Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

март 2015

„Афтуномеата????“, втората час на „Северозападен романь“, е преполовена!

Я съм голем тъпанар, ше знаате. Йоще есенеска обясневах на сеослушанее кък у главата ми голема и проста се е избистрила идеата за продлъженеето на романя. Обясневах, ядосвах се, че пръвата не е излезнала, маах гащи навам-натам по кръчмите и балканьете и не дофащах химикало и листо. Се едно беа прокажени, да нги го набиам четврътит. Оти съм специален, молим ви се! Я летература пишуйем само на лис и с химикалкя. И оно не ква да е химикалкя, а едни жлъти тикива разнасам навам-натам, пуфтим и пцуйем све на свет. Сбръкана работа, каам ви!

Та, на пети ноември миналата годин излезна „Северозападен романь“. Тръпенеето си струйеше, оти таа дивотия беше придобила манку човешки облик. Тва се длъжи на издатело Николай Фенерски, художнико Дамян Бумбалов и графичното оформленее на Мария Иванова. На мене се длъжи само тва, че сум напишуйел неква дивотия, додек се чудим кък да си тръкам нощите с кво се сетите. Време да минава, кък се вика.

После се намеси пиаркята на проекто Ана Кашкавалджиева, па и ората се раздивеа да сакат да си земат книжлето порди незнайно ква причина. Тва си е чиста проба мазохизъм да четеш ти триста страници само за пиенье, ебанье и бунт срещу институцеете, ама кък и да е. Поръчките почнаа да валат се един вид се продъни небото. И я почнах да подписвам. Ама не като ората, я сум си чис амалин. Нема „Бъдете здрави, приятно четене!“, дата и афтуграфец. Не! Уливам се като у сичко, дека се зафанем с ньего. Оно са едни пожеланеа, едни житейски мъдрусте, ум да ти зайде! Мани, че пишем по полвин страница най-манку, ама и го праим толко грозно, че едва ли некой си е разчел целото посвещенее.

11

Е, се пак па тва си ми беше извиненее. Обичам да си намира извиненеа, ич да не а. „Гньеска съм подписал триесе книги, нема да пишем текст“; „О, ше носим романи до спедиторете, немам време да драснем и ред“… Те тикива те.

После па дойдоа пръвите предстаяния на „Северозападен романь“ у Търново и Шопето (довлече се камара народ), па и коледно-новогодишните празници, да им го намаам и на тех. И пак извиненеа. И пак не изпущам чашата йоз ръка. А химикалкята не подфащам.

Еле, негде къде средата на януари месец се съпикясах да понапишем нещо. Уж бех измислил сичките сюжетни линии, завръзки, развръзки, ебем ли го кво си… Нема! Само седим и пцуйем по цела нош, пушим като кюмбе „Циганско чудо“, надигам шишето и мачкам тиа листеве, се едно са за един ден. Да сум написал има-нема една шеста от плануванио обем на „Афтуномеата????“ за къде месец.

Па ме грабна февруарското турне. Девет града за девет дена, я баш не сум по тва да се сбируйем с млого непознати ора, оти сум пълен смотаняк, дека само му дай да си е дом, у Балканьо, у фитнесо, кръчмата или библиотеката, та верно големио интерес на ората ме срина йоще повече. Ръки ми окапаа от подписванье, глава ми се задръсти от… Она си е задръстена, де… Турнето свръши благополучно на дваести с предстаянье у Кнежъ, ама после десет деня се „възстановевах“. Пак с чаша у ръка и пцуйенье наред, ако се не сещате, начи требе да сте улави.

И у един прекрасен день, коги вече се беше накачулил с мартеници, рече, че таа нема да я бъде така, че тексто връви мудно и изфръли сичко, къде беше написал досъг. У контейнеро за разделно сбиранье на ратиа, ако тва изобщо мое да ме оневини по некъв начин. Па почна йозначайе.

У интерес на истината, тоа път пак си не легах по цела нош, ама набадах по-манку на шишето и повек на химикало. И за кажи-речи дваасе деня отфрълих полвинята ръкопис на „Афтуномеата????“. Те такъв сбръканяк сум си и те тва а те! Ако ми не припари поди гъзо, ветър ме вее на бел конь. Се си намирам кък да си разпилевам енергеата. Оно не са блогове, оно не са медии, оно не е Клюкарник… Ама иначе си постаям безумно кратки срокове. Миналио го написах за четри месеци, тоа сакам за три. Ударник, кво да ви каам…

Йоз другя стрън, не мое да ми се отрече, че като се фанем, се фачам къ си требе. Се едно неква преграда у глупавицата ми е паднала и дъним като откачен. Ръката ми не сумева да стигне мисълта, ако мое да наречеме откачените ми идеи „мисли“. И те, „Афтуномеата????“ е преполовена, а не мене резултато ми арексва кво сум свръшил даже повече, отколко у „Северозападен романь“.

Бех си поставил цел да довръшим ръкописо до начайото на май месец и май ше смогнем. Ако не улетим у некоа от сатурновите си дупки, ама и летературно отношенее тва ми се не е случвало.

Па после ше го набирам и ше му праим пръва редакцеа до къде сборо на Говежда (пръвата събота и недя на юни) и летоска, като си идем тамока, ше обмислям варианте кък баш да го издадем, та да му е най-згодно на мене и на моите ора. Оти през жежките месеци издава книга само тоа, дека го е ебал лудио. Чека се до есенеска, ората да си приберат опечените дирници от морета, балканье и селски ниви.

Основните сюжетни линии от романя продлъжават и у втората час, ама са млого запофичени на ебем си стрън, та читателете ше се изненадат бая. Ако има тикива, оно се знаа. Па като гръбняк на истореата се явна и ново чудо чучуято, вие не знаате за кво ставиня на приказка, мое само да подозирате, ама нема да излеете прави, каам ви отсъг!

Та, да си знаате, има голема веруятнус къде октомври книжлето, наречено „Афтуномеата????“, да ви е у ръки, ако се преебете да си го купите. Па съм се заврел „у офисо си“, та да пием и да подписвам некви бройки „Северозападен романь“, ама нощеска ше докопам листевцете и ше почнем да скръцам по них с химикалкята. Откачалник, кво да прикаам? ПОнекогиж даже и на мене ми досадиня от акъйо ми….

