм „на терен“. И ме е срам от себе си.

Защото моят приятел за щастие оцеля; бил е в предишната смяна. В тази, която е чукала с чукчета мини, за да ги утилизира през XXI век. Смяната преди онази, която вече я няма. Няма я физически. Има кратери, разкъсани тела и високопарни приказки на тъпанари след тъпанари, които се правят на гении и държавни мъже.

Никакъв контрол не е упражняван, не се подвеждайте по приказки на министри и главни секретари! Всичко е само по документи, нима не ви е ясно, нали живеем в тази държава, в която всеки си прави каквото иска, стига да е човек на някого!? А отговорността се прехвърля като горещ картоф… Докато изстине. И след това остава само пепел…

По време на наводнението в родното село на баща ми, Говежда, за което говорих преди малко, гениите и държавните мъже оправдаха бедствието с природната стихия. Срещу природата не можем да се борим, нали така? После ходиха да разнасят лопати, чисто нови ботуши и сериозни, загрижени физиономии за пред камерите. Уж помагали.

Тогава не беше виновен дъждът и всички местни хора го знаят. И го казват, но няма кой да ги чуе. Вината беше на ония, които с протекции от властимащите изрязаха гората в Балкана и на другите (от същата клика), които не почистиха коритата на реките след пролетните наводнения. Безхаберие, безотговорност, едните си пият пиенето с другите, както споменах…

Сега няма как да изкарате природата виновна, господа гении, господа държавни мъже! Лесните отговори можете да си ги заврете под опашките. И в Мизия, и в Говежда, и в Берковица, и в Горни Лом единствените виновни за случилото сте вие!

Да ви е честито! Вчера вашите действия и бездействия намалиха населението на Северозапада с петнадесетина човека. Оставиха майки без синове, деца без бащи, прекършиха семейства в един само миг. Планът ви да затъркате цял един регион процъфтява с пълна сила. Явно сте го структурирали добре. Това обаче не ми пречи да мисля за всички вас, гении, държавни мъже и други утрепки, че сте чисти боклуци… И е крайно време да ви утилизираме, за да не утилизирате вие нас!

