Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

юни 2014

Другарю Станишев, моля Ви, останете!

(Отворено писмо от анонимен контрапротестиращ пенсионер до ”Позитано“ 20)

sergei_stanishev-eu

Здравейте, мили другари!
Няма как да не започна това писмо с благодарност, че ми вдигнахте пенсията с 5 лева, които, за някои долни капиталисти и контрареволюцоинери може да са нищо, но за мен са си цифром и словом три кисели млека и още три хляба. Тоест, вие ми подарявате три дена спокоен живот месечно. Благодаря Ви още веднъж, нямате представа колко съм развълнуван и признателен! Но сега към основния въпрос, по който Ви пиша…
Наистина съм много притеснен от това, което разбрахме всички ние вчера. Сергей Дмитриевич щял да напуска страната и да заминава за Брюксел. Ама, другарю Станишев, как може!? Да, вярно, отдавна преминахте психологическата граница от десет поредни загубени парламентарни, местни, европейски и всякакви избори, но нима това може да измести от фокуса на вниманието ни, на нас, Вашите заклети симпатизанти, фактът, че имате толкова интелигентно излъчване, несъмнено наследено от Вашият велик баща и култивирано по време на престоя Ви в СССР!?
Да, някой давал пари на някой си Петер Хохегер, но да не би това да сте Вие!? Лично! Някой да Ви е заснел, да Ви е показал по телевизора или нещо подобно? Ни най малко! А едно време какво разузнаване имахме, другарю Станишев… Но това е друга тема, да не се отклонявам от посланието си към Вас, другарю Станишев…
Разбира се, могат да се кажат няколко думи и за прословутото Ви изказване, че кризата ще ни подмине, другарю Станишев. Вие и тогава бяхте много убеден в думите си, както винаги изглеждате – самоуверен и достолепен. Така трябва да се държи един истински мъж! Особено такъв, който е писал диплома работа на тема „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия“. Истински мъж сте Вие, другарю Станишев! Казахте го и не носите никаква вина, че на власт дойде онова мекере от Банкя и кризата ни удари с пълна сила.
Заради вашата самоотверженост и журналистите един въпрос, на който да отговорите, не могат да ви зададат. Защото сте школуван и подготвен за всякакви ситуации. Колкото и да се опитват, няма как да пробият бронята на танка Ви, ако ми позволите да се изразя метафорично. И още една метафора – за нас Вие сте като Матросов на амбразурата! Вие сам сте го казал отлично – “Защото сме социалисти!”.
Какво от това, че някакви си там в Бобовдол били принудени да гласуват? Ние преди Десети всички гласувахме под строй, пък пак сме си живи и здрави, нали другарю Станишев?
Или пък много пагубно за партията ни било, че сме правили безпринципни коалиции. За истинския комунист единствените цели винаги са били властта и светлото бъдеще, другарю, не обръщайте внимание на злостни клевети че, видите ли, сте достигнал до кокала по най-извратения възможен начин.
Обвиняват Ви, че под Ваше ръководство Столетницата главоломно губи подкрепа. Защо не изкрещите в наглите им лица: А Полски Тръмбеш???
Останете, другарю Станишев! Защо ви е този упадъчен Брюксел!? Тук си имате всичко. И премиер, който Ви е истинска марионетка, и все още мъждееща надежда да се строи “Южен Поток”, а и някакви блещукащи опции гадовете мръсни от ЕС дори и за АЕЦ “Белене” да позволят да продължите да мятате пачки в гьола… За да си играете, както обичате по невероятно специфичен за Вас начин, другарю Станишев. Лев в джоба, лев в партийна каса, лев в сараи някакви чух, лев в носа в някакъв си Болен псевдопартиот. Не му помня вече името.
В заключение ще ви припомня Вашите думи само отпреди дни:
„Според европейското законодателство мандатът на един евродепутат започва в първата сесия. Това е 1 юли. Не, заседанието на групата е преди това, имам преди това 7 дни да напиша писмено заявление до ЕП, че се отказвам, така че не правете драми. Както виждате, съм в София. Не ми задавайте глупави въпроси. Питате четири месеца едно и също, а аз съм отговорил много пъти. Имам задължение, което трябва да изпълня в групата на социалистите и демократите на 18 юни, защото аз предложих на премиерите да предложим Мартин Шулц за президент на групата и държа да го направя лично“.
Това е ясен ангажимент към нас, Вашите избиратели, да си останете тук, другарю Станишев. А Вие сте известен с мъжката си дума, Другарю Станишев!
Останете! Нищо, че заради Вас сме на път на следващите избори и гласове да прескочим четирипроцентовата бариера да не можем да съберем… Останете! Ние винаги ще Ви обичаме!

Размисли на фас

fas

Седя си аз, пуша си намерения в близкия контейнер фас, който суших два дни в микровълновата заради тия шибани климатични промени, дето ни направиха субтропична страна и ни бие дъжд ката ден, и си мисля. Колко мога да мисля е друга палачинка, драги, напоследък не съм толкова убеден.

