Светът е Лондон, Лондон е Олимпиада!

Рядко се случва една новина да окупира водещото място в световните медии и разговорите на милиарди хора по цялата планета. Такъв един феномен обаче се превръща в истинско чудо, когато става въпрос за положителна новина, а не за някоя трагедия със стотици жертви. Е, днес е такъв ден.

Защото на 27 юли 2012 година се откриват ХХХ Летни олимпийски игри в Лондон и вниманието на целия свят е фокусирано върху грандиозното събитие, на което ще домакинства британската столица. Нека обаче се върнем в историята, за да разберем каква е причината едно спортно събитие да предизвиква подобен интерес.

Най-вероятно няма човек, който да не знае, че Олимпийските игри се зараждат в Елада преди почти три хилядолетия. Според легендата те са основани от Херкулес, който решил да почете баща си Зевс, след като извършил прочутите си дванадесет подвига.

Игрите се организират въднъж на четири години в чест и се провеждат в град Олимпия в областта Елида на полуостров Пелопонес. За първи път спортният празник става факт през 776 година преди новата ера. Датата била толкова знаменателна за древните елини, че те я използвали като иходна точка на летоброенето си.

Олимпийските игри се устроивали събирали участници и публика от целия елински свят. В продължение на седем дни (първият от които бил използвам за церемонии, а последният за награждаване) през месеците юли или август всички погледи били вперени в Олимпиада. Враждите и военните конфликти между отделните полиси били „замразявани”, а съревнованието се пренасяло на стадиона.

Малко преди началото на поредното издание на игрите до всички гръцки полиси и колонии били разпращани вестители, които трябвало да поканят официално техни представители да вземат участие във форума. На всички участници и зрители се гарантирало безпрепятствено придвижване до Олимпия и пътищата из цяла Древна Гърция се превръщали в пъстро стълпотворение.

Още по-невъобразима била какофонията в околностите на светилището в Елида. Представете си само, хиляди зрители и състезатели от близки и далечни полиси опъвали палатките си едни до други, комуникирали помежду си, запознавали се с навиците и традициите си, срещали се с хора, които при нормални обстоятелства никога нямало да видят. Истинско вавилонско стълпотворение…

В Олимпийските игри можели да вземат участие само свободни граждани на гръцките полиси. Съвсем в духа на епохата осъждани елини, варвари и роби не били допускани, защото се вярвало, че състезанията са възвеличаване на боговете и те биха се разгневили, ако хората ги „омърсят”. Същото се отнасяло и за жените, чието присъствие било строго забранено.

Отново с цел да се спечели благоволението на висшите сили първият ден на игрите бил отреден за жертвоприношения и клетви на участниците. Тържествените ритуали се провеждали пред олтара на Зевс Хоркиос, покровителстващ клетвите. В чест на върховния бог било жертвано мъжко прасе, което било разсичано на четири, а частите били използвани от атлетите за извършване на тържествения им обет.

За разлика от сега, в древните Олимпийски игри състезанията били много по-малко и много по-опростени, но за сметка на това организаторите се стремели да покажат комплексните качества на атлетите. Основните дисциплини били бягане, петобой (включващ скачане, мятане нас диск и копие, надбягване и борба), бокс, борба, панкратион (смесица между бокс и борба) и надбягване с колесници. Някои от спортовете се различавали значително от сегашния си вариант. При бокса например участниците се налагали с медни или оловни ръкавици и често боят ставал особено жесток, като се стигало и до смърт. Същото важи и за панкратиона, който бил подобие на съвременните свободни боеве, но отново не били рядкост фаталните случаи.

Последният ден бил отреден за награждаване на победителите, които получавали званието „олимпионики”. Церемонията се състояла в съобщаване на имената им пред огромната за мащабите на епохата публика, след което им била връчвана наградата – венец от дива маслина, която била смятана за свещено дърво, донесено от Херакъл от земята на хиперборейците ( обитатели на крайния север на света според разбиранията на древните елини).

Олимпийските игри в древността били истински празник не само на спорта. Възползвайки се от многобройната публика, в Олимпия се стичали писатели, оратори, философи, художници и други учени и хора на изкуството, за да представят творчеството и вижданията си за света. По този начин игрите имали ролята не само на спортно съревнование, но и на място за обмяна на култура, за запознаване и сприятеляване с различни хора.

Древните Олимпийски игри постепенно губят част от популярността си, особено, след като Елада е завладяна от Рим. Все пак те продължават да съществуват до 394 г. от н.е., когато император Теодосии I ги обявява за езическо творение и ги забранява в унисон с налагащите се в Империята догми на християската религия.

Споменът за форума, обединяващ всички хора в името на спорта, обаче оцелял през вековете и се възродил в епохата на Просвещението. Идеята на олимпизма се развила и се превърнала почти в утопия, обединяваща хората по света въпреки етническите им, културни и религиозни различия.

Усилията на един непоколебим мечтател и почитател на древността, барон Пиер дьо Кубертен, обаче за пореден път показват, че силата на човешкия дух не знае граници и утопията става реалност. В резултат на тях през 1896 година в Атина се събират 241 атлети от 14 държави и полагат основите на модерните Олимпийски игри.

Идеята олимпизмът да се превърне във водещо движение за равнопоставеност и братство между народите се развива мълниеносно и още на първите Олимпийски игри за ХХ век (и третите модерни в историята), тези в Сейнт Луис през 1904 година, вземат участие чернокожи състезатели.

Съобразно с духа на игрите в Древна Гърция първоначално в Олимпийските игри не се позволява участието на професионални спортисти. Педантичността в спазването на изискванията стига до там, че Джим Торп, който печели златните медали в десетобоя и петобоя на игрите в Стокхолм през 1912 година, е лишен от титлите си, защото в студентските си години получил пари за участието си в полупрофесионален бейзболен отбор.

С годините обаче конюнктурата налага промяна на политиката на Международния олимпийски комитет. Телевизиите, които дават много средства за излъчването на състезанията, оказват силен натиск в игрите да се включат и професионални спортисти, които са по-познати на зрителите. Към това се добавят и основателните обвинения на западните страни към държавите от т. нар. Източен блок, че техните спортисти реално са професионалисти, макат и да имат официален статут на аматьори.

Паралелно с тези комерсиални промени обаче, олимпийското движение не забравя и ролята си в създаването на един свят, в който хората са равнопоставени. На започващите днес ХХХ Олимпийски игри например, за първи път всички участващи държави са задължени да включат в делегацията си поне една жена спортистка.

През годините спортовете, които са включени в Олимпийските игри, варират доста. Въпреки, че тенденцията е към постоянно нарастване, някои надпревари отпадат от програмата, защото губят популярността си, а мястото им е заемано от други, към които зрителите проявяват по-голям интерес. На последните летни Олимпийски игри (Пекин; 2008 година) например бяха включени общо 32 спорта, а на зимните във Ванкувър през 2010 година – 15.

В периодите 1914 – 1918 и 1939 – 1945 година Олимпийски игри не се провеждат заради Първата и Втората световни войни.

Първоначално спортният форум се организирал както в Древна Гърция – веднъж на четири години, през летните месеци. С времето и разширяването на популярността на Олимпийските игри обаче се появил логичният въпрос защо зимните спортове трябва да бъдат дискриминирани.