Мое само дивотии да пишем, ама поне ги пишем бръже. По тоа начин сакам да успокоим два-тримата си фенове, че има изгледе да разчитат на продлъженее есенеска и ако са ча па толко запалени, да земат да прочетат „Северозападен романь“ пак, че си е ебало мамата, оно е такава кретения, че се забрая бръже, оти подсъзнанеето ти сака да се освободи от ньего…

Бегите ми се маиняйте йоз главу, сипете си нещо, или намерете некой бозайник, дека прилича що-годе на човек и се онодете с ньего!

Advertisements

Кнежа си е Кнежъ!

„Северозападен романь“ – гъз път да види? Част 9

Имало едно време едно феодално разцепление в една средновековна държава, наречена България. Някой си княз, вече историята не помни кой, получил владения в средата на нищото. Явно просто са искали да го отстранят от междуособиците за трона. Знам ли, може и да не е така… Може би е само легенда, но фактът и е факт.

В средата на Северна България съществува един малък град, на който ония в БАН му казват Кнежа, но всички местни наричат КнежЪ. През лятото там жегата е нетърпима. През зимата пък студът не може да се трае. За добро или лошо съм бил и през двата сезона там.

DSC_0077

Първия път, когато отидох беше един пек, дето щеше да ни пръсне главите. На мен, на жена ми и на шестмесечния ни син,третия поред, когото заведохме на гости на голям приятел от студентските години. Асмата, гълъби, пасторалната картина, външната чешма, гостоприемството на родителите му, засилиха приятното усещане, неминуемо носено от вечерния хлад.

Повторих в последните дни на миналата година, макар и да нямах такова намерение. С Фенерски щяхме да правим представяне в родната му БЕла Слатина. Аз тръгнах от Търново. Но така и не стигнах. В някои случаи волята е по-слаба от природата. Всъщност, май във всички случаи.

Марио и Ценко, най-добрите приятели на Фенерски, дойдоха да ме вземат от Плевен, защото влакът ми безнадеждно закъсня. Никога няма да забравя този 29 декември 2014 година. Драпахме като животни с колата до Кантона, само на четири километра преди БЕла Слатина. Вееха едни ветрища, дето само на връх Ботев съм виждал такива. Няма 112, няма снегорини, няма нищо. В крайна сметка не издрапахме, имаше десетки закъсали автомобили, цяла върволица, и се върнахме в Кнежъ.

DSC_0091

Към четири през нощта, когато излязох да пикая, опа, да уринирам, патката, опа, пенисът ми замръзна. Буквално се сви и стана колкото кутрето ми, щом го извадих. Минус 19. И вятър. Както казват метеоролозите „Усеща се като минус 25“. Та интересен град е Кнежъ, но да се върна към представянето на книгата там.

Както си спяхме У бай Либен във Вълчедръм, ми звънна телефонът. Девет сутринта. Препил. Преуморен. Искащ да дремя, поне, докато скалъпя пет-шест часа сън. Не, телефонът си звъни. И то с непознат номер.

– Ало, Стоян Николов? – приятен женски глас, притежателката му е на около 40 плюс, помислих си, докато се опитвах да се изтръгна от света на сънищата. Потвърдих, че съм това същество, толерирано от съдбата поради незнайни причини – Съпругът ми онзи ден е намерил личните ви документи на един банкомат в Бяла Слатина („Изпратих жена ми да тегли пари“, включих аз). Ние сме от Червен бряг и сме ги оставили в полицията.

– Благодаря ви, ще минем да ги вземем… – гласът ми излезе като на миньор с трийсетгодишен стаж.

– За нищо, приятен ден – каза жената.

Не знам коя е, не запомних, честно. Макар и да ми се представи. Благодаря й искрено , всъщност, благодаря на нея и на мъжа й. Ще му дойде времето и да ги почерпя, сигурен съм, Вселената си знае работата.

И тогава ми падна пердето. Щом затворих телефона. Мойта кифла, безспорно, най-красивата жена, която съм виждал през живота си, безспорно, майка на тримата ми сина, безспорно, единствената, с която искам да прекарам живота си, безспорно най-голямата шматка в тази част на Млечния път, отнесе голямо овикване. Толкова голямо, че и Фенески в съседната стая се събуди.

DSC_0101

Изпих триста грама ракия и изпуших четири цигари, преди да съм си измил зъбите. Ракията беше мил подарък от съпругата на бай Либен, с пожелание за авторите. Тоест за мен и Фенерски. Добре, че имаше двор, та обикалях по него, пиех и пушех. Иначе сигурно щях да крещя още. Нищо че Фенерски ми казваше, че няма проблеми да идем и до Червен брЕг.

За мен проблем имаше и се успокоих трудно. Обещах си да си държа документите в себе си. Не го правя, разбира се. Не е първото, нито последното нещо, което си обещавам и не изпълнявам. Както и да е.

В Червен брЕг мина леко, слава Богу. Приятната жена в „Паспортно бюро“ ми даде каквото трябваше без да ме разпитва много, само с усмивка, а аз се опитах да й обясня, че жена ми е шматка, но получих един поглед в смисъл „Да, бе, да!“.

Пристигнахме в КнежЪ в ранния следобед. И пак при големия приятел от студентските години, малко мезе, много ракия. Печката бумти, аз, жена ми и той. Фенерски, разбира се се прибра У БЕла Слатина, както би направил всеки човек, който изпитва нужда да напълни гърдите си с въздуха на родното си място.

DSC_0098

Пък да видите какво чудо беше в читалище „Борба“ в КнежЪ. Да, не беше дошъл целият град, да, имаше сравнително малко млади хора, но „Северозападен романь“ беше посрещнат подобаващо. Аз и издателят му – също. За четенето подписването на книги да не разказвам, предлагам аз. Няма да ми е за първи, нито за последен път, та да не ви втръсва.

Месец мина оттогава. Точно месец и един ден. Еба ли го, май беше готино. Ясното е обаче, че за спомен от последния ден от първото турне на „Северозападен романь“ ще си нося завинаги белег на лявото бедро, тъй като през нощта в тъмното се лепнах на печката, която така пасторално бумтеше в стаята, където с жена ми спахме прегърнати, без да ни пука нито за лични карти, нито за романЯ. Пукаше ни само за това, че сме заедно и турнето е свършило. А аз чаках новото, въпреки физическата и психическата умора. Вниманието на хората е опияняващо. Искам пак! Този път в повече градове!

DSC_0116

Да се изпролетее, да сме живи и здрави, да приключа ръкописа на втората част на романя, наречена „Афтуномеата????“, пък ще свършим и тая работа. Айде довиждане и до нови срещи, да ви еба! И в никакъв случай не я карайте „умната“ опитвал съм, ужасно скучно е!