Та, викам си: Добре бе, да клецам тоя животец аз, защо така се случва бе? По улиците вървиш, всеки гледа все едно е зомбирано кенгуру с оребрено краче от табуретка сещате се къде… В офиса (аз съм работещ беден; ама много беден, затова и обирам фасовете, пък и жена ми прибира заплатата и ми дава само по лев-два за градски транспорт) всички гледат да се цакат – само тичат да си говорят зад гърбовете един на друг, а шефа го правят на бъз и коприва. Когато го няма, де. Когато се върне, лижат му… сещате се. На кръстовищата всеки гледа да мине пръв, пешеходецът е по-онеправдан от сьомга във вир с мечки гризли, псувни се разменят над запотени от злоба автомобилни прозорци…
В същото време българи се давят по ингилизките брегове, за да спасят деца на непознати. Тийнейджъри губят живота си в името на това да извадят от черногорски реки колкото се може повече съученици… А немощни, окъсани и изтънели бабички даряват половината си месечни доходи на хора в беда.
И продължавам да си викам, на акъл разбира се… По меродавна българска традиция не смея да крещя на глас, освен през плета срещу комшията си. Ама недоумявам, драги. Когато стане някое бедствие или човечец заболее тежко, не дай си Боже, какво се случва в нашата мила държавица? Веднага се създава самосиндикална организация, хората трескаво събират пари, одеяла, дрешки, лекарства, храни. Или пък някоя политическа “звезда” заблестява по-ярко на небосклона, иницирайки български Коледи…
Каква е тая народопсихологична шизофрения, драги!? И изведнъж ми просветна!
В тази наша държавица няма държавност бе, драги! Точно липсата на държавност ни е научила както на самооправство, така и на взаимопомощ. Затова сме стресирани и си играем на “прее*и другарче”; затова и нямаме елементарна култура за поведение на пътя. Защо да спазваме правила, когато в институциите всичко е пуснато на самотек?
Точно поради липсата на държавност, когато трагедията се е случила или е надвиснала, ние сме единни. И сме готови да си помогнем дори и с повече, отколкото можем. Здравната каса е посмешище, съществуващо единствено за пълнене на партийни каси: “ТРЯБВА да съберем пари за лечението на еди кого си…”
Правим го и сме съпричастни, защото знаем, че бедата може да сполети и нас. И ако това стане, единствените, които ще ни помогнат, са хората. В никакъв случай няма да са Държавата или Общината… И когато някой изсече гора и я продаде, а това предизвика свлачище, убило десетина човека заради смешен дъждец, пак помагаме. Заедно сме. Събираме, каквото имаме и изпращаме на бедстващите. Защото и гората на хълма над нас е изсечена.
Айде, че направих заварка на фаса. Чак на джуките ми припари. Мятам го през джама на задблоковото пространство и отивам в офисчето да чуя някоя клюка за шефа.

Боко, Цоко и егоцентризмоко

http--blog.pantaleev.com-wp-content-uploads-2009-07-Boyko_borisov_premier

Пропуснах приказка за лека нощ да ви прочета Аз, мили деца. Направих го обаче, защото Аз съм затъпял до безумие, тъй като такава държава, в каквато живея Аз, няма! Но, пооблизах раните си Аз и пак съм ваш. Аз!

Ще ви разкажа приказка за един голям мъжкар. Да го наречем Боко. Много обичал Боко да казва “Аз”. Той бил най-силният, най-умният, най-славният пазач на тирани, най-големият пожарникар, най-точният стрелец с гранатомети, най-добрият кмет на столицата на царството, най-великият премиер, най-чутовната опозиция, бореща се със злото. Аз! Най! Аз! Най! Аз! Най! Поне в собствените си очички… И в тези на Цоко, разбира се.
Цоко бил неговата дясна ръчица и междувременно държал юздичките му, нищо че, меко казано, не бил най-умният човек на света, пък друг въпрос е дали изобщо и човек бил, мили деца. Но това нека го забравим. Неговата личност нека я забравим за момент, по-щастливи ще станем. И без това в тази приказка се разказва за Боко, не за Цоко.
Боко толкова много се харесвал, че чак щял да се вземе за съпруг, ако бил жена. Но не бил. Той си бил мъж. От време на време даже и мъжествеността си показвал. На разни женици дето управлявали банки…
– Какво са банки?
– Банки са там, дето ви дават парички, после ви изстискват и изхвърлят като парцал, а пък накрая правят всичко възможно да фалират, за да си изчистят смрадливите си дългчета. Даже вчера една направи така, но за Мустака и Дебелака вече ви разказах Аз, мили деца. Не ме прекъсвайте вече, защото ще спра да ви разказвам! Аз съм всичко на тоя свят! Другият човешки материал е лош!- подишах тежко, за да респектирам и продължих:
– Та, показвал мъжествеността си на банкерки, министърки, дето отговаряли за строежи на магистрали и понякога, ама само понякога, и на обикновени секретарки. Но мъжкар бил, това е безспорно. Девизът му бил “Аз”! Даже сутрин, в тоалетната, мили деца, когато се изхождал, поглеждал какво има и си казвал “Ееее, това е най-хубавото ако на света”. И Салвадор Дали правил така, но той е друга приказка. Ще ви я разкажа и нея някой ден. Един ден Боко се скарал с Мустака, Дебелака и Фитнесманиака (Боко бил го слагал на последния многократно, както и много други, Сред които Мустака и Дебелака) и в царството настанал хаос. А то и без това си не било много стабилно, помните, мили деца от предишната приказка. И не сте забравили са Сокола, надявам се.
Сокола си владял царството, мачкал хората, причинявал им страдания и мнооооооого се радвал на това. Изпитвал садистично удоволствие, така да се каже. Но и за Сокола не е тази приказка. Той е друг с девиз “Аз”.
Някой искал нещо да направи, пък Дебелака друго си мислел, а накрая нещо се объркало. И неофеодалите на царството се скарали. Ама здраво. Сбили се, но не наистина, като вас, с шамарчета, а само със звучни шамари, раздавани из Народното събрание на царството. Аз(овете) изтрещели. Едните си излизали, когато им падне, другите говорели глупост след глупост, особено една, Мая, се казвала… И нейния Аз бил голям, но пък за сметка на това бил тотално изпразнен от съдържание.
Но да се върнем към Боко Азът (не съм объркал пълният член, мили деца. Боко имал такъв Аз, че само с пълен член се пишел). Боко харесвал себе си, нали помните? Ама мнооого се харесвал, дори кифленско селфи с патешка човка обмислял да си направи. И не го радвало, че и други се харесвали.
Той искал да е единствената кифла в тази бедна, бедна страна. Когато Боко видял, че другите говорят много и ги снимат с едни неща, за да ги дават по едни големи кутии, които имало в почти всеки дом в страната, той почервенял от яд, скъсал един договор, за да привлече вниманието отново към себе си и обявил “война” и “реваншизъм до дупка” на другите претенденти за царчета. Аз!
Сега, мили деца, ако трябва да съм откровен, той в точно този случай бил прав, защото царчетата, който Сокола бил сложил в момента, се правели на луди и отлагали нещо много важно за страната, само тъй като искали да държат по-дълго инструментите за крадене. Но и Боко същото искал, не мислете, че обичал народа. “Аз”! Той обичал само себе си. Освен да си гледа акото, Боко сутрин си гледал лицето и мускулите по мнооого време. Сам, пред огледалото.
Боко, мили деца, обаче си сменял често настроенията и гневът му бързо се заменил с обичайния егоцентризъм. Той разбирал, че пред онези, които го снимат, за да се гледа той по кутията, която разпространявала мъдростта, красотата и изобщо великолепието му из цялата страна, трябва да е онзи мъжкар, който бил, когато развил шеметната си кариера, а не обикновен истерик. Затова казал нещо, което не било самата истина, но трябвало да изглежда приемливо за отрудените, бедни и затъпели жители на страната. Такива като мен, мили деца. Аз!
Казал „Ще се борим дотогава, докато имаме такова мнозинство, че всичко, което се приема от този Парламент, да бъде съборено. Толерантността ми я доказах пред целия народ, те се подиграха с мен”. Това обаче не било достатъчно на егото му и той размахал пръст още по-здраво “Те не разбраха урока за Сметната палата. Аз и тогава им казах – не правете главния одиторен орган на държавата от две провалени партии. Не го правете”.
В интерес на истината, мили деца, за някои неща, които казал, бил прав. Аз! Но той, както и останалите чудовища, управляващи страната, не казвали нищо, защото мислели за добруването й. Казвали го, защото искали да се надцакват и да крадат повече.
А накрая на Боко (Аз!) му се искало да си затвърди самочувствието докрай и пожелал, по примера на един Болен, да му се извинят. За какво ли? Той си знае… Аз!!!!!!!!
– Лека нощ, мили деца!
– А какво станало с образованието и здравеопазването в тази страна?
– Не знам, мили деца. Никой не знае. Лека нощ! Заспивайте веднага, защото ще ви забърша по един шамар Аз!
“Аз, Аз, Аз…” – мислел си Боко и надувал мускули пред огледалото…

