„- Откво умре макье ми, тука турта не е месена – каза Муфтата, без да му обръне и толко вниманее, колко цръната Златка обръща вниманее на учебник по географеа. – Ама мойта обична снаа знаа кък да свръши таа работа. Пръво изми масата, та мушамата лъсна. После пресе брашно у една купа и капна и водица. Па добави сол, ама те тък, на око, нема да мери, нема нищо. След тва мачка, мачка, се едно некой невидвал мачка млади цомбечки. – Данчо си зе въздуй, па донади: – Я съм дрът човек и зимаска си поспивам манку повечко, ама днеска, като я чух, че се слуня рано-рано из куфнята, се надигнах. Оно баш се беше развиделило.
– Ние се прибрааме, коги тамън презиркяше, и она веднъга почна… – даде разясненеа Свилко.
– Те там некъде ше е било… – Муфтата погледна леко накриво непипнатите ястеа по покривкята и посочи: – Те тва е пръвио леб, дека е омесила Любка у мойта къща. Не, оно вече не е моя, а е тейна, на младото семейство, дека ше продлъжи родо ми и ше осмисли закво съм се трепал цел живот като куче. Она нещо си шушня поди носо, ама я нали съм у другята стаа и нема кък да я чуам. А и сигурно тва, дека се нарича, не треба да го чуе никой, оти едно време баба ми и она се затвараше самечка, коги месеше бъгньивечершните турти. Я не знам млого, ама съм чул, че се праи за здраве, плодородее, па нещо и по кошарете да има. Те таа те, дека е турена насреди, нали я видите?
– Абе, я да не съм кьорав бе, дрътио? – Братан па си отпи винцок. Млого убава реколта беше се отбрала.
Данчо несючайно сочеше таа питка. Она си беше произведенее на искуството, отдек и да а погледнеш. Диаметъро й беше близо две мужки педи, а у среди й беше пуанат един кръст от омотани като на сплитка тънки конци от тесто. По них имаше ситни шарки, дека човек нервите му ше се изпилат да ги напраи, ако не вложи желанее у таа дейнус.
Обикрай раменьете на кръсто, като го обикаяще у идеален кръг, беше заврътен све така богато украсен, ама по-тлъс краваечец. Свата таа своеобразня инсталацеа, измислена, по-скоро родена от народнио гений, ияди години преди „творците“ да се сетат за малоумнио си термин, дека си оправдават „пърформансете“ и одат да се превъзнасат и да преметат шаловете, беше тропната млого старатейно връз туртата, а у четирите краища, дека оставиняа празни места меджу кръго и кръсто, Юбица беше йоще по-старателно пьоснала по едно цвекье от тесто.
Ако зеем съг да ви обясневам, че тва са предристиански символе, дека изразеват верата у доброто, плодородеето и юбовта къде тва там, у зависимус кой кък се е сетил да си нарича Вселената, и датират от зората на човечеството, камара ора ше рипнат да ми мучат, се едно са играле иядо пъти сантасе с Игнасио Лойола.
За тва, кък видите, си мирвам и се скатавам. Я съм такъв тип писател, май конфурмис му се викаше. Дека глеа да допадне на сички. Забелезали сте, нема кък, тва е очевидно, да го набием на сичко, дека мръда, без да ви пропущам и вазе! Даже мислим от вазе да почнем, мили другаре, другарки и скъпи съмишленици! Ама сакам да се извиним за острио си тонь, искрено съжалевам. А и не щем да ви усръдвам, откровен съм. Ако загубим само един читател, тва значи доходите ми резко да спаднат. Цифрум и словум с триесе и три процента. У период, кък се вика у математиката.
Май немам талант, а млого ми се сака да съм като Биг Ша примерно, нищо, че он е у друг бранш, „тъй да сА кажИ“. Така е с назе, неразбраните творци, афтуре на висока летература. Кво да праиш, съдба, да го еба… Орис. Карма. Аман вече от бутикови тиражи, оно и леб требва да се еде! Като казах „леб“, и се сетих закво ви бех заприказвал.
–
Та, резко ше се врънем къде таа Бъгньи вечер, що да не затрием и вторио от тримата си читателе. Трапеза Муфтите беа напраили за стра. Ми кво, ако требе ше си се четем сам, колко му е? Тамън нема да се съобразевам с общественото мненее, кък безспорно праех досеги!
– Тоа леб, таа турта, дека ми течат лиги като я глеам, се вика Боговица – продлъжи си мисълта Муфтата. – Коги се дигнах от озявето, Любка врътеше меджу ръките си тия въжетиа от тесто за крусто и тва покрай ньего. Баба ми викаше, че кръго значел според ората йоз време оно, че нищо не почва и нищо не свръшва и че сичко, от небото и дзвездите, до най-миничкото, до барабиняците, е едно цело. Че сичко е едно цело, се един вид, да поясним за Братан, че он е тъп.
– Братане, благодарим, че ми даде у къщата тва оправно и работно моме – смени тона резко Данчо – Така е, прав си, ти уреди да се жени за сино ми, ама да не каеш, че голема работа си свръшил! Они се беа подкарали на яко е… на юбов млого преди ти да се сетиш кви да ги връшиш. Те съг и унуче ше си имам, да е живот и здраве. Благодарим ти, цвъкьо ниеден!
