Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

май 2016

„Автономията????“ гостува в Бургас, Пловдив и Варна

IMG_6811Ако случайно в началото на юни ше се намирате у некой от тиа трите убави града, къде се мъдрат у заглавието, да не пропущите да се явнете на представянията на „Автономията????“ там.
У Бургас и Варна стъпиняме с книгите за пръвица, па да видиме дали морските ора ше разберат северозападното оратенье 🙂
У Филибето па вече бехме миналата годин със „Северозападнио романь“ и с майните се забавлевахме добре, та се надеваме пак да е така.
Ето кога и къде ше ви чекам:

  • Бургас – 06 юни, 18 часа, Дом на писателя, ул, „Вола“ 1
    Мое да следите новости у събитието у Клюкарнико тука: Представяне Бургас
  • Пловдив – 07 юни, 21 часа, Клуб „Петното на Роршах“, ул. „Йоаким Груев“ 36
    Представянето е включено в програмата на книжния фестивал „Пловдив чете 2016“. Подробности може да следите тук: Представяне Пловдив 
  • Варна – 09 юни, 19 часа, Арт зона „На тъмно“, ул. „Стефан Стамболов“ 2
    Ето го и събитието у Клюкарника: Представяне Варна

    Айде, кой е наблизо, да заповеда!
Advertisements

Честит 24 май!

С годините някак започнах да не чувствам празниците особено празнично. Това важи в най-голяма сила за националните. Да, в сърцето ми има специално местенце за тях, но цялата помпозност, зарите, фойерверките, репортажите с фалшиво приповдигнат тон по медиите, тържествената помпозност в изказванията на откровени национални предатели, стремящи се да се докопат до политически дивиденти, ми идват множко.

В тези дни, в които би трябвало да си спомним за крайъгълни дати, личности и събития от историята ни, да помислим, да потърсим поуки, ние се занимаваме със съвсем различни деятелности. Ядем и пием повече от обикновено, ставаме свидетели на повече евтини сеири от обикновено, затъваме в битийното и пошлото повече от обикновено.

Затова и някак несъзнателно започнах да подминавам повечето празници тихомълком и да ги честитя протоколно, дори лицемерно. Останаха обаче няколко дни през годината, в които се събуждам със същия трепет в сърцето, с какъвто го правех като дете. Несъмнено това важи в най-голяма степен за 24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. В никакъв случай не мога да изредя всички мисли и чувства, с които свързвам тази дата, пък и не е редно да ви занимавам. Но, все пак, ето поне няколко.

Колкото и да съм запален по военната история, колкото и да се гордея с гръмките ни победи през вековете и да тача паметта на хилядите герои, заради които България съществува и слави миналото си, винаги съм знаел, че най-значимото ни постижение като народ и държава безспорно е приютяването на учениците на Кирил и Методий и създаването на условия за разцвет на азбуката.

Успехите ни на бойното поле са имали голямо значение в определен момент или период от време, но сега са само славен спомен. За добро или лошо България не е онази огромна държава от времето на Симеон и Иван Асен II, нито пък граничи с Франкската империя като при Крум. Това е неразривна, но и невъзвратима част от миналото. Азбуката обаче е жива и пълнокръвна. Тук и сега, след толкова векове. И е доказателство за това колко по-силно и мащабно може да бъде културното влияние от политическото и военното.

Макар и напоследък някои народи да се опитват да си приписват наши заслуги, фактите са си факти. Благодарение на смелостта на предците ни да се изправят срещу наложените в световен мащаб правила, на усилията и твърдата им воля, на дълбочината на държавническата мисъл и далновидността им, писмовното огнище, което са разпалили, в момента топли душите на хората чак в Монголия и до бреговете на Северния ледовит океан. На кирилица се пишат хиляди книги всяка една година. На нея четат стотици милиони хора. Благодарение на писмеността и предаваната от поколение на поколение народна памет ние, българите, сме преживели и най-трудните периоди в досегашната си история.

Всичко това е велико и никога не може да бъде омаловажено. Колкото и да говорим с възхита за бойна слава и несметни богатства, те са преходни. Далеч по-могъщи и богати държави, отколкото България някога е била, са рухнали и потънали в забрава. Именно културата и народната памет в писмен вид са ни съхранили и ни дават реални поводи да се гордеем със себе си и с миналото си. За мен това е извън всякакво съмнение и именно поради тази причина няма никаква опасност някоя сутрин да се събудя на 24 май и да въздъхна с досада, подготвяйки се  да изтърпя поредния ден на съревнование по лицемерие.

