Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

август 2017

Епизод две: Ескиз за перде

Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части)

 

Сега. Бех тръгнал да си кимен дреите, та да давам, додек е жежко железото. Оно друг е въпросо, че ако жената почне да ви разказва, ше се фанете и от мене за главата, ама я съм писатело, ебал съм се!

Таа сючка не е толко драматична на фоно на предишната с повторните сватбарствания, ама се пак е твръде показателна за менталнио статус на мойта възюбена. Като зеем едно дръво, ше я заюбим я, ама айде… Така, да се не отплесваме.

Кък ви казах, летата си ги караме на село, що я бачкам дистанционно и само да имам интернет, ми е през ую дали съм у Ню Йорк или Буркина Фасо. Добре, убаво имам интернет, ама банкомат тука нема. А магазини има. Сеш‘ли‘се? Та требва от време на време да се оди до Градо, да се изтегли некоа сумечка, ич да не е. Се пак си имаме разходи. Я за пиенье и цигари, дечоро за сладоледе и сокчета, а жената за пердета. Мое и да не ви е станала ясна последната част на изреченеето, ама ше ви се изясни съсем скоро, ако мирнете и ме остаите на мира да довръшим тоа малоумен текст.

Тъй като у къщата петнаесетина години не живееше никой, а сега само се летува тука и родителските тела я посещават през останалите сезони от дъж на ветър, колко да се разпраат с градината, си има нужда от сериозни строително-ремонтни дейности, с които по традиция се заемаме ние със Старшията. Септични ями за вътрешни тоалетни, циментиранье, кабелищаци, кво ли не. Я съм амале, оно се знае. Първо, че съм по-млад и второ, че специално у строително-ремонтните дейности на две магарета сено не мом да разделим. Ама па си имам други таланти. Я ме тури на лежанката да видиш колко мом да избутам за гръди. Или па ми тури две литрови шишета скоросмрътница пред мене и глей кък ше питам за още, без да залатам и да мотам езико.

Та, за тва лето основната дейнус, която ми беше делегирана по очовечаване на къщата, е свръзана с бойдисванье на джамовете. Камара черчевета, камара нещо, и тва у свободното време, додек буам като алтав по новата книга, та да е готова за есента. Ама, да не помислите, че зарди тва не съм отишъл я до Градо? Нема нищо подобно.

Първо, като се докопам еднъж до село, го напускам само у краен случай (или за фиктивна сватба, кък споменах у предишнио разказ), второ, жената обича да маа гащи по улиците на секи един град, независимо дали е у Меричлери или у Сан Франциско, и трето, ама най-важно, ич не ми се занимава. Верно ви каам. Пущам я да ми отдъънат малко ушите, и си се разпраам с дечоро. Назе си ни е добре. Филии за закуска, една кофа сладолед за обед и студено кво намерим у хладилнико за вечера. Много са доволни. Поиграаме си на глупави и опасни лапешки игри, покъпеме се у барата, бием им по един по дирнико да връват у банята, почетем им малко книжка, и кой откъде е.

С периферното зрение видех, че онаа мойта убусница обикаля с ролетката покрай джамовете на едната стаа, ама я като изпаднем у работен процес, не ме дири. У друг свет съм и ако ще и столо поди мене да открадне некой, пак нема да обрънем внимание. Ставам едно превъплъщение на Вси стихии, Пръвичнио хаос ме обзема и само на псувни и кресъци мое да се надаш от мене, та даже и не питах кво праи.

После спрех с писаньето и докопах чашата за две цигари време, па после дай да бойдисваме. Коги ме цукна на поажданье за Градо, я се избъзиках с присъщото си тънко чуство за хумор, че ше я прегрънем така, кък си бех омазан до плешките у боя, разтворителе и секви путки майни. Она избега, естествено. Чък навънка почна да се хили.

– Простак такъв! – рече престорено сръдито – Чао!

– Чао, моме! И се плесни по дупето от мене! Ама лекичко. Само да се зачръви!

Длъго се хилих на гениалното си умотворение и мазах ли мазах, додек ми писна на ую, а и дечоро почна напористо да припира за следобедна закуска. Измих се с разредител, изкъпах се от глава до пети и:

– Те! Вижте какви хубави филии съм ви направил!

