Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

юни 2012

Православие по нашенски: Агенти на ДС обявяват мастити бизнесмени за архонти

Безобразниците от Светия синод приеха единодушно църквата да удостоява с титлата „архонт”  православни християни, които имат „видими, доказани и направени публично достояние заслуги по подпомагане дейността на Православната църква“. Десетки редови православни християни, сред които изявени журналисти, хора на изкуството и университетски преподаватели (някои от тях лектори в Богословския факултет на Софийския университет) пък се събраха вчера пред Синодалната палата, за да изразят съвсем справедливото си възмущение от този акт.

Дори и за човек като мен, който не се чувства православен християнин (точно заради лицемерието на огромната част от днешните ни „духовници”), веднага се появяват няколко изключително логични въпроса, свързани с този пореден „богоугоден” акт.

1. Защо лъжете като телевизионни гадатели, синодални старчета (така е думата; далеч не всички вие сте на преклонна възраст)? Как така сте приели единодушно да давате титлата „архонт”, след като поне двама от вас – Варненският митрополит Кирил и Неврокопският му „колега” Натанаил заявиха най-категорично, че са гласували „против” и имат основателни аргументи за вота си?

2. Каква е причината толкова да бързате да вземете решение? Защо, след като още от 2007 година връчването на архонтска доблест на Слави Бинев от страна на Старозагорския митрополит Галактион предизвика справедливото възмущение на обществото и ви накара да излезете с официално решение, че такава титла в българската православна традиция не съществува? Какво ви кара да бързате сега? Защо така припряно гласувате? Дали защото всичката тази пошлотия трябва да се случи в отсъствието на патриарх Максим?

3. Какво значи формулировката „видими, доказани и направени публично достояние заслуги по подпомагане дейността на Православната църква”? Поправете ме ако греша, но не беше ли един от основните християнски добродетели скромността? Не е ли толкова важно да не парадираш с дарението си, колкото и самият акт на даряване? Правейки заслугите си публично достояние, достойните според вас люде не заслужават ли порицание заради самохвалството си, вместо да бъдат обявявани за архонти?

4. Тези, които поне аз знам да са отличени досега (въпреки че титлата не съществуваше официално, митрополитите Николай от Пловдив и Галактион от Стара Загора си я раздаваха), са меко казано смущаващи. Според аргументацията на официализирането на титлата, хората, които я носят, „ще бъдат пример на останалите миряни, включително със смирение и скромност”. Е как така?

Какъв пример за смирение, скромност или каквото и да било, освен за хищнически нюх към парите и умение да се адаптира, може да бъде Слави Бинев, собственикът на „Sin city” (Дано в Светия синод да знаят, че името на заведението, известно с безпаметните чалга оргии, на които домакинства, означава „Град на греха”).

Според митрополитите начинът на придобиване на парите, които заслужилите високото отличие миряни са дарили за църквата, „не трябва да противоречи на християнския морал и на добрите нрави”. Дори и да забравим за участието на най-пресния архонт, Петър Манджуков, в скандала „Петролгейт” през 2004 година (когато той бе обвинен, че е продавал нелегално оръжие на режима на Саддам Хюсеин), то няма как да пропуснем, че голяма част от милионите му са натрупани именно чрез търговия с оръжие.

Признавам си, за третия ми известен архонт не знам почти нищо, а и нямам желание да научавам повече. Достатъчно ми е, че освен с името си (Иван Кочев) е познат в петричкия регион и с прякора Чомбе. Може и да е субективно и повърхностно, но ако бях православен християнин, последният човек, който ще искам за пример, е бизнесмен с прякор. Всички знаем за какво става дума…

5. Господа митрополити, не можахте ли да изчакате тихичко някой и друг месец, след като се оказа, че почти без изключение сте бивши агенти на Държавна сигурност, преди да се забърквате в поредната си каша? Или наглостта ви е присъща от онези комунистически времена и не можете да я обуздавате така лесно?

6. Защо, щом искате да поощрите щедрите дарители на Православната църква, не направихте архонт дядо Добри? Ако не се сещате, това е онзи 96-годишен старец от село Байлово, който всеки ден пътува до София, за да събира милостиня за православните църкви и манастири и който дари на Катедралния храм „Св. Александър Невски” 35 700 лева. Най-големият дарител на храма, а пенсията му е 160 лева…

Или пък отец Иван от Нови хан, който направи чудеса, за да осигури подслон и прехрана на бездомни и възрастни хора?

Дядо Добри и отец Иван обаче няма да искат да станат архонти, дори и по случайност да се сетите за тях. Те са истински последователи на Исус Христос и знаят, че той предупреждава последователите си да не искат отплата за добрините си на земята. Наградата за праведните е на небето. Поне ако вярваме на Христовите послания, а вие твърдите, че го правите, нали?

Бинев, Манджуков и Чомбе не даряват с чисто сърце. Те дори не даряват, за да замажат гузната си съвест. Напротив, правят го показно, само защото са суетни. Но защо пък не? След като и вие сте готови да четкате извратеното им его…

Мерхаба, мусю прайм министър!

