Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

май 2017

Свещенодействее нумбер уан

Я че не съм от скоро пророк, не съм. Явно такъв съм си се родил и тва си е. Оно като си призван, нема мръданье. Но нека се пак да бъдем откровен с вазе у тия мои тайни мемоари. Не беше одавна, коги една вечер се прибирах подпийнал от кварталната кръчма и преди мене из къпиняко се стръча една невестулкя и ми се оврътоли у краката, па рече изневиделица с един тънък и писклив глас, та чак ми запищеа ушите:

– Сбръканяк, зафани се с религиозна дейнус, оти нищо не става от тебе! При положенее, че един човек е тъп, прос и не умее да раздели на две магарета сено, има само три избора за поприще у тоа живот – политическо, религиозно или реститутско. Ти реститут беше, да не прикааме, че беше и мъжка златотърсачка, ама онаа лелка, жена ти, те изфръли от вазе. За политик не ставаш, понеже си бай хуй и никой нема да те земе у некоя партия. Иначе си достатъчно голем мазник, немаш принципи и си готов и гъзо си да продадеш, ама ти е късно вече. Работите у политиката са тромави и кариерното развитее ше те издигне у висините чък коги минеш педесетако. А минеш ли педесетако, пиши се бегал. Секи ден ти е подарен…

– Ква си ти, ма!?

– Мирвай и ме слушай, че огин ше те опали! – таа невестулкя се изви у гръбината се един вид Гяволскио мос у Родопете да беше.

– Не ме клъни, че като те фанем за врато, ше изскръцаш еднъж и си дотам, кво си мислиш ти!? – чък сега се усетих, че яко съм го закръшил, щом си приказвам с некъв дребен, космат бозайник, къде ми се връти из ногите. Ама вече беше късно, оти она пак зе думата.

– Ше те клънем колко си сакам, а ти ми следи мисълта, че иначе ше ми едеш подробностите!

– Ама ти… – рекох да я ритнем, но крако ми срещна нищото.

– Приеми го по тоа начин. – она седна на задницата си като послушно куче, ама тва беше последното нещо, къде моеше да ме учуди таа вечер – Я съм посредник… медиатор къде му викат поднешному между тебе и некъв господ, къде ше му дадеме работното заглавие Тумбак Пепеив. Ти па ше си пророк на същио тоа Тумбак Пепеив. И ше му сбираш народ за почитателе. Целиме се у ора, къде са плахи, доверчиви и същевременно неуверени у собствените си възможности. Убаво е и ако примерно сакат да навредат на некой по некъв начин, да му напраат магия, да го накарат да се влюби у тех, да умре, да се свръжат с некой свой близък, дека вече е умрел, да просперират у живото, додек си седат на гъзо, да преебат некой, да спечелат от тотото, нещо те такова те… Следиш ли ми мисълта?

– Беги, че ми се пика, та ми се вика…

– Ше пикаш след малко, има време. – она пристъпи напред и гальовно се отръка у глезено ми, па пак се завръте измежду ногите ми. Я не знаех на кой свет съм. Тва е откачена работа. Не е като да не съм се напивал и преди, приказвал съм си сам, спорил съм и с пласмасов манекен у магазин за дънки, ама чак па с невестулка, къде ме кара да създадем нова световна религия не бех комуникирал до онаа нош – Та значи, би требвало да си наясно, че си сакат отсегде и ни с труд, ни с акъл моеш да прокопсаш у тоа живот. Което иде да рече, че требва да използваш околните, та да оцелееш. Но ти за политик не ставаш, за реститут се виде, че не ставаш, така че единственио ти шанс е религията, копеле. Иначе си жив зян, я ти каам, а ти ако сакаш ми вервай.

– Е, като е религията, що да не зеем да станем некъв поп, имам, гуру, шаман или там ебем ли ги кви са другите пропадлъци? – вече бех изтрезнел и си помислих, че задавам логичен въпрос, ама невестулкята веднъга ми доказа, че не е баш така.

– Щото си малоумен, нали ти казах вече! Кой ше те земе у семинария или некво друго духовно училище бе, пропадлък ниеден!? Ти самио би ли си поверил кво и да е?

– Пааа… – замислих се я нерадостно – След като вчера Веска комшийката ми каза през оградата, че са ми донесли призовка по обвинение, че съм откраднал ръчна количка тип ламаринена, не мислим, че требва да си поверявам нищо, ама нали съм жив човек, и я требва да мръдам некък.

