Ломско представяне на „Май ше ни бъде…“ у „Лас Вегас“

Таа годин рекохме малко да смениме обстановката у Лом. Затва и се свръзахме с един много читав клуб, къде си има традиции у културните събития и те ни те с трилогията до Дунава за пръв път у тва турне.

„Лас Вегас“ предлага доста комфортна обстановка, а собственико Валери Калинин и персонало са точни ора, къде ни ше ти досадинят, ни па ше те остаат без внимание. Без внимание не ме остаиха и ломчанье, макар че, трaдиционно за петък вечер, бехме у по-камерен състав, ама тва са специфики, дека съм запознат с тех и съм им свикнал за три години.

Важното е, че тия, къде дойдоха, беха истински почитателе на писанията ми, а ония, които присъстваха от чисто юбопитство, oстанаха. С таа шашава литература, къде я пишем, понекогиж е по-добре да избираш клубове и да си приказваш неформално с ората, отколко културни институции. Друг път е обратното, оно се знаа.

Основната ми идея е, че у Лом най-разчупеното и комфортно и за мене, и за читателете представяне от трите до сега стана у „Лас Вегас“. Видех се с ора, дека незнайно защо са ми искрени фенове от камара време, като Руми, Виктор, Петко, приятелите им, а и съсем непознати ора, къде си прекарахме много читаво с тех.

Кък си му е редо, обсъдиаме историята и политиката и си разказахме некои забавни случки, къде беха провокирани от цитати от книгите. Валери (завръшил езикова гимназеа чистокръвен шоп от жлътите павета, ашладисан у Лом по либофф), сподели пръвите си впечатленеа от северозападнио диалект и манталитет, Виктор па разпраи кък „кръщава“ съквартирантете си с моите книги у особеностите на роднио ни край. С Руми се видехме за пръви път на живо след камара писания из Клюкарнико, а по стара традиция имахме и не разбрали, къде почнаа да се тюхкат, че не са разбрали и не са дошли, и да сакат да им изпращам книги още на следващио ден.

Ше надписвам и на живо, а и ше изпращам, кво да праим? Да го не урочасвам, оти тва турне още не е преполовено, ама е много, ама много успешно досега. По сички показатели. И ме зарежда, место да ми изсмуква силиците. Убави ора, силни емоции, непосредствени взаимоотношенеа. Кво мое да сакаш повече?

---

До края на седмицата предстоят още 4 представяния на „Май ше ни бъде…“:

• Оряхово – 21 февруари, 17:30 часо, Художествена галерия „Марин Върбанов“
• Селановци – 22 февруари, 17:30, Народно читалище „Самообразование 1894“ 
• Червен бряг – 23 февруари, 19:00 часо, бар „Ропотамо“
  
• Плевен – 24 февруари, 18:00 часо, Арт център „Плевен“
  

  ---

  Ако пък нема да сте наблизо покрай представянията, ама ви се ще да почетете летература от Торлака, може да поръчате книгите му „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Със Северозападната трилогия у Кула

Не бех стъпвал у Кула от ученик, коги одих на два пъти да гледам останките на римската крепус Кастра Мартис, къде на тех е кръстено тва живописно градче. Добре, ама моите приятеле Цецо, Самотока и бай Емил Дичев, и тримата истински родолюбци, миналата годин ми предложиха гостоприемството си толко настоятелно и чистосърдечно, че изобщо не се замислих да прескочим до една от най-северозападните точки на дръжавата ни. Предчуствах, че ше се зарадвам там и ше се наситим с емоции и нови детайли от душевността на българино, ама ча па толко не си представях.

Тия кулчанье направо ми скриа капата. Пристигнах близо полвин час преди представяньето, а они беа наплънили залата у Читалище „Просвета“ и чекаха тръпеливо да се явне недоразумителната ми особа. Едни дарове от кмето Владимир Владимиров (благодарим, че ми беше запазил шише вино, нищо че дойдох чък след Трифон Зарезан), от домакините на събитието, едни крушови ракии и книги, една преплънена зала, вкючително и с ора от читалищата у общината…

Тъй като бех пропущил да представим предишните две книги у Кула, преди за „Май ше ни бъде…“ поприказвахме малко за „Северозападен романь“ и „Автономията????“. Като прочетох и откъси (нарочно провокативни) се опитах да следим реакциите на ората. Некои гледаха леко озадачено и не моеха да поверват, че такива работи са написани на ратия, ама големото мнозинство се забавлеваха искрено.

И нема кък да е. От подарените ми книги и разговорите с местните ора си затвръдих мнението, че у Кула живеат едни от най-автентичните северозападни сътвере, макар и да са преселници от Централен Балкан по време на кърджалийскио бесоч. Прями, чисти, грубовати, ама по оня истински начин, дека те кара да се отпущиш и да знааш, че и една неискрена приказка нема да чуеш.

Подписах много книги. Даже по едно време се уплаших, че ше свръшат, нищо че уж бехме понаплънили багажнико. Много ми се щеше да останем за повече, ама след един бръз коняк у уютна кръчма, дека бичеше сръбско, требваше да се разделиме с юбезните домакини, оти ни чекаше длъг път, а бехме едва у началото на турнето.За сметка на тва обещах, че ше посетим Панаиро авгус месец у тва китно, чепато и стъпило на здрави устои градче. Убава ми е работата, не ви се оплаквам, фалим ви се.