Политическите удари започват да се сипят върху главата на горкия български народ един след друг, а остава цяла година до Изборите. Онези Избори, на които всички обичайно заподозрени са се наточили все едно са мишена за дартс…

Само преди десетина дена ГЕРБ се опитаха (и успяха) да прокарат в Народното събрание промяна в Закона за горите. Безспорно недъгава, безспорно лобистка. После я дръпнаха и оставиха защитниците и противниците й да „стигнат до консенсус”.

След това другарят Станишев по пролетарски (да му се не надяваш!) за пореден път разобличи качеството на магистралите, строени от сегашните управляващи и обяви, че неговото правителство е наблягало на рехабилитацията на по-„народните” (израз на автора) пътища. Приложи и цифри. Да си ги четем, докато пътуваме, а пломбите ни падат ни падат ли, падат… През стотина метра.

ДПС реши да не закъснява и изскочи на гребена на вълната със „съвършено конкретно предложение”. Видите ли, движещите се за права и свободи целели ограничението предизборната кампания да се води само на български език да отпадне.

Според безспорно (не се шегувам) най-правилно артикулиращия на книжовен български език депутат в Народното събрание Лютви Местан досега Конституцията била четена прекалено манипулативно. Имайки предвид алинея 2 на член 36, той цитира: „Гражданите, за които българският език не е майчин, имат право наред със задължителното изучаване на българския език да изучават и ползват своя език.”.

Оттук според ДПС следва, че алинея 3, която гласи „Случаите, в които се използва само официалният език, се посочват в закона.” може да бъде тема на дискусия и да се промени.

С цялото ми уважение на нов член на Европейския съюз, среден на възраст българин и наследник на древна, многолика цивилизация, не, НЕ може! Природата ми е свидетел, че уважавам вярванията, езиците, традициите и странностите на всички. Харесвам маорски татуировки, арабска поезия, викингски дракари, индиански тотеми и моаи от Великденския остров. Радвам се на пиърсинг, (по-рядко) на изкусно изработено фередже и (почти никога) на скарификация.

Никой обаче не може да ме убеди, че част от хората, които решават съдбата ми (а и тази на децата ми) ще имат нужда да им се говори на друг език в собствената Ни държава.

ДПС предлага при осигуряване на превод предизборните кампании в страната ни да НЕ се водят само на официалния за България език. Не става!

Ако моите братя от Кърджали, Чепеларе и Доспат не знаят официалния език на държавата си, ще трябва да се потрудят, за да го научат. Защото по този начин ще се откъснат от принудителното отчуждение, в което са въвлечени. И към честно изкарания, с пот на чело, хляб, ще се добави и светлинка децата им да имат по-добра перспектива от тази, с която са се сблъскали те…

Ако моите братя от „Филиповци”, „Столипиново” и безбройните гета не знаят официалния език на държавата си, ще трябва да се потрудят, за да го научат. Защото тогава няма да бъдат подритвани от институциите или да разчитат на детски надбавки, а ще научат какви са правата им. Само тогава ще разберат, че има и алтернатива на събирането на желязо, джебчийството и проституцията.

Ако моите братя Джон от Халифакс, Анри от Лион и Хорхе от Валенсия например, не знаят български, ще трябва да се потрудят, за да го научат. Защото, щом ще гласуват за Европейски парламент от България, трябва да уважават България.

Уважението на страната, в която живееш, щеш, не щеш, минава и през официалния й език. Отдавна никой от нас не гледа руски филми без субтитри. Никой не се радва и когато в центъра на София му заговорят безцеремонно на американски английски. Всички ние сме българи и българският трябва да е (поне) разбираем за нас…

Господин Местан, не се позовавайте на „възможността на предизборни срещи, събрания и митинги, при необходимост и ако се осигури превод, да може да се използват и други езици, освен българския”, препоръчана ясно от Организацията за сътрудничество в Европа.

Върнете се към тази част от алинея 3 от член 36 на Конституцията „Гражданите, за които българският език не е майчин, имат право наред със задължителното изучаване на българския език…”. „Задължително” е противно, това се знае. Щом живееш в България обаче, значи презумпцията е, че искаш да го правиш и ако желаеш да определяш управниците на страната Ни (моята и Вашата), не трябва да имаш нужда от преводач…

Няма да отнемам още много от времето на потенциалните си читатели, но какво да се прави, многословен съм и обикновено оставям най-важното за накрая. Господин Местан, безспорният факт за Вашата превъзходна артикулация, който отбелязах по-горе, ме кара да съм още по-убеден в правотата си, имайки предвид това, че самият Вие споделихте, че майка Ви е една от българките-мюсюлманки, които не знаят книжовния ни език.

