Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

март 2017

Две и две никога не прави четири

Едно време имах учител по история, когото няма да назова, защото такива имена не се изричат по повод и без повод. Макар и вече няколко години да ровех по таваните на приятели, да обикалях библиотеките и да събирах всяка стотинка, за да си набавям историческа литература, главата ми беше просто разоран чернозем, чиито любознателност и склонност към възвеличаване на миналото можеше твърде лесно да я превърнат в свърталище на всякакви налудничави идеи. Пирамиди, строени от извънземни, изчезнали континенти с цветущи цивилизации, древни народи с космически градове.

По една щастлива случайност не стана така и това до голяма степен се дължи именно на този учител, който ме завари точно в най-стихийната фаза на ранния ми пубертет. Без по никакъв начин да настоява или да се натрапва, той успя да подходи към мен с такъв такт, че всякаква принуда беше излишна в намерението му да подреди многобройните, но хаотично разхвърляни знания, които бълвах със и без повод. И го направи. С много търпение.

Направо му се чудя, гледайки от сегашната си позиция, как е имал сили и желание да се занимава с толкова различни, блъскани от хормоните, хлапета, че дори и да отделя индивидуално внимание на някои от тях… Или времената са били различни, или ние сме различни, или пък различно ни изглежда, а си е същото, което е най-вероятната, макар и най-непопулярна теза.

Отначало се започна с моята постоянно вдигната ръка и опитите ми да си кажа всичко, каквото знам, още докато учителят преподава урока. Първите няколко пъти той ме остави да взема думата и да избълвам на един дъх неподредените си мисли, бързайки да покажа колко много съм научил. После започна да ме прекъсва внимателно по някое време и да ми обяснява спокойно, че е важно не само да знаеш, но и да си наясно как да предадеш знанията си на околните така, че те да ги осмислят и разберат.

Стигна се и до момент, в който учителят ме завари в едно междучасие да се подигравам назидателно на двора с един съученик, който не можеше да схване как, след като е била толкова велика при Симеон, България изведнъж става лесна плячка на всичките си съседи. Това явно не му се понрави много, защото закова в мен студения си, светлолешников поглед. Но не каза нищо. Просто си тръгна и се върна за часа без задължителната си, ведра усмивка, с която обезоръжаваше всички ни.

Най-неочаквано каза, че няма да преподава нов материал, а ще правим преговор на урок от първия срок. Беше пролет, никога не се беше случвало да се връщаме назад с няколко месеца и всички започнаха да се споглеждат учудено. Само аз имах мрачни подозрения, че настроението на учителя и чудноватото му поведение са свързани с моите действия от междучасието. Но си мълчах и преглъщах на често, отривайки изпотените си длани о бедрата.

Ставаше въпрос за ранното християнство и изобщо не беше опресняване на знанията, а чиста наказателна акция.

– Кога се заражда християнството и какви са причините толкова бързо да се превърне в масова религия? – без всякаква подготовка попита той и ме посочи – Ти отговори!

Винаги ми беше говорил на име. Беше запомнил как се казвам още, когато се записвах в училището и никога не се беше държал нито с мен, нито с когото и да било от съучениците ми като с предмети. Напротив, винаги се беше отнасял с нас като с равни. Не и този път.

Аз обаче се окопитих бързо и приех играта като предизвикателство, макар и да не знаех нито какви са правилата й, нито каква е крайната цел. Отговорих. Не млъкнах с обясненията си, докато той не ме прекъсна най-безцеремонно.

– Защо първоначално императорите и управителите на провинциите преследват последователите на Христос? Отговори пак ти!

Тази игра продължи през целия час. Въпросите се редяха един след друг, учителят ме прекъсваше когато намери за добре с ледено изражение на лицето, а аз изпотявах все повече и гърлото ми пресъхваше. Не само, защото априлското слънце грееше ярко в очите ми между дърветата. Но за сметка на това придобивах все повече увереност, тъй като нямаше как да ме попита нещо, което не знаех. Сигурен бях. Наистина нямах представа каква е целта, но пък бях наясно, че звънецът ще бие скоро и ще се свърши. Ето, че и това се случи. Съучениците ми се размърдаха по местата си и отвсякъде се разнесе нервен шепот. Те бяха не по-малко объркани от мен.

– Последен въпрос! – каза учителят, без да повишава глас – Кои са четиримата евангелисти? Отново искам да отговориш ти!

Имах чувството, че главата ми изведнъж се превърна в касичка с монети, търкаляща се по стръмна урва. Изобщо не можех да се сетя дори и за собственото си име, пък камо ли за тези на евангелистите. Сякаш звънецът беше превърнал ума ми в тиква, подобно на Пепеляшкината каляска. Всъщност осъзнавах, че бях отговорил на повече от десет въпроса и нямаше как слепоочията ми да не бият лудо. В класната стая беше настанала пълна тишина, а отвън, в коридора, другите ученици вече жужаха весело.

– Матей! – внезапно изплува в разбърканото ми съзнание.

– Един…

– Йоан… – допълних след не по-малко от минута пораженчески, защото знаех, че няма никакъв шанс да си спомня имената на другите двама – Повече не се сещам…

– Сигурен ли си?

– Да! – отговорих, макар че изобщо не знаех в какво съм сигурен и в какво – не в този момент. Просто исках да изляза навън.

– Когато бях в университета, на двама мои състуденти им зададоха същия въпрос. – учителят не бързаше – Единият отговори като теб. Просто изреди две имена. Примерно Матей и Йоан. Другият обаче, човек с весел дух и лека мисъл, каза следното „Четиримата евангелисти са следните трима: Матей и Йоан“. И знаете ли какво стана? – най-после той отдели поглед от мен и обходи с него всички в стаята.

– Не… – отговори глухо някой.

