Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

септември 2013

Четиринадесет точки, ама не на Удроу Уилсън*…

030768159-big

След близо сто дена протести дори и витаещите в някаква паралелна реалност политически върхушки май започнаха да проумяват, че ще трябва поне малко да посмекчат дебелокожието и безочието си. Отчети за работата на правителството, извинения, катарзиси, разни други лъжи…  Разбираемо, искат да запазят конфортните си местенца в партийните централи и Народното събрание.

Разбира се, те са си дерибеи, всички знаем, и им се ще да управляват като другаря Сталин, но за тяхно съжаление времената са други. Затова гледат, според силите си, да орезилят протестиращите и да ги изкарат шайка безмозъчни полуидиоти, която няма никаква представа какво прави на улицата. С други думи, недоволните само мрънкат, ама не предлагат нищо градивно. Това само по себе си показва, колко са изтрещели нашите политически елити, защото покрай пърформансите и циците в протестите се чуват и редица идеи, които не са блянове на лунатици, а мерки, отдавна изпробвани на практика по други географски ширини, при това с отлични резултати.

Без да претендирам за изчерпателност, представителност или за пределна точност, ми се иска да обобщя част от тях, белким някой от политиците ни успее да вникне поне в част от това, което казва Улицата. Знае ли човек, надеждата умира последна…

  1. Промяна на избрателната система

Никой, освен политическите елити, от които ни се доповръща през последните 24 години, не иска в Народното събрание да влизат пълни анонимници, които партийните централи блъскат в предизборните листи, за да могат лесно да им дърпат ушите и да ги водят по „правилния” път. Дали избирателите да получат възможност сами да подреждат кандидатите, преди да пуснат бюлетината? Дали чрез граждански квоти или посредством друг вид деятелност? Това трябва да е въпрос на обществен дебат, а не на законотворческия гений на Мая Манолова, която пише ли пише нов избирателен кодекс. Май й се иска да я приемем като един съвременен хилендарски монах, но здравомислещите българи са уморени от тайнствата на поредица управляващи, които постоянно ги убеждават, че народът не разбира какво е добро за него и някой месия трябва да се намеси.

  1. По-нисък праг за влизане в Народното събрание

На никой не му пука, че вие (политици, олигарси и мафиоти) държите да си запазите порочния модел за разпределяне на политическата бохча. Знаем, че бихте дали всичко, за да задържите статуквото и да се влачите като свински черва из кулоарите докато свят светува, но на нас това не ни харесва. Намаляването на процента гласоподаватели, нужен, за да се влезе в Народното събрание, наистина ще означава, че в него могат да се прокраднат и разни откачалки и парашутисти. Това обаче хич не ни плаши, защото и сега си ги имаме. Важното е, че възможност да им се чуе гласа и реално да учасват в решаването на съдбата на България ще получат и нови хора с нови идеи. Всички нови лица и идеи по презумпция са по-добри от това, което имаме до момента!

  1. Електронно гласуване

Струва ми се, че това е най-големият кошмар на управляващата клика (нямам предвид само Орешарски и Сие, а всички, докоснали властта през Прехода). Всички без изключение бягат от по-грамотната и модерна част от обществото като дявол от тамян. Затова и разчитат на незаинтересоваността на представителите й от политическите каши, която често е основната причина те да не се редят на опашките пред урните. Виж обаче, ако се гласуваше и през Интернет, а не само по начина, по който това е ставало и в Древна Гърция преди 2500 години, голяма част от споменатите хора биха упражнили правото си на вот. А също и българите в чужбина, които доста често решават да пропуснат изборите, вместо да бият три дена път с камили до най-близката избирателна секция.

И тогава структурата на Народното събрание току виж се променила драстично. Може и да намалее значението на отворените чували с бюлетини, които се разнасят насам-натам на всички избори; може и да нямат толкова голямо значение купеният и етнически вот, продажните избирателни комисии и неколкостотинте хиляди „бракувани” бюлетини, подредени чинно и подготвени за извозване по места…

  1. Референдуми до дупка

Всички важни въпроси в държавата трябва да се решават с референдуми. Политиците, които роптаят колко скъпо би било това, да погледнат горното. Въведете електронното гласуване и няма да е толкова скъпо, а и, като се замисля, всяка цена си заслужава. Ако имаше референдуми, нямаше да се случат нито Виденовата зима, нито Костовата приватизация, нито Куневите затворени реактори, нито царската реституция, нито Станишевите заменки или Бойковите монополи. Ето, направихме си едно референдумче и не успяха да пробутат на народа ни (на брой колкото половината население на Ню Йорк) втора атомна централа… Засега…

Разбира се, за да има повече референдуми, трябва да се намалят драстично необходимите за предизвикването им подписи. Да, това ще доведе до организирането на референдуми за откровени тъпотии, но такава е цената на демокрацията и пътят към развито гражданско общество. Другото е „ЦК на БКП постанови, че народът единодушно желае…”

  1. „Изтърсване” на избирателните списъци

От самото начало на беглата ни демокрация из публичното пространство, сред политолози, социолози и дори сред политическите елити съвсем открито се говори за някакви „мъртви души”. Става въпрос за хора, които не съществуват, но чудодейно гласуват на изборите, накланяйки везните в „правилната” посока. Всъщност, доста яко ги накланят, защото се говори за между половин и милион и половина гласоподаватели фантоми. Да се чуди човек, защо никоя партия не се е заела с този проблем, когато се докопа до властта. Явно всички в голямата политика имат изгода от това шизофренично състояние на нещата. Народът обаче определено няма полза от съвместното съществуване с разни призраци…

  1. Полеви тестове за наркотици за всеки кандидат-депутат

Това май не съм го виждал сред исканията на протестиращите, но се изкушавам да го включа, защото имам „обосновани предположения” (Цв. Цв., благодаря искрено за спиращото дъха словосъчетание), че един сериозен процент от управниците ни се друсат, и то здравата. Едва ли е нужно да обяснявам мотивите си – дрогата е незаконна, пристрастяваш се към нея, ставаш неадекватен, параноичен, агресивен…

Освен това задължителните тестове за наркотици ще откажат много престъпници от добрата стара схема „Като стане напечено, се кандидатирам за депутат, за да имам имунитет”. И не само за Народното събрание, смятам, че за заемането на всички висши постове в държавата и местната администрация, тестването за наркотици трябва да е задължително условие.

  1. No more Държавна сигурност!

Дойде ни до гуша от вашата Държавна сигурност, господа политици, „бизнесмени”, администратори! Отваряйте всички шибани досиета (ако все още са останали такива) и моментално да забраним хората, които имат такива, да заемат каквито и да било висши постове в централната, местната администрация и структурите, боравещи с поверителна информация. Нищо, че било дискриминация. Когато има желание, винаги може да се намери правилната формулировка.

Не е възможно да се гради каквато и да било демократична държава с хора, които са възпитавани да подслушват, мачкат, унижават и всяват параноя. Макар и да не съм песимист обаче, знам, че това няма да стане. Поне не скоро. Политиците не могат да застанат срещу BIG BOSS. Все пак ДС разпределя баницата, а ние, обикновените хора, ще си патим здраво точно дотогава, докато не успеем да преборим тези, които създават от политическия и икономическия живот нa страната една гротеска.

  1. Електронно правителство

Самодоволни некадърни чиновници, безкрайни разрешителни режими и бумащини, корупция, саботиране на предприемчивите българи… Товa внушение е много по-близко до родната действителност от описанието на каквато и да било европейска структура на държавен живот. И това може да се промени много просто – с въвеждането на електронно правителство. По този начин сблъсъкът между бизнеса и администрацията ще е максимално облекчен, парите под масата значително ще намалеят, а тоновете документи, които всеки, имал неблагоразумието да започне собствен бизнес, трябва да носи от гише на гише, ще бъдат заменени с едно натискане на “ENTER”.

