Искам да приличам на ариец, доктор Енчев!

Андерш Беринг Брайвик, норвежецът, който на 22 юли миналата година стресна целия свят с убийството на 69 човека на остров Ютьоя и на още осем в Осло, си направил пластична операция на носа, за да изглежда „по-арийски”. Според показанията на един от бившите си приятели серийният убиец си слагал пудра и се притеснявал за това как стои косата му, целейки да докара външния си вид по-близък до класическия за представител на „привилегированата раса”.

Призованият от съда в норвежката столица близък на убиеца твърди, че Брайвик е правил впечатление на умен човек и винаги се е държал приятно с околните. ВВС предава точните му думи по следния начин „Радвах се на компанията му. Ако не се чувствахме добре в негово присъствие, нямаше да се срещаме”. Той обаче признава, че заедно с останалите приятели на Брайвик приемали решението му да прибегне до пластична операция като „малко декадентско”.

Според показанията на самия сериен убиец хирургическата намеса се наложила, след като той бил ударен с юмрук от пакистанец, но приятелят му твърди, че не знае подобен инцидент изобщо да се е случвал. Той споделя, че Брайвик не е бил затворен човек. Напротив: радвал се на компанията на околните, бил доста социален, не създавал проблеми и показвал толерантност.

След този твърде дълъг увод ми се ще да прескоча изложението и да направя няколко извода:

1. Светът е пълен с хора, които са готови да стигнат до крайност, за да опровергаят поговорката „Хубост на сила не става”. Някои от тях скърцат със зъби, че евгениката се е провалила с гръм и трясък и си правят пластични операции, слушайки „Пръстенът на нибелунгите”. Други си слагат стотици кубици в циците и мирясват едва, когато около масата, върху която пеят, се разлетят хиляди накъсани на едро салфетки. Трети пък не правят нито едното, нито другото. Просто си седят и чакат. Като пернишки разлом. Засега.

2. Не е необходимо да изглеждаш опасен или луд, за да си такъв. Ето, Андерш са го „посрещнали по дрехите” и затова не е останал никой жив, за да го изпрати „по ума”…

3. Общото усещане за несправедливост, което до преди десетилетие-две не беше характерно за западните общества, сега се настанява все по-осезаемо в тях. Дотолкова осезаемо, че психично болни като Брайвик обявяват, че се борят срещу мултикултурализма и културния марксизъм – на практика същото, заради което се самовзривяват и ислямските фундаменталисти.

4. Неистовата омраза към различните е заложена у слабите и тя ще си остане в душите им до края на света. За да има все пак някаква сигурност, ще е хубаво силните на деня да спрат да водят „справедливи” войни навсякъде, където има петрол, а да се вгледат малко по-сериозно в собствения си двор.

5. Спрете да пишете и говорите как Брайвик признал за двете си атаки, как отрекъл да е криминално отговорен, защото се смята за „съвременен кръстоносец”, как от подсъдимата скамейка показва разни знаци на малоумните си ултрадесни последователи. Това само му създава ореол на човек, който вярва в идеите си и притегля на негова страна още малоумни ултрадесни последователи. Фактът, че си прави пластични операции и се гримира, е сташно ефикасно оръжие, с което самият той се разстрелва демонстративно. Защото хейтърите, които му симпатизират, повече от всичко искат да изглеждат като истински мъже. И козметичните забежки на Андерш определено няма да им се понравят…

В Норвегия май е доста благодатно да си масов убиец. Според законите на прочутата с толерантността си северна страна за 77-те трупа Брайвик може да получи максимум 21 години затвор. Другият вариант е да го вкарат в психиатрична клиника. Звучи доста по-добре. Там ще научи що е то „мултикултурализъм” в най-неподозираните му форми. А и ще стои до живот…

Ще се срути, няма да се срути…

Шотландците имат поверие, според което всеки човек трябва да казва молитва преди и след преминаването си по мост. Преди – за да изрази благодарността и уважението си към този, който е построил съоръжението, а след – с цел да осигури безпрепятствено пресичане на реката на тези, които идват след него. Разбира се, традицията е част от безвъзвратно отминали времена и едва ли в момента някой я спазва. Освен може би членовете на клубовете за съхраняване на келтските обичаи…

Ние, българите, обаче трябва сериозно да се замислим дали да не последваме примера на древните хайлендъри. От кажи-речи една седмица в страната ни вали (не особено слабо, но и не особено силно. С прекъсвания. Сиреч, дъжд, който не би направил впечатление на никого на Острова…). Вали си кротичко (въпреки че новинарските емисии твърдят, че било най-проливно именно тук, където живея), а във всички краища на България падат мост след мост, сякаш е минал ураганът Катрина примерно…

Първата „жертва” на дъждовете беше мостът над река Струма край село Рибник. Макар срутването му на 22 май да направи невъзможно използването на най-прекия път до Петрич, а в реката да падна автомобил, инцидентът с наглед солидното съоръжение не получи подобаващо внимание от медиите. Някой би казал, че явно българските журналисти вече се европеизират и спират да изпълняват присъщата си роля на неуморни презентатори на сеири, кървища, драми и празни политически плямпания. Все пак шофьорът на автомобила по чудо се отърва с леки наранявания, държавата обеща да вземе мерки за бързото възстановяване на съоръжението, а за Петрич има обходен път през Марикостиново…