I’m only sad when it rains…

zx620_2327121

“I’m only happy when it rains

I’m only happy when it’s complicated”

Garbage, Shirley Manson, 1995 година

Докога, мили мои управници!? Докога!? Хората умряха. Няма ги. Мъртви са. Близките им страдат за тях. Няма го и едно малко, сладко детенце на пет години. Защото вие, мили, драги гадни копелета, сте крали парите, които ние сме ви давали чрез данъците си, за да си вършите работата. Много деца ли се раждат напоследък в България? Защо убивате и тези, които имаме, драги нищожества!?
Господин Портних, вие свършихте ли си работата? За която варненци, към които, освен съпричастие, имам и огромен сантимент, както към всичките си сънародници, между другото, са ви плащали за хляба. Но аз не съм важен…
Важни са труповете. Господин Йовчев, вие свършихте ли си работата? Малкото петгодишно трупче няма ли да ви тежи на съвестта, ако си сложите ръка на сърцето?
И на двама ви!? И на институциите, които представлявате. И на шибаните, повтарям, шибаните партии, политически и едри корпоративни интереси, които защитавате. Разбира се, че няма! Вие сте оперирани от чувства…
Знаете ли защо? Знаете много добре, но хората не смеят да го кажат на глас. И аз не смея. Защото имам най-красивата жена на света и три здрави, палави и щастливи момчета. Точно такива като онова, чието трупче плува ЗАРАДИ ВАС. А пък от друга страна не смея, защото вие сте гадове и можете да ми причините много страдание. Но именно заради това ще го кажа. Защото някой някога трябва да посмее. За да спре страданието в тази страна рано или късно. Трябва да се почне отнякъде…
Орешарски, Борисов, Станишев, Плевнелиев, Портних, Сакскобургготски и всички пАтки майни! Къде са парите от данъците на варненци, които трябваше да отидат за канализация на квартал “Аспарухово”!? В партийни каси? В нечии джобове? В (с извинение) трътките ви?
Къде е гората на Джанавара? Кой я изсече, за да се случи това ужасяващо събитие, за което цяла България, освен вас скърби? В партийните каси? В нечии джобове? В (вече без извинение) трътките ви?
Вие всички на местно, централно и ако щете интерконтинентално ниво сте долни, крадливи, гнусни изверги! Това мисля аз за вас. И имам аргументи. Петгодишното трупче вчера е било детенце, което се е радвало на живота, смяло се е, играло си е с приятелчета в пясъчника и Вселената му е дала всичко. Дала е всичко и на родителите му в негово лице. Опа, личице. Ама за вас едва ли има значение…
И вие, крадливи боклуци, сте му отнели и смеха, и пясъчника и живота. Защото, (тафтологията е умишлена), сте крадливи боклуци. Вие ще си живеете, да, телата ви ще съществуват, но душите ви отдавна са мъртви. Безвъзвратно мъртви и смърдят, тъй като гният. Гният бавно и зловонно. А малкото телце и ония другите десет трупа (поне по досегашни информации; дано не станат повече) си лежат в гробовете, но душите им са на едно по-добро място. Там където вашите никога няма да бъдат.
В заключение искам да кажа три неща:
– Обожавам дъжда. Веднага след като свърша с тази статия, излизам навън, за да ме вали и да рева (сега разбирам, че имало някакъв смисъл и в сладникавата песен на Ковърдейл с плача в дъжда. Сещате се… Не, не се! Вие дъните чалга денонощно! В буквалния и в преносния смисъл). Ще рева за детенцето, ще рева за другите жертви на простотията, наглостта и крадливостта ви, ще рева и за себе си. Ще рева, докато очите ми се подуят. За другите неща май ви казах, но да споделя защо ще рева за себе си, мили, драги български политици. И на местно, и на интергалактическо ниво. Мили изроди гадни, ще рева за себе си, защото това, което правите с нас, убива детското в мен. Точно както безхаберието ви уби онова петгодишно детенце. Точка. Опорна точка.;
– Скапахте ми песента! На Garbage, с вокалната партия на доста добре изглеждащата за шотландка и достатъчно луда за жена фронтуъманка Shirley Manson. Наистина обожавам дъжда. Наистина обожавам песента. Вие, драги управляващи по места и на национално ниво ужасяващи същества, направихте един пиклив дъжд от 35 литра на квадратен метър повод за национална трагедия. Защото сте крадливи и влачите рейсове с парички;
– Как успяхте да се скарате в ефир, и то национален, господа Портних и Йовчев!? В такъв момент, в който сте се осрали до плешките!? Предизборна кампания, на фона на единадесет трупа, ли правите!? Толкова ме е гнус от вас, че искам да отида и да си измия ръцете, след което да изляза и да рева на глас под дъжда. И вече наистина схващам посланието на Ковърдейл, защото понякога човек наистина се чувства безпомощен. Едва ли си спомняте какво писах до момента, но ще го ви опресня паметта поради няколко причини. Една от тях е, че благодарение на крадливостта ви единадесет човека, от които едно малко дете, са мъртви. Няма ги. Но на вас паричките си ви ги има. Капят ли капят ежеминутно…
Вие не знаете какво е обич, но това е едно такова състояние на духа, при което в определени моменти от живота си излизаш от вас, дъждът те вали, а ти плачеш…, не, ревеш! На глас!