---

---

До края на седмицата предстоят още 5 представяния на „Май ше ни бъде…“:

• Козлодуй – 20 февруари, 17:00 часо, Народно читалище „Христо Ботев 1879“
• Оряхово – 21 февруари, 17:30 часо, Художествена галерия „Марин Върбанов“
• Селановци – 22 февруари, 17:30, Народно читалище „Самообразование 1894“ 
• Червен бряг – 23 февруари, 19:00 часо, бар „Ропотамо“
  
• Плевен – 24 февруари, 18:00 часо, Арт център „Плевен“
  

  ---

  Ако пък нема да сте наблизо покрай представянията, ама ви се ще да почетете летература от Торлака, може да поръчате книгите му „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

„Май ше ни бъде“ при берковчанье

Обикновено си оставям Берковица за десерт по време на турнетата, оти ем ми е близко, ем съм си като дом там и първо гледам да мине зоро, а после да се разпръчим, ама сега реших оттам да пойдем февруарски. Схемата вече е отработена и действа като швицарски часовник. Се пак ми беше трето гостуванье у библиотека „Йордан Радичков“ към читалище „Иван Вазов“, къде печените моми от екипо винаги си свръшват работата перфектно, без даже да те занимават с кви и да е дреболии, а от тебе само се чека да се наприказваш, да почетеш малко и да размениш некоя блага приказка с читателете. Оно се знае, по стара традиция и БНР Видин у лицето на моите приятеле Краси Каменов и Петя Генова шибнаа едно рамо по организацията и популяризирането на събитеето, така че огин бие.

Кък обикновено, уютната и просторна зала у библиотеката беше бая плъна с весели и позитивни ора. Разликата от преди беше, че осен познатите ми лица, имаше и доста ора, които не беха идвали никога преди. Беше шарено. И като възраст, и като емоции. Сега, нема кво да ви обяснявам у секи текст за представяне. Винаги импровизирам и плямпам напосоки, после четем неколко откъса, а накраю си приказвам с ората. Последната част ми е юбимата, оти преди тва се чуствам малко или много като лектор.

У Берковица обаче никогиж не се получава така, оти ората са непосредствени и целото представяне си минава под формата на дискусеа, като задлъжителните елементи се вмъкват тук и там, без да праат ситуацеата тромава. Чух неколко много убави отзиви за писанията ми, част от които от ора, дека, преди да се сблъскат с тех, са били скептично и негативно настроени към тематиката им.

После подписах книги, като доволно си попийвах от армагано на домакинете. Ракия, та дрънка. Нема да си кривим душата, Берковица се превръща у едно от юбимите ми места за представяния, при все че отдавна ми е и сред фаворитите като населено место.

Живот и здраве, със следващата книга мое да преджапам натам още росно-росно след издаваньето, оти отсега немам търпенее. Айде, бегите!

---

До края на седмицата предстоят още 5 представяния на „Май ше ни бъде…“:

• Козлодуй – 20 февруари, 17:00 часо, Народно читалище „Христо Ботев 1879“
• Оряхово – 21 февруари, 17:30 часо, Художествена галерия „Марин Върбанов“
• Селановци – 22 февруари, 17:30, Народно читалище „Самообразование 1894“ 
• Червен бряг – 23 февруари, 19:00 часо, бар „Ропотамо“
  
• Плевен – 24 февруари, 18:00 часо, Арт център „Плевен“
  

  ---

  Ако пък нема да сте наблизо покрай представянията, ама ви се ще да почетете летература от Торлака, може да поръчате книгите му „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Подмяна на историята? Точно така!

*Докато всякакви патриотарски разбирачи и родолюбци, черпещи всичките си знания по исторически теми от „Време разделно“, „Под игото“ и „История славяноболгарская“ (съкратените издания, разбира се), се нахвърлят с пълни гърла, крепки десници и по талибански изцъклени очи срещу всякакъв вид вятърни мелници, цялото ни общество си кротува за някои безспорни, но за сметка на това емблематични и твърде показателни провокации към историческата истина. Но, тези теми не могат да бъдат използвани за користна угода и около тях не се вдига шум, макар и всяка година да се намери по някой съвестен човек, който да надигне глас в защита на коректността. Какво имам предвид ли?

Дати. Дати, които отбелязваме (не празнуваме!) пищно, харчим милиони уж в името на това да почетем героичните си предци. А тези дати дори не са истински, но пък така или иначе отбелязването им се превръща в страхотна възможност всякакви национални предатели да се изреждат по площади и екрани, за да се надпреварват да демонстрират КОЙ от тях милее най-много за Родината…

България приема Григорианския на мястото на Юлианския календар през съдбоносната и драматична за страната ни 1916 година. И се явява още един повод за драматизъм. Всичко се касае до най-първобитен тип математика. За да се коригират натрупващите се постепенно с годините отклонения, Григорианският календар налага за различните векове да се пропуснат различен брой дни. За XIX век например те са дванадесет, а за ХХ и XXI – тринадесет. По този начин се получава известен дискомфорт за съвременниците, защото предците ни заспиват на 31 март 1916 година и се събуждат на 14 април. По-важно в случая ми се струва друго.