– На първия преподавателят писа тройка, защото знаеше част от отговора. На вторият пък постави четворка, тъй като освен сухи знания, трябва и да имаш подход как да ги представиш пред хората. Правилното изразяване, правилният подход, са много важни за всекиго от нас. Не само сега, в класната стая. Така ще е през целия ви живот. На този свят сме с други хора и трябва да се стараем да се държим с тях подобаващо. – вече съвсем се обърках – Представете си например, че отидете на гости и ви поднесат най-прекрасната пържола с ръце, пък ви я пляснат на масата пред вас, без дори и да ви обелят дума. Как ще се почувствате?

– Супер! – отговори чистосърдечно един съученик, но учителят не му обърна внимание.

– Всички сме хора и трябва да уважаваме околните, ако очакваме същото от тях.

– Значи в чиния, с гарнитура и „заповядай, приятен апетит“, така ли? – попита същият съученик.

– Разбира се!

– Тъпо! – отсече той.

– Затова ще ти пиша тройка за отговорите ти днес и шестица за срока. Знаеш достатъчно, за да не учиш до края. Но притежаваш просто един набор от факти. Не влагаш душа в тях, поради което и не можеш да ги представиш пред околните така, че да вдъхновиш и тях по начина, по който ти самият се вдъхновяваш от историята. Дано да успееш за няколко месеца в часовете ми да се съсредоточиш върху това, за което ти говоря.

Той се надвеси над дневника и написа нещо тук и там. Впоследствие наистина се оказа, че ми е поставил съответните оценки. А аз дали си взех поука от житейския му урок това е друг въпрос…



Ако ви се четe Toрлака и на диалект, не пропускайте трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“.
Можете да поръчате с лично съобщение на Facebook Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Advertisements

Те така, предизборно

Бай Пенко беше най-големио хаховец у целото село, въпреки ярусната конкуренцеа. Никой не знааше къде оди по цел ден, ама само да се заприказваше за ньего или даже човек да се сетеше за светлата му личнус и те ти го те, излата като из нищото.

Оня ден ич ни съм си мислил за тоа сгруяк, па камо ли да съм изговарал на глас нещо за ньего. Нема. Бех се покикерчил на разжлембената стлъба, та да изрежем асмалъко, че ората почнаа да ми се смеат вече, оти закъснех с барем месец. През целото време се молех на Бога да не груане таа градобитнина, дека скръца поди краката ми. Вече съм префрълил седемдесетако, да го еба, и едно паданье значи да си строшим нога, да се залежим и да ме зароват за неколко месеци.

Нали така стана с Злати комшията? Лизна се у поледицата, беше подпивнал малко повечко у кръчмето, връголил се на една стрън и те ти го те – скръшил бедрена кос, легна на легло, за нула бройки се спаружи на чирус и попо дойде та го опе още преди да придойде барата от топеньето на снего горе, у Балканьо.

Затва се молех на дедо Господ да ме пощади, па и най-тръжествено обещавах работи, дека длибоко у мене си знаах, че нема да напраим и посмрътно. Виках че, ако не паднем да се прекютим съга, веднъга ше зеем мерки и ше наковем по още некой пиронь на стъпалата на стлъбете, та да ги укрепим, а къде е ча па толко изгнила, та да не става за кованье, ше я овръжем с медната тел, дека бех излекъл, додек работех у мината горе, поди Райчовото скакало.

– Ей, Сандо!

Тоа вепър бай Пенко ми беше набор откво се помним, ама още гласището му беше като на разгонен див змей малинарка. Виках му „бай“ по инерцеа, оти сички така праеха. Кък не паднах от стлъбата, не знам. Мани другото, а и не успех да си отрежем нищо с лозарската ножица. Явно Господ ми беше чул молитвите.

– Да опалееш къв си! – слезнах я надоле с пъшканье – Оти ме сепна така!?

– Дай дванаесе лева на заем и се облачай с най-новите дреи! – изкомандва он и влезна през вратничката се едно е дом си – Не, по-добре дай дваесе, че на път сичко става, па на пенсеа ше се разплатиме.

– Що да се облачам? Къв път, бе, шашавио!?

– Айде, айде, не ми се обясневай! – тоа се видеше да е замислил още по-голема дивотия, откоги беше намазал седалката на колото на кмето с некво бръзостегащо лепило, оти се беа скарали на карти у хоремаго. Оня се беше прекинал като се пробвал да слезне, ама бай Пенко така и никогиж не си призна вината, нищо че цело село знааше, че е он. Даже от загриженус носи на кмето барем три пъти мушмули. Имаше едно дръво у дворо си, ама па за сметка на тва най-убавата мушмула у цело село.

– – –

На тоа не моеше да противоречиш като си науми нещо, оти щеше да го постигне, та ако ще турско да е. Та я въздъънах, остаих лозарската ножица у стаечката с инструменто, измих се поди мишките и зади врато, преоблекох се набръже и те ни те, додек да се усетим, у рейсо за градо.

– Кво ше праиме, шупя главо? – питах, коги он най-тръжествено извади мойта дваесетолевка из джебецо си и плати билелете, па си прибра старателно рестото.

– Ше видиш, мирвай да те занеми къв си! – тоа щом почна и да клъне, значи работата е сериозна – Толко бръже ли си се родил!?

Дрътио на Библия бус ни стовари у центъро, ама бай Пенко даже не се и огледа, коги фана нанегде толко бръже, че едвам кьопах по ньего. На акъл ми мина, още не съм почнал да изкуфевам, слава Богу, че не мое да отодиме на пазар, оти не е пунделняк, нема да е и за лекарства по аптеките, оти ем парите нема да ни стигнат у таа скъпотия, къде настана, ем Пенко беше толко здрав, колко и прос.

Завиаме по некви улички, а навам, а натам, и те ни те у градската градина, баш на центъро. Тоа почна да се оглежда като многодетна макя за точилка, ама накраю очите му светнаа и се зафръче къде една пейка поди големите дръвя.

– Кък се казуваш, младеж? – каза он още у движенее на един окапяк, дека беше барем на деведесе. Оня мисли къде полвин минута, преди да отвръне немошно:

– Илия…

– Виж сега, Линко, сакам да ми дадеш бастунецо ти. Ше ми требва само за дваесе минути, обещавам. Нещо ме заболе десната нога у ябълката, та да мом да докьопам до аптеката, та да си земем апчетор. – бай Пенко напраи кратка пауза – Кво ше каеш, а? Tе тука те имам едно лукче. Да се почерпиш.

