Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2

Домашен майстор

Пак съм аз, съпругата. Допускам, че нашето семейство започва сериозно да ви досажда: първо мъжът графоман пълни пространството с разкази, статии, романи, фейлетони и други все още не назовани епистоларни форми, а сега и съпругата му приглася. Няма да прекалявам, обещавам. Той посвети три разказа на моята разсеяност, аз му връщам три, и това е. Този е вторият, така че им се вижда краят.

Неговият втори беше посветен на едни пердета (тука е: „Епизод две: Ескиз за перде“). Ей, не е като да не съм взимала мерки за завеси и преди, но не знам какво стана. Единият прозорец беше по-широк, другият – по-тесен, аз май съм объркала ширината с височината… Абе, в крайна сметка пердетата бяха като извадени от карикатура – с една педя разлика по вертикала, и вместо да закриват и украсяват прозорците, създаваха някакво странно ъндърграунд усещане за модерно изкуство. Бих могла да пробвам да се измъкна от ситуацията, като кажа, че това всъщност е арт инсталация (или пърформанс, ако имах публика по време на самата изработка). Ама, предвид факта, че не се намирахме в Амстердам, а в село Говежда, подозирам, че бих останала неразбран творец. Така че просто трябваше да призная неуспеха на начинанието си. После си ги прекроих и преправих. За Амстердам ще направя нови, ако се наложи.

Със Стоян обаче, когато имаш неуспешно начинание, това не минава между другото. Напомня се, натяква се, разглежда се в детайли, а напоследък, както знаете, и се пишат разкази за това.

Аз пък се научих да съм търпелива. Отначало му давах зор да прави това или онова вкъщи, но разбрах, че от една страна няма смисъл, от друга – най-много да се разсърди и да се скара, защото: „От мен искате да правя всичко“. (Той между другото и средният ни син казва така, когато го карам да си облече пижамата. Стоян добре, че не носи пижама.) Та, както искаме от писателя да прави всичко, така той няма ни най-малка представа къде стоят резервните електрически крушки, например. Е, вярно че аз понякога забравям да заредя въпросното място с резервни електрически крушки, но дори и когато там има такива, съпругът пак няма представа къде са.

С инструментите е подобно положението. Тях поне ги знае къде стоят. Обаче, когато веднъж – два пъти в годината реши да посегне към тях по някакъв повод, всеки път е изненадан: „Кой ми е разбъркал инструментите?“. Е, как кой бе, майна? Ми аз! Докато ги ползвам през останалото време.

И все има обяснение защо не пипва да поправи нещо:

• „На този диван облегалките за ръце само ми пречат. Като легна по корем, и сложа компютъра пред мен, и не мога да си протегна краката изправени.“ И по тази причина новият диван, който купихме преди по-малко от година, все още си стои с две облегалки за ръце, които са на свободно падане. Все още не са закачени по никакъв начин за него. Можеш да ги преместиш навсякъде из стаята. На най-често се случва да бъдат бутнати от всеки, който седне на дивана и се облегне на тях под някакъв страничен ъгъл. И само им се заканва: „Тва не знам кога ше го изфрълим“. Най-странното е, че дори и през ум не му минава да ги монтира. Трябвало да се завинтят там някакви винтове. Ама и аз съм за бой – защо не поръчах и монтаж с доставката на дивана, да ме пита човек… А, сетих се защо – защото на нашия творец трябва да му се пази тишина. Къде сега ще влизат някакви хора да се суетят из къщи и да монтират части на дивани… И от време на време ходя в „Практикер“ и гледам с влажен поглед винтовертите. Момчето ме пита: „За подарък ли разглеждате?“, а аз скромно: „Не, не, за себе си търся нещо“.
• „Как на децата на колелата постоянно нещо им става? Защо все намирате с какво да ме занимавате!?“ – А на децата на колелата от време на време трябва да им се напомпат гумите, да им се повдигне седалката, да им се оправи веригата. И аз се включвам, даже си нося мултифункционален гаечен ключ в дамската чанта, но с някои дейности просто технически не мога да се справя.
• „На това шкафче изобщо не ми се занимава с вратичката, защото е много грозно, старо и соц.“ И шкафчето си стои така, с вратчика, която преместваш цялата, когато искаш да извадиш някакви дрехи. Под „преместваш“ имам предвид буквално – взимаш я с две ръце и я отместваш настрани, облягаш я на съседното шкафче, и после, когато трябва да я „затвориш“ я връщаш облегната на шкафчето титуляр. И това се случва в Говежда – любимото място на Торлака, което по презумпция трябва да е най-обгрижвано от него.

Е, в интерес на истината, за да бъда обективна, признавам, че това лято доста зор си даде като домашен майстор на село. Боядиса всички прозорци и техните рамки, като свали едно по едно всички пирончета, всички стъкла и изшкури повърхностите. И си ги брои: 64 крила и 10 рамки. Обаче, докато ги боядиса… Лелеее, не знам дали повече се оплакваше или повече работеше. Вярно, средно по кутия боя отиваше за един прозорец заедно с рамката, всичките му крила, гънки и гънчици. Смятайте колко му е разгърнатата площ. Аз не мога, но знам, че е много. Че му отне много време, отне му. Че започваше, когато го хванат лудите, примерно в 2 през нощта, започваше, но и че не заспиваше, докато боядиса заплануваните за денонощието прозорци, не заспиваше. Може да започне в 2 часа след полунощ и да го завърши в 18 часа на другия ден, но няма спирка. Което, разбира се, водеше до ново мрънкане, оплакване, сърдене от типа „Аз трябва да правя всичко“. После – работа по новата книга, писане на разкази и статии няколко дена, и след това пак боядисване, неспане, сърдене… Не че не предлагах да се включа, ама не дава – пази си черчеветата като очите си.

Докато не се стигна до последния прозорец с неговите 6 крила. Действието се развива около 12 през нощта. Децата са сложени да спят, а аз се опитвам да разведря настроението на мрачния бояджия.  Незнайно как и защо Стоян ми възложи да боядисам едната страна на едно от крилата. Отначало ме изкритикува ядно, но после откри, че много било хубаво и аз да боядисвам. Постепенно започна да става все по-диалогичен и благоразположен. Отначало се чудех какво му стана на тоя човек – един такъв весел, сговорчив… По едно време загрях – повече разредител ли си беше сложил в боята, по-отблизо ли беше дишал над нея, обаче домашният майстор се беше токсикирал яко. Не че междувременно не пиеше по някое питие на почивките за цигара, ама не беше същото. Всяка вечер пие питиета, ама никой алкохол до тогава не беше успял да му докара този лековато безгрижен поглед. По някое време и той сам си призна: “Eй, аз от тия бои май съм се понадрусал. Едно такова ми е, като в клипа на „Black Hole Sun“.