– Ама ти верно я открадна, я те видех. – каза спокойно невестулката и ме изгледа удзерепено от достолепието на десетсантимовата си височина.

– Абе, не съм я откраднал, чеки да ти каем кво стана, че ми писна да ви повтарам! – пак пробвах да я ритнем, ама крако ми отново се едно мина през ньеа. Да еба таа сбръкана работа, да еба!

– Да, да, знам. – она се едно се ухили от досада. Я май бех почнал да откачам – Зели сте количката с твою приятел Велко Изкилиферченио, та да се возите един друг на пияна глава от кръчмата до вазе и обратно. После сте щели да си я врънете на Огнян Жмуявио. Чували сме я таа версия толко пъти, че ни се е догадило.

– Кои сте вие, къде сте я чували?

– Я и Тумбак Пепеив, кък кои?

– Нали каза, че сега си го измисляме и тва му е работно заглавие, кък така ти и он? – вече почнах да се сбръквам отсегде.

– Я кво съм казала, ти ме мани мене. – она си изпука врато, та чък помислих, че ше го прекръши – Дай да измислиме кък да си почнеш религиозната дейнус, че иначе си загинал. Нищо не става от тебе, нали си знааш?

– Е, да…

– Тогава ше те праиме единственио пророк на Тумбак Пепеив, нали така?

– Е, да… – чуствах се некък замаян, се едно верно съм под наркоза.

– Завръте ли ти се главата? – пита ме кротко она.

– Е, да…

– Тва е що един сбръканяк е казал, че религията е опиум за ората. Може би единственото смислено нещо, къде му е родила главата, ама тва е друга тема.

– Верно много ми се пика, казвай кво имаш да казваш и ми се маиняй от главата. – вече бех наплъно трезвен. Езък за шестте мастики, къде шибнах.

– От тебе се сака само да си напраиш сайт, профили у сички социални мрежи и да се кръстиш там по некъв интересен начин, та да изглеждаш загадъчно. А, да, зими си и некъв странен домашен любимец…

– Къв странен домашен любимец, ма, щроко?

– Например мене.

– Ти откачена ли си? Кой си гледа невестулкя дом?

– Затва казах странен.

– И кво ше те праим?

– Нема кво да ме мислиш мене. – отсече делово она – Я у затруднение на тебе нема да съм ти, точно обратното, ти на мене ми тегнеш вече.

– Добре да каеме, че си измислим некво име и те зеем за домашен любимец. – гледах да приключим тоа безумен разговор по-бръже, оти бъбреците ми щеха да гръмнат – Кво праиме после?

– Много просто. Почваме да приказваме велики мъдрости, да даваме умни съвети и да пророкуваме предвидими неща. С две думи ставаме една най-обикновена религия.

– Да бе, да! – вече ми писна на дедовио от глупости – Ше пророкуваме ние! Или ше вали, или нема да вали, така ли?

– Да пророкуваш е лесно, проста работа. – она си приказваше се така спокойно, се един вид нема нищо странно у ситуацеата.

– Айде кажи кво ше стане сега, като толко много знаеш! – я не бех спокоен.

– Ше си пикнеш малко у гащите.

И верно.

– Ама я ти казах, че много ми се пика, затва знаеш! – отидох отстрани на пъто и си разкопчах ципо.

– Именно. – отвръна она с леден глас – Я па ти казах, че да пророкуваш е лесно. Требва само да слушаш ората и да мислиш логично. Друго нема.

– Оно тогава сички щехме да сме пророци!

– Ората не слушат ората и не мислат логично. – она пойде по пъто – Следиш ли ми логиката на мисълта?

– Тва не е верно! – закопчах се и се изврътех къде ньеа.

– Ора… ора… логика… логика… мисъл… мисъл… – рече она през рамо, а плъната луна се явна между облаците само, та да освети рижавата ѝ гръбина – Никъв шанс. Вие сте бахти малоумното племе.

– Ше те ебем у пора нещастен!

– Внимавай, ше се съпнеш у оня камик. – продлъжи спокойно да оди, без да се обръща она.

– У кой? – рекох недоволно, ама болката у деснио палец веднъга ми даде отговор на въпросо. Залитнах, но се закрепих на крака и закуцуках пъшкайки след ньеа.