Вие определено сте светъл пример за това как амбицията (в най-добрия й смисъл) и упоритостта могат да изведат всеки от нас до неподозирани висини в словесното творчество…

Уругвай легализират марихуаната. Ние пък забранихме пушенето на закрито…

Уругвайското правителство представи пред широката общественост плана си за разрешаване на продажбата на марихуана. Според ВВС южноамериканската държава предприема мярката като част от борбата си срещу разрастването на престъпленията, свързани с разпространението на наркотици. Управляващите смятат, че чрез контрола си върху пазара на Cannabis indica ще осъществяват и по-ефективна превенция над увеличаването на употребяващите „твърди” наркотици.

Законопроектът предвижда правителството да стане монополист в търговията с марихуана, а продажбата й да се осъществява само на пълнолетни лица, включени в съответна база данни.

Елевтерио Фернандес Уидобро, министър на отбраната на Уругвай заяви, че правителството смята, че приемането на подобен закон значително ще ограничи печалбите на наркодилърите. Приходите от марихуана на черния пазар в страната на урусите се изчислява приблизително на 75 милиона долара годишно.

Министърът допълва, че забраната на определени наркотици създава повече проблеми на обществото, отколкото самите те. Според управляващите усилията на всички трябва да се концентрират върху борбата с твърдата дрога и по-специално кокаина, който е истинският източник както на огромни печалби за наркокартелите, така и на сериозни неприятности за отделни хора и народа като цяло.

Конкретен повод за внасянето на законопроекта е увеличаването на броя на убийствата в борбата между наркокартелите за надмощие. Правителството се притеснява, че ако не се вземат мерки, тези несъществуващи до скоро тенденции могат да се разраснат неконтролируемо и да се стигне до ситуация, напомняща тази в Мексико и Колумбия, където хиляди хора загиват всяка година в борбите на мафията за наркопазари.

Ако новият законопроект бъде одобрен, властите ще определят не само магазините, в които ще може да се продава марихуана, но и цената, на която ще става това. Базата данни, включваща потребителите, пък се изготвя, за да може да се контролират хората, които консумират прекалено много марихуана.

В други латиноамерикански страни, като Гватемала и Коста Рика например, също се оформя подобен обществен дебат с участие на управляващите. Все повече влиятелни фактори са на мнение, че декриминализирането на някои леки наркотици може да нанесе сериозен удар върху наркокартелите.

Според кореспондента на ВВС в Уругвай Владимир Ернандес новият законопроект най-вероятно ще предизвика сериозни дебати в Конгреса на страната и окончателното решение по него може да отнеме няколко месеца.

Докато в Южна Америка правителствата явно все повече осъзнават несъстоятелността на рестрикциите в борбата с обществените пороци, европейските чиновници измислят забрана след забрана. И това се случва с неистовото обожание на родните им колеги, мотаещи се с години за прилагането на всяка европейска мярка, увеличаваща свободата на хората (електронното правителство например) и прегръщащи с треперещи ръце първия повод да размахат пръст на горките си работодатели.

Макар и да не съм почитател на марихуаната, определено бих се чувствал по-добре в страна, в която всеки сам преценява дали да я пуши или не, отколкото в такава, в която не можеш да запалиш тютюн в пиано бар. Това означава, че правителството ти има доверие, а не се смята за призвано да ти е пазвантин.

Още повече, че мерките за легализиране на леката дрога дават резултати моментално и това е видно от статистическите данни за Холандия, в която почти всеки предпочита да си пуши спокойно тревата, вместо да се крие по разни дупки, за да шмърка и да се боцка…

Ние обаче не сме Уругвай, Коста Рика или Холандия. Тук до преди 20 години и магазинерките се опияняваха от властта си и раздаваха заповеди. Чиновниците са си почти същите като тогава. Те имат болезнена нужда да бъдат забелязани и тъй като това няма как да стане чрез личните им качества, защото по правило са страхливи, привързани към фиксираното работно време и фиксираната заплата мижитурки, измислят забрана след забрана. Не защото е необходима за по-добрия живот на хората или просперитета на държавата. Нужна е само на тях, за да се почувстват значими.

Протести по пладне, протести по икиндия…

Напоследък се наблюдава странна тенденция. Сякаш прогресиращото повишаване на температурите навън разгорещи страстите на българите, та софийските площади и улици периодично се изпълват с протестиращи. Не, че е необичайно горещините да влияят върху темперамента на хората.

В България обаче това определено си е новост, защото известният ни с волското си търпение народ обикновено чака ножът да опре до кокала. Остане ли гладен, на студено и с опоскани от празниците джобове, чак тогава изскача на улицата. По Сечковците или най-много до Баба Марта да дочака…

Демократичната ни история помни протести и през други сезони, наистина. Но те по правило са доста колебливи, малобройни, направо кекави. Всеки се е засилил я по почивки, я да свърши каквото може повече преди ваканцията и хич не му се и занимава с демонстрации. Достатъчно му е да псува решенията на управляващите вечер, пред студената ракия.