– С какво са, тате? – вика средното диване.

– С масло, как с какво!? – смръщвам се.

– Ама…

– На когото не му се яде, да се качва в стаята си! С другите отиваме на вира, щом си свършат закуската!

– Ама…

– Ти чу ли ме!?

Седнах да отфрълим още малко редакцеа по книгата за ония кратки десетина минути, къде изфирясаа за нема и пет секунди. И, айде на Сини вир. Голем кеф. Я съм жегясал, дечоро фръчи, плиска, скача, пищи със се сила, а и нема никой, ама никой. Тва е една от представите ми за Рая. За повечето от другите ми „визии“ за тва место не щете и да знаете, повервайте ми, меко казано неприемливи са за общественио морал.

Покъпааме се, а като се прибрааме, ги накарах да си земат по един жежък душ, оти барата ни е планинска и си е студена, макар и да са свикнали за вече четири лета тука. После вечерахме (познайте кво), почетохме малко книжка, а като усетих, че равномерното им дишанье и затоплени им мининки телца почват да ме приспиват, със сетни сили довръших главата от иначе твръде забавната и поучителна децка книжка, завих ги, пожелааме си „Лека нош“ и затворих вратата, без да гасим, че да си поразглеждат едни енциклопедии за животни.

– – –

У моменто, у който бех стигнал до таа част на разказо, излезнах да изпушим половин цигара, оти иначе главата ми щеше да изпуши. На масата на дворо намирам едно пръче салам. Извиках благоверната с тембъро на говеждки овчарин и те а те. Ухилена.

– Ти мачки тука виждала ли си?

– Да. Врътат се около четири минимум.

– Да.

– А тоа салам що е остаен безпризорен?

– Мислех да ти направя смачкана филийка.

– А къде си?

– Бера коприва.

– Добре, що го не извади после?

– Не знам.

Отще ми се и цигара и сичко. Повиках малко, па се прибрах да си дописвам.

Бел. авт.

– – –

Тежка нош беше, не беше лека. Поне за мене, ония пишпироци след дваесе минути беха заспали длибок сън, уморени от дневните приключенеа. Ама я пак с таа редакцеа и таа чаша. Тва ми е мечтаната професеа, не се лъжете по думите ми, ама понекогиж толко я мразим, че ми иде да ревнем. И тва се е случвало. Финалните акорди на една книга са тотална щета за секи афтур, макар и толко недъгав като мене, чесну.

Сутринта съм спал два часа и се почват сутрешни тоалети, хигиенизация, кво се сетиш. Мининките диванета са се наспали и пращат от сила, а я требва да си шибнем студен душ, та да преборим сънливостта. „Зимайте тия филии (ако некой се не е сетил – с масло), яжте и бегайте после у заднио двор! Нема да ми се меркате, че съм на най-важнио момент, къде баш се развръзва завръзката!“. Тва у резюме, иначе се дръжах доста по-спокойно, оти они са си ми милички, колко и да се праим на ербап. А и, за секи писател, секи един момент е най-важнио, оти книгата му се превръща у шибан фетиш, особено, додек работи по ньеа.

Они нещо се закротия из райграсо и песъчнико. „Яли са, Играат си. Тва е добре.“, заключих я и докопах първото принтиранье наново.

Не съм усетил коги е минало времето. Не съм я и чул. Казвам ви. Се едно съм извън реалнио свет у такива моменти. Вратата на стаата, къде работим, обаче се отвара и те ти я те. Коги ме стресне и не съм я виждал от известно време моментално разбирам закво и тръпим сички шеметни шеметии. По-убава на живо не помним да съм видвал. Вече деветнаесе години. Има нещо у очите, у походката, у стойката, у усмивката й… Де, да си мирвам, нема кво да си разкривам лични неща пред ората, да се еба. А, че се сетих! Казвах ли ви, че оня ден щех да се напикам, оти пет пъти тръках едно изречение, а саках да го довръшим, преди да идем да източим пенисо?

– Здравей, скъпи!