IMG_7863-a

Тазгодишният 24 май обаче е още по-специален за мен. Първородният ми син завърши първи клас. По принцип бягам като дявол от тамян от разни тържества и чествания. Днес обаче се спретнах почти официално и с усещане за истинска празничност в сърцето забързах към училището. Моят най-голям син завършва първи клас… Кога минава това време!?

Преди малко тържественият последен учебен час на първокласниците завърши. Дипломата на сина ми може и да е една проста хвърчаща хартийка в очите на околните, но аз се гордея с нея. Синът ми и той се гордее с нея. Цялото ни семейство се гордее с нея. Любознателното ни открай време дете се изправи пред първите изпитания на знанието. И излезе от битката по-образовано и по-любознателно.

Това е първата от поредица подобни битки. Много по-велики и зна             чими и от най-грандиозните военни победи. Аз обаче съм спокоен. Моят син е преодолял първото предизвикателство мъжки. Ще се справи и нататък. Особено с верни съюзници като госпожата, господина и другите малки диванета от класа му. Всички ще се справят. Защото семката на любовта към знанието е яка и издръжлива. С редовно поливане за нула време ще избуи и ще се превърне в могъщ дъб.

Като гледах децата и учителите отстрани вярата ми, че за българското образование има надежда, осезаемо укрепна. Не говоря за министерства и инспекторати. Би било нелепо да ги споменаваме точно днес. Укрепна вярата ми в бъдещето на онази искра на знанието, която няма да угасне, докато има учители, приемащи работата си като призвание и деца, в чиито очи гори любознателност.

Честит Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост!

Проста логика българофилска

04_2012_gabrovo-378.jpg

Не обичам Унгария. Не обичам Полша. Нито Швеция, Португалия, Русия, САЩ, Перу, Централноафриканската република, Малдивите, Непал, Каймановите острови, Нова Зеландия или Питкайрн (както и да се пише на кирилица). Не ги обичам и това си е.

Харесвам част от изброените държави и местенца, искам да ги обиколя надлъж и нашир, но не ги обичам. Обичам само България. Логично обяснение? Никакво. В „харесвам“ може да се търси логика. Харесвам Кармен Електра, Моника Белучи, Невена Коканова, няколко бивши гаджета и десетина моми, които нито аз, нито вие познавате. За всяка от тях мога да обясня защо. Но за жената, която обичам, не мога. Толкова неща ми идват накуп в главата, че няма как да ги систематизирам.

Май именно заради това е измислено словосъчетанието „обичам те“. Заради всичко, въпреки всичко, не просто те харесвам, а бих направил много за теб, без дори и да се замисля за отплата… Без да парадирам, да претендирам, да диагностицирам, да търся, да анализирам. Толкова.

Причината да обичам България не се корени в това, че е била на три морета. Няма нищо общо и членството ни в Европейския съюз или милионите буркани домати, заминали по линията „Булгарплод“ – СССР. Нито пък с най-високия връх на Балканите или рязането на лентички по магистралите.

Любовта е лично чувство, съкровено едно такова, и именно заради това за него се пише трудно. Допир, усещане, вкус… И хиляди други неща. Много прости, но неизразими с думи.

И тъй като любовта е лично чувство, не мога да обясня и антипода й. Защо мразя „фили“-те на други държави сред моите сънародници. Ако по произход си циганин, кюрд, пакистанец или марсианец, но милееш за България, си добре дошъл да споделим общата си любов. Не ми пука в кой бог вярваш, с какви дрехи си облечен или кой е любимият ти отбор. Добре дошъл си. Просто така.

Ако обаче родът ти е чисто български, до девето коляно, но поставяш друга държава над Родината и не си занесеш багажа и организма си там, в нея, а продължаваш да живееш тук, ти си мой враг. Изконен, изначален враг. Независимо дали дърпаш на изток или запад, север или юг. Независимо за какъв патриот се представяш, независимо колко си богат, „популярен“ или влиятелен.

Аман от „фили“ и „фоби“, крещящи колко ще сме велики, ако сме патерица на тая или оная империя! Няма да бъдем! Ще сме велики, истински и пълноценни единствено, ако обичаме себе си и Родината си, без да мислим, че сме най-най или да следваме сляпо силните на деня. Ако приемаме себе си и Родината си такива, каквито сме. Ние и Тя.

Наивен текст. Дотолкова наивен, че наистина си вярвам, че съм го написал с любов… Към Родината.

Блог в WordPress.com.

Up ↑