Новио ни познат Линко нищо не каза. Он най-вероятно не моеше да се начуди кък е изкарал и таа зима, та му беше през дедовио. Само погледна къде лукчето, къде нашио му подаваше, па се пресегна и пробва да го обели без никъв резултат. Пенко се пресегна за бастуньо, после зе обратно лукчето, чвръсто му маана найлоно и го нагньете нади провисналата долня чеюс на Линко. Оня явно усети кво е станало, оти бръже засмука като пеленаче – цица. Мою сподвижник па пойде с доволна физиономеа и бастунь поди мишка.

– И на тоа човечец напраиаме добро. Ден не требва да се пропуща да ощасливиш некой, така пишеше у веснико, между хороскопо и голата снимка.

– Закво ти е тоа бастунь, бе?

– Де мирни малко, мрънкало такова! – сопна се он – Откво сме тръгнали ми продъни и уши, и све! Те тва е нашта пейка…

И седна. Кък си одехме, тоа сви резко и седна. Бастуньо изтрака у облегалката, та он го извади изподи мишката си и се облегна достолепно на ньего, нищо че още моеше да тръча с козите по баирете. После си извади часовнико на верижка из джебецо, погледна го с присвити очи и рече:

– Такааа! Значи, он ше се замота къде дваесе минути, требваше да е тука преди петнаесе, значи имаме още пет. – после ми исипа една шака стотинки у ръката – Беги да земеш по една баничка и една боза, да сме по-достоверни. Тука, на дваесе метра, има.

– Кво? – рекох да протестирам.

– Е, да еба, цел день само дудне! Едно нещо да го покараш, ше ти скъси живото! Дай я ше идем ама, ако го изпущим, ше те напраим на сол с тоа бастунь, да си знааш!

– Ше идем, добре бе, ше идем… – уф, кво тегло ми е било писано да теглим…

– – –

– Те го те убавецо! – рече бай Пенко, като се врънах и кимна с глава къде Общината – Дай ми и очилата, да съм още по-достоверен.

– Те таа вече нема да я бъде! – сопнах се, додек он си отвараше бозата и отапа от баничката, така че мазньоч му се стече чък по брадата – Я без тия звъкеле съм за нигде! Ако ги строшиш, къв си алтав, жив съм загинал!

– Бре, кво си мрънкало! По-добре да се бех оженил, по-малко щеше да ми кяфкат на главата, отколко ако си дружим с тебе!

Бехме пръва пейка, кък май казах вече, а и цайсите помагаа, та видех, че оттам, накъде беше кимнал Пенко, се задаваа едно петнаесе човека. Се костюмаре, големи, яки мъже като уруглици. Най-напреде кракаше широко един як на бик, бая поразплул се вече, с ниско остригана косица, изфръкнала напреде чеюс и толко доволна физиономеа, се едно кравата му е близнила. Додек другите се оглеждаа на сички посоки, като да дират макье си, он прерипи на еднъж трите стъпала, къде отдеяя пьощадо от парко и се спущи право къде назе. Я се дръпнах и опрех на гръбина на облегалката на пейката, оти го познах.

– Здрасти, дедо, вкусна ли е баничката, а? – ухили се он и подаде ръка на бай Пенко – И банички ядете, и боза пиете. Ние се грижиме за всичко. И магистрали ви напраихме, и блоковете санираме, стабилност има. Вашия‘ блок санирахме ли го? Ако не сте, след изборите ше се погрижиме, ние мислим за народа.

– Ние не сме у блок, ние сме от село, дедовото. – каза Пенко с измъчен глас и се пробва да се облегне на бастуня, та да стане, ама уж ногите му омалеа и се отпущи назаде с пъшканье, па подаде мазната си от баничката ръка напреде. У полукръг покрай пейката ни се сбраа сички от компанеата и ни загледаа като на екзекуцеа.

Оня виде, че ръката на Пенко не е като за фащанье, ама кво да се праи? Политиката сака компромисе. И я стисна смело.

– Уф, дедовото! – измуче човеко до мене – Леко, ше ми строшиш ръката, цела дзаран съм лигурил с правата лопата. Дойдох от село само, що чух, че щело да има некъв сеир, та викам да се омешам с ора.

– Е, тва се казва български дух! – обръна се оня къде ората си и некви, къде надойдоа с камери и фотоапарате, та защракаа колко моат – Станал е на осемдесе сигурно, а работи земята дядото… А ние ше напраиме и пътя до селото му, ако дойдем пак на власт.

– И пет…

– Осемдесе и пет! – избоботи мъжо, изпъчи се и уж незабелезано изтръка омазаната си ръка у сакото си. Ама я го мернах, казувам ви, че с тия зръкеле много видим, вие ако сакайте ми вервайте – И още работи! Ако можеме да накараме и младите да поемат от тоя дух, ше имаме още по-голям икономически ръст. И стабилност. Магистрали, европроекти, в Брюксел само ни хвалят. – после изеднъж се обръна къде мене – А ти за кой ше гласуваш, дедо…

– Сандо се казувам я… – отврънах, ама буца ми се загньезди у грълото. С такъв човек досъг не бех приказвал – И ше гласувам за…

– За кой и да гласуваме, се таа, дедовото. – тоа Пенко се не траеше – Се е куманис. Чръвени куманисте, бодигарде на куманисте, резани куманисте, деца на куманисте, комшии на куманисте… Къ па един се не извъди, дека да не е ял на техната ясла, да еба…

Фенерчетата на камерите се изкючиа, апаратчетата спреа да щракат. Уруглиците се наежия. Кво праеше Пенко!? Сакаше да ни изтрепат като кучета те тук те ли!? Мани другото, а немаше да мое и да си ми връне дваесетте лева. Сичко мирваше, затва наборо продлъжи:

– А ти що питаш за кой ше гласуваме? Нещо кебапчета, бирица, концерт ли ше има? Чух, че и по дваесе лева на човек давали на некои места. Да не е да е такава работата?