Варненци в мислите и молитвите си съм с вас!

 

Мустака, Дебелака и Фитнесманиака

barekov-vasilev

Имало едно време една малка, малка държавица, закътана в югоизточното ъгълче на един дребен, дребен континент, който пък бил част от планета с размерите на прашинка, запокитена някъде в голямата, голяма Слънчева система и огромната, огромна Вселена. В тази мъничка страна, на този дребничък континент, на още по-невзрачната планета, живеели все по-малко хора. Някои от тях бягали, някои други умирали млади, без да получат медицинска помощ, трети пък оставали неуки, защото образователната система се скапвала, а злобата и простотията завладявала душите им. Мизерия и глад настанал там, в тази държава. Мизерия, глад и хвърляне на салфетки из клубове, в които порно звезди се правели на певици…
Нерадостна била съдбата на жителите й. А иначе страната си била прекрасна – морето миело бреговете й, цели тридесет и седем планини били разпръснати тук и там из територията й, а пък другите й земи били толкова плодородни, че можели да изхранват поне два пъти по-многолюден народ от този, който живеел там. Тучни пасбища, безкрайни равнини, пълноводни реки. С две думи – Раят на земята…
Имало обаче цяло кралско войнство в тази страна. Това били зли, неграмотни и алчни хора, вкопчени във властта със зъби и нокти. Сменяли се царе от няколко династии. Народът свалял една, избирал друга, трета се налагала на власт и се задържала в гладни зими, безпарични лета и откровен терор… Но надеждата съществувала и народът стискал зъби с идеята, че скоро всичко ще се оправи.
Нищо обаче не се оправяло. Тъкмо обратното. Династиите, които се редували, били с различни имена, но все от един и същи сой. Алчни, крадливи, нагли, страхливи, бездарни. Разбира се, като във всяка страна, в която народът се отвращава от управниците си, битките за кокала били големи.
Сменяли се царе, правителства, репмиери. Някои от тях говорели гръмко, че ще помогнат на народа за 800 дни да заживее по-добре. Втори взривявали църкви и издигали паметници на чужди армии, чиито воини, с изсечени лица, зарейвали поглед в светлите бъднини. Трети пък станали царе, бидейки преди това просто пазачи. И така си вървял животът в тази държавица…
Дошла по някое време и династията на Мустака, Дебелака и Фитнесманиака. Те възприемали себе си като учителя, попа и кмета, въпреки че първият от тях бил крадлив лихвар, вторият уж успял мъж на Христова възраст, а третият – пълен смешник, но за сметка на това с висок ръст и (едва ли) с мускулесто тяло и привлекателен за жените.
Отрудените хорица от този народ били бедни и вземали пари назаем от Мустака, за да могат да изхранват семействата си. Той раздавал на воля, но искал неща насреща. Лихвите му били доста високи, за разлика на това, което твърдели думите му. Не вярвайте на думите, вярвайте на делата, беше казал един библейски апостол, но това е друга тема. Мустака вземал жълтички по три за една и доволно си потривал… мустака. Мислейки си, че царуването му ще продължи вечно.
Дебелакът бил мамино детенце и слушал мамичка Ирена, кръсте(в)на на богинята на мира. Станало чудо и момчето, бито и унижавано в училище, изживяло разцвет, после провал, а накрая катарзис. И станало успял “мъж”. Толкова успял, че да му завидиш чак…