– Ела тука, моме! Ама първо сложи райбера, че ония диваци може да наскачат…

– – –

– Изпратих книгите, които бяха поръчани и надписа, изтеглила съм пари, колкото ми каза, а и купих някои неща…

– Е, що не от „Мол ди Говежда“. Кръстил съм така един магазин, от кой мое да си купиш некои, ама само некои, работи от пръва необходимус. Упорито твръдим, че там има сичко, къде моеш да намериш и на Лондонската стокова борса, макар и длибоко у мене си да знам, че не е баш така.

Жена ми понекогиж е душица, па чуство за хумор има колко за половин дузина ора. Разсмива се и рипа от кревато.

– Ето! – отне й извесну време да рови из торбите, къде е довлекла, ама па извади бахти якио плат. И за тия работи има усет. Ама много фин – Какво ще кажеш тук да сложим такива пердета? Вече си го боядисал.

Притварам очи и се ухилвам, ръмжейки блажено. Ей! Те тва е мойта жена, ей! У такива моменти ич и ми не пука за нищо. Само отворих ръце, а она пак се фръли връз мене.

– Харесват ли ти? Какво ще кажеш?

– Ти кък мислиш? – винаги съм мил, най-паче любезен.

– – –

Покрай редакции, дечор и бояджийство неколко дена не се сещах за плато, къде требваше да се превръне у пердета. Добре, ама един ден си се размотвам гол из стаата, баш след сутрешнио душ, и те ти го те един от комшиите предзирка през прозорецо. Не, че ме е срам. Я нема кво да крием. Ни съм уй доколенник, ни съм джипокараща пишка губерка. Загрънах се с кръпата и излетех навънка. Разбрааме се кво имаше да се разбираме. У село немаме обичай да си чукаме по дворните врати или да си викаме през мрежата. Седи си отключено и секи мое да си влее, коги си посака.

– Кво стана с тия пердета? – питах вечерта, додек с жената седехме на терасата и си пиех ракията, облещен у ярките като детски спомен звезди.

Она си мирва и се праи на борче. Усетих. Не се познаваме от вчера.

– Кво стана с тия пердета? – бръже палим, да се еба, ама обикновено има закво.

Мълчанеето отсреща е се така упорито. Даже приноситело му нещо тръгна без време да слаза от терасата, та да носи за яденье.

– Кво стана с пердетата? – най мразим така. Ако сбръкаш нещо, кажи си и готово. Ама тия измекярщини… Не мом да я отучим и тва си е. Рипнах се и ѝ станах на пъто. Нема къде да оди, я мое да съм прос, ама и говедо трудно ше мине през мене.

– Нищо… – тва беше, което благоволи да ми сподели мойта убавица. А на мене ми е през ую, та ако ще да е купила плато и да го е запалила на дворо, просто не мом да тръпим липсата на нормален диалог. Секи човек се бие на камара фронтове, ако и дом си играеме тънкажната и си слагаме кур капани, додек ше стигнеме? Къде ше ни е убежището, та да си отдъънеме, да се възстановиме и да влезнеме с плъни сили у следващата битка, мама му да еба!?

– Кък така нищо? – набирам. Гласо ми само клокочи, не съм го надигнал, ама ми требва само една искрица.

– Ами, нищо! – преминава у контраатака она. Казах ви, така праи винаги, коги е безапелационно прегазила през ораното.

– Кък така нищо? – сръцето ми почва да лумка, ама тоно не си променям. Она усеща додек мое с дипломацията и кога ше овикам маалата, а чинии, ше събираме чък през улицата. После полагам последно усилее да се дръжим като любящ съпруг. А, оно не ми е трудно, она е толко… единствена по родо си, че ми стига и малко нормалнус – Кажи ми бе, човек. Питам те като човек. Ареса ми, чудим се кога ше го туриш. Ни ти се карам, ни нищо. Къв е случаю.

– Ще ме изчакаш ли за няколко минути, аз ще те викна, когато съм готова? – с тоа тон и с тоа поглед мое да ме накара и да се опаковам у кибрити, без да ми мигне окото да се омотам у чарфаф, да улетим у парижката „Света Богородица“ и да се зривим, крещейки „Аллах акбар!“ и да си теглим клечката. Ама за съжаленее го използва прекалено редко и само, коги е осрала позициите до гушата.

– – –

– Ела… – като скумръчанье на мачка.

– Кво? – я съм я чул, ама мразим да ми се праи на болен от трахиален бронхит.

