Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

май 2013

Северозападният човек и другите – Част 2

Спомням си само откъслечни епизоди от придвижването ни до квартирата на моя нов приятел Гошо. Никога не съм бил особен почитател на алкохола, нито пък съм имал каквито и да било претенции да нося на пиене. Това, разбира се, ми носеше много подигравки и пропуснати купони, на които състудентите ми така и не ме канеха. Подобно развитие на нещата обаче ме устройваше напълно, защото според мен човек трябва да прекарва времето си в учене, щом е решил да постъпи в университет. Всички приказки, представящи висшето училище като място за „социализация” на студентите и създаване на „контакти” ми се струват като извинения, използвани от слабохарактерните, незнаещи какво искат от живота, за да се напиват до безпаметност и да водят безразборен полов живот.

Тази вечер обаче така се случи, че аз бях пияният до безпаметност, а по всичко личеше, че и безразборният секс едва ли ще ми се размине. Докато се опитвах да потисна спазмите си да повърна, за да не облея цялата задна седалка на таксито, на което Гошо ме натовари почти насила, новият ми приятел осъществяваше обаждане след обаждане, опитвайки се да ни уреди с „неко’ курво’як”, както образно се изрази пред таксиметраджията.

Той пък от своя страна реши да не остава назад с вулгарността и заразказва с изпълнен с патос глас как возил някакво момиче „сума ти пъти” и тя винаги му предлагала да му направи френска любов, вместо да си плаща сметката. Той й отказвал, защото му било „кофти зар’ди жената”, но преди няколко дена двамата се скарали, защото той заложил цялата си надица на някакъв футболен мач и загубил. „У деведесетата минута ония изравни’а, маменцето им да ебем негодно!”. Жена му го изгонила да спи на дивана в хола и му казала, че ще кара „на сухо, докъде цъфнат налъмете”. Нашият таксиметраджия имал огромен нагон, но не искал да мастурбира, защото е „човек у гОдини, не некой кияк” и за това от два дена „не бех го пипАл, да го еба”.

И ето ти го вчера въпросното момиче („млого сгодна, още учи у езиковата”) пак го спряла да я вози. Още от самото начало тя му отправила същата оферта, както и предишните пъти, а той „чак тоа път” се съгласил. Завили „у една уличка до гробищата” и тя му направила „’бахти свирката”. Разказът беше изпълнен с брутални натуралистични описания като „грълото й е поне толко’ длибоко” (показване на една педя, придружено от многозначителен смях, към който Гошо побърза да се присъедини), „изпива си послушно ‘сичко” и „ако беше преди Десети, щеха да а обяват за минетчийка герой на социалистическио труд”…

Паркирайки пред някакъв сив, олющен жилищен блок, шофьорът завърши разказа си за въпросната клиентка по следния начин „Отгоре на ‘сичко сметката й беше два лева, к’во му плащаш? Ония торби с болести на гарата сакат по 5…”. Най-големият повод за радост на таксиметраджията обаче (кой знае защо) беше следното: Когато закарал момичето до адреса, на тротоара я чакало някакво момче. Тя слязла от таксито и „такъв език му тегли, че чък сливиците му щеше да извади”.

– Тоа ти е духАл, без да знаа, ама к’во да пра’иш? Съдба… – констатира Гошо, заливайки се от смях и ми кимна да платя сметката. Два лева…

Двамата с таксиметраджията се разделиха все едно бяха първи приятели, а аз стоях отстрани на колата и със задоволство отбеляза на ум, че стоя на краката си доста стабилно, а обектите около мен не плуват безволево в пространството, както беше преди малко. И спазмите за повръщане бяха изчезнали.

Едно от нещата, на които така и не спрях да се изненадвам до края на престоя си в Северозападна България, беше невероятната непринуденост и директност, с която homo borealiocidenensis подхожда към околните. Хора, които никога през живота си дори не са се виждали, започват да си говорят все едно са приятели от детинство само няколко минути, след като са се запознали. Тази прекомерна (по моему) откритост повече би подхождала на някое изолирано от условностите и притвореността на цивилизацията туземно племе, отколкото на хора, макар и чисто формално (като всички нас, българите) жители на Европейския съюз.

Не по-малко странен е и начинът, по който северозападният човек говори с непознати или бегло познати хора. Без ни най-малко да се замисля, той им казва неща, които те не биха могли да асимилират, освен ако дружбата помежду им не е изключително крепка и дългогодишна. А тя не е. По този начин събеседникът е поставен в положение да се мъчи да разгадае какво точно има предвид говорещият, да мълчи и да чака разговорът да приключи възможно най-скоро или да започне да разпитва на дълго и широко за какво точно става въпрос. Нека да ви дам и конкретен пример за разговор на автобусната гара, на който бях свидетел. Поводът за запознанството беше желанието на единия от събеседниците да разбере колко е часът. След като му отговори, другият най-неочаквано изстреля следния монолог:

– Я си смени’ работата, да го еба. Он то, предишнио ми шеф, си беше ебал капаците. 10-12 часа на ден и, ма’ни другото, а но си е пребиванье. Не мо’е да седнеш за една минута. Фръчиш като финикиец. И к’во мислиш? На краю на смената ти фръли петнаесе лева като на куче и айде, беги. Се един вид не си си ги изработИл, а ти дава милостиня, да му го нама’ам у човката, да му го нама’ам! Нема осигуровки, нема стажове, нема нищо с нищо! Съга пак ми дават толко’, ама ме осигуреват и работата е млого по-лека. Отодиш у осем часо, имаш си един час обедна почивка, кеф ти бирица пийнеш, кеф ти яднеш… Вечер па, у пет нула-нула си на портало, готов да си бегаш дом. И си питаш дедовио…

Северозападните слушатели обаче са твърде опитни в подобна диалогична среда и успяват да уловят невидими за останалите хора детайли, които им позволяват да водят сряавнително смислен разговор, без да задават безкрайно количество въпроси. Например, ето какво отговори събеседникът на преждеговорившия:

– Еба го, дванаесе часа да дръжи ‘ората, да еба и изедника, да еба! Я па бех разбрал, че покрай кризата го е закръшил яко. – говорещият няма никаква представа кой е бил предишният работодател на събеседника му; просто налучква – ‘Сичките му клиенте се били отказАли да купуват. Зак’во тогива ви е дръжал по толко’ време, щом нема работа?

Подобно изказване е изключително хитро, защото предполага отговор, който ще разкрие поне малко повече информация. Освен това, то предразполага другия говорещ, защото показва интерес към разказа му.

– Ооооо, некой те е фърлил яко у духовата! Имаше млого работа; направо се изпоизгръбиаме, да го еба… Он Пешо Пръицата, че само за криза приказва, но т’ва е ясно. ‘Ли требва да ни намАли надниците колко’ мо’е? Иначе си дръжи пазарете. Особено руснацете купуват, та се скинват! Изнаса по два ТИР-а консерви на седмица само за них.

Сами разбирате, че в тази ситуация другият събеседник вече е постигнал целта си минимум и вече знае кой е предишният работодател на новият му приятел. Сега вече, след като е проявил необходимия интерес към историята, той може да зададе съвсем основателния въпрос:

– И сега къде се премести да бачкаш?

Може би остана да добавим и една друга информация: Северозападният човек се интересува изключително живо от неща, които не би трябвало да го вълнуват по абсолютно никакъв начин. Разговорът между непознати и случайно срещнали се хора може да продължи часове и да предостави най-детайлна и потенциално злепоставяща информация за тях, семействата, родовете и съседите им. Разбира се, това важи с особена сила за жените на преклонна възраст, но съвсем не изключва и останалите сегменти в северозападното общество.

Пред входа ни чакаха две момичета (по-коректният термин би бил „млади жени”), които моментално ми напомниха за Дон Кихот и Санчо Панса. Едната беше висока около 190 сантиметра (всъщност, не надвишаваше и 180, но беше обула ботуши до коленете с огромни токове), с руса, рядка коса, наплескано с червило и тонове грим продълговато лице и най-овчедушните сиви очи, които съм виждал през живота си. носеше черна, къса рокля от някаква лъскава еластична материя и две найлонови торби с бутилки, салами и кутии цигари в тях. Другата беше висока едва ли не до лакътя на първата и тежеше минимум петнадесетина килограма повече от нея. Беше по-скоро здрава и набита, отколкото дебела – с широки бедра и як ханш, способен да даде живот на съвременния Крали Марко, с едър гръден кош и раменен  пояс на гюлетласкач. Лицето й беше в рядък контраст с фигурата – дребно и миловидно, но не прекалено, за да изглежда сладникаво. С голяма положителност можеше дори да се твърди, че е красива. Носеше дънки и тясна синя блузка, която изобщо не подхождаше на фигурата й и я правеше да изглежда много по-тантуреста, отколкото бе всъщност.

– Тоа път ше ебем Валя, че от Христина до гуша ми дойде – докато се приближавахме към момичетата, Гошо ми говореше на висок тон, без изобщо да се притеснява, че момичетата със сигурност го чуват – Трескам я през вечер. Станааме си като гадженца, да го еба! Само недей да я мандръсаш на задна прашка, що е кльощава като щиглец и кокаяците на тазо й ше ти убиват – новият ми приятел се разсмя високо – Иначе става. Ебе се като за световно. К’во й ка’еш, т’ва пра’и.

Когато стигнахме до входа, момичетата се запознаха с мен с дружелюбни усмивки на уста и хлътнахме в тъмната като животинска паст входна врата. Осветлението не работеше, но това не ми попречи да забележа, че целият вход е изрисуван с най-различни велики послания към бъдещите поколения: „Курвиии, сбогооом!!!!!”; „Весо Цара набор’94”; „Силва курволяка с цел град се пляка” и т.н. Някои от изреченията бяха изписани с химикали и флумастри, а други бяха издраскани с някакви остри предмети (например пирони и ключове).

Квартирата на Гошо се намираше на първия етаж. Още, когато влязохме, ми стана ясно, че тук не е чистено от доста време. Отговаряше на всички критерии за това, което мързеливците наричаха „ергенска квартира”.

– Валке, ‘оди у кухнята да измиеш неко’ чиния и чаша! Хриси, ти ‘земи да нарежеш манко краставичок и доматец за салата, да го еба! Ние с Цветнио (още, откакто му казах, че името ми е Трендафил, ме наричаше „Цветния”) отодиме у холо да ви’име нема ли неко’ мач по телевизоро. Айде, и по-бръже, путки заспали!

Вместо да се възмутят, двете момичета се изкискаха тихичко. Все още нямах опит и не знаех, че настроенията на северозападния човек (включително на женския северозападен човек) се немят внезапно като ноемврийско време. Едната от тях (мисля, че Валя) дори каза предизвикателно:

– След малко да не ка’еш, че сакаш нещо от ония, заспалите. Они спът, ‘ли така казА?

– Я ше ги събудим, не бой се! Ако требва, с черпако ше ги събудим! И не ми се прави млого на ор’гинална, да не сбръкаш пъто… Да не си само ти таралясник у тоа град, та да ти цепим басма, да го еба…

Момичетата обаче май не бяха склонни да търпят повече обиди и внезапно обърнаха другия край. Докато Гошо включваше телевизора, в коридора се чуха стъпки и припряно шушукане.

– Ако си пойдете сега, да знаете, че ‘сичко беше дотука! Ни ше ви звъним повече, ни ше се разпраам с вас! Ше се обадим и на другите, къде ви муат, Пешо Кюмбето, Ваньо Синио и Дамян Цифката, и ше им ка’ем, че и двете имате трипер, та да ви отебат и они, да ви’им с кой ше биете катериците…

На вратата се показа Христина и сложи ръце на кръста си. Всяка една черта на лицето й изразяваше такава злоба и отмъстителност, че имах чувството, че е упражнявала тази физиономия месеци наред пред огледалото.

– Разпра’яй к’во сакаш, на кой сакаш! – изсъска тя – И без т’ва другата седмица заминаваме за София с Валка. Ше има само да въздишате по назе…

– Ше ми въздъхнеш на ую, ми се види на мене! – каза Гошо и отривисто си запали цигара – ‘Айде, ако сте напра’или салата, мо’е да връвите заглАва. У София щели да ‘одат… На околовръс’ното само вазе чекат!

– Ако сакаш да знаеш, вече сме си намерИли работа. У един магазин за козметика у „Дружба”.

– Заминавайте! Тамън мо’е да се разберете с шефо ‘место заплати да ви дава по едно кило пудра и червила, та белким като се нагмацате, манко от манко да заприличате на ‘ора.

Христина не промени нито позата, нито изражението на лицето си. Само рязко и отсечено извърна глава към коридора:

– Валке, иди до кухнята и ‘земи пиеньето и цигарите, къде ги донесоаме. Он тоа е като пробит чувал – нема и една стотинка, от к’во го изгони’а от них. Ако имаше купон, да му донесеме пиенье, ама щом ше се пра’и на отворен и ше ни гони, да се ебе у дре’ата!

– Да не сте посмели да пипнете пиеньето, че ше ви строшим ‘сички кокаье! – Гошо удари по маста с юмрук с такава сила, че един препълен с фасове пепелник подскочи и се изтърколи на земята – Утре ще ви го платим, да ви еба у цициите!

– Щом утре ше имаш пари, тогива ше идеш до магазино и ше си купиш да пиеш и да пушиш. А днеска мо’е да ми пийнеш от… айде, да си замирвам, да ти не слазам на нивото.

– Аз ще ви дам пари за покупките, няма проблем! – намесих се аз.

– Дай им на тия кошчета за венерически болести к’во сакат и да връват на макье си у дзвръклата! Па ние с тебе ше опраиме парите утре!

Напосоки извадих някаква по-едра банкнота от портфейла си и се пресегнах, за да я подам на Христина. Тя я хвана с два пръста и с крива усмивка изсъска:

– Не му вервай! Забрави за тия пари! Нема да ти ги връне никоги! Задлъжнел е и на бездомните кучета…

– Ти недей да знаеш млого и не се пресегай къде парите като умрел за цвекье! ДОнеси касовата бележка от кухнята, ‘що я ше сакам да ми врънеш ресто. Да не мислиш, че ше ти дадем педесе лева за две шишета пиенье, кутия цигари и 3 плас’масови домата?