Така през 1924 година били организирани първите зимни Олимпийски игри – във френския курорт Шамони. До 1992 година летните и зимните Олимпийски игри се провеждат в една и съща година. След това обаче Международният олимпийски комитет решава ги да „размине” и оттогава последователността е през две години от различните сезони, макар времето между летните от една страна и зимните от друга, да си остава четири години.

Олимпийските игри не страдат само от двете световни войни. По време на Студената война те също неведнъж стават жертва на противоборството между Изтока и Запада, макар и да не се стига до отмяна на форуми. През 1956 година например Нидерландия, Испания и Швейцария бойкотират игрите в Мелбърн заради жестокото потушаване на унгарските работнически вълнения от съветската армия през 1956 година.

През 1968, 1972 и 1976 година голяма част от африканските държави пък отказват да вземат участие в Олимпиадите заради включването в тях на ЮАР и Родезия, чиито правителства упражняват истински терор срещу населението на страните си. Следващите Олимпийски игри пък, тези в Москва от 1980 година, са бойкотирани от САЩ, Федерална Република Германия, Япония, Кения, Канада и други държави, които по този начин изразяват протеста си срещу руското нахлуване в Афганистан.

Социалистическите страни отвръщат на тези действия с бойкот на Олимпиадата в Лос Анжелис през 1984 година. Последният бойкот на Олимпийски игри е от Сеул’88.

Олимпийските игри, разбира се, си имат и своите герои. Тук ще отбележим само най-великите постижения по медали.

На първо място в класацията е съветската гимнастичка Лариса Латинина, която за три Олимпиади (Мелбърн’56; Рим’60 и Токио’64) има общо 18 отличия – 9 златни, 5 сребърни и 4 бронзови. Веднага след нея се нарежда друг съветски гимнастик – Николай Адрианов, който също участва в три издания на Олимпийските игри (Мюнхен’72; Монреал’76 и Москва’80) и печели 15 медала, от които 7 златни, 5 сребърни и 3 бронзови.

Най-много златни отличия (като процент от общите си медали) в историята на Олимпиадите има американският атлет Рей Юри, който взема участие в три издания (Париж’00; Сейнт Луис’04 и Лондон’08) и завоюва общо 8 отличия, всички златни. Втори се нарежда друг знаменит атлет – Карл Люис. От стартовете си четири дисциплини (спринт 100 и 200 метра, щафета 4х100 и дълъг скок) в общо четири Олимпиади (Лос Анжелис’84; Сеул’88; Барселона’92 и Атланта’96) той спечелва общо десет медала, девет от които златни.

Най-много златни медали на една Олимпиада спечели американският плувец Майкъл Фелпс на последните летни игри в Пекин през 2008 година, където той триумфира цели осем пъти. Най-много участия с олимпийски титли има германската каякарка Бригите Фишер, която печели златото на всички Олимпийски игри от 1980 до 2000 година. Единственият й „пропуск” е през 1984-а, когато тя не участва заради бойкота на игрите в Лос Анжелис от страна на ГДР, за която се състезава. Така Фишер е носителка на 8 титли за период от 24 години.

Всички цифри в тази класация обаче са валидни до 2008 година, когато американският плувец Майкъл Фелпс събра от едва двете си участия на Олимпийски игри 14 златни и 2 брознови медала.

 

Ето и всички Олимпийски игри в новата история на състезанието:

 

Летни Олимпиади:

 

1896 година – Атина

1900 година – Париж

1904 година –  Сейнт Луис

1908 година – Лондон

1912 година – Стокхолм

1916 година – не се състоят; определени за Берлин

1920 година – Антверпен

1924 година – Париж

1928 година – Амстердам

1932 година – Лос Анжелис

1936 година – Берлин

1940 година – не се състоят; определени за Токио

1944 година – не се състоят; определени за Лондон

1948 година – Лондон

1952 година – Хелзинки

1956 година – Мелбърн/Стокхолм

1960 година – Рим

1964 година – Токио

1968 година – Мексико Сити

1972 година – Мюнхен

1976 година – Монреал

1980 година – Москва

1984 година – Лос Анжелис

1988 година – Сеул

1992 година – Барселона

1996 година – Атланта

2000 година – Синди

2004 година – Атина

2008 година – Пекин

2012 година – Лондон

 

 

Зимни Олимпиади:

 

1924 година – Шамони

1928 година – Сейнт Мориц

1932 година – Лейк Плесид

1936 година – Гармиш-Партенкирхен

1940 година – не се състоят; определени са за Сапоро

1944 година – не се състоят; определени са за Кортина д’Ампецо

1948 година – Сейнт Мориц

1952 година – Осло

1956 година – Кортина д’Ампецо

1960 година – Скуо Вали

1964 година – Инсбрук

1968 година – Гренобъл

1972 година – Сапоро

1976 година – Инсбрук

1980 година – Лейк Плесид

1984 година – Сараево

1988 година – Калгари

1992 година – Албервил

1994 година – Лилехамер

1998 година – Нагано

2002 година – Солт Лейк Сити

2006 година – Торино

2010 година – Ванкувър

Стига предрешени вотове! Народното събрание не е пленум на ЦК

Тази сутрин българските народни представители гласуваха за пореден път дали правителството да продължи да управлява страната. Гласуваха както и предишните пъти. Гласуваха както всички знаеха, че ще гласуват. Гласуваха против.

Да се чуди човек кому е нужно да се организират такива безсмислени вотове с предизвестен резултат? Имам чувството, че функционерите на БСП, които неизменно са сред инициаторите на всички гласувания, целящи сваляне на правителството, живеят още в епохата на Коминтерна и се интересуват единствено от показността и отчитането на дейност про форма.

Няма как иначе да си обясним, че социалистите организират четвърти вот на недоверие спрямо кабинета на Бойко Борисов и всеки път резултатите са горе-долу сходни – депутатите, които гласуват в подкрепа на правителството, са около два пъти повече, отколкото опонентите си. В конкретния случай „за” бяха 72 народни представители от БСП и партньорите им ДПС, а „против” гласуваха 136 „гербери” и независими.

Да се върнем на въпроса кому са нужни подобни предизвестени вотове. Дали социалистите демонстрират на оредяващите заради силата на естествените природни закони и безславните им участия в предишни управления свои привърженици, че са активни, непримирими и упорити? Или пък изпробват в опозиционни условия работата в екип с най-верните си съюзници през последните няколко години – депутатите от ДПС?

Гадаенето едва ли ще ни доведе донякъде. Още повече, че често мотивацията на действията на българските политици няма нищо с логиката, така че само си губим времето. Едно обаче е сигурно: БСП не са се водили от интересите на народа, когато са решили да искат вот на недоверие. Защото са били наясно, че няма да го спечелят и следователно просто губят ценно парламентарно време, което може да бъде използвано за далеч по-конструктивни неща. А дори и допуснем, че са достатъчно наивни, за да са си помислили, че имат сили да свалят правителството, едва ли има по-неподходящо време да се сменя един кабинет.

ГЕРБ трябва да си доизкарат мандата именно заради мотивите, които от БСП изтъкнаха като причина да искат вот на недоверие. За оставащата година до следващите избори Бойко Борисов трябва веднъж завинаги да даде ясен отговор на няколко въпроса, които до момента висят във въздуха и са невъзможни за анализ.