– Ора… ора… логика… логика… мисъл… мисъл…

– Е, кък разбра?

– Гледам и разсъждавам, без да изхождам от предубеждения. – она смени темата, преди още да съм осмислил кво е казала – Айде да се прибираме, че вече ми се доспа. Ти цел ден мулузничиш, ама я си имам работа.

– Къде да се прибираме, ма!? – викнах я.

– У назе, кък къде? Нали съм ти домашен любимец.


Книгите на Торлака „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ можете да поръчате с лично съобщение на фейсбук страницата Торлака, както и на имейл popovmost.books@gmail.com

Братан Чворо и внезапните обрати на съдбата

Братан Чворо, Денчо Пръжката, Качо Злио и Краси Бичмето имаха традицеа сека среда по обедно време да маат белот. Ама не играчка работа. Сичко се буаше до откат. Коги единио отбор стигнеше единаесе игри до сто педесе и едно, чък тогива се спираше. Ако използваме терминологета на снукъро – единаесе от дваесе и те тва е.

Зарди на Божо Цифуняко вечните геополитически лекции, къде нги пречеха да следат кой коз е минал и кой не е, чия терца е властна и дали е избит поп спатия, та дамата да важи примерно, они спреа да одат у кръчмата. Увлекателното си заниманее практикуваа зимаска на разменено гостуванье, а летоска у беседката до чешмата баш нади мосто. Там си нги беше раат, оти, и да валеше, и да печеше, големата липа ги вардеше от сички климатични катаклизми. Па и се радваха на относителна тишина и спокойствее, осен ако се не явнеше некой кибик, ама тва се случаваше сравнително редко, а и Братан такива ги разгонваше като пилетор.

Отначалото играеха Братан и Качо срещу Денчо и Краси, ама по едно време почнаа да теглат карти напосоки и кой с кой се падне – чръвена с чръвена, чръна с чръна. Оти иначе наставаха некви разногласеа между партньорете, неколко пъти се беше стигало до бой, а десетки повече – до размена на пцувни и обиди.

Майско време беше, едно такова, ни така, ни така. Тамън пекне онова слънце, па от къде баиро се спущат урбулешката облаци и го закрият. После се явне ветър и разгони таа гад. Па земе та се изсипе некой дъж, без да има и перушинка на небото. Или па падне мъгла у сред бел ден. Откачена работа. Ама па радва душата.

– Денчо, последно с каченье или без каченье играеме на без коз?

– Без каченье, кък с каченье, Братане!?

– Не видиш ли, че те подкокоросва, та да те изкара от равновесее, шашавио!? – плесна един осмак каро от мозаечната масечка Качо, къде днеска се беше паднал ортак на Денчо. Надаше се да избие тва проклето вале и да му останат три властни коза. – Сега сме на боя, закво се заяждате за тоа без коз!? Никогиж не сме го играли с каченье и валато е четиресе и четири.

– Нигде не се играе с валат четиресе и четири на безкозица, осен при назе. Насегде ората си го знаат триесе и пет… – отбелеза Денчо и наби валето на партньоро си.

– Абе, Качо, ти на кво си го викал, бе!? – издудня Братан и подпъхна поди трите карти на средата на масата седмак от карите, като се пробва да го напраи некък разсеяно– Само Пръжката ли ше те вади секо раздаванье, сбръканяк такъв?

– Качо е мой партньор и ти се молим да се не мешаш къде ти не е работа! – рече с усмивка, неуспеваща да прикрие трепетно му вълненее Денчо. После връна на Качо дама от козовете. Дано тва да му беше идеата на оня, що иначе щеше да го прекръшнячи – Он много добре знае кво да фръга! Де да видиме ти кво ше ми играеш сега, умнико!

– Да ви пикам на късмето, да ви пикам я! – избуче Братан и така удари голата си десетка у масата, че премести Евразеа с неколко сантима на югоизток.

– Падна ли ми на мамецо!? – ревна доволно Качо и му излундзи тузо.

– Я таа игра съм пас… – унило метна некъв осмак Краси.

– Дай и те тука те, като много знаеш, Братане! – Злио потвръди прекоро си и шибна и деветката.

– Стига си бил като алтав бе, да те еба къв си Калитко, да те еба! – Чворо беше принуден да си фръли и седмако купа. Козове повече немаше и вече му беше ясно накъде отоди работата.