– К’во да ми дадеш, бе! – Христина изглежда разбра, че губи този ужасно безсмислен спор и прибегна до кресчендо, надявайки се да остави поне лошо настроение след себе си – Не ви’а’ш ли, че използваш, че тоа, Цветнио, ли е, Чернобелио ли е, е баламурняк и му ошушкваш джебевците? ПрибЕри си парите – тези думи бяха отправени към мен – И се спасявай от тоа колко’ мо’ш по-бръже! Ше те дои докъде мо’е – после пак заговори на Гошо – Пий, ега ти приседне, смрад ниедна! Колко и да пиеш, нема да мо’е да забраиш, че ую ти е колко’ малешката и го дръвиш ‘еднъж на месец!

След тези думи Христина се врътна около оста си и двете с Валя се насочиха към изхода. Скочих да ги изпратя, което искрено ги изненада и те ми се усмихнаха, отваряйки вратата. Когато тръгнаха да излизат от апартамента обаче, и двете изпищаха пронизително и залитнаха обратно като морска вълна при отлив.

– К’во пищите, бе!? – чу се възмутен женски глас от тъмнината навън – Знаете ли кък ме уплашИхте!? И гле’и таа кък се е облекла!? Ше ти измръзнат яйчниците, ма!

Докато гласът продължаваше да говори двете момичета успяха с неистови усилия да се промъкнат покрай притежателката му и да изскочат навън. И тогава тя пристъпи в осветения коридор. Висока около метър и петдесет, набита, с къса, студенонакъдрена, боядисана в синьо коса, с добродушно, но в момента зачервено от яд лице, пуфтяща, облечена в някакъв вехт пеньоар на лалета, носеща във всяка ръка по една препълнена платнена торба.

– Ти па к’ъв си бе!? – измърмори тя, докато ме оглеждаше от глава до пети – Т’ва не е ли на Гиорги квартирата?

Тъкмо се чудех как да формулирам отговора си, когато зад гърба ми, откъм хола, чух гласа на домакина:

– Мамооо!?

Advertisements

Северозападният човек и другите

Отношението на северозападния човек към останалите може да бъде сравнено с доста сериозна доза правдоподобност с отношението на малките деца към непознатите. Както всички знаем, малчуганите първоначално не се чувстват комфортно в компанията на новопоявили се, което ги кара да се крият зад фустите на майките си, да плачат, да се тръшкат или да бягат. Впоследствие обаче те стават все по-любопитни и дружелюбни, а в някои случаи в крайна сметка се стига и до искрено сприятеляване между хлапето и доводошлия.

Разбира се, далеч съм от мисълта, че homo borealiocidenensis се крие и плаче, когато види непознати. Напротив. Много често се случва хората, попаднали по някаква причина в Северозападна България, или местни, имали неблагоразумието да посетят непознато селище в региона, да се крият и плачат горко. Непредизвиканата агресия, недружелюбността и дори една сравнително мека форма на ксенофобия, така характерни за първоначалното отношение на северозападния човек към непознатите, обаче кореспондират силно с притворената мнителност, характерна за невръстните.

Същото се отнася и за следващите етапи на опознаване между северозападния човек и приходящите – ако все пак успеете да избегнете почти задължителния бой по някакво странно стечение на обстоятелствата, местният ще ви покани на неговата маса (ако сте в заведение; обикновено конфликтите с приходящи се случват именно в заведения, макар и подобни сюжети да се развиват по пътищата, домовете и полетата на Северозападна България ежедневно). Той  ще ви почерпи питие (никога не го наричайте така; в Северозапада ще ви помислят за отявлен хомосексуалист, ако използвате тази дума. Казва се „пиенье”, но и това не произнасяйте, преди да сте го чули поне няколко пъти от местни. Опитът ми показва, че жителите на другите части на България не се справят особено добре със съчетаването на толкова твърда и толкова мека артикулация в една дума с някакви си 5-6 букви…), ще ви покани на неговата маса… Ако реши, че сте „печен” дори ще се заинтересува от вас по-силно. В такъв случай трябва да сте подготвен за още няколко пиеньета, както и за далеч по-непринудена комуникация.

Нека обаче да се отклоним, за да обясним на милионите ни любопитни читатели какво означава терминът „печен” в северозападния речник. Това на практика е вселена, както всяка специфична за homo borealiocidenensis дума, но в едно изречение: „Човек, който може да консумира огромни количества алкохол, без да се напива, има мъжкарско (ако щете мачовско) поведение , понася и притежава пиперливо чувство за хумор и запазва самообладание, каквото и да се случва около него”.

Ако преминете на това второ стъпало от комуникацията си със северозапания човек, ще останете наистина учудени колко откровен е той. При определено стечение на обстоятелствата може и да не са минали 15 минути от запознанството ви с някой местен и той вече да ви разправя на дълго и на широко как се е развел с жена си, защото му е изневерявала със съседа и сега се чуди дали малката му дъщеря е от него, макар и много да си я обича. Разбира се, би било хубаво, ако и вие си подготвите реципрочно откровение. В никакъв случай обаче не прекъсвайте словоизлиянията на събеседника си, колкото и да са многословни. Северозападният човек по презумпция не ходи на психолог и една от основните причини за това е, че използва околните за кошче за душевни отпадъци. Печелившата стратегия е, докато homo borealiocidenensis говори, да:

– кимате утвърдително с глава, всеки път, когато ви погледне

– отпивате от чашата си, когато той го прави

– вмятате по някоя реплика (не повече от няколко думи) в паузите, за да покажете, че слушате внимателно

Подобно поведение би ви помогнало да преодолеете окончателно и последните задръжки на новия си приятел към себе си. Веднъж надмогнал първоначалната си враждебност и мнителност, северозападният човек отваря цялата си душа пред събеседника си. Не се учудвайте ако, след като само няколко часа по-рано е искал да ви набие или най-малкото се е опитвал да ви предизвика, вашият нов приятел ви покани на гости у дома си, за да си попиете. И категорично трябва да знаете, че в повечето случаи не става въпрос само за приятелство на маса, повярвайте. Веднъж преминала през неистовите си родилни мъки, северозападната дружба е изключително силна. Почти винаги ще можете да разчитате на новия си приятел за абсолютно всичко, което е по силите му. А силите на homo borealiocidenensis са огромни, стига да поиска нещо истински…

–-

Щом се озовах в хотелската си стая, заключих вратата отвътре, пуснах климатика (беше ми много студено), взех си душ, свалих щорите и се мушнах в леглото с отчаяна въздишка. Чувствах се емоционално и физически изтощен заради твърде необичайните преживявания, които имах по време на пътуването си. Мислех, че няма да стана до другата сутрин, макар и да беше ранен следобед. Пуснах си телевизора, тъй като нямах сили да чета за приспиване. И какво да видя!? Телевизорът беше настроен на… канал за възрастни. Опитах се да го сменя, но което и копче на дистанционното управление да натисках, каналът не се променяше. Понечих да изключа телевизора, но бутонът сякаш отказваше да се подчини.

Мъчейки се да постигна някакъв резултат, неусетно се разсъних. Последното нещо, което исках да правя, беше да ставам от леглото, за да изключа телевизора, но май точно това щеше да се наложи да направя. Порното беше с извращения, но най-лошото бе, че усещах как нагонът ми расте. Никога не съм си падал по подобни неща, но явно нервната ми възбуда оказваше своето влияние. А толкова ми се щеше да си пусна „Дискавъри” и да се приспя…

Станах от леглото, както си бях гол и ядосано се насочих към телевизора, за да го изключа от копчето. Каква обаче беше изненадата (и притеснението) ми, когато входната врата се отвори без никакво предупреждение и вътре влезе, не, по-скоро нахлу, камериерката. Носеше кърпа, сапун и тоалетна хартия. Аз инстинктивно покрих гениталиите си с шепи, а тя само махна с ръка пренебрежително и каза:

– ‘Се едно нищо не съм видела… Оста’ам тия работи у банята и изчезвам. Не знам таа стаа урочасана ли е нещо, ама кога и да влезнем, се порно се гле’а тука… Само да ви предупредим, господине, политиката на хотела не позволева да укарвате курвентии у стаята си. Ако сте ча’ па’ толко’ загорел, до автогарата има неколко таралясника, ама требва да ги лашкате на природа, що шефа се сръди. Иначе от мене ако зависеше, нека ‘ората се ебат на во’я…

Момичето, тоест камериерката, беше на не повече от двадесет и имаше най-милото лице, което бях виждал през живота си. Чипо носле, светли, направо ангелски очи, красиви, сочни устни… Сами разбирате, че не знаех как да реагирам, като ми наговори тези неща. Когато влезе в банята, аз побързах да се облека набързо и да изхвърча от стаята си. Щом натиснах дръжката на входната врата обаче, тя изскочи от банята и застанахме лице в лице. Изгледа ме малко подигравателно от глава до пети и каза с лека усмивка:

– Нема за къде да бръзаш. Они тиа, къде ти разпра’ам, през деньо не са там. А и, ако ше ‘одиш при них, по-добре да си земеш некой капутник. Що они имат ‘сички познати и неколко ‘се още неоткрити от науката венерически болести… Ма, като те гле’ам ти си си пич. Манко си сгазен де, ама ча’ па толко’ да се отка’еш от живото и да го обрънеш само на порно и боклучор… Ти си знаеш, я нема да ти се мешам…

–-

Изхвърчах от хотела като тапа на новогодишна бутилка шампанско и влетях със страшна сила в първото попаднало пред очите ми заведение. Беше уютно, с красиви сепарета, облицовани с червена кожа, големи маси и плазмени телевизори, на който излъчваха среща по снукър между Рони О’Съливан и Джо Дейвис. Когато сервитьорката дойде, й казах машинално:

– Едно мокачино, моля!

– Не’аме такова. Избери си нещо от менюто.

В Северозападна България уважителната форма „ви” на практика почти не е позната. Не съм сигурен дали местните биха я използвали, дори ако президентът посети региона. Да, говори се в множествено число, но само когато става въпрос за първо лице единствено число. В крайна сметка реших, че обстоятелствата изискват да употребя известно количество алкохол, за да отпусна напрегнатата си до пръсване нервна система и си поръчах малък коняк с черно кафе.

Сервитьорката ми донесе голям коняк, но вече нямах сили да се противопоставям на случващото се с мен и послушно отпих доста сериозна глътка, преди да изсипя две захарчета в кафето си. Заведението беше абсолютно празно. Загледах се в брилянтната игра на Рони О’Съливан и след още няколко глътки коняк бях готов да се отпусна назад в сепарето и направо да задремя, когато вратата се отвори с трясък и вътре влетя доста висок мъж на около тридесет, облечен със светлосини дънки и карирана риза.

Без да се церемони много той се запъти направо към бара (сервитьорката изпълняваше функциите и на барман) и отдалеч хвърли някаква банкнота върху него:

– СИпи ми едно пиенье! СИпи си и на тебе, ‘що’ мама ми е казАла преди икиндия да не фукам сАмичък…

– Не мо’м да пием, на работа съм, Гоше.

– Ти май сакаш да ме обидиш ми се види… – мъжът каза тези думи с усмивка на уста, но в гласа му подскачаха метални нотки – Ли знаеш, че млого бръже се сръдим, ‘що’ ми е плитко обиждалото? Виж, че ви е празна пропадналата кръчма, нема с кой да си ка’ем едно „наздраве”, да го еба!

– Имаме един клиент е те там те. Беги се чукни с ньего, ама да го не закачаш, ‘що’ веднъга ше се обадим на СОТ-о, да знаеш!

– О, я тоа го не бех видел! Сега ше идем да му отпорим ушите! Виж кък се е свил като неко’ плъж. А сотаджиите мо’е да ги викнеш да дойдат да ме разведат за дедовия. Я колко пъти съм ги бил свите…

Младият мъж взе току-що налятата си чаша от бара и тръгна с уверени стъпки към мен.

– А, наздраве, баце! – каза той и протегна чашата си напред. Побързах да последвам примера му. – О, ама ти немаш! Верке, я дОнеси на човеко едно пиенье, нема да ми седи тука на празни ясли!

В интерес на истината не бях изпил и половината си коняк, така че чашата ми определено не беше празна. Чукнахме се и събеседникът ми изля съдържанието на своята в гърлото си, след което примлясна и се провикна:

– И на мене дОнеси още едно! – после се обърна към мен – Я тебе не съм те виждАл тука…

Сервитьорката, за която индиректно разбрахме, че се казва Верка, чевръсто донесе питиетата, а Гошо я попита, преди да съм успял да измисля какъвто и да било отговор на въпроса (по-скоро констатацията му):

– КАжи сега, да зеем да го маанем един път ли, к’во да напраим? Я приказвам с ньего като с човек, а он седи и гледа като пресисал…

– Нема да закачаш клиентелата! – отговори тя раздразнено – Гоше, писнало ми е от тебе, чес’но да ти ка’ем! Ти си ‘бахти вепъро! ‘Сички те дразнат! Ако само разберем, че го притесняваш по некакъв начин, нема да стъпиш повече тука! Е но, я тръпим, тръпим, ама вече до гуша ми дойде от простотиите ти.

– Я тебе притеснявам ли те? – Гошо се наведе към мен през масата и ме погледна в очите. Не отговорих – Ви’аш ли, нема му нищо на човеко! Седи и гле’а като то’столоб. Верке, майняй се оттука! Я ше пием с новио ми приятел, а ти само ми дигаш кръвното.

– Предупредила съм те да си знааш… – с тези думи сервитьорката се върна зад бара и започна да мие някакви чаши.