  1. Възмездие за крадците!

Може и да не звучи много по християнски, но хич не ми пука. Всички приватизации, заменки, концесионни договори, огромни богатства, трябва да бъдат проучени до зората на Прехода (а защо не и преди това!?) и виновните за нарушаването на държавните интереси да влязат в затвора. Всички знаем, че това ще стане трудно и в най-добрия случай частично, но по-хубаво така, отколкото както сега. Трябва обаче да освирепеем още повече, след като на фона на всички Бат’ Сали влиза в Народното събрание, а не в затвора, разбирГаш ли?

  1. Протекция за българските селскостопански производители

Някои хора щом чуят подобна идея, веднага скачат като ужилени. Как можело протекция в Европейския съюз на равнопоставеност и разнообразие!?

Но не се подвеждайте: те са от онези, които имат я каналче за внос на македонски домати, я десетина сергии с безмитни турски камби на Женския пазар, я цехче за преетикетиране на украински картофи, за да станат “Made in EU”… Механизми за защита на родното производство в европейските държави колкото искаш, само трябва да се препишат и приспособят към родната действителност. И едва тогава може и да ви повярваме, като се биете в гърдите, че ви пукало за българина..

  1. Обстоен анализ на концесионните договори

По стар български обичай всяка следващо правителство се хваща за главата и си скубе косите пред медиите, оплаквайки се от скандалните концесии на предишните управляващи. По още по древна традиция обаче всички „разкрития” си остават само на думи, делата срещу виновниците се прекратяват поради липса на доказателства, а концесиите изсмукват богатствата на страната ни срещу мизерни стотинки.

Едва ли обаче има някой, който да вярва, че въпросните контракти са толкова „железни”, че нито един от тях да не може да се разтрогне без космически неустойки. Дори и така да е обаче, трябва да се направи списък на ощетяващите страната концесии и да се следи всяка една възможност те да бъдат прекратени или поне да бъде оказван засилен контрол върху собствениците им. И да се въведат механизми, които да прекратят нови подобни крадливи сделки.

  1. Широк обществен дебат на тема „А сега накъде?”

В момента България се лута между миналото, настоящето и бъдещето като пияна кокошка и никой не може да ме убеди, че се работи сериозно по всички гръмко промотирани и изпълнени с лишени от смисъл високопарни изрази стратегии и планове (последният от които Орешарски обнародва преди няколко дни). Благодарение на това, че близо четвърт век ни управляват единствено клонинги на БКП, ние не можем да се ориентираме твърдо към определен цивилизационен избор. По тази причина нямаме истинското уважение на никой от важните играчи на световната политическа сцена. Подозират ни, че сме руски Троянски кон в ЕС, че сме развъдник на престъпност, трафик и беззаконие и какво ли още не. И в повечето случаи са прави. Необходимо е да се концентрираме върху няколко простички цели, за сме ефективни. Разбира се, всичко отново ще се превърне в голи думи, ако не се работи последователно и принципно, макар всички хубави думи у нас да са тотално девалвирали и лишени от стойност.

  1. Спиране на изчезването ни като нация

Ако само ще си говорим празни приказки, няма никакъв смисъл. То няма смисъл и да се счупим от работа в името на прогреса на България, защото даже и според оптимистичните прогнози след 200 години етническият българин ще е като Йети – всички са чували за него, но данните на малцината, които твърдят, че са го виждали, са твърде противоречиви и несигурни. Трябва да се спасим от физическото изчезване, защото все се хвалим, че в много неща сме били първи, да не станем и първият изчезнал съвременен европейски народ!!!

Ако не се стимулира възпроизводството на образованите и предприемчиви млади хора, ако не върнем младите български семейства от САЩ, Италия, Гърция, Англия и къде ли още не, след някое и друго десетилетие някой екстравагантен милиардер ще построи луксозен парк, където посетителите ще могат да видят последната двойка българи…

  1. Оставка на правителството на Пламен Орешарски

Не е възможно да сте толкова тъпи и глухи, че да не проумявате, че след Делян Пеевски, Емил Иванов, Бейхан Дуран, Данов, Тихолов, Писанчев, гореспоменатия Бат’ Сали, „Белене” и единия милиард дълг, който взехте на наш гръб, за да кърпите бюджет, за който най-ортодоксалните финансисти на МВФ в казват, че няма нужда от кърпене, едва ли ни трябва друга причина, за да искаме да си занимавате по най-бързия възможен начин. Единственото положително в управлението ви е, че в момента едва ли е останал българи, който да не е разбрал, че се пише „оставка”, а не „оТставка”…

*Четиринадесетте точки на Уилсън представляват пакет от мерки, предложени от американския президент Удроу Уилсън в края на Първата световна война, чрез които да бъдат установени нови правила в международните отношения и да бъдат предотвратени нови глобални милитаризирани конфликти.

„Северозападен романь“, Глава пета

Коги Братан се прибра у тех с три кутии цигари поди мишница, Юбица го пострешна още на вратничката. Беше се у’илила от уше до уше и пра’еше едни стойки и физиономии, притрепкваше с очи като плъй у брашно, трошеше китки. Мани мани…

Она знааше, че е у неизгодна позиция, ама толко’ беше ‘юбопитна, че не може да се сдръжи и тръгна урбулешката къде целта си.

– К’во пра’иш, батко? Къде беше? Кажи де! – гласо й беше толко’ лигав, че Братан с кеф би я пратил на куче у гъз, ама не и днеска. Днеска сакаше да а тормози и да а кара да се гръчи. Требваше да а претроши.

– ‘Одих къде си имам работа! – Чворо най-безцеремонно й фкара едно рамо и я подмести на един метър от вратницата. После заджапа по пътеката къде къщата, без ‘ич да му дреме – К’во има за яденье, че съм гладен, та не мо’е да гле’ам?

– Опръжила съм ти мекички, баце! – Юбица го настигна и пак завре уилената си мутра у носо му – Млого са благи, с медец, баш кък ги обичаш…

– Добре си напра’ила! – Братан я отмести за втори път с рамо и отвори външната врата на къщата – Ти поне мекици мо’еш да готвиш, да го еба…

– ‘Ли? – изчурулика Юбица – Да ти турим ли?

– Ама они не са ли на масата, ма, шашло!? – окна из’еднъж Чворо и се закова на место – А като се ожениш, кой ше те тръпи такава неументна, ма!?

– Я мислим да се не женим, баце! – Юбица пак го задмина и му се улендзи от средата на калидоро – Ако се оженим, кой ше те гледа, коги одрътеаш?

– Ше се намери кой, Юбице. Ти мене недей да ме мислиш… – Братан я изгледа некак вепърски, извръте се и зак’ючи външната врата, а после мушна к’ючо у джобо на доченото си палто.

– Абе, баце, к’во пра’иш бе!? – она се изстъпи назаде и се облегна на стената, ‘се едно сакаше да намери к’во да я варди.

– Беги сложи мекиците на масата, ше ти ка’ам к’во пра’им…

Юбица не чека втора покана. ‘Се едно беше ви’рушка се развръте из собата и Братан още не беше седнал на столо, коги пред ньего бе’а подредени една средноголема тенджура с 20-30 мекици у ньеа, пол’вин чиния мед и едно двулитрово ПВЦ шише с бира. Чворо усещаше, че Юбица я беше стегнала невидима ръка за врато, ама ‘ич не бръзаше да й ка’е к’во е намислил. Т’ва беше час’ от тактиката му да изле’е наглава с ньеа.