Първо, има ли правителството сили да промени тенденциите и явленията, заради които ни критикува в доклада си от 18 юли? Второ, способни ли са управляващите да вземат реални и ефективни мерки, за да предотвратят случването на повече атентати? Защото да си мислим, че терористите доброволно ще ни оставят на мира е наивно. В близко бъдеще България ще е особено популярна дестинация за тях. И заради относителния етнически мир у нас, и заради членството ни в ЕС, и заради местоположението ни. И трето, защото трябва да се научим да стоим зад решенията си. Едва ли има по-лош вариант за една страна от политическата нестабилност и безкрайната преждевременна смяна на управляващите.

Друг е въпросът какво ще правим на следващите избори. За кого по дяволите ще гласуваме, ако ГЕРБ се провалят (което изглежда почти неминуемо, особено в сферата на енергетиката и социалната политика)? За невероятно безпринципната и сформирана единствено на базата на най-примитивно интересчийство коалиция на БСП и ДПС? Която отгоре на всичко категорично доказа некадърността си в предишния мандат… За остатъците от СДС от края на миналия век, които се размножават на принципа на клетъчното делене? Или за Miss “Yes”, цената от чиито предприсъединителни решения ще трябва да плащаме десетилетия наред?

Някой ми беше казал, че най-страшната клетва на китайците била „Да живееш в интересни времена”. Е, ако това е вярно, няма съмнение – ние сме народ от проклетници…

Преображенският манастир – магията на божественото, силата на човешкия дух

Преображенският манастир се намира в живописния Дервентски пролом на река Янтра, на около седем километра северно от Велико Търново. Разположен е в подножието на отвесен скален венец, което придава допълнителен колорит на местоположението му и позволява на посетителите да се насладят както на изграденото от хората, така и на сътвореното от природата.

За основаването на „Св. Преображение Господне” има две теории. Според първата от тях основите на манастира са положени още през XI век – по времето, по което братята Асен и Петър възстановяват българската държава и в района на новата столица Търновград започва усилено строителство на отбранителни съоръжения, административни и религиозни сгради.

Втората теза поставя издигането на светата обител поне две столетия по-късно – през XIII- XIV век. Според нея ключова роля в основаването на Преображенския манастир като духовно средище изиграват втората съпруга на цар Иван Александър, евреиката Сара (приела християнството и името Теодора) и синът на двамата Иван Шишман – последният владетел на Търновското царство. Поради това манастирът е известен също като Сарин или Шишманов.

Възможно е „Св. Преображение Господне” да възниква като метох на прочутия Ватопедски манастир в Света гора. Около 60-те години на XIV век обаче той вече започва самостоятелен живот и се превръща в един от културните центрове на Втората българска държава.

По времето на бурния разцвет на духовните средища, разположени в региона на столицата в последните години на средновековна България, Сара – Теодора и Иван Шишман направили щедри дарения за „Св. Преображение Господне”. Така манастирът изживял кратък, но ярък период на благоденствие и просперитет.

Може би основната причина да не знаем кога точно е основан Преображенският манастир е, че в момента той не е разположен на мястото, на което е бил през Средновековието. За това свидетелстват останките от големи зидове и купищата дялани камъни, намиращи се на около половин километър южно от сегашната обител. Евентуални археологически разкопки в района биха хвърлили повече светлина за достоверността на двете теории. Докато те бъдат направени обаче, всеки от нас е свободен да развива собствени хипотези…

Не е ясна и причината за изоставянето на стария манастир и преместването му на новото място. Както повечето християнски средища, и „Св. Преображение Господне” става жертва на опустошения и разорения в първите векове след завладяването на България от Османската империя. Това е едно от възможните обяснения за запустяването му, но е вероятно то да се дължи също така на свличане на огромни скални маси от доминиращия над местността венец или желание обителта да се скрие от враждебни очи.

През 1825 година отец Зотик, който идва от Рилския манастир, започва изграждането на „Св. Преображение Господне” на сегашното му място. Той избира подножието на отвесна, висока десетки метри скала, която сякаш е надвиснала над обителта от запад, внушавайки едновременно разрушителната сила и непреходното покровителство на висшите сили.

Делото на Зотик е в унисон с всеобщия родолюбив подем, който обхваща българите в края на XVIII и началото на XIX век. Навсякъде из земите, населени от предците ни, се строят църкви и манастири, откриват се килийни училища, възражда се споменът за славното минало на народа.

Строежът на главната църква на Преображенския манастир започва през 1834 година. Изпълнението му е поверено на известния за времето си майстор Димитър Софиялията. Той обаче е екзекутиран от османската власт още на следващата година, тъй като взема участие в подготовката на въстанието Велчова завера в Търновско. Мястото му в строителните работи е заето от уста Колю Фичето, който завършва манастирската църква през 1837 година.

Строителството на комплекса продължава десетилетия, за да се стигне до 1863 година, когато големият български майстор завършва едно от най-мащабните си творения. До 1857-а е издигнато цялото югоизточно крило с малката гостна и големия вход. Четири години по-късно е готова и една от гордостите на манастира – камбанарията с часовника, а през 1863-а е изградена и малката църква „Благовещение”, която е разположена върху подземния параклис „Св. Андрей Първозвани”.

По този начин Преображенският манастир в основни линии придобива вида, в който го познаваме и днес. След  Освобождението към комплекса са добавени гробищен парк „Възкресение Лазарово” (1891 г.), а също така трапезария, магерница и игуменарница с библиотека (1894 г.). Така манастирът се превръща в най-мащабния във Великотърновско и четвъртия по големина в България.

Обителта е строена съгласно каноните на средновековните манастири, изпълняващи при нужда и ролята на крепости. Първите етажи на сградите, които са разположени около голям правоъгълен вътрешен двор, са каменни. За вторите катове е характерно обичайното за периода еркерно наддаване, което по впечатляващ начин кореспондира с величествената природа наоколо.

Освен с Колю Фичето манастирът „Св. Преображение Господне” е свързан и с друго голямо име от българското Възраждане – забележителния самоковски художник Захарий Зограф. В периода 1849-1851 година той се заема с изписването както на интериора и част от иконите в светата обител, така и с изработването на външните стенописи. Авторът си позволява „волността” да вплете и своя образ  и автограф в работата си, но на приноса на Захарий Зограф  ще се спрем малко по-късно.

Разбира се, десетилетията строителство и изписване на Преображенския манастир не попречват още от 30-те години на XIX век той да се превърне в едно от най-оживените средища на българската културна, образователна и революционна дейност. През толкова превратните години, предшестващи Освобождението, тук намирали убежище много изявени български борци за самостоятелна държава – Филип Тотю, поп Харитон Халачев, Ангел Кънчев, а и самият Васил Левски многократно отсяда тук. Именно това е обителта, в която се замонашва един от най-близките сподвижници на Апостола на свободата – Моно Петров Сеизмонов, по-познат в историята като Матей Миткалото или Матей Преображенски.

През 1877 година, по време на Руско-турската освободителна война, Преображенският манастир е превърнат по спешност в болница, където се лекуват ранените в сраженията руски войници. В знак на признателност за гостоприемството и положените грижи, оцелелите след подписването на Санстефанския мирен договор воини даряват на манастира камбаните, полилеите и богослужебни книги.

