„По коледно време се случвали чудеса? По-скоро чудесии“

На 29 декември трябваше да присъствам на представянето на „Северозападен романь“ в Бяла Слатина. Третата среща с почитатели (настоящи и бъдещи) на книгата, след тези във Велико Търново и София, но първата, организирана на родната й земя. В дивия и митичен Северозапад, чиято лоша слава се носи чак до националните телевизии, а пък и до Брюксел.

Да. СевероЗАПАДНАЛА България я наричат и обидата ми от това маргинално определение за родния ми край е двойна, защото знам, че той се намира в подобно положение основно, защото политиците ни са ПРОпаднали, но това не променя фактите. Нещата тук са зле, очевидно е за всички ни. Особено за съпричастните и милеещите за това място. За родените и израслите в него. Сред дивните му красоти. И сред обитателите му, способни да се надсмеят и на най-големите си неволи и нещастия. Научени да оцеляват напук. Въпреки всичко.

Като никога, повтарям, като никога, тръгнах от Търново рано, за да си хвана влака в 11:50 от Горна Оряховица. Идеята ми беше да съм на гарата поне двадесетина минути преди да пристигне, за да си организирам нещата както трябва. Да не ме спрат метеорологичните условия, които винаги изненадват разпадащите се институции на държавността ни и да пристигна в Бяла Слатина няколко часа преди представянето, за да поразгледам този град (един от малкото в България, в които не съм ходил) и да мога да се запозная с феновете на романа в неформална обстановка, преди да сме започнали официалната част. А почитатели оттам има доста, хич да не е. Не само заради писанието ми, но и заради това, че издателят ми, Николай Фенерски, идейният двигател на „Резерват Северозапад“, е оттам.

Аз си уважавам почитателите. Те за мен са по-скоро приятели, макар и да не ги познавам лично (поне повечето от тях), отколкото някакви хора, които се наслаждават на чутовната ми литература, а аз замятам артистичния си шал с небрежен жест, докато вътрешно получавам душевен оргазъм, еякулирайки на значимостта и фундаменталността на литературата, която правя. Ако някога се взема прекалено на сериозно, ще се гръмна собственоръчно, казвам ви. Няма нищо по-дразнещо от „величията“, които мислят себе си за по-висши от останалите и смятат, че творбите им ще останат безсмъртни. Безсмъртна е само тъпотията, драги. Но, както и да е, да се върна на вълнуващото си пътуване.

Автобусът от Търново за Горна Оряховица дойде в момента, в който стъпих на спирката. Е, как да не умреш от кеф, ми кажете? Качих се, седнах на предпоследната седалка и се зазяпах в задника на контрольорката, която с финес обикаляше между по тясното коридорче между местата. Без забележки. Направо брилянтен. В Търново жените с хубави дупета хич не са дефицит. Може би, защото там световните посоки са три, а не четири – нагоре, надолу и по стълбите, но това е друга тема. А и жена ми ми чете словоблудствата от време на време, та в своя защита ще кажа „Беше като крокодил в лицето тази контрольорка, само теб си обичам, миличка!“.

Дойде женицата, усмихна ми се любезно (с крокодилската си физиономия, миличко) и след като ми прибра лев и петдесет, отговори на въпроса ми:

– Да, най-късно в 11:30 трябва да сме на ж.п. гарата, господине.

Разтопих се от вселенски покой и постепенно погледът ми започна да бяга от задника й и да обикаля заснежените хълмове наоколо. Даже се отдадох на неподплатените си с нито един лев мечти да си имаме къща в две от близките села, които се намират само на няколко минути път от старата столица. Няма да казвам имената им, че ще се вдигнат цените, ако направя реклама.

Всичко хубаво си вървеше, казвам ви честно. Навън едно снежно, но слънчево, особено след като изкачихме баира и се заспускахме към Лясковец. Красотичка и половина, усещаш как суровата душа на природата прониква във всяка твоя клетка. И се изпълваш с вселенски мир, хич да не е…

И тогава изведнъж ме сполетя първото премеждие за този дълъг ден. Както си караше, без да изпуска телефона от ухото си през цялото време, шофьорът изведнъж отби на едно разширение на пътя. Автобусът изръмжа предсмъртно, разтресе се в конвулсивен гърч и изгасна.