 

Ето как минаха и останалите дни от турнето:

– Предисловие: Кога нема път, път ше прокараме

– Част 1: „Северозападен романь“, майна!”

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“

– Част 3: “Торлака си е за Карлуково открай време”

– Част 4: “РоманЯ у Вратцата”

– Част 5: “Градо и те така те!”

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци

„Северозападен романь“ – гъз път да види?,
Част 8

Да, обещах, че ще пиша на книжовен всичко по този пътепис, но от време на време не се сдържам, разберете ме правилно.

Когато си тръгнахме от Оряхово, всички бяхме заредени с ужасно много позитивна енергия. Двамата с Фенерски по причина на отличното гостоприемство на домакините, жена ми и заради това, но и защото си беше ударила гъза в тавана от кеф, че е отишла за пръв път в едно такова красиво градче, за което изобщо не е и подозирала, че съществува дотогава, освен като име.

Най-много се радваше Фенерски, в това спор няма. Този младеж на средна възраст с дух на 15-годишен тийнейджър и мъдрост на чичка, който най-много до две-три лета ще започне да взема пенсия, моят издател, дърпащ ме от облаците всеки път, когато залетя по старата си любов, грандоманския оптимизъм, си отиваше в родното място. Бяла Слатина. Личеше му, че се радва като магаре на прясно окосено сено.

Не знам колко време пътувахме, тъй като не ми беше до гледане на часовника. Бърборехме какви ли не глупости, слушахме Митко Таралежков и „сръбежете“ (това е северозападен сленг за сръбска музика, за който не знае) и сякаш за нула време видяхме табелата на Бяла Слатина. Жена ми слезе да тегли пари от картата ми. Тъй като в социума се вписвам колкото един пъпчив тийнейджър, поверявам на отговорно пазене всичките си документи на нея.

Явява ми се помощник на човек със специални потребности или там както беше формулирано в законодателството. В този случай голяма грешка, но затова в следващата, последна част на пътеписа на „Северозападен романь“ от февруарското му турне. Цигари, няколко мръвки, две салати и айде пак в колата!2015-02-Vulchedrum 001

Ние двамата с нея нямаше да спим в Бяла Слатина. Щяхме да отседнем в къщата, която диване, същото като мен, един от двамата най-добри приятели на Фенерски, си поддържа в селото, което за него е моята Говежда. Не желая да обяснявам какво е Говежда за мен. Който знае, знае. Който не – ще научи, ако има желание. Та, Говежда на Ценко е Бъркачево. Айде, пак урок по география…

Марио, художник с доста талант и още повече въображение, използва една от стаите в къщата за ателие, а междувременно наглежда ремонта по нея, докато Ценко е в София, където живее и работи. Тоест, ние спахме във вилата на Ценко, която по съвместителство се явява и ателие на Марио, ако някой не е схванал. Фенерски ни показа набързо къде са дървата, в коя част се намира банята и забегна с мръсна газ към Бяла Слатина. За пръв път от не знам колко години с жена ми оставахме в една жилищна сграда сами.

Запалих камината. Тя нахвърля мръвки и салати на масата. Изпихме страхотното вино, което ни подариха домакините ни в Оряхово. Говорихме си и гледахме огъня. Огънят е магия, не знам дали сте забелязали. Огънят е живо същество. Неслучайно древните ни предци са го наричали дар от боговете, а същите тези богове според митовете са заковали Прометей на скалата, защото ни го е дал. Огънят е магия, огънят е живо същество! Вгледайте се в него и ще ми повярвате, убеден съм!

Тази нощ също беше магична, също беше живо същество. Няма да влизам в подробности, но можете да си пуснете „What a night!“ на Guano Apes и ще придобиете поне бегла представа за какво говоря.

В Бъркачево се чувствах толкова добре, че дори казах на Фенерски по телефона, че от там ще ме изкара само с полиция. С риск да разваля реномето си обаче, ще ви призная един конфиденциален факт. Там бяхме почти без алкохол. Но това не е всичко: в последствие се оказа, че през цялото време в къщата, почти под носа ми е имало не един, а два бидона с ракия! Нито съм ги надушил, нито съм ги заподозрял… Ако щете ми посипете главата с пепел…

Сутринта ни свари свежи като репички, нищо че спахме малко. Чистият въздух, селското безвремие и усамотението ни дадоха нещо, от което имахме нужда отдавна. Разбира се, това не ни попречи да си спретнем една семейна кавга, когато Фенерски дойде да ни вземе, но това си е добре отработен навик.

Запрашихме към Вълчедръм (в Говежда имах един страхотен приятел, Бързака, чиято майка е оттам и който го нарича Влъчедръм, затова го написах така в заглавието; всъщност, всички там казват Влъчедръм, та май е наложително да натиснем тромавата книжовна норма и по този параграф, но и на това ще му дойде времето, да е живот и здраве).

Имаше няколко часа до представянето. Изкарахме ги в хубавата къща на Митко Палански, само на няколко крачки от кръчмата на кмета, където „Северозападен романь“ се срещна на живо с влъчедръмските си почитатели. Повече си говорихме, по-малко пихме, домакинът ни се погрижи отлично за нас. И айде пак на пангара!DSC_0012

Няма да ви обяснявам, че на представянето във Влъчедръм са дошли стотици хора, защото не беше така. За сметка на това обаче там бяха старите ми верни другарЕ Сашко от Златия (колега писател, автор на „Приказка за отмъщението“) и Биляна, местна мома, която се подвизава по Шопето, водейки неравна битка с тъпотиите в шибаната ни държавност. Имаше и двайсетина, може би трийсетина сгодни моми и яки момци, които се бяха заредили с отлично настроение и ми предадоха щипка от него. С две думи, помещението си беше пълно.

И се почна пак нашата вакханалия с Фенерски. В интерес на истината, не е чак пък да сме се развихрили, защото ни беше някак уютно и не ни предразположи да се надивеем на воля. По-лежерно го карахме във Влъчедръм. И имаше защо. В този камерен състав се почуствахме спокойни и можехме да говорим с хората непринудено, без да се вземаме на сериозно. Не, че някога сме го правили, но там и да искахме, нямаше да се получи.

Нашите домакини и стожери на доброто настроение Митко Палански и Бай Либен Прокопиев разчупиха атмосферата с няколко думи. После малко литературно четене от страна на Фенерски, много плямпане на абсолютни безсмислици от моя, а накрая… Накрая единственото смислено нещо в пътя на твореца. Живият контакт с хората. Много ме изтощават тези усмивки и ръкостискания, но същевременно и ме зареждат с енергия, за да продължавам напред. Луда работа, как да ви обясня каква каша е в главата ми!