– Дедо… – на оня носо му пръхтеше като парен локомотив, а муцуната му се видеше се едно е на цвет като синь домат. Ама гласо му си стоеше равен, кък и усмивката – залепена – Ти знаеш ли кой съм аз?

– Знам дедовото, знам… – Пенко се засме и пак се облегна на бастуня с пъшканье, се едно да се надигне, ама единственио резултат беше, че изпущи бозата у краката на оня и го изплакна от лачените обуща, лъснати така, че муа да се разкикерчи, ако кацне на тех, до колената – Уф, прости ми, дедовото, старус –нерадус.

Тоа погледа къде ногите си, после къде бай Пенко, после пак къде нозете си, после и къде мене. Па се юрна пак къде Общината с такава физиономеа, че некой щеше да го еде четврътит, немах съмненее. По ньего се юрнаа сички мъже уруглици, камери и апаратчета за сниманье. Бай Пенко гледа след тех, додек не улезнаа като али у ньетре. После се засме и каза:

– А а си одиме, че ше изпущиме рейсо!

Поидох по ньего като на сън. Ама бех изтръпнал целио като десна нога на тираджия, я ви каам. Като минувахме покрай Линко бай Пенко му закачи бастуньо на местото и много внимателно остаи наапаната си баничка на пейката до ньего. Он спеше безметежно, напечен от гаьовното пролетно слънце. А не мене ми трепереха гащите от стра да не дойдат ония мъже като уруглици  у село, да ни намерат и да ни бият като мачка у зеблен вувал.

Да еба тоа бай Пенко, да еба аз…


Ако ви се чете още от Стоян Николов-Торлака, нема да сбръкате с книгите от неговата поредица: „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“
Подробности – Facebook Торлака

Шашкънье от юлка до гроб!

Мама добре ми викаше едно време с пияници и пустиняци да се не сбирам, ама оно тоа родителски завет фана дикиш баш наобратно. Пропаднал съм, я ви каем. Кък ме надушват дегустаторете на сички винпроми и казанджийници от Родопете до Дунаво и от Знеполе до Калиакра, я не мом да ви каем. Мое да е като онаа приказка за краставите магарета, ама я само предполагам, не е възможно да съм екзактен, кък викаше оня пендел Лютвито.

Сега, да каете, че се оплаквам, оти тамън си вкарам алкохолната консумацеа у норма, съсредоточим се връз тежките физически натоварванеа, писаньето и домочадеето, па, минат-не минат два дена и некой се изфръли като чикия на мокър песък с примамливо предложенее да „се видиме“, „сбереме“, „пиеме по едно“, „поприказваме“, ше си турите грех на душата. Ич не се оплаквам, даже си падам на ую от кеф и тва е най-страшното, оти ангелете силни, ама гяволете по-биковити у таа мойта шашава глава.

Те ги те и тия шашкънье северозападни, къде доброволно са се кръстили така, ше се сбират. А я обиколих дръжавата три пъти за четри месеци да праим предстаяния на „Май ше ни бъде“, пишем нова книга и имам  още ядо работи, дека връшим по убеждение или та да има за битийното. Ама като ме поканиа ич се не дръпах, оти знам, че скука нема да има с тех, а мене от скуката ме е най-стра, не знам дали съм ви казвал.

Оно нема и кък да се дръпаш, ако не си шашав. Къща за госкье у Трявна, ама у краю на Трявна, та да мое да се разпръчиме като ората, без да създадеме международен скандал. Триесетина отбрани сътвере, кой от кой по-голема ала. Демек нема пред кой да се куташ и моеш да изригнеш колко ти е кеф, като спокойно се впишеш у себеподобните. За яденье и пиенье нема да приказваме, колко за целио китайски и част от корейскио народ беше подготвено. „Та да стигне требва да остане“, са казали некои ора, по-темелни от мене и тебе, драги читатею.

Стигнах пръв, ама мойта е лесна. Остаих дечоро на отговорно варденье на благоверната и айде на трено – нема и час от Търново до Трявна. Помаах гащи малко навам-натам, а времето едно смръщено, цинка дъждец, три градуса температура, да ти е кеф. Така най-обичам, още повече, че ората се крият у такива метеорологични условеа и ми не пречат да се разождам на теферич. Раат и половина. Като разгледах за сто и педесети път центъро на тоа убав, ама с отминала слава градец, опнах един стабилен преход и разбрах, че съм се затрил. Тва не ми попречи да поодим още малко, нали съм дебелоглав и упорит, да се еба. Вече съм на години обаче, та без драми фанах пръвио бакшиш и айде на къщата за госкье.

Нема никой. Закючено. Пуших една цигара поди ситнио дъждец, па тамън се чудех дали да вадим шише от раницата и да покръцнем, додек се явнат ония сътвере, ама те ти некъв човек иде да отключи и да ни покае стаите. Мене камината, масата и две чаши ми станаа по-интересни от собите, та затва и не проявих особен интерес. Наприказвааме се набръже и е ги, пръвата порция елитни пустиняци пристигна. Толко сме се пръснали от Северозападо, че габровскио край, като най-централен у Българеа, ни е компромиснио вариант, нема кък. Ама айде да не приказваме за тва, сички си го знаеме.

И се почна. Знаете ли кво е да се запознаеш с некой, къде не си го видвал цел живот и след точно четиресе и осем секунди да си приказвате, се едно сте от една макя раджани? Мое и да знаете, случава се, ама редко. При назе, северозападните сътвере не е баш така. Додек да видиш, бехме седнали с ора, дека знам от години и с такива, къде до преди минути им не бех подозирал за съществуваньето. Между наздравиците замесвахме с мили подпичкосвания. Сериозни истории за яденье, пиенье, ебанье се редуваа с умилителни шеги, къде биха обидили и глух откачалник. Ама никой се не връзваше, напротив, еманципираше се да връне попържнята по възможно най-изобретателнио начин.