Минутите затекоха по-бързо. Водачът изскочи навън, запиля се някъде покрай двигателя, а Горна Оряховица все така не помръдваше, долу, в ниското. Застинала, напук на моята целеустременост към нея.

Тази любовна песен с елементи на садо-мазо групово извращение с моята многоуважавана от десетина човека, три котки и две кучета персона, продължи точно двадесет и седем минути. Поне според дигиталния часовник над шофьорското място. Автобусът така и не се съгласи да изпълнява служебните си задължения, въпреки че водачът му продължи да дрънка по телефона някакви нелепици (явно се съветваше с разбирачи от автомонтьорския бранш), а с другата ръка чоплеше из двигателя.

Тогава се зададе другият търновски автобус, който ходи до Горна. Аз поне за два знам де, може и да са повече. Дразни ли ви многословието ми? Мен понякога да. Но само като пиша, тъй като ми писва, иначе обожавам да чета простотиите си.

Другият рейс обаче свързва старопрестолния град с центъра на родното място на Атанас Буров, та хич не ми беше оферта по вкуса. Разстоянието оттам до ж.п. гарата е няколко километра, но какво да се прави? Облизах раните си и се качих. Това беше и единственото ми безпроблемно пътуване за деня.

Слязох още преди вратите да се отворят докрай и скочих на първото такси, защото комфортната преднина, която бях набрал уверено в началото, се изпари яко дим. Напротив, бях убеден, че ще закъснея, въпреки че съм безнадежден оптимист. Или вятърничав идиот, както искате ме наричайте, бийте ма, убичам въ!

Шофьорът на таксито беше истинска енциклопедична личност. Един съвременен Иречек, да ви кажа честно. Разказа ми надълго и нашироко за раздялата с бившата си жена, която била нимфоманка и обиколила цялата им махала (и с трите си отверстия), а накрая я изоставил, когато я намерил в леглото с брат си и двамата си първи братовчеди.

На опитите ми да го накарам да даде малко газ отговаряше с отривисти кимания с глава и абсолютно никаква деятелност.

В крайна сметка влакът не беше закъснял (като никога) и го изпуснах за две минути. Буквално го видях как клати тромавия си, омазан с машинно масло, очукан дирник на запад. Натам, където исках да отида. Май съм прекалено тъп и не се сещам, че за да живея нормално трябва да забегна на няколко хиляди километра по на запад, от любимия си Северозапад, но всеки си носи кръста…

Одрънках три часа, три кебапчета и тридесетина страници от новата книга, която зачетох наскоро, на гарата в Горна Оряховица. Седях навън, на една навявана от сняг пейка и си четях, напук на подозрителните погледи на служителите на „Охранителна полиция“ и неодобрителните такива на слизащите и качващи се пътници за Полски Тръмбеш, Велико Търново. Дряново, Царева ливада, Попово, Шумен и къде ли не. Моят влак заминаваше в 14:43 и измъкване нямаше.

Разбира се, той закъсня. Нещо, което ако се беше случило с предшественика му, щеше да ми спести много главоболия, но в конкретния случай имаше всички шансове да ги мултиплицира многократно. Защото влакът пристигаше в Плевен в 16:00 часа, а представянето на книгата в разположената на около час път дори и в добри метеорологични условия Бяла Слатина започваше в 17:00. Тоест, на косъм. Положението все още можеше да се спаси обаче…

Особено след като с Фенерски се чухме и уточнихме, че той ще изпрати двама свои приятели да ме вземат с кола от Плевен. За да не чакам автобус и да не се климбуцам с него сума ти време.

Впоследствие всъщност се оказа, че автобуси изобщо няма заради метеорологичните условия, но по време на пътуването от Горна за Плевен аз тъкмо на тях се радвах, стоейки в коридора на препълнения влак и гледайки през заскрежения прозорец как покрай нас прибягва безкрайната степ, покрита със заслепяващо бял сняг и бръснещ вятър. Зимна приказка. Сурова красота. Безметежност в най-чист вид. Радвах се като луд на шарено, както се казва в Северозапада. И нека да мина на нашенски диалект, след като вече навлизам в родния си край, какво мислите? Каквото и да мислите, все ми е тая. Щом ме четете, би трябвало да знаете, че съм невменяем. Май все още не в медицинския смисъл на думата, но определено става все по-трудно който и да било да ми вмени каквото и да било… Както и да е.