Така весело си боядисвахме до 4 през нощта, пускахме си музика на компютъра (съвсем малко оцапахме мишката с цвят „слонова кост“) и си говорихме.

Да ви кажа, около месец е минал от тогава, а още не съм измислила начин как да върна разредителя на дневен ред. Като нещо го хванат нервите, все се чудя, дали е уместно сега да му предложа да боядисаме някоя врата или шкаф, та да дишне малко АМВ… Ама ще усети скритата ми цел, сигурна съм. Върти ми се в главата и идеята да потопя неговия ъгъл на покривката в разредителя, но пак не става – бързо-бързо ще се обезцвети и истината отново ще лъсне.

Ако някой има идеи как да интегрирам разредителя отново в нашите отношения, отворена съм за предложения.

Ана Кашкавалджиева-Николова

---

Другите разкази от поредицата тук:

 „Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 1 – За сватбите и хората

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3 – От Вселената до кофата за боклук

---

Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“.
До дни от печат излиза неговият първи исторически роман „Иваил цар“.
Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Ария

Имам една позната. Червенокоса, с малки, стегнати и дръзко вирнати гърди и стройни крака. А очите й са зелени и това винаги ме е навеждало на мисълта, че… Както и да е, в подобни подробности хич не искам да влизам, взаимоотношенията ни години наред бяха странни до платоничност, макар и червената коса в комбинация със зелени очи и точно такова тяло, което чувстваш като царевично стъбло през късния септември всеки път, когато докоснеш гръбнака й да ме навеждаха и на други мисли. Мисли, в никакъв случай действия.

Наречете я блудница, лека жена, спермохранилище или както там искате, но тази моя позната беше чисто и просто курва в най-добрия смисъл на думата. Курвата никога не е имала пейоративен смисъл за мен. Тя не играе мръсни номерца, не се чука с женени мъже, не духа за някой лев. Не дава заради коли, силикон, апартаменти. Животът ме срещна с доста курви, но и с много повече обикновени боклуци. Курвите са интересни, магнетични. Те са разсъждаващи, любознателни, изучаващи света същества. Искат всичко от живота тук и сега, не е само заради шибаното ебане. Зависими са от адреналина, от тръпката, не могат да живеят в скука. Що се отнася до секса, мисля, че имат повече тестостерон и от селския бик. Не си избираш колко тестостерон да имаш, нали?

Ебе ѝ се на жената и това си е. Дали е изначално повредена или пък носи красотата, обаянието и първичната женственост на Богинята Майка в себе си, аз не мога да кажа. Така и не разбрах, пък и не съм го мислил, за мен тя беше просто една приятелка, пред която можех да кажа всичко и тя можеше да разчита на мен за всичко. Какво вършеше през останалото време не ми се струваше особено важно.

Нека да я наречем Ария за благозвучие. Когато бяхме тийнейджъри прекарахме доста часове в обща компания. Има хомо сапиенси от женски пол, с които искаш да се наебеш, ама не просто да се наебеш, а една седмица да не слизаш от тях, но просто нещо вътре в теб те спира, въпреки че си сигурен, че от другата страна няма да има никакъв проблем.

Минали са близо двайсет години. Ария беше общата на компанията. Тогава си играех, учех се, търсех границите. Не пропусках да го намърдам в коя ли не. Беше ми интересно, на тази възраст подобна игра никога не омръзва. Само в Ария не. Ако ме питате защо, няма да мога да ви дам логичен отговор. Седяла ми е на коляното стотици пъти, когато на брега на овалното, изкуствено езеро нямаше свободни пейки в смърдящите на мочурище летни нощи. Прегръщал съм я, когато задуха вятърът в есенните вечери. Давал съм ѝ якето си в зимните утрини, докато си я изпращах за ръка, почти толкова пиян, колкото и тя. Бърсал съм ѝ червените къдри с фланелката си, когато се извие някоя внезапна пролетна буря, за да отмие всичката гнус от душите ни.

Ария се ебеше наред и като го казвам имам предвид точно това. Аз също не пробирах. Харесвах я, наистина я харесвах. Знаех, че и тя ме харесва. Лесно е да се разбере подобно нещо. По това как се сгушваше в мен, по начина, по който преплиташе пръстите си в моите, по погледа й, когато се разделяхме пред входа на блока, в който живееше.

Винаги ме целуваше по бузата. Ей така, надигаше се на пръсти и ме млясваше отривисто, все едно искаше да ми покаже, че съм ѝ брат. А аз наистина ѝ бях брат.

В средата на деветдесетте сексът не се правеше само по собствено желание, а на Ария и ѝ се носеше славата на мома с фриволно поведение, та мутрите я бяха нарочили да я продават в Холандия. Изпращах си я до тях всяка вечер, независимо колко хуя е изяла. Стига да го беше направила доброволно, това за мен нямаше значение и целувката й по бузата ми не смърдеше на сперма, а ухаеше на виолетки.

Когато обаче някой се опитваше да я насили, аз защитавах свободния й дух с гърбината си. Бих, биха ме, какво толкова? Никой не еба Ария насила. Никой не я изнесе за Ниската земя, за да стои на витрините и да духа за двайсет евро. Ария духаше с готовност безплатно, но ако я бяха накарали да го прави за двайсет евро, би умряла от мъка само за няколко месеца, сигурен съм в това.

Не го позволих и те се отказаха. Не от страх, можеха да ме сдъвчат и изплюят като едното нищо, просто решиха, че усилията не си заслужават.

Ария ми беше важна по някакъв странен начин. Знаете, едни предпочитат боб с наденица, а други – настъргани трюфели. Е, аз съм почитател на истинските неща. Боб с трюфели или настъргана наденица… Какво значение има? Стига да радва. Никога преди не съм имал истинска приятелка жена. Всъщност, момиче.

Прибирахме се почти всяка вечер заедно, тя беше свършила това и онова, аз не бях останал длъжен, но никой от нас не бъркаше ебането с приятелството и държахме да оставим страстните въздишки зад гърба си и да походим двайсетина минути заедно, за да изтрезнеем и да си плямпаме безсмислици. Напосоки. Сменяхме уличките, за да не ни доскучаят. Крачехме напосоки. Сменяхме темите на разговор, за да не си доскучаем. Понякога се отдалечавахме на светлинни години и в маршрута, и в приказките. Но се откривахме и връщахме в реалността за миг.

Ария за мен е символ на свободния дух и нито веднъж не й посегнах. Не, че не ме привличаше. Просто не исках да бъркам под полата й. „Путката винаги разваля приятелството“, казваше един мъдър човек, който вече не е между нас и аз съм твърдо убеден, че е прав. Не знам как съм издържал, странно чувство е. Като да имаш тучна ливада на пет минути от къщата си и в ранна пролет да ти се пръкне някой кукуряк. Хем искаш да го откъснеш и да го отнесеш у дома, хем ти се ще да си остане там и да те посреща ден след ден… Ситуацията е сложна, но с Ария запазихме искрени отношения, чак, докато всеки хвана насам-натам по университетите.