– Те тука те тоа туз пика да видиме дали ше мине… – засме се под мустак Качо. Мина, къде ше оди, никой вече немаше козове, осен ньего – Те и десетката!

– Ше се пресегнем и ше те шибнем вече, на мене ми писна от тебе! – Чворо подфръли нещо на посоки. Немаше значение ква карта е фанал, ама се пак му причерне, що он много се палеше на белот. Кък и на сичко друго, де. Еднъж беше трошил ВЕФ, що Магдалена Малеева падна у пръвио кръг на „Ролан Гарос“. Или на друг от големите турнири, вече не помнеше.

– Таа е метър! И таа е метър! А те за накраю коз! – поразмръда се на местото си от самодоволство Качо – Валат сте. Четиресе и четири за назе, Братане!

– Да ви се не види и у изпедерастелете гранясали дирници! – Чворо толко беше дигнал кръвно от яд, че посегна къде химикалката и верно беше готов да напише четиресе и четири за другио отбор. Игрите беха десет на десет и они с толко бройки излазаха за дербито за таа седмица. Добре, ама у последнио момент Чворо се огледа навам и натам, виде, че даже партньоро му Краси го зяпаше със зле прикрит интерес и побесне двойно повече, па метна химикалката чък у барата. – Те сега те ви утрепах и тримата, да се маанете от свето, оти само едете и серете, без да има неква файда от вазе!

– Ти нали викаш, че валато бил четиресе и четири, та я мое и да съм се обръкал… – Качо едвам се сдръжаше да не пръъне от смех.

– Ние играеме на боя бе, шебек у неравностойно положенее! – Братан се надигна резко от местото си, ама никой не помръдна. Явно вече немаа стра от ньего.

– Ааа, ти верно каза, че само на безкозица валато е четиресе и четири. – плесна се по челото Злио – Ше извиневаш, я съм се обръкал без да сакам. Айде раздавай, твой ред е.

– Не съм почнал я! – къв си беше като мечок, Чворо моеше и да е бая чевръс, та се пресегна през масата, преди Качо да успее да се дръпне, па го фана за гушата.

Право да си каем, работата ич не отодеше на добре, нищо че шес ръце се опитваа да откопчат дланта на Братан от врато на Злио. Он бръже пресинье у физиономеата, а после почна да губи цвет и да извръща очите. Устата му дзепаше като на риба на суо, а по сичко си личеше, че Братан нема никво намеренее да го пуща. С две приказки работата си отодеше на умирачка, ама съдбата понекогиж е благосклонна, бих дръзнал да каем прекалено благосклонна къде некои ора, така че се яви у лицето на един наш много добър познайник, та да спаси живото на Качо.

– Ооо, мунчета, па на карти, а? Като гледам е напечена работата. Добре, че не седите по кръчмите, та да се наливате с пиенье и да се биете, а така мироюбиво спортувате. Оно и картите са толко спорт, колко и шахо, ама се е нещо.

Братан погледна къде излезналио изнедивелица иззади липата Витали Парената въшка и отпущи фатката си. Чворо знаеше, че полицаю на селото не е фанат от гората, ама рече да играе ньеговата игра. Немаше и избор. Коги Витали беше сплел пръсти на кръсто си, не Братан, не Супермен, а и Свети Гьорги не моеше да му излее на пъто. Качо па падна назаде и почна да се тръкая поди пейката у отчаяни опити да дое на свет.7

– Е, напечена е, чичко милиционер. – подбъзика се Чворо, оти така викаше на Парената въшка от кво беше дете – Последна игра ни е за таа недея, на равно сме, та се поразпенявиаме малкечко.

– Видех, че ви падна химикалката у барата. – Витали кракна къде масата. Израженеето му беше точно толко емоционално, колко и на гвардеец преди Президентството – Те ви те мойта, да си имате, че е грехота тоа оспорван сблъсък да прикючи така на средата.

– Благодарим, ше почерпим нещо, да си знаеш! – пресегна се Качо Злио изподи пейката. Гласо му хриптеше, а устата му дзепаше, ама лицето му се повече придобиваше цвет – Има закво…

– Я знам, че има, ти и курбан мое да даваш на тоа ден. – полицаю го фана подмишка и го дигна на крака без видимо усилие. Верно, че и Качо беше двесе кила с тугли четровки у джебевете, ама и Витали си беше як мъж, да го еба, тва не подлежи на никво съмненее – Кво и да дириш доле, нема да го намериш.