С въвеждането на тази наглед пределно ясна промяна се получава страхотна какофония с датите на редица исторически събития, състояли се само век или два по-рано. Малко хора са наясно, че през предишния век трябвало да се прибави ден по-малко. Тъй като днес отбелязваме годишнина от гибелта на Левский, която всъщност трябваше да почетем вчера, нека се опитам да използвам повода, за да припомня, че същото важи и за годишнините от гибелта на Ботйов, и от Априлското въстание, а и от много други исторически дати, с които всъщност науката ни така или иначе не изобилства.

Някой би кимнал с досада и по почина на Батето би ме посъветвал да не занимавам народонаселението с глупости, но не е точно така. Историческите реалии в България се радват на привидно огромна почит, зад която стои една куха, но нахална патетика и стряскащо непознаване на обективната истина. В някои случаи (като тези с термина „робство“ и братушките безкористни освободители например) целта на кукловодите е ясна – наслагване на положителни или отрицателни чувства към определени народи, държави, геополитически играчи върху изпразнени от съдържание термини и градски легенди от селски тип. Историята е курвата на науките и всеки си я лашка както си поиска, стига да има на разположение малко власт и достатъчно тъп електорат.

В отбелязването на гибелта на Левский обаче ми е много по-трудно да намеря някаква логика, пък камо ли користна. Мисля, че грешката просто е доказателство за късата ни историческа памет целокупно като народ и в липсата на дори и елементарни познания за фундаментални събития в цивилизационното развитие на човечеството като смяната на календарите например. Още по-притеснително ми се струва че, макар и да не мога да претендирам за изчерпателност, повечето хора, които „празнуват“ гибелта на Левский и то на грешна дата са същите ония, дето крещят с всички сили срещу бежанци, „толерасти“ и носят на митинги българското и руското знаме в треперещи от вълнение ръце.

Такива хора не могат да разчитат на никакви аргументи, освен на заслепението на невежеството и затова ще направят всичко възможно, за да те надвикат, а ако им се удаде случай, и да ти теглят един патриотарски бой. Те са идеалният инструмент в ръцете на всеки диктатор, искащ да спечели лесни дивиденти на гърба на скудоумието. От Хитлер, та до Волен.

Защото просветените родолюбци, чели достатъчно от различни източници, умеещи да мислят и търсещи отговори, а не смляна информация, не празнуват гибелта на героите си, камо ли пък на грешни дати. Те не могат да бъдат манипулирани и накарани да мразят безпричинно или да свързват родолюбието с „филството“ към която и да е друга страна.

Имам един „приятел“ в Клюкарника, когото условно ще нарека Гошко. Гошко днеска се беше заканил с главни букви, част от които на латиница, и няколко цифри, че утре ще празнува обесването на Апостола на свободата. Също така беше приложил патриотичен снимков материал, а накрая разбира се бе завършил с „БЪЛГАРИЯ НАД ВСИ4КО“.

Моля ви, не правете като Гошко! Нека да почитаме паметта на хората, дали живота си за Родината ни тихо и със смирение пред личността и делото им, на правилните дати, а през другото време да се опитваме да бъдем носители на родолюбивия им дух по най-позитивния и ефективен в съвременния ни свят начин. За да издигнем България ако не над всичко, поне над блатото, в което е сега.

 

Чичо Гошко

 

Чичo Гошко беше тираджия. От кво се помнеше. Завръши Автото, ожени се за една мома, позната на половината околия, оти така му беше най-лесно и я напомпа два пъти за три години. Ти, па да не поверваш кви дечурлиа нги се родиа. Мъже като уруглици, ама тва не спре ората да каканижат, че леля Веска на млади години седала на сичко, дека стръчи. Ората са педераси и завидват на чуждото щастее, ама ние тва не моеме да го промениме, единственио вербален инструмент, къде ни е останал за ответна реакцеа, е да нги каеме да си ебат пичката майчина у дупе ладно.

Та, чичо Гошко се пробва да се закрепи на работа тук и там у периодо на развитио куманизъм. Греда след греда. Дечоро го гледаа мама и тато неколко години, ама коги дойде време да поаждат на училище, чичо Гошко се сблъска с действителнуста и зе отговорно решенее. Тираджия. Плащат добре, леля Веска я нема покрай ньего да му мрънкоти… Ебати кефо!

Малко зор му беше, додек научи петте задни и шестте предни скорусти, ама го преживе, колко му е? С леля Веска имаа отворена връзка, суингъре беа, така да се кае, нищо че не беа чували таа еврогейска дума. Имам предвид, че секи се ебеше кой с кой дофанеше и ич и се не задираа. Само да немаше полово преносими болести, сичко беше наред.