Защо да се преекспонира случаят? Дано да е така, но май причината беше, че малко по на север се разиграваше доста по-сериозна драма (тази със земетресенията в Пернишко), та ограниченото време на новинарските емисии и страници на вестниците не позволяваха фокусът да се отклонява много…

Тутакси се появиха догадки, че може би двете събития са свързани, което все пак би дало по-сериозен шанс на горкия мост край Рибник да попадне в светлината на прожекторите. Специалистите обаче веднага отнеха и последната надежда това да се случи и заявиха твърдо, че причината за срутването е подкопаване на носеща колона от придошлите води на реката и няма нищо общо със земетресението.

На връх 24 май пък река Бебровска срути моста в златаришкото село Сливовица. За щастие инцидентът не причини нищо сериозно, освен да постави десетки гости на селото, дошли да прекарат празниците с роднините си, в твърде деликатно положение, защото не се знаеше как ще напуснат Сливовица с автомобилите си, за да отидат на работа. Иначе жителите и приходящите имаха пешеходна връзка с останалата част от света, но инцидентът предизвика далеч по-сериозен медиен интерес. Дали защото трусовете в Пернишко ставаха все по-плахи…?

Държавата отново реагира бързо. Все пак изборите наближават, безработицата се увеличава, доходите намаляват, братя Галеви си се разхождат необезпокоявано… Трябва да се прави нещо, за да се привлекат гласоподавателите. Цветан Цветанов гарантира нов мост на сливовчани, а сам премиерът ще дойде да пререже лентата. Макар и да не го е обещал, не вярвам да има нормален човек, който да се съмнява в това…

Днес падна и мостът в софийското село Владая. Този път вина, макар и частична, бе вменена и на земетресението, което свлякло брега, а дъждовете довършили останалото. За щастие, а и като по чудо, защото за една седмица да паднат три моста, без да се стигне до сериозен инцидент, си е наистина чудо, отново няма жертви или пострадали.

Кметът на столицата Йорданка Фандъкова бързо пристигна на мястото и съобщи, че събитията са изпреварили местната управа, тъй като по план до дни ще започне строителството на нови мостове в близост до срутилия се и след два месеца хората от Владая ще могат да се придвижват спокойно. Може и така да е, може и да не е. Само времето ще покаже.

Ясно обаче е едно. На никой българин една молитва преди да стъпи на моста и една въздишка на облекчение след като премине по него, няма да навредят. Така хем няма да копираме шотландците мотамо, хем донякъде ще се успокояваме, че свръхестествените сили са с нас. Защото няма как да знаем ще се срути или не избраният от нас мост. Все пак сме само XXI век и няма достатъчно развити технологии.

Поне у нас. Както отбелязахме по-горе, шотландците едва ли спазват традицията си. Защото им е ясно, че след като са платили данъците си (тоест изпълнили са своята част от обществения договор), държавата се е погрижила мостовете да издържат на нещо повече от „проливен” дъжд и придошли реки. Или рекички…

Залезът на доминиращата раса (част 3)

снимка: личен архив

Към „Залезът на доминиращата раса (част 1)“

Към „Залезът на доминиращата раса (част 2)“

Някой би казал, че ние изобщо не сме част от никаква доминираща раса и нямаме място в текст с подобно заглавие. И това би било типично по нашенски. Всякакви доказани и недоказани капацитети се изказват по медиите, умувайки по темата „какво пречи на нас, българите, да сме щастливи и богати в собствената си държава?”. „Завистта”, казват едни. „Мързелът”, твърдят други. „Отчуждението”, намесват се трети.

Тъй като в момента ми се отдава възможност и аз да поумувам, бих казал, че някои от гореизброените имат известна роля, но основната причина да сме нещастни и да си мислим, че живеем зле (въпреки че в сравнение с повечето народи по света съвсем не е така), е неправилната ни самооценка. От Освобождението до сега ние се лутаме от „България на три морета” до „Балканския театър на Великите сили”. И в личностен план е същото. „Аз съм най-добрият”, а на следващия ден „Нищо не става от мен”…

Да, не сме доминиращи в смисъл, че в последните столетия не сме налагали на сила властта си над представители на други раси. Все пак никой не би могъл да отрече, че сме европеидни и имаме място в материал за европеидните. Стига размишления на свободна тема…

Данните на сухата статистика за България са повече от тревожни. В момента у нас средно се раждат по 1,3 деца на семейство. Това означава, че с всяко следващо поколение ще ставаме с приблизително 1/3 по-малко. И то при положение, че раждаемостта при малцинствата (в частност ромите) е в пъти по-висока, отколкото при етническите българи…

Но статистиката е за статистиците. Всички ние можем сами да разберем мащаба на проблема само като погледнем около себе си. Колко от познатите ни семейства имат три или повече деца? И обратното – колко млади мъже и жени около и над тридесетте все още не са започнали да създават потомство познаваме?