Честно казано, не знам как да продължа разказа си. За по-малко от час бях напит до състояние на безпомощност, слушайки безкраен разказ, който мога да предам само по бегли спомени:

– Не мо’м да се разберем с тия ‘ора и т’ва си е. Баща ми сака да продава парцелата у село. Я съм от Студено буче. Та, рекъл е „ше я уринем и те т’ва е”! Я му викам „Де ‘земи закротИ манко, но сеги и у София да сакаш да продаваш нещо, не мо’е да земеш кьорава стотинка”. Ама он ме не слуша. Сака да пра’и ремонт у апартаменто, що брат ми ше се жени. И щел да изкара неко’ лев от парцелата и да тегли заем, та да закръпи положението. А я му викам „Абе, да те ебем у главата проста, да те ебем, у тоа апартамент ше’есе квадрата сеги живеаме четири човека. Ако и брат ми доведе сна’а, къде ше ни тураш, на ую си ли!?”. Ама он е неразбрАн и те т’ва е. „Не! Я них не мо’ем да ги оста’им на улицата”. А я му викам „Абе, дай да дръжиме парцелата, ли дрътите умре’а, мо’е да си го напра’име на виличка там. Идеш си събота и нед’я, копнеш тук-таме, па си седнеш вечер на теферич и пиеш неколко пиеньета на ладовина”. И друго му казАх „Ти изтегли един кредитец и им дай седем-осем ‘и’яди лева да изле’ат на квартира. Барем три годин ше откарат с тия пари, без да требва да плащат от технио си джебец”. Ама он като се уврътолил покрай тоа ремонт: Не, та не! Мене накраю ми писна и му викам „Е ние щом ше си живеаме тука ‘сичките, я ше зе’ем да обикаям покрай на брата женицата. Она е згодна, да я еба.” И к’во си мислиш станА? Тоа дрът живодерник се разбесне и ме изгони от назе. Сеги я съм на квартира. Ама си я плащам самичък. Кък? Не ме питай. Краднем та знае ли се! Е т’ва пиенье, къде съм си ‘зел, не’ам пари да си го платим. Ама ше качим на пироньо, к’во да праиш. Они ме знаат у таа кръчма. Я съм изпил тука два мерцедеса и три гарсониери. Едно време имаше пари, да му ебеш мамата…

– Аз мога да платя сметката, няма проблем… – макар и пиян (бяхме вече на третото голямо), осъзнавах, че провеждам разговор (по-скоро съм слушател на монолог), който може да ми бъде много полезен, що се отнася до работата, заради която всъщност бях дошъл в Северозападна България.

– Я ако на такива като тебе чекам да ми плащат сметките за пиенье, жив съм умрел. Седи си на гъзо, ти ме кефиш, я ше платим твойта сметка…

– Но нали казваш, че нямаш пари?

– „Но нали казваш, че нямаш пари” – повтори той с гротескна физиономия и подигравателен тон – Немам сега, утре мо’е да съм милионер. Никой не знае. Ше пишем и твоите пиеньета на пиронь, па ше ги опра’ям. Нема да ме мислиш. Ти ме кефиш, не знам що, ама ме кефиш. Айде да те водим у квартирата. Ше купиме две-три шишета, ше викнеме некой курволяк и ше си изкараме кък требва.

– Но аз съм пиян и уморен…

Очаквайте продължението на „Северозападният човек и другите” скоро🙂

Превърна ли се ЧЕЗ от обикновен грабител в убиец на децата ни?

снимка: bnews.bg

снимка: bnews.bg

В неделния следобед се случи поредната нелепа трагедия, довела до смъртта на едно българско дете. 10-годишният Ангел Капсъзов от гоцеделчевското село Копривлен загина, играейки с приятелите си в училищния двор. Ако не знаехме какви са обстоятелствата около случая, бихме могли да си помислим, че фаталният край е резултат от необмислена постъпка, привична за възрастта на Ангел. Всъщност обаче съвсем не е така. Едно от и без това малкото млади българчета пое пътя нагоре, към другите ангели, заради ужасяващото безхаберие на държавността у нас и преклонението й пред тлъстия капитал.

Ангел Капсъзов и приятелите му играели футбол в двора на селското училище. Бях на техните години преди достатъчно малко време, за да си спомням неповторимото задоволство, което изпитва едно десетгодишно момче от ритането на топка през уикенда. И то на село. Идилия…

Идилия, която в една само секунда се превръща в кошмар. Топката прескача телената мрежа, която служи за ограда,  и Ангел понечва да я донесе. Минути по-късно той е мъртъв. Издъхва в ръцете на дядо си, който за съжаление пристига късно. Впрочем, никой не би могъл да пристигне навреме, след като веднъж инцидентът се е случил.

Ангел Капсъзов е убит от ток. Електричеството течало по училищната ограда, тъй като в нея се допирал оголен кабел. Повтарям: по училищната ограда в гоцеделчевското село Копривлен течал ток. Като по оградите в затворите… Метафората е много силна – обричаме децата си да живеят в затвор, който сами сме им изградили със своето безхаберие и индиферентност.

Всъщност, ако вярваме на думите им, хората в Копривлен в никакъв случай не могат да бъдат обвинявани в безразличие. Жителите на селото твърдят, че многократно са сигнализирали чрез обаждания до отговарящото за региона енергоразпределително дружество (ЧЕЗ) за наличието на оголени кабели, които висят от стълбовете и се опират училищната ограда. Копривленци твърдят, а ние нямаме никакво основание да се съмняваме в думите им. Още повече, че дружеството е задължено да пази записи с всички разговори с клиенти и това лесно може да се провери.

Едно българско дете загина нелепо, едно българско семейство бе почернено. Приятелите на Ангел без време пораснаха, виждайки го как умира. Хората от едно българско село, отрудени, бедни, низвергнати, получиха поредното доказателство, че на държавата изобщо не й пука за тях. Освен, когато си плащат данъците. Всички българи бяха зашлевени отново. От управниците си, от монополите, от задругата на капитала.

Докато енергоразпределителните дружества само ни ограбваха, търпяхме. Може и да протестирахме, но се държахме според правилата на демократичното общество. Ако монополите започнат да убиват децата ни не само индиректно, но и буквално, трябва да действаме крайно и решително. И да не обръщаме внимание на медиите, които описаха с едно изречение трагичния инцидент, а за съболезнованията и обещанието на Петър Докладал за обезщетение на семейството отделиха няколко абзаца. Защото медиите са чисто и просто буфер на властимащите и капиталодържателите.

Призовавам, ако се докаже, че жителите на Копривлен наистина са подавали сигнали до ЧЕЗ за оголените кабели, а от дружеството са им отговаряли, че това са телефонни жици, вместо да изпълнят задълженията си, договорните отношения между Република България и енергоразпределителната компания да бъдат прекратени. Моментално и окончателно.

Призовавам да не позволяваме на ЧЕЗ да поднася съболезнованията си на семейството на трагично загиналия Ангел Капсъзов (и то чрез кмета на селото; видите ли, Петър Докладал има прекалено много работа, за да обърне внимание на едно българско семейство, почернено по вина на дружеството, което управлява; дори и това все още да е само хипотеза). Призовавам да не позволяваме на въпросния господин Докладал да уверява, че ЧЕЗ ще подпомогне финансово семейството на Ангел.

Никой не ви иска парите, монополисти! Те не могат да върнат десетгодишното момче на близките му! Капиталите може да са по-важни от хората за вас, но за нас съвсем не е така… Искаме бързо и обективно разследване на случая. Ако се окаже, че сте виновни в престъпно бездействие, се махайте от страната ни! Веднага и завинаги!

Смрадливите гащи на ГЕРБ

http--blog.pantaleev.com-wp-content-uploads-2009-07-Boyko_borisov_premier

Както обикновено медиите в милата ни рОдина извъртат всеки политически скандал под такъв ъгъл, преди да го представят пред обществото, че да се фокусираме върху възможно най-безболезнения за силните на деня ракурс. Вече няколко години около ГЕРБ се сипят чифт след чифт вонящи мръсни гащи. Нямаме време да се замислим дори чии са, и вездесъщият Бойко Борисов изскача пред камерите, посочва ни виновника, който моментално бива безмилостно разкостен от медиите.

То не бяха калинки, Румяна Желева, Ана-Мария Борисова, Трайчо Трайков, Сергей Игнатов, Мирослав Найденов, че дори и спретнатият юпи с шизофреничен тембър Симеон Дянков излезе с не съвсем изрядна лична хигиена… И след безцеремонното изритване на всеки от посочените (а и на много други) доверчивият български избирател, за пореден път пуснал бюлетината си за новия месия, си помисляше „най-после вече няма да смърди”. Но около ГЕРБ отново се разсмърдяваше много скоро. И вездесъщият тайфун, смятащ себе си за Крали Марко, но носещ нежното прозвище Буда, отново се развихряше, изплювайки поредният виновник.

Ако посмекчим метафорите и алегориите, едва ли е нужно някой да ни припомня колко пъти Бойко Борисов, в ролята си на министър-председател, използваше бушони, за да си спаси кожата. И то, поне за мое огромно учудване, успешно. Сияйният ни водач безкомпромисно подлагаше на другарски съд уволнените си министри, а те нямаше какво да кажат, дори и да искат. Или поне нямаше кой да ги чуе, защото щом Бойко ги отсвиреше, медиите дружно им обръщаха гръб и не се и сещаха за златното правило на журналистиката да представят всички гледни точки.

През първата година-две от управлението, когато натиск върху ГЕРБ на практика отсъстваше, министрите се надпреварваха да правят гаф след гаф и общо взето им се разминаваше. Когато обаче тук и там недоволните започнаха да надигат все по-високо глас, се оказа, че Бат’ Бойко е много сговорчив и отстъпчив и с лека ръка започна да фокусира народния гняв върху определен човек от своето обкръжение и да го отстрелва за неистово удоволствие на тълпата.

Да, но нищо не се променяше. Чиято и министерска глава да паднеше, следващите мръсни гащи неминуемо зацапваха светлия пейзаж на икономически стабилната ни, опасана от всички страни с магистрали и непрекъснато давана за пример от европейските институции страна.

Налагаше ни се да отмиваме блудкавия вкус на постни пици с мездренска бира; да гледаме как Човекът глас се жалва не само, че е неразбран от сънародниците си творец, а и че въоръжени командоси нахлули в дома му, за да го арестуват погрешка; да броим стотици хиляди фалирали фирми и стотици милиони за подслушване; да слушаме как със спестявания служител на МВР може да си купи 5-6 апартамента; как ако ядосваме Вездесъщия, той ще пусне шистовия газ напук…

А хората от обкръжението му си отиваха един след друг. На всички първоначално бе гласувал пълно доверие, всички до един го бяха подвели, във всички до един той се беше съмнявал отдавна, но еди-кой-си случай бе прелял чашата. Имаше си модел за озвобождаване на народната пара… И човекът си отиваше, но скоро се оказваше, че или не е той тоя с мръсните гащи, или има и друг, който още не е открит. Много хора тогава си задаваха въпроса „Абе, ако Бойко са го подвели, значи не става за ръководител на екип. Ако ли пък не са, значи е знаел какво се случва и вината е негова”. Доста логично. Да, но такива въпроси си ги задавахме наум или в камерни компании, защото медиите не си позволяваха да занимават Въздесъщия с подобни питания.

Постепенно се оказа, че кажи-речи управляващите всички министерства в правителството бяха подвеждали доверчивия господин Борисов и си заминаваха, придружени от шумен другарски съд пред медиите (на някои ведомства неколкократно). Изключение правеха няколко министри и премиерът нямаше да се забави да жертва и тях, защото недоволството нарастваше все повече. Мащабът на протестите в края на тази зима обаче май му дойде изневиделица и не можеше да продължава да стеснява кръга, уволнявайки Нона Караджова, Тотю Младенов и Вежди Рашидов, да кажем. Трябваше да се покаже пред народа воля да се реже месо и Бойко побърза да го направи. Бяха поискани и получени оставките на най-приближените му сподвожници след Цветан Цветанов – Мирослав Найденов и Симеон Дянков. В прочувствено слово премиерът отново показа разочарованието си, че е подведен, че е гласувал доверие, което не е оправдано (защо се сеща след 3 години и половина!?) и че е готов на промяна.

Хората обаче този път прозряха, че промяната, която той предлага, е само пепел и плява и не се прибраха по домовете си. И всеобщият любимец на народа от преди няколко години, който спечели почти половината гласове на народа през 2009-а, подаде оставка. Сега вече между гневните въпроси, обвиненията, разочарованието на хората от поредното пропиляно време и него, самият лидер на ГЕРБ, стоеше само още един бушон. Само един човек беше заедно с мистър „Най-експертен премиер в историята на България” от самото начало до момента. Наричаният негова дясна ръка Цветан Цветанов.

И ето, че въпреки героичните усилия на всички в партията, въпреки личната закрила на самия лидер, бившият министър на вътрешните работи ще бъде хвърлен на лъвовете. И то още утре, щом си свали имунитета. Дума да няма, гащите на Цветанов са омазани и то здраво. С показни арести на невинни, с подслушвания на още по-невинни, с фалшиви бюлетини, нерегламентиран натиск и имоти, далеч надвишаващи доходите, с кръвта на Златко Баретата пред Съдебната палата… Въпросът е обаче дали след като той бъде отсвирен, около Буда ще спре да смърди? Това, впрочем, е риторичен въпрос. Още повече, че след като виждат съдбата на приближените на господин Борисов и колко лесно той ги окаля и се разделя с тях, за да изкара себе си чист, едва ли ще се намерят нови бушони, склонни да поемат куршумите с гърди на амбразурата като Матросов.

И тогава наистина ще се разбере чии са смрадливите гащи, с които ни засипва така щедро ГЕРБ…

Северозападният човек и неговият роден край – Част втора

Реалността

Родният край е от първостепенно значение за всеки северозападен абориген. Разбира се, както за всичко останало, така и относно тази категория, homo borealioccidenensis има собствено мнение, което не съвпада с това на останалата част от човечеството. Преди да вникнем в разбирането на местните обаче, нека се опитаме да дадем поне приблизителен отговор на въпроса „Що е то Северозапад”?

Истината е, че едва ли може да се определят категорично границите на Северозападна България. Както заради културната дифузия, която помага схващания и практики, характерни за homo borealioccidenensis, да се разпространяват извън пределите на традиционното му землище, така и заради това(колкото и да е невъзприемчив),  че той привнася в живота си характерни за съседите си черти. Условно можем да кажем, че на изток Северозападът стига до долното течение на река Искър, на юг до билото на Стара планина, на запад до границата с Република Сърбия, а на север – до река Дунав.