DSC_0048

Важното е, че срещнах стари и нови приятели, почти всички от който пиха по едно пиенье с мене и ме изтърпяха да разписвам книги сигурно половин час. Пък и ми показаха изключително уважение, хич да не е…

А после, после Митко и Фенерски докопаха китарата и спретнаха един страхотен ънплагд (на чист български). Аз пък не пуснах чашата и си махнах главата толкова качествено, че едва отидох до Бай Либен, за да легна и да се наспя.

От първото турне на „Северозападен романь“ оставаше една-единствена спирка. Но новият ден криеше изненади!

В този албум  може да видите повече снимки от представянето на романа във Вълчедръм.

А тук може да прочетете за останалите спирки на северозападното ни турне:

– Предисловие: „Кога нема път, път ше прокараме

– Част 1: „Северозападен романь“, майна!”

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“

– Част 3: “Торлака си е за Карлуково открай време”

– Част 4: “РоманЯ у Вратцата”

– Част 5: “Градо и те така те!”

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

Не фелен булгаришен!

 

Те тоа те убавец Ставри Ситнио бил активен борец срещу фашизъмъ. Демек качил се на осми септември четиресе и четвръта у Балканьо, изкарал една нош на дзиндзириканье и на девети слетел заедно с партизаньете у село, та да приемнуйе аплодисментете и почестете.

kasket 001

Така и станало. Нарогнята влас го уредила на убаво место, канцеларска работа, мекечко кресло и никой го не занимуйе с нищо. Нищо че не могъл да раздели на две магарета сено. Цел ден гони секретаркята я за шпек, я за шише винцок, я я пощипва по сгоднио дирник. А она тръпи. Оти и она е на топлечко, оти сичко е у името на градежо на комунизъма. Светлио комунизъм…
Минало се там ебем ли го колко време и Нарогнята влас решила да даде йоще от тепсията на наш Ставри. Изпратила го на командеровкя у ГДР-то. Он бил полуграмотен, та и на блъгарски не можел да се опраа, па камо ли на немски. Кво е правил там, я не мом да ви каем. Само знам, че стоял два месеци и коги се прибрал бил забраил блъгарски.
Улата у селскио оремаг, отоди до тезгяо и само сочи и мъца нещо, дека и Ангела Меркел, па и папата не мое да го разбере. И сочи. Сочи с пръс кво сака. Кръчмаро му сипва, кво да праи. Ли са от едно село, другите ора одат при ньего, питат го кък е минало по чужбинята, а он само мирва и показва с ръце, че не сфача.
Иначе един изтупан, да ти не е у памет. Едни кожени батуше, високи до колената. Един шлифер, пак кожен, до глезеньете. И каскето, малиии, каскето. Плъна шестица за сроко ви каам. Обработен за стра свински бокс, ония шевове, ония чудесии. Красота! И йозгоре един пискюл, да го еба и ньего.
Абе, с неколко думи, на Ситнио му порасла работата. Улене у оремаго важно-важно, стъпиня тежко със свите си шеесе и пет кила, гледа срашно поди козирката на каскето. Седне с кожените си дреи на самостоятелна маса, пине, праи се, че не познава никой, вика „Не фел булгаришен“, ако некой го заприказва… После се дига пак важно-важно и кой откъде е.
Добре, ама те, у селото имало и един Стоимен. Скромен и работлив човек, ама серт, та знаа ли се. И он седел самечък на маса. Най у дъното на оремаго, у сумрако, не приказвал с никой. Секи ден доваждал след работа. Жена му умрела млада, немал дечор, та да си отули мукуту с неко и друго мастичку. После се дига, фръга точно пари на тезгяйо и си бега. Бил стриктен и на работа, и като човек. При ньего немало тън-мън. Връши кво требе, пине си и айде дом. Режимо му бил по-точен от часовнико на онаа наклесена английска кула, знаате я.
Та така. Една вечер, зимаска било, кюмбето, от ония кръглите вареле с туч йозгоре, дека са били модерни през седемдесете, па и после, си бумка яката, а Стоимен юя последнуту мастику за таа вечер. У кръчмата имало десетина човека, ама вече понапити.
И те ти го те Ставри Ситнио. Улаза наперен като джинка, сочи там нещо по рафтовете, зима си поръчкята и айде на ньеговата си маса. Баш до кюмбето, усреди оремаго. Ваньо Ребренио се бил понафукал повек и отишел при ньего. Седнал и си подал чашлето напредоска:
– А, наздраве бе, Ставри!
Оня се изврътел на другята стрън и се загледал у таваня.
– Не фел булгаришен! – казал важно и кръстосал крак връз крак.
– Ей, мани се не праи на откачен, да те еба! Кой ше ти поверва, че си забраил езико за два месеци!
– Не фел булгаришен! – повторил урбулешката Ситнио и посочил с глава на Ваньо да се маиня от при ньего.
Тогива от масата у дъното се изпраил Стоимен. За пръв път ората у кръчмата го видели ядосан. Он емоции не показуйел никогиж. Съг обаче чеюстите му се били стегнали, а кокайчетата на пръстете му попуквали, стиснати у песница.
Коги стигнал он до кюмбето, зел машата и спокойно маанал тучо. После резко се обрънал къде озадачено гедащио Ставри, с бръзо движенее му смъкнал каскето йозглави и го запофичил у огино. Па зел та врънал тучо на местото му и се утренчил у Ситнио.
Целата кръчма онемела. Неколко секундечки свите мирвали. После Ставри се осеферил и подскочил като петел на жежки лайна:
– Кво праиш, бе!
Стоимен се засмел, ама само с уста, не и с очи, и се обадил с дрезгавио си глас.
– Аааа, знаял си блъгарски значи!
После си излезнал у декемврийската вирушкя навънка, се едно нищо не е станало. Даже и вефтата си ватенкя не закопчал, да го еба…
Стоян Николов – Торлака

Обичам те, Оряхово!