Ако се върнем към сухите цифри обаче, учените са изчислили, че за да поддържа една нация числеността си, е необходимо средната фертилност (плодовитост) на жените да е 2,1 деца. Това е границата. Над нея населението се увеличава, а под нея – намалява.

1,6 деца средно пък е критичният минимум. Ако раждаемостта спадне под него, значи нацията е обречена на изчезване. Е, много просто е да пресметнем, че 1,3 е далеч по-малко от 1,6 и то, отново повтарям, при значително по-високи показватели на малцинствата. Затова и най-вероятно прогнозите, че до 2050 година ще сме малцинство в собствената си държава, са напълно достоверни.

Има светлина в тунела, обаче тя сякаш се показва само преди избори и е във фокусническите ръце на политиците. Тъй като на всички ни е ясно, че милиарди от и без това не особено внушителната ни хазна отиват за раздутото чиновничество (тук включвам всички, които са на държавна заплата), голяма част от тези пари могат да бъдат спестени и влени в реални мерки за увеличаване на раждаемостта.

Такива са дори и увеличаването на местата в детските заведения, превърнало се в символ на нихилизма на управляващата класа в последните години. Родителите на все по-малко деца имат все по-големи проблеми да им намерят места в яслите и градините. Какво се случва с вече съществуващите? Всички знаем…

Такива са и увеличаването на детските надбавки на равностойността на поне две опаковки памперси. Или на средствата за майчинство. Или на еднократната помощ за раждане…

Много хора биха ми опонирали, че от подобни стъпки ще се възползват основно ромите, но срещу това е лесно да се вземат мерки (който иска повече от 4 деца, значи е достатъчно богат да си ги гледа сам), а и не е най-важното. Дори и размерът на помощите не е най-важното.

Най-важното и същевременно най-обезсърчителното е стандартът ни на живот. Нито кризата, нито измисленият и широко обсъждан български мързел, нито дори ниската производителност е причина за усещането на българина, че живее по-зле, отколкото заслужава. Просто сме в началото на капитализма (докато все повече анализатори твърдят, че в глобален мащаб този икономически модел няма да оцелее още дълго)и поддържаме характерния за този етап тип общество: огромната част от хората почти нямат алтернатива и работят като луди, за да се хранят, обличат и топлят, няколко процента са шеметно богати, а политиците правят всичко възможно да запазят статуквото.

Все по-често започвам да си мисля дали не е по-голяма проява на патриотизъм да емигрираш докато си млад, да работиш здраво, за да натрупаш средства и да отгледаш децата си (по примера на малцинствата от западните страни, за които стана въпрос във втората част), а след двадесетина години да се върнеш вкъщи и да влееш капиталите и потомството си в България.

Защото почти всичко, което ние, българите, произвеждаме в страната си, не отива за нейното, а следователно и наше благоденствие. Печалбите на чуждите корпорации се изтеглят в държавите майки, а останалото се разпределя между малцина облагодетелствани, политиците и необходимите като твърд електорат на изборите чиновници.

Въпреки мрачните прогнози и още по-мрачните си разсъждения обаче, съм сигурен, че далеч в края на века няма да е останал само един българин, който научна експедиция да издирва като йети. Народът ни е оцелял и в по-трудни ситуации. Ще оцелее и сега. Твърде вероятно ми се струва етническите българи да се закрепят на около 1 милион човека и така да прекрачат прага на 21-то столетие…

Както видяхме, тенденцията във всички традиционни държави на европеидната раса е подобна. Като че ли трябва да се случи някакво чудо, за да не се превърнем от доминираща в маргинализирана и поставена на ръба на изчезването раса в следващите век-два. И то да го направим сами, заради самодоволността, късогледството и алчността си…

Залезът на доминиращата раса (Част 2)

Към „Залезът на доминиращата раса (Част  1)“

Процесите, водещи към намаляване на раждаемостта при класическите европейски народи през втората половина на ХХ век, са почти толкова различни, колкото и еднакви, от двете страни на Желязната завеса.

На запад в основата на все по-налагащия се еднодетен модел стои засилващият се стремеж към финансовото благосъстояние и излишък (да ме простят Маркс и Енгелс за кражбата на интелектуална собственост) като основен приоритет на всяко семейство.

За да постигнеш висок социален статус не е достатъчно да се трудиш здраво, да си съобразителен и да се учиш „в крачка”. Или просто да си смел и авантюристично настроен късметлия като конкистадорите и търговците в колониите от предишните векове, например. Трябва да завършиш престижен университет (преди това привилегия само на малцина представители на избрани родове), да имаш къща в реномиран квартал и да осигуриш бъдещето на децата си.

А и издръжката на семейството започва да струва повече и повече. Една след друга се появяват нови или стават сравнително достижими и следователно желани най-различни „екстри” – телевизор, автомобил, къща в покрайнините, екскурзия в чужбина…

Това означава, че главата на семейството трябва да учи и работи повече, за да стигне по-високо в йерархията и да печели по-добре. Откъдето следва, че се задомява по-късно. Откъдето пък следва, че има по-малко деца.