– Ама, молим ти се, Данчо, само да не ти иде у главата да ми я връщаш, че на вратата ше я утрепем…
Гласо на Муфтата се разтрепера:
– Я такава Бъдни вечер не съм вервал, че ше дочекам, истина ви каам! Днеска ми е, мое да се кае, по-кеф, откоги се роди Свилко, ако сакате ми вервайте.
Сички се загледаа у лебо. На опнататата на земята трапеза се лъщеше таа жената турта. Яка като врань конь, убава като неродена мома, дръпаща те къде ньеа като водоврътеж у буйна бара. Се едно имаше ньойн си живот таа кръпечка, разстлана на душемето, я верно ви казуйем. И, мани другото, не само живот, а и дух. Душица.
Тайнствен, уньетрешен и несломим като на водата и огино. Като казааме „огин“ и тоа дрътио спре да стеня и се сети кво требва да праи, па се рипна на крака.
– Уф, да се ебем у главата проста! – рече он припрено и забегна къде камината. – Де да зеем да прекадим, че оно си стана койо време…
Данчо фана един бая голем въглень йоз огнището с машата, па дойде при трапезата и зе да се протега нади ньеа и да шъпня нещо, дека сигур само он си го разбираше. Клатеше въгленьо нади главите на ората, нади яденьето, нади пиеньето, а он се по-жлътоцръвен ставиняше. И пушеше едно убаво… Кък мое да смръди само млада буковиня.
После дрътата Муфта почна да обикая стаа по стаа, като не спираше на си дуднье нещо поди носо. Слезна и на долнио етаж и повтори процедурата. Накраю отклопи и външнята врата, а чък при младите горе се усети студо, дека ярусну се фръли нагоре по стлъбите като блъгарски войник при обсадата на тутраканската крепус. Стъпките на Данчо па захрущеа по заледенио снег къде кошарата.
– Те таа турта, сестрице – подфана Юбица след минута-две мълчанее. – Ние така викаме на питка, погача, и посочи другята, баш до големата. – Нали видите кък съм натурала орманенте с ижуту, стопанството, ньивата? Тва е за плодородее и урожай през годината. С една приказка за сичко къде ни требе, та да живееме по-добре.
– Понекоги е добре да се не утураш млого-млого у иманье, оти тва иманье е стръкало толко народ, дека го има и дека го нема, че по-голема злина на тоа свет я се не сещам. – Братан отпи вино. – Оно си е до човек – продлъжи с мъдростите он. – Има некои, дека и без стотинка се обичат цел живот, некои па с целото иманье на свето не моат да изкарат два деня. Оня уй сплескан, дека е дигнал Тадж Махал, да не би да е бил млого възвишен? Пръво зел та я напомпал пе-шеснаесе пъти, та я уморил и после дигнал таа барака, та да покае колко млого я е обичал. Ебал съм ти и ти тва за юбов! Она таа женица е живела като крава за разплод. Ама оно и она си е виновна. Нема ли гъз, уста, кво само у путката се ребри, та да фаща…
Никой не разбра връзкята меджу Тадж Махал и бъгньивечершната питка, ама ората предпочетоа да си замирват. Юбица изчека манку време, па после продлъжи ньйоната си час:
– Та, кък рекох, таа турта е за берекет и за тва ората, стоката и имото да се опази от природни бедствеа. У последните години тука е нещо страшно. И вода ни отнесе, и град ни би, и суша имаше. Кво се сетиш. Уповаваме се за спасенее само на Господ. Ако чекаме на политиците… от умрел писмо. Кък и да е, да не фащаме прокажени теми – Юбица се стресе, се един вид й стана скомина. – Пред секи от назе има по едно мининко лебче, оти се верва, че на трапезата требе да има три вида леб, а и с двете турти стават общо седам лебовете, а тва си е яко число. Свещено било, не знам кво си, викат старите ора… За яденьетата нема кво да ви обясневам. Сички виате и знаате, че требва да си земете от секо за здраве. Сестрице, да ти каам, че суите чушки, плънени с боб, са манку ютечки, ама нема да се плашиш.
Вратата на калидоро доле пак се отклопи и студо по мерденьо, по мерденьо, та се нафръли пак връз ората на трапезата. Ама Данчо докъде да виаш улете и тури камико. Стъпкьите му, додек се качваше на бегом, накараа стлъбището да изскръца некък зловещо. Коги Муфтата най-после се връна, образете му беа порозовели от студ.
– Мале, вънка фаща за ноктецо! – рече он и се сбръзи къде стаата с камината.
Неколко секунди си гре ръцете на огино, па фана да му се отблагодари, като се напна и метна вътре огромнио ботор, дека беше приготвил за бъдник. Вече беше свръшил, кво беше намислил, и седна на озявето.
– Свилко, Юбице, дигайте се, па скръшете таа турта и да почваме!“
Още от трилогията „Северозападен романь“ – „Автономията????“ – „Май ше ни бъде…“:
Трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com
Заповядайте в новия ми сайт: www.torlaka.com 