barekov-fitnes
Пък за Фитнесманиака какво да разкаже тази история? Авторът наистина не смята, че на това същество е необходимо дори ред да се отделя. Но все пак… Фитнесманиакът бил мноооооого глупав, извънмерно нагъл и безочлив човек. Освен това не можел да вдигне и сто килограма от лежанка без помощта на един, дето кара хората да говорят. Постоянно посещавал хоремага, но не пиел, а танцувал пред гостите с кавал в псевдонационалната си носия. После станал драскач, а накрая почнали да го дават по една правоъгълна кутия в цялото царство. Ходил по коктейли с важни хора и се снимал тях. Даже и интервюта им правел. И Фитнесманиакът си повярвал. Помислил, че е велик. И решил да става цар. Затова обаче му трябвали торби жълтици. Той познавал само един човек, който ги притежавал и отишъл при него. Усмихнал се глуповато, изперчил се с пилешките си мускулчета и казал:
– Здрасти, Дебелак! От много време работя при теб и ти лижа задника здраво. Дай някой лев да стана царче.
– Не знаеш ли, че аз съм царче и дърпам конците на цялото царство? – изревал Дебелака с пълно гърло и ударил по масата, така че се разхвърчали всички чинии с пръжки, тулумбички и пържени пилешки бутчета. – Искаш да ми вземеш мястото ли, посмешище!?
– Не, но аз… – изхлипал Фитнесманиака и се свил в ъгъла.
Дебелака се надигнал от мястото си и се затътрузил към Фитнесманиака, за да му удари един шамар и да спре поне за миг болката в себе си, натрупана от отвращението на околните към него. В този момент обаче звъннал телефонът (в това царство имало телефони, жителите му ги били изобретили отдавна, защото били умни и талантливи и били дали нещо на светЪТ) и Дебелака замръзнал на мястото си. Моментално се изпотил, а ръцете му се разтреперили. Посегнал към слушалката и вдигнал с потна ръка.
– Ало… Мустак…
– Фитнесманиака става царче. Ще го вкараме в Народното събрание, след някоя година ще го направим премиерче, а после и царче.
– Ами аз!? – изхлипал на свой ред Дебелака.
– На теб ти изпращам едно момче с тъмни очила и снайперче. Чао и поздрави на мамичка. Иди да те гушка, докато все още мърдаш, Дебелак! Пожелавам ти хубави няколко часа доживяване!Беше ми неприятно да се познавам с теб!

И минало малко време, но Дебелака оживял. Треперел постоянно, не излизал от един лъскав хотел в центъра на столицата на царството, който уж не бил негов, обливали го студени и топли вълни… Дори и за любимата си трилитрова купа сладолед на ден забравил. Голям страх брал човекът, истина ви казвам.
Но нищо не му се случило. По независещи от Мустака причини. Защото Мустака наистина искал да убие Дебелака. Просто му било писнало от него и решил да не дава на него парите си за пране. Предпочел да ги дава на Фитнесманияка, защото бил изключителен красавец, жените щели да гласуват за него на изборите и освен това пеел отлично “Радка Пиратка”.
Да, обаче тези династии, които управлявали бедната, изнурена от кражби страна, си имали цар. Ама не като царчетата, а друг цар, истински. Нека за целите на тази приказка да го наречем с името Сокола. Той не се казвал така, но историята мълчи за истинското му име. Но за нас то едва ли има значение, мили деца. Защото тази страна, в която се случили тези неща в момента я я има, я я няма, мили деца.
Сокола просто пренаредил фигурките пак… И царството си заживяло по същия начин за много дълго време…

 

Статията е публикувана и тук

Предсрочните избори – мижи да те лажем…

konsultativen-savet

Българският политически живот сякаш става все по-абсурден с всеки следващ ден. Едно нелигитимно по волята на народа правителство продължава да прави всичко възможно да остане колкото се може по-дълго на власт, и то с цената на всичко. Пламен Орешарски е готов на влиза и излиза от Министерски съвет през всевъзможни задни и странични вратички, но да се закрепи. Ден по ден. Защото залогът за него е прекалено голям.
Нима управляващите не забелязаха, че преобладаващата част от народа протестира още от самото начало на мандата? Нима не осъзнаха, че хората са скандализирани и отвратени от безпринципите коалиционни игрички, чиято основна цел е някой в някоя партийна централа да краде и да отчислява проценти по-нависоко? Нима в една нормална държава скандали като този с Делян Пеевски и потулването на договорите по “Южен поток” не са достатъчен повод за незабавна и безусловна оставка? Разбира се, но за съжаление нормалността в нашата държавност отдавна е мираж.
Нищо не преля чашата на безочието на Орешарски да ни освободи от “експертността” си и да замине в политическия и професионален миманс – там, където всеки нормално мислещ човек знае, че му е мястото. Цирковете бяха многобройни, а целта една – да се изпълнят разни политически поръчки, за които да бъдат получени тлъсти комисиони.
Няма как да сме забравили как вездесъщият трегер на българското право Мая Манолова ковеше изборен кодекс, за да замаже очите ни, да мине време и правителството да се закрепи. И изкова една кръгла нула. Не може и да не помним, че миналото лято, в разгара на протестите, се говореше за европейските избори като за Рубикон, след преминаването на който кабинетът си заминава, ако подкрепящата го коалиция не получи достатъчно обществена подкрепа. Или пък, че наглостта на премиера стигна дотам, че заяви (в един от редките случаи, когато журналистите успяха да го накарат изобщо да каже нещо смислено; с цялата си наглост), че ще “подаде оставка, когато види, че не се справя”. Така ли!? Господин Орешарски вие не сте продавач на зарзават, за да ви уволнят, ако не можете да сметнете колко е две и две. От вас зависи съдбата на цяла държава, но това едва ли осмисляте, заслепен от подрънкването на стотинки в джоба си.
Ето, минаха европейските избори, видяхме по какъв начин въртите на пръста си хиляди човешки съдби в Бобовдол, а кой знае и още на колко други места. Видяхме, че въпреки това се провалихте с гръм и трясък. Виждаме и че продължавате да играете дребните си номерца, за да отлагате неизбежното. Най-вероятно, защото искате да крадете колкото се може по-дълго.
От друга страна, алтернативата Бойко плюс Цветан изобщо не е за предпочитане. Но най-вероятно е по-малкото зло. Съветът по национална сигурност обаче показа едно. И то безспорно е хубаво за българския народ – олигарсите, които стоят зад политическите сили, поддадоха на натиска на хората и са под напрежение. Проявление на това са и безкрайните циркове и размяна на словесни реплики в Народното събрание. Там, където уж “Съединението прави силата”. И зад този безсъдържателен в момента лозунг може да се появи смисъл. Защото статуквото рухва. Рухва безвъзвратно, да се надяваме…
Този път номерът няма да мине. Нито с коалиция между целувката на Юда от БСП, смехотворния катарсиз на ДПС и безпринципното, здраво подплатено с пари сервилчене на Атака. А и заявките за преговори между уж вечните балансьори и корпорацията ГЕРБ няма да се получат. Защото българският народ вече не е толкова глупав и робски мислещ, колкото преди години. Дали? Да се надяваме, че е така… А, господа управляващи, партньори по съвмешателство, отложихте лебедовата песен до края на октомври или началото на ноември. След това, заедно с Орешарски – в миманса, там където ви е мястото!