Жените потръпеха малко, колко да си допиеме пиеньето, па почнаа да обикалят и да дават зор да свръшиме кво имаше за подготовка, па после вече да седаме да се разфръгаме като ората. И си беха наплъно прави – имаше да се пече камара месо, да се праат салати, да се принаса и отнаса, а и они са ора. Ако ни изпущеха само малко да влезнеме у ритъм, немаше да моат да ни дигнат от масата с години.

Ние обаче също не сме праени у гъз и, осен съдовете с мръвките, занесохме до дворната камина и неколко шишета, па глей кво става. Като разпалиаме огино и нагрехме скарата, месото почна да се пече самечко. Поне така се видеше на таа част от назе, къде обръщаше много повече внимание на чашите и лакардиите, отколко на трудовио процес. А времето предразполагаше баш за тва. Жарта сменя сички нюанси на чръвеното, оранжевото и жлътото поди пръжолите, они цвръчат кротко, а ситнио дъж си цинка по покриво на навесо. Ако има нещо, нема нищо.

Междувременно доваждаа нови и нови сътвере от групечката и секи имаше нещо духовито да си кае на висок тонь. Нема да влазам у подробности, оти тиа работи е несравнимо да ги чуеш от устата на ората, они толко време са ги мислили, та да изпъкнат над силната конкуренцеа, че сека интерпретацеа би била неумесна.

Сега, некой ше кае „голема работа; триесе човекоподобия се сбрали, яли и пили, кво па толко?“. Да, ама не е баш така, що подобни сбирки у наши дни играат таа роля, къде преди години играеха селските, родовите сборове и свидньите. Яденьето и пиеньето са само фон на тва ора, къде битийните смрадояци са ги разфръгали на секви посоки, та да си дират лебо, да се сберат, да си се порадват като али и да акумулират енергия да опинят у браздата. До следващата сбирка…

Сичко си връвеше у некъв естествен ритъм, без да го припираме. Тамън некои от скараджиите почнаа да попрефръгат на дивио и месото се свръши, та пак улетоаме вътре. Жените беа напраили гала масите и принасаа неуморно. Още от миничък съм се чудил по такива масови мероприятия коги баш горкио женор успева и он да се наеде. Оно сички свинье на масата се нещо си сакат и са се опнали като кокорбашии, а милите дами фръчат като финикийци, да еба.

И сега не беше изключенее. Добре, ама колко и да сме урунгеле, по едно време оборотите на пиеньето и яденьето понамалеа и народонаселенеето почна да обръща повечко внимание на музикалнио съпровод, състоящ се, кък обикновено на мероприятия у подобен състав, от сръбско и рок, без чалгии и модерни подпичковници. Кък си му е редо. Тука е моменто да отворим една скоба и да уточним, че съм най-големио музикален инвалид на изток от Гринуичкио меридиан, което автоматично ме праи отявлен фен на секи, къде умее да пее и танцува. У сючаю, да играе оро. А тия играеха свите като бесни, мани майтап.

Най-много се отличаваа с изкусните си уменеа приятелете ни от Западните покрайнини и жените, ама и мъжката част от групечката не се даваше, поне откъде изобретателнус и артистизъм. Масата беше претрупана и сега моеше да се обръне внимание на духовна стрън на нещата, кък се вика. И тва се случи подобаващо. Музиките се редуваа без никва пауза, ама никой си и не помисляше да спира с играта, осен пътем да се пресегне за чашата си и да шибне един як глъток. Впрочем, у един момент немаше човек, къде знааше коя чаша е ньегова, а па и ич му не пукаше. Кой ти обръща вниманее на такива дреболии?

Най-мининките празнуващи беа момче и момиче на къде десетина години, ама и они издръжаа стоически (опнати на дивана) до бая късно, без да гъкнат. А и смееха ли с толко вепър покрай тех? Нема обаче нищо по-убаво от тва да видиш кък ора на години фръгат цивилизованите си маски у камината и стават по-бетер и от дечорлиата. Коги малко им пописна да се съобразеват със стъпки на ора и танци, най-големите убавци от групата почнаа да се чеплезат кой кък дофане и да се чудат ква по-голема дивотия да измислат. Разбира се, по стара традиция на групата, мъжете беа разфръгани по тумбаци и гордо си ги мереа.

Тумбако е на особена почит у таа обшнус. Колко по-добре гледан е, толко по-голема гордус е за собственико си, па и за жена му, оти се е грижила съвесну за ньего. Кък каза един от най-духовитите присъстващи (на въпрос дали не е поолабил малко) „А, ше отслабвам я! Толко време си го отглеждам, та сега да зеем да го съсипем!“.

Имахме и несеверозападно присъствие, ама ората беа така калени у отношенеата си със сътвере, че се вписваха повече от идеално у компанеата. С времето сички се събразевахме се по-малко с къв и да било етикет. Не, че у началото го праехме, ама със сека ракиа нещата се повече излазаха от контрол. Най-забележителното обаче беше, че сички се дръжаха толко добронамерено и се веселеха от сръце, че чък да се чудиш на кво се длъжи боторешката слава на северозападнио човек.

Вече отдавна беше префрълило полунош, коги почнахме един по един да биеме глави у масата. Жените побръзаа да разчистат додек е време и да се зафащат с безкрайното миенье на съдове. Ние па си имахме чаши и сички беа доволни. Е, час по час редиците ни оредеваа, ама пак последните си легнааме малко преди изгрев. Кви длибоки теми от праистория, през лозови масиви, сортове грозгье и горнивитско плесенясало сиренье, та чак до геополитика и бъдещо преразпределение на световните хегемони сме обсъждали, я не щем да ви казвам у детайли, оти таа мъдрус требва да си я запазиме у тесен кръг.

Ич ми се не ставаше, ама очите на последните оцелели се затвараа, та фрълих неколко кръпея у камината и котлето, па айде по стаите. Мина ми през пияната глава да зеем да дирим порно на телевизоро, ама бръже отфрълих таа идея, на която при други обстоятелства бих се поддал даже и без да се замислим и отворих джама, та да пущим свежио утринен въздуй и горските шумове у стаата. После разфръгах дреи из целата стаа, изкъпах се и се проснах като пръвио пич. Обикновено не заспивам особено лесно, ама тоа път така заапах възглавницата, че се събудих само четири часа по-късно като нов.