Прибирах се рядко в родния си град, а, когато го правех, все гледах да забегна в планинското си село. Така и не се засякохме близо двайсет години. Когато питах общите ни приятели, тя все беше някъде. Пък и не съм полагал особени усилия да я открия, признавам си. Достатъчно беше да отида до тях, докъдето я бях изпращал безброй пъти, или да поискам телефона й от някого, но не го направих. От леност или поради друга причина, нямам представа. От нея ми беше останал хубав спомен за искрена близост и толкова. Може би не съм искал да го разваля, знам ли…

– – –

Преди известно време отново бях в родния си град. Срещнах се с един приятел. Не са ми останали много. Някои забегнаха в столицата, други по терминалите… Той поиска от мен, така, докато си пиехме пиенето, да му стана гарант, щото щял някакъв кредит да тегли. Хубавото на Северозапада е, че процентът на увъртания, вербални игрички, кур капани и всякакви интрижки е по-нисък от средния за страната. Да, хората са, сме, по-груби в изказа си, но пък рядко играем зад нечий гръб. Именно затова и му казах право в очите, че това няма да стане и че ще направя всичко възможно, за да тегля кредит или да се занимавам с подобни гадории след погребението си през 2065 година.

– Добре, тогава ела с мен поне за компания – рече той.

– Какво пък толкова, ще дойда, ама не ми се бави, че даже не ми се и влиза на такова място! – отвърнах.

Влязохме. На такива места температурата винаги е приятна, щото климатиците бумкат да си ебе майката. Служителите са вежливи, поздравяват, усмихват се, опитват се да го докарат на приветливост в гадните муцуни, защото искат… да ти ебат майката. И да си вземат бонусите.

Заприказваха се там, аз се закашлях от климатика и липсата на никотин и ядно подскочих от удобното канапе. Запуших пред витрината от стъкло, по-дебело от малки ми пръст и зачаках.

– Не съм те виждала от хиляда години! – някой ме млясна по бузата, преди периферното ми зрение да успее да ме предупреди. След това тя застана срещу мен и ме зазяпа усмихната до ушите.

– Откъде изскочи!? – прегърнах я и й разтърках гърба.

– От миналото! – млясна ме тя отново, дръпна се метър-два и се фръцна около оста си.

– Да, същата си си – усетих каква е правилната ми реплика. – Даже си по-добре, Ария, определено си по-добре, моме…

С жена можеш да се заяждаш за всичко, ама не й казвай, че е погрозняла, надебеляла или състарена. Ще умреш. В страшни мъки. Тя ще се погрижи за това лично, честно. Самият аз съм умирал в страшни мъки няколко пъти, преди да се науча да правя сносни комплименти. А и сега беше лесно. Тя наистина беше бахти пичката! Само, дето очите й изглеждаха някак помръкнали, въпреки че лицето й грееше в усмивка.

– Тук работя – кимна през рамото ми и се приближи толкова, че да усещам дъха й – Шеф на отдел съм и като те видях на камерите сърцето ми подскочи. Помниш ли…

– Всичко до последната секунда – отвърнах и поех протегнатата й ръка. Тя вплете пръсти като едно време. Усещането обаче не беше като едно време.

– Всичко!? – възкликна тя и красивите й гърди се развълнуваха под черната рокля. Беше съвсем леко наедряла. Но съвсем леко. Колкото силуетът й да се измъкне от пашкула на моминството и да придобие женственост. Беше по-красива от всякога. Но тия очи… Не бяха те…

– Ария…

– Знам, знам, и аз помня всичко – усмихна се тя и усетих дъха й. – Знам, че не обичаш да повтаряш. Да се съберем по семейно, разбрах, че си заформил цяло племе.

– Ти си семейна!? – от това повече нямаше какво да ме изненада. Ария семейна и работи като шеф в офис за бързи кредити!

– За теб никога – мразя гласът на жена да хрипти в гърлото й. Не знам нищо по-възбуждащо и разпльокващо волята ми от това. Но очите не бяха същите. И докосването на ръката й не беше толкова чисто. Приближи и облиза месестите си, изваяни устни, деликатно начервени в черешово – Преди години пропуснахме много възможности, не е задължително да е семейно. Мога да кажа, че съм на работна среща, когато поискам. Мъжът ми има няколко апартамента…

– Трябва да се прибирам. Довечера.

– Вечерен час!? – разсмя се тя и ме погали по рамото – Точно ти!?

– Не, трябва да си ходя, не мога да остана повече тук, работа знаеш… – наведох се, прегърнах голите й рамене, а тя задържа устните си на бузата ми по-дълго, откогато й да било. Ария беше умна. Знаеше всяка моя мисъл дори и в този момент. И двамата бяхме наясно, че е за последно. Оня от едно време беше мъртъв, неговата приятелка Ария – също.

Моят познат излезе в правилния момент и с нея се разделихме с усмивка и сплетени пръсти. Без думи.

Известно време вървяхме мълчаливо. После се насилих да го попитам.

– Дадоха ли ти парите?

– Да бе, няма проблем! – оживи се той. Дяволът е много силно копеле – А коя беше тази. Бахти яката пичка. Ти да не си…

– Една курва… – прекъснах го – Просто една курва…

---

Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“.
До дни от печат излиза неговият първи исторически роман „Иваил цар“.
Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия, част 1)

За датите и хората

Преди седмица – две моят многоуважаван съпруг Стоян Николов, известен като Торлака, надълго и нашироко се оплака от мен в три части. Та, рекох, че е съвсем в реда на нещата, да му върна жеста. Не, че има от какво да се жалвам, та той е такава кротушка… благ характер, казвам ви! Вие го виждате тука пише срещу тоя и оня, хули, псува, ругае… ооо, това е само алтер его, негова обществена роля, а иначе – вкъщи по цял ден пее псалми, гледа от терасата формата на облачетата по небето и се чуди на кого каква добра дума да каже. Ама все пак, аз, нали стана ясно, че така и така го подтиквам да се отказва от брака, та просто ще нахвърлям няколко мили момента от съвместния ни живот.