За Долно Озирово, петело и йоще нещо…

Седим си я, пием си един тутун и покръцвам некъв алкохолец. Къв? Не питите! Я не съм рекламна агенцеа, да ви го намаам и на вазе, кюкаре ниедни… Отплеснах се нещо, ше ме извинявате. Те, ше пробвам пак да сглобим неква читава приказка. Нема да ми е лесно, що тва лето, тиа горещи страсти, тва Световно…
Голема простотия ви каам. Моите юбими уруси ги биа като маче у дирек, за домакините дузпа имаше колко гугутка мое да прудне у кипела вода… Само ядове. Не мом да си съберем главата за повече от пет минути. Жена ми, она а от едно село до нашто, манко на къде пойето, там поди големио завой, ма нема да каам баш откъде. И името й нема да каам. Ше а наричам Гицка за благозвучее. Съшнус, ше си я наричам кък си сакам, ли ми е жена. Техните нема да си я земат обратно, она има седам бракя и две сестри, до един незадомени, кво ше праат и ньеа, ако си я врънем, немам идея. И она нема идея. Па и они немат идея.
Та, я се възползвам от таа ситуацеа и покрай жегата и големите емоции Гицка се попрежули йоздоле. Викам “дай бурканьо с мас, що пак ми подрипа нещо из гащурете”, а она ме гледа некво никво и ме изпрача на госкье. Казува “Беги, молим ти се, напий се с некой, барем ми се маанеш от главата и се куртулисам”.
Де кажете ми, я кво да напраим!? Като чух пиенье, заповратих ую подмишка и фанах шуштавата. “Дим да ме нема”, кък вика оня склепаторник Графа ли е, Вицеадмирала ли е, на макье си у сливиците ли е… Ебем ли го. Уф, ли ви каам, че Гицка се прежули от ебанье и пак ебанье ми е у шашандурата, да се ебем у кратуната проста. Те го те, пак до ебанье упрех. Кво пишем и я не знам. Па но и на кой ли му пука, ама те така те, да си праим ветър на устата. Я мое и да съм ви казвал, ма мое и да не съм: прос съм на зобан гроз и те тва а положенеето! Що ли праим толко длъг увод? Де да знам. Нека да разкаам, молим ви се, плътеници, тенци и секви гяволе, маанете ми се от хипоталамусо!
Ако некой е разбрал нещо от тва писанее до те тук те, я ше го черпим пет пиеньета у хоремаго на Долно Озирово. Като казах Долно Озирово и се сетих за кво прикаам. У наше село ние сме се ора от сой, с класа, помеджу другото, ама има един … но нема такъв човек… Млого пиа, ама млого и си дръжи на семейството, па и се погаждат с онаа ньеговата. Да му не е урука. Верно, зет на къща а, ама е голема работа човеко.
И Гицка като ме сиктероса, я веднъга къде них сврънах. Сетиате се, те тука, покрай Топилата, зади Големио подмол, одънъка през барата и право у тех, до Шопката баш живеа.
– Де супри да биаш по таа вратница, чуам те, ма съм скинал ахилес и не мом да се стръчим да ти отворим! – вика Ашладисанио.
– Те, да те виам… – манко се стъписах я, като го видех с гипса до средата на баджако и му подадох две кила банани и три портокая. Ли така се оди да свиджанье на некой, дека се е осакатил?
– А улази! – издека ме он, ама пущи едната патерица да ме прегръне и цукне по образо. Те тикива сме си ниа, чуствителни, кво да праиш.
И ли требе да ви подръжам интересо къди тоа пропаднал разказ, та да ви врънем на моменто коги Гицка ме зачубрасти по нанадолнището, та да а не обикаям с надръвен уй и да и се виа пичоко й поне за неко минута у мира. Ако помните она ми каза да одим да натискам на пиенье с некой, я затва и пръвата ми работа, коги улезнах у Пенко (и тва а измислено име, виа да не мислите, че ше си предадем близките? Мусад ли са Мисад ли са, ме дебнат яко) беше да отворим хладилнико и да каам:
– Абе, педерас нещастен, ти до циу ли си го докарал откъде пиенье?
– Ей, мръшяк, не ми се дръви, че като замаанем с патерицата! Коги съм те остаял на празни ясли!? Беги у магазата и фани едно шишенце фор розес. Но е плъно с домашняркя скоросмрътница, ама те така те пише на етикето. Там у лево на стелажо е. И яла вам да ти обадим неко приказка, че но голем хумор стана.
– Къв хумор бе!? – я си подръжам разговоро, ама се стръчах по стлъбете къди магазата. А но една ладовиня – Ти ахилес скина, за хумор ше ми прикааш… Тва а сериозно, бъди отговорен и ми кажи ква рехабилитацеа ше праиш.
– Слуши кво ти прикаам съга!
Я си замирвах, що Пенко е барем сто и пет кила, а я немам и седемдесе с опикани дреи, та ако ме маане, ше ме прекине. Донесо шишето, седнааме и викам:
– Де кажи съг.
– Хуморо, мое мило уръфяче, е следнио. Ти си се довлекъл тука, що Гицка те е напъдила, ли така?
– Е, да де, ама откъде знааш… – вейнах една чаша на екс. Коги съм притеснен, щаслив или у нормално състоянее млого пиам.
– Знам от те там… – он стана сириозен и ме изгледа изподи веджи – От барем дваасе годин сме си некви приятеле с тебе. Я дойдох у тва село веднъга след казармата и те помним къв беше изклесяк, същио като мене, що си ми набор…
– Е, ма но я…
– Ше мирваш и ше си пиаш пиеньето коги си ми на госкье.
Тука вече се сринах психически и само измъцах едно:
– Добре…
– А така – он видимо остана доволен и даже ми направи наздравица – Та, от барем дваасе годин, коги се стопли времето, на тебе ую ти подрипа като младо яре. И Гицка те напъжда, що я прежулваш, па ти ми се довлачаш да пиаме. Така ли е?