Преди да ка’е к’во и да било, Братан умете 5-6 мекици с половината ПВЦ-етка, ама не натискаше млого на медо. Като м’яскаше ‘се едно шопар на плъна копаня, Братан фръгаше по едно око на сестра си. Голем кеф му пра’еше, че она стоеше у средата на стаата с ръце, сплетени отпред на престилкята като некоа ученичка. „Чеки да видиш ти мене ли ше срамиш, уруспио ниедна”, рече си на акъл Чворо и побутна къде ръбецо на масата чиникята мед.

– Прибери тоа мед, скоро ше ни потребва… – каза он и изгледа сестра си изподи рошавите си вежди.

– Зак’во ни е бе, бакю? – пита машинално Юбица – ‘Ли имаме мед колко’ сакаш…

– Макя, ние немаме, ама… – Братан се плесна шумно по челото, ‘се едно е забра’ил да иде на ‘юбовна среща с Моника Белучи. После пак придръпа чиникята с мед къди ньего си – Абе, верно, бе! Он свекъро ти ‘ли има близо дваесе кошера. Ше има за благата рикия на сватбата…

– Кой!? Коя!? Кое!? – Юбица изрева на умрело. Ама верно, да а беа наденали на мотовилка, па немаше да избреца така.

– Свекъро ти… Благата рикия… Сватбата… – Братан сплати една мекица одве, натопи я у медо и я убута целата у мундзата си, като джвакаше насила бавно, без ‘ич да му пука, че сестра му се чу’ства като гергьовско ягне на чеверме. След къди две-три минути рече – Ше те женим, я съм забравил да ти ка’ем.

Юбица се извръте покрай ньеа си и се юрна къде вратата със све сила. Братан обаче беше една стъпка напреде и я сепна резко, без да мръда от местото си:

– Къде, ма!? – она замръзна на место – ‘Ли помниш, че зак’ючих?

Юбица веднъгически смени стратегиата и се фръли у краката му, като го сграби за глезеньете ‘се едно умрел дуня.

– ‘Що така бе, баце!? – почна она да мучи, ама Братан не беше баш сигурен, че реве, ‘що а знааше к’ъв е гявол – К’во съм ти направила, бе!? Ти ми съсипа младос’та, бе! Живото ми затри! Умори ме млада и зелена! Ше ме заробиш с некой урунгел, да ми троши кокаяците ‘секи ден, да се прибира мрътво пиян, да ебе къде к’во фане и да ми донесе една торба болести… Да народим един буюк дечурлига и да ме обика’ят по цел ден ‘се един вид дират макье си…

– Ти ше си нги макя ма, шушумиго! – брат й рапна по масата и удари голем глъток бира. После смачка празното шише и го метна у дръвнико – А, да даде господ поне три-четири диванета да народиш…

Братан се беше улабил от т’ва, че сестра му беше подивела от мъка и ‘ич и не можа и да мръдне, коги она се фръли къди масата и фана ножо за ‘леб. После бръже отскочи назаде и добре железото у гръцмуньо си. Т’ва веднъга преобръна разпределяньето на силите, що Чворо трепереше нади сестра си като орлица.

– Маани си тоа нож от гушата, ма сбръканячке! – у гласо му обаче се усещаше молба, а не яд.

– Нема! – Юбица веднъга усети, че е преебала брато си и тропна с нога по душумето – Докъде се не заклънеш у макье ни, че нема да ме жениш! Иначе ше се зако’ям те тука те, да ми фръчи кръвта и да омаже целата соба, къде съм се учувала у ньеа от една мръвка месо!

– Ше те оженим, що ми се смеа целото село, що си бахти курволетината! – пробва се да се запне Братан, ама у главата му вече се моташе друг план.

– Нема да ми викаш така! – Юбица отлепи ножо от врато си и замаана с ньего къде Братан – Я обичам да ми викат сек’ви работи, ама само коги се ебем. Тогива ме възбужда, ама иначе ме дразни, па дебре ли от тебе!

– Ше ти викам к’во сакам! – процеди през зъбе Братан и се приготви да действа.

– Нема! – Юбица стана още по-смела и замаана с ножо, като напра’и една крачка напред.

Т’ва и чекаше Чворо. Он се муана поди ръката й, нищо че беше метър и осемдесе’ и сто и десетина кила и й извръте такъв шамар, че на Юбица й светна преди очите. После още по-пръгаво я фана, та да се не свлече като чувал гнили круши у краката му. Ножо беше отфръкнал у ъгъло и трепереше със звук на жужаща пчела, що се беше забол у душемето.

Братан я прифана през кръсто и колената и я занесе у другата стаа, къде спеше она. После я тури на леглото и се загледа у ньеа. Сестра му дишаше спокойно, ама явно беше загубила съзнание. Сеги беше моменто…


„Северозападен романь“, Глава четвърта

Коги Братан Чворо отвори едното око и се поогледа, тамън беше тръгнало да се развиделева. Он така обичаше – седаше да пие горе-доле рано, нафукваше се като див змей горянин и си легаше да спи. По тоа начин ‘ем се пра’еше на дръво кък си требеше, ‘ем дзаран мо’еше да стане с кокошките и да си свръши некоа работа. А он работа имаше и отгоре.

Требваше му само едно примигванье, та да прецени обстановката. Кък обикновено, се беше гътнал от столо право на кревато с продънена пружина и беше се опростил кък си беше с дре’ите, без да маиня чръгата, къде покриваше чарфафете. И вкусо у устата му беше обичайнио – ‘се едно нощеска там се беа умъкнали млогочленно семейство порове, беа се изсрали и после беа умрели. Размръда се леко и усети, че левата ръка му е сфаната. „Остаревам” помисли он, ама не зар’ди ‘и’ядите иглички, къде пробожда’а маицата му, а що вече млого пъти подред се събуждаше ‘се у та’а поза, ‘се с тоа вкус у джуру’яко и с изтръпнала ръка, що спеше ‘се на една стрън и я притискаше. За ньего навико беше равнозначен на одрътеванье и, я би’ казал, че е абсо’ютно прав, да го разклатим…

Даже не стана нужда да си разтръква очите, а само се протегна къде масата и отлепи менчето. Като го поразклати, остана видимо доволен. Пак по навик беше оста’ил рикия баш колко за един фасец. „Само да съм си запазил и цигара”, помисли си Братан, ‘ма знааше, че нема да се разочарова. От къде годин’ беше укротил ‘сичките си бурни страсти и действаше като машинка.

С пъшканье се надигна до седешком на изкорубенио креват, без ‘ич да му пука от недоволното му скибуцанье. Извади последнио фас от кутиата, запали го и дръпна като невиждал. После отпи глъток рикия и изсъска блажено, ‘се едно беше олабил.

След нема и петна’есе’ минути Чворо вече връвеше по обраслата с капиняк алея покрай барата, забил глава у земята. Гле’аше да го не срешне некой, ама знааше, че нема такава опаснос’. ‘Ората и у селата вече се бе’а умулузили и работливио се’янин, къде се ‘дига с пръви петли, беше останал у царско време. Не на гнусарете НДСВ, а у царско, преди да се яват комунетата.

Братан беше се замислил, та си е ебало макята. Свръна покрай ‘лебарницата, префръли се през барата по мосто до големата топола, дека сестра му и Свилко се бе’а сгнявили за пръвица и се загледа у училището, къде му остана отдесно. У шашавицата му нахлу’а споменье от децвото му. „Закри’а го, да им ебем маменцето, да им ебем. Дечоро бил малко. Е, още по-малко ше става, като нема къде да учат.”

– Здрасте, Муфта! Къде е сино ти? – Братан си отвори вратницата и улете, се едно си беше у бащинията.

– Пак ли нещо е напра’ил, бе!? – отвръна Данчо и продлъжи да упрега магароко – Ше му скръшим вратняко, да се маане!

– Не а напра’ил нищо, мани човеко! – плесна го по кокайестата гръбина Чворо.