А и яркото слънце стимулира синтеза на серотонин – хормонът на щастието. Къде да крещиш по улиците, като ти е добре? Добре ти е и защото количеството плът за „оплакване на окото”, което се подава изпод дрехите, е правопропорционално на покачването на градусите на термометъра, защото си пробутал децата на баби и дядовци и с жена ти най-после можете да се „видите” на спокойствие, защото като не включваш парното, у вас се завърта някой лев… Просто ти е добре…

Ето обаче, че тази година нещата стоят по доста по-различен начин. Жега е, работен ден е, средата на седмицата е, а ни чакат не един, а два протеста! Единият в подкрепа, а другият – против промените в Закона за горите, на който президентът наложи вето в събота. Някой зевзек би казал, че това е демокрация в най-чист вид и до голяма степен би бил прав.

Ако подкрепяш промените в Закона, отиваш в 13:00 часа пред Народното събрание и се присъединяваш към демонстрацията на „Природата за хората и регионите”. Ще повикате срещу ветото, ще се обедините около мотото „Не на екологичния рекет!”, ще шествате до Министерски съвет, за да връчите послание на Бойко Борисов… Какво по-добро от това да изразиш гражданската си позиция?

Протестът на природозащитниците пък започва в 18:30 часа и е тясноспециализиран, така да се каже. Любители на зимните спортове ще изразят подкрепата си към „зелените”. Те искат да покажат, че в думите на премиера, който заяви, че ако промените в Закона за горите са лобистки, то те са в полза на скиорите, няма никаква истина. Ако искате да спрете строежа на лифтове тук и там, нищо обаче не ви пречи да замените слънчевите си очила със скиорски, да отидете пред НДК и да подкрепите коалиция „За да остане природа в България”, дори и да не сте фен на спускането по снежни писти.

Вече споменатият по-горе зевзек би предложил и трети вариант. Ако нямате ясно изградено мнение по промените в Закона за горите, но сте от онази особена порода хора, недоволна от всичко и с право получила наименованието „хейтър”, ви се открива рядка възможност. Преспокойно можете да отидете в 13:00 часа пред Народното събрание и да си съдерете гърлото в подкрепа на лобистите, а след това да изпиете няколко сурови яйца, за да възстановите гласовите си данни и да се влеете в гората от щеки, каски, ски и сноуборди. Там ще ви се предостави прекрасната опция да защитавате със същия патос противоположната позиция…

Аз обаче ви предлагам четвърти вариант. Ако все още не знаете на кой от двата митинга да отидете, заровете се в (за препоръчване чуждоезични) страниците в глобалната мрежа и разберете в детайли как се прави в Австрия, Швейцария, Италия, Франция, Норвегия и къде ли още не. Защото съчетаването на сериозни доходи от зимни спортове и туризъм с красива и обгрижвана природа не е измислено вчера, нито пък е кой знае колко сложно.

Просто едни муцуни у нас не искат местните хора да печелят добре от даденостите на региона си, а природозащитниците да са доволни от спазването на международните правила за защита на околната среда. Тези муцуни искат лъвския пай от вливащите се пари за себе си, а също така и им е през … за гората.

Ако всички хора правеха избора си на кой протест да отидат информирано, нямаше да има два протеста. За ужас на кукловодите щеше да има един митинг, с ясни лозунги, които да удовлетворят исканията и на двете страни. След като управляващите и медиите се опитват да ни дезинформират и заблудят, достатъчно е да положим малко усилия и да разберем каква е истината. А след това можем да сложим и управляващи, и медии, и муцуни там, където им е мястото.

Паисий – срамно ли е да си българин два века по-късно?

Днес Българската православна църква почита паметта на една от най- значимите личности в по-новата ни история – Паисий Хилендарски. 19 юни също така се приема и като деня, на който светецът, оставил следа във вековете с написването на „История славянобългарская”, изразява покровителството си спрямо българското минало и учените, посветили живота си на него – историците.

Като автор на този текст мога да ви уверя, че не целя да изполвам днешния ден, за да изсипя тонове патетични думи и патриотични, псевдоархаични тиради върху горката глава на светогорския монах. За тази цел си имаме „талантливи“ стихоплетци и политици патриотари. Честно казано, аз не съм особено впечатлен, че е денят на Паисий Хилендарски или, че тази година се отбелязват два века и половина от написването на „История славянобългарская”.

Може и да се лаская, но мисля, че Паисий винаги е бил и ще бъде в сърцето ми. Той няма нужда от ден или годишнина, за да е осезаем в живота ни. Ние имаме нужда от такива дати, за да се замисляме поне малко от малко…

Едно от основните правила на историята е, че в нея няма „ако”, но все пак не може да не се замисляме от време на време какво щеше да стане, ако не беше се случило така… Какво щеше да стане, ако Паисий (1722 – 1773) не беше решил да напише „История славяноболгарская”? С риск да обидя споменатите по-горе политици и поети, които се пенят, за да измислят по-величествени начини да извисят делото му, бих отговорил: най-вероятно същото.