Другарете на Фенерски, Ценко и Марио, страшни пичове, ви каам, ми дръннаа, като слазуйех от трено и ми рекоа, че ще доат след полвин час, оти „тука си е ебало макята“. Я пръвоначално не сфанах баш, ама коги видех колко силен ветър бръсти нанавуняка и къв клинч е сфанал све, манку от манку ми стана ясно, да се еба.

Обикаях таа плевенска гара като некъв полверняк не полвин, а цел час, а но ги нема и се по нема. Да, пак намерих неколко булки да се огледам, та да минуйе времето, ама за пред мойта убосница сакам да каам, че они па беа сгодни у главите, ама па пръделниците нги не биеа на кво удара. Кво да праиш, две добри нема, осен при ньеа, но се знаа. Женуту е арна отдек и да а погледнеш, да я еба.

Та дойдоа по едно време Марио и Ценко и айде у фолцвагьено. Пушенье, приказки за алкохол и разказо за тва, кък са се муанали у шибликите на доваджанье да ме земат, па времето си минуйе, ама и километри се отфръгат, да им ги турим мою километричнио и на шосетата проглобени. Но се знааше вече, че сме прекроснили работата и ше закъснееме, ама кво па толко!? Они ората ше разберат, ли са сички до един сътвере и моми, та дрънкат, па и са оттука, от Северозападо, знаат кво чудо е при назе.

Конку по се отдалечавааме от Плевен обаче, пъто толко по приличаше на сраньето на неко разпорен гъз, дека цел живот е ял само кисело млеко. Сичко се белее, със секи километър преспите по шосето стават се по-глибоки, а фолцвагьено гази ли гази геройската поди вещото ръководство на Ценко.

До Кнежъ се се тръпеше. Да кааме, че беше проодимо у зимни условеа, йоще повече зимни условеа у Северозападо. Ние све сме виждали и сме навикнали на големи и четврътити курове. Пцуйеме си у колата, ама се некък драпаме напреде. Фенерски ше напраи некоя занимавкя. Рече, че филмо му за Северозападо ше пущи, ше каа неко умнотия, ората ше се посмеат, па ние ше се довлечеме най-после. Да, ама друг път!

Снег ич и не вали, ама снег навева, да еба. У тва равно пойе навева, та знаа ли се. Цел ден не било валело, ама пъто го нема. Откво излезнааме от Кнежъ, чудо на чудесата. Ценко обаче дръжи здраво краваю и фолцвагьено връви, та знаа ли се. Те го, Бела Слатина е на един уй место вече. Нема и пет километра. И тогива като се осуанааме у една котловина. Пиклива работа, да речеш, че е нещо страшно, не а. Един полегат баир стотина метра длъг ни дели от равното, дека, ако издрапаме до ньего, кажи-речи сме стигнали. Ама кък да издрапаме, като неколко камиона, десетки коли и два-три тира са се надупили преди назе, ми кажете? Седат и не мръдат, що камара ора са закъсали и не моат да префрълат троа пиклив брег. Не моат, що ветъро бръсти и фръга ли, фръга цели снежни преспи на пъто. А помош нема. Дръжава нема. Община нема. „Гражданска защита“ нема. Нищо нема.

Ценко обаче се не отказва и с пцувни, типично по нашенски, се връща у Кнежъ да фане некъв разклон през не знам си койо село, та да минеме оттамока. Вече е шес и нещо вечерта, ората са се изпопренадали за тва предстаянье. Обещали сме да съм там и на мене ми е скомино, та си немате на идеа конку ми е скомино…

Добре, ама у началото на отбивкята за онова село се мъдри табела, турена на средата на пъто, че е затворен. Кво да праиме, айде пак на главнио път между ДВА ОБЩИНСКИ ЦЕНТЪРА У ДРЪЖАВА, ЧЛЕНКА НА ЕВРОПЕЙСКИО СЪЮЗ ОТ, СКОРО ШЕ СТАНАТ, ДЕСЕТ ГОДИНИ!!! Нема Европейски, нема Евроазийски съюзе, нема путки майни! Ние сме у изоставенио от институцеете и дръжавността Северозапад. На никой му не е през дедовио за тоа крайчец. Остаили са го пус да опустеа, ама ега политиците пусти да опустеат!