– Зак’во ти е тогива? – Муфтата го изгледа буцунешката изподи вежди.

– Ше разбереш, само да прика’ам пръво с ньего – издудня Братан.

– Беги го дири при баиро нади старио козарник. – маана с ръка дрътио – Отк’во си пада на врато, отоди сека дзаран преди слънцето да пъкне там и гле’а като пресисал у оня големио цер, къде расте на връ’о. Седи по турски къде час и се пули. К’во гле’а, ни съм  питал, ни ме интересува… Поне по т’ва време съм спокоен, че не връши некоа дивотиа, да еба…

– Айде, връши си работата, я ше и’ем да го вием – Братан пойде къде врътницата.

– Кажи зак’во ти е, бе, кв’и са тия тайни?

– Де мирни, бе, ти толко’ бръже ли си се родил, да те заеба у слеченио дирник! – сопна се Братан – Йоще довечерка ше до’ем да ти каам к’во съм намислил. И за тебе е добре, и за мене е добре.

– Кой знаа к’ва световна глупос’ му е забръмчала у шашавицата – прошъпня си замислено Муфтата и изеднъж окна – Дий, Марко, да ти ебем маменцето мило родно, да ти ебем!

– Ма, тоа изклесяк верно е тука бе! – изсумте запъхтено Братан, додека се кикерчеше по баиро.

‘Сичко беше кък Муфтата каза – Свилко седеше прекръстачил крака у глезеньете, беше опрел ръце с дланите нагоре на колената и гле’аше като улав у коронята на церо. К’во „като улав”, да се ебем и мене си? Он си беше улав.

– К’ви ги връшиш бе, Свилка? – опита се да изгле’да друже’юбен Чворо и се тръколи на ливадата като брез бивол у локва юли месец – Не съм те виждал от к’во те извадих да се не удавиш у Женскио вир. Ама и ти си един уръф’як… Мо’е ли у тоа гьол да се забъкнеш с вода, да те ебем у дре’ата, да те ебем?

Братан почека минута-две докъде му се успокой дишаньето, ама срещу неьего ни звук, ни стонь. Свилен седи и не мръда, като ‘се едно го обикаят стръшейе и се удзерепил у т’ва дръво, де че ли е видел макье си.

– Ти чуеш ли ‘секи ден бе, сътвер!? – окна колко мо’е Братан, ама веднъга се усети, че требва да действа с вазелин, ако сака да уврътоли другио у кълчищата, къде му беше нагласил.

Зат’ва Чворо пак се опрости на по’яната и зачека, като само си попцувкваше между зъбе. Не бе’а минали и три минути, нищо че Братан си мислеше, че е чекал поне пол’вин час, коги Свилен, без да ка’е нищо, се рипна от местото си и се спущи по врълото като сръндак.

Те тука да ви ка’ем к’во му се врътеше из сбръканото канче на тоа вепър. Он ‘сека дзаран седеше на тоа баир и зяпаше кък слънцето се ражда на хоризонто. ‘Ич не знаеше ‘що, ама т’ва беше единственото време от деньо, коги се чу’стваше спокоен и на место. Седеше, докъде слънцето се завреше баш у средата на коронята на тоа цер и спущеше един лъч къди челото му. С годините се научи кък требва да се мести според датата и сезоня и беше станал като строителете на Белинташ и Стоунхендж, да му се изфръли пръч у левото уше.

‘Одеше на баиро ‘секи ден, без изк’юченее, от моменто, коги го пущиа от болницата, след като го позакрепи’а от инциденто с висилкята. Нема лете, нема зима, нема дъж’, нема снег, нема ветър, нема пек. Щом пойдеше да се съвиня, Свилко си фащаше ташаците поди мишница и ‘ айде на баиро.

И днеска за пръв път некой сбръкваше теферичо му. Но само дзаран поди церо мозъко на Свилен работеше що-годе като ‘ората, зат’ва он си помисли, че Чворо е дошъл да му рипа на бой, що ебе сестра му. Таа мисъл обаче мина некъде у перифериата на съзнанеето му, що го беше завладел вселенскио покой, да еба. После рече, че не ще да се разпраа с Чворо, що нема к’во да си ка’е с ньего и зат’ва се сбръзи надоле по баиро. Приказката на Братан обаче го закова на место като се едно се беше ударил у зид.

– Чеки, бе, не бой се, нема да те бием!

Свилката беше готов да рипне на бой на ‘секи и за ‘сичко.

– Ти мене ли да биеш, бе, склепаторен!?

Като виде кък другио е свил пес’ници, Чворо побръза да свали напреженеето. Не, че го беше стра’. Он беше се бил на центъро на горньото село с поне дваесе човека на сборо и пак се не беше дал. Само че сакаше да му станат работите.

– Не, бе, сбръканяк, к’во си ми се удръвил, да те ебем у калците! Не щем да те бием, сакам да те женим.

– Да ме жениш!? – ръцете на Свилката на моменто увисна’а като мокри комбинезоне. Гласо му иначе беше провлачен, манко като на дебил, ама съга си личеше, че се е развлънувал, да го положим зади врато – За коя, бе, недоклатен?

– За Юбица… – фръли бомбата Братан и зачека, фнимателно загледан у очите на другио.

– За Юбица!? – повтори Свилен и протегна ръка да подири на к’во да се подпре, ‘що му светна преди очите, кък коги се беше изпущил от висилката – Ма она а млого ‘убава, бе…

– ‘Убава е, верно… – Братан беше доволен накъде тръгна’а работите – Ама млого те арексва. ‘Секи ден ми надува главата „Я млого го арексвам, а он ми не обръща внимание”…

– Кък да й не обръщам внимание… Я съм я…

– Кво си я? – Чворо се изрепчи и почти залепи чело у носо на Свилката.

– Нищо, нищо… – оня повече се засрами к’во е щел да ка’е, отколко да се стресна от зъбеньето.

– Кък и да е… – Братан се дръпна. Видеше се, че е доволен – Сестра ми разпра’я, че само за тебе мисли, не мо’е да спи, коги па заспи ви сънува кък тръчате къди залезо, фанати за ръце през нек’ва по’яна и се смеете като улави. Пита ме дали ше прика’ам с тебе, ‘що от ‘юбовна мъка вече си мислила да си пререже вените. Ти я знаеш, она е млого срамлива. Зат’ва съм дошел да ти предложим Юбица за жена, да ви еба.

– Срамлива… – Свилко пак се спре, що Братан рече на мръдне крачка напред.

– К’во ше ка’еш? Нема да те питам втори път, да знаеш. Само да си наясно, че ако сестрицата ми си пререже вените или се обеси зар’ди тебе, ше те застре’ям с бранике и ше те излежим у затворо с кеф.

– И она е съгласна, така ли? – видеше се, че Свилко е колеблив.

– К’во съгласна, бе! – окна Братан колко има сила – ‘Ли ти ка’ем, че она е като болна по тебе, бе! Коги идем дзаран да я будим, но целата й възглавница е подгизнала от цифки и слъзи.

– Е, добре тогива… – каза Свилен с наведена глава – Я съм съгласен. Я си я арексвам ньеа, що па да се не ожениме? Коги мо’е да я видим и да прика’ам с Юбица?

– О, ше требва да почекаш! Я ше идем сега у назе да й ка’ам убавата новина. Но сигурно ше й требват неколко дена да й влее у канчето тава неземно щастие, па тогива ше те викнем да се видите.

– Е, добре… – Свилен се обръна с гръбина – Я ш’си бегам тогива…

– Чеки малко бе, ли род ше ставаме…

– А? Кво?

– Ше идеш ли съга да ми купиш две-три кутии цигари от при Силва Едновеждата?

– Ма я не’ам пари у мене.