Е, какво пък, съпругата би могла да отгледа и повече от едно дете, би казал някой. Стига да е материално осигурена. За добро или за лошо обаче жените вече не искат да бъдат просто „домашен робот” и детегледачка, която да трябва да изглежда красива и готова да помогне на мъжа си да „разпусне” вечер.

Появява се еманципацията. Образът на уверената, пробиваща си сама път в живота дама, най-после разбива още една хилядолетна неравнопоставеност – жената трябва да върши това, а мъжът онова. Но в новата ситуация всички се чувстват объркани. Нито мъжете, нито жените са подготвени за необичайните си роли в семейството си и социума.

Така се проявява и негативното лице на кариерата, еманципацията, контрацептивите, бума на абортите и сексуалната революция  – по-малко бракове, повече разводи, намаляване на раждаемостта и увеличаване на възрастта, на която майките се престрашават да станат такива за първи път.

Положителният прираст се поддържа основно от гореспоменатите имигранти. Освен от бившите колонии, големите вълни на търсачи на по-добър живот включват бегълци от социалистическия блок, както и от Турция и чрез нея, от останалите мюсюлмански държави в Близкия Изток.

Първоначално те са приемани охотно отчасти заради ниската цена на работната си ръка, отчасти заради етническата толерантност, която се налага на Стария континент след катарзиса на Втората световна война.

Дори без да прибягваме до сухата статистика, показателен за ролята на имигрантите върху раждаемостта е фактът, че демографската криза първо се забелязва в Скандинавските страни, където такива в първите десетилетия след средата на ХХ век почти липсват. Едва след това тревожната тенденция започва да се появява и налага в Западна и Южна Европа.

На изток пък „диктатурата на пролетариата” разбива друг многовековен обществен модел – този на доминиращото селско стопанство. Национализирането на земята и бурната индустриализация само за две десетилетия преобръщат драматично структурата на обществото. Селата се обезлюдяват и възрастовата им структура ги прави направо обречени, а в градовете се роят сиви комплекси, в които се заселват тружениците, строители на комунизма.

По този начин раждаемостта намалява съвсем ествествено. Вече не е необходима толкова работна ръка за нивите и стадата, а теснотията в панелните кутийки сама предразполага към въздържане от отглеждане на повече от едно, най-много две деца. Все пак относителното спокойствие и социалната насоченост на някои реформи поддържат положителния прираст в повечето държави чак до 70-те години.

Увеличаването на населението обаче започва да клони към нула през 80-те, а след рухването на социалистическите режими и смазващата мизерия, която се налага почти навсякъде и сред почти всички слоеве на обществото, раждаемостта спада драстично, а по-голямата част от младите, здрави и можещи хора, „хващат пътя” за западната част на континента, САЩ или другаде…

Според статистиката най-зле стоят нещата в Русия, където смъртността е на нивата на държави във или непосредствено след война като Бурунди, Ангола и Лесото. Много скоро най-голямата страна в света няма да има достатъчно население, за да поддържа инфраструктурата на територията си, а според някои изследователи дори ще й се наложи да промени политическото си устройство и държавните си граници…

Макар и в момента все още да не е толкова осезаем проблем, застаряването и намаляването на коренните европейци е факт и според специалистите най-късно до средата на XXI век процесът ще стане необратим, защото съотношението между хората в репродуктивна възраст и тези, които са я преминали, ще е такова, че народите със сигурност ще са обречени на изчезване.

Все пак, ако погледнем данните за броя на населението в отделните страни, бихме могли да изпаднем в сериозна заблуда. В повечето случаи то плавно нараства. Освен на активността на имигрантите това обаче се дължи само на един фактор, който същевременно нанася жесток удар върху жизнеустойчивостта на европейците. Продължителността на живота се увеличава с незапомнени темпове.

Нарастването на броя на възрастните хора е прекрасно за всички нас в емоционален план, защото губим близките си по-късно, но за икономиките и раждаемостта е повече от пагубно. Днес това довежда до меко казано комични мерки като драстично увеличаване на пенсионната възраст, които могат да имат само отрицателни последици. Да, по-малко хора ще тежат на пенсионната система, но, с цялото ми уважение, каква производителност би могъл да има един, да речем, дърводелец, на 68 години? А заплатата му трябва да е подобаваща заради големия трудов стаж…

Единственото, до което могат да доведат подобни мерки, е намаляване на КПД-то на икономиката и (при прословутия застой на развитието, а следователно и на нараствнето на работните места) още по-нищожни шансове за младите да си намерят работа… А и, да се върнем на темата, до още по-сериозен спад на раждаемността…

Логиката сочи, че с всяка следваща година ситуацията ще става все по-сложна, защото  средната възраст на европейците се увеличава (макар и тази на емигрантските общности да е значително по-ниска и да „сваля” този показател), младите ще трябва да поемат все по-голяма тежест върху икономиката, защото, работят или не, възрастните няма да са особено продуктивни и по-този начин все по-малко все по-стресирани и натоварени хора ще трябва да имат все повече деца. А това няма как да се получи.

Желанието на западноевропейците да се развиват в кариерата и да не губят „ритъм” е причината там законовият термин „отпуск по майчинство” да има почти символичен характер.  Това допълнително къса връзките между майките и децата и обърква ествествения инстинкт на всяка жена.

