Седим си я, пием си един тутун и покръцвам некъв алкохолец. Къв? Не питите! Я не съм рекламна агенцеа, да ви го намаам и на вазе, кюкаре ниедни… Отплеснах се нещо, ше ме извинявате. Те, ше пробвам пак да сглобим неква читава приказка. Нема да ми е лесно, що тва лето, тиа горещи страсти, тва Световно…
Голема простотия ви каам. Моите юбими уруси ги биа като маче у дирек, за домакините дузпа имаше колко гугутка мое да прудне у кипела вода… Само ядове. Не мом да си съберем главата за повече от пет минути. Жена ми, она а от едно село до нашто, манко на къде пойето, там поди големио завой, ма нема да каам баш откъде. И името й нема да каам. Ше а наричам Гицка за благозвучее. Съшнус, ше си я наричам кък си сакам, ли ми е жена. Техните нема да си я земат обратно, она има седам бракя и две сестри, до един незадомени, кво ше праат и ньеа, ако си я врънем, немам идея. И она нема идея. Па и они немат идея.
Та, я се възползвам от таа ситуацеа и покрай жегата и големите емоции Гицка се попрежули йоздоле. Викам “дай бурканьо с мас, що пак ми подрипа нещо из гащурете”, а она ме гледа некво никво и ме изпрача на госкье. Казува “Беги, молим ти се, напий се с некой, барем ми се маанеш от главата и се куртулисам”.
Де кажете ми, я кво да напраим!? Като чух пиенье, заповратих ую подмишка и фанах шуштавата. “Дим да ме нема”, кък вика оня склепаторник Графа ли е, Вицеадмирала ли е, на макье си у сливиците ли е… Ебем ли го. Уф, ли ви каам, че Гицка се прежули от ебанье и пак ебанье ми е у шашандурата, да се ебем у кратуната проста. Те го те, пак до ебанье упрех. Кво пишем и я не знам. Па но и на кой ли му пука, ама те така те, да си праим ветър на устата. Я мое и да съм ви казвал, ма мое и да не съм: прос съм на зобан гроз и те тва а положенеето! Що ли праим толко длъг увод? Де да знам. Нека да разкаам, молим ви се, плътеници, тенци и секви гяволе, маанете ми се от хипоталамусо!
Ако некой е разбрал нещо от тва писанее до те тук те, я ше го черпим пет пиеньета у хоремаго на Долно Озирово. Като казах Долно Озирово и се сетих за кво прикаам. У наше село ние сме се ора от сой, с класа, помеджу другото, ама има един … но нема такъв човек… Млого пиа, ама млого и си дръжи на семейството, па и се погаждат с онаа ньеговата. Да му не е урука. Верно, зет на къща а, ама е голема работа човеко.
И Гицка като ме сиктероса, я веднъга къде них сврънах. Сетиате се, те тука, покрай Топилата, зади Големио подмол, одънъка през барата и право у тех, до Шопката баш живеа.
– Де супри да биаш по таа вратница, чуам те, ма съм скинал ахилес и не мом да се стръчим да ти отворим! – вика Ашладисанио.
– Те, да те виам… – манко се стъписах я, като го видех с гипса до средата на баджако и му подадох две кила банани и три портокая. Ли така се оди да свиджанье на некой, дека се е осакатил?
– А улази! – издека ме он, ама пущи едната патерица да ме прегръне и цукне по образо. Те тикива сме си ниа, чуствителни, кво да праиш.
И ли требе да ви подръжам интересо къди тоа пропаднал разказ, та да ви врънем на моменто коги Гицка ме зачубрасти по нанадолнището, та да а не обикаям с надръвен уй и да и се виа пичоко й поне за неко минута у мира. Ако помните она ми каза да одим да натискам на пиенье с некой, я затва и пръвата ми работа, коги улезнах у Пенко (и тва а измислено име, виа да не мислите, че ше си предадем близките? Мусад ли са Мисад ли са, ме дебнат яко) беше да отворим хладилнико и да каам:
– Абе, педерас нещастен, ти до циу ли си го докарал откъде пиенье?