Ето тук (Епизод 1 – Две сватби без едно изпросено погребение), нали помните, Торлака сподели с вас как съм го завела на една сватба два пъти? Е, вярно, заведох го – две поредни съботи – не мога да си изкривя душата. Ако се бях сетила да взема поканата, би помогнало да не се случи, и това е вярно. Ама, разберете ме и вие. От полезните вещества в моето тяло на три деца мозъка съм изградила. За кости, мускули, клетки, това – онова да не говорим. Ами, нормално е да забравям малко. Те тези полезни вещества да не са неизчерпаеми!? И аз си се знам – не помня разни неща. Трябва да си записвам, иначе нещото го пиши бегало. Е, ако е някаква ненужна информация като например как се казва бившата жена на Джордж Харисън, коя е най-известната солова песен на бившия китарист на Red Hot Chili Peppers Джон Фрушианте, или на колко години Еди Ведър, вокалът на Pearl Jam, се е преместил от Сан Диего в Сиатъл, е такива работи моментално се запаметяват на хард диска ми. Не знам как е програмиран и защо си избира да се пълни с подобни данни, но съм се примирила. И, ако има да се помни нещо съществено, си го записвам. Ако се сетя да го запиша, разбира се.

Затова, когато се готвим да пътуваме, аз принципно си правя списък. А в случая, за който иде реч, пътуването беше до Говежда, селото на Стоян, където прекарахме почти цяло лято, а междувременно ходихме и на сватба.  И списъкът беше доста дългичък: от гумените ботуши на децата (че ако завали дъжд да газят в локвите), през водните им очила (щото нали всеки ден сме на реката и те плуват, шляпат, скачат от скали), дрехи за два месеца за пет човека, тоест – за децата и за нас (дребосъците може и да са малки на размер, ама си се броят за хора – трябват си им дрехи за жега, за студ, обувки, сандали, джапанки, книги за четене от списъка), включително специален инструмент за остъргване на пети (не че имаше смисъл да го взимам; въпреки че на Стоян петите имат изграден лабиринт от гранд каньони и даже от време на време го болят от прекомерна напуканост, а да не говорим, че се налага да купувам спално бельо през месец – като спи няколко пъти на един чаршаф, долната му половина изглежда сякаш я е стъргал с шкурка; и въпреки всичко съпругът твърдо отказва да облагородим тези грозни и неудобни за нищо пети и инструментчето само дето го разнасях, така и не влезе в употреба) до официални дрехи, защото нали сме на сватба (въпросните дрехи, дето се оказаха толкова полезни, че ги носихме не веднъж, а цели два пъти).

Та, приготвям аз багажа, водена от свещеното списъче, обаче то пък, както би трябвало да е станало ясно, е нужно да е достатъчно подробно, и е трудно човек да се сети за всичко, което заслужава да бъде включено в него.

Тук е редно да отбележа, че Стоян също не е цъфнал като помняч. И не го казвам за друго, ами за да го похваля. Може да не може да се сети как се казва новото гадже на най-добрия му приятел, може и да не разпознава човек, който му казва „здрасти“ и очевидно му се радва, сякаш са си говорили дълго и приятно поне няколко пъти и най-вероятно на чашка, може и да не познае някой свой фейсбук приятел, на когото трябва да надпише книга на живо на представяне и под мустак да ме пита „кой беше този“, може и да няма представа каква случка съм му разказала на предния ден, или пък – че трябва да вземе децата от градина, обаче поне числа помни. От дати на исторически битки, през набори на известни хора до рождени дни на приятели. Всъщност, най-услужлива е паметта му за историческите събития, но и с другите изброени се справя.

Така че, когато, още преди да тръгнем от Търново за селото му, той ме попита „Кога беше сватбата на Пресли?“, за мен това си беше чудесно развитие на събитията: казвам му датата, той я запомня, и сме готови. Е, ако бях взела поканата, и това също би улеснило нещата, ама да не се отклонявам сега. Попита ме той, а аз, тъй като, както стана ясно, не разчитам много на краткотрайната си памет, отидох до хола, взех поканата и му казах: „15 юли“. Не мислете, че докато пиша този текст, вече съм я запомнила – и сега погледнах поканата за сверка. И всичко обещаваше да мине без проблеми. Ако вместо да върна поканата във витринката я бях подредила при нещата за взимане, щеше да е още по-лесно, ама стига съм издребнявала.

След няколко дни стегнах багажа, потеглихме с катуна по маршрутки, влакове и автобуси, и от Търново – в Говежда. А защо разчитаме на влакове и автобуси, той бегло е споменал, а аз да не почвам темата. Пристигаме там и след няколко дни благоверният ме пита:
– На 8 юли ли беше на Пресли сватбата?
Аз, коя беше датата, спомен нямах, така че, като една кротка съпруга, съгласяваща се с мнението на мъжа си, и доверяваща се на неговата памет за дати, отговорих:
– Май да. Ама не помня дали беше обедна или вечерна. Ще се обадя на Петя да я питам.
Петя е нашата кумица и също приятелка на настоящите младоженци, поканена на сватбата им. Обадих се, питах я. Та каза, че също не помни, и ще си погледне поканата. На следващия ден, вече погледнала, ми върна съобщение, писмено, та да не объркаме нещо: „18:30 ч.“

И вече всичко е под контрол. Имаме официални дрехи, Стоян знае датата, аз – часа, уговорили сме техните да гледат децата… Продължението на историята го знаете.

Добре де, отидохме, върнахме се, пак отидохме, нищо толкова фатално не е станало. А съпругът се оплаква ли оплаква. И се кара по пътя на прибиране от първата сватба, и на всеки се жалва, и цял разказ написа по случая. А пък аз даже и някои положителни страни на ситуацията виждам. По-долу ще ви ги спомена.

Фото доказателство, че накрая отидохме на тая сватба. И Петя, дето ми каза от колко часа е, и тя е тук.

Ама преди това, като се заговорихме за помнене на дати, да ви разкажа  нещо. Беше сутринта на 21 юни. Може би 2003 година. Около 11 часа. Стоян, който тогава временно покрай следването на магистратура припечелваше дневен хонорар като статист във филма „Спартак“, се събужда рязко. Посяга с бързи движения към телефона, вдига слушалката и припряно набира някакъв номер на шайбата:

– Майче, как можахме да те забравим! Та вчера ти имаше рожден ден, а ние пропуснахме да ти се обадим! Да си здрава, щастлива…

Звукът в слушалката на стационарния телефон в квартирата ни беше усилен на макс, та от там се дочува:

– Благодаря, майче, ама не си пропуснал рождения ми ден. Той е на 20 юли.

Сега, да не излезе, че допускам, че Стоян не знае рождения ден на майка си. Знае го, ама объркал се е човекът – статист в „Спартак“, цял ден тича с доспехи по баира под юнското слънце, понапекла му се е главата, а вечер – някое друго питие засили ефекта… Пък и важното е, че е подранил, а не е закъснял с пожеланията си. Има възможност да ги поднесе пак на правилната дата. По принцип е така. Но ето какво се случи след месец.