Противно на мнението на много мастити учени и светила, Паисий Хилендарски не е от онези ярки личности, чиято дейност е придвижвала като с магическа пръчка историята с десетилетия и векове. Той е продукт на времето си. По-буден, но-решен, с по-ясна визия за важността на народното самоосъзнаване, но обикновен човек. Ако не се беше появил той, някой друг щеше да напише своята пробуждаща патриотизма книга.

„История славянобългарская” също не е нещо уникално. Достатъчно е да си спомним за историята на Петър Богдан Бакшев (издадена 85 години преди Паисиевата книга) или за „Стематография” на Христофор Жефарович (две десетилетия по-рано), за да осъзнаем, че хилендарският монах не е първопроходец.

Само ако разгърнем страниците на „История славянобългарская” ще разберем, че в по-голямата си част тя представлява нещо средно между сборник приказки и наръчник с небивалици. Макар и сам да пише, че ходил „чак в Немско”, за да търси сведения за труда си, Паисий ни най-малко не може да претендира за изчерпателност, а още по-малко за обективност.

Също така обаче е достатъчно да погледнем отгоре-отгоре личността и делото му, за да осъзнаем, че нито първенството, нито академичността, нито благодарността на поколенията са били сред целите на Паисий. Неговото дори не е цел, а вътрешна необходимост. Вътрешната необходимост на възрожденския човек – да разбере кой е, да дефинира разликата на себе си и близките си от една страна, и останалите от друга. Да направи каквото е по силите му, за да покаже, че „неговите хора”, народът му, имат място под слънцето, което е ако не по-добро, то поне не по-лошо от това на останалите…

И Паисий го прави. Колкото е по силите му, без да се взема насериозно, вглъбен в пътя, а не в сияйните бъднини.

Каквото и да се опитват да изсмучат от пръстите си историците, политиците и писателите, нещата, които със сигурност са известни за Паисий, са наистина ужасно малко. Това също дължим до голяма степен на самия него. Ако знаеше, че ще има толкова сериозен интерес към личността му, може би щеше да напише някоя дума повече за себе си… Той обаче мислел, че по-важно е да накара сънародниците си да се гордеят с миналото и да вярват в това, че си струва да се борят за самостоятелно бъдеще.

Без да се опитвам да претендирам за изчерпателност, мисля, че все пак е важно да се отбележат едно-две обстоятелства относно биографията на Паисий. Той е роден през 1722 година. Смята се, че е най-вероятно това да се е случило в някое от селищата в тогавашната Самоковска епархия, като за родно място най-упорито претендират самият Самоков, Банско и село Доспей. Периодично се включват и други желаещи да се докоснат до славата. Последният пример е с пернишкото село Кралев дол, на чиито диалект бил писал монахът и в което имало Паисиева махала.

Дискусиите са необходима част от достигането до историческата истина, но едва ли мястото да се водят са площадите или медиите. Затова и нямам намерение да изказвам мнения по темата. Дано да се намерят безспорни доказателства кое е родното място на Паисий, макар че това едва ли има голямо значение за някого. Освен за местните патриоти тип ала „и ний сме дали нещо на света”, туроператорите и собствениците на хотели и ресторанти.

Ако обръщаше толкова внимание на месторождението си, Паисий щеше да го отбележи изрично, а защо не и да напише негова история. Той обаче категорично демонстрира, че това, което вълнува мислите му, е миналото и бъдещето на целия български народ.

Показателен че не се взема на сериозно е и фактът, че в една от малкото бележки, в които говори за себе си, той изрично отбелязва, че преди да постъпи в Хилендарския манастир през 1745 година, не е учил нито граматика, нито светски науки. Никакви претенции, никакви измислени професорски и архонтски титли… Ето това отличава Паисий от почти всички хора.

Тъй като тогава монасите обикалят често земите, населени с християни, за да повдигат духа и да поддържат вярата им (а междувременно и да събират дарения), по време на тези обиколки Паисий най-вероятно стига до идеята, че българите се нуждаят от писана история на народа си. И улучва точно правилния момент, за да попречи на гърцизацията и да даде тласък на националното самоосъзнаване. Може би тънък нюх, може би месианство, може би просто късмет, но безспорен факт…

Безспорно също така е и че след двегодишно събиране на сведения за миналото на народа си, Паисий сяда в Хилендарския манастир и през 1762 година вече е готов със своята, не, с нашата „История славянобългарская”. През следващото десетилетие авторът обикаля неуморно местата, населени с българи, а книгата му е десетки, дори стотици пъти преписвана, предавана от ръка на ръка и четена шепнешком.

Голяма част от думите му може и да не са потвърдени от историческите факти, но вдъхновяват все нови и нови хора да се гордеят с произхода си, да образоват децата си и да дават живота си за свободата. Това е много повече от желанието на някои наши съвременници да задържат откраднатия от Гърция оригинал на „История славянобългарская”.