– Ей, мръшяк, не ми се дръви, че като замаанем с патерицата! Коги съм те остаял на празни ясли!? Беги у магазата и фани едно шишенце фор розес. Но е плъно с домашняркя скоросмрътница, ама те така те пише на етикето. Там у лево на стелажо е. И яла вам да ти обадим неко приказка, че но голем хумор стана.
– Къв хумор бе!? – я си подръжам разговоро, ама се стръчах по стлъбете къди магазата. А но една ладовиня – Ти ахилес скина, за хумор ше ми прикааш… Тва а сериозно, бъди отговорен и ми кажи ква рехабилитацеа ше праиш.
– Слуши кво ти прикаам съга!
Я си замирвах, що Пенко е барем сто и пет кила, а я немам и седемдесе с опикани дреи, та ако ме маане, ше ме прекине. Донесо шишето, седнааме и викам:
– Де кажи съг.
– Хуморо, мое мило уръфяче, е следнио. Ти си се довлекъл тука, що Гицка те е напъдила, ли така?
– Е, да де, ама откъде знааш… – вейнах една чаша на екс. Коги съм притеснен, щаслив или у нормално състоянее млого пиам.
– Знам от те там… – он стана сириозен и ме изгледа изподи веджи – От барем дваасе годин сме си некви приятеле с тебе. Я дойдох у тва село веднъга след казармата и те помним къв беше изклесяк, същио като мене, що си ми набор…
– Е, ма но я…
– Ше мирваш и ше си пиаш пиеньето коги си ми на госкье.
Тука вече се сринах психически и само измъцах едно:
– Добре…
– А така – он видимо остана доволен и даже ми направи наздравица – Та, от барем дваасе годин, коги се стопли времето, на тебе ую ти подрипа като младо яре. И Гицка те напъжда, що я прежулваш, па ти ми се довлачаш да пиаме. Така ли е?
– Така де, така… – я ич не можех да сфанем на дека бие.
– И ти после се прибираш у вазе фино мрътъв, дигаш гюрунтия, легаш си, опикваш се у кревато и барем недя време се разминавате из къщата като мининки гари, така ли е?
– Е, но… – я не вервах, че Пенко Ашладисанио ме знаа толко добре.
– А не требва… – каза он и отпи. После напраи пауза, па ме загледа право у очи – Те, да ти каам кък мое да вадиш на жена си душицата с памучец, а не урбулешката да й ковеш по канчето. Истореата се е случила манко след големата война. У мое село.
– Ти от кое Озирово беше? – питах я, колко да каам нещо.
– Долно. И млъкни, па чуй нещо най-после у тоа твою живот!- Ашладисанио сипа йоще по една рикиа – Един мъж имал млого врътоглава жена…
– Като моя Гицка…
– А баш! Ти го каза! – замаана с показалец къде мене Пенко – Кво рече он, она се е на обратно. Кък се вика “ако другите са наопаки, она е на терсене”. Гицка примерно каа “Мале, ние млого редко се трескаме!”. И се размрънкя, та да ти скапе деньо. Мандръсаш я три-четири пъти за една недя, па она почне наобратно – “ти не слазаш от мене, мани ме, я да не съм от железо”. Така се случава у вазе, ли?
– Еба го, ти да не е камери да си сложил домаска!!!
– Та, тоа нашио озировчанин те такава чепата му се паднала като твойта. Се дудня. Кво и каа, она се е на обратно. Он рече “А да иаме да прекопаме лозето”. Она “О, нема, но ше вали”. Изока йоз дворо “Ама! Йела тука да насадиме неко компир!”, она па изручи из джамо “Но, па ако насадиме голема работа! Нищо нема да се роди у таа проклетия!”.