Канабисът – Бог дава, народът разрешава, пъдарят забранява…

Едва ли има по-красноречив пример за това колко твърдоглави, безочливи и незаинтересовани от общественото мнение са световните политици, колкото казусът с легализирането на марихуаната. Споровете не започват тук и сега. Те имат десетилетна история. Едва ли е учудващо, че нещата се коренят отвъд океана. През 1937 година в САЩ е гласуван закон, забраняващ употребата на марихуана. „Злите” езици твърдят, че това се е случило под давлението на големите компании за производство на алкохол и фармацевтичните гиганти, но ние не можем да кажем дали това е така със сигурност. Можем обаче да отчетем един неоспорим факт – един от най-отявлените противници на забраната е… Американската медицинска асоциация. Нейните представители опонират на рестрикциите с довода, че растението несъмнено има редица приложения в здравеопазването. Медицинската асоциация продължава да отстоява мнението си и през следващите десетилетия, въпреки широкото навлизане на синтетичните лекарства в практиката. И тя има своите неоспорими аргументи да го прави…
Използването на марихуаната като билка и лечебно средство съвсем не е от вчера. То може да бъде проследено чак до зората на цивилизациите в Египет, Индия и Китай. Преди почти пет хилядолетия (2737 година преди Новата ера) китайският император Шенг Нунг описва лечебните свойства на растението в книга и твърди, че тя е незаменима при борбата с главоболието, подаграта и ревматизма.
И така, можем ли да си обясним защо съвременните политици загърбват хилядолетния опит на предците ни с лека ръка? Яростните моралисти и противници на легализацията на марихуаната ще изкрещят, че тя е причина милиони младежи по света да стават наркомани и да провалят живота си. Ако е така обаче, как да обясним многобройните статистики, които недвусмислено доказват, че няма пряка връзка между пушенето на трева и използването на „тежки” наркотици? Или пък факта, че според редица обстойни медицински изследвания канабисът има много по-ниско ниво на пристрастяване, отколкото алкохолът, никотинът и дори… кафето?
Ето и още един факт, който може да изненада водачите на кръстоносния поход срещу „тревата”. От 400 химични съставки, съдържащи се в канабиса, 60 са идентифицирани от науката като „канабоиди”, които са медицинско активни. Една-единствена от тях е „виновна” за така нареченото „напушване” – тетрахидроканабинолът. Никоя от останалите 59 не е психоактивна, но за сметка на това имат доказана медицинска стойност.
Можем да добавим и едно почти неизвестно, но за сметка на това красноречиво обстоятелство. През деветдесетте години на ХХ век учените откриват, че в човешкия организъм функционира т.нар. ендоканабиноидна система, която съдържа същите съставки, които присъстват и в строежа на канабиса. Е, господа противници на марихуаната, от научна гледна точка излиза, че, ако смятате пушещите трева за наркомани, то такива сте и вие…
А, ако все пак ви интересуват фактите, ендоканабиноидната система, която функционира във всеки от вас, подпомага имунната ви защита, облекчава усещането за болка и засилва апетита. Достатъчно убедени ли сте в правотата на възгледите си, за да застанете срещу „решенията” на еволюцията? Ако сте, значи е хубаво да идете на преглед при психиатър…
Едва ли можем да подминем и факта, че в не малко случаи канабисът е незаменим от медицинска гледна точка. Например, той е многократно по-ефективен от болкоуспокояващите лекарства, използвани при невропатия и болки в нервите. И нещо повече – докато синтетичните медикаменти причиняват редица странични ефекти, канабисът дори ги облекчава.
Всъщност, в интерес на истината, и канабисът има странични ефекти, но те са повече от приемливи за всеки човек – еуфория и усещане за благосъстояние. Освен това, въпреки ограничените изследвания на марихуаната заради забраната й в повечето страни, все повече учени доказват, че тя има антиканцерогенно действие, като най-ефективна е при борба с тумори на дебелото черво, кожата, мозъка, белите дробове и лимфома.
И, докато във все повече страни по света политиците изваждат тапите за уши и се вслушват в здравия разум, узаконявайки използването на марихуаната (поне за лечебни цели), нашите управляващи се правят на по светци от папата. Според наскоро приетите промени в закона, ако ви хванат дори с една цигара марихуана, родните органи на реда като нищо могат да ви вкарат в затвора за няколко години. Заедно с изнасилвачи, убийци и крадци на дребно, докато най-големите престъпници са на свобода, тънат в охолство и се возят в лимузини.
Така че, ако искате да пушите спокойно марихуана, независимо дали с цел да се лекувате, да облекчите болките си или просто да се забавлявате, купете си билет за някоя нискобюджетна авиокомпания и отпрашвайте за Амстердам. Между другото, когато се върнете в родината (ако изобщо го направите), можете да разкажете на яростните критици на легализацията колко деградирали и асоциални са станали холандците, откакто кофишоповете в страната им са легални. По-добре обаче не го правете, защото те едва ли ще разберат, че просто се шегувате за тяхна сметка… И че легализирането на марихуаната моментално се отразява пагубно на наркопазара, защото драстично сваля употребата на синтетична и „твърда” дрога.

Реформаторският блок си учреди партия-патерица?

1016574_648186648580246_808221859_n (1)
В неделя и без това достатъчно шареното ни политическо пространство се сдоби нова кръпка – политическа партия, носеща многозначителното и не особено оригинално име „КОЙ”. Учредителното събрание се състоя в зала 11 на Националния дворец на културата и беше гръмко рекламирано като демократично и новаторско (защото беше предавано онлайн и според ръководството на „КОЙ” всички можели да задават въпросите си и да дават предложения дистанционно).
Дотук нещата звучат добре, но паралелно с това се появиха и (наистина, непотвърдени, но как да е иначе?) информации, че на въпросното Учредително събрание доста сериозно участие са взели представители на Реформаторския блок.
Изглежда „реформаторите” имат нужда от патерица, за да поизчистят малко името си. Това обаче едва ли ще стане, докато из редиците им щъкат същите компрометирани стари муцуни като Меглена Кунева и Даниел Вълчев.
Докога ще се раждат партии и партийки, които да служат за кьорфишеци на големите политически играчи, които се опитват да замажат годините на кражби и продажничество, които са свързани с тях? И дали трябва да зададем въпроса КОЙ стои зад политическа партия „КОЙ”? Така или иначе по стара българска традиция въпросите са повече от отговорите. Няма да се учудя, ако в скоро време Реформаторският блок се сдобие с нов член – партията „КОЙ”, която се афишира като начинание на млади бизнесмени, предприемачи, хора на културата, новатори и мислещи българи. Но дали е така? Времето ще покаже…

Северозападният човек и майката

Майката безспорно е най-уважаваното същество в света на homo borealioccidensis. Разбира се, той изпитва известен респект и дори обич към много други реални и свръхестествени персонажи – баща, братя, сестри, баби, дядовци, любовни партньори, богове и т.н., но за него никое от тях определено не може да се сравнява с майката. Сигурно в момента доста от вас се подсмихват самодоволно под мустак и поклащат глава, дали категоричната диагноза „Едипов комплекс”, но ще ми се наложи да разочаровам тази част от вас, които се възприемат като толкова изкусни специалисти, че да могат с лека ръка да поставят северозападния човек в рамките на някаква си наука като психологията.