Коги слезнах доле на другио ден и почнах да дирим чаша, та да се подкарам от рано, се водеше драматичен разговор за некъв презерватив, къде уж бил намерен употребен и зафрълен нагоре по етажите на къщата. Никой не си признаваше да е връшил кво и да било предишната вечер, макар че обикновено тва си е истински повод за гордус. Така и не се разбра кво е станало с капута, тъй като навам-натам почнаа да се разнасат купи с чорба и чаши, а настроенеето (особено на тия, дека не бехме шефиори) веднъга се повиши резко. Въпреки сичко обаче не беше баш като ората, оти знаехме, че след час-два ше си бегаме и ше се сбереме па най-рано летоска. Тва обаче не пречеше на никой да фръга тлъсти майтапи, додек праехме разбор на вечерта. Секи според собствените си спомени, оно се знаа.

Времето мина като камик през паужина и кой откъде е. Сбогуванията беха не особено продлъжителни, ама за сметка на тва сръдечни. По колите се натовари камара яденье, останало от пируваньето, ама шишетата бехме успели да поизпразниме, ич да не е.

Се по-редко се случава ората да се сбират чистосръдечно, па камо ли на такива големи групи. Иначе кво да тури на масата си секи ше намери. Човешките взаимоотношенеа са истински дефицитното у наше време. Не и у таа компанеа обаче, не и у таа компанеа от шашкънье непоръбени…

Нарочно не съм упоменал ни едно име у разказо. Тиа, къде требва да знаат кой кой е, ше се сетат, а на другите им е през таратанците, оти така или иначе нема да се зацепат. Със здраве!


 

Честит празник, моми!

По стара българска традиция моеме и днеска да се емнеме дали Осми март е празник или не е, комунистически ли е или не е, ама що за жените има, па за мъжете нема, кък цвекетата са станали по-скъпи от кокаино баш днеска и кво ли още не, ама ние нема да го напраиме. Що ли? Що така ни е кеф.

У ежедневеето мое и да изпущаме не дотам лицеприятни думи за женскио род като цело и некои ньегови представители конкретно, а понекогиж дори мое и да си мислиме, че си мислиме тва, къде приказваме, ама тия простотии бръже минават. Особено коги осъзнаеш, че тва жената не е баш като ората и не моеш да очекваш от ньеа да се дръжи, да мисли, да възприема и да действа така, кък ти би го направил.

Жената е некво удивително същество, къде мое да не връши нищо и същевременно да връши ядо работи, да ти кае „не знам“, ама тва да значи, че е по-категорична от секога, да ти се види, че ако я дуанеш ше падне, ама с лекота да изнесе неколко мъже като уруглици по стотина кила от една семка до плънолетеето, па и далеко след тва.

Ако жена ти кае кво сака у прав текст, требва да дигнеш банкет, ама па за сметка на тва у повечето сючаи е достатъчно великодушна, та да ти заявява точно противоположното на желанеето си, така че да моеш да се сетиш, ако се понапънеш. Жената е изкючително тръпеиво същество. Мое с лекота да изтръпи стотици категорични едносрични и еднозначни отрицателни отговори на един свой въпрос, додек най-накраю ти не писне на дедовио и не се съгласиш да напраиш тва, къде она сака.

Несючайно природата е напраила жените по-убави от тия ръбове назе, мужите. Красотата не е самоцелна даденус, а жизненоважно качество, което позволева на момите да оцелеват по-безпрепятствено и да успеват у тоа несючайно наречен „мъжки“ свет. Они са и по-итри от назе, мислим, че и у тва спор нема. Она мое и да не мое да качи пералня по стлъбите до четврътио етаж, ама па е способна да те помоли да го напраиш по такъв начин, че чък крила да ти поникнат и да си навит на драго сръце да занесеш таа градобитнина до осмио и после да я свалиш надоле до предназначенеето й. Е, кво и да напраиш, жената накраю ше ти намери маана*, ама кво па толко сега, работата вече е свръшена!

Понекогиж, въпреки финесо, красотата, нежнуста и другите си качества, къде те карат да се увиваш покрай ньеа като бръшлян на дирек, се сючи та жената прекали с нещо и така ти причернее, та предпочетеш да бегаш далек, место да я кимнеш с нещо да я олисветиш. И те тогива те видиш грозната истина у целата й прелест. Муж не мое без жена повече от три дена и тва категорично не е зарди ебаньето. Поне не само. У жените има неква магия, къде не мое да се опише с думи, ама като един път вдъънеш от ньеа, еби се у артисто. Нема отръванье.

Жената е велика чародейка, нема майтап. Забелезали ли сте, че у сека една религия жена е водещото начало на сичко съзидателно и добро на тоа свет? И у реалнио свет е така. Ние цел живот си мериме пишките, мускулите, колите, парите, дръжавите, оръжията, па ако нещо не сме на кеф, зееме та се изкояме набръже, а жената тръпи, преглъща слъзи, поема ударите млъчаливо с гръднио си кош колко на пиле, отглежда дечоро, целата къща се връти покрай ньеа и ти става мило като се сетиш за уюто й, та ако ще да си на милион километра.

И въпреки сичко не е само тва. Я приказвам единствено за видимите работи, осезаемите, а онаа магия, къде я споменах преди манко, нема описванье, изжембяци ниедни! Нема описванье… Затва фащайте по едно цвекье и бегом! Ако не знаате баш къде да идете, остайте краката си на спокойствие, они ше ви заведат самечки на правилното место. Па само да сте посмели да каете, че немате дама на сръцето си у моменто, ше ви изкормим живи! Они педерасите не моат без жени и постоянно нги се бутат за най-добри приятелки, вие ше моете! Марш веднъга!

А на милите дами моеме само да пожелаеме весело празнуванье, повече тръпенее къде олигофрениите ни, па евентуално да почерпат и да се не сръдат много, ако гавнеме манку повечко и почнеме да заваяме приказките. И да връжеме езико навръх празнико ви знайте, че тва сичкото е от обич!