Попадна чичо Гошко у Австреата еднъж с ТИР-о, ама мъда му беа сиренясали, гъз му се беше протръкал, клепки му се притвараа, оти тогава беше време-безвремие. Нема тахошайби, нема уй. Караш, додек припаднеш, после си изплакнеш очи от пласмасова половинка от минерална вода… Ако имаш некой заделен лев, шибнеш се за неколко часа у тоа или оня мотел, та да се наспиш у чарфафе и да си земеш един душ, иначе миришеш на мъж и те тва е те.

Чичо Гошко ебеше курволяк. Немаше кък да го не праи, мъж с мъжки нужди не мое да изкара месец без мокро, влажно и жежко, та ако ще на врато си да стъпи.

Мине ядо километра, па супре при некоя и я пита колко сака, да му го поджвака неколко минути, додек олаби. Понекогиж даже плащаше отгоре, та да бъде така добра и да му открехне другите си отверстия. Чичо Гошко беше пич, не знам дали е жив, ама дано да откара още сто години. Леля Веска па още повече – она ич не си тровеше живото с некви закостенели бабешки разбирания. Чичо Гошко ебе наред, она не отказва на нищо, къде мръда, ама си гледат децата и си се обичат, без да се питат кой, кво, къде, що…

Чичо Гошко бил много отрошен от път, ама мининкио Гошко си сакал кво му се полага по право и една снеговалежна дзаран у Тирол почнал да се размръдва из киселясалите му слипове. Чичо Гошко знаял, че има камара път и требва да кара до припаданье, и пак, и пак, ама не бил пипал жена от неколко недии и му засладнело на душицата.

Качил пръвата. На години къде дваесе, амортизирана от живото като да е на шеесе. Не, не става въпрос за външнио й вид. Убава си била, ама у очите й немало и искрица надежда. Жива, ама умрела, кък не се вика, ама мое да се вика. Он се спазарил, заврътел я на леглото зади кабината (секи ТИР има такова) и кво правил, правил, човеко, я не съм му светил.

Добре, ама, нали нема тахошайба и требва да кара до досадинянье, кък си бил заспал, он се рипнал, отметнал завесата и погледнал часовнико на таблото. Бил прекроснил с поажданьето и требвало да наваксва поне три часа, къде щело да му се наложи да ги откине от следващото си спанье, най-малко след дванаесе часа.

И пак запнал педало, лосто и воланьо. Go east! Не спрел четри-пет часа барем, даже и да пика. Добре, ама по едно време, завеската на леглото зади седалките (он имал такава; шефиорите са странни ора, дека си създават уют по твръде юбопитен начин) се отклопила и отзад дрезгав момичешки глас го питал на висок немски:

– Къде сме?

– Тамън влезнааме у Словения – отврънал й чичо Гошко на чис блъгарски, ама она не била толко проста и пръво сфанала, а после и осмислила „Словения“. И като писнала…

Чичо Гошко я свалил на пръвата отбивка, а женицата претръчала през платното и дигнала палец за на обратно. Кък си е платила на прибиранье, не знам. Само мом да предполагам, и оно с допущения от не особено цензурен порядък.

Важното е, че чичо Гошко и леля Веска си се имат и до сега, обикаят се, очуваа си децата и продлъжеват да мърсуват, се едно знае ли се. Они са ора, къде не моат и нема да бъдат турени у рамки. Космополити, един вид. И онаа тиролка е видела свет покрай техното фриволно поведенее. Не знааш накъде ше те отвее ветъро, у живото е така…

---

Още от творчеството на Торлака – у книгите му „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Можете да ги поръчате с лично съобщение на страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

От Кула до Плевен – Торлака на нова северозападна обиколка

8 представяния на „Май ше ни бъде…“ през февруари

Иии, Торлака пак тръгва по пътищата! Тая Северозападна България докъде не я мине налево, надесно и по диагонал, нема да мирне. Ама „Май ше ни бъде…“ е голема книга, та си заслужава да види повече народ. Ем е смешна като „Северозападен романь“, ем дава поводи за размисъл като „Автономимята????“, ем развива историята от двете предишни книги по най-интереснио възможен начин. А добрата новина за пуританите е, че тука има най-малко цинизми от целата трилогия. Торлако одъртева ли, помъдрева ли, кво му става не е ясно, ама по-меко е зел да се изразева.
Ето откъде ше мине тоа мъдрец, за да представи третото книжле при февруарската обиколкя:

• Берковица – 15 февруари, 17:00 часо, Народно читалище „Иван Вазов 1872“. Обиколкята за представянето на книжлето ше почне на 15 февруари от едно от юбимите градчета на афтура Берковица. А що му е сред юбимите? Па, убаво место с будни ора и ценни приателе – кък да го не обичаш!?
• Кула – 16 февруари, 17:30 часо, Народно читалище „Просвета“.
  Втората спиркя е една от най-северозападните точки на картата – град Кула. Там Торлако ше гостува за пръви път, така че ше представи целата трилогия накуп.
• Лом – 17 февруари, 18:00 часо, бар Las Vegas
  Следва Лом. Писатело е гостувал там и с двете си предишни книги, ама тоа път ше е при нов домакин – бар Las Vegas баш у центъро на градо. Местото, къде се пие и се пее.
• Козлодуй – 20 февруари, 17:00 часо, Народно читалище „Христо Ботев 1879“
  У Козлодуй секи път стават убави представяния и оживен разговор. Торлака ше чека козлодуйските си приятеле у читалището.