– Ъхъ… – съгласи се Злио и седна къде си му беше местото.

– Я ше съм тука некъде, по центъро. – Парената въшка пак сключи ръце на гръбината си и се завръте – Ако сючайно ви потребвам за нещо или па речете да си ми врънете химикалката като свръшите.

– Тоа се е пенсионирал преди петнаесе години, кво само мери с крачки селото, я не знам! – сопна се Чворо през зъби и донади на висок глас – Терца на твойто сичко коз, Качо!

– И я не знам закво си не седи дом и да си отдъиня. Кой знае, мое па се некой да има полза от ньего – отвръна Злио и шибна вале пика от мозаечната масечка – Двеста, Братане!

– Само да се маане чичко милиционер…


Те ги и предишните разкази от поредицата с героите от Северозападната трилогия:

Благо Придирчивио ше се развежда

Бистра Ристо Ботевата и ретрограднио Меркурий

Португалската връзка на Биби Цветнио

Син камик си требва за домато

Щом така е станало, така е требвало да стане

Баба Гина Чвръстата


А пък още не сте чели трилогията, мое да си поръчате „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Благо Придирчивио ше се развежда

Благо Придирчивио беше константен в отношенеето си къде българската книжовна норма, така че ше се съобразим с ньего и нема повече да пишем на диалект у тоа разказ. Ако не си сменим мнението, че за Благо Придирчивио ми пука точно толко, колко на Че Гевара за многомилионната индустрия, къде се развръте покрай ньеговио бранд на умрел у борбата срещу и он не знае кво революционер. Почвам, обещавам.

 

Когато Благо се прибра в уютната си къща, разположена в онази малка долчинка, тъкмо там, където буйната зеленина на Ристова падина се спускаше до самoто село толкова нежно, сякаш в срамежливо притворената чашка на току-що напъпило лале, се прокрадваха нежните лъчи на изгрева, тъкмо беше наближило пладне. С отработено от дълбините на времето движение, той посегна изящно с палеца и средния си пръст, за да откачи ключа, който от най-ранното му детство неизменно беше висял на лявата колона на дворната порта, точно на височината на очите му. Ключ там обаче нямаше.

Придирчивио дотолкова беше свикнал с някак неусетно наложената  от времето рутина, че продължи движението си, прехвърли въображаемия ключ от едната си ръка в другата, мушна го в бравата, завъртя го с привично движение и разбра, че всъщност ключ няма. Това се случи едва, когато тялото му се удари в дворната врата. Ако трябва да бъдем пунктоални, доста болезнено беше съприкосновението на носа му с околната среда, но това си е проблем собствено и единствено на Благо.

Би се опитал да прескочи през мрежата, която обграждаше пространството между улицата и дома му, превантивно защитавайки няколко лози от посегателства на не чак толкова съвестни членове на микросоциума, наречен Диви дол, но общественото положение не му го позволяваше. Все пак трябваше да се съобразява с недотам конфиденциалните си съседи, повечето от които отдавна прехвърлили средната възраст.

Благо Придирчивио все пак беше пощальон, освен това по всеобщо мнение един от най-начетените жители на селото. При все че в Диви дол имаше библиотекарка, фелдшер, кмет, да не говорим за политкомисар.

Не ще и дума, Придирчивио не можеше да си позволи да се изложи пред любопитните погледи в това морно следобедно време. Представете си го само, с униформата си, притежаващ служебен велосипед, със стойка при това, с фуражка и преметната кожена чанта през рамо. Избръснат, ако изключим изящно изваяния тънък мустак. Спретнат, ухаещ на одеколон… И в един момент този стожер на реда и изрядността, комуналната спретнатост, бих дръзнал да заявя, да прескача телената ограда на собствения си дом!? Не, не си го и помисляйте, простете ме за императивността в тона, но все пак трябва да имаме уважение към институциалността, и най-паче към пощальоните.

Поради тези, а и поради ред други причини, Благо Придирчивио се отдръпна по възможно най-хладнокръвния начин до средата на улицата, без да изпуска из фокуса на мисълта и зрителните си сензори, участващи в този разказ под формата на пъстри очи, чиито цвят се менеше с лекота при колебания на настроението му или заради приумиците на атмосферните  условия, и се засили. Яките му от колоездене бедра и прасци придадоха сериозно ускорение на природно едрото му тяло, но дворната порта само изскърца недоволно под натиска на рамото му.