Наздраве!

*да намеря маана – да намеря кусур на свършената работа, да критикувам някоя дреболия


И понеже Торлака е изкючително галантен, днеска романьете му се предлагат на осмомартенска промоцеека. Книгите, поръчани днеска и утре с посвещенее за сътвер от женски пол, ше бъдат изпращани на цена десет лева за единична бройка, дваесе за две и триесе за трилогията. Те тука мое да видите офертичката.
Kнижлетатa мое да поръчвате с лично съобщенее на фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com .

Честита Тудорица! Бъдете волни като ветъро!

img_5567

Вие да сте видвали некъв сътвер, къде така да едини у ньего си пръвични и от болка до екстаз истински качества като коньо? Мощен като планинска бара напролет, див като ветъро, бръз като погледо на разгонен момчурляк…

Вие да сте видвали некъв сътвер, къде да едини у ньего си толко фин характер, толко благородна красота, толко вернус и толко смелус като коньо? Като свеж полъй у жежко време, като женски скут с кръмаче у ньего, като вакъл, влажен поглед у око, къде сбира целата Вселена, като обещанее да умре за тебе, без да му мисли и ич…

Вие видвали си сте истинската либов у очите на животно? Разсъдъко? Доверието? Вие видвали ли сте сичко тва на едно место? Изначалнио стремеж да си свободен се съчетава с безумната вернус само у едно материално тело. И оно е конско.

Тва е магия. Тва е Тудорица. Кой кво ще да приказва, на коньи сме дошли тука, конска редом с човешката кръв се е лела, додек сме го напраили нашо, после с коньи сме орали земята и сме си карали дръва за огрев и реколта за прехрана.

Затва и си мислим, че конското надбегванье, почитта къде тва благородно животно, са много по-дръти и неразривно свръзани с нашта съдба и истореа, отколко си представяме. Особено, щом отбелезваме празнико у пръвите слънчеви дни на годината, коги се преражда сека сила, секо дръзновение, секи порив къде добро и съзидателно.

Честита Тудорица, а имениците да изживеат длъг и влънуващ живот – от кушия на кушия!

Властелинът на бойчиновската гара

nachalnik-gara

Ако някой е пътувал от Монтана или Берковица за където и да било, знае, че няма по-досадно занимание от чакането на гарата в Бойчиновци. То е почти неизбежно, но за сметка на това обикновено доста продължително. Тъкмо си тръгнал от изходната си точка и слизаш, пушиш нервно на перона, оглеждайки се през десет секунди, да не би пък да вземе да дойде скапаният влак, който ще те отведе поне до Мездра. Където пак може да ти се наложи да почакаш, зависи.

Точно за подобен скучноват престой се бях подготвил и аз, когато се натоварих заедно с раницата и отегчената си физиономия на каубойския трен в един от първите топли дни за годината. Не стига другото, а и любимата ми зима май свършваше, та наистина очаквах с изключителна досада тътрузенето до Бойчиновци и монотонния престой, разнообразяван само от една изненадващо красива в архитектурно отношение сграда, вече полуразрушена, но поради някаква причина издигната точно срещу гарата преди около век (на окомер).

Добре, ама тоя път на бойчиновската гара имаше изненада. За мен приятна, за повечето хора наоколо не толкова. Тя беше материализирана под формата на около сто и двайсе литров червендалест служител на Български държавни железници, който ходеше наперен като че ли притежаваше същите тези Български държавни железници и очевидно много се гордееше със завития си мустак и прясно изгладената униформа.

Има такива хора, които не могат да поберат в определението „комуникативни“ дори и малешката* на левия си крак. Въпросният господин с лекота би надскочил всеки от тях. Ще се опитам да предам думите му дословно, но едва ли ще успея, речниковият ми запас не е толкова богат, признавам си без бой. Освен това не става въпрос за диалог, а за… полилог може би, защото пичът (когото незнайно защо заподозрях, че е началник гара, но дори и да не съм прав, със сигурност беше неформалният доминатор в този трудов колектив) стреляше неуморно реплики във всички посоки, все едно беше главен герой в някой уестърн, където, притиснат в saloon-a, се отбраняваше чрез яростни залпове на 360 градуса.

Още не бях слязъл от електричката, когато го чух гърлено да обяснява на някого:

– Требва да каеш на жена ти, че сега му е времето да насади арпаджико. Ако чека още некоа недя, сичко замина и ше ми едете… нали се сещаш, да не прикаам глупости пред ората. Поне лехите напраихте ли?

– Немаше коги, не сме още… – събеседникът му, сух чичка с едът нос и побелял перчем, беше на минимум двайсет метра от него и очевидно не държеше да бъде част от разговора, но нямаше и смелост да се дистанцира.

– Не е имало коги! – разсмя се нашият човек и мушна палката под мишницата си – Нали сте си цел ден дом, кво праите толко? И сте на години, не вервам да не слазаш от ньеа, та да ви не стига времето. Дечоро ви порасте, бега по чужбина, вие един арпаджик немате време да насадите.

Другият постоя малко, пък после нерешително заситни към ъгъла и се скри зад сградата. „НерАзбран народ, ей!“, прошепна така, че да го чуят околните, мустакатият шегаджия и моментално прехвърли височайшето си внимание върху друг обект.

– Славке, кво стана с мъжо ти, нещо разбрах, че се е осакатил яката?

– Е, резна си дланта на циркуляро, ама му биа триесетина шева и сичко е наред. Само, дека нема да мое да я свива още неколко недии. – поредната мишена на вниманието му беше жена на средна възраст, която седеше с приятелката си на излъскана от хилядите задници и гърбове пейка.

– Така е, като си не нарежете дръва за кюмбето есента, така е! – заключи авторитетно гароначалникът – За едното нищо ше се изпоосакатите! И сега кво? Тамън иде време да се оре, да се копа, да се сади, а нашио ше лежи по гръбина цел ден и ше пъшка. Да му каеш с една ръка ако требва да дръжи мотиката, ама да се не помотва, че зимаска ше ми едете… Нали чу кво му казах преди малко на Лефтер?