Що, като се врънааме у онаа нищо и никаква падина, дека стотици ора чекаха помуш от институциите, те тиа същите институции, дека кинат от залъко на ората, та да си плънат дебелите гъзере, седеаме там още два часа и половина. Звънеаме на 112 тамън три пъти. Никой не дигна. А моеше човек да умре там. Моеше инсулинозависим да получи припадък и да пукне. Моеше жена да роди едно от така оскъдните ни бебета у колата си, на мръзлицата. А мръзлица имаше за стра. Беше минус седам, ама ветъро бръстеше така урбулешката, та се осетуйеше като минус дваесе барем… Ората излазаа от колите си и обикаяя да видат кво да напраат. Ринеа с лопати снего, а он си се навеваше наново и наново. Пушеаме, пцуюааме, врътеаме, сукааме…

Ората, дека ни чекаа у Бела Слатина, ни звънеа барем петнаесе пъти. Да питат, да се поинтерсуйет, да подират вариантец кък да ни помогнат. Ниа па, като видоаме, че 112 нема да дигне, дрънкааме на Пътното, на „Гражданска защита на Общината у Бела Слатина“. Они не знаяли, че нещо е станало. На четири километра от градо им стоят стотици ора, заклещени у снего, а они не знаат кво става, молим ви се!!! Не знаат и коги ше дое „тежка техника“, та да се реши проблемо. Знаат само да смучат. И да си префръгат отговорността, и тва не пропущиа, ли си нги е короннио номер.

Ние обаче запазиаме типичното за Северозападо неизменно присъствие на духо и стрескащото околните чуство за хумор и Ценко почна да крой планове кък скоро ше заспиме, па после ше ни грабне белата смърт и айде, кой откъде е. Марио па обикая сто пъти по пъто, та да дири пролука, макар че беше ясно, че такава нема. Щели сме да пишеме бележка, преди да се окостиме, че нема да требва да ни къпат, що сме се къпали издзаранкя (Марио). Я го апострофирах, че съм се къпал, ама съм се усмръдел на БДЖ, та е по-добре да ме поизплакнат. Он па вика да сме се били опнали у такива пози, че като станеме на камик от студ, да моат ем да ни извадат от колата лесно, ем да ни груанат у ковчезите, без да се налагуйе да ни трошат на пръчета. Лудница ви каам. Смех насред снежната пустиня.

След два часа и половина висенье там, у онаа нищо и никаква бапка, на четири километра от крайната ни цел, на местото, дека тука си го знаат като Кантона, тръгнааме да се връщаме къде Кнежъ.

Че се врънааме, врънааме се, нищо че ни се наложи да бутаме една кола с деца вътре и не можеаме да помогнеме, що междувременно и пъто дотам беше затрупан от два-триасе сантима снег, па на места и от повече. Нищо, че издрапааме от преспите само що моите нови приятеле се беа сетили да си сложат вериги на гумите. Нищо, че пръвото предстаянье на книгата ми у роднио ми и роднио й Северозапад мина без мене. Нищо, че разбрах, че млого ора са били камара път, та да се видиме наживо и да пиеме по неко пиенье, па да нги дадем и афтуграфец.

Кво значенее има тва за институциите? Но нги не пука, че некой мое да умре там, па камо ли за мене, Ценко и Марио.

У моменто обаче и на мене ми е през дедовио за них. Избих си гражденскята позиция, нищо че вътрешно се възприемнуйем като сеянин, макар и почти да не съм живел у село. Седим у мою приятел, познат под яташкото наименованее от студентските ни години като Кнежанскио благородник, и юям рикиа, па попридавквам по некое дръво у печката. Таа зима за сефте се топлим на дръва и ми е млооого арно на душицата. Он поприхръква оттамока, що го напих като тараба набръже, а издзаранкя ше пробам пак да стигнем до Бела Слатина, та да подпишуйем неко книжле на орицата, дека са ме уважили, ама я не съм ги уважил. И чуството ми за вина манку понамале, макар че пак ми киселее у устата.

Ютре* ше почнат извиненеата, и моите, и на институциите, ма дано сички ора да успеат да се приберат поне за Нова година при близките си. У Бела Слатина, Северозападо, България, къде и да е по свето…

*Тексто е завръшен у пет без петнаесе, нощеска срещу триести декември.