Заболя го. Рязка, режеща и поникваща в мозъка на ключицата болка. В този момент обаче, обмислящ дали да започне да вика лекичко името на жена си, Севда, или да мята камъчета по прозореца на дневната им, откъм дъното на уличката им се зададе самата Севда. Отдалеч се виждаше озареното й от вътрешна светлина лице, а забрадката не можеше да прикрие руменината по бузите й. Придирчивио си я беше избирал по хубост и с удивление забеляза, че жена му все още е красива като бременна кошута, въпреки че наближаваше петдесет.

Вместо това да го накара да изпита чувство на емпатия, гордост, дори нищо и никаква близост към Севда, дошла с красивото си име на този свят, Благо се озлоби още повече, защото в сърцето му отдавна витаеше подозрение. Когато това семенце покълне някога някъде, рухват и империи, камо ли идилични бракове между хора, прекарали годините си в скромен и съзидателен труд в някакво си малко село, забутано в диплите на Балкана. Тук може би е редно да отворя малка скоба.

Благо и Севда си бяха първите любови един на друг. Той ще ми прости, че използвам множествено число на дума, за която писмовната ни традиция твърди, че няма такова. Поне така мисля. Бяха се взели още преди Голямата война, а двете си дъщери родиха още почти деца. На свой ред те се бяха омъжили също млади. Разбягаха се. Едната в Попово, другата – в Созопол. Та, можеше и да не е заради кризата на средната възраст, а поради други едни причини, но Благо и Севда някак се отдалечиха един от друг, макар и да продължаваха да поддържат прекрасни взаимоотношения.

Винаги вечеряха заедно, той не посещаваше хоремага по-често от веднъж на месец и се прибираше прилично трезв, а тя поддържаше домакинството в близко до перфектното състояние. Но нещо беше започнало да създава своеобразно усещане за празнина помежду им и това чувство не можеше да се запълни с двете вечери интимна близост седмично, дребните ремонти и превъзходната яхния по тайна рецепта, която завършваха деня си всяка събота.

След като птичките, взели красотата на майка си и мълчаливия, но непреклонен характер на баща си, излетяха от гнездото, нещо се случи. Невидимо, но осезаемо, създаващо едва доловима, но сигурно нарастваща липса на взаимност.

На Придирчивио му отне приблизително три години, за да започне да оформя в главата си една позорна и еретична мисъл. Тя не му даваше мира, пречеше му да спи спокойно, а съселяните му забелязваха, че е по-отнесен и някак посърнал, макар и да продължаваше да върши работата си стриктно и неизменно да обикаля селото всеки ден с пощенските пратки, поздравявайки любезно всеки получател.

Без да влизаме в детайли, личеше, че сега, пред дворната врата, беше дошло времето, освен да разтрие натъртеното си и пулсиращо от болка рамо, да вербализира тази злостна мисъл. Дори не изчака Севда да се приближи, напук на общественото мнение в мъничката им махала, с което се беше съобразявал неизменно от раждането си до ден днешен:

– Ти си имаш някого! – за пръв път говореше толкова сурово и високо на жена си.

– Да! Как позна!? – наведе лазурния си поглед тя към плетената от дива лоза кошница, която висеше на сгънатата в лакътя й лява ръка и забърза крачка към мъжа си.

– Отдавна го подозирам! – той обаче не понижи глас. Дори си позволи нещо недопустимо в тяхното семейство, че чак и немислимо, ако трябва да сме точни, и размаха пръст в лицето на жена си.

– Ето, виж го! – тя изобщо не го забеляза и тържествено му подаде кошницата.

– Вълкан Ситнио е! – веднъж набрал инерция, Благо не можеше да се спре, макар и от устата му да хвърчеше слюнка – Само той може да бъде! Видях те! Проследих те!

– Как се досети!? Толкова си умен, винаги си бил такъв! – Севда вдигна очи и го изгледа с усмивка и поруменели бузи. Наистина годините я бяха подминали и тя си беше все същата красавица, която отмъкна под носовете на чорбаджийските синове от цялото поречие.

После протегна ръката си напред и надолу и кошницата, с оформена като дъга дървена дръжка, се свлече до дланта й. Севда подканващо замахна с брадичка:

– Ето! Това е изненадата ми! Винаги си искал, а аз не позволявах, защото съм упорита и неблагоразумна. Откакто Петрана и Дафина обаче хванаха по пътищата си, дълго мислих.