При нас, на изток, сравнително продължителният отпуск по майчинство е наследство от комунистическата епоха. Почти всички родилки обаче също предпочитат да се върнат на работа колкото се може по-скоро, за да не останат със символичните, а според голямата часст от тях дори унизителни суми, които правителствата им отпускат.

Редица неправителствени организации и статистически институти алармират, че ако веднага не се вземат мерки, Европа такава, каквато е, е обречена. Както обикновено обаче, управляващите почти винаги си измиват ръцете с показни акции.

На фона на всичко това изглеждат абсурдни изказванията на много политически лидери от различни страни (особено по време на предизборни кампании), че имиграцията трябва да се намали, да се затегне режима на достъп и т.н. Реалността дори сега, а да не говорим за бъдещето, е че западноевропейските икономики не са способни да функционират и една седмица без „пришълците”. В последните години 80% от прираста се дължи именно на тях…

Не по-малко тревожни са и тенденциите отвъд океана. Оставяме настрана Канада и Австралия,  защото с територията си от почти 10 милиона квадратни километра и 34 милиона жители, Канада е втората най-рядко населената страна в света (след Монголия), а държавата континент Австралия е обитавана от по-малко от 23 милиона човека. Тоест, там тревожни са не тенденциите, а даденостите.

Затова ще се съсредоточим върху САЩ. Според данните на Националната статистика 2011 е първата година, в която латиноезичните, афроамериканските, смесените и азиатски двойки надвишават по раждаемост белите не испаноезични в Щатите. Те са общо 50,4% от ражданията в Страната на неограничените възможности.

В началото на 90-те години малцинствата са имали едва 37% принос към раждаемостта, но добре познатите процеси, валидни и за Европа, важат и тук с пълна сила. По-трудна реализация, необходимост от по-висока степен на образованост, икономическа криза…

Според ВВС „старото” население с повече средства, нужди и изисквания, се пригажда много по-трудно към влошените дадености на съвремието спрямо малцинствата. Отново данни, представени от медията, сочат, че почти 17% от населението на Щатите в момента са испаноговорящи. Тук е моментътизрично да подчертаем, че те не са испанци, следователно европейски наследници, защото в огромната си част са пъстра смесица между колонисти от Стария континент, други приходящи етноси и индианци, обитаващи територията на Централна Америка. Само за една година популацията им в САЩ е нараствала с над 3%.

В четири щата (Хавай, Калифорния, Ню Мексико и Тексас) повече от половината население е от малцинствата. Като цяло латино, афро-американската и азиатската общности имат много по-ниска средна възраст от тази на „класическите” заселници и това е ясен знак, че раждаемостта при първите ще нараства с всяка изминала година, за разлика от тази при вторите. По този начин съвсем скоро тенденцията ще придобие мащабите на тази в Европа.

След като разгледахме в най-общ план ситуацията в останалите страни, обитавани от европейската раса, време е да обърнем поглед и към милата, родна картинка. Ще го направим обаче в последната, трета, част на анализа, тъй като тук нещата както винаги са специфични и ако тенденциите се запазят, нищо чудно в края на века българинът да е обект на търсене от изследователски експедиции, подобно на човекът йети…

Залезът на доминиращата раса (Част 1)

През последното половин хилядолетие европеидната раса* сякаш има безспорно, постоянно нарастващо, надмощие над всички останали. Този процес изглежда необратим до средата на ХХ век. Няколко десетилетия по-късно обаче все повече хора започват да подозират, че  превъзходството й във финансов, образователен и културен план е „колос на глинени крака”. Сега, вече във второто десетилетие на новото хилядолетие, ситуацията изглежда така, като че ли ние, европеидните, не само сме преминали зенита си, но почти сме прекрачили ръба на чисто физическото оцеляване, както десетки култури и общности преди нас. Дали подобна теза е поредната теория на конспирацията или реализирането й е въпрос на време? Преценете сами…

Великите географски открития от XV – XVIII век превръщат хронично страдащото от недохранване и междуособни войни население на Западна Европа в най-богатата и просперираща част от човечеството.

Смелостта на стотици мореплаватели, жаждата за богатства на хиляди авантюристи и упоритостта на безброй колонизатори налагат предците на съвременните испанци, португалци, англичани, французи, холандци и италианци като господари на кажи-речи целия свят. Според популярната фраза слънцето никога не залязвало над земите на Карл V – владетел на Хабсбургската империя, което е исторически факт. Папа Александър VI пък разделя новооткритите земи между Испания и Португалия (по 26-ия паралел, съгласно договора от Тордесиляс)…

От двете Америки, Австралия, Африка и Далечния Изток в хазните на европейските държави се изливат хиляди тонове злато, а след „откриването” на картофите, повечето бобови растения, доматите, менюто на обикновеното население вече е значително по-разнообразно и калорично и то гладува доста по-рядко…

Горе-долу в същия период Руската империя „отвръща на удара”, нанасян й в продължение на векове (по времето, по което тя все още представлява купчина малки или по-големи княжества) от източните номади, познати в историята под общото название монголи или татари. Както и в случая с Великите географски открития, шепа смелчаци осигуряват на Москва владението над по-голямата част от Централна Азия,покорявайки огромни държави с многобройни армии. Без да полагат големи усилия, царете в Москва се оказват владетели на грамадна територия, включваща земите от Балтийско на запад до Берингово море на изток и от Каспийското езеро на юг до Северния ледовит океан.