Чувствата на homo borealioccidensis към майката в никакъв случай не се базират на фройдисткото (макар и според него дълбоко скрито, несъзнато) сексуално привличане към първия човек от противоположния пол, към когото сме били привързани. Скромното ми мнение е, че подобни противоестествени щения биха били характерни по-скоро за личности с профил именно като Зигмунд Фройд, отколкото за северозападния човек, отруден, оскотял от немотия, силно егоцентричен и често злоупотребяващ с алкохола, но все пак много здраво стъпил на земята, за разлика от бащата на психологията.

По-скоро в основата им стои едно недокрай конструирано и неосъзнато, но за сметка на това фундаментално заложено в светогледа на homo borealioccidensis убеждение. А именно, че семейството, родът, обществото като цяло, се крепят само и единствено на вездесъщата фигура на майката. Това по-скоро ни отпраща към дълбоката езическа древност, когато предците ни организирали мистерии и тържества в чест на градивната сила на женското начало, отколкото към теориите на един скучаещ, измъчван от комплекси, вечно пушещ и често съвокупляващ се с прислужничките си австриец. Допълнително доказателство за подобна теза е и наблюдението ми, че в Северозападна България това, което в този текст наричам условно „майка” може да бъде изпълнявано от друга жена с лидерски функции (баба, леля, съпруга), макар и това да се случава сравнително рядко.

Според северозападния човек майката е тази, която със своята жертвоготовност, усилия, лишения, способности и умения поддържа равновесието в структурата на социума, обречен без нейните плещи на бързо и безславно рухване. Дълбоко вкоренено в мисленето на въпросния субект е схващането, че колкото и „свестни” да са в момента баща му, дядо му, чичо му, братята му, че дори и самият той, то това се дължи само и единствено на осезаемото благотворно влияние, което оказва върху него или върху тях матриархът на семейството.

Ако поради някаква причина (смърт, продължително пътуване и т.н.) майката изчезне завинаги или за дълъг период от време от общата картинка, семейството е обречено на провал и разпад. Homo borealioccidensis е изконно убеден, че колкото и силно изразени положителни качества да са струпани в характера на даден мъж, като цяло той „не мо’е да не е пустиняк пропаднал”. Само за момент матриархалната хватка около врата му да се разхлаби, той веднага ще захвърли благовидната черупка на цивилизованост, която е надянал благодарение на вездесъщата фигура на майката и ще се върне към нормалното за всеки мъжки индивид състояние. А именно на „непрокопсаник” и „пълен пияндурник”.

В този смисъл, майката се явява единственият носител на реда и цивилизоваността във Вселената на homo borealioccidensis, като така е в естествен противовес на първичния хаос, стихийността, безредието, характеризиращи мъжката природа. Ако ми позволите да се изразя метафорично, майката играе ролята на богините пазителки на домашните огнища в елинската и римската митология (съответно Хестия и Веста).

При все, че мъжете с голяма доза положителност биват разпознавани като основния икономически двигател („тоа, къде носи парите”) и на тях се възлагат всички отговорности по построяването и физическото поддържане на дома, майката единодушно е приемана като душата на къщата. Тя трябва да подреди и разпредели правата и задълженията на всички в домакинството, въпреки очакваната яростна съпротива от страна на мъжете.

Именно тази колосална битка, която жената е принудена да води, за да създаде ред в семейството си (поне относителен), й осигурява нескрито одобрение и уважение в северозападното общество, в случай, че постигне определени успехи в тази посока. Според северозападния човек подобен матриарх е истински герой, защото неупражняването на контрол от нейна страна би довело единствено до отпушване на първичните мъжки инстинкти, заключаващи се в нескончаемо пиянство, побойща и разврат. Разбира се, ако сте чели предишни публикации от поредицата ни за homo borealioccidensis или сте имали макар и бегъл досег с обитателите на Северозапада, няма как да не сте наясно, че подобна мисия по усмиряването на гореспоменатите практики във въпросния регион би изисквала наистина гигантски усилия и в повечето случаи представлява чисто и просто сизифов труд, изначално обречен на неуспех.