Сърцевината на региона определено са административните области Видин, Монтана и Враца, но трябва да се направят редица уточнения. Например на изток река Искър в никакъв случай не действа на северозададния гений като Берлинска стена. Километри, дори десетки километри на изток от нея се усеща неповторимият дух на homo borealioccidenensis и неподготвеният наблюдател би могъл да остане с впечатлението, че вече е влязъл в бърлогата му. На юг пък някои региони от Софийска област, които се намират близо до старопланинското било (например община Ботевград), като че ли изконно принадлежат на Северозапада. По манталитет на населението, говор, светоусещане, традиции…

Що се отнася до западната граница, тя на пръв поглед изглежда кристално ясна, защото все пак съвпада с държавната ни граница. А простата логика подсказва, че за да си в Северозападна България, все пак трябва да си в България, нали така? Нищо обаче не е толкова еднопластово, колкото ни се струва първоначално… И на запад, и на изток от границата с Република Сърбия живеят представителите на етнографската група торлаци. Нека се опитам да се изразя колкото се може по-внимателно: торлаците в Чипровския Балкан са много по-сходни във всяко отношение с торлаците от Княжевацко например, отколкото с българите от Тутраканско. Същото важи и за торлаците от Нишко, които много по-лесно биха комуникирали с тези отсам границата, отколкото със сънародниците си от Нови Сад.

Може би най-безспорна изглежда северната граница на региона, но в културно отношение и това не е много сигурно, защото на места в района на юг от Дунав все още има компактно население, за което са характерни влашките културни традиции, език и светоусещане. Това чисто и просто означава, че обиталището на класическия homo borealioccidenensis на места не достига до реката.

Северозападният регион е надарен изключително богато от природата. Създателят се е забравил, когато е раздавал плодородие и красоти на този край. На една сравнително малка територия има изобилие от планини; всъщност, планината е само една – Стара (ако, разбира се не броим Предбалкана, но ние не го броим…), но тя опасва подобно на бумеранг Северозапада от юг и запад. Разнообразието в надморската височина е впечатляващо – като се започне от няколко десетки метра в крайдунавския район и се стигне до първенеца на региона връх Миджур (2168 м). Сами разбирате, че в комбинация с плодородните земи, тучната планинска растителност и екологичната запазеност на региона, това дава възможност за упражняване на абсолютно всички селскостопански практики, характерни за страната ни. Местните биха могли да имат устойчива и стабилно развиваща се икономика, основана на най-модерните европейски норми за развитие на селските райони и „зелени” практики. Биха могли, ама нямат. И пукната стотинка нямат.

Тук наистина са едни от най-плодородните земи в страната ни. Северозападна България обхваща Златията и част от Мизия, които в исторически план винаги са били много богати житоносни райони. Сравнително гъстата речна мрежа, която извира от Стара планина и пресича равнината, за да се влее в Дунава, пък осигурява възможности за лесно поливане на посевите – условия, което не е в наличност например в Добруджа, наричана „Житницата на България“. Ще си помислите „Ами щом има такъв потенциал, защото тогава е най-бедният регион в Европейския съюз?”. Потенциалът си е потенциал, мили хора…

Планинските райони на Северозапада са отлични за животновъдство. Обширни пасища в подножието и склоновете на планините, големи билни заравнености, покрити с тучна растителност чак до есента… В миналото населението в планинската част на Северозападна България се е издържало почти изключително от животновъдство (и занаятчийство в такива центрове като Вършец, Берковица и Чипровци). И се е издържало добре. Сега преобладаващата част от наследниците на това население целогодишно са на ръба на оцеляването и са принудени не да отглеждат животни, а да живеят като животни. Защо ли?

В Северозападна България са най-близките до столицата речни пристанища. Това би трябвало да означава, че голяма част от стокооборота от Западна Европа за София и Южна България ще минава през Видин, Оряхово, Лом и ще създаде нови работни места и просперитет в региона. Би трябвало да означава, но не означава…

Homo borealioccidenensis „пати от главата си”, както обича да казва самият той. На неговата природа е чуждо да се подчинява на каквото или когото и да било. Макар и жителите на останалата част на България често да обвиняват северозападния човек, че не се бил вдигнал на борба по време на Априлското въстание, те говорят така само защото не познават историята на собствената си страна.

Поради недостъпността си и сравнителната си отдалеченост от Истанбул и големите центрове на османската власт по българските земи homo borealioccidenensis можел да се радва на комфорта на едно доста символично турско присъствие в първите векове след падането на Втората българска държава. Особено в планинската част на днешния Северозапад. По онова време най-цветущото селище в целия регион бил град Кипровец (дн. Чипровци). Няма да ви изнасям лекция по история, ако искате да научите нещо повече, търсете информация и четете. Поради стратегическото си положение в подстъпите към проходите на Западна Стара планина, жителите му можели да се радват на специален статут и там на практика не живеел нито един турчин. Нещо повече – турците нямали право да замръкват в Кипровец (това, разбира се не е прецедент; доста български селища се ползвали с подобни привилегии).

Всеки би си казал „супер им е било”, още повече, че огромната Османска империя и близостта до Средна Европа давали възможност на кипровските търговци и занаятчии да реализират огромни продажби и да трупат впечатляващи богатства. През 1688 година обаче местното население се вдигнало на масово въстание, без оглед на привилегиите и заможността си. Разбира се, не се вдига само Кипровец, а цялата планинска част на Северозапада. Въстаниците се сражават както само homo borealioccidenensis може и за кратко успяват да вземат в ръцете си контрола над всички земи чак до сегашна Монтана. Там турските войски и унгарските им съюзници разбиват бунтовниците, а впоследствие завладяват селище по селище от въстаналите в Балкана, опожаряват ги, разрушават ги до основи и изселват почти цялото им население. Цветущият доскоро край никога не се съвзема напълно от този жесток удар.

През първата половина на XIX век пък в Северозападна България избухнали повече от петдесет големи и по-малки въстания срещу османската власт, при които загиват десетки хиляди местни жители, разрушени са градове, села и манастири. След всяко смазано и потопено в кръв въстание обаче, турците биват неприятно изненадани, защото твърдоглавият и непримирим homo borealioccidenensis се надига отново и отново….

Няма друг регион в земите, населени с българи, които да е оказвал толкова упорита съпротива срещу завоевателите и да е платил за непокорството си с толкова много кръв. Така че обяснението на странното кротуване на Северозапада по време на Априлското въстание е просто – освен изключително слабата организация, която се създава в Трети (Врачански) революционен окръг, регионът чисто и просто е обезлюден, а присъствието на турските войски е масирано.

Защо разказвам всичко това ли? Определено не, за да възхвалявам подвизите на северозападния човек. Поне не само заради това. Разказвам го, за да придобием някаква представа къде се крият причините за тоталното му пренебрегване от всяка централна власт от векове насам и, следователно, за окаяното състояние на региона. Както вече спонемах homo borealioccidenensis не е склонен да се подчинява на никого и на нищо. През 1923 година тук е сърцето на антимонархическото Септемврийско въстание. Защо ли Северозападът не просперира преди 1944 година тогава? Много просто. Защото монархът не му се кефи. През 1964-5 година пък тук е сърцето на организирания от Иван Тодоров – Горуня и Цоло Кръстев преврат срещу Тодор Живков. Излиза, че и комунистическият режим има защо да не долюбва Северозапада. За последните 24 години няма какво да говорим. И без това рехавата икономика… Но да се върнем малко назад.

Открай време Северозападна България е преимуществено земеделски и скотовъден регион. Имайки предвид споменатите по-горе дадености, това едва ли би трябвало да учудва някого. Разбира се, тук винаги е имало градски центрове (Монтанезиум (дн. Монтана) в древността; Видин през Средновековието; Враца, Вършец, Берковица, Чипровци, Белоградчик, Лом през Възраждането), но те си остават предимно военни, търговски и административни острови, без обаче да влияят като притегателни точки на околното селско население.

Местният си останал преимуществено скотовъдец в планините и земеделец в равнините и се гордеел с това, защото селското му стопанство (което наричал с показателния термин „бащиния”) го правело независим. „Ако има брАшно, нема страшно”, казва homo borealioccidenensis… Почти всички семейства били достатъчно заможни, за да издържат 3-4, че и повече деца.

Всичко обаче се променило след Втората световна война. Новите управляващи смятали, че относителната независимост, която притежава селският стопанин (ала ”плащам ти десятъка и не ме занимавай повече”), може да окаже негативно влияние върху изграждането на комунистическото общество, за което са нужни пролетарии, живеещи в кутийки в градовете, ходещи на работа от… до… и оставящи мисленето на други. Затова земята на северозападния селянин била отнета и той, ще, не ще, се влял в градското труженичество. Това, разбира се случило и със селяните в другите краища на страната, но тук било особено масово.

Homo borealioccidenensis обаче пак не се подчинил. Той осъзнал, че не може да се изхранва заедно с родителите, братята, сестрите и децата си с градинката в двора, която комунистическата власт му оставила и се преместил в града, но никога не забравил селото. Всяка събота и неделя той бил там и копаел, садял, връзвал, берял, гледал животни, строял плевни, чистел обори… Силата на многовековната традиция не могла да се заличи за някакви си 45 години. Дори и сега огромната част от 20-30-40 годишните жители на Северозападна България имат поне по едно село (в което е роден един от родителите им) и за тях то е много, много важно място.

Именно тази любов към родното място едва ли не спасява живота на много северозападни жители през 90-те години на ХХ век. През този период и без това рехавата индустрия, изградена в района от комунистическия режим, изчезва за отрицателно време. В селата безработицата наближава сто процента, в малките градове всяко семейство е истински късметлия, ако един от възрастните работи, а хората от областните градове, които са най-привикнали към индустриалния начин на живот, бързо-бързо започват да се изнасят от Северозапада (основно към София).

По този начин се получава една твърде любопитна (от научна гледна точка; иначе чисто и просто става въпрос за социална катастрофа) тенденция: за десетина години населението на региона намалява наполовина, а по-голямата част от хората, които остават да живеят там, стават все по-свързани със селото, от което са прогонени преди повече от половин век. Така на територията на Стария континент в последното десетилетие на ХХ век можем да наблюдаваме процеси, характерни за прединдустриалната епоха. Оскъдните финансови средства, които постъпвали в домакинството (било от пенсия, оскъдна заплата, помощи или куфарна търговия със Сърбия) били използвани за плащане на най-належащите сметки, а храната преимуществено (ако не и изключително) била осигурявана посредством аграрен фитнес. В определени моменти и райони безпаричието станало толкова могъщо, че населението тотално се върнало към натуралната размяна на принципа „дай кутия цигари, на шес’ яйца”.

В края на деветдесетте и в първите години на новото хилядолетие ситуацията донякъде се променила. В големите градове се появил по някой сравнително едър инвеститор, а в малките и селата изникнали по едно-две малки цехчета, даващи живителни сили на паричната икономика. Не бива да забравяме и може би най-големия инвеститор в региона – емигрантите, които самопожертвувателно изпращат спечелените с много труд пари на роднините си, за да оцеляват и да строят, ремонтират, поддържат…. И после – Световна финансова и икономическа криза! Честито!

Към този аспект на Северозапада ще се връщаме често, защото той определено бие на очи най-много и е свързан с всяко друго проявление на живота в региона. Нека обаче разгледаме специфичното чувство за любов към родния край, което питае homo borealioccidenensis. На първо място е важно да отбележим, че неговото родолюбиво чувство тръгва от малката общност към голямата. Възприемането на индивид, роден да кажем в Кнежа за регионално близък от индивид от Белоградчик, е функция на последните две десетилетия. И се дължи именно на голямата емиграция. В Италия, Англия, София или Варна северозападните хора търсят инстинктивна близост и общност със себеподобни, което е характерно за всеки човек, попаднал в непривична среда.

Когато обаче homo borealioccidenensis се намира в родния си край, в сила за него обикновено е следната градация: род – махала – село – поречие – община – надморска височина – област. Това ще рече, че си готов да застанеш на страната на всеки от рода си срещу всеки от махалата си; на страната на всеки от махалата срещу всеки от друга махала на селото и т.н. Единственото, което вероятно се нуждае от уточняване, е надморската височина. В Северозапада се прави изключително рязко разграничение между „торлаци” (планинци) и „поянчине” (хора от равнината). Всяка от двете групи използва целия си умствен потенциал, за да показва пренебрежението си към другата. Полянците се подиграват с балканджиите, че са бедни и нецивилизовани; планинците пък наричат съседите си от равното „тикви”’ „тревоедци” и „конощипе” (последното значи попови прасета; защото ровят (копаят) земята).

Всяко село в Северозапада има богат набор от легенди и предания, целящи да злепоставят околните села. В планинските райони например едва ли не всички обвиняват съседите си, че са „албанци” (в Северозапада албанецът се приема като див, побойник, нецивилизован). Например в село А. се разказва как „по турско” жителите на село Б. били докарани от османците от Албания и заселени в еди-коя-си близка до село А. местност. Тъй като новодошлите обаче правели много „зулуми”, жителите на А. се надигнали и ги прогонили, след което те се заселили на мястото, на което се намира село Б. в момента. Разбира се, в един предишен момент въпросните вражди са започнали заради недостатъчното познаване на другия (в случая планинци – хора от равнината) или заради конкуренцията за земи и пасбища (в случая със съседните села), но тя се подхранва във вековете и е учудващо жизнена и до днес.

Ненавист съществува и между близките един до друг градове в Северозападна България, но безспорно най-голяма (поне по мащаби) е тя между областните центрове Видин, Монтана и Враца. Взаимната непоносимост на жителите на трите града едни към други се показва при всеки удобен случай и по всеки възможен начин. Според жителите на останалите два града например, къпана врачанка можеш да видиш по-рядко от Халеевата комета (заради дългогодишния тежък воден режим, на който бе подложена Враца). Друга градска легенда твърди, че монтанчаните си оставяли галошите пред входните врати на апартаментите (защото Кутловица, прекръстена последователно на Фердинанд, Михайловград и Монтана, е обявена за град едва през 1891 година). Видинлии пък са определяни подигравателно от жителите на другите два града като „мокри власи”, заради наличието в миналото на компактно влашко население в района на Дунав.