Тефтерчета, Темида и нещичко помежду тех

 

Мислим, че сте забелезали, че се занимавам с писане у свободното си време, нали постоянно ви досаждам с тъпите си текстчета, кво да праим, като съм графоманче. Даже ми викат Златановио у село зарди тва. А аз колко свободно време имам, нема да ви казвам. Чудим се от кво да умрем по цел ден, нали съм трайно безработен и само по некоя заетос покрай изборете ме викат, та да чистим градинките у село, после ми дават по дваесе лева и да гласувам за… тайна. Та, пишем и пием, пием и пишем… Кога има пари за тутунец и пушим, но се знае.

От толко писане даже книга издадох, да се таковам у таковата. Они па ората зеа, че я арексаха и почнаха да си я купуват. Верно, истинските ми фенове са три-четири човека цифром и словом, ама пак е нещо, земат си некоя бройка и за подаръци на роднините, нали наближават коледно-новогодишните празници и горе-доле улаза свеж левец у семейния бюджет. Та, нещо ше изкарам като доход и аз явно. Мани другото, съм станал гордостта на фамилията, щото ме знаат вече и други, освен роднините и комшиите.

Да, ама славата, колко и крехка да е, си има своите недостатъци, да я треснем и нея. Жената, знаете я ква е съскотеща змийца, ме подкара на къси пасове и ми зе здравето:

– Айде бе, не видиш ли, че поради некаква необяснима причина ората ти купуват тъпата книга! Почвай продължението на романя, нема да се моташ, нали забелезваш, че турските сериали са по илядо епизода. Требва да се кове железото, докъде е горещо!

– Ние, торлаците, ковеме сичко на студено, щото обичаме да видиме зор. „Кое е лесно, не е интересно“ – опитах се да се напраим на мъж, а и да се помайтапим, ама она ме изгледа така, че чак сливиците ми фанаха ангина. Та, смекчих тона – Немам вдъхновение у момента, дай шишето с ракията.

– Нищо нема да ти дадем, ни сега, ни довечера! – казвал съм ви за онаа поза, къде ме съблазнява с нея – Зимай се у ръце и почвай да твориш, че требват пари за големио да оди на екскурзия. От училището щели да ги водат у Пазарджик.

– Къв Пазарджик ма! По телевизора казаха, че там се е наплънило с талибани! – сам си зех шишето.

– Не разсъждавай, а пиши, и двете не ти се удават, ама от второто поне ти пада некоя стотинка.

Она се фръцна и излезна, а аз отпих и захапах химикалката и едно тефтерче (нема да казвам с къв цвет корици, да не напраите паралел), кво да праим. Отпих и почнах да наметам идеята за продължението на „Северозападен романь“. Исках пръво да разбием сюжетните линии, та затва набутах камара несвързани бележки, инициали и препратки от една страница къде друга. Че пишем грозно е факт, ама си разбирам сичко, даже и кога съм го творил доста наквасен.

Редовете си вървеха един след друг. Явно съм имал връхновение, ама не съм знаял. „Упоритост требва у тоа живот, изкуството изисква жертви“, помислих си доволно, отпих голема глътка и продължих. Целото тефтерче изписах за един ден, честно ви казвам…

Да, ама тоа зверски труд ме запрати направо у кръчмата малко след като се стъмни. Краката ми сами си тръгнаха натам, нема как да ви го обясним, ако не сте го преживевали. Ама, ква лоша изненада, на вратата на кръчмата пущена решетката. „Нищо – помислих филисофски и фанах къде гастронома – Нали съм отвънка на решетките, а не вътре… У затвора гаранция кво ще ти се случи никога нема, та колко ще добър писач по тефтерчета да си“.

Оттука натам разправям кво ми е казал Стефан Дерибеснио, щото съм се напил като дивослатанчанин на сбор. Кога вече съм почнал да наливам чаша след чаша и да чувам сигнали от кораба майка, човеко ме извлекъл за ватенката от магазина и ме откарал с колата до нас.

Да, ама тефтерчето ми изпаднало и си останало у личнио му автомобил. Кога тръгнал да се прибира, Стефан спукал гума. Слезнал да я оправя и тефтерчето изчезнало мистериозно.

– Там беше, не знам кой го е зел! – кълне ми се он.

„Ти не знаеш, ама на мене ми се пече яйце на задника, щото си спомням само неколко страници от него… – мислим си аз. – Имам фотографска памет, ма толко съм запомнил само, да се таковам у пияната глава. А тия другите бележки, инициали и препратки са много важни. Важни са за целата дръжава, не само за мене.“.