По онова време изглежда, че европейците налагат тотална доминация над останалата част от света. Това усещане се засилва през XVIII и особено XIX век, когато двете Америки, Австралия, Африка и почти цяла Азия вече се намират под властта или силното им влияние.

Заради нарастващото с главоломни темпове богатство, развитието на науката и усвояването на нови територии, европейците и техните потомци, разселили се на близо и далеч, се увеличавали със сигурни темпове.

Макар и да забавят и разколебават този процес до определена степен, двете световни войни и деколонизацията, започнала в средата на ХХ век, не променят особено равновесието на силите.

Западноевропейците се изтеглят от колониите натоварени с огромни богатства. Освен това почти навсякъде те залагат началото на етнически, религиозни и културни конфликти, които да им гарантират, че при нужда могат лесно да се намесят и да отстранят от власт всеки неудобен управляващ. А, и нещо много важно! Все още именно те владеят благата на бившите си колонии. Начинът обаче е много по-ефективен и „демократичен” – чрез компании, инвестиции и концесии…

САЩ също преживява най-добрите си години след Втората световна война. Наплашени от смазващата сила на СССР, демонстрирана в титаничния сблъсък с Хитлеристка Германия, западноевропейските страни (чрез създаването на НАТО) делегират големи правомощия на задокеанските си съюзници. Паралелно с това (и отчасти заради него) американците стъпват чрез капитала си на почти всяка точка извън страните от Източния блок и се превръщат в очите на по-голямата част на света в символ на богатство, новаторство и сила.

Цяла Източна Европа пък е част от тираничния и безпардонен, но стабилен за определен период от време и силен във военно отношение комунистически лагер. Повечето хора, живеещи от тази страна на Желязната завеса, не са нито богати, нито щастливи, а още по-малко пък свободни. Те обаче се радват на определена доза сигурност (макар и изкуствено поддържана) в социален и материален аспект, което им позволява да изпълняват най-важната функция на всяка живо същество – репродуктивната.

Макар тогава, в първите десетилетия след Втората световна война, слънцето все още да грее ярко за европеидната раса и доминацията й сякаш като похлупак да задушава развитието на останалите, на хоризонта вече се появяват облаци. Двуполюсността на света принуждава големите противници да привличат все повече „играчи” в своите отбори. По този начин много държави от т. нар. Втори и Трети свят получават възможност да се възползват не само от военните, но и от техническите и материални достижения на „елита”.

Режимите в десетки страни (Турция, Куба, Южна и Северна Корея…) са щедро „помпани” с пари и всички необходимо, за да бъдат контрапункт или просто да „бъркат” в очите на съседите си от вражеския лагер.

Едновременно с това до „обетованата земя” получават възможност да се доберат и стотици хиляди жители на колониите (на запад) или участници в различните разменни програми на студенти и кадри (на изток). Те бързо доказват, че в „белите” страни се живее значително по-добре и го вършат по най-естествения начин – работят здраво, правят всичко възможно да останат там, където са, и се размножават с невероятна скорост. За разлика от „домакините” си…

–––––

*Много учени твърдят, че от биологична гледна  точка съществуването на расите и разделянето на човечеството по този признак, е безсмислено. Генетичната разлика между два произволно избрани индивида е едва 0,1%, като само 8% от тази една хилядна от процента несъответствие се дължи на евентуални расови различия. Подобна вариативност се наблюдава дори между сънародници, обитаващи съседни населени места…

Според теорията европеидната раса първоначално обитава Европа, Предна Азия, Иран, Индия, Северна Африка. В конкретния текст под това понятие се разбират народите, живеещи в момента в Европа, или тези, чиито предци са напуснали Стария континент през последните няколко века.

Гълъбин Боевски – пътят към кокаина е постлан с допинг

В България често говорим за това колко безотговорно се отнася държавата с хората, които прославят името й по целия свят. Независимо дали са творци, учени или спортисти… След като вече не са способни да дават това, което някога са давали по международните форуми, те биват забравени от всички институции, майката родина се превръща в мащеха и ги оставя да живеят в мизерия, захвърлени някъде в ъгъла. Едва ли има нужда да ви давам примери, те са стотици и голяма част от медиите ни затрупват с тях…

В този текст обаче става въпрос за един съвсем различен българин. Гълъбин Боевски. Човек, получил много и от природата, и от страната си, и от съдбата. Човек, на когото обаче всички тези „дарове“ се струват недостатъчни и той е готов на всичко, за да стигне до… Голямото нищо.

През октомври роденият в Кнежа олимпийски шампион от 2000 година бе задържан на международното летище „Гуарульос“ в бразилския мегаполис Сао Пауло със 7,2 килограма чист кокаин. Според началника на управлението на летището Владимир Пасини, който даде интервю за БНТ, наркотикът е открит в багажа на Боевски, който щял да пътува за Мадрид заедно с дъщеря си. Момичето, което е обещаващ талант, е било в Бразилия, за да участва в тенис турнир.

