Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

ноември 2016

Алкохолният туризъм като крепител на семейните ценности

kamina-zhar

Сега, малко лирични отклонения. Той има три деца. И аз имам три деца. Той има чепата съпруга. И аз съм притежател на такава. Той самият не е цвете за мирисане. Аз пък – изобщо. Той си обича децата и жената, но изразява чувствата си по по-различен от нормалния начин. Аз обичам децата и жена си, но съседите най-вероятно мислят, че крещенето ми не е проява на положителни емоции. Но грешат. Важното е, че жените и децата ни знаят, че изпитваме искрени, топли, до болка положителни чувства към тях. Именно това тяхно знание е и причината да не се налага да им влизаме в обяснителен режим, а да докопаме пътя, за да си махнем главите поне за два-три дни, че нещо ни беше изпушило и на двамата.

– Айде бе, ще ходим ли на вилата, че се каним вече втори месец.

– Само кажи кога, че имам чувството, че ще гръмна!

– Имаш ли много работа?

– За целия китайски и част от индийския народ…

– И аз…

– Значи заминаваме утре!

– Колкото изкараме…

– Колкото изкараме…

Дядо му е купил хубава възрожденска къща в оня лабиринт от долища, меки гористи хълмове, малки поточета, каменни пътеки, трънаци, ширнали се пасища и ласкав климат, който за краткост наричаме Тревненски Балкан. Ей, аз мога да ви кажа и името на селото, но то не е важно за историята, пък и едва ли сте го чували, тъй като има нула постоянни жители.

Както и да е, аз много искам да накарам моя приятел и голямото му семейство да дойдат на гости в бащинията ми, но тя е на двеста и осемдесет километра от местоживеенето ни, а в случая на нас все пак ни се ще само да избягаме от служебните и личните си ангажименти, но същевременно да можем да реагираме по най-бързия възможен начин, ако се случи нещо непредвидено. Защото, да, обичаме си домашните любимци и професиите, но понякога искаме да ги гледаме отстрани. Без да чуваме гласовете, претенциите, изискванията, ангажиментите, сроковете, сметките… Само да можехме да не чуваме и мислите си поне за момент, но това е за след няколко десетилетия начинание. Надявам се, де.

На приятеля ми къщата е на едни четиридесетина километра разстояние, така че е перфектна за целта ни. Не бързаме особено в деня на тръгването, защото няма за къде да бързаме. Така е със семействата и работите, към които изпитваш емоции. Хем от време на време ти идва до гуша и искаш да се махнеш за мъничко, хем пък като му дойде времето, не ти се тръгва.

Все пак се накумихме и след кратко пазаруване ето ни на пътя. С два литра ракия (не се лъжете, става въпрос за 75 градусова скоросмъртница, която се пие само разредена), няколко тумбести бири и храна в презапасителни размери. Тръгнахме в едно такова мъгливо време, но колкото по на югозапад шпорехме, толкова по-приветливо ни посрещаше природата. Хълмовете ставаха все по-високи, долините все по-живописни, а яркото, но хапещо слънце се заиграваше по шарените като циганска кърпа листа на късната есен .

В интерес на истината бяхме се уговорили да ходим на къщата, за да посвършим малко работа по интериора и двора и да ударим няколко стабилни прехода по Балкана, който през този сезон е страхотен. Не, че през другите не е, но пък сега… Знаехме, че това е повече от план максимум. Беше ни поводът. Причините ги споделих вече.

Колкото повече наближавахме, толкова по ни олекваше на душиците. Няма я лудницата на града и ежедневието, някак неусетно потъваш в безвремие. Няколко живописни завоя и ето ни в разхвърляното по хълмовете като ателие на художник село. Миналата есен пак бяхме идвали тук, с децата и жените си. Есента обаче беше по-ранна и не толкова красива, но компанията беше доста шумна и вироглава, та си имахме други наслади.