На гости сме у родителите му точно по повод майчиния му рожден ден. Празникът удобно се пада в събота, а ние за оптимизиране на уикенда сме отишли в Монтана от петък. Седим на масата с техните, ядем, пием, говорим си и чакаме да стане 20 юли, за да поздравим майка му. Около 23:20 обаче Стоян скача от масата и напада майка си с целувки:

– Ей, майче, той рожденият ти ден дошъл преди 20 минути, а ние как пропуснахме, че е станало 12 часа! Да си жива и здрава…

Това е то. И на най-стриктните с датите се случва да объркат рождения ден на майка си. Два пъти. Пък на мен ми намира кусури, че подранявам за една сватба веднъж.

Така и така се върнах пак към сватбата, ето ги и положителните страни на нашето двукратно ходене:

• Стоян се сприятели със шофьора на бусчето, което кара хора между село Говежда и Монтана;
• Посетихме два пъти в рамките на две седмици мястото, където и самите ние отпразувахме гражданския си брак преди 12 години. Е, първия път не ни връхлетяха много мили спомени, защото бяхме заети да се измъкнем от сватбата на непознатите хора така, че да не разберат, че не сме за там;
• Всъщност никой не разбра, че не сме за там, тъй като то мястото е открито, ние направихме една обиколка с официалните дрехи и се оттеглихме. Може и да сме били просто на разходка –кой ще го оспори?;
• Два пъти останахме без децата за повече от 4 часа;
• За успокоение на Стоян признавам, че освен поканата за сватбата в багажа за селото забравих да сложа и силиконовите формички за кексчета, известни още с хубавата българска дума мъфини. Което доведе до това, че децата бяха принудени цяло лято да ядат само кекс в класическа форма.

Поздрави,
Ани Кашкавалджиева-Николова

---

Другите разкази от поредицата тук:

 „Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“

Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2 – Домашен майстор

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3 – От Вселената до кофата за боклук

---

Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“.
До дни от печат излиза неговият първи исторически роман „Иваил цар“.
Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

„Иваил цар“ – Глава първа

Откъси от книгите ми, новини и разкази може да видите в новия ми сайт torlaka.com. Заповядайте!

Предговор

 

В бурните, колкото величествени, толкова и трагични десетилетия в края на XIII век на българската историческа сцена се появила една забележителна личност.

Колкото значима, толкова и противоречива. Колкото обичана, толкова и недолюбвана. Колкото магнетична, толкова и презирана. Знаем името ѝ от една – единствена приписка, дело на Войсил Граматик, в която се казва, че „Аз, раб Божи Костадин чьтъц, а зовом Войсил Граматик писах книги сие перзвитеру Георгию, а зовом по Радосаву в граде Свърлизе в дни цара Иваила и при йепископе нишевцем Никодиме в лето 6747 индиктион стояху гръци под градом Тръновом.“.

Без да си поставям за цел да влизам в каквато и да било полемика с големите специалисти по граматика и лингвистика, с професионалните историци или да претендирам за меродавност, имайки предвид особеностите на писменото слово в оня период, за нуждите на повествованието използвам формата Иваил. Твърде загадъчно име, носено от твърде загадъчен човек, минал през историята на страната ни както буря ломи изсъхнали дънери само за да даде възможност на млади филизи да намерят път към живота.

Да, след сприята животът се възражда, но последствията от нея се помнят дълго. Толкова дълго, че вдъхновяват, предизвикват противоречия или злост и до днес.

Всеки преценява за себе си. Иваил не е и никога няма да бъде еднозначен. И не би трябвало да е такъв, защото истинските хора не са светци или проклетници, а… истински хора. Пълнокръвни човеци. Защото черното и бялото съществуват само в главите на глупците. Всичко в характерите ни е просто нюанс на сивото.

Нека ви разкажа историята на Иваил цар така, както аз я знам. Другото оставям на вас.

 

 

---

 

 Глава първа

Откъдето майката, оттам и родата

Родих се в грях.

Ако искате ме обвинявайте, че се оправдавам за нещата, които сторих после, свикнал съм. Животът ме научи да нося бремето на плещите си, без да се оплаквам. Не знам, може Бог да ме е създал такъв, може животът ми така да се е стекъл… Сами преценете.

Майка ми беше… просто майка. Като всяка една. Първите неща, които са се запечатали в паметта ми за нея, изобщо не са свързани с разума. Те са сякаш клеймо, оставило следа само и единствено в сърцето ми. Страхувам се, че сега, когато невинната ми по онова време душа, е препълнена с отрова, може и да кажа нещо, което да ви се стори недостатъчно силно, но не таете и капка съмнение. Обичах тази свята жена истински.

Топлината. Ядеш, спиш, мърдаш, проплакваш, укрепваш. А тя неизменно е там. Без нея не бих оцелял и ден.

Разказвам собствената си история. Не съдя, не задавам въпроси, не търся отговори. Аз съм просто Иваил. Каквото съм сторил, сторил съм го. Вярвах, че вземам правилните решения. И не съжалявам за нито едно от тях. Напротив.

Живеех във време, което превърна всички ни в зверове. Клах и проливах кръвта си. Не исках да правя нито едното, нито другото, но вярвах, че така трябва и не съм се колебал нито за миг.

– – –

Но, да започнем от начало. Както рекох, родих се в грях, а в ония векове това не беше никак подобаващо начало на живота. Ако мислите ми ви се струват разбъркани, няма да сбъркате. Съвсем в реда на нещата е. Не знаете, но ще разберете защо.

За майка ми бях тръгнал да ви разказвам. Неукрепналото ми телце намираше при нея не само топлина и грижа. Знаете какво е… Може да си мятал камъни по птичките, първичната злост иска своето, да си заклал вълк още преди да си навършил дванайсет, да си скочил върху съседското дете и да си го блъснал в пряспата в най-свирепата зима която някога си виждал… Майката все ще те приласкае. Майката те обича безусловно. От дън душа, от цялото си сърце. При нея можеш да се подслониш каквато и беля да си сътворил, без да се страхуваш, че ще ти се сърди до живот.

Може да си една глава над нея, а десницата ти да е налята колкото бедрото ѝ, няма значение.

Ласката си беше все там и единствено тя ме успокояваше. Ден след ден. Майка ми не дочака да стана една глава по-висок от нея. Бог избърза.

Представяте ли си какво е да изкарваш цялото си битие с първородния ми грях на плещите си? Майка не си го беше пожелала. Не си го беше представяла така. Разказвала ми е за мечтите си и знам какво говоря. Просто ѝ се беше наложило да го изживее. По-право, наложено ѝ е било.