„Северозападен романь – гъз път да види“, Част 7

Ако ви кажа, че съм имал каквито и да било очаквания за представянето на „Северозападен романь“ в Оряхово, ще ви излъжа грозно. Пък аз обичам да лъжа само красиво, та ще си призная, че в този град бях ходил за последно преди двадесетина години на ученическа екскурзия. Оттогава за него бях чувал само в рубриката за нивото на Дунава в сантиметри по Българското национално радио. От Видин за Оряхово пътувахме покрай Дунава. Слушахме здраво Митко Таралежков, а на мен ми беше забранено категорично да пуша, след като няколко дни по-рано бях изгорил тапицерията в колата на Фенерски. Не ми се и пиеше, нещо странно за мен, пък камо ли при такова музикално оформление. Или може би не? 2015-02-Vidin 113Не, не беше странно, аз се опиянявам от природните красоти повече, отколкото от алкохола. Широката, спокойна и красива река, мудно сновящите нагоре-надолу баржи, отсрещният румънски бряг, покрит с дървета, който аха да докоснеш с ръка… Знаех, че не е така, защото съм добър плувец и съм блъскал дотам и обратно, но майката ми се разката, докато издрапам… Та, те ме опияняваха достатъчно. Нямах нужда от нищо друго. И хищните птици, които прелитаха грациозно над разлатите ниви също ме опияняваха с елегантните си движения. Бях в хармония със себе си и с природата. С всеки следващ ден се възстановявах все повече психически, макар и физическата умора да си се трупаше. Имам фобия от автомобили, това е истината. Може и да е създадена от черните репортажи за катастрофи и кървища, с които ни заливат медиите, може да се дължи и на няколко трагични инцидента с мои приятели от преди години, не знам. Знам, че е така. Чувствам се нервен, раздразнен, когато пътувам с кола. Сега обаче не мислех за това. Мислех за красотата наоколо. За хармонията на природата. За непреодолимата й сила и се зареждах с положителни емоции. Дунава. Нивите. Ястребите. Жена ми до мен, мога да я докосна или целуна, когато си поискам. Исках и го правех често. Фенерски отпред, свеж като репичка, макар снощи да се отпусна здравата и да пийна някое и друго питие отгоре. На представянето във Видин беше и първата му ученическа любов… Трогателно е да видиш как двама човека, които не са се срещали от… сигурно десетки години, се радват един на друг съвсем платонически. И това е успокояващо, хармонично. И Митко Таралежков. От време на време и старо сръбско. Може и да съм рокаджия, но съм израснал с тази музика и не се срамувам да си призная, че сърцето ми започва да бие по-силно, когато чуя Лепа, Драгана, Цеца и там к‘во беше още… DSC_0151   Както казах, нямах никакви, пък камо ли големи очаквания за представянето в Оряхово. Именно затова останах като треснат от гръм. На датата, на която трябва да отбелязваме саможертвата на Васил Левский, ако сме исторически коректни, но това е дълга тема. Домакините се бяха постарали перфектно. Не обичам превъзходните степени, но не мога да спестя, че ми отвориха всички чакри. Изобщо не си бях представял, че в един малък град мога да очаквам подобно нещо. Подходих леко предпазливо, но още в самото начало организаторите разчупиха всичките ми бариери с любезността, отзивчивостта и откровено приятелското си отношение. Нямам думи, с които да им благодаря. Наистина. Мислех, всъщност, мислехме си с Фенерски, че ако дойдат двайсетина човека, ще е успех. Грешка! Зала „Професор Марин Върбанов“ в Художествената галерия беше пълна до капаците. И което е по-важно, беше пълна до капаците не със случайни хора, които просто не са имали какво да правят и са дошли да убият време. А с човеци, които истински се вълнуват и са съпричастни на културата. DSC_0150 Както си беше полупразна, залата се изпълни сякаш изведнъж. Организаторите слагаха нови и нови редове столове, а аз усещах все повече положителна енергия и дружелюбност. Искам специално да благодаря на трима човека. Секретаря на Общината Христинка Цонева, която откри представянето по непринуден, но същевременно вдъхновяващ начин, а и ни подари по бутилка вълшебно вино местно производство. Кмета Росен Добрев, който не само уважи събитието, а и беше изключително непринуден, земен, истински човек, за когото съм сигурен, че работи с всички сили за добруването на Оряхово и Оряховско. Директорката на ОУ „Никола Вапцаров“ Петя Русинова, българка с голямо сърце и убийствено чувство за хумор, която ни подари свой сценарий, получил най-голямата награда на Националния конкурс „За хляба наш…“. Всъщност, искам да благодаря на всички хора в залата. Искам да им благодаря, че са такива истински родолюбци. Искам да им благодаря, че са себе си, че са достойни хора и крепят българщината, че истински обичат Северозапада, въпреки всички и въпреки всичко. Искам да благодаря за искрените усмивки, топлите погледи и здравите ръкостискания. Искам да благодаря и на Оряховската духова музика, която ни позволи да се докоснем до магията на творчеството им. Поканиха ни да послушаме тяхна репетиция в читалището и ни подариха няколко диска с неиздавани хора на Дико Илиев в тяхно изпълнение. 2015-02-Oriahovo 027 Да, нямах никакви очаквания за представянето. Познавах този град само по смътни спомени. Но сега ще повторя: Обичам те, Оряхово! Ще се върна пак там. По-скоро рано, отколкото късно. И за повече време, обещавам! Не на вас, а на душата си, за да я зарадвам…   Снимки от представянето в Оряхово може да видите тук.   Ако ви е интересно какво се случи на останалите представяния от турнето на „Северозападен романь“, тук пише и за тях:

– Предисловие: „Кога нема път, път ше прокараме

– Част 2: „Северозападен романь“, майна!

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“

– Част 3: “Торлака си е за Карлуково открай време”

– Част 4: “РоманЯ у Вратцата”

– Част 5: “Градо и те така те!”

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

Не се удавихме накрай Дунава!

„Северозападен романь“ – гъз път да види, Част 6

Не знам на някого дали му се е налагало да пътува от Монтана до Видин с автомобил напоследък. Е, на мен ми се налага за втори път в рамките на година. Велико приключение, казвам ви, пък вие ако щете ми вярвайте, ако не се лъжа споменах вече нещичко за това преживяване. Европейският съюз с кански мъки ни накара да построим Дунав мост 2. И какво от това?

По този маршрут, между два от трите областни града на Северозапада, могат да минат само рали състезатели със завидни способнисти. Страшно е. Като след бомбадировка. По едно време навлизаш в участък, където не слаломираш между дупките, а избираш по-малката (примерно половин педя), за да не минеш през двете по-големи… А иначе рязането на лентички на бързоразпадащи се магистрали там, някъде на юг, отвъд Балкана, беше първа мода доскоро. Сега сме минали само на тупане в гърдите, ама да не задълбавам в тази тема.