– Я ш’ти дадем – Братан си бръкна у джебо – Само иди, ш’то и я се развълнувах от тоа романтичен разговор и сакам манко да си почина. Беги, я ш’те чекам те тука те.

Свилката се сбръзи по изровеното шосе, а Чворо седна на един белосан камик до пъто.


Трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com

„Северозападен романь“, Глава трета

Свилен, или Свилко на Данчо Муфтата, кък го знаеха ‘сички у селото, беше ‘бахти противягата. И не само т’ва, ‘секи, къде го познаваше, щеше да се съгласи и с двете ръце, че е най-дразнещото млекопитаещо, къде некоги се е раждало у коя и да е точка на Млечнио път. Я знам, че не е ‘убаво да се прика’а така у отсъствието на некой, що му се не дава възможнос’ да се защити, ама от Свилко нема кък да си не скинем дре’ите.

Тоа негоден за нищо окап’як ‘одеше по цел ден като маанат горски и само се чудеше к’ва простотия да свръши. Едно от ‘юбимите му занимания беше да се скрие у ньекоя плевня и да цели ‘ората, къде минава’а по улицата, с развалени яйца. Ше ка’ете  „е, к’во толко’ е станало?”. Нищо, само къде Свилко пра’еше такива работи коги беше на дваасе и осам, а не на осам…

Друго занимание, къде му доставаше неописуемо удоволствие, беше да се слуня като глуа кучка из горите. По некой път се не връщаше по неколко недии и едеше к’во завръне – гъби, малини, къпини, секви тревояци. Баща му беше ‘дигнал ръце от ньего и ‘ич и не щеше да се занимава с ньеговите простотии. Кмето Димчо Тенекето през ден го привикваше да му соли на главата к’во бил напраил сино му. По едно време на Данчо Муфтата му дойде до гуша и му каза, че следващио път като Тенекето изпрати некой у тех с призовка, ше го съсече с манарата на место. Разсилнио, де…

– Я не мом ник’ва работа да си свръшим. Не стига, че еде за десетима, а и зар’ди ньего висим при тебе като цифка. Като свръши нек’ва простотия, опра’яи се с ньего, плънолетен е вече десет годин’. Мене нема да ме закачаш повече, да знааш, че се не бъзикам ‘ич. Наближавам седемдесе години, ше напраим разсилнио на паздерки, па к’во се отбере. Ше ме вкарат у затворо за некоа годин’, тамън ше си отдъънем и от работа, и от ядове.

– Данчо, ти проумеваш ли, че ако не съм я да го защитавам, що с тебе сме приятеле, досъга да са го убутали ньего у затворо? Вчера например изскочил пред на Евтим Циганьето жена му по слипове и она като побегнала, заманко да си строши глезеньо…

– Къде е станало тва?

– На Горньото Рачище, къде им дадох нива да си насадат компире. Жената била отишла да види дали синовете й са извадили ‘сичко, що ли знааш, че они са си деноношно пияни и те ти го  твою убавец се окикерчил на един орей и рипил аха пред ньеа. Но й изкочила душицата, ли ме разбираш… Ако подаде жалба, веднъга ше го бутнат я у затворо, я у лудницата…

– Ей, я разбирам и тебе, и ньеа, ама разберете и вие мене. Он е като мининко дете, да го еба. Види ми се, че от к’во е станал пръви клас, не е поумнел ‘ич. Даже май е назаднал…

– Е, он от к’во си беше паднал на врато от висилкята у училишнио салон нещо май се сбръка…

– От т’ва ли, или що шашавата му макя избега с оня калайджия и ни оста’и самички, ебем ли го у дре’ата… Кък и да е. Я вече дваасе и неколко години се грижим и за ньего, и за стопанството. Знааш, имам триесе и две крави, колко декара земя, осемнаесе кошера… Но т’ва се не гледа самичко. А вече съм си и у години, да го еба. И он ми не а ник’ва отмена. Обичам си го, кръвчица ми е, ама, ако требва да го затварат, да го затворат. Ако ше го мислим деноношно дали нема да утрепе некой, по-добре да го връжат за неко’ дирек…

– Я ти казвам, преди две недии седнал у спирката, чека рейсо и млати чикии. Слезнали дечоро, къде учат у В., и го гледат. Они са на по десет-дванаесе годин’ да го еба! Мое ли такиви работи!

– Тенеке, я съм дигнал ръце вече! Пра’и к’во знааш. Беги да ‘одим, че Витко Сефтосания требва да ми докара едно ремарке ярма и не щем да го гоним по улиците.

– Айде, беги… – изсумте кмето – Направих к’во мо’ем…

Свилко верно си беше паднал на врато от висилкята, коги беше миничък. Опитал се беше да завръти дваасе и три слънца, що беше млого добър на лостовете. Се едно е сеги го бе’а докарали от Амазонската джунгла тоа маймуняк ниеден. По едно време лактите му беа омекнали, що му се врътеше свет, ама он си каза, че нема да се отка’е, що не щеше да се изложи пред момичетата от класо. Апа и се беше басирал с Райко Трътката по една дъвка „Идеал”. Резултато обаче беше, че ‘ич и не помнеше к’во е станало през следващите неколко дена, а и след т’ва живееше некък къто у мъгла… Лекарите каза’а, че работите ‘ич не са добре. Бил се лупнал право на хипоталамусо, па т’ва довело до не знам к’во си. У крайна сметка излазаше, че за живото му опаснос’ нема ник’ва, ама докъде мръда ше мисли само за три работи: дишанье, ебанье и яденье. У таа последователнос’.

Иначе Свилко от нищо се не оплакваше. Не го интересуваше ни един от стресообразуващете факторе на съвременното общество, да му го нама’ам. Ни му пукаше за световна финансова и икономическа криза (да й го нама’ам и на ньеа), ни за потенциално опасните нива на младежката безработица, ни, че Северозападна България е най-беднио регион у Европа… Да не прика’аме за лихвите по кредитете, корупцеата у правителството и мес’ната администрацеа, глобалното загреванье, кризата на среднята възрас’. Беше му през дедовио. Не, по точно му беше през ньеговата уйевиня.

Свилко си тураше ‘сичко на онаа работа. Като почнеш от Юбица и стигнеш до две-три овчици от стадото на Горнята ма’ала, къде му го беха поверили да го пасе за къде една недя. Т’ва беше и пръвио и последен опит на Данчо Муфтата да нагласи сино си на нек’ва работа. За тия неколко деня Свилко успе да затрие точно шес’ овци, три от тех на Данчо Муфтата. Работите обаче излезна’а от контрол на све коги Виктор Тлъстака случайно бил рекъл да поразмръда балдъре и отишел за гъби. За зла бе’я, що он не беше мръдал повече от сто и пе’десе метра от новобранската на Цола Драгойчева.

Коги стигнал до билото отдесно на Равни дол, он се натъкнал на толко’ интересна гледка, че чак забра’ил, че не мо’е да си ‘земе въздух от драпаньето по баиро. Овците на Горнята ма’ала били запладнили поди един голем горунь, а Свилко беше отделил една от них манко настрана и си й го тураше като за добър ден. Тлъстако рече да изока колко има сила, ама се уплаши, що сино на Муфтата беше як и прос’ и не се знаеше дали нема да му отпори ватенката от бой. Само да уточниме, че самата овца ‘ич и не изглеждаше като жертва на брутално посегателство връз морало на природата и цивилизацията. Она си преживяше кротко и само от време на време проблейваше тъпоумно.

