С годините някак започнах да не чувствам празниците особено празнично. Това важи в най-голяма сила за националните. Да, в сърцето ми има специално местенце за тях, но цялата помпозност, зарите, фойерверките, репортажите с фалшиво приповдигнат тон по медиите, тържествената помпозност в изказванията на откровени национални предатели, стремящи се да се докопат до политически дивиденти, ми идват множко.
В тези дни, в които би трябвало да си спомним за крайъгълни дати, личности и събития от историята ни, да помислим, да потърсим поуки, ние се занимаваме със съвсем различни деятелности. Ядем и пием повече от обикновено, ставаме свидетели на повече евтини сеири от обикновено, затъваме в битийното и пошлото повече от обикновено.
Затова и някак несъзнателно започнах да подминавам повечето празници тихомълком и да ги честитя протоколно, дори лицемерно. Останаха обаче няколко дни през годината, в които се събуждам със същия трепет в сърцето, с какъвто го правех като дете. Несъмнено това важи в най-голяма степен за 24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. В никакъв случай не мога да изредя всички мисли и чувства, с които свързвам тази дата, пък и не е редно да ви занимавам. Но, все пак, ето поне няколко.
Колкото и да съм запален по военната история, колкото и да се гордея с гръмките ни победи през вековете и да тача паметта на хилядите герои, заради които България съществува и слави миналото си, винаги съм знаел, че най-значимото ни постижение като народ и държава безспорно е приютяването на учениците на Кирил и Методий и създаването на условия за разцвет на азбуката.
Успехите ни на бойното поле са имали голямо значение в определен момент или период от време, но сега са само славен спомен. За добро или лошо България не е онази огромна държава от времето на Симеон и Иван Асен II, нито пък граничи с Франкската империя като при Крум. Това е неразривна, но и невъзвратима част от миналото. Азбуката обаче е жива и пълнокръвна. Тук и сега, след толкова векове. И е доказателство за това колко по-силно и мащабно може да бъде културното влияние от политическото и военното.
Макар и напоследък някои народи да се опитват да си приписват наши заслуги, фактите са си факти. Благодарение на смелостта на предците ни да се изправят срещу наложените в световен мащаб правила, на усилията и твърдата им воля, на дълбочината на държавническата мисъл и далновидността им, писмовното огнище, което са разпалили, в момента топли душите на хората чак в Монголия и до бреговете на Северния ледовит океан. На кирилица се пишат хиляди книги всяка една година. На нея четат стотици милиони хора. Благодарение на писмеността и предаваната от поколение на поколение народна памет ние, българите, сме преживели и най-трудните периоди в досегашната си история.
Всичко това е велико и никога не може да бъде омаловажено. Колкото и да говорим с възхита за бойна слава и несметни богатства, те са преходни. Далеч по-могъщи и богати държави, отколкото България някога е била, са рухнали и потънали в забрава. Именно културата и народната памет в писмен вид са ни съхранили и ни дават реални поводи да се гордеем със себе си и с миналото си. За мен това е извън всякакво съмнение и именно поради тази причина няма никаква опасност някоя сутрин да се събудя на 24 май и да въздъхна с досада, подготвяйки се да изтърпя поредния ден на съревнование по лицемерие.
Тазгодишният 24 май обаче е още по-специален за мен. Първородният ми син завърши първи клас. По принцип бягам като дявол от тамян от разни тържества и чествания. Днес обаче се спретнах почти официално и с усещане за истинска празничност в сърцето забързах към училището. Моят най-голям син завършва първи клас… Кога минава това време!?
Преди малко тържественият последен учебен час на първокласниците завърши. Дипломата на сина ми може и да е една проста хвърчаща хартийка в очите на околните, но аз се гордея с нея. Синът ми и той се гордее с нея. Цялото ни семейство се гордее с нея. Любознателното ни открай време дете се изправи пред първите изпитания на знанието. И излезе от битката по-образовано и по-любознателно.
Това е първата от поредица подобни битки. Много по-велики и зна чими и от най-грандиозните военни победи. Аз обаче съм спокоен. Моят син е преодолял първото предизвикателство мъжки. Ще се справи и нататък. Особено с верни съюзници като госпожата, господина и другите малки диванета от класа му. Всички ще се справят. Защото семката на любовта към знанието е яка и издръжлива. С редовно поливане за нула време ще избуи и ще се превърне в могъщ дъб.
Като гледах децата и учителите отстрани вярата ми, че за българското образование има надежда, осезаемо укрепна. Не говоря за министерства и инспекторати. Би било нелепо да ги споменаваме точно днес. Укрепна вярата ми в бъдещето на онази искра на знанието, която няма да угасне, докато има учители, приемащи работата си като призвание и деца, в чиито очи гори любознателност.
Честит Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост!
Ако случайно в началото на юни ше се намирате у некой от тиа трите убави града, къде се мъдрат у заглавието, да не пропущите да се явнете на представянията на „Автономията????“ там.
Заповядайте в новия ми сайт: www.torlaka.com 