Общо взето така си живеят homo borealioccidenensis. Нека обаче оставим развитието на някои аспекти от темата за родния край, родолюбието и патриотизма им за следващите ни публикации.

Стоян Торлак

Северозападният човек и неговият роден край – Част първа

Пътуването

Няколко седмици след разговора ми с професора натоварих двата си огромни, натъпкани до пръсване куфара на един автобус (на видима възраст между 30 и 40 години) и се качих по калните му стълби, изпълнен (или както биха казали в Северозападна България, закъдето се бях запътил „набъкан като бибе с цифки”) с мечти , планове и въодушевление. Впрочем, много скоро предстоеше всичко това да се промени…

Най-учтиво застанах до шофьора и, поздравявайки, попитах кое е моето място, тъй като служителките на гарата бяха пропуснали да отбележат на билета. Той понамести огромното си туловище на седалката, почеса се замислено по буйната девствена растителност, която се подаваше изпод разкопчаната му чак до огромния корем (на северозападен „тУмбак”, „ме’ур” и т.н.) лекьосана светлосиня риза и ме измери от глава до пети с кръвясал поглед, който ме накара да се усъмня дали не е употребил прекалено много алкохол предишната вечер, за да е в състояние да шофира. После подръпна отривисто от цигарата си, издуха дима право в лицето ми и избоботи:

– Маиняй ми се от главата и сЕди къде заврънеш!

Понечих да му направя забележка за грубия тон, както и за това, че в автобуса е недопустимо да се пуши, но нещо в погледа и нервното потрепващия му мустак, под който се подаваше зловещо десния му кучешки зъб, ме накара да побързам мълчаливо назад по пътеката между седалките. В целия автобус имаше не повече от десетина човека, които до един ме гледаха втренчено, без дори да се опитват да скрият любопитството си. Машинално се шмугнах на една седалка и се лепнах до прозореца.

Знаех, че за да стигнем до крайната ни точка, град Монтана, ще минем през Петроханския проход, а бях чувал (и виждал на снимки в Интернет), че там природата е прекрасна. Знаех, че ще минем през Петрохан, защото бях попитал на гишето в билетния център. Бях попитал, защото бях проучил възможностите (имаше всичко на всичко две) – през Петрохан и през Ботевград. Когато се поинтересувах защо именно този вариант са избрали от фирмата, младото и иначе доста красиво момиче от другата страна на гишето ме погледна все едно съм я попитал коя е втората буква от азбуката и отговори троснато: „Що а по-преко” (макар и да се намирахме в София, продавачките от билетния център явно бяха северозападни кадри на фирмата, чието седалище беше в Монтана).

Седях и зяпах заминаващите и пристигащи автобуси в очакване да потеглим, когато по-скоро усетих, отколкото забелязах нечие присъствие до седалката, на която се бях разположил. Извърнах се сепнато. На пътеката стоеше доста мускулест младеж горе-долу на моята възраст и ме гледаше с предизвикателно пренебрежение. Беше облечен с черен анцуг с бели кантове, бял еластичен потник (беше средата на октомври и времето съвсем не беше за толкова леко облекло), а на врата му имаше дебел (предполагам от сребро) ланец. Не се отличаваше с особена височина, но както вече споменах, беше доста мускулест. Главата му беше обръсната (за разлика от брадата) и това му придаваше страховит вид.

– Бегай оттука! – каза той най-спокойно и наведе леко главата си напред. Имаше обеци и на двете уши, а ръцете му бяха татуирани от раменете до лактите.

– Ама… – едва успях да смотолевя по-скоро от изненада, отколкото от страх – Почти целият автобус е свободен…

– Тука ми ‘аресва! – онзи се наведе още по-напред – Не ме карай да повтарам…

– Ей, момче! – чух мъжки глас някъде отзад – Оста’и човеко на мира!

Новият ми познат се извъртя рязко по посока на гласа и избоботи:

– Абе, пенсио! Не ви’аш ли, че ти стърчи некролого от джобо? Я си мир’вай там, да не до’ам да ти опасем веждите набръже!

През това време аз вече бях станал, макар и против волята си. Успокоявах се, че го правя, за да предотвратя разрастването на конфликта, но дълбоко в себе си знаех отлично, че просто ме е страх. Докато внимателно заобикалях претендента за мястото ми, хвърлих бърз поглед назад. Човекът, който се беше опитал да ме защити, беше на не повече от петдесет и няколко години, което правеше обидите за пенсията и некролога непонятни за мен. Поне засега…

Потеглихме с неистов рев сред гъст облак черен дим. Нямам представа как този автобус беше минавал на технически прегледи, но нямах време да го обмислям много. През целия си дотогавашен живот не бях чувал толкова псувни, колкото чух в онзи есенен ден за времето, през което изминахме разстоянието от Централна автогара до Околовръстното (така наречения „Ломски форт”). При това нито една от тях не бе казана повече от веднъж. Устата на шофьора не се затвори нито за секундичка. Псуваше на майка, баба, леля, рода, жена, дъщеря (дъщери), вуйна, стринка, кака и т.н. Никога не пропускаше да прилага и епитети към тирадите си – мила, родна, дръглива, изпрошната, разпорена, изстинала…

Заканваше се да пъхне члена си както на най-изненадващи (сливици, чирва, дирник, уши, ноздри, хранопровод, носоглътка, мишници…), така и на абсолютно невъзможни от физиологична гледна точка места (чело, кариес, тил…). Псувните му бяха отправени към абсолютно всички останали участници в движението, без те реално да са заслужили вниманието на шофьора ни по какъвто и да било начин.

Най-кошмарна наставаше ситуацията, когато попаднехме в задръстване или ни спреше червен сфетофар. Тогава водачът на нашето превозно средство се надвесваше до кръста през прозореца и с пълно гърло сипеше обида след обида. Обикновено избираше за своя жертва точно определен шофьор (по възможност на средна възраст, костюмар, с хубава кола) и изливаше върху горката му персона буен поток от ругатни, слюнка и жестове със среден пръст (и с двете ръце). Младежът, който най-позорно ме изгони от мястото ми, се опитваше да бъде съпричастен на шофьора и му пригласяше, повтаряйки през почти равни интервали от време:

– Де Отвори таа врАта, бе! Отвори я да сле’ем и да му извадим гръцмуню! После ше го накарам да го изеде, докъде още мръда!

Слава Богу, след като минахме „Ломски форт” получих възможност да се насладя на красотата на Западна Стара планина, в която навлизахме постепенно. Всъщност, наистина постепенно, защото автобусът повече кашляше и пушеше, отколкото се движеше, въпреки заплахите, които шофьрът сипеше върху него, моментално пренасочил целия си безмерен гняв от останалите в миналото софийски водачи на моторни превозни средства.

Когато обаче успях да се абстрахирам от тези дразнители, открих, че гледката наистина е впечатляваща. Южните старопланински склонове се издигаха полегато, покрити с дебел килим от разноцветни есенни листа. Дъбовите гори постепенно бяха заменени от букови, а дърветата ставаха все по-високи и могъщи, докато придобиха чак нереални размери. Междувременно минахме през село Гинци, за което от проучванията си на картата знаех, че е последното населено място, преди да навлезем на територията на Северозападна България.

Когато автобусът най-сетне успя да се добере до най-високата точка на прохода, просто не можех да повярвам, че не само че се движи, а и че не се е разпаднал. Отнякъде в купето навлизаше гъст, задушлив дим, който почти не притесняваше спътниците ми, явно свикнали със странностите на конкретното превозно средство. На самото било на Петрохан имаше нещо като заведение, пред което се продаваха различни неща за ядене. По време на кратката ни почивка едва ли не всичките ми спътници изядоха по една питка с две кюфтета (по-рядко кебапчета) и лютива чушка (заръчвайки на продавача „ама да а по-‘юта”).

Изключение май направи само младежът, които седна на мястото ми. Той си поръча една пилешка пържола без хляб и гарнитура (с което предизвика искреното възмущение както на спътниците ми, така и на продавача) и най-спокойно я изяде на крак, държейки я с два пръста и прокарвайки я с някаква протеинова напитка. След като се нахрани, здравенякът, който явно беше забелязал шушуканията и неодобрителните погледи по свой адрес, най-спокойно изтри мазните си пръсти в анцуга и каза на висок глас, така че да е сигурен, че са го чули всички:

– Яд ви е, че едем без леб ли, се’яци плиткоумни? Не ‘земете да се погледнете, че сте се изврънали ‘сички до един, се едно сте националнио отбор по сумо на Монголия. Да еба и дробовете, да еба…

После нервно запали цигара и се отдалечи на десетина метра, излъчвайки самочувствието на победител.

На слизане от северната страна на Петрохан завоите бяха далеч повече и по-остри, отколкото от юг. Пътят представляваше подобно на серпентина асфалтирано преди десетилетия шосе, което беше толкова изровено от времето, автомобилите и атмосферните условия, че шофьорът ни през цялото време караше на зигзаг, избягвайки не само дупките, а и идващите отдолу автомобили. Красотата наистина беше неземна. Дотолкова, че дори успяваше да разсее страховете ми от дълбоките стотици метри пропасти, които се „отваряха” ту от едната, ту от другата страна на пътя.

На места между високите десетки метри огромни буки се показваше обляното в слънце подножие на планината, където се виждаха по-малките от точици сгради на Берковица. Тук и там пътят минаваше по мънички мостчета над бързи и буйни разпенени потоци, които се хвърляха стремглаво в бездната, сякаш стремейки се по-бързо да стигнат до равното и да влеят водите си в някоя река, мудно течаща към Дунава.

Сега придвижването ни ставаше значително по-бързо. Шофьорът използваше двигателя единствено като спирачка, която да убива малко от малко инерцията. Всъщност, движехме се със скорост далеч над позволената, но това явно не притесняваше никого, освен мен. Нашият юначен „пилот” спокойно си палеше цигара от цигара, говореше по телефона (разбира се, без hands free), сресваше оскъдната си коса на огледалото за обратно виждане и общо взето правеше всичко друго, но не и да гледа пътя. В интерес на истината съм принуден да призная, че движенията му бяха сигурни и премерени до сантиметър, така че в един момент и аз успях да се поотпусна.

В автобуса ни се водеха разговори по няколко теми. Четирима човека, седящи почти в дъното, обсъждаха оживено чие прасе колко тежи и колко килограма ще стане до „Нова годин’”. Събеседниците се надпреварваха един през друг да си дават съвети кой с какво храни своята „гуда”. Доста напред, малко зад шофьора, двама тийнейджъри си разказваха на висок глас колко много са се напили предишната вечер. Приказката вървеше със завидна лекота, особено при положение, че от една страна стана ясно, че двамата са били цялата вечер заедно (така че едва ли имаше с каква случка толкова да се изненадат взаимно), а от друга неведнъж беше повторено и от двамата „баце, я не помним абсо’ютно нищо от сношка”, след което разказите начеваха с нова сила… Както и да е. В Северозапада подобно поведение не би трябвало да ви смущава, защото в противен случай ще се побъркате.

Здравенякът пък говореше вече 15 минути по телефона. През това време той проведе пет абсолютно еднакви разговора, и то явно с едно и също лице от женски пол. След като момичето му затвори първия път (той я попита „К’во пра’иш ма, да ти ебем макята?”), разговорите протичаха по следния начин: младежът звънеше упорито (около половин минута) преди да му вдигнат. След това заплашваше на висок глас, че ако събеседничката му затвори още веднъж ще й „пръсне трътката с колец за домати”, на което тя му отговаряше нещо, което той изслушваше нетърпеливо донякъде и започваше да псува.

После, без какъвто и да било преход, започваше да се хвали на висок глас (седях точно пред него) как изгонил „нек’ъв изклесяк” от мястото му в автобуса. Монологът продължаваше със заплаха, че „само да се прибЕре” ще я „фане за гушата”, при което тя му затваряше, а той пак звънеше… Отляво на мен пък седяха мъж и жена на средна възраст. Откакто се бяха качили в автобуса жената, студенонакъдрена лелка с къса коса, не спираше да говори нещо, тихо приведена над (по всичко личеше) съпруга си, който четеше вестник и само от време на време измучаваше в знак на съгласие, въпреки че бях почти сигурен, че изобщо не слуша какво му се говори.

Тъкмо имах чувството, че всичко, което бях закусил, вече се качва обратно към гърлото ми заради сякаш безкрайното лашкане по завоите, когато наклонът осезаемо намаля, а завоите на пътя станаха далеч по-плавни. После между дърветата се показа табела „Бързия” и навлязохме в едно на вид доста богато село, разположено в самите подстъпи на планината. Това беше първото северозападно населено място, в което попадах през живота си. Гледайки през прозореца, а и създавайки си първоначално впечатление за 4-5-имата човека (бедно, но спретнато облечени, мъжете гладко избръснати, а жените усмихнати), които се качиха в автобуса ни на центъра, започнах да си мисля, че Северозападът е край като всеки друг – има всякакви хора, просто професорът ми е попаднал на най-лошото възможно. Впоследствие се убедих, че е точно така.

В Северозападна България наистина има всякакви хора, но определено всички, свързани с този край, са белязани с нещо особено и специфично, което все още не мога да опиша с думи. То не е физическа черта или нещо в характера; по-скоро е подобие на някакъв флуид, който витае във въздуха и по-скоро се усеща с обонянието, отколкото се вижда. Именно затова и нарекох местните с работното име homo borealiocidenensis, което в свободен превод от латински (хич не съм силен по този език, признавам си) би трябвало да означава нещо подобно на северозападен човек.