По тази причина успешните крепителки на домашното огнище са едновременно лесно разпознаваеми и силно уважавани. Още повече, че върху раменете на жените се струпва на практика цялата отговорност както по отглеждането и възпитанието на децата, така и пълният набор домакински задължения. Това, разбира се, съвсем не са леки задачи и за майката представлява ежедневно огромно усилие да балансира между тях. Ако децата не се справят добре в училище или престоят им там е свързан с хулигански прояви, никой не си и помисля, че за това може да има друг виновник, освен майката. Да предположим например, че семейството има дъщеря с по-„фриволно” поведение, докато е „мома” или не покрива очакванията за създаване и поддържане на домакинство, след като се омъжи; наравно с нея, вината бива хвърляна и върху майка й. Ако ли пък мъжът се пропие или стане носител на друг вид асоциално поведение (което в Северозападна България почти винаги е свързано с пропиване), отговорността за това отново се струпва върху водещата женска фигура в семейството…

На фона на всичко изредено по-горе, както и имайки предвид много по-сериозните трудности, с които се сблъсква северозападната жена спрямо посестримата си от другите краища на страната (бедност, алиенация, специфично светоусещане на homo borealioccidensis…), едва ли би могло да ни учуди, че тя е възприемана като мъченица, героиня, а защо не и светица. Фактът, че поговорки като „Жената е с(ъз)дадена само, та да се мъчи” и „Мяка да се не ражда” се приемат едва ли не като аксиоми за съдбата на представителките на „нежния” пол, може би съдържа в себе си обяснението на един твърде любопитен северозападен феномен – тамошният човек се чувства не само безумно благодарен за нещата, които е направила майка му за него, но и изпитва ясно отчетливо чувство на вина спрямо нея.

Нomo borealioccidensis възприема грижите за възрастната си или болна майка като първостепенен и неотменим ангажимент и го поема с всички сили и възможности, които притежава. Трябва да отбележим и нещо колкото специфично, толкова и неприятно в отношението на северозападния човек към майка му. То обикновено не е на висотата на мисленето му за нея. Какво имам предвид? Когато двамата са далеч един от друг, homo borealioccidensis мисли за майка си буквално като за богиня или най-малкото я възприема като светица. Реалното демонстриране на тези възприятия обаче твърде често е възпрепятствано от една твърде прозаична спънка.

Може би от предишните ни публикации сте забелязали, че нещото, към което северозападният човек има най-голяма непоносимост, е това да му дават съвети. Той е болезнено решен да не допуска никой да се бърка в живота му и приема всеки опит за намеса като истинско посегателство върху личността си. Само по себе си това качество би могло да предизвика (и предизвиква) поредица от взривоопасни ситуации, но най-неблагоприятно е съчетанието му с една черта, която едва ли не е запазена марка на северозападната жена: неистовата й нужда да дава съвети непрестанно.

Едва ли е нужно да уточняваме, че искрената любов и преклонение към майката бързо прераства в нервност и скоро се стига до скандали, които биха стреснали истински всеки незапознат с обичайните взаимоотношения на Северозапад. Но нека вместо обяснения доразкажа историята на моето злополучно познанство с Гошо, с което започна престоя ми в този регион.

Очаквайте следващия текст скоро:)

Пак ше дигат токо, от ЕС напляскАха калъфа Дянков, а он лъже, че родителете у нас са си добре

Годин’ пръва, ден четвръти, брой трети

Тоа път ше остаиме посетителете на „При йейа ви Дзика” да праат к’во знаат и ше муанеме един кратък обзор на най-смотаните и педераски новини от последните къде дваасе и четери часа:

1. Ония изсипани травестити от ЧЕЗ сакат пак да се увеличават цените на токо. К’во да праиш, за разлика от наш’те, чешките пенсионере са уцелили на кой да дадат да работи с париците им, та да им носи по некой лев (у тоа случай крона или още по- точно евро) дивиедент, кък се вика… Они ‘ли са долняги и изтръбушяци като сички енергота, топлофикации и ВиК дружества, сега само мрънкят, та да ви’ат кък ше реагираме. Щели да каат с колко сакат да увеличат токо у краю на февруари. Ние от екипо на „Северозападен фронт” (демек я) ше ви кааме кво ше стане още от сега. Още неколко дена ше има те такива като назе, къде ше дигнат немощен гласец срещу пореднио бъзик на оголелио ни гъз. После ше се замлъкне се едно нищо не е било (по стара традиция от османско и комунистическо време), а у краю на февруари къде урапяците от ЧЕЗ ше се присъединат и таралясниците от другите две рекеторазпределителни дружества и ше каат „сакаме 8% (пюс минус 2) увеличение”. Един от най-големите национални предателе у последните гОдини, Ангел Семерджиев (да му го намаат подрастващете анадолчета да му го намаат), ше се излети като чикия на мокър песък и ше изреве колко моа „Не! Я съм тука да защитавам интересо на народо (разбирай да се слагам на кой требе). Ник’ви 8%. Нема основания за толко големо повишение (разбирай за никакво). Най-много 5% и те тва а!”. После ония ше склонат на 7, а нашио Робин Худ ше тропне по масата и ше отсече: „Шес процента и толко! Нема да гръбите народо!”. И така сички ше са доволни. Рекетьорете ше си прибират по некой и друг милионец от съдранио чувал, наречен български народ; он (съдранио чувал, българскио народ, стадото шилета; кък и да го каате, се ще сте прави) ше си рече „Абе, по-добре шес, отколко осам”; а бая ви Ангелчо ше заглади още мазната муцунка с новио комисион.

А, за малко да забраим. Тия вепъре от ЧЕЗ сакали да увеличат токо, що имало инфлация, а и щели да праат бая инвестиции. У живото ‘сичко е кой кък си го напра’и. Или му помогнат да си го напра’и, ама кък и да е. Е го – за рекеторазпределителете две и тринааста е поредната годин’ с инфлация и они орицата сакат да си а компенсират. За нас па а поредната годин’ с намаление (или поне замразяване) на доходе, ако изобщо ги имаме, и си едеме уювете (кой нема, да заапе на най-близкостоящото другарче).

Педерасете не пропущиа и да се пофалат, че били инвестирали бая миналата годин’, ама сега имали амбиции за повече (да ги надупи педерас силов трибоец да ги надупи). Ние ‘сички видоаме колко инвестират. Но не беше села без ток, но не беше гръмеже на трафопостове, но не беше изгореле електроуреде зар’ди промена у подаденото напрежение. Да им го подадат… Ама айде стига толко’.

2. От Европейскио съюз се изрепчиа на най-трудноописуемата транссексуална кръстоска между мадагаскарски лемур и смок кръвопиец и й каза’а да спре да се оправдава, че не е дала коледни надбавки на пенсионерете зар’ди забавени плащания от нина стръна. Они напомниа на нашио орапан вицепремиер, че моа да си гле’а работата и да спре да рови у едни пари, та да ги дава за работи, къде они не са за них. У един по-справедлив свет некой народ, къде не е толко заухан колко нашио, веднъга би му рипнал на веждите и би използвал моменто та да го накара да оста’и поне парите за здравопазванье на мира и да не плаща к’во му падне с тех. Бах тоа смотаняк! Скина ми нервите четири гОдини!

3. И като сме зафанали тоа наш юбим Дянков, да го довръшиме. Ли знаате: такъв или го трепеш, или го не почваш. Нема пари за маките на дечоро и те тва а! Едно си откачалник знае, едно си откачалник бае. Сичко било супер за родителете у България, имАли сме длъго, добре плАтено майчинство, супер яка социална политика и те такива бръмбъзлъци. Требва да му верваме на тоа вепър. Он сичко знаа. Още дрътите ‘ора са казали, че младите са големи тъпанаре. Къ’ моа да са толко’ прости си немам на представа! Он човеко ‘сичко им усигурил да се мандръсат за стра’ и да се плодат, а они кво праат? Или фанат шуштавата за Испания, Англия, Щатете, Гръция, Италия и ебем ли ги още къде, или седат цела вечер и се чудат кък да си платат сметките, место да фанат и да се строшат от секс. Къ’ казА премиеро Бачо Бочо Цара „лош генетичен маТРиал”.

Айде, чао засега! Следобед моа и да напраим нек’ъв обзор на международните новини. Моа и да не напра’им, тоа весник си е мой… Със здраве и наздраве!

Блог в WordPress.com.

Up ↑