През тази година се навършват и 50 години от обявяването на Паисий Хилендарски за светец. Чуха се изказвания, че имената на всички улици в страната, които са кръстени на него, но са без приставката „Св.”, трябва да се променят. Смешно и жалко. Никой не става светец, защото е обявен за такъв. Шумните тържества, високопарните думи, годишнините, всичко, или почти всичко това е много хубаво. За Паисий обаче е достатъчно просто да носим делото му в сърцата си. И да правим така, че никой да няма причина да се „срами“, че е „болгарин” заради постъпките ни. Най-малкото пък Паисий…

Кой един ден ще изчисти България от такива медии като нас?

Невероятната рожба на журналистиката по български, медията, в която се срещат и преплитат по неповторим начин съдбата на Ферхунде, безспорният професионализъм на плеяда от титани в студиото и вдъхновяващият многостранен талант на личността, организирала най-много идиотски конкурси на всякакви теми в историята на света, най-после достигна заслужената кулминация на съществуването.

Обяснимо е, когато си на светлинни години пред конкуренцията си във всяко едно отношение, да внесеш нова мода в журналистиката не само в България, а и по света. Защо трябва да отразяваш някакви си протести от самото начало? Какво като са в центъра на столицата, в тях участват хиляди, а законът, срещу който са насочени, предизвиква яростна полемика в обществото?

Нали вместо това можеш да представиш пред уважаемия зрител най-важната световна новина, а именно, че на повърхността на Меркурий има някаква игра на сенки, която прилича на Мики Маус? Или пък, да му съобщиш, че Риана се сдобила с нова татуировка?

Но, понеже сме си такъв народ, когато най-после благоволиш да отразиш тия долни гадове, които са затворили Орлов мост в пиков час, те да вземат да хванат и да набият един от операторите ти! Трябва обаче да се гледа положително на нещата. Ето, че това отново дава възможност да поставиш нови стандарти в журналистиката. Хващаш въпросния оператор и го караш да говори сърцераздирателни глупости поне десетина минути в новинарската емисия.

Ръката наранена, носът счупен, нападнат в гръб, свален на земята, ритан в главата при това! Ама носът му си бил съвсем здрав, а ръката му била само одраскана… Ама не било ясно изобщо как е нападнат, като между него и тълпата имало полицейски кордон… Ама ако имало нещо, нека се спомене за неприятния инцидент в рамките на половин минута примерно и да се остави полицията да залови виновника… Ама мотото на медията било „Всички гледни точки”, да питаме и другата страна какво мисли по въпроса – да намерим свидетели, че ако щеш и участници в инцидента и да ги питаме какво се е случило според тях… Но високият професионализъм не ни позволява да постъпваме така. Хората може и да не са разбрали правилно какво е станало, затова ние, най-добрата и обективна медия, ще им обясним.

Няма такива работи! Налагаме нова тенденция в журналистиката. Първо, обобщаваме. Щом някакъв се е сбил с нашия оператор, независимо кой кого е нападнал, вменяваме вина на всички протестиращи. По този начин си го изкарваме и за неудобството да стоим на блокирания Орлов мост. Няма невинни! Нашите репортери и оператори са свещени крави. Никой не може да ги докосва или да бъде наоколо, когато някой друг го прави.

Второ, каним някакъв си там водач на протестиращите в едно от предаванията си (ние си имаме такива за всичко) и започваме да го нападаме още от вратата, целейки да го накараме да се разкае и извини, независимо дали има нещо общо със случая. Въпросното предаване трябва да притежава истерична водеща без никакви скрупули и възпитание, която да прекъсва, обижда и заплашва госта, че ще го изпъди от студиото, тъй като не иска да каже това, което тя го кара. Това е нашата визия за свобода на словото.

Трето, при всяка възможност демонстрираме високото си самочувствие. И повтаряме, че имаме двумилионна аудитория (която цялата се изсипва по стадионите по време на турнето на телевизия „Планета”, но това е друга тема) и тя не може да греши. Отричаме и всичките си връзки с управляващи и разни там корпорации. Колкото по-очевидни са те, толкова по-яростно ги отричаме, отново повтаряйки за двумилионната аудитория, че сме лидер на медийния пазар, че сме обидени от отношението и т.н. Може и да сме свързани с някакви си тлъсти парични потоци, но как иначе ще влиза по някой лев и в нашия джоб? Нали светът в момента е комерсиален? Ние да се правим, че не виждаме тенденциите ли? Нали журналистът е за това – да напипва пулса на деня и да го показва пред хората?

Ами ако цената на това да сме модерни, с пълни джобове и да сме приятелчета с управляващите е да не отразяваме по някое и друго събитие, какво толкова? Все пак ние решаваме кое е важно и кое не. Кой друг да решава? Народът ли? Той иска катастрофи, силикон и сапунки и ние му ги даваме с пълни шепи.

Сега, някакви били направили разни групи из социалните мрежи, в които се събират и пишат глупости срещу нас. Какви ли не ни изкараха, че сме. Претендират, че били нови, модерни и образовани хора, при които не минавало да ги манипулираме, депресираме и чалгизираме. Какво да говорим изобщо за тях? Ако бяха това, за което се представят, щяха да се събират, за да обсъдят какво се е случило в последната серия на „Пепел от рози” или „Листопад”, а не да пишат против лидера на медийния пазар. С двумилионна аудитория, нали не забравяте?