– Така де, така… – я ич не можех да сфанем на дека бие.
– И ти после се прибираш у вазе фино мрътъв, дигаш гюрунтия, легаш си, опикваш се у кревато и барем недя време се разминавате из къщата като мининки гари, така ли е?
– Е, но… – я не вервах, че Пенко Ашладисанио ме знаа толко добре.
– А не требва… – каза он и отпи. После напраи пауза, па ме загледа право у очи – Те, да ти каам кък мое да вадиш на жена си душицата с памучец, а не урбулешката да й ковеш по канчето. Истореата се е случила манко след големата война. У мое село.
– Ти от кое Озирово беше? – питах я, колко да каам нещо.
– Долно. И млъкни, па чуй нещо най-после у тоа твою живот!- Ашладисанио сипа йоще по една рикиа – Един мъж имал млого врътоглава жена…
– Като моя Гицка…
– А баш! Ти го каза! – замаана с показалец къде мене Пенко – Кво рече он, она се е на обратно. Кък се вика “ако другите са наопаки, она е на терсене”. Гицка примерно каа “Мале, ние млого редко се трескаме!”. И се размрънкя, та да ти скапе деньо. Мандръсаш я три-четири пъти за една недя, па она почне наобратно – “ти не слазаш от мене, мани ме, я да не съм от железо”. Така се случава у вазе, ли?
– Еба го, ти да не е камери да си сложил домаска!!!
– Та, тоа нашио озировчанин те такава чепата му се паднала като твойта. Се дудня. Кво и каа, она се е на обратно. Он рече “А да иаме да прекопаме лозето”. Она “О, нема, но ше вали”. Изока йоз дворо “Ама! Йела тука да насадиме неко компир!”, она па изручи из джамо “Но, па ако насадиме голема работа! Нищо нема да се роди у таа проклетия!”.
– Е, но верно като Гицка баш…
– Мирвай! – Пенко пална фасец – Човеко, дека ти разпраам за ньего, един день му се обадил некъв приятел да му доважда на госкье. Не навлек като тебе, а убав, стабилен човек. От сума време се не били видвали и на нашио му била зажъднела душицата те така да се разпръчи и да си изкара поне за манко като ората. Рекъл си “Що па да не юснеме некоа кана вино?”, ама веднъга му прещракало у главата, че ньеговата усойница ше изреве на бито куче. Кък и да а. Поканил он човеко, пак каам, човек, а не негоден навлек като тебе, и седнал да мисли кък да разработи стратегеа.
– Ква стратегеа? – я гъзо ми се беше изпотил от притесненее, че съм навлек, тоа за стратегеа ше ми орати…
– Те такъва те! – Ашладисанио рапна по масата с песница колко мое, па после ме изгледа боторешката и донади – Они не били некви паралии да кааш. Имали къди полвин декар имотец, една шута коза и неколко кокошки с един петел. Петел, ама он си жива кокошка. По цел ден щъка из дворо и кюца кво намери, а иначе никва работа не връши. Ни пиленце се явнало барем от две години, ни нищо. Па и мани другото, некъв дребен и чият бил, да не смеаш да припариш до ньего. Те такъв баш като тебе…
Я те тук вече не издръжах, станах, зех шишето у една ръка, кво зграбих от мезетата у другата и си пойдох.
– Седи си на гъзицата, що ше се рипнем и ше те утрепем! – изгъгня Пенко – Те тук те е най-интересното. Да сфанеш ква е поуката за тикива като тебе, дека женоро им ги праи на две стотинки!
Седнах, остаих и шише, и све, що но ората са казали, че у чуждо село и керемидите биат. Я си бех у мойто, ама тоа зет на къща моеше да ми откръши два шамара, като стои та гледай. Човек требва да се пази.
– Он нашио човек бил стратег, не като тебе – от вратата за краката. И измислил план кък на масата за госкьето да има и мръвка, осен некоа кана вино. Де да ти каам, да видиш кви умни ора има, па от тебе нищо не става!
Пак станах, що ми писна от обиди, ама Ашладисанио ме погледна у очите и мене ми омекнаа коленцата. И си седнах.
– Излезнал на дворо, докъде жена му се слуняла тама, и й казал “Ама, оу, жено, глей къв убав петел си имаме, ма! Де да го остаиме за разплодец. Баща ше стане. Некое пиленце ше напраи…”. “О, тва нема да го бъде! – изручал буцуняко веднъга, що но като си си пустиняк си си пустиняк – Веднъга го коям!”.
– Ма, да еба, тоа итрец е излезнал… – некво ми се отпущи душицата и ми стана едно попивателно, та се пресегнах къди чашата. Ама Пенко си знааше ньеговата.
– И те го те – петело липсал и набръже станал сготвен петел, и жената доволна, що пак набила контра на мъжо си, и мъжо не посрешнал госкьето на празни ясли, и госкьето апнало и пийнало… Единсвенио губеш у целата истореа бил петело, къде се ежил като на жежки лайна, па за нищо не ставал.
– Е, но кое си е така, така си е… – захили се я.
– Немаш акъл у главата на две магарета сено да разделиш! – изока Ашладисанио и се рипи – Марш оттука и коги се прибереш у вазе да кааш на жена ти “Жено, нема да те ебем повече, вече не си ми атрактивна”.
Я си пойдох, кво да праим? И съга се спотурам по улицата, покрай Топилата, и се чудим верно като се приберем така да каам на жената или да а сиктеросам йоще от вратата, коги ме сретне с нацупорчената мундза. Я се чудим, ама некои ора са си родени дипломати, не като мене. И те така те.