Едно от най-забележителните произведения на изкуството в Преображенския манастир е църковният иконостас. Той е резбован през 1838 година, като не е сигурно кой е неговият автор, макар и да се смята, че може би това са група дърворезбари от прочутата Тревненска школа. Иконите по него са изографисани от Захарий Зограф и първия български художник с академично образование – племенникът му Станислав Доспевски. Истински произведения на възрожденската ни иконография са „Преображение”, „Св. Андрей”, „Св. Йоан Предтеча”, „Св. Богородица Милующа”, „Христос Вседържител”, „Св. Архангел Михаил”…

Захарий Зограф работи по изографисването на главната църква на Преображенския манастир в продължение на три години. На най-видното място, на южната външна стена, той изобразява и монументалните стенописи „Страшния съд” и „Колелото на живота”, които съвсем сполучливо служат като преход от суетния външен свят към хармоничния мир на светата обител и внушават на посетителя чувство за преходност.

В колелото на живота умело са вплетени различните етапи от човешкия живот, фазите на природата, деня и нощта. Целите външни стени на църквата са покрити с различни библейски мотиви, пречупени през по-модерния поглед на автора, както и с геометрични и растителни елементи за украса.

В унисон с възрожденските идеи, които в средата на XIX вече са залели българското общество, Захарий Зограф овековечава работата си в Преображенския манастир цели три пъти – с възпоменателен надпис в женското отделение на църквата, с автопортрет в края на редицата български светци, които изписва, и на иконата „Преображение” на иконостаса, която подписва с името си и годината – 1851-а.

В долната част на абсидата на църквата са поставени изображенията на светци-литургисти, над които представени сцени на причастие (Евхаристия) и господното войнство от ангели (Саваот). В центъра на купола в съответствие с църковните догми е Христос Вседържител, а около него – небесна литургия и апостолите.

Конхите (полукръгли ниши) са запълнени с празнични сцени. От двете страни над входа на женското отделение са изобразени руските светци Глеб и Борис на коне, а в пространството помежду им – сцени от Преображение – патронния празник на манастира. От двете страни на входа са изписани Христос и Богородица. Свода и западната стена Захарий Зограф определя за сцени от Апокалипсиса, а в църквата са изобразени и множество български светци – Кирил и Методий, Гавраил Лесновски, Параскева Търновска, Йоаким Сарандопорски, Давид цар болгарский, Йоан-Владимир цар болгарский, Михаил цар болгарский, Трибалий…

В момента „Св. Преображение Господне” е действащ мъжки манастир, национален паметник на архитектурата и изкуството. Той разполага с библиотека и музейна експозиция, в които се съхраняват исторически книжа и документи, ценни книги и икони и различни произведения на приложното изкуство.

През 1991 година от отвесния венец над манастира се срутват няколко скали, които разрушават част от монашеските килии. Една от канарите се сгромолясва в средата на манастирския двор, а друга – в непосрествена близост до църковната абсида и камбанарията, без да нанесе каквито и да било щети нито на едната, нито на другата.

Дори и богът на високите технологии и кредитните карти без лимит отдавна да е изтласкал религията от сърцето на съвременния човек, все пак едва ли има някой, който да попадне в Преображенския манастир и поне за миг да не осъзнае, че е смъртен, че това е страхотно и че животът, тук и сега, е по-важен от плавното издигане в кариерата или от стремителното рухване на Азиатската фондова борса…

Стига толкова нагласени войни!

Още щом Саддам Хюсеин увисна на „демократичното” бесило в предпоследния ден на 2006 година, теоретиците на конспирацията посочиха с пръст на изток от Ирак и заявиха уверено, че това ще е следващата цел на безмилостната война срещу тероризма, за чийто лидер, идеен ръководител и генералисимус се обяви САЩ. И наистина – причини имаше предостатъчно, само трябваше да се намери благовиден повод.

Някои обстоятелства обаче принудиха американците да ограничат реакцията си до показване на словесна неопоколебимост срещу Махмуд Ахмадинеджад и аспирациите на неговия режим Иран да се сдобие с ядрено оръжие. На първо място всички гръмки фрази, извадени сякаш от „Властелина на пръстените”, с които Белият дом се стремеше на набие в главите на останалата част от света, че той е еманацията на доброто и следователно може да решава къде да стоварва могъщия си юмрук, за да предпази човечеството от Саурон (разбирай тероризма), неусетно станаха смехотворни.

Защото животът не е „Денят на независимостта”, „Армагедон”, „Пърл Харбър” или някоя друга холивудска боза. Защото, въпреки всичките си усилия, САЩ тотално подцениха интелектуалния капацитет на света и не успяха да обяснят къде са химическите оръжия, в чието съществуване бяха сигурни и заради които (официално) нападнаха суверенна държава, каквато е Ирак. И може би най-важното – защото вече не са 90-те години на ХХ век. САЩ не могат да се радват на едноличната си доминантна роля в света. Русия и Китай решиха да го покажат ясно и натискът срещу Иран се заключи в празни декларации на ООН и още по-смехотворно ембарго.

За сваляне на режима на Ахмадинеджад не помогна и прословутата „Арабска пролет”, режисирана или поне силно подкрепена от САЩ, Израел и останалите им съюзници. Вярно, голяма част от режимите в северноафриканските страни бяха мракобесни, незачитащи елементарни човешки права и плачеха да си отидат. Вярно е и обаче, че щом прехвърли Суецкия канал, полъхът на Арабската пролет се превърна в лек бриз, който ще доведе до промяна на управлението само в Сирия. За голямо съжаление на американците Иран си остана спокоен и поне видимо стабилен.

Преди да продължа тази статия искам да направя едно уточнение. Не вземам страната на нито един от двата противопоставящи се сили (САЩ и Израел срещу Иран). Не поставям под съмнение, че в ислямската република спазването на човешките права е под всякаква критика, а правителството се опитва да превърне страната в ядрена сила. Не твърдя и че Иран има нещо общо с това, което разбираме под „демокрация”.

Дали обаче не е време ние, представителите на западната цивилизация, да проумеем, че единственият начин да „изнасяме” това, което наричаме „демокрация”, е чрез убеждение, а не чрез сила? Или, още по-логично, че не можем да налагаме собствените си разбирания на цивилизации, съществуващи далеч преди нашата. Не е ли време страните, които имат ядрено оръжие, да се изправят честно пред света и да обяснят що за безумен двоен стандарт налагат, опитвайки се да го замаскират зад напудрени фрази? Бъдещето на света трябва да е в унищожението на всички ядрени оръжия, а не в забраната на определени страни да имат такива. Иначе ядрените сили дават нагледен урок как се действа тиранично и в разрез с всички принципи на демокрацията.

Та, в никакъв случай не смятам, че Иран е модел за подражание в много отношения. Пиша тази статия обаче, защото говоренето и действията на израелските и (донякъде) американските политици през петте дни след атентата на бургаското летище „Сарафово” ме карат да смятам, че сега, шест години след смъртта на Саддам, най-после се появи така силно желаният повод да започне война срещу Иран. А войната е последното нещо, което трябва да се случва във все по-объркания ни и несигурен свят.

Нека обаче проследим последователността от събития, защото нишката води точно към такава мрачна развръзка. Още не се бяха разнесли облаците от горящия автобус на летище „Сарафово”, когато Бенямин Нетаняху заяви ясно и категорично, че отговорна за атентата е ливанската „терористична организация” Хизбула, свързана с режима в Иран и финансирана от него.