– Готово! – тва вече е тоньо на мойта си драсни-пални-клечица. Ядосана се чуе. Коги е ядосана на ньеа си, се пробва да си го изкара на мене. И я съм така, па и вие, не ми се правете на Мили Ванили!

Слазам я бавно по стлъбете и си префръгам иядо и петстотин варианта през кухавелата. Добре, ама проблемо ми е друг. Човек съди и си представя на базата на опито си. Прост пример – у фантастичните филми извънземните са хуманоиди. С големи, минички глави, очи, ръце, зелени, като амфибии или птеродактили, ама се са хуманоиди или поне зооиди, ако изобщо има такава дума.

Представяме си тва, къде сме видвали и къде моеме да пречупиме през въображението си. Да, ама и дваесе ияди варианта да си бех представял, немаше да е тва, къде видех, като влезнах у стаата с пресно бойдисаните прозорци.

Плато още си беше убав. Онаа таа жената има голем усет къде детайлете. Фанала нюансете на интериоро, избрала перфектните разцветки и шарки… Сичко кък си му е редо. Осен едно.

Гледа ме изчаквателно, та да види кък ше реагирам. А я не реагирам никак. Само седим и се дзверим. Не ми се е случвало от години наред да не мом да намерим правилните думи минути и минути. И като почнах да се хилим. На глас. С плъно гръло. Додек се забъкнах, закашях се и слъзи ми потекоа от очите. Коги най-после успех да си зеем въздух, процедих задъано:

– Тва неква нова мода ли е?

Отсреща млъчанее. Погледнах пак пердетата, па отидох, та я сгуших и я заведох да ѝ сипем една бирица поди звездите. Млъчахме длъго, ама накраю се не сдръжах:

– И?

– Ами, аз ги мерих… – пак почна да се набира и да контраатакува, ама я прекинах на секундата, оти знам ква тирада ме чека, ако пропущим правилнио момент

– Викаш, едното от корнизо до средата на прозорецо, а другото надиплено като на Мария Антоанета шлейфо, па и се влачи по земята…

– Ама, наистина ги мерих пет пъти…

– Нали десет пъти требвало да се мери, моме. Ти десет пъти си резала и еднъж си мерила. Еби ги у пердетата, ше ги напраиме на покривки. Наздраве!

– Ама то те в стаята с голямата маса няма да отиват цветовете… – оно се не дава, та ако ще да потопи и „Титаник“.

– Наздраве!

– Наздраве! – понекогиж се пак проявява некакъв такт.

Отпих си от ракията, сетих се за последното достиженее на личнио си вътрешно интериорен дизайнер и се задавих със скоросмрътница от смех.


Към другите епизоди:
„Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“

И женската гледна точка:

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 1 – За датите и хората

Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2 – Домашен майстор

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3 – От Вселената до кофата за боклук


Стоян Николов-Торлака е автор на поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Advertisements

Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части)

Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее

Я съм без книжка, ама не що са ми я зели, оти съм бил карал пиян. Я пиян не съм карал от тринаесе или четирнаесе годишен, ше ви излъжем. Тогава се физнах с една симсонка на завою на Чепразо, та и до днеска ми трънат гъзерете от лево, да еба тия грешки на растежо, да еба аз!

Просто тва ми е цивилизационен избор. Верно, като ме натиснаа сички дечори, женори, родителски, роднински и приятелски тела и май ше се наложи да си изкарам, че ми писна да носим дваесе и седам раници багаж по влаковете, ама се още дръжим фронто. Нема да ме мислите, а и приказката ми е съсем друга.

Онаа мойта шунявата е бахти почитатело на сватбите. Она е сватбарино на нашто поколенее, ако мое така да се кае. Само да се погледнат същества от мъжки и женски пол у наше присъствее и веднъга ги пита дали нема да се женат. Не да се заговорат, не да се фанат за ръка или да се цукнат, па камо ли он да й го отръка от бедъро. Тц! Един поглед е достатъчен, та да почне да ги сватосва. Она и мене така прееба, нищо, че се бех гласил да ергенувам още барем десетина години, ама те… Късмет!