Торлака е автор на „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Северозападната трилогия може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

В търсене на Болен Немо

transseksualen-evrovizia3

Дирим я, дирим, нема и нема. Одих, одих, одих. Дирих доле, чък до поди ТКЗС-то стигнах, а но се разпаднало, стените изкрътени, ламарините от покриво продадени, работата е залезнала до циу. После пойдох на обратно. И пак дирих. Дирим тук, дирим там. Камъньете покрай шопката почнах да дигам, ако щете ми вервайте. Но, додек стигнах до горнио бели вир, цел ден си мина, я ви каам, па виа ако сакате вервайте. На замръкванье бех приклъцал кво се сетих. Навам, натам, налево, надесно. Нема и нема. Стана ми некво тъжно, мъчно на душицата. И седнах поди един орей, от едната стрън некво врабче дживджика “чучупей-чучупей”. От другата па щурец цръка. Убаво. Некво романтично. А мене ми се реве, да му еба макята. И слъзите текнаа. Не съм такъв човек, не съм сакал, така си стана от ньего си. Тъга. Безмерна тъга. Не а като да умре некой и да маанеш с ръка, па да го преживеаш.
Кък съм си ревал, така и съм се облегнал назаде и съм заспал. Унесъл съм се. Но млого емоции, млого стрес за един ден. Събудих се коги луната се беше качила манко нади Ръкино селище. И пак се разциврих, да се еба у главата. Лоша работа. Размекнал съм се. Мою ментор, мою леб, мойта сол… Нема го бе, ора, нема го. А гръбо ми изтръпнал та знаа ли се!
Тръгнах да се дигам. Ама нема диганье. Но паднал дъждец. Ама такъв ситен, ли знаате? Цинкал, цинкал и те така те. И кръсто ме боли, та не мом да мръднем. Чудих се на къде да се изповратим. А на лево, а на десно. Ебааа го, успех! На едно коленце и тамъъъъъън да се изпраим на крака, гледам некой стои преди мене. Дигам глава нагоре. Товарищ Путин! Викам си “Ебаааа”! А он казуйе:
-Здрасте, Янукович!
– Ама я не съм Виктор…
– Я да съм те питал? – товарищ мометално си смени образо и се превръна у бая голем грифон, къде лови риба с едната ръка, а с другата стрея по мечки. И донади – Я съм шефо! Нема да ревеш за Волен Сидеров, разбра ли ме правилно!?
Беше сръдит, я затва викам:
– Разбрах… Товариш Путин…
– Нищо не си разбрал, Кончита!
– Ама я не съм Кончита… – осмелих се…
– Кончита си! – изрева он и като замаана с таа въдица (додек ме сочеше с пушката у другата си ръка) ми отпори барем полвин образ. – Гадни толерасти сте сички вие, невъзвръщенци!
Ей, я ви каам, не изтръпех и издивех. Рипнах се от место и станах у поза нинджа.
– Абе, оръфляк! – викам колко имам сила. Ама у лицето му крещим – Да ме остаиш на мира и да ми кааш къде е мою човек! Единственио, къде милее за България! Не моеш да ме уплашиш! Я не арексвам Русия! Я съм българин, такъв съм се родил и такъв ше си умрем.
А он ми се хили и ме прегръща. Виа разбирате ли, товарищ Владимир ме прегръща. През рамо. И ми се радва. Вика:
– Чуй ме сега.! Или спираш да мислиш за Болен, или те изпращам като доброволец в Луганската република. Да я защитаваш и да евентуално да си пушечно месо. Има ли проблем?
– Къде е Волен бе ей!? – тръкам си слъзите у кората на орейо – Ако сакаш и у Уйгурия ме пращай! Я съм родоюбец!
– Я, виж ти къв си умник! И у Уйгурия мом да те изпратим! Волен вече го нема. Он е труп. Свиквай, товарищ…
Я ви казах, бех заспал поди орейо. У тоа момент се събудих. И гледам Волен се надвесил нади мене. С едни разширени зеници колко семка от тиква. С една мъжествена чеюс. С едно лъскаво кожено яке. Демек Волен си е! Абе кво да ви каам? Мъж, та дрънка. Вика ми он:
– Мани се не сръди на товарищ Путин! Седи си на гъзо и си питай дедовио… Я съм заминал, мене ме не мисли! Мою живот съм го дал за каузата. Ли знааш: “Южен поток, амфетки и тресканье на малки курви е важното, па другото ше го видиме, Баяне!”.
– Я не съм Баян – казах по навик, ама ми поолекна на душицата.
Успокоих се. И заспах като ората. И съм спал чък до преди манко. Ни знам кой колко време е минало, ни нищо. Он Болен явна ли се от негде?

Блог в WordPress.com.

Up ↑