– Чух, чух… – въздъхна облекчено жената, защото явно бързо беше загубила интереса на изпълнения с безкрайна мъдрост и неумолима енергия мъж.

– Бай Райкоооо! Ей, бай Райкооо! – най-неочаквано той се врътна около оста си и надигна гласище към трети коловоз, където стояха мъж на около петдесет (по приблизителни изчисления набор на говорещия) и младо момче, едва превалило средата на двайсетте. Ще, не ще, мъжът вдигна глава – Изреза ли овошките?

– Изрезах, изрезах… – по-скоро се прочете по устните му, отколкото да се чуе. Това явно не беше отговорът, който очакваше наставникът, но веднага се окопити.

– И нали знаеш, като стане плода, нема сичко на компоти да тураш. Кво падне на земята – слива, кайсия, праскова, дуд, нема значение, сичко тураш у един бадънь, буаш и захар и чекаш да ферментира, та да си имаш ракийца да си стоплиш душицата.

– Я ракия праим само гроздова… – защо ли му трябваше да отговаря на бай Райко.

– Абе, да ти ебем адетите я на тебе, да ти ебем! – сопна се не на шега нашият човек и с рязко движение си махна фуражката, пък разроши гъстата си, все още черна коса. Машинално се сетих за поговорката „Шашав човек и крътица не побелеват“. – Ти не знаеш кво е да си напраиш убава сливова ракия, да я остаиш на къде педесе и пет градуса и да видиш като омекне кво пиенье пада! Гроздова ше ми пие! Кой пие гроздова ракия бе, бай Райко. Де кажи ми кой!?

– Я. Комшията. Маалата. Целото село. – отвърна просто другият и го загледа предизвикателно в очите.

– Ти от Безденица ли беше?

– Не съм.

– А откъде?

– Нема да ти каем.

– Бре, да еба и невъзпитанио свет! – изруча под мустак мъдрецът и погледна към мен точно в момента, в който се запътвах да си изхвърля фаса в кошчето. Нямаше други хора на гарата, така че не му оставаше избор – Ей, момче! Ти къде?

Опитах се да не му отговоря, старателно загасих угарката и я пльоснах в боклука, но това съвсем не го обезкуражи:

– Добре бе, кво ти пречи да си метнеш фаса те тука те на релсите и готово? Они ше го изметат утре, нали тва им е работата? – погледнах машинално. Между релсите имаше толкова пластмасови чашки, фасове и опаковки от всякакви храни и напитки, че определено не беше метено вчера – И кво стоиш? Земи седни, виж колко свободни пейки има!

– Не обичам да седя. – отвърнах му кротко но твърдо.

– А не обичаш ти! – разклати глава той – И с таа раница голема, къде си помъкнал. Поне нея остави на пейката.

Влакът от Видин изсвири. Тръгнах към коловоза и метнах весел поглед на гароначалника. Не беше лош човек. Само че от скука ли, от месианско чувство ли държеше да помогне на целия свят. Вече бях метнал раницата си в първото купе и излязох в коридора, че ми стана задушно.

– Ненке! Кво стана ма? Разбрах, че Васил е умрел.

– И я така разбрах. – отговори спретната женица, която току-що беше слязла от същия влак.

– Е, казвах ви я като си отидоха ваште Васо и Емилия да се земете, ама ти не, та не. И он от мъка  се пропи и глей кво стана. Ше ти тегне на съвестта, да си знааш!

– Он пиеше от трети клас, зарди мене се бил пропил! – сопна се жената и понесе шарените си  найлонови сакове нанякъде.

– Да, ама се крепеше, а сега се батиса за нула време. Зарди тебе!

– Абе, ти що не земеш да си гледаш работата и да не задеваш ората като не са те питали нищо бе, полверняк!? – кресна му жената през рамо и отнесе торбите си нанякъде.

– Уфффф! – въздъхна мустакатият – Ти му приказваш право, оно съди криво! Тоа народ откАчи на све!

Влакът забоботи тромаво и ме лиши от толкова много вселенска мъдрост, събрана само в една прашинка на Всемира…

 

*малешка – кутре, малък пръст



Торлака е автор на „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Северозападната трилогия може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Отново на козлодуйски брег

kozloduj-2017-07

Естествено, че нема кък да пропущиме Козлодуй като дестинацеа и с „Май ше ни бъде…“, при положение, че представянеата на предишните две книги минаа у толко приятелска и задушевна обстановка.

kozloduj-2017-02

И тоа път там ни посрещнаа у читалище „Христо Ботев“, а за организацията удариха рамо и приятелете ни от клуб „История“ към АЕЦ „Козлодуй“. Имаше познати, ама и нови лица, така че ми беше доста лесно да се отпущим, да наприказвам дивотиите си, да попрочетем некой откъс и после да обсъдиме секакви шъшкании, къде ни дойдат у главата. Ама па ти да видиш кви истории знаат козлодуйчанье, на мене ми се откина чейнето от смех. Особено там за един зевзек, некъв електроженис, къде имал твръде странно разбиранье за интимните отношенеа с противоположнио пол и за местата, предназначени за облекчеванье на телесните натоварвания, ама айде да не улазам у подробности, че даже и на мене ми е малко неловко.

kozloduj-2017-03 kozloduj-2017-04 kozloduj-2017-05

Е, като дойде време да подписвам книги, а Румяна Нейкова от Читалището наприказва мили думи за мене и за писанията ми, не ми беше неловко, признавам си.

kozloduj-2017-08Козлодуйските представяния винаги минават с много настроение. Затва и съм обещал със следващата книга да идем натам с преспиванье, та ега имаме време да пийнеме и да се наприказваме като ората. Ама надали ше ни стигне времето. Тия са неизчерпаем извор на истории, я ви каам, па вие ако сакате вервайте…



Ако не сте успели да минете покрай некое от представянията, ама ви се ще да почетете летература от Торлака, може да поръчате книгите му „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