Та, общо зето мойта умница досажда на целио свет с предложенията си за брак. Еле па ако са гаджета… Майко мила, оно ми става жал за тех. Седиш си и си пиеш бира, ракия или сок от маракуя там, кво се сетиш с приятеле, и некво иначе на вид бая угледно същество от женски пол постоянно ти намила кога ше минаваш под венчилото. Я съм женен и му викам гилотината, ама нека да е венчилото за целите на повествованието. Чуваш се със същото тва същество по телефоньо по съвсем различна работа и оно пак те пита кога ше се зимате. Срещате се те така, случайно на улицата и ньеговата пръва приказка е за пръстенье, обредни домове и ебем си кви други простотии.

Досадно е, спор нема. И на околните, и на съпруга на таа гад, къде за добро или лоше се явява моя милус. За съпруга, демек я, се явява по-досадно, що се пак съм си я, и ми е най-мило за мене си. Ама да зеем да преминем (сравнително) по същество, че като се отплеснем, и оно стане утре.

Таа пролет ми звъни един ден телефоньо. На трета ракия съм още, значи да е било къде единаесе преди обед. Непознат номер, ама я никви бързи кредити не съм теглил, та нема от кво да се ядосвам. Ако ми звънат непознати номера, или е да си поръчат некоя книга (доходоносно), или да се пробват да ме измамат телефонно (недоходоносно). Я книги пишем, та на пръвото се връзвам с кеф, ама па не съм изфирясал толко, че да фръгам пари от терасата, та и от телефонни измамници не ме е стра. Па, и нема кво толко да фрълим, между назе казано. Кък и да е.

Телефоньо звъни, а я работим нади новата си книга с фас у устата и чаша у едната ръка. Гледам, че тоа номер ми не е запаметен, и си викам „Те сега едно двеста бройки от северозападната трилогия са заминали!“, ама оно един приател.

Разлика между „приател“, „познат“ и „вепър“ требва да се праи, у тва съм дефинитивно сигурен. Та тва е приател, макар и да не сме се видвали от сто – сто и педесе години.

– Ше се женим! – вика, без и да се пробва да скрие възторго си.

– Па, добре… – отвръщам я, като се пробвам да не му кръшим атъро, макар че знам кво е да си женен, а оно е убаво само понекогиж, вервайте ми.

Разбрааме се като ората. По мъжки, кък му се вика. Човеко каза датата на сватбата, която я не отразих, ама ич, оти бех у работен процес, нали ви казах, после я го поздравих – видвал съм момата неколко пъти, убава е, съглам е, така че е баш като за ньего, щото човеко и он е убав и съглам, казах му адресо, та да прати поканата, поздравих го искрено, и готово.

След два дена те ти го те куриеро. Вика да слезнем, и я, кво да праим, слазам. Човеко ми даде поканата без бой, пожелахме си леки дни и кой откъде е.

Онаа мойта убавица („Не избирай съпруга по убус!“, ми е казвал един мъдър човек, ама я баш тва направих) чека на вратата, що съм й казал, че мою, вече общ, приател ше се жени, а она е по сватбите, кък вече споменах нееднократно. Връчвам ѝ поканата тръжествено, ама запомням само кой месец ше е сватбата, след което си седам пак с фасо, чашата и листовете.

– – –

Летата ги караме у едно село у Северозападнио Балкань, откъде ми е родословеето. Мое и да не знаате, ама е твръде невероятно, оти съм продънил главите на сичките си читателе с тва место, вълшебно като следобедна дремка поди вековен орей у жежък ден.

Мислим не е нужно да споменувам, че ама ич не съм се и сещал за поканата. Она беше тръжествено поверена у уж сигурни ръки, треперещи от влъненее. Добре, ама от Търново, къде си битуваме семейно, до въпросното село са малко по-малко от триста километра, та жената забраила за поканата, додек опаковала багажете, та да ги изпратиме по спедиторете, докъде ние с трите си диванета овикваме тамън четири влака за из път.

Порди таа причина, по време на най-усилената редакцеа на новата книга, бидейки и у постоянен ремонтен процес на бащинията, на мене ми се задава следнио въпрос:

– Кога беше сватбата?

Коги съм у подобно състоянее на духа и „Добро утро, миличък! Как си?“ ме докарва до псувни, пък камо ли такова питанье.

– Виж на поканата! – издуднах я.