Фенерски се прояви като един превъзходен Фитипалди, ние се подрускахме здравата на задната седалка, гледайки с недоумение тлъстата земя от двете страни на пътя, която рязко контрастраше със селата, през които минахме. Тук-таме някой комин пуши, личи си, че животът доскоро е бил пълнокръвен, но сега кажи-речи половината къщи видимо пустеят. „Така е, природата давала с пълни шепи, но…“. Да, не продължавам, това не е политически коментар, а пътепис за „Северозападен романь“. Видин ни очакваше!

2015-02-Vidin 026

И, в интерес на истината, ние се добрахме до него. Краси Каменов, нашият любезен домакин и зверски талантлив журналист от радио „Видин“, ни беше осигурил уютни стаи в хотелче. Взех си дълъг душ, измих си калните до глезените обувки от чернозема, в който бях нагазил, когато поспряхме по пътя за минутка. И докато да видиш, времето се мина.

Краси беше организирал представянето в една страхотна механа. Някои казват „битов стил“ на едни местенца, които са кичозен, претрупан, бутафорен опит за наподобяване на отдавна отмрелия патриархален уют. Можех да се изразя само с думичката „комерс“, ама нали съм си графоман…

Механа „Мерак“ в никакъв случай не е такова място! Обстановката ме грабна от първия миг, в който влязохме. Масите бяха масивни, да му достави удоволствие на човек да седне със салатите и ракиите, а камината да ти попуква. Иска ти се да гледаш магията на огъня и да вкарваш вътрешен огън в зажаднялата си душица… Но трябваше да потложим малко, домакинът се беше подготвил като един истински професионалист и с Фенерски дадохме две-три интервюта за видински медии, преди даже да успеем да свикнем с обстановката. Така обаче е по-приятно, става по-непринудено.

А после започна и самото представяне. Да посрещнат „Северозападен романь“, мен и Фенерски бяха дошли доста хора. Когато съм център на събитията, си избирам слушател и се опитвам да се втренча в него, защото се притеснявам от хорското внимание, което не е много положително качество, когато една от основните ти цели е точно то.

На представянето във Видин не ми беше нужно подобно нещо първо, защото хората ни приеха изключително топло и дружелюбно, а и организацията беше такава, че да не се натрапва, но да ми е в помощ, дори и само да си помисля нещо. За което горещо благодаря, разбира се!

2015-02-Vidin 062

Иначе нашата си шарена каручка, която дърпаме с Фенерски, я описах толкова пъти, че едва ли е нужно да го правя пак. Той разказва за идеята и реализацията на „Резерват Северозапад“, говорим малко за алманасите, които е издал с големи усилия, на мускули както се казва, със сигурност не е било хич лесно, и за двете си собствени книги и плавно (поне така ни се срува), стигаме до „Северозападен романь“.

Тук следва кратко четене на произволни пасажи от романЯ, а тези истински северозападни българи, които се бяха събрали онази вечер в механата… За миг ми се стори, че ни приемат като хъшове, като радетели за добруването на родния ни край. На общия ни роден край… После си казах наум (доколкото имам, де) „Стояне, стегни се, не се вземай на сериозно“, та минахме на непринуден разговор и подписах няколко книги, по което време разговорът стана още по-непринуден. Защото се гледахме очи в очи и усещах приятелското отношение на видинлии много силно.

И започнахме с неофициалната част. Не сме пили, не сме яли, не сме се веселили, всичко са долни инсинуации, каквото и да ви казват! Само дето огънахме от добро настроение ония масивни, тежки и плътни и здрави като историята и духа на видинлии маси…

 

Снимки от представянето във Видин може да видите тук.

 

Ето какво се случи и в останалите градове по пътя на турнето:

– Предисловие: Кога нема път, път ше прокараме

– Част 1: „Северозападен романь“, майна!

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“

– Част 3: “Торлака си е за Карлуково открай време”

– Част 4: „РоманЯ у Вратцата“

– Част 5: “Градо и те така те!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

 

Ето и медийните ни изяви във Видин:

– Радио „Видин“ излъчи подробен репортаж от представянето в предаването си „Неделник“.

– Интервюта с нас и по телевизия „Видин“.

– А БНТ2 включиха репортажа на видинските си колеги в централната си емисия новини. Ако не ви се гледа целия новинарски блок, да знаете, че материалът за романа започва 14 минути и 20 секунди след началото.

Градо и те така те!

„Северозападен романь“ – гъз път да види?,
Част 5

Аз съм горд жител на Монтана. Един от най-проспериращите градове в цялата римска империя, по времето, когато тя е била пълнокръвна. И аз съм пълнокръвен, когато съм си там. При майка и татко, под тяхното крило. Пък понякога се засичаме там и с брат ми, който също е емигрант от Северозапада, по разбираеми причини…

Въпреки че се самоопределям като говежданин, а живея в Търново, въпреки че имах близо деветгодишна авантюра (минах през ада, така да се каже) по Шопето, в личната ми карта пише Монтана. Не съм си сменил регистрацията и не възнамерявам да го правя.

2015-02-Montana 010

Там живях от пет до осемнадесетгодишен. Там учих, там възмъжах, там преминах първите си инициации. Там се прибирах всяко лято в студентските си години. Там виждах как родния ми край се разпада на парчета. Там се срещах с все по-малко мои приятели от ученическите години. Избягали, прокудени от немотията.

Там в главата ми започна да се ражда „Северозападен романь“. Точно там, на пъпа на Северозапада. Там осъзнах, че срещу родния ми край се упражнява геноцид. Там се убедих, че не мога да върна семейството си в Северозапада, защото може аз да съм мазохист, но не бива да причинявам подобно нещо на близките си. И! О, изненада!

В Читалището на Монтана ми разбиха всички представи на пух и прах. Нямало културен живот ли, Стояне!? Единственото, което няма, е акъл в главата ти! Организацията беше перфектна, ако изключим ранния час, който си е наш проблем, на издателя ми и на мен. В делничен ден представяне на книга не се прави толкова рано, вече ще го знаем. И двамата.

Няма да споменавам имената на всички хора от Културния отдел на Общината, които се бяха постарали да зарадват „Северозападен романь“ и моя милост на родна почва. Няма да го направя, за да не пропусна някого. Само ще повторя, че се бяха справили перфектно. Ама наистина!