Не усетих кога излязохме от Бързия и се озовахме в Берковица – един от най-развитите възрожденски градове в региона, а ако не и в цялата страна. Знаех, че сега той е западнал до голяма степен, но, честно казано, минахме през периферията му и така и не успях да придобия реална представа. Не видях нищо интересно, освен железопътната гара и няколко жилищни блока с олющена от времето боя. На изхода на града имаше влаков прелез, през който нашият славен шофьор (или както често се казва в Северозапада „шефиор”) премина, без изобщо да се съобразява със спуснатата бариера и приближаващата железопътна композиция, чийто машинист ни даде продължителен и оглушителен звуков сигнал, прелитайки на някакви си 5-6 метра зад автобуса.

– Требва да стигнем преди да пущат бариерата на следващио прелез, маменцето им да ебем негодно! – шофьорът ни май говореше на себе си – Ше ми свири тоа! Он ше ми ка’е я коги и откъде да минавам…

През следващите няколко минути и без това изтерзаният ни автобус се движеше с най-високата възможна за възрастта и „физическата” му форма скорост. На един малък, каменен и еднопосочен мост, който се намираше в изключително живописна местност, отнехме предимството на поне пет коли и след около 50 метра шофьорът наби рязко спирачки, защото бяхме стигнали до прелеза, за който той спомена. Бариерата беше спусната, но както вече всички знаем, това нямаше да го спре. Проблемът обаче беше, че самата влакова композиция беше стигнала до прелеза миг преди нас и сега профучаваше по линията със заплашителен свистящ звук. Всъщност, това не беше проблем, а истинско щастие за нас, пътниците, защото ако ние бяхме пристигнали няколко секунди преди влака, най-вероятно шофьорът ни щеше да ни лепне на челото на локомотива.

Честно казано, нямам какво интересно да разкажа за пътуването ни до Монтана. По обстановка в автобуса то много приличаше на преминаването ни през София. Шофьорът ни направо беше полудял, че не е успял да изпревари влака и псува през целия път (най-много, когато пътувахме около километър успоредно с композицията). Толкова беше побеснял, че имах чувството, че ще подкара автобуса през нивата, която ни отделяше от железопътната линия, и ще се вреже във влака.

По едно време си помислих, че ще се поуспокои, защото на поредния прелез успяхме да изпреварим композицията и минахме на някакви си стотина метра пред нея, но своеобразната ни победа сякаш разяри още повече шофьора и той натисна педала на газта до ламарината, така че, когато влязохме в Монтана, търбухът на автобуса беше с температурата на сауна, а двигателят му се тресеше в предсмъртни мъки. На автогарата се опитах да изляза по-бързо, но бях най-безцеремонно прегазен и изтласкан от пътеката от здравеняка и жената, която говореше през цялото време на съпруга си.

Когато все пак се добрах до твърда земя, бях толкова благодарен, че дори не се възмутих, че някой беше изхвърлил куфарите ми от багажното отделение в една локва, в която плуваха петна от машинно масло с цветовете на дъгата. За този ден си бях планирал да опозная града, но се чувствах толкова уморен физически и психически, че се заоглеждах за таксита. Качих се в първото и казах адреса на хотела, в който предварително си бях резервирал стая. Шофьорът, почти тийнейджър, се обърна към мен, свали слънчевите си очила и ме попита:

– Ти ебаваш ли се с мене? – тъй като не отговорих и изглежда съм имал безкрайно учуден вид, той кимна с ръка и ми обясни – Т’ва е на 100 метра, ако тръгнеш оттука…

Най-вероятно съм изглеждал ужасно смачкан физически и психически, защото без да казва нищо, той запали колата и ме закара до входа на хотела. Подадох му пет лева, а таксиметраджията само се усмихна и отново махна с ръка:

– Бегай легай, че като те гледам си си ебал капаците…

Послушах го.

Късметлии

Беше краят на лятото. Обичам края на лятото. Мразя края на лятото.

През студентските ми години краят на лятото пораждаше в съзнанието ми асоциации за две неща. И двете много сходни, свързани колкото с положителни, толкова и с отрицателни емоции.

Първо това беше времето от годината когато напусках родния си град и приятелите си от детинство. Разбира се, не ми беше много приятно. Не че е имало кой знае колко умилителни сцени на раздяла, не сме плакали, никой не е махал с кърпичка, подарена му заради това, че е бил гост на някоя сватба, след влака с който си тръгвам, но все пак винаги, когато напусках родния си град след по-продължителен престой, изпитвах странното чувство, че забравям нещо. Това е такова едно неприятно усещане, което ме напуска чак при следващото ми посещение и после се появява отново…

От друга страна студентските ми приятели ми липсваха през цялата лятна ваканция. По ирония на съдбата компанията, в която се движех по време на следването си, се състоеше от хора, чиито родни места бяха разпръснати из всички краища на България, така че през лятото почти не се виждахме. Първите няколко седмици от есенния семестър обръщахме доста по-сериозно внимание на събирания и обмяна на невероятното количество преживени или чути през лятото истории, отколкото на посещаването на лекции. Най-хубавата част от всяка учебна година, независимо дали е в основно, средно училище или университет…

В родния си град, аз харесвах само едно заведение-“Арт клуб”-а, или както ние, хората, които го посещаваха, го наричахме – “Дупката”. Вече ми доскучаваше в “Дупката”. Цяло лято висях там. За около осемдесет вечери бях пропуснал не повече от пет.

Отначалото всичко беше отлично. Приятни хора, с които с удоволствие си разказвахме разни реални и измислени духовити случки. Двама братя, не им помня имената, които твърдяха, че един евреин от Парламента бил повишил цените на цигарите и, следователно, всички евреи трябва да бъдат безмилостно избити.

Много време изгубих да споря с тях, макар че знаех, че е безсмислено. След като тези ситуации се повториха многократно, на мен започна да ми омръзва. Въпреки това продължавах да посещавам “Арт клуб”-а. Това все пак беше единственото заведение където музиката ми харесваше.

Освен това собствениците – Галин и Нина, бяха прекрасни и много обичах да си говоря с тях, когато в заведението няма други хора. (Не знам доколко те са се радвали на разговорите с мен).

Беше тринадесети септември. Разхождах се в центъра, валеше и аз исках това да  продължи вечно. Дъждът проникваше във всяка молекула на тялото ми и ми припомняше за едни от най-щастливите дни в живота ми: тогава когато, още ненавършил… , всъщност не си спомням на колко години съм бил, ходех за гъби постоянно. Само да завалеше дъжд- следващият ден беше мой!

-Здрасти, братчед!

Стреснах се и вдигнах поглед от земята. Беше Дени. Моят любим приятел. От преди. Братовчед ми Дени. Този, с когото бях прекарал цялото си детство.

С него сме се харесали още от пръв поглед. Едва сме били проходили, когато сме се запознали и сме станали неразделни. По цял ден сме се биели и сдобрявали с такъв жар, че даже сме влияели на отношенията между роднините ни. Баба ми ми е разказвала, че по десетина пъти на ден сме се измъчвали един друг по най-разнообразни начини с такова удоволствие, каквото могат да изпитват от измъчването на друго живо същество само децата и болните мозъци.  Той, понеже е по-голям от мен, ме научи как да стрелям с прашка. Първия път, когато ми показваше, ме накара да я обърна точно на обратно. Разбира се, камъкът ме фрасна в челото. После баба ми и неговата баба имаха драматичен разговор, изпълнен с клетви и закани. Обикновен разговор, който хората на село водят два-три пъти дневно.

Когато поотраснахме се случи така, че живеехме в един жилищен блок, слушахме еднаква музика… Бяхме неразделни. Заедно си хванахме първите гаджета, заедно се напихме за пръв път в тяхното мазе, с бутилка джин. Той искаше да ме стреля с ловната пушка на баща си заради едно момиче, което му отнех изключително подло. Аз, разбира се, го познавах отлично и знаех, че няма да ме застреля. Държах се много дръзко и мъжествено. После се оказа, че въпросното момиче е приятен човек, така че ни позволи да си я разделим. И тримата бяхме доволни няколко седмици.

Събирахме хартия по таваните, където въздухът мирише сладникаво на плесен, и със светнали очи обсъждахме какво ще си купим със стотинките, които ще получим за предаването й. Мамка му, какво стана, че сега се срещахме случайно на централния площад в Монтана в този прекрасен дъждовен следобед!? Нали уж бяхме станали кръвни братя по начина, по който индианците са го правили!

Всъщност, не се беше случило нищо драматично. Просто, както винаги се случва с всички, времето ни победи. Той живееше в Благоевград, а аз студентствах във Велико Търново. Не ни беше останал нито един общ интерес. Почти се бяхме забравили.

За сметка на това имахме купища спомени, и когато видях Дени пред себе си в онзи замислен мокър следобед, разбрах, че тая вечер най-вероятно ще пийна порядъчно. Поводът беше налице.

-Добре съм, братчед- отговорих му аз, докато го оглеждах от глава до пети и мислено отбелязвах промените от последната ни среща. Той правеше същото- Ти как си?

След като си разменихме такива любезности, ние започнахме да си говорим така, както бяхме свикнали. Шегувайки се грубичко един с друг, някакси намерихме време и да се уговорим  да се видим в “Дупката” привечер. Не се лъжете от прозвището: заведението е страхотно. По-точно беше страхотно, защото директорът на градския театър, в чиято сграда беше то, намери за необходимо да направи наема по-голям от оборота, така че, след два месеца работа на загуба, Галин се предаде и сега мястото не носи нито една стотинка на директора и стои празно.

С брат ми имаме специалитет, на който никога не изневеряваме. Когато и да тръгнем за някъде, си оставяме точно толкова време, за да стигнем, колкото би било необходимо на световния шампион по бързо ходене (ако изобщо има световно първенство по този прекрасен спорт). В резултат на този ни навик винаги пристигаме на желаното място в последната секунда (почти никога не закъсняваме) , запотени, задъхани и вложили всичките си интелектуални способности в измислянето на оригинални ругатни за всички околни хора и предмети. Винаги си обещаваме един на друг, че от следващия път ще тръгваме навреме, за да можем да ходим спокойно, но никога не си изпълняваме заканите.

Така постъпихме и онази вечер. Когато пристигнахме в “Арт”-а дори бяхме успели да се скараме. Нашите караници са доста специални: изпълнени са с най-цветущи обиди и с внезапни избухвания, насочени срещу прекалено любопитни случайни минувачи, но иначе се обичаме страхотно много и имаме силна връзка помежду си.

Дени го нямаше. Той също има навика да тръгва в последния момент, но за разлика от нас никога не бърза. Имам чувството, че когато дойде време жена му да го дарява с наследник, той ще пристигне едва, когато детето вече говори. Никой не може да пристъпва така мудно, както умее той, нито да спира за толкова продължително време и да оглежда хубавите женски задници (не, всъщност доста хора могат това и го правят). Никой не е способен да говори с човек, когото е виждал само веднъж, толкова продължително и с такъв неподправен интерес, както моят любим братовчед.

С брат ми имахме време да изпием по един-два рома и да си поприказваме с Иван. Kaто казах “Иван”, и се сетих: в скоро време трябва да взема някакви мерки спрямо него. Oт няколко независими един от друг източника научавам, че той говори често и в различни компании, че може да свали приятелката ми, когато си пожелае. Виждал я е веднъж и то за десет минути. Знам, че човек никога не може да  има пълно доверие в противоположния пол, но ние с приятелката ми сме доста откровени един с друг и си казваме без притеснение когато видим някой, който ни харесва. За почти шестгодишната ни връзка съм научил вкуса й отлично. Та, смятам, че твърденията на Иван са нелепи, защото моята прекрасна половинка никога не ми е казвала:

-Миличък, виж какъв очарователен оплешивяващ, тъп и комплексиран пич, който седи на бара и пее фалшиво с все сила! Ако само ме погледне, съм готова да те изоставя заради него!

Така, че не смятам, че Иван има каквито и да било шансове… По едно време, когато брат ми вече беше сигурен, че Дени няма да дойде, той се появи. Постоя до вратата на полутъмното заведение, премигвайки начесто и когато очите му свикнаха с мрака, се усмихна, както само той може и се заклатушка към нашата маса.

Без да обръща внимание на лошите и неприлични думи, които сипех по негов адрес на висок глас, той поздрави няколко свои познати, взе си питие и дойде тромаво при нас. Аз продължавах да го ругая, но той, без да ми отговори (такъв си е), ме изчака да млъкна и каза:

-Знаеш ли за какво се сетих, докато идвах насам?

-Младене, как смяташ? Дали знам какво си си мислел, докато си идвал насам? – сопнах се аз злобно.

-Сетих се за агнето! -отговори с обезоръжаващо изражение на лицето си той.

-Какво агне? – не можеше ли да говори по-ясно?

Той не ми каза нищо. Само ме гледаше, а очите му се светеха дяволито в сумрака. Напрегнах мозъка си и изведнъж започнах да се смея толкова силно, че всички в заведението се стреснаха. И Дени избухна в смях.

-Ти ме накара! – казах аз, когато се поуспокоих.

-Не е вярно! – отговори той.

-Напротив… – бях готов да споря разпалено, но брат ми ме прекъсна:

-Kaкво е това агне бе, идиоти? Пак ли някоя глупост сте свършили?

С Дени заразказвахме на брат ми, като говорехме един през друг и често се карахме за разни подробности, които се бяха променили и  избледнели  в главите ни от времето, алкохола и склонността на някои (или може би на всички) човешки мозъци да си доукрасяват действителността.

Понеже в момента аз разказвам, няма ви да затормозявам с долните му измислици, а ще споделя с вас моята версия, която, честна дума, е достоверна до последния детайл.

Tрябва да съм бил на петнадесет години. Беше през пролетта, около Гергьовден и ние, както всяка събота и неделя, бяхме отишли на селото, в което са корените на бащите ни.

Предишната вечер се беше състояло едно от първите ни напивания. Спомням си, че беше неприятно. Абсолютно всяка сутрин този от нас, който се събудеше пръв,  веднага отиваше да извика другия. Мисля, че този път Дени дойде до къщи. Когато ставах от леглото, имах чувството, че напиването ми е голямо престъпление и непременно ще си платя за извършването му. За щастие никой не ме беше усетил, когато се прибирах предишната вечер, така че не си платих. Закусихме с вълшебни мекици и излязохме. Времето бе свежо, прохладно и мислехме с какво да се захванем, но още беше рано да играем футбол или на фунийки, та решихме да се разходим из гората.