Сега обаче бяхме сами и натрапчивата тишина ни зарадва повече от концерт на любима група. Разтоварихме багажите и тръгнахме да наливаме вода. За битийни нужди от един кладенец на петдесетина метра над къщата, за пиене – на двестатина под нея. Да. Няма прокарана канализация в селото, но по всичко си личеше, че с шейстина литра за миене и десетина за пиене щяхме да се справим все някак.

По силата на закона за мълчаливото съгласие и ненамесата в личното пространство на другия намятахме покупките в хладилника, изчистихме по мъжки, занесохме дърва до огромната камина на втория етаж и седнахме на двора. Столове от пънове, маса с крака от пънове и плот – една огромна каменна плоча, два на метър, дебела колкото китката на възрастен мъж. Още по-мълчаливо върху масата се появиха бири, ракия, чаши, вода, кутии цигари… Мамка му, появи се и обхват! А миналата година нямаше, ходехме на близкия хълм. Кофти е, наистина е кофти да имаш обхват на такова вълшебно място. Пречи на усамотението и те кара да дърпаш дявола за опашката.

Е, преживяхме го. Най-мълчаливо обаче се съгласихме, че ще пишем тоз иначе прекрасен слънчев ден „дъждовен“ и няма да ходим на никакви преходи в планината, която беше буквално на една ръка разстояние. Сипваш ракия на две трети от чашата. Досипваш вода до ръба. Надигаш. Отпиваш. Прокарваш лавата, която се стича по гръкляна ти с тютюнев дим. И пак. И пак.

След няколко дъна топлината и безвремието жизнеутвърждаващо са се разлели по цялото ти тяло. Слушаш шумовете на гората, гледаш преплетените била на Балкана, покрити с оголели орехи и тополи и си мислиш. Все по-мълчаливо. Само от време на време да се чуе някое чукване на чаши, придружено с беззвучно кимване с глава.

Залезът дойде неусетно и прогони сладката летаргия, която ни беше налегнала. За кратко. След двайсетина минути камината беше запалена, а ние седяхме на ниски трикраки столчета до кръглата софра на поне век и зяпахме като омагьосани езиците на огъня, които хищно облизваха дървата и все по-напористо ги изсмукваха, за да се опитат да заситят туй, що не се засища.

Чакахме да стане хубава жар, а разбирачите знаят, че хубава жар става бавно или никак. Седемдесет и няколко градусовата си вървеше със стабилни темпове и шумни въздишки, изтръгнати направо из дробовете ни при всяка глътка. Все по-обилно разливащата се из покритата с дърворезби стая и полуделия танц на огъня обаче ни опиваха още повече.

А и димът. Когато не си палил камина в някоя къща дълго време, а навън температурите са около нулата, неминуемо има дим. Хрупахме туршия със зелени домати, карфиол и моркови, отваряхме прозореца често-често, за да не направим уютната стая лисичарник, и малко по малко се успивахме така, както си седяхме на трикраките столчета. Говорихме доста, но не се прекъсвахме, защото чувахме мислите си от устата на другия. Рядко се случва, но имаме колкото различни, толкова и общи черти в светогледа, жизнения път и чувството за хумор.

Когато жарта стана такава, каквато я искахме, вече се чувствахме приятно лениви и метнахме няколко пържоли на решетката. Колкото да не са кървави, не сме ги пекли кой знае колко. Двама мъже пред камината, с чаши на масата, далеч от цивилизацията… Не ни трябваха добре изпечени пържоли. По-скоро искахме да стане нещо по-ергенско. Имахме каквото ни трябваше. Дори и чорапите не си сменихме. Цели три дена, но да не прескачаме историята както си ни дойде.

След като се наядохме до насита и двамата бяхме готови за по една ракия и по креватите. Но по някакъв начин се разговорихме и от дума на дума се стигна до жени, деца, приятели идиоти, ценни приятели, коли, предишни жени, напивания, работа, писане, железа, политика, спорт, планини, долини… Та така. От десет вечерта до седем сутринта. А камината през цялото време пушеше и ни смъдеше на очите, мамка му.