• Оряхово – 21 февруари, 17:30 часо, Художествена галерия „Марин Върбанов“
  Писатело ше продължи по течението на Дунаво и от Козлодуй ше акустира право у Оряхово. Заповедайте у Художествената галерия!

• Селановци – 22 февруари, 17:30, Народно читалище „Самообразование 1894“
  И Селановци е задължителна спиркя от маршруто. Откък Торлако виде кви активни и будни ора живеят у тва село, не пропуска среща с тех никогиш!
• Червен бряг – 23 февруари, 19:00 часо, бар „Ропотамо“
  Тука гостуваньето ше е за пръвица. Червенобрегчани да се готват, оти у техното убаво кръчме им предстои среща с целата трилогия.

• Плевен – 24 февруари, 18:00 часо, Арт център „Плевен“
  За последна спиркя от обиколката Торлако избра Плевен – на границата между Северозападна и Централна България, на ръба на ятовата граница в диалектите, Плевен е град, къде афтуро досега не е представял книжлетата си, така че, плевенчани да се чувстват поканени!

Те тва са осемте февруарски града. Напролет – нови!

Декемврийски панаири и митарствания в три части III – Северозападо, мой роден дом

Кога си тръгнах от Шопето, вече не знаех на кой свет съм, а тепръва ми предстоеха четри предстаяния у обласните градове на Северозападо. Прибрах си се у Градо, апнах и полегнах след неколко ракии безвремие. На родна почва се почива добре, така че до вечерта бех чисто нов и напраихме едно вече традиционно представяне на новата книга у Регионалната библиотека у Монтана. Там пак си ми е дом, оти като пишлегар бех протръкал столовете у ньеа. Много си ги обичам тия читални, спокойствието и миризмата им, ей…

„Май ше ни бъде…“ в Регионална библиотека „Гео Милев“ Монтана, снимки: Регионална библиотека „Гео Милев“

Кък обикновено беше бая плъно с ора, а и тва си ми е роднио град, нема кък да не се чуствам уютно. Имаше и стари познати, и нови ора, дека никогиж не съм ги видвал, ама усещаньето беше лично и приятно, кък винаги. Смеем да си мислим, че приятното настроение се длъжеше донегде и на цитатите от „Май ше ни бъде…“, оти книгата верно е жизнеутвръждаваща и има голем положителен заряд у ньеа си, така че ми дава енергия кък на мене, така и на слушателете.

Понекогиж предстаянията се получеват по-трудно, що се отнаса до разчупваньето на обстановката и диалого, ама у Монтана такава упаснус нема. Наприказвааме се на воля, посмехме се от сръце и разписах книги с големо удоволствее. После… после… Не е за приказка на кво сме способни с моите стари другарчета, като откинеме капистрата.

„Май ше ни бъде…“ в Регионална библиотека „Христо Ботев“ Враца, снимки: Регионална библиотека „Христо Ботев“ Враца

На вторио ден бехме у Враца, на госкье на Регионалната библиотека там. Оно се знаа, и таа годин с организацията ми съдейства добрата ми приятелка Мария Димитрова от „Зов Нюз“. Дамите в Регионална библиотека „Христо Ботев“ се бяха погрижили перфектно за събитеето, братът ми по перо Димитър Цолов – Доктора ме посрещна с щедри северозападни закани и крепка прегръдка, а врачанье пак ме изненадаха приятно. Дори преводачката Деница Райкова беше дошла, нищо че си беше поръчала и прочела „Май ше ни бъде…“ много преди предстаяньето, па даже и ревю за книгата беше написала.

Скуката пак отсъстваше от залата, забавлевахме се у студената декемврийска вечер, а у пълната зала немаше кък да не се почувстваме задружно. Оно се знаа, четохме, приказвахме си, разписвах книги, пак си приказвахме. Кък си му е редо. Беше повече като неква приятелска раздумка, отколко като официално събитие. Кък и си требе да става, поне според мене.

„Май ше ни бъде…“ в Coco Bongo, Видин, снимки: Красимир Каменов, Радио Видин

Чудно що, ама место да се уморявам се повече от тоа двуседмичен маратон без ден почивка, ставаше обратното и на следващио ден у Видин се чуствах като пръвио пич. Оно се знае и тука разчитах на приятелско рамо и оно изпитано. Краси Каменов от Радио „Видин“ ме заведе да гостувам у бар „Coco Bongo“, къде стопанка му е Антоанета Савова – една дива, весела и точна отсегде торлачка от Горни Лом, къде отгоре на сичко и с къпана баница ме нагости.

Тва представянье беше по-малобройно от обикновено, ама оно си е нормално, се пак вече идеше Коледа, а и се оказа, че деньо е бая заплънен откъде културна програма. Едва ли обаче има значение, оти сичко си мина с много високо настроение, а и видех ора, дека не съм и очаквал, като мою приятел Жоро от „БОЕЦ“ например и макята на пръвио ми почитател къде живее у Китай, Киро, който с откачените ми книги учи тамошните си познати на блъгарски. И книги се надписаха, и се посмехме, така че нема нищо лошо, че се бехме сбрали само къде десетина човека.