– Не е в мен… – жена ми е майна и даже и у Северозападнио Балкань не ще да приказва кък си требва.

– А къде е!? – казах ви, като съм на тоа етап от творческио процес, да не ми се мерка никой пред очите. Не е лесно с мене понекогиж. Почти винаги, ако требва да сме откровени.

– Забравихме я…

– „Забравихме“!? – вече избушвам кочината.

– Ами да. – наежва се и она. Винаги, кога е оплела коньите, се дръжи така – Нали на теб ти я изпратиха.

– Добре, но аз ти я дадох на теб! Ти си сватболюбецът в семейството. Исках да те зарадвам, гадинке! – казвам спокойно и се придържам към книжовната норма. Ако не приказвам с децата си, у неофициална северозападна обстановка това се случва, само когато ми иде да фрълим некой у средата на градината, та да го прекръшнячим.

– Да, но, когато съм събирала багажа…

– Млъкни! – почва да щрака мозъка ми, къде не е работил ич, коги съм се женил. Само очите ми са си били на местото, оти верно е убава таа усойница – Обади се на кумицата ни и питай.

И живото си потече пак кък си е свикнал. Бурята отмина, макар и да си думахме още думи без закони. Особено я.

Викнахме наште да доат от Градо и да гледат дечоро за празничнио момент. Они ората, кво да праат, уйдисаа ни на акъло и дойдоа, оти иначе нема кой да чува тримата носители на кръвчицата им. И пойдоаме.

Година преди тва благоверната ми беше забраила чорапите и боксерките, ама тва се тръпи – за девет поредни представяния на книгите ми ми беше зела нула боксерки, нула чорапевци, нула ризи и нула панталонье, та си купувах у движенее. Иначе за ньеа се беше пременила като пръвио пич, две раници дреи. Ама тва е нищо.

Та за сватбата отидоаме ние у Градо, Гошко ни закара срещу съответната плата човеко и се здрависааме яката на раздела. После с жената минааме по центъро, едно такова жежко, ама подуйва ветрец… Мръзеливо съботно време. Купиаме картичка за сватбата и се запътиаме за апартаменто на наште, като подвлачааме ноги. Рано беше, немаше за къде да бръзаме. А и обичаме да одиме пеша, та верно го докарааме до безвремие.

Приказваме си, бъзикаме се с тва и онова, водиме се за ръка като некви тринаесе годишни гаджосани. Идилия, ви каам.

И те ни те, у назе сме. Ладовина. Сипах си едно, запалих цигара и се зачетох у спортните новини у пръвио ми попаднал вестник. Мойта убавица па докопа банята и едни къпания на коси, едни чудесии. Я гледам часовнико от време на време, нема кък да пишем, нема кък да се кикерчим по Балканьо, нема кой да ми задава задания, нема дечор да квичат. Бахти кефо! При високата топка, къде си задигнахме с момата, неколко такива часа са истински рай.

Дойде време да се остържем от косморляк и да почистим телесните си дадености и я. Моеше да се позабавим още къде час, ама немаше да ми остане време да пообокаям жената. Въпрос на приоритети.

И така. Лежиме си двамата доволни по гръб връз спалнята и си мислиме. Така де, я си мислим, она си мисли, че си мисли.

– Харесва ми да те докосвам и да ми мирише на теб… – въздишам и подрипам резко – Трябва да тръгваме.

– Да, тъкмо ще се разходим спокойно. – фаща ръката ми она и се изправя.

– Нема да се разождам нигде! – отсичам и почвам да си навлачам кво си требва – У таа жега ич ми се не ще да одим на сватба, се едно съм излезнал от сауна – Ало, добър ден! Може ли една кола за …?

– Пращам!

– След колко време? – жената вече се е гримирала около четиристотин пъти за тоа день, ама пак е пред огледалото. Така са свите. Нема значение, че е убава. И да е убава, и да е грозна, те така са си. Цапотенье до откат.

– Не ми каза.

– Как така?

– У Градо сме, те така. Картичката си надписала и си я зела, облекли сме се, обули сме се, цигари имаме, плико с парите е готов, айде!