През всичките дни оттогава досега израелските политици не се уморяват нито за секунда да повтарят непоколебимо същата теза, макар и да привеждат твърде рехави доказателства за достоверността й. Сами преценете – уликите им се базират на това, което в съда едва ли биха нарекли дори и косвени доказателства – сходство с опити за атентати в други точки по света през последните месеци и съвпадение на датата на взрива в Буграс с 18-годишнината от атентата в еврейския център AMIA в аржентинската столица Буенос Айрес (18 юли 1994 година).

Отправям моите искрени съболезнования към роднините на жертвите и пострадалите на „Сарафово”, но това не променя мнението ми, че подобна аргументация звучи направо смехотворно. Дори по-смехотворно от аргументациите на Джордж Буш – Младши за неговите военни акции. Напротив – паметта на жертвите заслужава да се разкрие истината, а не да се търсят изкупителни жертви.

Като споменахме американския президент, в момента е в разгара си кампанията за избор на следващ такъв. Както знаем ужасно добре, по време на избори правилата не важат, обещанията са щедри, а изказванията – съобразени единствено с възможността да се привлекат колкото се може повече гласове. Това доказа и до момента създаващият си образ на пацифист настоящ господар на Белия дом, който веднага след първите речи на израелските политици изрази съпричастността си с трагедията и заяви, че Израел е най-верният съюзник на САЩ в Близкия Изток и страната му ще действа в синхрон със Звездата на Давид срещу тероризма. Тоест, използва политическо говорене без реален пълнеж.

В момента предизборните щабове и на Барак Обама, и на Мит Ромни трескаво се опитват да отложат отговора на един въпрос, който ще окаже голямо влияние както върху бъдещето на САЩ, така и върху това на света. Въпрос, който освен всичко може да обърне или затвърди предварителните очаквания за това кой ще е следващият президент на Съединените Щати – ще започнем ли поредната война в Близкия Изток?

Ситуацията наистина е деликатна, защото обществените нагласи в момента са много по-различни от тези преди десет години, когато масата от американците беше шокирана от атентатите на 11 септември 2001-а, страхът тласкаше всички към безрезервна подкрепа за справянето с терористите и изобщо „арабин” бе приемано като синоним на „талибанин”.

Зле прикритата лакомия на Джордж Буш – Младши, военните и петролните корпорации може би завинаги лишиха американското правителство от подобна широка гражданска подкрепа. Сега преобладаващите настроения са антивоенни и това си личи от пръв поглед. Затова кандидатите за президент са поставени в незавидната ситуация да избират дали да угодят на най-верния си съюзник в Близкия Изток и мегакомпаниите или да последват волята на народа. Само времето ще покаже какво ще се случи…

Твърде интересна е и кампанията, поведена през последните няколко дни от Израел спрямо страните от Европейския съюз и в частност България. Тази кампания направо си граничи с дипломатически натиск и има за цел „Хизбула” да бъде обявена за терористична организация (нещо, което ЕС отказа да направи преди години поради липса на достатъчно доказателства) и отговорността за атентата от „Сарафово” да бъде хвърлена върху нея. За което вече видяхме, че няма достатъчно доказателства към настоящия момент.

Отново не искам да бъда разбран погрешно. Нито мога, нито желая да твърдя категорично, че „Хизбула” не е терористична организация или не е подготвила взрива в Бургас. Твърдя обаче, че здравата логика ме кара да се съмнявам във всичко, преди да има достатъчно категорични доказателства за достоверността му.

Така че обвиненията срещу „Хизбула” и Иран за мен в момента са си чисто и просто… обвинения. И те не трябва да водят до никакви крайни действия, камо ли до война. (Президентът на Израел Шимон Перез заяви вчера по CNN, че страната му е в състояние на открита война с Иран).

На всички ни е ясно, че в Близкия Изток са отворени хилядолетни дълбоки рани, които едва ли ще зараснат скоро. Кой крив, кой прав едва ли някой можа да каже. Дотолкова са преплетени историческите факти и днешната нездрава реалност; дотолкова справедливостта е залята с тонове кръв на невинни и заглушена от безброй писъци и стонове.

Това, което България и Европейския съюз са длъжни да направят в момента, е да стоят настрана. Или, много по-точно казано, да не вземат страна.

Похвално е, че посланикът на силна и влиятелна държава като Израел Негово превъзходителство Камиса-Раз, външният министър Авигдор Либерман, министърът на отбраната Ехуд Барак , министърът на туризма Стас Мисежников, премиерът Бенямин Нетаняху и дори президентът Шимон Перез показват недвусмислената си подкрепа за страната ни и не търсят никаква вина за случилото се у нас. Това обаче не трябва да означава, че ние сме длъжни да върнем жеста и да обявим „Хизбула” и Иран за виновни, преди това да е доказано.

Да покажем още веднъж, че сме толерантни и здравомислещи въпреки всичко. Големи решения,способни да променят съдбата на човечеството, не трябва да се вземат в състояние на афект. Или още по-зле, със задни помисли. Моментът е наистина подходящ целият свят да покаже, че е станал малко по-мъдър.

Още повече, че след броени дни започват Олимпийските игри – време, в което дори в Древността хората оставяли оръжието и се съревновавали честно и открито на стадиона. Да се потопим в атмосферата на спортсменство, а през това време различните тайни служби, полиции и разузнавания може и да хвърлят повече светлина върху атентата в Бургас, за да знаем чия е вината за ужасното деяние…

Искаме си закуската на Рамбо, обяда на терминатор, вечерята на Кинг Конг!

Данъчните, тези досадни, щъкащи винаги не където трябва недоразумения на природата, се впуснаха в поредната си никому ненужна инициатива. За да бетонират общественото пренебрежение към персоните си, те й дадоха невероятно проникновеното, поетично и конвертируемо име „Касова бележка”. На вниманието на чалга певачите; мисля, че е идеално за заглавие на пореден разтърсващ телеса върху маси хит.

Още от пръв поглед става ясно, че акция „Касова бележка” е насочена срещу заведенията и магазинчетата по морските ни курорти, както и срещу мургавите (може и да са такива, защото по цял ден се пекат на слънцето; но едва ли) продавачи на варена царевица, сладолед и диня по плажната ивица. Ако някога сте ходили на море, няма как да не ги знаете.

Това са онези неизменни като чайките персонажи от субмариналния пейзаж, които с крясъци ви убеждават, че Арнолд Шварценегер и Памела Андерсън поддържат форма изключително с обилно осолени, престояли поне два дена в блудкава вода кулени. Може и да са сменили репертоара. В момента и Арнолд и Пам са в такава форма, че не ми се мисли…

Ако не реагирате достатъчно бързо и не покажете ясно намерението си да закупите от вълшебната храна, въпросните персонажи минават покрай вас, разнасяйки котел с доста внушителни размери и сякаш случайно заритват около половин тон пясък в лицето ви. Защото може да не сте ги чули, а трябва да ви привлекат вниманието по някакъв начин…

Та тях искат да прогонят или вкарат в правия път данъчните инспектори. Категорично съм против! Срещу акциите в заведенията нямам нищо. Заведенията по морето отдавна не отговарят на романтичната ми представа за крайбрежна кръчма, в която да седнеш с намерението да изпиеш едно, преди да се отправиш към плажа, и да не станеш до края на отпуска си.