Виктор се връна у село, като си въобразеваше, че бръза, а ‘съшнос’ се мръдаше едвам едвам като сръцето на Елцин след една недя яко жуленье. Пръвата му работа беше да улети у кръчмата и да бафне на ‘сеослушание к’во беше видел. Но се разбира, он попресили манко случката и накраю се оказа, че е гледал час и пол’вина иззади нек’ва шиблика кък Свилко омлатил три овци една след друга, а Тлъстако не издръжал и си пошел, коги оня почнал да обика’я четвръта…

Извечер целата Горня ма’ала чекаше Свилко още на пъто къде ливагето. У интерес на истината, единствената причина да не утрепат от бой пишман овчарино беше, че половината село имаше да дава по некой лев на баща му, ‘що он беше най-богатио жител и ич не беше циция или сметкаджия, нищо, че му вика’а Муфтата. Мина се само с дисциплинарно уволнение, изразено с викове „Мама ти да еба недоклатена!”; „Да си седиш дом, като си улав!” и клетвата на баба Йовка „Ягне да ти се роди, тати да ви вика”.

След таа случка Свилко си заживе постарому, само къде попу’ярност’а му сред таралясниците у селото неимоверно нарас’на. „Щом мо’е да изчаластри четири овци една след друга, ако му пущим, сигурно ше ме клати като гладен циганин джанарка…” – горе-доле тава беше лайтмотиво, къде им се моташе из кухите глави.

Пръва се престраши Юбица. Она си беше такава – щом си навие нещо на пръсто, нема спиранье, та ако ще пръч на оранье да е. У интерес на истината, след гнясаньето поди големата топола до железнио мос’, сестрата на Чворо остана със смесени чу’ства.

Свилко верно беше бая уес’, ама очекванията да а потентен като текезесарскио бик беа разбити на пуй и прай. Он запретна тесната дънкова пола на Юбица и така й го отцепи, че й излезна’а свитки преди очите. Ни й ма’ана чор’погашнико, ни й маана прашките. Дотук добре, ама я лундзи точно три минути по часовник и се изфръли, без ‘ич да му пука за правилата за информирано родителство. Само по едно приличаше Свилко на текезесарскио бик – докъде свръшваше мучеше така, че чак Юбица я събра срам.

На другио ден све що имаше разпоретина из селото, па и из поречието, дойде у них, та да разбере дали верно Свилко е такъв мандръсач. Юбица не беше напра’ила анализ на случката, ама та да не е само она (пре)ебана, каза, че такова клатенье не е виждала през живото си. Така поспепенно у целио район се разнесе славата на Свилко Тъпкачо и ‘се повече недоебани шунди почна’а да го обика’ят като уй невиждали.

Лъжата на Юбица обаче оказа неочекван ефект. Коги реши да се измаа със Свилко пак, она остана млого приятно изненадана. Бе’а минали само шес’ месеца от пръвио път и Юбица се нафръли на човечецо единс’вено що се беше понапила и и беше скучно. Сеги обаче она не можа да ‘земе решение. Свилко направо я разпори от кърска ебан у ливагьето, къде я закара с ЧЗ-то си. Явно сексуалното общуванье със ‘сички боклучорници у околията беше оказало еба’ти влиянието връз уменията на момчурляко, що он владееше ‘сички трикове и извращения, къде Юбица бе опитвала или къде беше чула за них у ебаньето.

Крайнио резултат беше, че ‘сички таралясници у поречието беа целокупно очаровани от Свилко като тъпкач и го дире’а редовно, та да ги мандръса. Он беше на седмото небе от таа работа и изобщо се заформяше една бесна симбиоза, у коя’ Свилко задоволеваше специфичните си потребности, а разпоретините начесваха шугата редовно и качествено. Таа благина обаче беше на път да замине усвет бели и виновен за т’ва беше не друг, а нашио вече добър познайник Братан Чворо, да му го сложат подрастващете анадолски манафчета, да ги еба и них.


„Северозападен романь“, Глава втора

Ако некой не помни, беаме стигнале до т’ва кък Братан Чворо успешно си купи цигарки и на връщанье от кръчмата блажено сплати един фас. Он връвеше по улицата и от време на време с ебати кефа размръдваше език, та да оближе никотино, къде беше останал по зъбурете му. У тоа момент у шашавицата на Чворо се бореа три чу’ства, мисли, намерения, да му го намаам.

Пръвото беше пръвичното му възхищение от природата. Тоа уръфляк, кък ‘секи се’янин, обичаше и гората, и добичетата, и барата, и ветъро, и к’во неръкотворно нещо се сетиш. Беше тамън рикийно време (къде 5 часо следобед) и, докъде одеше къде них си, Братан зяпаше като невиждал свите баире, къде се спуща’а урбулешката къде ньеговото село. Беше месецо на гроздоберо, та горите по врълото изглежда’а ‘се едно си ял паприкаш, после си изпил кило скоросмрътница и си оповръщал на’иата – тука цръвенко, до ньего оранжево, т’ва све е заобиколено от яркодзелена буковина… Ветъро ту се супреше, ту из’еднъж пак забръстеше и носеше чък до небото, къде немаше облак и за семе, секви шареняци от фустата на баба ви есен.

„Целата гора прилича на чипровски килим, да го еба. Еба таа ‘убос’!” – помисли се Чворо и тръгна да вади нов фасец от кутиата, ама се отказа, що беше си рекъл да се прибере дом, да омете един ‘леб с последнио буркань месо от ланшното прасе, да иде у нужнико да поо’лаби, да си сипе едно менче рикийца и да го ома’а с те тиа те деветнаесе цигаре, къде му бе’а останали.

Некой мо’е да се запита зак’во точно деветнаесе фаса му требват за едно менче рикия. Истината е, че немам никаква представа. И господ не знаа к’во се връти из главата на един шашав северозападен пустиняк. Баш предчу’ствието, къде го обземаше, като си предста’и кък седи на масата, го караше аха и да се затръча къде дом. Загръната с избелела мушама, къде на ньеа некоги е имало жлъти, големи праскови, он се е облегнал на ньеа и се оригва доволно. Пробва се да фокусира телевизоро, присвивайки едното око…

Чворо обаче се съпираше със ‘сички усилия на во’ята, ‘що знааше, че та да стигне до блаженото състояние, до къде щеха да го доведат бурканьо свинско, менчето рикия и почти плъната кутиа цигари, требва да а тръпе’ив. „Сичко е по-благо, коги се позабави манко”, зак’ючи философски Братан, и пак се заслуша у ветъро, къде бръстеше ушите му и носеше нек’во сбръкано настроение, ‘се едно ти е жал, че свето отоди накъде зимаска.

Третото нещо, къде се врътеше из шашавицата на Чворо, беше сгнявенето усещанье, че, нищо че се беше проврел между капките у хоремаго, ше бере още млого ядове зар’ди сестра си. „Она таа си е за трепанье от’секъде!”, помисли си Братан и ядно сви пес’ници, ама и он самичък знааше, че т’ва нема да го бъде, ‘що обичаше сестра си колко мо’еше да обичаш роднина и щеше да й прости ‘сичко. „Кък мо’е да накажеш един човек, освен да му пукнеш канчето от бой!? – продлъжи да разсъждава нашио убавец – Е, кък кък! Млого ясно кък! Ела тука, жено мининка, да ти скроим капата я на тебе!”. Братан сбръзи крачка.

Мо’е да сте останали с впечатление, че т’ва, къде ви разпраам дотука те, е ставало камара време. Ако е така, нещо сте се убръкали. От хоремаго до домо на Братан и Юбица ‘секи мо’еше да стигне за десетина минути, та ако ще на врато да си оди. У интерес на истината, Чворо не един път беше минавал на врат т’ва ра’стояние. Он беше добър човек, ама си го мандръсаше северозападнио гявол – неутолимата ‘юбов къде скоросмрътницата.

– Юбке, я ела тука манко, да те видим! – изока Братан, коги си миеше ръките на външната чешма, след като беше свръшил с бурканьо месо, нужнико и подмиваньето.