Единственото онождане[1] през живота ѝ… Тези няколко мига ѝ бяха отнели невинността на моминството и я бяха обрекли на самотата на грехопадението. В замяна ѝ беше оставило единствено мен. В един ден тя загубила иначе добрия си живот, но това го смлях хапка по хапка. Вие обаче можете да лапнете горчивата лъжица наведнъж. Да ви е сладко!

Майка била на петнайсет, дъщеря на вечно навъсен мъж, строг господар на една крепост в диплите на планината, която наричахме Хем. Точно между заснежените ѝ върхари на запад и пенливите морски талази на изток. Там родът на дядо ми живеел от време оно. Там се слушала волята им от поколения и предците му посрещали с готовност всяка атака на враговете. Там съграждали вярата във величието си, преходно като всичко друго земно.

Мястото било проветриво, така да се каже. Врагове идвали и си отивали, загивали или завладявали, според случая. Веднъж тържествували, друг път оставяли костите си по хълмовете ни, в нищото, далеч от дома си.

Легендите твърдят, че родът ни е гнездо на велики хора, но аз няма как да го знам, защото майка ми е била твърде млада, когато я изгонили от него с мен в корема ѝ. По-право, заради мен в корема ѝ… Ще ви кажа само това, което съм подочул от тук – от там.

Бидейки почти невръстна, по времето на цар Калиман[2], сам по себе си малък пикльо, колкото и надуто да звучат титлата и името му, майка ми я положил по гръб някакъв. Не е хубаво да говориш така за баща си, но ето, правя го, съдете ме, ако искате. Веднага уточнявам, Калиманчо не носи никаква вина за събитията, които са се случили по времето, когато е седял на престола.

Прелъстил я не царят, нали бил дете, а един хубавец със засукан мустак, едър като мечка в гърдите. Тя твърдеше, мир на праха ѝ, че му се е опънала, но това аз не го вярвам, Бог да ми прости.

Оня безподобен нехранимайко, баща ми, дошъл в твърдината, яхнал дорест кон. Почти невръстната девойка го видяла през мъничко прозорче на покоите си в една ранна утрин, когато слънчевите лъчи се отразявали в покритите му с броня от ковано желязо плещи, и веднага се влюбила в него. Заради любовта ѝ, която я надживя, мразя оня на дорестия кон още по из дъното на душата си.

Какво ѝ е наговорил, аз не мога и не искам да знам. Но явно е бил убедителен в приказките. Поне, ако съдим по последвалите събития.

Чул съм, че бил як мъж с рязък глас и непреклонна дума. Силен на маса, сякаш непобедим в битка. Изпратили го от Царевия град, за да помогне в охраняването на източните проходи на Хем, тъй като ромеите искали да ги овладеят и да си осигурят лесен начин да нахлуват на север от планината.

Щом е довел цяла дружина воини, не е бил човек без гръб. Пък и дядо ми и баба ми се направили на разсеяни за намеренията му, а майка го пуснала в ложето си, между недокосваните си от мъжка ръка бедра. Тоя гад е бил добър воин и обаятелен мъж, за това не можем да спорим. А и с положение в средите на знатните. Също нямам съмнение. Макар и през последващите години да направих всичко възможно, за да го обвие съзнанието ми в пелена от злъч и ярост.

Майка започнала да наедрява точно след като Ирина, последната жена на Иван Асеня[3], цар над царете ни, ромейка и по произход, и по нрав, отровила Калиман. Така се твърди, тогава не съм бил роден, та само поназнайвам оттук-оттам.

Каквото и да се е случило обаче, ясно е, че Калиман, роден на Иван Асеня от маджарката Анна-Мария, си заминал скоропостижно още невръстен, а на трона се възкачил Михаил[4], син на Ирина. В първата година на управлението на този цар, и той дете като предшественика си, съм се пръкнал аз.

Били тежки времена за България. Старата слава на родината ни се сгромолясвала като ударен от гръм вековен орех, а богатствата и многобройните ѝ земи станали привлекателна плячка за хищните ѝ съседи. Не било леко и на майка ми, макар това, което се струпало на родната ни земя да засенчвало нейните неволи.

Щом дядо и баба, тези издънки на славни родове, поддали на бащиното ми велелепие и майка ми позволила на юначния воин да пръсне семето си в нея, той внезапно изчезнал. Просто ей така. Не им станал зет. Нито пък неин съпруг. Или пък мой баща.

Отблъснал още едно ромейско нападение, събрал дружината си още на разсъмване в онзи зноен летен ден и зората се отразила в бронята на гърба му. Задържал се само няколко седмици.

Пришпорил дорестия си кон към Търновград. Пяна капела на парцали от бърните на горкото животно, но той не спирал. Някои дори твърдят, че възнамерявал да се опита да седне на престола.

Трябва да признаем, че, ако наистина е имал такива намерения, е избрал твърде сгоден случай. Ирина била свалила Калиман, цар бил няколкогодишният детиняк Михаил. Какво можело да спре мъж в силата си, какъвто бил баща ми, да сложи короната на търновските царе на главата си? Нищичко. Освен съдбата.

Майка ми мълвеше с половин уста – загинал на отиване към Престолния град. Обещал, че, като завладее трона, ще се върне за нас. Дали е имал подобно намерение или не, само можех да гадая. Дядо осъзнал, че е започнал да се оплита в собствените си кълчища, а мама зачакала любовта на живота си да се появи отново.

Оня обаче попаднал в засада, поставена от други боляри, също петимни за търновския трон. Изклали дружината му до крак, а после свалили и него от коня, макар и да не спрял да размахва меча си, докато не го набучили с поне трийсет стрели. Заклал, изтърбушил, посякъл, разпорил десетки мъже. А накрая, паднал по гръб, скършил врата и на тоя, който дошъл да се увери, че е мъртъв. Може да са слухове, може и да не са.

Дядо ми осъзнал, че иначе отлично замисленият му кроеж да ожени дъщеря си за бъдещ цар, не се получил, както му се било искало. Въпреки стремежите си, се озовал с пръст в устата и трудна[5] от греховна връзка дъщеря.

Той обаче бил със студено като парче лед сърце и не си поплювал за нищо. Без много-много да се замисля, прокудил майка ми в едно от селата, които владеел заедно с крепостта си.

Изгонил я най-безцеремонно, след като ѝ устроил публично унижение на площада, и мятал от стените на твърдината си зелки по нея, крещейки в несвяст, че е паднала блудница. Поела била пътя на Дявола. Сякаш той нямал участие в пропадането ѝ…

– – –

И така, с майка ми сме останали сами. Не съвсем, де, поне не и в битийно отношение, слава на Бога. Дядо все пак разпоредил тя да бъде обгрижвана от жените на пастирите, долу, в полето. Не ни беше забравил напълно, това не мога да му отрека. Просто искаше да сме далеч от очите му, независимо каква е била причината – дали заради провалените му кроежи или защото се срамуваше каква каша е забъркал самият той, за да съсипе живота на дъщеря си.