Бившият български щангист бе разследван по дело за международен трафик на наркотици и бе осъден от Федералния съд в Бразилия на 9 години и 4 месеца. Подобна присъда не би трябвало да изненада никого, тъй като по бразилските закони предвиденото наказание за подобна проява е между 5 и 15 години затвор. Освен това той няма да има право никога да се завърне в страната на кафето и самбата, но това едва ли е най-големият му проблем в момента. Адвокатът на българския олимпийски шампион от Сидни 2000 г. Леандро Перейра обяви, че решението на съда ще бъде обжалвано на втора инстанция.

В България се чуха гласове: „Ама Боевски все пак е човек, носил много слава на България! Това, кето му се случва е ужасно!“. Ужасно е друго… Ужасно трудно ни е да си представим защо Гълъбин Боевски е решил да играе ролята на „муле“. Да оставим настрани това, че е европейски, световен и (както вече споменахме) олимпийски шампион по вдигане на тежести. Да загърбим и клишетата от рода на „спортът дисциплинира“, „спортът облагородява“ и „здрав дух в здраво тяло“, които бяха разбити на пух и прах от т. нар. „борчета“ (сборно понятие за представителите на всички силови спортове) още в началото на 90-те.

Обаче точно Боевски изглеждаше като последния, който би се захванал с престъпна дейност. Той даваше вид на доста успешен бизнесмен и собственик на верига фитнес центрове, най-известният и реномиран от които се намира на самия Национален стадион „Васил Левски“. Търгуваше и с т. нар. хранителни добавки, което си е доста доходоносно. Освен това след принудителния край на кариерата си бе едно от главните действащи лица в Българската федерация по вдигане на тежести, а в определен период дори се занимаваше с политика (като общински съветник в София).

Въпреки злополучния край на кариерата му в градската управа заради „инцидента“, при който синът му се простреля в двора на училище с газов пистолет при игра на руска рулетка, нещата около Гълъбин Боевски продължиха да изглеждат доста позитивни. Поне на пръв поглед. Още повече, че същата тази негова дъщеря Сара, която в момента най-вероятно е под надзора на бразилските социални служби, тренираше тенис в американска школа и беше възприемана като перспективен талант…

Но може би под гладката и бляскава повърхност на живота на един от най-успелите български щангисти отдавна са вилнеели скрити сили, които рано или късно неминуемо са щели да излязат на повърхността… И този момент дойде.

Колкото и да отричаше вината си, Гълъбин Боевски няколко пъти бе залавян с допинг. Макар и на пръв поглед да изглеждат несъпоставими с наркотиците, забранените вещества в спорта имат много общо с тях. Незаконни са, доставят се по престъпни канали, хората ги вземат, защото са съгласни да продадат здравето си за моментни резултати… Дори много от специалистите по международен трафик са убедени, че каналите за дрога и стероиди са едни и същи. Нямаме намерение да правим нездрави предположения, само отбелязваме даденостите…

Самият факт, че е залавян с допинг няколко пъти показва, че Боевски е склонен да рискува всичко в името на целта, която си е поставил, и да го прави отново и отново… Непримиримост, която създава най-великите личности във всички области на живота. С малката подробност, че това се случва само, ако се спазват определени правила. В противен случай се получава като в неговия случай: преждевременно прекратена кариера заради наложено наказание от Международната федерация по борба, а след това и съкратен живот заради висенето в затвора, което в момента изглежда неизбежна перспектива.

Макар и нещата в семейство Боевски да изглеждаха наред на пръв поглед с неговото реноме, бизнес и прогресиращата дъщеря тенисистка, твърде вероятно е всичко да е било само илюзорно. Оказва се, че „изцепките“ на сина Пол Боевски съвсем не свършват със стрелбата в училищния двор. Въпреки че е талантлив футболист, той не може да си намери постоянно място в школата на нито един клуб, защото има перманентни проблеми с дисциплината и нощния живот. Към това се прибавят и вземане-даване с хазарт, дългове… Напоследък се заговори, че финансовото състояние на Гълъбин Боевски се влошава и за това голяма роля има и синът му.

Никой от нас няма представа какво точно е накарало една от последните икони на славното някога българско вдигане на тежести да се захване с пренасяне на наркотици. Няма обаче как да си затваряме очите пред едно обстоятелство. Дрогата отнема животи и мечти, тя кара родители да погребват децата си и влюбени да гледат как най-скъпите им същества се превръщат в скелети с празни погледи.

Така, че няма никакво значение дали Гълъбин Боевски е имал семейни или финансови проблеми, дали си е мислил, че това е решението им или просто е искал още и още пари… Лично за мен той вече е едно огромно разочарование, което не може да се сравни дори и с най-позорната загуба на националите ни по футбол. Тя поне не убива никого.

А, и много бих се зарадвал ако, след като Гълъбин Боевски излезе от затвора (дано да е след колкото се може повече време), получи забрана да влиза не само в Бразилия, а и в България…

3 май – световен ден на свободата на печата! Честито 78-о място, България!