Някои хора даже твърдят, че им било писнало от нас и дори не ни гледали от не знам колко си време… И какво от това? Ние нямаме алтернатива. Много напред сме с материала, а всички останали частни медии се опитват да ни копират. Много ни пука какво говорят някаква шепа претенцизони нахалници. Ние създаваме модата в телевизионната журналистика. Ние определяме правилата, а който не ни харесва или не иска да ни се извини, да не гледа телевизия…

За горите, шистите и двуликите лопати

Премиерът за пореден път показа характерната за управленския си стил неподражаема последователност при вземането на изключително важни за цялостното бъдеще на страната ни политически решения. След като преди ден в Народното събрание бяха приети поправки в закона за горите, позволяващи при определени условия строежа в подобни местности, без да бъде променян статута им, а вчера Бойко Борисов заяви твърдо, че няма да се поддаде на натиска на бурната реакция срещу този акт, днес той промени позицията си на 180 градуса.

Ако простестиращите се аргументират „убедително”, видите ли, правителството било склонно да отстъпи крачка назад в своята позиция. Не, че вече някой би се учудил, но защо ми се струва, че подобно поведение по приляга на покупко-продажбата на кон, където всеки от участниците в сделката гледа да надхитри другия или да обори неговите хитринки, отколкото на дългосрочна, аргументирана и последователна политика на управляващо мнозинство?

Ситуацията поразително напомня на онази с казуса за проучванията и добива на шистов газ от преди няколко месеца. Първо правителството охотно разреши дейностите, даже някакви камиони с техника и емблеми „Радиокативно” чакаха да влизат в България през Дунав мост, а след началото на протестите позицията на властта постепенно се смекчи, та чак беше въведен и мораториум върху подобни проучвания (който вчера бе доста сериозно променен, което отново е крещящ признак на непоследователност).

Каква държава е тази, която влиза в такива дребни уговорки и мени кардинално виждането си по толкова важни за бъдещето проблеми? Кой инвеститор би решил да изсипе стотици милиони например, ако не е ясно дали след няколко месеца няма да замразят проекта му? И по-важното, кой народ може да бъде спокоен, че правителството работи за интересите му, като в поведението на властта ясно си личи непоследователност? Защо имам усещането, че по подобие на всичките си предшественици, управлението на Бойко Борисов е склонно на какви ли не вакханалии, стига народът и неправителствените организации (повечето от които у нас са такива само на думи) да не излязат на улиците?

Толкова ли в министерствата няма експерти, които да представят пред шефовете си всички плюсове и минуси, икономически, екологични, обществени и т.н., до които би довела определена промяна в законодателството? Или се знае, че определен текст трябва на всяка цена да бъде пробутан през парламента, първоначално се „украсява” с крещящи небивалици, които след обществения и опозиционен натиск управляващите отстраняват и спокойно въвеждат желаните промени? Твърдейки, че се е стигнало до компромис…

Ясно е, че в България пистите за ски туризъм са малко. Вярно е и, че в Австрия например общата им дължина е стотици пъти по-голяма, а тамошните природозащитници не блокират центъра на Виена, за да се противопоставят на намеренията на правителството. Това обаче се случва, защото огромната част от трасетата на пистите минават по склонове, покрити само с ниска алпийска растителност, която не трябва да се изсича, за да бъдат построени удобствата за туристите. А и в Австрия всяка законодателна промяна, всяко изграждане на нова писта, се подлагат на широко обществено обсъждане, ПРЕДИ да попаднат в парламента.

След като експертите в министерствата не знаят какви са рисковете от проучванията и добива на шистов газ и позволиха идиотското презастрояване по морето, значи трябва да си вървят! След като искате аргументите на протестиращите, за да вземете крайното си решение, господин Борисов, назначете тях за експерти! Каква е ползата ние, данъкоплатците, да се изръсваме за заплатите на някакви хора, които не разбират основното в работата си – как да съчетават обществената полза с опазването на околната среда?

Докажете, че решителните ви скокове в противоположни посоки се дължат на това, че сте подведен от обкръжението си, а не на опит да прокарвате интересите на малцина олигарси, господин Борисов. Направете го като съберете всички заинтересовани и подготвени по темата – правителство, бизнес, природозащитници, специалисти по екология, независими експерти, местни власти… Тогава няма начин да не изпъкнат всички гледни точки и да не си проличи кой къде може да отстъпи, за да има и природа, и пари. Чак тогава изготвяйте текстове и ги предлагайте в Народното събрание, за да не се излагате. Защото, въпреки характерния за вас твърд и убедителен тон, всички забелязваме, когато през ден си мените мнението…

И между другото, браво на онези около 2000 души, които се събраха край езерото Ариана и смело защитиха позицията си против приемането на новия закон. Така се прави гражданско общество. Трябва да не се страхуваш да изразяваш мнението си, независимо дали си прав или не, независимо от силата, която стои срещу теб…

Радостин Стойчев е уволнен, Казийски се отказва от националния, Владо ще преглъща… Успех на Олимпиадата!