Нищо, че се мандръсаше със ‘сички, Юбица се не беше ебала с лудио (поне не чък толко млого пъти), и знааше коги да се дръви на брат си и коги да склапа уши. Само по приказката му удеваше у к’во настроение е. Сега беше време за вторио вариант и она изприпка при Братан като младо яре, да я еба.

– Кажи, баце… – изчурулика Юбица, коги се ококоли връз ньего.

– Беги да ми сипеш рикийца от магазата…

– У к’во? – у’или се разоръжаващо.

– У менчето…

– О, значи днеска си рекъл да се разпръчиш, а шашю? – Юбица се дръжеше баш така, кък знааше, че ше улее под кожата на бакя си. Он обаче се седеше на положение и я изгледа като буцуняк.

– Беги да сипеш рикия и ела на масата, че сакам да ти обадим нещо, жено мининка.

Додека Юбица пресипуваше от големата, уплетена с пъздерки, дамаджана у менчето (не се бръкайте по умалителната форма; они си му вика’а „менчето“, а оно си беше кило и половина, да му го сложим), она се чудеше к’во е измислил Братан. Юбица знааше, че му е слабос’, ама също така й беше ясно, че коги скине въжето, бакя и е див, та си е ебал макята.

– Те ме те… – рече она, коги сложи менчето пред Братан, къде беше забил очи у масата и врътеше нервно един фас между пръстите си, ‘секи колко средноголемо кибабче.

– Седи, к’во ми стоиш нади главата, ‘се едно ми светиш! – она го послуша на моменто. Вече беше сигурна, че нещо млого сбръкано я чека. Бакя и я погледна у очите некък странно и се пресегна къди менчето – Ти, ли обичаш да се шишиш, жено мининка.

– Е, обичам да бием катерицата, ама мани така бе, бати, род сме, ‘ич да не е… – побръза да отвръне Юбица.

– Ама, оу, сбръканячке, ти си изфирясала отсекъде! – Братан отпи голема глътка, смукна от фасо с видимо удоволствие, изсъска и мина по-натам – Я да не съм извратеняк като тебе!? Кък можа да ти мине през кухото канче, че сакам да те мандръсам!? Запотребвала си ми! Се едно сте малко пачавретини у село, та да допрем до сестра ми…

– Е, но я знам, ама викам да се подсигурим…

– Е, честито, Юбке! – Братан се засме накриво – Вече мо’е да се пофалиш, че има човек, къде си си помислила, че ти сака, и си му отказала. Доживехме и т’ва!

– Стига така бе, баце! – за момент Юбица преодоле стра’о си и се изрепчи на бакя си – Пичката си е моя, ше се гнясам с кой сакам! А ти нема да ми се мешаш!

– Ше ти се мешам и още кък! – Братан така удари по масата, че пепелнико подрипна, а менчето изкънте като берковски ибрик – Ти подфана темата млого ‘убаво. Айде, кажи ми сега, душо блага, с кой сакаш да се гнясаш?

– Еее, – по ‘сичко си личеше, че Юбица нацело беше затрила контрол връз ньеа си – с млого ‘ора…

– Нема такива работи вече! – Братан пак надигна менчето. Пиеше рикията на глътоци, като вода, а сестра му знаеше, че т’ва ‘ич не е на ‘убаво – Ти си увръшала къде к’во има мъж между шеснаесе и шеесе у целото поречие…

– Е, не съм се ебала със ‘сички…

– Да си се ебала, време си имала! – бакя й пална нова цигара, а очите му вече се бе’а изцъклили като на електроженис’ – Кажи сега, с кой ти е най-кеф да се мандръсаш?

– Е, с Жею, май…

– Кой Жею?

– Е, знааш го, Жею от Г., къде беше у твою клас…

– Жею е женен и има три деца, ти разпоретино ниедна!

– Ей, баце, нема да ми прика’аш така! – Юбица опита да се дръжи на ниво за последно.

– Мирвай! – среза я Братан – Ше ти приказвам кък сакам! Дай да ти зададем въпросо по друг начин. С кой неженен урап’як най-млого ти арексва да биеш катеричоко?

– Със Свилко… – по отнесенио й глас си личеше, че Юбица отговара напосоки, колко брат й да и се маане от главата.

– Свилко, Свилко? – Чворо й я изгледа въпросително.

– Свилен на Данчо Муфтата, къде живеа до долнята тутма.

– И що тогива се не бу’аш само със Свилко? – процеди през зъбевци Братан, след като помлъча извес’но време.

– Е, ‘що но само с един ‘ич не е интересно… – отвръна Юбица нек’во ник’во – Един, два, пет пъти… и на човек му писне.

– К’ъв човек ма!? – Братан рипна от местото си и ‘зе да обика’я стаята като настинал конь по връшитба – Целото село ти се смеа, що си като кошче за сперма, ти ми прика’аш за човек! Беги ми се майняй от главата!

– К’во си намислил, батко? – попита Юбица на излазанье. Опита се да се у’или глезено, ама он така я изгледа, че чък я заболе’а бъбреците.

– Ше видиш к’во съм измислил, жено мининка! – нещо у спокойната муцуна на Братан накара Юбица да се разтресе у раменьете – Айде, беги да си начешеш шугата, що нема да го бъде още млого твойто.

– Ама, баце…!

– Нема баце, нема како! Да ти видим гръбината на моменто!

Юбица тресна вратата по-скоро от притеснение, отколко’ от яд. По стъпките й Братан разбра, че е сфрънала поди миндеро.

„Сигур’ се червисва и пудри, да еба таа крива нива, да еба! Нищо, я ше я турим на место йоще утре!”, Братан пална нова цигара и се пресегна за менчето.


Още от „Северозападен романь“ и продълженията му „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“:

Трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com

„Северозападен романь“, глава 1 – „Таралясник до таралясника, мила моя майно льо…“

SZ_roman_korica-half

Коги Братан улете у хоремаго като манарче у тенеке с меко сиренье, слънцето беше още на два остеня нади врълото зади егреко на Ефрем Беснио, къде живееше най на запад у селото. Въпреки че беше средата на следобедо, ниското, широко като балдърете на Марикя от долната ма’ала, помещение се пръскаше по шевовете. Некой ше каа „било е празник”. Празник – на Муко мъдата. Нема нищо такова.

Истината е съвсем друга и ‘секи, кой познава Северозападо поне толко, колко оня урапяк Евгени Минчев познава женското тело, я знаа. У тоа беден, отруден, изнурен, забра’ен и от Гявола край се пие за стра’ от дзаран до дзаран. И поради таа причина една селска кръчма нема кък да не е плъна.

На Братан, по прекор Чворо, му требва’а само неколко дръпания от сплатенио фас време, та да разбере, че мо’е да си отдъъне. Лаасе имаше шанс и да му се размине. Изкорубеното упияндурчено общество на селото беше нагръчило на ебавки друг и току-виж се не сетили за сестра му. Не, они обезателно ше се сетат и ше му разкатаат пичката мила майчина, ама мо’е и да не е днеска. Особено, ако изплъни плано си кък го беше замислил. Нека обаче ние се врънеме малко назаде, използвайки похватите на художествената литература, да й го намаам у човката гръбава. По тоа начин и вие, къде не знаате колко уши имате на главата, ше мо’е да сфанете с к’во ви тръкам времето. Абе, тръкам ви, и без т’ва се чудите от к’во да умрете и по цел ден си ровите из носо и другите анални отверстия. Та, те така те стана.