2015-02-Montana 067

РоманЯ за пръв път гостуваше (домуваше) в родното място на автора. За пръв път гостуваше (домуваше) в културна институция. Досега бяхме обикаляли с него по всякакъв вид кръчми и „увеселителни заведения“, но в читалня не бяхме стъпвали. Особено в читалня, в която съм прекарал меко казано стотици часове. Бях луд по книгите едно време. Бях едновременно интро- и екстровертен. Обичах да влизам в чужди светове. И сега съм луд по книгите, но май си живея в собствения си свят. Все повече се затарям в него… Но да оставя себе си настрани.

На това представяне бях точно в собствения си свят. В претъпкана читалня. Чувствах се отлично, в свои води. Майка и татко, курсовата ми ръководителка, най-големите ми приятели от онова време, когато се формирах като личност, големи другари от сега. Бяха там… Там бяха…

А аз си бях вкъщи. В Северозапада, в Монтана, в библиотеката. Сред свои хора. Миризмата на книгите ме върна повече от двадесет години във времето.

Седнах, отпих от специалната бутилка с ракия, на която Гери (няма да уточнявам, че ще се влюбите, а тя е щастливо омъжена) беше лепнала фрагмент от корицата на романЯ, и се почна! Разговорът вървеше непринудено, а хора колкото щеш. Смяха се на смешното, навеждаха глави на тъжното, някои дори изтриваха по една сълза… Тогава усетих с пълна сила, че „Северозападен романь“ и аз, скромният му аФтУр с огромно его, сме постигнали целта си.

2015-02-Montana 014

Можеш да бъдеш измислен герой, ако пишеш за аборигените в Австралия или за Лондонската стокова борса, ако те не прочетат какво си сътворил, нали така? Можеш да си Бъфало Бил, когато индианците нямат къде да изкрещят, че избиваш бизоните и те няма какво да ядат, а ти си кралят на деня, но ще си останеш тъпак завинаги. Можеш, спор няма.

Но не можеш да излъжеш когото и да било какво се случва със собствения му живот, с живота на близките му. В Монтана наистина осъзнах, че книгата ми е написана неслучайно. И че не съм я писал аз, а всички хора от родния ми град, от родния ми край.

Аз съм само проводник на енергията, на силата, страховете, въжделенията и мракобесието, с които живеят всеки един ден. На представянето на „Северозападен романь“ в онази читалня, в която съм прекарал стотици часове, разбрах, че съм се лъгал. Има надежда за Монтана! Има надежда за Северозапада! Хората там са силни и стойностни, със здрави корени и вроден инстинкт да оцеляват. Също като мен, също като мен…

 

Още снимки от представянето в Монтана може да видите в албума „Романя си идва у Градо (Михайловград, ако некой не е разбрал)“.

 

Ето какво се случи и в останалите градове по маршрута на турнето:

–  Предисловие: Кога нема път, път ше прокараме;

Част 1: „Северозападен романь“, майна!;

Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата;

Част 3: Торлака си е за Карлуково открай време;

Част 4: РоманЯ у Вратцата!

 Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

 

 

 

Ай ем йор ню год! Ай ем Кавал!

Хелоу, Иран, Ирак ор сам отхер планетс ат ди Ърт. Ю мей тхинк дат Торлако ис райтинг  дис текст, дис факинг, дискастинг шит, бат ю ъъъ-ъъъ аре нот райт! Ай ем юродепутат, ай ем рич енд феймос, ай ем мистъъ Барекоууу. Ай джъст окюшейтед Торлако‘с блог. Ай хев ол ин дис уърлд!

barekov-1

Бифор сам тайм ай уос ин Сиенен ту хаве а едюкйешън, бът ноу, ин факт ай уос  дер  то едюкейт дхем уот ис джурналистикс. Дей тук ми ас а месиа, оу йе! Сом пийпъл  тинкс Кристофър Калъмбъс дискавърд дъ ню континент. Мей би. Бът ай ем дъ конкърър оф дъ ню континент. Ай ем дъ уайт год. Ай ем дъ дон, ай ем дъ сънсет!

Афтер дат ай уос дъ ню политишън. Ай уос дъ нюест политишън, индийд! Ай ем тол! Ай ем смарт! Ай ем вери стронг! Ай кен пуш сикстийн (олмоуст севентийн) килоус он бенч прес машийн! Еври уоман уонтс ми! Еври сингъл уан! Ай толд ю!

Бифор абаут а йър ай тхроу бак май магнифицент кариер лайк а джоурналист, търн бак дъ ъъъ-ъъъ дъ кавал, ю ноу, дис ис а мюзикал инстрюмънт, уит уич, ху, уич, ху… уич ай ентартейнед дъ локал велишънс ин май хоум таун, дъ фиучър кепитъл оф калчър, енд ай бикейм а политишън.

Ай бикейм а грейт, а юропиан политишън. Сам гайс (гейс) мей тел ю дат ай уас баинг воутс. Донт гив а шит то дем! Дей ар лайрс! Ийч уан ъф дем! Дъ пийпъл уос ловинг ми! Дъ джипсийс уас ловинг ми! Енд ай пей дем абаут ту хандред левс. Бат нот фор воутинг. Фор ловинг! Фор ловинг ме (ин май факинг есхоул)… Бът дис ис анадър събджект. Дей ар пуур енд нийд сам левс. Ай нийдс воутс. Со, уи меид лав. Вери фрийки лав, бат лав.

Енд хиър ай ем, ин Юръпиан парламент. Хиър ай ем, уит шатаптед маут. Ю уър уорийд ай донт спийк фрикуънтли ин дъ парламент? Ю тинк дис ис бикоус ай донт ъндърстенд дъ лангуич? Ронг! Май маут кент би шатаптед. Уен дей инклуудет ми ин делегейшън, уич уил го то Иран (Ирак, ай ем нот шуър), ай риалайз дат ай маст тел, но, ай маст шаут то дъ уорлд май ъпиниън!

Соу, сий уот ай хев дан!

РоманЯ у Вратцата!

„Северозападен романь“ – гъз път да види?
Част 4

Към Враца тръгнахме каталясали. А беше самото начало на турнето. Всъщност, основно аз бях каталясал, останалите от групичката си бяха сравнитено във форма. Моята умора обаче се натрупваше все повече от ден на ден. Не очаквах да е така, какви ли не неща бях си причинявал през живота си, без да има особени последствия и имах самочуствието, че съм не от жИлЕзУ, а от стомана. Но последните две години на безсънни нощи и постоянно блъскане „като вОда у брег“, в комбинация с рязкото намаляване на физическите упражнения, диаметрално противоположното засилване на пиенето и пушенето, грижите около тримата ми сина, срещите и разговорите с много хора по стотици теми, малкото спане, многото писане (най-лошото – не основно на литература, а наемнически труд само за битийното), ми се струпаха накуп, пометоха ме, както лавина помита храст клек на каменист сипей.