Равносметката? Едни от най-приятно прекараните часове с приятел през последните години. Когато хоризонтът вече дрезгавееше през малкото прозорче, не легнахме, а просто се изтърколихме от трикраките столчета на леглата си и… толкова…

Утре пак.

Advertisements

 „Май ше ни бъде“ – Глава пръва

Къде дузина бесни бабичкоре

torlaka-maj-shte-ni-bude-korica

Категорично немам ама никво намеренее да ви обяснявам кои се беа сбрали.
По име ако ще да ви ги изредим до една, сигурен съм, че не сте ги видвали очи у очи, така че целусну се губи смисъло на едно предполагаемо подобно начинанее от моя стрънь. Порди таа причина, па и оти мислим, че ше е по-лесно за мене и по-оправно за вазе така, нека да приложим некви уточненеа. Без чак па толко да се разпростирам у подробности. Само отгоре-отгоре, обещавам.
Силно се надявам да ме разберете, па, ако не, кво толко? Нема да е болка за умиранье ни за мене, ни за вазе. Сега ви предлагам да си изплакнете подробностете, да си облечете халато, да си сипете чаша бордо набор меджу двете световни, да палнете камината у трапезареата на мезонето си с изглед къде Антиплано у Андите и да слушате да ви разпраам кво стана.