Движехме се бавно и говорехме малко, защото отровата, която бяхме поели предишната вечер, оказваше влиянието си. Често присядахме по полянките да си почиваме. Така направихме и в подножието на едно стръмно нагорнище и след това запълзяхме по него. Задъхани и потни, но толкова щастливи, колкото едва ли сме били някога извън гора, стигнахме върха. Той е плосък, платовиден връх,  на чиято среда има огромно дърво. Дядо ми ми е разказвал, че баща му помнел това дърво от малък. Не се било променило изобщо. Сигурно е доста старо, защото прадядо ми е роден през 1881-ва година.

От мястото, на което бяхме, се открива прекрасна гледка към мощните, заснежени седем месеца годишно, планини по границата със Сърбия. Вижда се и местността Каца камик, където всяка година от много време насам се събират българи и сърби, за да си разменят какви ли не джунджурии и да си говорят на еднаквия източносръбски и северозападнобългарски диалект. Вечерите бяха време за пиене на силна ракия, което водеше до бурни веселби и жестоки боеве. Виждал съм как за един ден двама човека се сбиват три-четири пъти, като след всеки “рунд” се прегръщат и се кълнат във вечна дружба и приятелство.

Дрънкането на звънци ни стресна и развали захласа ни по гледката. До голямото дърво, което споменах, мързеливо пасеше малко стадо овце. Ние се приближихме и забелязахме нещо странно. Нямаше овчар. Обиколихме наоколо, подвиквахме, но нищо. Слънцето грееше приятно, без да напича. Лъчите му нежно галеха кожата, и ние с любимия ми братовчед легнахме по гръб в ниската трева и замълчахме. Чувахме всички звуци на гората, а затворените ни очи, чийто клепачи светлината правеше да изглеждат оранжеви на цвят, допринасяха за близостта, която чувствахме към природата. Дени, този нехранимайко и пройдоха, по едно време почти прошепна с мързелив глас:

-Братчед! – той направи продължителна пауза, очаквайки да го попитам какво иска, но аз мълчах упорито – Защо не вземем едно агне и да го опечем някъде? – процеди най-после.

Спомням си точните си думи:

-Как можа дори и да си го помислиш!? – викнах аз възмутено – Та аз не съм такъв човек! Аз държа на семейните ценности! Никога не бих извършил такова нехуманно и противоречащо на всякакви етични норми деяние! Вече не желая да имам нищо общо с морално разложен индивид като теб! Как може!? Дангалак такъв!

Дени, този долен лъжец (на кого ли се е метнал?; в нашия род няма нито един като него), издебна докато бях до тоалетна и без да знае, че съм се върнал и стоя зад гърба му, наговори на брат ми следните измишльотини:

-Не си спомням кой от нас предложи да вземем агнето, но батко ти лъже като казва, че се е съпротивлявал. И двамата бяхме във възторг от идеята.

Тези гнусни измислици предизвикаха сериозен скандал помежду ни, който, почти съм сигурен, щеше да прерастне в бой, ако не се беше намесил Галин. Той ни предупреди, че съседите му от околните блокове (само изкуфели бабички) постоянно подавали жалби в полицията, като твърдели, че в заведението се събират  (в зависимост от най-нашумелия проблем в страната в момента) само наркомани, само сектанти или само “оргийци” ( б.а. хора, правещи оргии). Въпреки честите си и безплодни проверки, полицаите заплашили, че при най-малкото провинение ще затворят това райско кътче. Тези думи на собственика постигнаха желания ефект и ме усмириха веднага.

Та, след като този дявол – Младен Иванов Младенов, за по кратко Дени, успя да ме убеди да се включа в пъкленото му дело с най-изкусителното описание на миризмата и вкуса на агнешко печено, което съм чувал някога, ние се втурнахме да преследваме набелязаното за плячка животинче. Събитието се състоя на фона на невъобразимо блеене, можещо да привлече вниманието и на мъртвец, но овчарят не се появи (какво ли щяхме да измислим, ако беше го направил?).

Твърдо съм убеден, че Дени беше вдъхновен за тази гнусна идея от книгите на Карл Май и Майн Рид, които тогава четяхме с неописуемо вълнение. Смятам, че ще е напълно в реда на нещата, понеже те са починали отдавна, наследниците им да заплатят щетите, които нанесохме на горкия собственик на агне. Разбира се, не съм глупак и знам, че животът не е справедлив, и това никога няма да стане.

След като най-сетне успяхме да хванем животинчето, хукнахме с него, като се сменяхме да го носим. Двадесетина минути по-късно, изплезили езици от умора, решихме, че сме на безопасно разстояние. Тъй като участвахме неотлъчно във всички такива ритуали по домовете си, нямахме абсолютно никакви проблеми с клането и одирането на кожата. Събрахме колкото се може по-сухи дървета, за да няма дим, който да ни издаде, (и това бяхме научили от двамата горепосочени автори и от други подстрекатели към извършване на престъпления като тях) и напалихме хубав огън. Скоро се получи отлична жар, в която намятахме едри късове месо.

Падна такова ядене, че след това и двамата лежахме около час по гръб, дишахме тежко и не продумвахме. Когато вече се върнахме към реалността и се изплашихме да не ни заловят, решихме да теглим клечки, за да определим кой от нас ще има “честта” да зарови остатъците в близкия, пълен с листа, дол. Разбира се, жребият избра мен.

След като се справих с това досадно и неприятно задължение, двамата с Дени покрихме огъня с камъни и пръст, а отгоре изсипахме вода от близкото поточе. Макар да осъзнавам, че не съм достоен да ви давам акъл, бих ви посъветвал и вие да правите така. Нямам предвид да убивате чужди животни, за да се натъпчете, а да не изоставяте огън на открито без да сте сигурни, че е напълно загасен. Заприбирахме се бавно, макар че ходехме по надолнище. Коремите ни тежаха, а освен това бяхме доста гузни от постъпката си.

Всъщност, принуден съм да си призная, че дълбоко в себе си се гордеех, че сме успели да се справим сами в такава екстремна ситуация. По-голямата част от разходката ни до къщата на Дени бе помрачена от спор дали, ако случайно някой намери кокалите, могат да  вземат отпечатъци от тях и да ни открият. Накрая и двамата се обединихме около мнението, че това е не само възможно, а и е твърде вероятно, така че настроението ни се развали още повече.

Влязохме в двора на къщата. Винаги правехме така. Сутрин единият извикваше другия, цял ден се шляехме, след което, отново заедно, отивахме последователно до домовете си, приготвяхме се и излизахме да “ергенуваме”, както казваха бабите ни. Като стана въпрос за баби, Денината, баба Малина, беше много готин човек. Впрочем, тя още е, надявам се още сто години. Не, че моята не е готина, но баба Малина беше постоянно усмихната, тичаше около нас да ни сипва ядене, все питаше нещо и бърбореше. Макар, че коремите ни бяха още подути, тази вечер тя пак ни сложи да се храним, но беше необичайно мълчалива. Личеше си, че е тъжна.

-Какво ли й е? – попитах Дени, когато тя се беше поотдалечила.

Той вдигна рамене и отправи въпроса към нея:

-Какво ти е, бабо?

Тя не отговори, а само въздъхна шумно.

Дени, изглежда, започна да се безпокои не на шега:

-Кажи какво става? – лицето му бързо побледняваше.

-Нищо, сине – бабите на село употребяват обръщението “сине” в доста по-широк от речниковия смисъл.

-Казвай какво става, че вече се ядосах! – лицето на Дени показваше, че той не лъже – Нещо с дядо? – беше много привързан към дядо си и се заоглежда разтревожен.

-Не бе, сине! – отговори баба Малина, за да успокои внука си, след което отново заразбърква някаква вряща помия за прасетата.

И аз започнах да се притеснявам.

-А какво тогава, бабичко изкуфяла? – приятелят ми си позволяваше доста свободен тон спрямо баба си – Да ти вадя думите с ченгел от устата ли искаш? Стига си ми мрънкала! Кажи: затова съм се нацупила и готово! – Дени направо крещеше.

Поведението му изглежда стресна баба Малина. Тя погледна внука си с леко неодобрение заради тона, който й държеше, и каза строго:

-Не викай, сине! – направи кратка пауза за да подсили думите си – Днеска оня пияница, Герко, като е ходил с овцете, ни е загубил едно агне.

Ние с Дени само се спогледахме.

––

Брат ми се развесели истински от историята. Както и половината хора в заведението, които, след скандала ни с Дени по средата на разказа, дойдоха за да разберат какво толкова важно си говорим. Освен това, някои от тях (познавам ги отлично) таяха надежда проваленият от Галин бой все пак да се състои и те да се включат в него.

Какво да правя с Иван? Когато ми разказват за нелепите мнения, които споделя с тях, приятелите ми имат особен блясък в очите. Те искрено се интересуват от това как ще реагирам. Ако го набия, което е по-лесният вариант, всички ще си зашушукат, че съм гаден ревнивец, а ревността според мен е проява на слабохарактерност. Освен това, много от хората, които не познават ситуацията толкова отблизо, ще решат че, за да реагирам така остро, е имало някаква задявка между хубавата ми и умна приятелка и грозния и тъп Иван. Ако ли пък остана безучастен или се опитам да изясня нещата с думи, ще ме обвинят в мекушавост и страхливост.

Труден избор, но аз измислих изход. Ще изчакам да го видя някъде и тогава ще действам спонтанно.

 Стоян Торлак

„Жив да не бех” (премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)

Здравейте!

Казвам се Трендафил Загорски и бих искал в поредица студии да споделя с вас впечатленията си от Северозападна България, натрупани по време на тримесечния ми изследователски престой в региона. Как попаднах в този край с твърде лоша слава ли? Много просто, да се еба у главата (извинявам се за нецензурния израз, но ако имате намерение да продължите да четете този… това… тази… нямам представа как да нарека писанието си… трябва да свиквате). Изучавах Етнография в един от най-престижните университети и реших да се дипломирам с работа на тема „Културните релации на Северозападна България и Източна Сърбия в историко-етнографски контекст”. Когато предложих въпросната тема на професора си и му обясних, че възнамерявам да прекарам три месеца в региона, за да мога да приложа към труда си сериозни теренни изследвания, той буквално онемя. И не само това – смени цветовете на лицето си няколко пъти (от мораво, през болнаво жълто-зелено, та чак до мъртвешки бяло). Пет-шест минути по-късно професорът (иначе човек с несъмнен авторитет в научните среди и завидна ерудиция; дотолкова завидна, че дори може да мине за енциклопедична личност – нещо често срещано колкото птицата феникс в забързаното ни съвремие) едва успя да смотолеви:

Вие, колега, сигурен ли сте, че искате да си го причините?

– Да! – отговорих твърдо, без дори и да се замислям.

Това с абсолютна сигурност беше най-голямата грешка в живота ми и ще си остане такава, докато си отида от този свят. Защото по-грандиозна глупост никой не е в състояние да сътвори…

Казах на професора, че ако се притеснява за разходите, които ще направя, няма проблем, защото баща ми е заможен човек и ще ме финансира с охота. Той обаче поклати побелялата си глава неопределено, а аз изтълкувах жеста му като „Не става въпрос за парите”. Продължавах да не доумявам и затова попитах дали не съм избрал неподходяща тема. Бях готов да аргументирам решението си, но професорът махна с ръка в смисъл „Нищо й няма на темата”, след което се отпусна напред, облегна лакти на масивното си бюро от орехово дърво и зарови лице в дланите си. Когато най-сетне вдигна глава, очите му бяха ококорени, със стъклен блясък, лицето му се червенееше, а ноздрите му бяха леко разширени. Накратко, приличаше на човек, който… се изхожда.

Може би някои от вас смятат сравненията, метафорите и алегориите ми за неуместни и дори пошли, но, както вече казах, свиквайте! Нямате представа какво съм преживял… Тогава професорът заговори. Говори дълго, с равен, безизразен тон, все едно четеше информацията за нивото на река Дунав в сантиметри по програма „Хоризонт” на Българското национално радио, но въпреки това в главата ми се е запечатила всяка една негова думичка. Ако го бях послушал тогава…

– Колега, от научна, от етнографска гледна точка вие сте направил изключително удачен избор на тема за дипломната си работа. Предполагам, че един от основните мотиви за решението ви е своеобразният хиатус, който съществува в нашата дисциплина по отношение на Северозападна България – исках да му обясня с подробности, но видях, че има намерение да говори още и затова само кимнах – Разбира се, разбира се, несъмнено е така. Имаме пропуск в това отношение. Също така допускам, че сте взел предвид високата степен на запазеност, която съществува в дадения регион по отношение на език, обичаи… нрави, ако щете… – кимнах отново – Несъмнено доводите ви са колкото верни, толкова и убедителни, колега. Повтарям, страхотен избор от етнографска гледна точка. Но!… Има едно „но”! – тук той замълча за няколко секунди и изпусна шумно въздух, а аз усетих, че дланите ми се изпотяват от напрежение, без да знам защо – Не сте ли се замисляли защо почти всички етнографи, от Освобождението та чак до наши дни, заобикалят Северозапада все едно е някакъв… Бермудски триъгълник? Няма друг район в страната ни, който да е изследван толкова повърхностно. А, бога ми, материал за изследване има и още как! – професорът сякаш се оживи за миг, след което изведнъж придоби каменно изражение и впери поглед в мен – Причината е много проста, колега. Северозападна България е дизастров по своята същност регион, обитаван от хоминиди, неподлежащи по никакъв начин на описание, социализация или поне очовечаване. Ще имате късмет, ако успеете да проведете няколко смислени разговора за тримесечния си престой там, колега… Всъщност, хипотетичния си тримесечен престой – понечих да го прекъсна, за да го уверя, че имам достатъчно познания как да провеждам успешни интервюта на терен и да предразполагам събеседниците си, но той махна властно с ръка, за да ме накара да замълча. Несъзнателно потърсих сигурността на облегалката на стола си и силно притиснах гръб към нея – Всъщност, има още една, далеч по-прозаична причина, за нас, етнографите, за да избягваме Северозападния регион… Бият ни…

– Бият ви!? – бях дотолкова смаян, че едва не скочих от стола.