2015-02-Vraca 007

Бях в някакъв унес. Ушите ми бяха заглъхнали. Носът ми беше запушен. Буквално усещах как подпухвам и се подувам с всеки изминал ден. Имах сърцебиене, което не ми се е случвало почти никога. Нямах физическата сила и енергия, които винаги са ми били присъщи и съм се гордеел с тях. Климатиците ме доразмазаха. И в колата, и в заведенията, и в залите, където ходихме. Липсата на всякакво движение, макар и да минахме 2000 километра на колела, замалко да ме довърши. Психическата умора беше по-голяма дори и от физическата. С две думи, бях развалина, а все още правихме първите стъпки на турнето на „Северозападен романь“. Разбира се, по стара своя традиция, не взех никакви мерки. Да, ама Фенерски и жена ми взеха…

Имаше другарски съд в колата. Как, какво, защо… Защото аз наистина си се сривах и не бях на нивото, на което съм обичайно. В нито едно отношение. Торлака в мен обаче си сложи приказките им на дедовия и си поръчах нова ракия в заведението, в което Фенерски ни заведе, за да убием времето до представянето, тъй като пристигнахме много рано във Враца. И тогава се осеферих, да се еба.

Осефери ме саламурената чорба, която е специалитет на това същото заведение, а и на Врачанския край като цяло. Започнах да дишам с пълни гърди. Всяка следваща лъжица вливаше все повече сила в изтощената ми душица и омекналите ми мускули. Името на ресторанта нямам намерение да споменавам, защото целта на този пътепис не е да прави продуктово позициониране. Е, ако изключим „Северозападен романь“, но това трябва да е ясно на всички, не се срамувам да си го призная.

Само ще кажа, че се намира в подстъпите към Вратцата, местност, която ми е сред най-любимите… примерно пет, не съм правил официална класация дори и за себе си, в цялата ни родина. Пред живописността й пасти да ядат всички скали на територията на България, пък и повечето извън страната ни.

Бях се подлютил здравата със саламурената чорба, тъй като я поръсих обилно със стрити люти чушки. Сополи и сълзи ми потекоха, направо. Отвориха ми се чакрите. Затова излязох навън и загледах Вратцата. От която идва и името на този град със силен дух, слаби управници и величаво минало.

Знаете ли как изглеждаше Вратцата? Това с думи не се описва, колкото и да се правя на умел разказвач. Порта между два свята. Порта между мощта на торлака, на българина, на човека в мен и вътрешните ми демони, които бяха започнали да вземат превес над душата ми. Тази битка е отдавна и е до живот, знам си го. Високите скали, по които съм се катерил преди близо двадесет години, бяха обгърнати в тежка февруарска мъгла. А вятърът, вятърът… Той от време на време раздухваше тлъстите талази и показваше цялото великолепие на Вратцата. Под краката ми хрущеше сняг. Твърд, чист, проблясващ при всяка оскъдна поява на вездесъщото слънце. Заредих се. Поне за няколко часа… Дойдоха ми като амброзия. И саламурената чорба, и Вратцата…

2015-02-Vraca 010

Пак в колата и айде в самия град. Паметникът на БотЙОв (той така се е писал, и аз така го пиша, хич не ме интересува какво казват ония от БАН), величественият Балкан зад него, неповторимият дух на Враца и красивите й жени, които винаги виждам по време на разходка в този град, един от любимите ми, ми вдъхнаха още сили. А такива ми трябваха, защото ми предстоеше интервю с една от най-силните жени, които съм срещал през живота си. Мария Димитрова от „Зов Нюз“, вестникът, глобен от комисия, която няма нищо общо с медиите, само за да се легитимира сриването ни във всички международни класации за свобода на словото и да се затворят устата на неудобните.

И Мария ме зареди с положителна енергия. Отпуснах душата си, казах едни от най-съкровените си неща. Почувствах я близка. Псувах пред нея, почти се разплаках, когато ставаше въпрос за родния ми край… Смях се на северозападното й чуство за хумор и бях съпричастен на медията им в неравната битка с кретенията, завладяла цялата ни държава, не само родния ни край.

2015-02-Vraca 015

Времето мина неусетно, започна да се свечерява в този мрачен, мъглив и студен ден. Клуб „The stage“! Литературно представяне в рок заведение ден след Трифон Зарезан не звучи сериозно, нали? И не беше. Беше просто една приятна сбирка с приятели на „Северозападен романь“. Получи се спокойно, неформално, разчупено, махмурлийско. Все пак книгата ми за пръв път отиваше в областен град от региона, в който е родена. От който е изтръгната със смях и сълзи… Въпреки категорично неподходящия ден за литературно представяне и необичайната обастановка, всичко мина повече от добре. Поне през моите възприятия, някой би могъл да каже, че е било пълен провал…

Хареса ми как хората се бяха отпуснали и колко сърдечно се държаха с мен и с романа ми. Харесаха ми топлите им думи и ръкостискания. Хареса ми, че ме приемат като свой, макар и враждата (поне на думи) между Враца и Монтана да е отколешна.“Виждали ли сте къпана врачанка?“; „Какъв град сте вие бе, Мала Кутловица?“. И така нататък. Хареса ми, че се радват на думите ми, че са съпричастни на словото ми… Какво повече може да иска един писател?

2015-02-Vraca 031

Хареса ми, че и баща ми беше там. Хареса ми, че докато Николай Фенерски четеше откъси от книгата, в които се говори за геноцида спрямо родния ми край, в очите на баща ми имаше влага, също както и в моите. Хареса ми, че след представянето се прибрах в Монтана, легнах в легло, в което съм лежал и преди петнадесет години, а междувременно майка ми ме посрещна, целуна и попита „Стояне, кога да слагам за ядене?“.

Хареса ми…

 

Още снимки от представянето във Враца, може да видите в този албум.

 

Интервю за врачанския „Зов News“: „Здравият ни корен все още ни държи“.

 

Ето и какво се случи в останалите градове по пътя на турнето:

Предисловие: „Кога нема път, път ше прокараме“;

Част 1: „Северозападен романь“, майна!;

Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“;

– Част 3: “Торлака си е за Карлуково открай време”.

Част 5: „Градо и те така те!“

 Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

 

 

 

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