Кво ше праим сега, не знам, да се таковам у таковата… Жена ми ше ме заколя, казвам ви. Ама, съшност, не е ясно как ше реагира. Все пак от време на време, докъде се натискаме, она иска да и връзвам очите и да й я наричам Темида…

Миниатюра за четвъртито краче от табуретка, потопено в буркан със свинска мас

Вие сте утрепки бе, мангали долни!

Не, не говоря за циганите, говоря за мангалите. Сред циганите има и мангали, има и хора, които се трудят усърдно, за да изхранят семейството си и да образоват децата си. Ако искате ги наричайте „роми“, ако искате им викайте „печки“, „тучове“ или както ви харесва, мангали долни.

Докога лекарите в България ще работят за без пари, докога ще казваме „нямаме кадри, защото завършват тук и бягат да се реализират на Запад…“?

Докога образованието ни ще е ръководено от идиоти, а истински призваните да се занимават с него ще работят като чистачи, продавачи в супермаркет или ще емигрират, за да се реализират на пазара на труда във Великобритания, за да берат ягоди? Сезонно…

Докога ще мотаете шибаното електронно правителство? И ще точите милиони и милиони за него, без никакъв реален резултат?

Докога лелката от другата страна на гишето ще щрака с един пръст по клавиатурата?

Докога всеки, който иска да реализира някакъв проект, за да съживи поне малко икономиката в тази страна, ще трябва да киха под масата на чиновниците?

Докога ще държите циганите, турците, Северозапада, Странджа, Лудогорието в принудителна мизерия?

Докога ще мислите, че магистрали се строят само там, където софиянци ходят на море?

Докога гнусни мангали (каквито сте и вие) ще продават ток на циганите?

Докога ще има местни феодали във всеки един район на България?

Докога ще купувате гласове срещу една дневна надница?

Докога престъпниците ще изнасилват бабички, а вие ще държите най-раздутия полицейски щат в Европейския съюз?

Докога полицията, лекарите и учителите ще са безсилни срещу тъпотиите, които вършите с идеята да дойдете на власт и да им обещаете 20 лева по-висока заплата?

Докога майките в тази загиваща от демографска гледна точка страна ще бъдат унижавани все едно са просякини, а не градители на бъдещето й?

Докога ще правите всичко възможно, за да изгоните всички мислещи и можещи хора от България?

Докога циганите, мангали долни, ще са виновни, че бият лекари, учители и полицаи? Докога ще им отказвате здравна помощ, а ще се сещате за тях само преди избори? Докога ще им давате кИбабчета, а няма да ги освобождавате от гетата и тарторите им? Мангали долни (тафтологията е умишлена).

Докога ще ни обяснявате, че сме в криза, а ще карате джипове на стойност една доживотна заплата?

Докога ще вземате комисиони от САЩ, Русия и майната си само, за да защитавате чужди интереси?

Докога ще изсичате горите ни, ще поддържате монополи, ще правите „политически компромиси“?

Докога ще вкарвате само кокошкари в затворите?

Докога ще ни подслушвате, следите, тормозите по всякакъв възможен начин?

Докога ще играете „партия“ с монополистите и едрите престъпници?

Докога ще създавате паника покрай сирийци, турци, цигани, педерасТи?

Докога България ще е потопена под вода, тъй като не знаете чии са язовирите?

Докога хора ще се палят по улиците в знак на безсилие срещу тъпотията ви?

Докога ще приватизирате, правите заменки и строите къщи по морето, Банско и витошките квартали?

Докога ще ни гоните от родината ни, мангали долни?

Долни мангали, познати също като български политици, вие сте виновни за всичко. Без да ви деля по цвят, европейски политически семейства, произход, образователен ценз и други путки майни. Вие сте самодоволни, но значими само за себе си. Можете да създадете парадигма, в която животът ни да е още по-лош, но едва ли ще ни изненадате. Вие сте долните мангали, които ни направиха най-бедната страна на Стария континент, макар и да сме в Европейския съюз.

Не циганите, не сирийците, не салафитите рушат законността! Правите го вие! Не на свинския грип, еболата или СПИН-а, не се дължи обезлюдяването на България! Дължи се на вас! Всички български политици, за които „държавническа мисъл“ е синоним на „какво ще мога да вкарам в гъза си“. Погледнете заглавието на текста и ще отговорите на въпроса си…