„Май ше ни бъде…“ в The Hub, Монтана, снимки: The Hub

За последнио ден си бех остаил черешката на тортата и оно така си и стана. The Hub у Градо. Некой ше кае „Абе, ти шашав ли си да напраиш две представяния у град като Монтана за четири дена?“, ама я ем съм шашав, ем па и не съм толко шашав. Некой мое и да помни, че пръвото ми посещенее у The Hub беше летоска по едно такова жежко време, че даже и у летната ми резиденцеа у Говежда бех изплезил език, ама еле, с кеф приех поканата на моите приятеле Цецо и Камелия (смело мом да ги наречем така) да нги гостувам.

Още тогива останах приятно изненадан от тва, къде праат тия ора за живваньето и у часнус за културата у роднио ми град, така че сега немаше кък да се не изсипем с „Май ше ни бъде…“ у тоа винтидж клуб за културни събитеа от секъв род, дека са спретнали баш на центъро. Самата обстановка предразполага да се изкефиш на такъв тип мероприятеа. А и ората, дека се сбират там, са будни, ама не по оня колхознически начин, дека се разбираше таа дума преди време, а истински – дирещи, мислещи, отворени къде новото и смели да се гмурнат у ньего.

Затва и представяньето не беше баш представянье, а весел разговор с ора, дека сме на що-годе един акъл с тех. Имаше и елементи на четенье, ама они беха колко да засилиме положителната емоцеа. Не усетих кога е отлетело времето. По стара традицеа вечерта завръши с разписванье и по неколко убави приказки с ора, къде знаат кой съм я, а я само подозирам кои са они и с едно обръкано посвещенее и оно за един от най-милите ми северозападни приятеле. Ама он го прие типично по нашенски и я отнесе като куцо пиле – домат.

Равносметката? Нема такава. Две седмици по улиците, едно убаво гостуванье на Борката у Шопето, още едно убаво гостуванье на старшията и майка у Градо. И стотици влънуващи среши с истински ора, къде ти дават слънчеви емоции и ти засвидетелстват, че тва къде праиш, има смисъл. Ква равносметка, да го еба? Чис кеф си е тва и те толко. Айде, че ми се припи. Наздраве!

---

Ето ги и първите две части от митарстванията:

• Декемврийски панаири и митарствания в три части I – Пътят към София и понеделнишки бар „Петък“
• Декемврийски панаири и митарствания в три части II – Панаирджийска работа, кво да праиш?

 

Декемврийски панаири и митарствания в три части II – Панаирджийска работа, кво да праиш?

А па емоции като тия на Панаиро да сакаш… Отодиме ние с моя верен сподвижник и любезен домакин (спах у тех една седмица; и жена ми не ме издръжа толко, без да дигнеме грандиозен скандал) на пръвата заран на нашио си щанд. Опънааме винило на „Попов мост“ и обсъждаме много разпалено колко е тъпо, че требва да слазаме секи път до входа на НДК-то, та да пушиме. Затва и не слазахме, а къде сме пушили си е наша работа. През тва време гледаме от четвъртио етаж, последнио щанд на Панаиро, кък ви казах, през грамадните джамове къде Витоша. Поне къде местото, къде би требвало да е Витоша, ако смого не я беше скутал като врабче у джеб.

Доле, поди назе, се види партеро. Вече почват да щъкат пръвите ора. За тех Коледнио панаир на книгата у НДК е празник. А за мене двоен. Само до преди годин-две никога не съм си представял, че ше съм представен на тва место, па и оно със собствено издателство и с цела трилогия. Лично мое си издателство и лично мои си три книги, па нищо че съм на последнио щанд, на последнио етаж. Не, не съм се възгордел, напротив. Смирих се, оти за мене писаньето е истинската ми професеа, а сички тия изгъзеци покрай ньего са важни само, та да се видим с ора, къде по некъв начин съм пипнал с думите си. Нема значение дали съм ги разсмел, ядосал, разревал или променил. Важното е да не съм ги остаил равнодушни. От тва ме е е най стра.

А вижданье с ора имаше, нищо, че ни беа забутали чък у ъгъло. Още първио ден дойдоа сума ти читатейе. Мернаа се и много сючайно попадали на щандо ни елементи, некои от които се заинтересуваа, зачетоа се и си зеа книги, други па отминаа с пренебрежителен поглед и височайшо високомерие. И камара приятеле, реални и от соц-мрежите, ни обрънаа вниманее за тия седам дена на Панаиро. Не вервам, че ме мислите за ча па толко голем идиот, че да ви давам отчет ден по ден. Явнаа се и обичайно заподозрените образе. Дойде и онова длъгото влашко недоразуменее на природата Христо Блажев, къде е един от малкото светли лъчи у мухлясалата магаза, наречена „блъгарско книгоиздаванье“. Он ми се радва на дивата авантюра да се бием като мътна вода у брег, я па му се радвам, че плеска шамари на закостенелото статукво, ама най си се радваме като седнеме пред чаша и си приказваме за книги. Некво благо е да приказваш с таа магнетична видинска върлина. Верно, я не съм по комплиментите, мое и да сте забелезали.