Данъчните да правят каквото искат със заведенията. Но да не закачат последните мохикани на курортния алъш-вериш. Осъзнавам, че това моето е нещо подобно на стокхолмския синдром, за което психолозите едва ли са измислили някой остроумен термин.

Имам предвид намерението ми да напиша цяла статия, в която да защитавам банда мошеници, които мамят горките летовници с долнокачествена стока, будят децата им с неистови викове и срещу това искат баснословни суми. Но какво пък, нека страдам от тайнственото психическо разтройство, щом това е цената да се опитам да запазя една от последните капки романтика по родното Черноморие.

Защото в днешно време романтиката струва скъпо. Нима не плащате в пъти повече за раздърпани плюшени сърца и спарени рози на Свети Валентин? Стискате ли се, когато шивачът на дъщеря ви ви поиска 1 000 лева за 40-те квадратни сантиметра плат (при това прозрачен), които е употребил за балната й „рокля”? Съмнявам се! Така че не виждам причина да не си плащаме подобаващо и за блудкавата царевица и разтопения сладолед по плажовете.

Разбира се, не става въпрос само за романтиката. А къде отива доброто старо дружеско отношение между продавач и купувач? В противните, но за сметка на това модерни молове и хипермаркети можете да разчитате само на някоя пластмасова усмивка от касиерката, гарнирана с роботско „Приятен ден”. На бас, че не й пука какъв ще е денят ви. На бас, че усмивката й е толкова истинска, колкото месото в салама, който стърчи от торбата ви с покупки.

Виж обаче, продавачът на варена царевица е друго нещо. Само го заговорете и той ще изсипе върху вас купища от любезности, ще похвали стоката си със завиден патос, а ако е в настроение (а той винаги е), може да изкарате и някой комплимент. Изобщо, ще се държи човешки, а не като някоя навита на пружина играчка

На плажа можете да упражните и старата като човечеството страст към пазарене. И то като се изправите срещу едни от най-добрите. Царете на амбулантната търговия. Ако сте настоятелен и убедителен, но най-вече, ако покажете усет към пазарлъка, кой знае, можете и да смъкнете малко от цената на спареното си парче диня. А това ще ви даде самочувствие, че можете да търгувате с всичко или да изкрънкате по-висока заплата от шефа си.

И знаете ли, не динята, царевицата или сладоледа са важни в случая. Важно е, че остават все по-малко неща на битийно ниво, които не са вкарани в рамки. И ние трябва да си ги защитаваме докато е време. Нашите управници обожават да привеждат в сила разни европейски директиви, норми и правилници, когато те се отнасят до ограничаване на правата на обикновените хора. Когато обаче става въпрос за големите кражби, властниците обикновено си затварят очите. Нали имаше някаква песен от споменатия по-горе жанр, в която припевът се въртеше около кокошките, прошките, милионите и законите.

Аз не искам продавачите на плажа да ми дават касова бележка. Не искам и там, където съм отишъл да си почина от абсурдите на живота, да гледам мутрите на държавни служители, в случая данъчни инспектори.

И знаете ли какво? Убеден съм, че акция „Касова бележка” едва ли е измислена, за да вкара допълнителни няколко хиляди лева в хазната от нарушенията на мургавите продавачи. Тя е част от допълнителното (в случая нематериално) стимулиране на служителите. И със същия успех можеше да бъде наречена „Командировка на море”. А кой ли плаща за тази деятелност? Познайте…

Мюсюлмани даряват приюта на отец Иван – това е българският етнически модел!

Един от малкото феномени в историята, традициите и културата ни, които безспорно ни поставят на по-високо стъпало от повечето нации, имащи самочувствието, че са флагмани на цивилизоваността, е българският етнически модел. Макар и историческата ни съдба да ни превръща в народ ала „и ний сме дали нещо на света”, този факт не може да бъде оспорен от никой.

Толерантността е заложена у нас още от самото възникване на държавата ни, а може би и по-рано. Няма как по друг начин да си обясним симбиозата между славяните и т. нар. прабългари, която в продължение на векове работи отлично и не изчезва, а напротив, задълбочава се чак, докато двата народа се превръщат в един.

Възприемане на различията и уважение към другия внушава и прословутият съюз между предците ни и куманите, стоящ в основата на всички значими военни успехи от първите десетилетия на Второто българско царство. Да не забравяме и брака между един от последните ни средновековни владетели, Иван Александър, и еврейката Сара, приела християнското име Теодора – постъпка почти без аналог в епохата.

Едва ли е необходимо да споменаваме безбройните примери за мирните и добронамерени отношения между българите и обикновените мюсюлмани в Османската империя. Макар и ние да обръщаме внимание на редките моменти на драматизъм, животът като цяло си течал спокойно и дори сговорно. Подчертавам, че визирам само обикновените хора, а не откровените разбойници, наречени „башибозук” или „кърджалии” и официалната власт.

Да не забравяме стотиците българи, спасени от мюсюлмани по време на въстанията за освобождение. Да си спомним и думите на Левски, чиято 175-годишнина отбелязахме преди дни. Той описва бъдещата свободна България като място, което ще е дом на всички, независимо от произхода и религията им.

След 3 март 1878 година мирното съжителство продължава, като разбира се има и изключения, но те обикновено са дело на пишман патриоти или на недомислени правителствени решения, които бързо остават в миналото. Примерите за забележителна толерантност са много повече. Достатъчно е да се сетим за спасяването на българските евреи от нацистките лагери на смъртта.

Най-големите изпитания за мирното съжителство на различните етноси в България бяха поставени от комунистическия режим. Именно оттогава са най-гнусните извращения както от страна на българите (Възродителният процес), така и от страна на родните мюсюлмани (атентатът на гара „Буново” от 9 март 1985 година). Дори и те обаче не са достатъчни, за да предизвикат масова омраза или погроми, както се е случвало неведнъж по света.

Но да се върнем към настоящето. През тази откачена седмица, в която бомбени атентати и терористи камикадзе си оспорваха яростно факлата на общественото внимание с депутати изнудвачи и кметове лъжци, дойде и поредното доказателство, че хората са изначално добри и положително настроени едни към други.

Главното мюфтийство и Районното мюфтийство в София оповестиха инициативата си да направят дарение на добилия популярност приют на отец Иван край Нови хан. Помощта на мюсюлманите към изпадналите в затруднение хора, за които християнски отец прави ежедневно чудеса от храброст, е красноречив отговор на всички опити взривът от „Сарафово” да се използва за насаждане на омраза.

В случая не са важни нито мюфтийствата, нито манастирите. Важното е, че само дни, след като се случи най-кошмарният атентат в новата българска история, хората недвусмислено затвориха устата на всички комплексари и осакатени мозъци, призоваващи към конфронтация и отмъщение.

Човещината на хората е по-силна от омразата на шовинистите, страха на агресивните, алчността на религиозните лицемери. Защото само откровената тъпота, граничещото със слепота късогледство и (или) зле прикритият личен интерес могат да поставят име на бог или етноним над общочовешките добродетели.

Ние не сме убедени като израелското и американското правителства, че Хизбулла стои зад атентатите. Нито пък си кроим планове да започваме война, за която атентатът и смъртта на хора е само повод, а причината е друга и всички я знаем. Не сочим с пръст никого. Разграничаваме се от шепата озлобени глупаци, които искат да не приемаме повече израелски туристи у нас или сравняват случилото се на летище „Сарафово” с това на гара „Буново”.