– Ама… – Благо се разрови из памучния плат, който покриваше съдържанието на кошницата. Което, впрочем, не беше хич обемно, това се виждаше на пръв поглед.

– Да, наистина, от Вълкан Ситнио го взех, но ми се щеше да е изненада. – тя разбра, че той е твърде развълнуван и бутна кошницата в ръцете му – Вземи. Твое е. Кръстих го Марунчо, точно, както ти искаше. Черно и бяло е на цвят, спомням си, че и това си ми казвал.

– Ама… – Придирчивио трескаво разгърна плата и отдолу се показа едно свито, покрито с нещо средно между пух и косъмчета кълбо, което блажено спеше и равномерно се повдигаше, напук на крясъците на Благо – Тва е маче…

– Уф, най-после доживех да каеш и ти нещо на нашенски! – възкликна Севда и се хвърли на врата му – Ама, не мом да сфанем кво толко се беше разбеснел още от вратницата.

– Е, тя е заключена, та заради това… – окопити се Придирчивио.

– Исках да стигна навреме и да те изненадам, но Вълкан го нямаше у тях. – не му остана длъжна изказно тя.

– Немаше ли никой друг? Жена му, снаите му!? – дръпна се той рязко от прегръдката й. Толкова грубо никога не се беше държал с нея – Колко човека ти требват, та да ти дадат едно маче!?

– Не ти ли арексва? – устните на Севда се превърнаха в алена чертичка, а очите й се впериха право в лицето на мъжа й.

– Сакам развод! – Благо усети, че отстрани изглежда много нелепо, но си помисли, че няма връщане назад.

– Дай си ми мачката и ше си бегам! – дръпна кошницата тя.

– Марунчо… – не я пусна той.

– Марунчо… – успокои тона си и Севда.

– Точно така си го представях. – склони в знак на примирие глава на гърдите си Благо – Виж какви бели чорапки, връхче на опашката и муцунка има…

– Да! – жена му вече говореше закачливо – Давай ми котето и да си тръгвам.

– Стига!

– Ти го каза!

– Стига! Дай ключа!

– – –

– Абе, вие кво казаате? – отвори се вратата на баба Христина, стара колкото Великата китайска стена и самотна, подобно на Плутон, откакто беше изключен от семейството на планетите – Ше се делите май.

– Ше се делиме, да! – на Благо явно днес му беше ден да направи доста първи стъпки в живота си, та не се притесни да се държи непристойно – Зарди тебе Севда сака да си бега, оти само слухтиш като некоа невестулкя и не моеме да си маанеме пердетата спокойно от тебе!

– Тоа па! – изпраи се баба Христина.

– Те ти една мачка, сакаш ли? – протегна кошницата той – Да не стоиш самечка, че ше откачиш.

– О, я мене си не мом да гледам, па камо ли мачка… – пак се приведе към земята тя и побърза да се прибере, като междувременно добави – Ти преди поне приказваше като ония по телевизоро, сега и тва си забраил.

Външната порта на къщата й се хлопна с неподозирана за възрастта й сила. Но, емоциите понякога ни правят неразпознаваеми, нали?

– Прибираме се! – прегърна Благо Севда през раменете и нежно ги разтри с меката си, едра длан – Днес следобед няма да ходя до Пощата.

– Никога не си го правил… – тя колебливо извади ключа от джоба на престилката си – Дори и, когато се родиха дъщерите ни.

– Тогава бях млад и глупав. – отвърна весело Придирчивио – Сега не съм млад, но пък съм глупав само понякога.

– – –

Баба ви Христина съвсем без никакъв успех прекара останалата част от денонощието, зад прозореца си, опитвайки се да разбере какво се случва в къщата на този изваден от контекста пощальон, който в друг живот би могъл да бъде английски денди или френско конте. В дневната така и не светна шестдесет ватовата крушка, а в спалнята пердетата останаха спуснати.


Те ги и предишните разкази от поредицата с героите от Северозападната трилогия:

Баба Гина Чвръстата
Щом така е станало, така е требвало да стане

Син камик си требва за домато

Португалската връзка на Биби Цветнио

Бистра Ристо Ботевата и ретрограднио Меркурий


А пък още не сте чели трилогията, мое да си поръчате „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Блог в WordPress.com.

Up ↑