 

Едно бабе, нема и метър и педесе, ама спретнато, гримирано, изпънато като струна, ми даде такива наставления, че у обозримо бъдеще ако не станем нобелов лауреат по литература, ше съм си виновен само я. Жената била лингвист или филолог, вече не помним, а и немаше кък да запомним, оти она приказваше по-бръже от организатор на търг и беше сведуща по сичко – от анатомията на плоския чръв до появата на свръхнова. Примерно ми разясни кви афтуре требва да си дирим занапред за издателството си и ми разскости тезата си у детайли, въпреки плахите ми опити да й каем, че за моменто сакам да издавам само и единствено мене си. После ме прати да отнесем бройки от трите си книги у сека една софийска библиотека, а я (вече със сарказъм) й казах, че само да свръши Панаиро, тва ше ми е пръвата работа. Она обаче ярусну се възпротиви и с поглед посочи Борката и Люша (за ньеа след малко) и ми каза да изпратим подчинените си да го свръшат тва веднага. Обещах й. Сарказмо вече не помагаше. Мининкото бабе се едно сакаше да ме омагьоса с поглед и толко си верваше на посланеата, че чък за момент си помислих да не е радикален ислямис. На изпроводяк, след къде 25-минутна лекцеа, ми изстрея още десетина истини за пъто, истината и живото и забегна да ограмотява други. Такива ора са неуморни и истински верват, че са създадени с мисия.

Дойде и един чичка, къде ми заяви, че ми е голем фен на писанията е и само чека и чека „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ да излезнат целите у интернет, що си бил принтирАл „Северозападен романь“, ама тех не могъл да ги намери. Нема да ви обяснявам колко е демотивиращо за един къв и да е творец да му викат у очите, че са го принтирАли. Се едно да садиш компири и некой да дое да си извади един ред или да си жичкаджия и комшията да те накара да му смениш елинсталацеата за тоа, що дуа. Да, ама я отдавна видех, че нещата у България не са баш като ората и изпроводих човеко по живо, по здраво, даже без и еднъж да го препсувам (осен на акъл, де). Даже ми стана некво приятно. Кък кога некой читател ми се пофали, че е дал коя и да е от книгите ми на сичките си роднини или на целио си вход и они са я арексали. Да четат ората, от тва милионер се не става, ама па и не се мре отглади, кога си съглам.

Люша беше комшийката по щанд. Голема симпатяга, се ухилена, щрака й пипето, не си тура нищо на сръце,  дръжи на майтап, а и по-важното, и она има чувство за хумор. Щом изкара цла седмица у нашта компания, слуша ни простотиите и даже не сака вредни накраю, праите сметка.

С Борката ме побръкаа с това принтиранье. През целото време ми повтараа да не висим на Панаиро, а просто да дадем свободен достъп на ората у интернет, та да си принтират книгите ми спокойно и те така те. Изкараа ме един вид печалбарин, да им го… Айде мани, че са мои ора. Я па нги не останах длъжен и постоянно нги припомнях, че бабето е казало, че са ми подчинени и требва да носат книги по библиотеките. И така си живеехме между посещенията на щандо, които, между другото, ич не беа нередовни, особено като имаме предвид местоположението му.

 

Нема да казвам, че парите не са важни, оти ем ше излъжем, ем нема кой да ми поверва. Ама некък остават на втори план, коги подпишеш неколко десетки книги на ден, ден след ден. И на Панаиро не е като на представяне. На представяньето праиш въвеждаща част, пробваш се да се нагодиш къде ситуацеата малко или много, почти несъзнателно, четеш като на лекцеа… Колко и разчупено да се получи, не е като там.

На Панаиро ората идват и си приказват с тебе очи у очи по неколко минути. Моете да пушите по цигара, да отпиете по глътка, да се помайтапите, да те питат за детайли от тва, къде си написал или мислиш да напишеш. И ти моеш да усетиш по-близка връзка с тех. По-спокойно ти е. Представянията си имат едни преимущества, панаирите – други. На представяния съм одил десетки пъти, ама на панаир ми беше за пръв. Затва и мое да е, ама беше много влънуващо да доат толко ора, дека просто да сакат да ме уважат, да си размениме по некоа дума и (или) да отнесат книжлета.

Нова емоция, нова тръпка, а, не на последно место, и математиката ми излезна добре, макар и на краю да свалихме част от книгите непродадени. Кък се вика „Та да стигне, требва да остане“…

---

Те ги и другите две части:

• Декемврийски панаири и митарствания в три части I – Пътят към София и понеделнишки бар „Петък“
• Декемврийски панаири и митарствания в три части III – Северозападо, мой роден дом

 

 

Декемврийски панаири и митарствания в три части I – Пътят към София и понеделнишки бар „Петък“

 

Рекох, че у навечерието на поредната обиколка с трилогията по пътищата е време най-после да драснем неколко думи и за предишната авантюра. Що не съм свръшил таа работа досега ли? Първо, що се прибрах на 23-и декември, а по тва време на годината требва да си ебахти кретена, та да седнеш да пишеш за некакви си предстаяния и Панаири на книгата, место да си пиеш пиеньето. И без тва никой нема да ги чете. И второ що или бех бая уморен от двете седмици навам-натам, или ме мръзеше зверски.