Не го правим не защото сме страхливци или слабаци. Просто знаем, че единственото, до което води омразата, е омраза. Знаем, че не искаме да започваме безкрайни войни, в които никой няма да излезе победител. Знаем, че съчувстваме на роднините на жертвите от атентата на ”Сарафово”. Знаем, че благодарим на българските мюсюлмани за съпричастността им към съдбите на настанените в приюта на отец Иван. И им пожелаваме изпитанията за тялото и душата през започналия вчера месец Рамазан да ги направят по-добри и по-човечни.

Това е всичко. Защото мислим, че именно такава е позицията, която ни прави истински хора и истински българи.

И кметът на Димитровград лъже като Настрадин Ходжа за висшето си

„Страната на бомбите”. Нали всяка туристическа дестинация си измисля някакъв гръмък слоган, който да привлича пълчища туристи на територията й. „Страната на бомбите” може да е малко стряскащо, но безспорно е много по-коректо и реалистично от актуалното през тази година „България – модерна дестинация за четирите сезона”.

Осъзнавам, че споменът от „Сарафово” е прекалерно пресен, за да се шегувам с подобно нещо, нямам и намерение да го правя. Ние наистина сме си Страната на бомбите. За щастие почти всички взривове на наша територия са такива в преносен смисъл. Все пак трябва да се замислим – с подобен провокативен слоган може би имаме невероятния шанс да запълним една неразработена в световен план туристическа ниша – поклонничество пред най-безочливите представители на политическата класа.

Тъй като всички ежедневно сме тук, в България, и сме свидетели на случващото се, не е необходимо да правя ретроспекция на хилядите наглости, с които биваме „изненадвани” постоянно. Иска ми се да се спра само на най-пресния пример.

Иво Димов, но не известният футболист от близкото минало, а бившият депутат от управляващата партия и сегашен кмет на Димитровград нямал диплома за завършено висше образование. Ще кажете, че това не е новина, защото се заговори по темата още преди няколко месеца. Така е, но вече подобна теза не е просто подозрение, а официален факт, след като приключи предварителната проверка на Районната прокуратура в Димитровград.

Но да си припомним набързо какво точно се случи. На 27 март председателят на Общинския съвет в Димитровград Стефан Димитров публично отправи искане към  Иво Димов да легитимира твърденията си, че е завършил висше образование. В отговор кметът на бригадирския град свика пресконференция, на която самоуверено размахваше пред журналисти удостоверение, че е бакалавър по маркетинг от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Made in Bulgaria!

Затишието обаче се оказа твърде кратко, защото журналистическо разследване на „168 часа” показа, че в ПУ никога не е следвал (а следователно и завършил) човек с личните данни на Иво Димов. Дори и след тези разкрития псевдобакалавърът не загуби присъствие на духа. Това не се случи дори и днес, когато и прокуратурата оповести изводите си.

Вместо да поднесе извиненията си за публичните откровени лъжи както към целия български народ (като депутат в Народното събрание Димов отново е декларирал, че е бакалавър по Маркетинг в ПУ), така и към димитровградчани, кметът най-невъзмутимо заяви, че наистина няма диплома, но в момента е студент (отново лъжа).

Освен това той (което лично според мен е най-голямата му наглост) обяснил, че всъщност не е направил нищо нередно, защото нито за депутатската, нито за кметската длъжност се изисква висше образование. Да, господин Димов, формално е така. Но защо тогава излъгахте, че сте висшист?

Може би, защото знаете, че никоя нормална партия не би ви издигнала за отговорен пост, ако не сте си дал труда да изкарате няколко години в университет. Или тъй като сте наясно, че никога не бихте спечелили гласовете на хората, ако сте със средно образование (макар и специално).

Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо срещу хората със средно образование. Дори напротив. По-добре със средно, отколкото с купена диплома или образование от някое от нароилите се напоследък висши училища с имидж на забавачница. Точно хора като Иво Димов имат против хората със средно образование. Защото се срамуват, че са един от тях.

Сещам се за отделни представители на разни малцинства, които се опитват да скрият принадлежността си към тях. Постъпката им обаче е далеч по-разбираема от тази на Иво Димов. Защото да си от малцинство може да ти причини редица проблеми в живота. И най-важното – не можеш да направиш нищо, защото си се родил такъв.

Случаят на димитровградския кмет съвсем не е такъв. Никой не му е пречил да завърши висше образование. Можел е да го направи дори и в някой от гореспоменатите университети, където определено не би имал проблеми с вземането на изпитите. Защо не го е сторил ли?

Не знам. Това, което знам, е че българската политическа класа е пълна с патологични лъжци до такава степен, че я наричаме „класа” само по някаква саркастична инерция. Знам и че ГЕРБ трябва да внимават с кадрите, които подбират, защото „лошият човешки материал”, за който Бойко Борисов говори в Чикаго още в началото на мандата си (изказване, което би прекратило кариерата му като политик в „нормална” страна) може да се гребе с пълни шепи от техните депутатски места, постове в министерства и представители в местната власт.

И след атентата накъде?

Вчера се случи нещо, от което българите се страхуваха в продължение на години, но като че ли всички ние очаквахме, че ще ни се размине, няма да се стигне дотам или просто си повтаряхме типичната за генофонда ни илюзия „точно на нас ли?”…

Но ето, че първият терористичен атентат в посткомунистическата ни история вече е факт и сега няма как да си затваряме очите или да се правим на разсеяни. Въпреки че (или може би тъкмо заради това) снощи часове наред политици, институции и медии бяха почти парализирани от шока, изводите от взрива на бургаското летище „Сарафово” трябва да бъдат направени бързо, конкретно и ясно.

Ако версията на полицията, че кошмарът от южното Черноморие е дело на атентатор камикадзе, влязъл в България преди седмица или по-малко, това би било повод да си отдъхнем в един такъв труден момент. Защото никоя терористична организация не би рискувала да вкарва на територията ни самоубиец, ако в страната имаше изградени структури, които биха могли да осигурят подобен „кадър”.

Тоест, изглежда доста логично никоя световна терористична организация да не е успяла да създаде у нас свои клетки, което си е успокоително. Това обаче само при положение, че версията на полицията е правилна, което при досега изнесените доказателства съвсем не изглежда сигурно, макар и голяма част от информацията все още да се пази като следствена тайна.

Ако приемем, че в България няма терористични ядра, това означава, че разузнаването и органите на реда трябва да подобрят комуникацията си с т.нар. „партньорски организации” от страните, имащи далеч по-голям опит в борбата с тероризма. Като Израел, САЩ, Франция и Великобритания например. Защото тероризмът отдавна не е регионално явление и единствено сътрудничеството може да помогне на правителствата да излязат окончателен победител от войната с него.

Което явно в случая със „Сарафово” не е станало, защото президентът, премиерът и министърът на вътрешните работи твърдят, че Мосад не е предупреждавал официално страната ни за опасност от атентати срещу израелски туристи. Това изглежда направо необяснимо, защото всички си спомняме информацията, излязла в израелския вестник „Аарец” и препредадена от родните медии на 5 януари. Тя гласеше, че израелските власти са предупредили България, че „Хизбулла” подготвя атентат срещу техни поданици на българска територия. Тогава никой официално не отрече тези данни.