Но всичко сторено влачи друго след себе си. Никой не може да избяга от него. Така е било, така и ще бъде. Никой обаче не би успял да избяга от последствията на постъпките си. Не се е случвало, не се случва и няма да се случи. Дядо ми прокудил първородната си дъщеря, но така дал почва на синовете си да се настроят един срещу друг. Е, това не станало веднага, защото по онова време те били невръстни, но пък и не се забавило твърде много. Да си кажа честно, Бог избра правилния момент за дрязгата между вуйчовците ми. Но, докато стигнем дотам, има още много да разказвам.

[1] онождане – акт на копулация

[2] Калиман I Асен – цар на България (1241 – 1246); Син на цар Иван II Асен от брака му с маджарската принцеса Анна-Мария

[3] Иван II Асен – цар на България (1218 – 1241)

[4] Михаил II Асен – цар на България (1246 – 1256); син на Иван II Асен от брака му с Ирина Комнина

[5] трудна – бременна жена

---

Книгата „Иваил цар“ ще излезе от печат в началото на октомври. Може да направите предварителна поръчка с лично посвещение от автора като съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Епизод три: Уф, дали заключих у нас…

Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части)

Четири лета подред бих с кирката, та да очовечим един заден двор и дечоро да си играе у ньего. Дечоро не уважава много мою труд и райграсо, дека им садим и се борим с тревояко, ама тва е друг въпрос. „Жена, коза и паламида дом си да не пущаш“ е казал мъдрецо, та сега за жената, дечоро да се опраа.

Негде къде два часо след полунош да е било, коги най-после стигнах до банята, та да се очовечим. Жежката вода ми достая душевен оргазмец. За завръшек си шибнах един студен душ и смеем да каем, че се преродих.

Понеже от банята до вратата на къщата требва да се мине изотвънка, по пътеката, я се кефим на вечернио хлад, дека отвева сички трудово-възпитателни процеси, къде съм преживел през деньо. Праи го с юбезното съдействее на студените капки вода по раменьете и гръбината, къде се стачат чак до гъзо ми.

„Закво да се прибирам веднъга?“, си рекох като се загледах у звездите и издишах пара навръх средата на юли месец. По наште географски ширини тва си е лукс, съгласете се, уважаеми читатейе. У чашата имам още колко за една цигара на теферич, на масата поди открито небе.

Не бръзам. Освежил съм се и седим да слушам кво си прикаат щурците. Децата и жената спат у различни стаи горе, макье ми и баща ми са легнали у таа, баш до входната врата, къде сега се пада до десното ми рамо. Сичко е спокойно. Ни на западнио, ни на източнио фронт нема нищо ново. Има откинат от реалнустта миг безвремие и я му се наслаждавам с плъни с никотин дробевце.

Да, ама фасо ми опари пръстете и я го фрълих ядно у пепелнико. Миго безвремие беше пропаднал като мъда у съдрани гащи. Требваше да напуснем масата с провесените нади ньеа звезди и да улетим поди завивката, че утре па ше пишем като изоглавен, нема лабаво.

Натискам бравата да къщната врата. Уй! Натискам пак. Пак уй, ама четврътит. „Таа шашавата ме е закючила…“. Нема да казвам другите работи, къде си помислих, они са вътрешнозаводска информацеа. Само да ви речем, че неколко пъти, с увеличаваща се сила на изказа, изкрещех името й поди джамо. Ни звук, ни картина. Сичко спи блажено, а я маам хавлиена кръпа на пьочките и не мом да си улезнем у бащинията. За момент ми мина през главата да спим у плевнята, ама даже и на мене там ше ми е прекалено проветриво нощеска, та ше се оцъклим като паметник на комунистически ударник. Палнах нова цигара без даже да се усетим, замислих се и кък си псувах напосоки, се сетих!

„Троп-троп-троп“. Тва богоугодно начинание го реализирах посредством песница, използвайки като медиатор черчевето на прозорецо на стаата, дека спат наште у ньеа. Они поне са на пръвио етаж, та нема кък да ме не чуат като онаа шашавата. Отне неколко минути, но даде желанио резултат, та да се не налага да си присаждам нови бъбреце, прекарвайки нощта гол у сеното. Макье ми се стресна жената, та й изкочиа ангелете, ама…
– Кой!?

– Я съм, макюшо. – отговарам със спокоен, равен тон.

– Какво е станало? – още е задъана от уплахата.

– Ела да ми отключиш, да не седим навънка. – пак съм като гранит. Поне за пред ората. Я си знам вътре кво ми е.

– Защо си се заключил бе, мамо!? – вече не е задъана от уплахата, а я съм на вратата.

– Не съм я. Мойта убавица.

– Идвам! Ама, моля ти се, кротко… Она е забраила. Недей да викаш, толко работи си има жената на главата…

– Я коги съм викал през живото си? – на влазанье я цукам по бузата, ама она ме поглежда без капчица доверее. После се качвам по дръвените стлъби къде вторио етаж, отварам вратата и почвам да дръжим една лекция пред дълбоко спящио студент.

Разпрострех се надлъго и нашироко у времепространството, който подход собствено е единственио сигурен начин да не постигнеш никакъв положителен резултат, дори да си прав като ръбо на панталоно на университетски преподавател по математика. Ако щете ми вервайте, ама не съм викал. Поне не толко, че да ме чуат у което и да било съседно село.

Имаше там тва-онова като философски спор онаа нош, ама нищо особено. Тръпи се, кък викат ората. Не сме си вадили очи, кво си е станало у Лас Вегас, там си е останало.

– – –

За преди неколко дена обаче па изобщо нема кво да крием, оти оно само на смех си ме напуши, та не е за Лас Вегас, а за „Фолти Тауърс“. Нали знаете, коги човек вече нема правилно действее. Или се смее, или реве. Я не съм по рево от къде пе-шес годишен, макар и да ми се случава понекогиж.

Пак съм си легнал по нощите с тва пусто писанье, двеста-триста ияди думи на годин не са малко, таа жената. Сутринта ме събуждат обичайните шумове. „Мамо, каква е закуската?“, „Мамо, акал съм“, „Мамо, къде са ми дрехите?“, „Мамо…“, „Мамо…“, „Мамо…“. Мене ме не дират за никви битийни работи, коги мама е покрай тех. Тва не мом да го отречем, а и не сакам.