После неусетно мина Нова годин и я си викам „айде днеска, айде утре…“, па почнах да пописвам и по новата книга, да уреждаме следващите представяния, да се разпраам с кви ли не други дивотии и времето така и си минаваше у януарско безвремие. Навънка студ, излееш да се понамръзнеш, прибереш се, сипеш си, гледаш снего и некво те обифаща енергичността на рептилия.

Ама кък и да е, не е ми целта ама грам да ви се оправдавам. Кво съм направил, тва е. Те неколко думи за декемврийските пътувания, за кой му е зор кво се случи.

Нищо че знаех, че имам цела седмица на Панаиро на книгата у НДК, къде е голема лудница, я си поставих бая амбициозна задача (кък праим винаги, коги ме фанат гяволете, а они редко ме пущат) и рекох да добавим и предстаяне у Шопето, кък и такива у областните градове на Северозападо. У Градо тамън две, те така, да има. Демек, тринаесе дена плътно.

Зарезах жената да се опраа с дечоро и фанах пъто за столицата на единаести декември. Много обичам да пътувам с влак, ама сега бех пошел по работа и ми беше през ую кво обичам и кво – не. Требваше просто да стигнем по-бръже, оти на другио день имахме да натовариме от складо камара книги и да ги закараме до НДК, па да ги разтовариме, да ги качиме до четвъртио етаж и да ги наредиме по лавиците и щандо… Сега, тва са такива хамалски процеси, дека не мислим, че изобщо требва да занимавам некой с тех. Секи е влачил теготило, тръкал си е челото с опакото на ръката и е псувал свето. Важното е, че се опраихме. Разбира се, с верната помуш на мою сподвижник Борислав Атанасов от Антикварна книжарница „Чоко и Боко“, иначе щех да видим на блъа окото.

Таа вечер с ньего и жена му не сме пили, не сме яли, не сме си приказвали глупости и не сме се смели на глас, повервайте ми. Отдадоаме се на медитацеа и гледанье у една точка. Кой е опустошил ублизо две кила рикиа от хладилнико, тва я не мом да се наемем да ви каем, само знам, че се събудихме горе-доле трезвени.

Беше странно. Бутам си я като пич една количка, дека я чекахме барем половин час, по рампата и унасам камара книги вътре. НДК-то на културата, кък се ебаваше некой си комик. Борката помага, кво да праи? Пристава ми на акъло човеко, нищо че не е длъжен. Просто ми верва. Тва понекога е бая важно.

Додек да видиш, имахме щанд на Панаира на книгата у НДК. И оно не кой да е щанд. А баш на последнио! На последнио етаж, последнио щанд. The last in line, кък пееше едно време Рони Джеймс Дио. Немаше и кък по друг начин да стане. Регистрирах чисто новото си издателство дни преди крайнио срок за подаване на документи за Панаиро. Процедурите вече беха задвижени и е цело чудо, че изобщо новоизлюпеното ми издателство „Попов мост“ успе да си намери даже и тоа щанд 400. Ама после за щандо, сега малко да видиме кво напраихме на 12-и декември вечерта у @бар „Петък“, ако и да беше ден понеделник.

Бар „Петък“ е едно трудно откриваемо, ама за сметка на тва много уютно заведение с бесен персонал и още по-бесни посетители. Разбрани ора, къде ше ти свръшат работа даже и без да ги кандърдисваш, а и ше накарат тебе и читателете ти да се почуствате уютно. Мене поне ми беше уютно, а вервам, че и на останалите диванета, дека беха дошли у онаа не особено студена, ама па за сметка на тва типично по софийски залупила се у сто и педесе нюанса на сиво есенно-зимна вечер.

Кък казах обаче, вътре у „Петък“ си беше уютно, та и отгоре. Ем да ти е кеф, ем ич не префърцунено. Ората почнаа да се сбират, некои сакаха да им надпишем предварително книги, оти другио ден си беше работен, а със софийските разстояния и транспорти тва си е проблем, при положение, че моите представяния ич не са от кратките, та поддадох и за пръв път съм връшил таа дейнус „на сухо“. Даже поизнервих останалите приятели на писанията ми, щото представяньето и четеньето на откъси от „Май ше ни бъде…“ почна с къде половин час закъснение, додек се сбереме (почти) сички.

Вервам, че ше ми простат обаче, що ми се виде, че сички се забавлеваха истински на дивотиите ми. А после имах и още да подписвам, па и да си поприказвам с ора, дека много ценим, въпреки че повечето от тех не познавах лично от преди, а за съществуваньето на некои и не подозирах. Откарааме бая време у раздумки и надиганье я на чашата, я на химикало. Софийските ми представяния традиционно се получеват добре, тва не напраи никво изключение. Нема да улатам у подробности, само ше каем, че пожелавам на секи афтур да преживева подобни емоции по-често.

---

Те тва се случи после:

• Декемврийски панаири и митарствания в три части II – Панаирджийска работа, кво да праиш?
• Декемврийски панаири и митарствания в три части III – Северозападо, мой роден дом