Но дори и версията на нашите управници да е вярната, те все пак трябваше да влязат в контакт с еврейските тайни служби и да се поинтересуват с каква информация разполагат. Така че пропускът е в българската страна.

Никой от управляващите не се умори да повтаря версията, че подобен атентат може да бъде предотвратен много трудно, дори почти невъзможно. Наистина, най-кошмарни за антитерористите са посегателствата на обществени места без специален режим на достъп като автобусни спирки, аерогари и ж.п. гари…

В конкретния случай обаче има обстоятелства, които значително биха улеснили обезвреждането на терориста, ако имаше кой да си отваря очите. Как така някакъв човек влиза в България преди по-малко от седмица и незабелязано се снабдява с мощно взривно устройство? Това се е чист пропуск на службите за сигурност. Как така същият този човек си оставя огромната раница в багажното отделение на автобус, отреден само за израелските туристи, слезли от чартърния полет, и се качва на него? Този път пропускът (буквално фатален) е на представителите на туроператора и шофьора на автобуса.

Ако искаме да няма други подобни атентати в страната, властите не трябва да се оправдават, че не е имало начин да се спре терориста, а да потърсят как да отстранят пропуските си.

Вчерашният зловещ атентат в никакъв случай не трябва да се превръща в оправдание за властите да нарушават свободите на гражданите. Видяхме, че Джордж Буш младши опита този вариант в САЩ и единственото, което постигна, бе да стане за посмешище на кажи-речи целия свят и да предизвика искреното възмущение и омраза на собствения си народ. И без това сегашното ни правителство отнесе много критики за необоснованото използване на СРС-та, натиск върху политически и икономически противници и неефективни мерки срещу организираната престъпност.

Хората не трябва да бъдат превръщани в жертви на тероризма и да се чувстват задушени от мерки за сигурност. Точно това искат терористите – хаос, смут, паника и скованост на обществото. И в много случаи го постигат, защото голяма част от правителствата са изкушени да използват тероризма като благовиден повод да задушат опозиционни движения, които нямат нищо общо с него. На пръв поглед изглежда по-лесно да стъпчеш, отколкото да обясняваш, но това винаги е измамно. Дано нашите управляващи да не тръгнат в подобна посока. Защото ефективност срещу терора не означава терор срещу всички.

Вече споменах организираната престъпност, но искам отново да се върна към нея. Връзката между мафията и тероризма не е нещо, което трябва да се доказва. Двете лица на злото имат взаимна нужда едно от друго. Мафията нерядко финансира териористични организации, които дестабилизират цели региони и правят по-лесна дейността й в тях и използването им за транзитни канали за наркотици, бели робини, емигранти и какво ли още не. Терористите пък често съчетават дейността си с пренасяне на мръсни пратки.

Така че, ако най-после не се появи управление, което да измисли ефективен начин да се пребори с организираната престъпност, след години атентати с мащаба на този от летище „Сарафово” може да ни се струват нещо незначително. България наистина се намира на кръстопът между два континента, два свята и две култури и това прави впечатление и на други злосторници, освен на политиците, включващи този факт като подложка на безкрайните си предизборни обещания.

Дано си извадим някакви поуки от случилото се вчера. Дано народът ни се обедини от трагедията, а не обратното, което се е случвало безброй пъти. Дано опозицията не използва ситуацията, за да всее допълнителна паника и да спечели някой и друг непросветен глас на следващите избори. Дано управляващите да не се изкушат да свържат и това нещастие с предишното правителство. Дано след като страстите поутихнат ситуацията да бъде разгледана трезво и да се намерят правилните отговорни за случилото се, за да понесат политическата отговорност.

Защото има разлика между политическа отговорност и бушон за уталожване на общественото напрежение. Вчерашният случай с депутата Димитър Аврамов показа, че управляващите умеят отлично да боравят с бушоните. Да видим дали имат доблестта да прибегнат и към реалното понасяне на отговорност. Но не от някой служител на аерогарата или на бургаската полиция. Първият атентат в посткомунистическа България заслужава оставка на много по-високо ниво…

„Сарафово“ на нашето недоволство

Ето какво става, когато основният ресурс на Министерството на вътрешните работи на една страна е съсредоточен в подслушването на политически и икономически противници и следене на това кой пише против управляващите в социалните мрежи.

Ето какво става, когато министърът на вътрешните работи, вместо да се отдаде на задълженията си, се меси в делата на съдебната система и лобира за назначаването на едни и уволнението на други съдии.

Ето какво става, когато не се вземат мерки по сигнали на най-добрата разузнавателна служба в света. Още на 5 януари тази година израелските власти и Мосад предупредиха България да засили контрола при посещенията на израелски туристи в страната, защото има данни за предстоящ атентат. На кого ли обаче му пука какво говори Мосад?

Ето какво става като огромен финансов ресурс се хвърля за една система, чиято основна цел е да упражнява контрол върху обществото, а не да обезпечава сигурността му. Когато вместо малко висококвалифицирани специалисти се назначават тълпи послушковци, гласуващи под строй на всички избори.

Ето какво става, когато на никого не му пука за това да се осигури комфорт и сигурност на туристите. Единственото нещо, което е важно, е денонощно да се строят хотели, за да се изперат едни пари. А това, че туристите остават разочаровани и не се връщат втори път, за да влеят отново парите си в икономиката, няма да интересува никого, докато има корупция, далавери и комисиони.

Ето какво става, когато за всичко се повтаря, че са виновни предишните правителства. Когато инстинктът тласка управляващите да си измиват ръцете, а не да търсят решения на проблемите.

Ето какво става, когато вместо да се върши реална работа, се обръща по-голямо внимание на обикаляне на медии, формиране на рейтинги и неуморно повтаряне на полуистини с цел да бъдат заблудени едни стопяващи се няколко милиона българи, че всъщност живеят добре, сигурно и щастливо, но не го разбират.

Ето какво става, когато единственият начин едрите престъпници в една страна да попаднат в затвора е те самите да го поискат, за да се скрият от враговете си. Когато съдебните дела се точат години и се прекратяват за изтекла давност, а осъдени престъпници успяват да се скрият точно преди да ги вкарат зад решетките. Когато 70-годишни старци избиват роднините си и като Рамбо стават неуловими в планината.

Ето какво става, когато управляващите в една държава от десетилетия поставят личните интереси, алчността и арогантността над сигурността, справедливостта и добруването на хората.

Ето какво става, когато един премиер напълно съзнателно дава подкрепата си на един вътрешен министър да използва репресии, подслушване и арести за разчистване на сметки и контрол над неудобните. Когато един вътрешен министър се чувства недосегаем и запазва поста си, въпреки всички скандали от най-различен характер, които избухват един след друг около него.

Ето какво става, когато през последните 15 години една страна е управлявана последователно от дясно ориентиран бивш преподавател по политикономика, затънал в хазарта посредствен аристократ, човек, който никога не е работил нищо, освен политик и такъв, за чието минало никой не смее и да продума.

Ето какво става, когато си траем. Или протестираме по 1000 – 2000 човека. Бомбата на летище „Сарафово” трябва да взриви българската апатия и най-после да поискаме отговори, промени и способни управляващи, които знаят за какво са във властта.