Световният ден на свободата на печата е обявен през 1993-а от Общото събрание на ООН, след като две години по-рано Генералната конференция на ЮНЕСКО издава резолюция за насърчаване на свободата на печата в света и признава, че свободната, плуралистична и независима преса е основен елемент от всяко демократично общество.

Решено е за Световен ден за свобода на печата да бъде избран 3 май – денят, в който Генералната конференция на ЮНЕСКО приема резолюцията в столицата на Намибия Виндхук през 1991 година. В България празникът се отбелязва от 1994-а. Всяко негово издание има мото и страна домакин. През тази година Световният ден на свободата на печата преминава под надслов „Свобода на медиите в помощ на промяна на обществото”, а за символичен домакин е обявен Ливан. По традиция на 3 май се присъжда и Световната награда на ЮНЕСКО за свобода на печата ”Гилермо Кано”, която през 2012 година е присъдена на азербайджанския журналист Ейнула Фатулалиев.

Целта, която си поставят организаторите на Световния ден на свободата на печата, е да се повиши информираността за значението на този феномен и да се напомня периодично на правителствата по света, че имат задължение да спазват и подкрепят правото на свобода на изразяване, залегнало във Всеобщата декларация за правата на човека.

По стар български обичай ние отново успяхме донякъде да си помрачим празника. Този път не ни беше особено трудно, защото в навечерието на 3 май американската неправителствена организация „Freedom house” постави България на 78-ото място по свобода на медиите. Според изследването по-свободни са медиите в държави като Намибия,Бенин, Южноафриканската република, Източен Тимор и Черна гора.

Спазвайки друга отколешна  българска традиция реакциите не закъсняха и изразяваха крайни, често необосновани, почти винаги диаметрално противоположни становища. Сякаш бяха подготвени още преди излизането на резултатите от проучването на „Freedom house”. Някои казаха „Виждате ли какво стана?”; други се завайкаха и изведнъж прозряха, че над медиите у нас е наложен зловещ терор; трети пък проследиха класирането ни през последните три години (през всяка от тях се смъкваме с едно място) и отчетоха тревожна трайна тенденция на влошаване на медийната ситуация у нас.

Още по-проблематично било, че страната ни се нарежда извън първите 65 в класацията, което означавало, че медиите у нас са „частично свободни”.  Само тук-таме се чуха гласове, изказващи мнение, че подобни класации в никакъв случай не могат да бъдат приемани като меродавни, а още по-малко да се придава драматизъм на „сриването” ни с едно място спрямо миналата година…

Аз бих добавил и още нещо. Ако се абстрахираме от нездравото си, вятърничаво и понякога дори досадно желание да заемаме челните места в какви ли не класации, за да забравим поне за малко очевидната действителност, която обитаваме, едва ли има нещо учудващо в позицията, която са ни отредили от „Freedom house”.

Нека се върнем назад във времето. Откъде да почерпим традициите на свободните медии? С изключение на отделни ярки и бързо задушавани извори на медийна свобода в периода от Освобождението до Втората световната война, трябва да се върнем до хъшовските вестници на Ботев, Раковски и Каравелов  във Влашко, за да намерим място, на което авторите са писали това, което мислят, без страх. За времето на „развития социализъм” няма какво да говорим. Тогава не само медиите не бяха свободни, а и обикновените хора бяха принуждавани да се абонират за идеологически праволинейните от тях (предимно вестници).

След 1989 година ситуацията не се промени особено много, защото голяма част от медиите станаха собственост на бизнес кръгове, гравитиращи около различни политически ядра. Тоест, няма как да се пускат материали, разобличаващи „бащицата”.

Е, макар „Freedom house” да твърди, че медиите у нас са били най-свободни в края на миналото и началото на това хилядолетие, по мое скромно мнение те стават все по-независими. Макар и журналистите, които искат да изразяват свободно мнението си и да представят нещата обективно, да понесоха жесток удар заради прословутата финансова криза. Медийният пазар се сви още повече, а голяма част от тях се оказаха на улицата.

Въпреки всичко в България най-после започват да се формират (основно онлайн, защото са най-малко зависими от потоците на едрия капитал, а следователно и от всичко друго) сравнително свободни медии. Това е процес, значително подпомогнат от развитието на нови типове общуване като блоговете и социалните мрежи и няма как да очакваме да завърши утре.

Трябва време, трябват повече притежатели на медии, които да имат воля и да влагат средства в тази посока. Защото независимата журналистика не се появява от нищото. Както при въстанията (като Априлското, чиято годишнина отбелязахме) тук освен натрупана решителност и готовност за саможертва е необходима и материална база, защото към независимост се стремят хора със самочувствие.

Така, че „Freedom house” ще трябва да почака за по-осезаеми резултати в България. Както и в цяла Източна Европа разбира се, както си личи и от резултатите от изследването. Само Източен Тимор не знам кога скочи толкова нагоре… За нищо и никакви си десетина години съществуване да са успели да изградят и свободни медии… И то в техния регион… Трябва да вземем пример от тях…