Верно, не чекахме таксито много, ама па и не бръзахме, та не беше проблем. Шефиоро образ и половина. Буцуняк отсегде. Гледа като пресисал и имаш усещанье, че се едно си му длъжен за нещо. Изтръпех го, нали са три минути път до местото на радуснуту събитее. Ама ти да видиш кво става като слезнахме.

Минуваме ние през парко, нема и педесе метра. Фанати за ръка, като гаджета, нали ви каам. Ресторанто е на един изкуствен остров у изкуствено езерце. Made in комунизъм, ама е едно от редките попадения, убаво местенце. До островчето се стига по едно гръбаво мосче, та не моеш да видиш кво става баш насреща ти. Ама па се чуе.

Онаа от обредните служби на Общината, опева кък си знаа. Като си спомних мойта сватба и колко я тръпехме, изскръцах със зъби, а още не бехме префрълили гръбицата на мосто.

Я съм отнесен и си мислим мои си работи постоянно, зяпам накъде ли не, така че изобщо не погледнах напреде и останах супер учуден, коги жената вика:

– Ама това не са те…

– Кое? – заковах се на едно место. Верно не беха они – Нали каза, че е днеска?

– Питах само за часа, не и за деня. Нали ти каза, че било първата събота на…

– Я ли съм казал!? – не извиках, ама изръмжах – Поканата на кой я дадох!?

– Ти каза…

– Млъквай!

За секи случай заобиколихме тръжественото събитие на стлъбете и се запътиаме къде самио рестуран. Ама още по пъто разбрах, че нема никакъв смисъл. Две сватби у едно заведенее по едно и също време кой ти праи? Напраихме един широк кръг, се едно сме сючайни наконтени клиенти и се врънахме по изгръбенио мос.

И се почна. Целио, ама целио парк ме е чул. И част от околните блокове, дума да нема. Кво ли ѝ не думах. А она си продлъжава да вика, че я е требвало да запомним кога е сватбата. Гюрунтията понамале у таксито за на връщане, ама у наште се разгоре с плъна сила, оти она рече да се затвори у една стаа, та да й не громам по главата, тъй като се пак реши да се обади на кумицата ни и се разбра, че сватбата е у толко часо, ама следващата събота. И да свръшим така, че пак почвам да се препотвам, само неколко бележки ше нафръгам:

  • Целио блок на наште беа разбрали, че сме си били у Градо за ония дваесе минути. Не съм викал много, чесну;
  • Жена ми е жива, а я не съм у затворо точно зарди тва, че се обадих на баща ми и му казах, че, ако не дое да ни прибере у летната ми резиденция до дваесе минути, я ше съм у затворо, а у назе ше има труп. И човеко дойде, па и тушира напреженеето с много такт, кво да праи?;
  • Жена ми е жива, а я не съм у затворо и порди друга причина – вече на сватби е тъпанарско да се носат фритюрници, кухненски роботи, микровълнови печки и други путки майни. Ако бех минал гръбицата на мосто с нещо такова, овръзано с панделки и букет у другата ръка, па видим, че тва не е нашта сватба, сичко, барабар с неьа щеше да бъде изфрълено у изкуственото езеро с ебем ти замахо;
  • Булката на пръвата сватба, къде одихме на ньеа и се прибрахме скоропостижно, не беше убавица. И кумата. Ама ич;
  • На следващата седмица пак викнахме наште да гледат децата. Пак се изкъпахме, пак я обикаях, пак си поотдъънахме, ама тоа път оцелихме правилната сватба. Кумата беше убава, еле па булката! Изкарахме си така, кък моеш да си изкараш само с ора, къде ни съдиш, ни чекаш нещо от тех, ни па они ти кроат капата. Само с предишното ни оденье на сватба се побъзикахме, ама вече беше изфирясало, сичко беше у рамките на поносимото;
  • Като се прибрахме на другио день, макье ми пита кък е минало и след веселите обяснения от наша стрън, пита, като ни изгледа гяволито „Другата седмица пак ли сте на сватба?“.

Да се чудиш дали да се смееш или да ти се реве… Сега ми е смешно, ама на пръвата сватба се намерих у по-небрано лозе и от младоженецо…


Към другите епизоди:

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“

И женската гледна точка:

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 1 – За датите и хората

Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2 – Домашен майстор

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3 – От Вселената до кофата за боклук

 


Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