– Е, но верно като Гицка баш…
– Мирвай! – Пенко пална фасец – Човеко, дека ти разпраам за ньего, един день му се обадил некъв приятел да му доважда на госкье. Не навлек като тебе, а убав, стабилен човек. От сума време се не били видвали и на нашио му била зажъднела душицата те така да се разпръчи и да си изкара поне за манко като ората. Рекъл си “Що па да не юснеме некоа кана вино?”, ама веднъга му прещракало у главата, че ньеговата усойница ше изреве на бито куче. Кък и да а. Поканил он човеко, пак каам, човек, а не негоден навлек като тебе, и седнал да мисли кък да разработи стратегеа.
– Ква стратегеа? – я гъзо ми се беше изпотил от притесненее, че съм навлек, тоа за стратегеа ше ми орати…
– Те такъва те! – Ашладисанио рапна по масата с песница колко мое, па после ме изгледа боторешката и донади – Они не били некви паралии да кааш. Имали къди полвин декар имотец, една шута коза и неколко кокошки с един петел. Петел, ама он си жива кокошка. По цел ден щъка из дворо и кюца кво намери, а иначе никва работа не връши. Ни пиленце се явнало барем от две години, ни нищо. Па и мани другото, некъв дребен и чият бил, да не смеаш да припариш до ньего. Те такъв баш като тебе…
Я те тук вече не издръжах, станах, зех шишето у една ръка, кво зграбих от мезетата у другата и си пойдох.
– Седи си на гъзицата, що ше се рипнем и ше те утрепем! – изгъгня Пенко – Те тук те е най-интересното. Да сфанеш ква е поуката за тикива като тебе, дека женоро им ги праи на две стотинки!
Седнах, остаих и шише, и све, що но ората са казали, че у чуждо село и керемидите биат. Я си бех у мойто, ама тоа зет на къща моеше да ми откръши два шамара, като стои та гледай. Човек требва да се пази.
– Он нашио човек бил стратег, не като тебе – от вратата за краката. И измислил план кък на масата за госкьето да има и мръвка, осен некоа кана вино. Де да ти каам, да видиш кви умни ора има, па от тебе нищо не става!
Пак станах, що ми писна от обиди, ама Ашладисанио ме погледна у очите и мене ми омекнаа коленцата. И си седнах.
– Излезнал на дворо, докъде жена му се слуняла тама, и й казал “Ама, оу, жено, глей къв убав петел си имаме, ма! Де да го остаиме за разплодец. Баща ше стане. Некое пиленце ше напраи…”. “О, тва нема да го бъде! – изручал буцуняко веднъга, що но като си си пустиняк си си пустиняк – Веднъга го коям!”.
– Ма, да еба, тоа итрец е излезнал… – некво ми се отпущи душицата и ми стана едно попивателно, та се пресегнах къди чашата. Ама Пенко си знааше ньеговата.
– И те го те – петело липсал и набръже станал сготвен петел, и жената доволна, що пак набила контра на мъжо си, и мъжо не посрешнал госкьето на празни ясли, и госкьето апнало и пийнало… Единсвенио губеш у целата истореа бил петело, къде се ежил като на жежки лайна, па за нищо не ставал.
– Е, но кое си е така, така си е… – захили се я.
– Немаш акъл у главата на две магарета сено да разделиш! – изока Ашладисанио и се рипи – Марш оттука и коги се прибереш у вазе да кааш на жена ти “Жено, нема да те ебем повече, вече не си ми атрактивна”.
Я си пойдох, кво да праим? И съга се спотурам по улицата, покрай Топилата, и се чудим верно като се приберем така да каам на жената или да а сиктеросам йоще от вратата, коги ме сретне с нацупорчената мундза. Я се чудим, ама некои ора са си родени дипломати, не като мене. И те така те.
Торлака е автор на „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Северозападната трилогия може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com
Заповядайте в новия ми сайт: www.torlaka.com 