Сестрата на Братан, Юбица, беше точилка та дрънка. Кък се вика, толко блага, че да ти се припие от пиченцето й водица. Я ви каам, убава та дрънка. Но едни чръни коси, се едно нощеска, коги е толко тевно, че и у гъзо да ти бръкнат с колец за домати, нема да разбереш к’во баш е станало. Длъги до дирнико и къдрави като влъната на дрът пръч покрай мъдуряцете. Очите й беа зелени, де че ли са изскубани от жабурняко у блатото до ТКЗС-то, а физиономията й беше тесна и некак заоблена, ‘се едно ше рекламира нек’ъв ексфолиант. Верно ви ка’ам.

А телото, леле телото! Само като требва да го описвам и се накокръжих като преди уволнение, да му го спущим. Юбица ич не беше длъга, ама кръсто и не надвишаваше пегя и половина, и но коги беше омела половин тигань пръжен боб. Цицки като по поръчка – тамън да ти наплънат шаката, остречки като лисичи муцунки, зръната стръчът нагоре, се един вид са видели макье си. Бе, к’во да ви прика’ам? А, верно, забоварих за надоле. Гъзо й беше стегнат като на ямайска лекоатлетка, ама манко по-големшък, да му е благо на човек да си я напяска, докъде я мандръса. И едни бедъре, стройни, подвижни, направо да я нагръчиш на пъто…

Юбица имаше само един недостатък и он у никакъв случай не беше физически. Абе, като се замислим, но не е й недостатък, ама ‘секи да преценява за ньего си. Сестрата на Братан беше най-големио таралясник у целото поречие.

Дали що двамата бе’а израснали без баща, а макье нги натискаше на пиенье; дали зар’ди нек’ъв ген, къде се предаваше през поколение, що баба им беше изпонаебала целата немска рота, къде беше разпределена у селото (барабар с обозо, ако се верваше на злите езици) през Втората световна война; дали що Витко Бозавио й го беше нагньел за пръв път още, коги она беше у пети клас? Нема кък да разбереме без регресивна прихотерапия и гадаенье, а ние не верваме ни на науката, ни на разните шмундели, къде се праат на врачки по телевизоро. Кък и да е.

Но се знаа, Братан беше отнесъл иядо подигравки зар’ди сестра си. Не беше да му разпраат с подробности к’во пра’и у сексо (а она праеше такива работи, че Ава Дивайн би се закопала у земята от срам, ако види), ту да го подбъзикват да а доведе да си изкарат по-убаво, па се беше случило еднъж Божо Цифуняко да го пита дали и он не ребри сестра си от време на време. Т’ва обаче никогиж не се повтори, що Братан беше голем сътвер и, макар и по принцип кротък, като побеснееше мо’еше да прееде гръцмуньо на влък единак. Та, Цифуняко отнесе неколко вратняка и си тръгна ревешком.

Конретнио повод за притеснението на Братан беше, че преди неколко дена Юбица беше надминала и ньеа си и беше се изтрескала с Бай Руско, къде едно време вардеше стопанскио двор, с двамата му сина, с един от унуците му и с некакъв ньегов племенник, къде се беше явнал у селото преди има-нема две недии. Никой не знааше баш к’во е станало, що Бай Руско беше заповедал на ‘сички мъжки учас’ници у случката да си мирват под заплаха да ги изфръли на пъто. Юбица обаче не беше издръжала да се не пофали и беше разказала к’во е сфръшила на най-големата клюкарка у целото село – Денка Мандрамуняка. Отишла у Бай Руско изрепчила се, докъде они обедвали (‘сички жени у ньеговио дом бе’а или измрели, или избегали), и се надвесила нади масата, та да и пъкнат чак зръната. Они отначало почнали да гледат като теле у железница, ама после и се изредили по страшинство. Що го направила ли? Па, ебем ли й макята. Май се дочу, че се била фанала на бас…

Денка от ньейна стрън беше бафнала пред брато си Рачо Изклесяка и он се беше стръчал къди кръчмата…

Оттогива Братан не смееше да си покаа носо от тех. Одеше повънка до нужнико само нощеска, не пушеше, пиеше само домашна скоросмрътница, немаше с кой да обели една приказка, що Юбица ‘ич и го не ебеше за чървива слива. Абе, в две приказки Братан живеаше като скот и но без да а обол куче у гъз.

Мина се близо недиа обаче и момъко подиве. Он моеше без ‘сичко, ама без тутунец не дръжеше ‘ич. Вече два дена кък стискаше последната цигара у ръка и се слуняше из къщата като митиява овца. Не знааше к’во да пра’и. Виновницата за целата ситуациа, сестрата-уруспия, не щеше и да чуе да му купи цигарки. „Връви ти бе, да не си гръбав!?”- каза она и се фръцна изподи мерденьо, къде се чръвеше, пудросваше и гласеше.

И така, Братан требваше да ‘земе едно млого трудно, а може би и съдбовно решение. Съдбовно, що се беше заканил, че следвеащио, къде му ка’е, че сестра му е единствената утеха на мъжете у целата селищна система, ше бъде утрепан на место. Ще не ще обаче, Братан требваше да иде за цигари, ‘що му се пушеше, та две не видеше. И он пална последнио фас, сгнявен ‘се едно го е дръжал поди мишницата си, и пойде.

Щом прецени ситуациата, Братан се спущи къде тезгяхо като палаш къде хамбурски салам. Сички у кръчмата се беа струпали покрай масата у дъното, креоте’а се, ручаа, нещо си навиква’а… ‘Зе си цигарите лесно, Ваня Шугавата нещо се беше сдухала и ‘ич и го не погледна – само фръли кутиата на омазанио със секва клес барплот и го загръби.

Братан фана цигарите едва ли не у въздухо и тамън рече да се стръча къде прогнилата мрежа за му’и, къде служеше за врата, коги…

– Братанеееййййй! – изрева некой и нашио убавец застина на место. Такова гласище немаше никой, ос’ен Генчо Сипаничавио – Довлечи се тука, да ти го намаам! Денчо Пръжката ше черпи, що дъщера му ше се жени.

– Па она не е ли женена? – измуча машинално Братан.

– О, не е! – изкреоти се Пеньо Жаблето. Сички се беа удзерепили у Братан. У кръчмата беше некък зловещо тихо или поне така му се видеше на нашио тутунджиа – Она нема равна на ньеа си. На 26 годин’ е и има четири сватби и четири развода. Сега ше я зимат пак. Кък е тръгнала, ше удари онаа Лиз ли е, Близ ли е, Тейлър, актрисата, у земята като маче у дирек. Айде, Денчо, беги за пиенье.

– Абе, ‘ора, маанете ми се от главата ви, да ви ебем ‘сичко мило! – Пръжката се репчеше, ама си личеше, че е разколебан като Деян Икебаната у магазин за изкуствени уйеве – Я да не съм арабски шейх да черпим ‘сека годин и да ‘дигам сватба!? Айде, улево! Да черпи мъжо й, я к’во да черпим.

– Ше черпиш, що си я пробутал па’! – изгъгна Гръбавио – Я не знам кой улав ше ‘земе некоа, къде се е женила повече пъти, отколко Братан е ебал.

Целата кръчма се разтресе от дружен щас’лив рев. Сички се извръна’а къде местото, къде стоеше Братан преди нема и минута. От ньего обаче немаше ни вес’, ни кос’.

– Тоа па къде отлете, да го спущчим у сестра му, да го спущим… – почти изшъпна Пеньо.

– Фана шущавата – отсече Ваня Шугавата – Нема да седи и да ви слуша простотиите като мене…

– Оуууу, я да мирваш там, че се пробваме да ти осигуриме оборот! – среза я през кръсто Генчо – Айде, Денчо, занимавай да ‘земеш нещо за пиенье, че зажаднеаме, да го еба…

У т’ва време Братан ма’аше гащи къде них си и смучеше оня ми ти фас като невиждал…


Още от „Северозападен романь“ и продълженията му „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“:

Трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