Мама им даде кво да едат, да си облечат, изфръли, изми и връна грънето на най-мининкио, което и я праим понекогиж, ама с особена гражданска позиция, и каза, че требвало нещо да си свръши жената. Вече не помним кво, ама от мене се сакаше я да изведем децата малко на разодка. Бахти кефо, верно ви каам! Тамън съм доволен, че съм свръшил убава работа нощеска, сега имам неколко свободни часа, додек си сберем пръчетата и мозъко ми произведе нова добавена, така да се кае, стойнус. Което, за мозъко ми и добавената стойнус, е твръде, ама твръде дискусионно, май създава отнета стойнус, но се пак не са предмет на днешната ни приказка.

– Айде, фочни! – наричам ги на майтап по тоа начин, оти среднио убавец, коги беше по-миничък, не моеше да кае „животни“ и така артикулираше таа словоформа.

– Да! Да! Да! – дружно възклицание. Они ми се радват по неква неведома причина. Много са мили, коги сме си само коч компанията. Иначе пред мама се пробват с номерата – Тате ще ни извежда!

– Тръгвайте, че ей сега ще ви метна при Рошавио! – пред тех се опитвам да спазвам книжовната норма у основни линии. Що се отнаса до Рошавио, според тех он е некъв никъв гад, къде обитава плевнята, има половин лице и бая коса, къде стръчи насегде, кък и личи от работното му заглавие.

– Наистина ли ще дойдеш с нас!?

Писаньето е изключително кофти работа. Изглежда лековато и ветърничаво, ама не е. Толко млого ебеш себе си и сички покрай тебе си; толко малко време ти остава за истинските работи у живото, че не е истина. Не се оплаквам, напротив. Кое е лесно, не е интересно. Обаче точно у оня момент очите ми се наслъзиа, като се сетих откога не съм излазал с тех за повече от дваесетина минути.

Забавата продлъжи около час и половина – два. Разодки по улиците, „тате, а вярно ли е…“, „тате, а ти някога правил ли си…“, „тате, кога ще…“, „тате, може ли…“, мъжки майтапи и смех. Друго си е. С мининките диванета си е друго. Некък много ти е просто да сфанеш смисъло на живото.

После тех почна да ги фаща лиготията и обрънаа една детска площадка нагоре с краката, а мене па ме докопа за гръцмуньо саклето. Тва е интересно състояние, при което они видат, че нещо ме дразни и го праат с удвоени усилия, а на мене ми иде да ги утрепем и беснеем с плъно гръло.

Еле, жената се не забави много повече от половин час след уреченото време и я имах плъното право да се приберем, та да си почетем малко книга, преди следобедо пак да натиснем там кво си ми е работата по текстовете и другите убавиньи.

Размениаме си по неколко приказки, пушиаме по една цигара, додек й разпраях за поредните достижения на мининките дзверове, и си тръгнах. Верно не се бех наспал, а и ми требваше малко време на тишина. Тъпо и егоистично изглежда, ама не е баш така.

Маам гащи по улиците, къде познавам от кво съм проодил. Обичам да си играем една игра, коги съм у Говежда. Затварам си очите и одим така. Усещам само ароматите, ама въпреки тва видим сичко на сека крачка и си зимам завоите до един. Е тука е канавката до Баба Пизда, там требва да завардим да не олетим у градината на… Е, верно, случвало се е да се шибнем яката у некоя спрена напреки кола, ама тва е част от играта, нема да се плачеме за дивотии.

Последнио завой е по-резък, после от Студенка до назе е лесно – само по врълото и след нема и педесе метра си там. Ставам пред вратничката. Още не съм си отворил очите, ама изпитвам особено доволство, че съм у мир, разбирателство и такава степен на познанство с поне едно кътче на тоа свет. Пресегам се за ключо, а очите ми са си се така затворени. Уй! Размръдвам длан навам-натам. Пак уй, ама четврътит! Натискам бравата, макар и вече да съм наплъно наясно кво се е случило.

Още не си отварам очите, коги вадим телефоно от джобо си и избирам последнио набран номер.

– Каж…

– Я шти каем на тебе, ама не знам колко пъти да ти каем! Къде стои ключо на вратницата, през деньо!?

– Ааа, да!

– Преди поне ме беше заключила да не мом да влеем само у къщата, а вече на целагта бащиния си ми шибнала катанецо! – оно ме избива на смех и знам, че го усеща, нищо, че се пробвам да дуднем назидателно.

Настава мълчанее и я за тежест затварам. После, пак без да си отварам очите праим резък лев завой и, внимавайки да се не метнем у вадата, плескам десетина крачки и прерипам дворната порта, която изкънтева недоволно. По-тежък и, най-важното, по-тромав съм, откоги се прибирах така по нощите, без да събудим даже и кучетата у маалата, камо ли баба ми. Прецепвам дворо с райграсо, продължавайки да одим като слепец, ама без да се съпнем или шибнем ни еднъж, откво съм затворил очи.

На заобикаляне на къщата замалко да се фрълим у градината като прасе у тикви, ама ше си мирвате за пред ората, да ми не разваяте и без тва твръде колебливио имидж, да го еба и ньего. И те, оп у преддверието, натискам бравата. Таа е отключена. Тоа път. Отварам очи. Дом съм си. Я съм живел на ядо места през живото си, ама друго не съм усещал като дом, нищо че прекарвам по неколко седмици на годин тука.

– Следващия път заключи и двете врати. Действаш непоследователно – миналата година вътрешната, сега тая на двора. Така няма да постигнеш резултат.

– Добре, добре… – прегрупирала се е и вече е у обвинително настроение ала „голем мрънкалник си, значи! Кво ти пречи да седиш на пъто!?“ – тръгнали сме да ти донесем ключа с Боян, до няколко минути сме там!

– Къде беше?

– На детската площадка, как къде!? – пак се набира и си дири овикваньето, ама я съм у едно отпуснато душевно състоянее и ич ми се не вика.

– Ключо!

– В… – поколебава се она се пак.

– Оно ти зарди тва ти не моеш да намериш нищо у таа дамска чанта! – повишавам тонь, ама съвсем лекечко – Връщайте се доле, я съм си дом!

– Как влезе!? – по дишаньето й разбирам, че е спрела на едно место.

– Ако я не мом да се влеем дом, кой ше мое?

Затварам и отодим да си сипем. Седам на масата под небето и се заглеждам у облаците. Слушам кьосовете и сички други представителе на орнитофауната кък ми кюцат сливите, ама ми е през левио ташак. Палим си цигара и отпивам. Миг на безвремие е. Знам, че тия моменти никога не траат по-длъго от неколко мигания с очи.

И се оказвам прав. Телефоньо ми почва да звъни. Посегам инстинктивно, ама си спирам ръката на средата. Даже не го и поглеждам. Да си звъни…

---

Ето ги и другите епизоди:

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

И женската гледна точка:

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 1 – За датите и хората

Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2 – Домашен майстор

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3 – От Вселената до кофата за боклук

---

Стоян Николов-Торлака е автор на поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com