– Точно така! – продължи професорът със спокойния си, равен тон, сякаш за да покаже, че говори напълно сериозно – Но не оставайте с погрешно впечатление. Северозападните хоминиди нямат никакво по-специално негативно отношение към нас, етнографите. Те бият всички. Бият непознатите, бият се помежду си, бият жените си, бият децата си, бият добитъка си (който наричат „стока”), бият дори себе си. От гняв, от щастие, от скука, от превъзбуда… Бият във всяко настроение. Просто ей така! Сякаш за добър ден. Бият се навсякъде. Вкъщи, на площада, в заведенията, на синора на лозето, на вадата, в училище, на работаБият се с всичко – с ръце, с крака, с глави, зъби, нокти, мотики, ножове, брадви (които наричат умилително „манарчета”), гаечни ключове, бутилки (задължително празни), цепеници (тях пък наричат „кръпеи”), камъни, крака от маси, столове… Бият се с всичко… Когато няма с кого да се бият, северозападните хоминиди започват да чупят… Отново всичко. Без оглед на цена, сантиментална стойност, размер или собственост. Просто се бият и чупят… бият и чупят…

Мълчанието се запази няколко минути. Професорът се беше взрял замислено в ръцете си, върховете на чиито пръсти бе опрял един в друг, придавайки на дланите си формата на мида. Само ако знаете какви усилия ми костваше да ви спестя на какво друго приличаха ръцете на професора в тази му поза… Всъщност, защо пък да ви спестявам каквото и да било!? Душата ми е направо подгизнала от всички гнусотии, на които се наслушах напоследък. Няма да ги задържам в себе си… Ръцете на професора бяха във формата на чиста, натурална путка. Непоръбена. Защо непоръбена ли? Нямам никаква представа. Просто така се казва в Северозападна България. Ако ви стиска, идете сами и попитайте. Аз повече там не стъпвам!

– …Така че, колега, има си причини етнографите да избягват Северозападна България. Отделно от това ви гарантирам, че ще свършите ужасно малко работа. Не можеш да получиш смислен отговор от северозападен хоминид на един от най-фундаменталните въпроси в нашата наука – Защо? Този въпрос докарва всеки от региона до бяс. Той винаги бива възприеман като обвинение и неминуемо предизвиква рязко покачване на нивото на агресията. Да си представим, че си казал „Защо поставяш точно такава украса на гергьовденската пита?”, например. Въпрос, които всеки уважаващ етнограф би задал на домакинята, която приготвя ястия за празничната трапеза. И всяка нормална домакиня би останала трогната от вниманието и би заразказвала надълго и нашироко за традициите, вплетени във всяка една фигурка.

В Северозападна България обаче не можеш да очакваш нищо подобно. Ето и няколко примерни реакции на северозападен хоминид, и то от женски пол: „Що па да го не пра’им така!?”; „Абе ти ли ше ми ка’еж к’во да пра’им!?”; „Я си фащай пъто, че като се изповрътим…!”; „Ти да не би да мо’еш по-‘убаво да го свръшиш?”. Има и далеч по-лоши варианти. Например като моя – професорът посочи замислено с пръст към лявата си буза – Преди 40 години, когато бях млад докторант, зададох точно същия въпрос в едно село в Северозапада. Дива Слатина. Що за хора си кръщават селото „Див извор”!? Не знам за подобен случай на използване на това прилагателно в световната номинационна практика… Що се отнася до селища, разбира се… Както и да е. Обикалях Северозапада със същите подбуди и намерения като вашите, колега. Така се случи, че на един Гергьовден попаднах във въпросното село. Пристигнах много рано сутринта. Мислех си „Скотовъдно село, на няколко километра от сръбската граница, планински район”. Покой, красота и запазени традиции. Щом слязох от автобуса, разбрах, че съм прав. Поне що се отнася до красотата и запазените традиции. От всяка къща се носеше апетитен мирис на агнешко печено, на площада свиреше малък духов оркестър, а десетина човека играеха хоро. Поврътулкята – народният танц на торлаците… Опитах се да съм любезен и ги поздравих, но единствените отговори бяха няколко процедени през зъби „Добър ден” и погледи ала „Тоа па к’во пра’и тука?”. Сконфузих се и продължих по пътя си. След 50-100 метра видях през една мрежа как една жена на средна възраст меси тесто на маса в малък двор. Постоях, позагледах се, тя ме видя, но не реагира по никакъв начин. Тогава забелязах, че прави някакви форми от тесто и зададох споменатия въпрос. После всичко се разви много бързо. Отнякъде изскочи видимо пиян мъж (беше не по-късно от 8 часа сутринта) и се завтече към мен. Преди да успея да реагирам по какъвто и да било начин, той се пресегна над оградата и ми извъртя такова кроше, че ми изби два кътника. Когато се свестих, видях, че са ме сложили на стол до някаква маса под един навес. Срещу мен седеше въпросният мъж, гледаше ме втренчено, отпиваше големи глътки ракия и гребеше с лъжица салата от огромна пластмасова купа, за която съм почти сигурен, че беше леген. Северозападната салата обикновено представлява следното: нарязани на едро домати, краставици и лук, осолени до побеляване, а след това на вкус, и полети обилно с олио и оцет. Та, седеше хоминидът и ме гледаше, а пред мен имаше чаша ракия, вилица, лъжица, чиния със салата и двата ми кътника, които явно бяха отхвръкнали при удара. „А, наздраве! – вдигна той чашата си към мен. Нямах избор. А каква ракия пият… Но да не се отклонявам – Я си помисли’, че обика’яш покрай невестата и зат’ва те пуана’. Ама нищо ти нема. Вако Поро като го наплатисах оня ден, паднА като отсечен. Само подметките на гумениците му се виде’а. Добре, че почнА да посинева, та разбра’ме, че си е глътнал езико и му го извадиаме. Ако знааш кък ме на’апа таа жената!… Като казАх „жената”, та се присетих. ИзпратИх невестата, таа, мойта ‘убавица, да викне ветеринарнио доктор, та да види дали мо’е да си ти турне зубите по некакъв начин. Я съм ги сбрал и съм ги измил. Но и на мене ми остана’а 5-6 зъба у главата, ти к’во си мислиш?”. Добре, че в този момент дойде жена му, за да го прекъсне. Но пък и тя какви ги наговори… Ако изобщо се захванеш да ходиш в Северозападна България, трябва да си подготвен, че ще чуеш стотици неща, които ще ти се струват абсолютно невероятни, но всъщност голяма част от тях са истина. Слушай внимателно: Ветеринарят нямало да може да дойде, защото с председателя на ТКЗС-то се хванали на бас, че той не смее да се засили срещу овена на стадото и да го удари с всички сили с глава между рогата. Според жената на моя домакин съпругата на ветеринаря казала, че всичко щяло да мине добре, но овенът се досетил какво са му скроили и не стоял мирен, а също се засилил. Резултатът от сблъсъка бил припаднал ветеринар и видимо неадекватен овен. Жена му се оплаквала, че не може да го свести, а на сина им годеницата щяла да води родителите си на гости, за да се запознаят бъдещите сватове. Ако били „техни” щели да се разберат по някакъв начин, но момичето било от Стара Загора и сега щели да „срамуват”. Както и да е. В крайна сметка вече официално ветеринарят нямаше как да каже тежката си дума по въпроса за избитите ми кътници. Домакинът проумя това, оригна се звучно, пресегна се през масата, взе зъбите ми и с един замах ги метна в градината, изревавайки с все сила „Маменцето му мило родно да ебем у дупе ладно!”. После дойдоха няколко семейства на гости и настана страхотна идилия. Мъжете пиеха като руски артелчици, жените непрекъснато донасяха и отнасяха различни тави, чинии и дебели резени хляб (хлябът е на особена почит в Северозапада. Той е неразделна част от менюто на тамошния хоминид), а децата най-невинно се налагаха с жилави пръчки, които в онзи регион се наричат „връшини”. Когато някое дете започваше да плаче родителите му хич и не проявяваха интерес къде и много ли го боли, а само го заплашваха, че ако не млъкне „ше го потрошат от бой” или „ше го нап’яскат, та да се знае за к’во реве”. После някак от нищото един от гостите, братовчед на домакина, който непрестанно се хвалеше, че се е напил пръв и от другите „нищо не става”, скочи от мястото си към мен с явното намерение да ме удари с празна бутилка от бира в главата. Домакинът обаче се оказа по-бърз, повали го на земята и започна да го рита. В боя моментално се включиха всички гости от мъжки пол, а жените сякаш не ги забелязваха. Десет минути по-късно цялата компания отново седеше на масата. Всички пиеха и се шегуваха сякаш нищо не се беше случило. Аз през цялото време мълчах и се опитвах да разбера какво си говорят сътрапезниците ми на странния си диалект, но домакинът ни изглежда ме е харесал, защото не ме пусна да си ходя нито на този, нито на следващия ден. Пиехме денонощно. Не знам как оцелях. Заспивахме на масата, събуждахме се на масата и продължахме да пием

– Не ви ли боляха счупените зъби?

Нищо не ме болеше! Северозападната ракия, която местните наричат „скоросмрътница”, обикновено е над 60 градуса и на човек като мен, който не е особен почитател на алкохола,  са му достатъчни чашка-две, за да изпадне в състояние, подобно на транс. Умът ми изобщо не се интересуваше какво се случва с тленната ми обвивка, крайниците ми бяха изтръпнали, имах чувството, че всеки момент ще се отделя от тялото си… Разбирате ли къде се готвите да отидете, колега!?

– Да, но това е било преди много години…

Не се самозалъгвайте, че нещо се е променило. Не и в положителна посока

Науката изисква жертви – казах дълбокомислено, като всъщност само исках професорът да ме убеждава още малко, за да не изглежда, че се отказвам толкова лесно. Нещата обаче не се развиха според плана ми.

– Както искате, колега – професорът вдигна рамене безпомощно – Аз бях длъжен да ви предупредя, така че действате на собствена глава.

Сега, няколко месеца по-късно, толкова ми се иска да можех да върна времето назад…

Край

 

Очаквайте скоро първата студия от поредицата за северозападния човек: „Северозападният човек и неговият роден край”

Стоян Торлак

Гласувайте за бащите и майките си, скъпи сънародници!

index

В началото на деветдесетте българският народ можеше да вземе съдбата си в ръце. Не ми казвайте, че е щяло да стане по-зле или по-добре…

Родителите ни, на нас, който сега сме между 20 и 40, можеха да счупят оковите на комунистическото наследство. Но не го направиха. Избраха компромиса… Не ми казвайте, че щеше да е по-зле или по-добре…

Сега, вече 23 години по-късно, родителите ни се вайкат, че пенсиите им са ниски. Защото позволиха парите за пенсиите им да бъдат изнесени зад граница… Не ми казвайте, че щеше да е по-зле или по-добре…

Сега, 23 години по-късно, чуждоправителствени „неправителствени“ организации ни лъжат, че помагат на братята цигани, братята турци, братята черкези… Не ми казвайте, че щеше да бъде по-зле или по-добре…

Сега, 23 години по-късно олигофрени без реален работен ден и докторантури за… на майка си униформата… предлагат да гласуваме за тях. Всъщност, не за тях, а за един от ония, които разваляха седенки… Не ми казвайте, че щеше да бъде по-зле или по-добре…

Сега, 23 години по-късно, пожаро-мутро-олигархо-демагози ни убеждават, че пръднята им звучи добре. А нискочели милионери, имащи речник от три думи (една от които „заподозреният“), искат отново да стават вътрешни министри и няма да се откажат от политиката, докато не се докаже, че са правили това, което всъщност вече се доказа, че са направили. Не ми казвайте, че щеше да бъде по-зле или по-добре…

Сега, 23 години по-късно, мизерници лъжат етническите „малцинства“, че ще им помогнат да се освободят от „игото“ на „мнозинството“. Други мизерници мамят „мнозинството“, че могат да са горди, боеспособни, да търсят разплата или да вадят лопати.. Не ми казвайте, че щеше да бъде по-зле или по-добре…

Сега, 23 години по-късно, един закърмен с комунизма ни предлага 3 стъпки към Чистилището. А една изчукана от комунистически наследник – 33 стъпки към Ада.

Сега 23 години по-късно, някои от нас си местят оная работа от единия крачол в другия и щракат каналите на плазмата, обяснявайки колко са мързеливи останалите. Що се отнася до останалите, част от тях си скъсват гъза от бачкане, но изкарват колкото за оная си работа… Не ми казвайте, че щеше да бъде по-зле или по-добре…

Друга част от останалите изкарват оная работа на други, за да се прехранват. Трета част пък се чудят защо са квалифицирани, грамотни, (почти) полиглоти и пак им се налага да ядат нечия работа… и то доста дребничка на размер, хич да не е… Не ми казвайте, че щеше да бъде по-зле или по-добре…

Май много се заговорихме (ако помните вица), та да свършвам: Ако идете да гласувате на 12 май, ваша (оная) работа. Сетете се обаче за майките и бащите си, за тези на приятелите си, за моите, и ги поздравете… Както само един българин може да го направи… През зъби… Защото алтернатива няма… Не ми казвайте, че щеше да бъде по-зле или по-добре…

Що се отнася до нас, ние сме мазохисти, които имат завидно юначество на маса. Или  са готови да орат браздата си до последен дъх, но не и да ИЗМЕТАТ ГНУСНАТА ПАСМИНА, КОЯТО РОДИТЕЛИТЕ НИ ТРЯБВАШЕ ДА ИЗМЕТАТ. Не ми казвайте, че щеше да бъде по-зле или по-добре…

Идете и гласувайте за бащите и майките ни… Или, ако прецените, идете да прекарате деня с бащите и майките си… Не ми казвайте, че щеше да бъде по-зле или по-добре…

Не ми казвайте, че щеше да бъде по-зле или по-добре… Не ми казвайте, че не е християнско да обвиняваш родителите си и да не си смирен. Достатъчно време бяхме смирени. Не ми казвайте, че щеше да бъде по-зле или по-добре…

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