У наличнус беше сичко от женски пол, родено у Диви дол меджу дваеста годин на миналио век и доважданьето на „народната“ влас. Без геройски отнесените от тоа гад, естественио подбор, оно тва е ясно.
Сичко на сичко нема и петнаесе бабички. Ама иначе като за иядо. На таа възрас за тех сека кауза беше най-големата, сека битка моеше и да е последната. Затва се раздаваа колко моат.  Не, че моеха много, ама мотивацеата беше на високо ниво. Сега се беа скупчили на пъто като стадо овци, облекли най-новите си дреи, тропаа с ония бастунье, тракаа с чейнетата… Се един вид подковани коньи по градски калдъръм тръчаа пред бесни влъци.
– Тия нещо сакат, ама кво – не знам… – Свилко дръпна пердето малко на една стрънь и сутрешньите лъчи на слънцето улетеа у собата толко резко, че паникьосаа неколкостотин прашинки, кои, позлатени, затанцуваа у кръг. После замръзнаа на най-високото место от летежо си, закрепиа се за секунда-две на ноктец, па постепенно почнаа да се свлачат. И накраю се кротнаа на душемето. Вече не беа позлатени, а сивееха тъжно, ама ни на Свилко, ни на жена му тва нги напраи впечатленее.
– Оно беше ясно, че ше дое тоа момент… Кажи нги да се маинят оттука, оти, ако излетим с дръжайето на правата лопата, само на бабичкор ше ми станат! – гласо на Юбица беше дрезгав от умора – Прибрала съм се сношка по тевница, цела нош съм се кьоравила на компютъро, а тия сега ше ми навикват преди дом! Мани другото, а и детето ше дигнат… Чък тогива ше ги застреям с ловната пушка на баща ти!
– Мале, верно ше събудат Данчо! – смръщи се Муфтата и въздъъна.
– Беги да разгониш таа гад, па нги речи, че следобед ше идем на Тутмата да ми каат кво имат да ми казуват.
– Кво мое да имат!? – Свилен вече слазаше по стлъбете – Пак некоа простотия са измислили…
Он излете колко се мое по-решителен из вратничката. Намеренеето му беше да ги одека набръже и да се прибира вътре на спокойствее, оти с Юбица напоследък се по немаха време да си отдъънат. Добре, ама още, щом надзръна навънка и му стана ясно, че нема да я бъде таа. Посрешнаа го кресъце, фронтовата линеа на бабичкоро се ливна застрашително къде ньего, се един вид ше го разплеска у тарабите. Он не поверва и разтръка очи, ама явно не сънуваше. „Кво става тука, бе!?“, помисли си, обаче сбра силица и рече резко:
– Кой ви е викал!? Айде да се маиняте коя откъде е, че като зеем едно дръво, ше се разфръчите като кокоша перуш!
– Нема да мръднеме оттука, додек ни не каете кво се случава! – Сийка, макята на Денчо Пръжката, сама по ньеа си, истински стожер на патриархалнуста у селото, кракна напреде.
– Кво има да ви казуваме!? – Свилко верно не моеше да осъзнае на кой свет е и избесне не на майтап – За кво ви длъжиме обясненее баш па на вазе? Ква ви е мъката, кюкарки сбръкани!? По цел день се чудите от кво да умрете!
– Не мое така! – намеша се и Лила, па зе та излезна напреде и стана до другата бабичка. Кък беха прегръбени, сека на ньойня си стрънь, приличаа на некоа артинсталацеа – Нещо строите на местото на запущената къща на Благо Придирчивио, къде я купиате от Рангел Сирището. Требва да знаеме кво ше праите!
– Кой па е казал, че требва да знаете!? – чу се гласо на Юбица. Она съсем неочеквано се явна по ношница, с разрошени коси и боси крака – Кво ви влаза у работата кво праиме? Купили сме имото, наш си е, ни ви смитаме нещо, ни нищо. Маиняйте се оттука, оти ако разбудите мининкио, ше ви го дадем на вазе да го гледате днеска, да си знаете!
– Нищо чудно! – обади се трета бабичка, ама се не виде коя е, оти се беше сврела у атакуващата купчинкя – Ти фана пътищата и си зареза семееството, сега що па да ти не гледа некой сино!? – после гласо й запище истерично, та стана ясно, че немаше коя друга, осен Драгана Непосаканата да е – Казувайте кво ше праите там, че оно секви секти, наркомане и европейци се навъдиа у последно време!
– Е, добре, от мене да мине, ше ви каем… – Юбица наведе глава у знак на примиренее, ама със сека приказка гласо й ставиняше се по-гневен – Обадиа ни се от Софеа и викат да построиме тука една лудница, па да зееме да затвориме сичкио бабичкор, оти сте до една за освидетелстванье! Амън от навлеци негодни! Фащайте пъто, че ше ви гоним с камънье до поди село!
– Нема да я бъде таа, ти не разбра ли се, булкя? – Сийка малко поизпраи гръбицата и пробва да изпъчи спаружени гръди – Сакаме да знааме кво ше връшите, оти иначе отодиме право при Витали! Он е милиционер на селото открай време, на ньего нема кък да не каете!
– Айде бегите си бе, шупи глави! – не издръже и Свилен – Одете при Парената въшка, нема проблеми! Он, че вече се пенсионира и не е полицай, не е. Ама па иначе знае кво строиме, обяснили сме му надлъго и нашироко, така че, ако успеете да изкопчите от ньего нещечко, и вие ше разберете. И кмето е наясно, така че у тех също мое да идете. Знайте само, че и они ше ви отебат, оти не са клюкаре като вазе, дека живеат, та да тръкат другите. Съглам ора са. Айде, да ви видим гръбините, що ше зеем връшинята и ше се разфръчите като кози додронки!
– Ние одиаме… – Лила зе думата наново и изеднъж заприказва дипломатичну, като май целеше да изклинчи у посока „съпричаснус“ – И при полицаю, и при кмето. Ама они казаа като вазе. Да си бегаме и да ги не занимаваме… Се едно сме никои и немаме глас у тва село. Сакате у назе ли да си седиме, додек ни сгребете?
– Те! – викна със се сила Юбица – Видите ли кво требва да напраите? Не излазайте от вазе, копайте градината и глейте сериале, па те тва е! Само ришньете като кокошки дека ви не е работа! Със здраве, бабушкере!


Още от трилогията „Северозападен романь“ – „Автономията????“ – „Май ше ни бъде…“:

Трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com

Блог в WordPress.com.

Up ↑