Днес в българския спорт се случи поредната глупост, която ни показва защо сме на този хал, защо с всяка година ставаме все по-зле и защо славното минало си е просто почти безвъзвратно отишло… Българската федерация по волейбол прие оставката на Радостин Стойчев и националният ни отбор ще отиде на Олимпиадата в Лондон с чисто нов треньор. Всъщност, не е ясно дали ще е чак чисто нов, защото Мартин Стоев вече беше начело на националите ни, Камило Плачи отдавна работи в ръководството, а третият вариант е Пламен Константинов.

Тук не е мястото нито да сравняваме специалистите, нито да гадаем кой от тях ще избере Данчо Лазаров, нито да се чудим до къде ще стигне тимът ни с новия селекционер на най-големия форум, за който всеки спортист се готви упорито цели четири години. Не е това целта на този материал. Целта му е за пореден път да фокусира вниманието върху най-големия проблем на спорта ни през последните години – проядените от корупция федерации, които не са нищо повече от пиявици, стремящи се да изсмучат пари отнякъде и гнезда на котерийни интереси.

Кой милеещ за спорта си деец инициира, приема или позволява смяната на най-важното лице в един отбор на прага на най-значимия форум? Никой нормален държавник не уволнява военачалниците в навечерието на решаваща битка… Треньорът е човекът, с чиито прийоми, изисквания и характер ако щете, трябва да свикват всички в отбора.

Това понякога отнема месеци, а друг път изобщо не се получава. В никакъв случай състезателите и треньорът няма да се адаптират добре за толкова кратко време и това едва ли представлява съмнение за когото и да било, освен за ръководителите на волейбола ни…

Кой представител на федерация би позволил точно преди старта на Олимпиадата да загуби най-добрия си състезател? И то не заради контузия, коварно заболяване или каквото и да било непреодолимо от човешката воля и усилия обстоятелство? Не. Матей Казийски, един от големите съвременни волейболисти в света, няма да играе за малка България на Олимпийските игри, защото не е съгласен да премълчава и преглъща некадърни и пагубни управленски решения…

Кой нормален ръководител би рискувал най-малкото добрия климат във волейболния тим, поставяйки точно преди най-важния форум за най-талантливото ни поколение напоследък треньор, който е в личен конфликт с… капитана на отбора? Това важи само, ако бъде избран Мартин Стоев, разбира се. Въпреки уверението на Владимир Николов, че е готов да загърби личните си чувства в името на успеха, това е просто глупост.

Отговорът е много прост! Българската федерация по волейбол, която променила точките в предварителния дневен ред на Общото събрание в Правец, само и само да гласува колкото се може по-бързо смяната на треньора. Тоест, да претупа въпроса без дебати и излишни приказки.

Българската федерация по волейбол, която не е включила в същия този дневен ред на Общото събрание задължителната клауза за избор на независим външен одитор (дали е случайно!?) и с това предизвика гнева на четири от най-големите отбори в родния волейбол.

Българската федерация по волейбол, която няма проблем да пренебрегне скандиранията на огромната част от българските фенове (тези, заради които трябва да се прави всичко в спорта) в подкрепа на Радостин Стойчев при предишния опит да бъде отстранен.

Корупционни интереси, дебелокожие и наглост…

P.S. Ако имате поне малко достойнство, господа волейболни федерати, включете още една точица в дневния ред и гласувайте единодушно оставката си!

Походът на милионите: писна ли им на руснаците от Путин?

Вчера опозиционните сили в Русия започнаха поредната акция, изразяваща твърдите им намерения да принудят управляващите да предприемат реформи за демократизиране на страната, справяне с корупцията и олигархията и спазване на човешките права. Датата съвсем не бе избрана случайно – на 12 юни се отбелязва Денят на Русия. Според данни на самите демонстранти на Пушкинския площад в Москва са се събрали повече от 100 000 опозиционери, изразили солидарността си срещу статуквото под надслов ”Походът на милионите”. Разбира се, властите дават данни за много по-малко демонстранти. 12 000 полицаи и войници охраняваха протеста, проверявайки присъстващите с детектори за метал, а в съседните до площада улици бяха дислоцирани екипи на „Бърза помощ”.

Протестната демонстрация се проведе в твърде деликатен за северната страна момент. Едва измина малко повече от месец откакто, ден преди инагурацията на Владимир Путин като президент на Руската федерация (състояла се на 7-и май), в Москва бе проведен друг митинг, наречен Маршът на милионите. В него участваха по различни данни между 8 000 и 20 000 недоволни, претендиращи, че изборите са протекли в обстановка на злоупотреби и нерегламентиран натиск от страна на властите срещу опонентите на Путин и поддръжниците им. По време на протеста се стигна до сблъсъци между демонстрантите и органите на реда; имаше десетки ранени и арестувани.

Опитвайки се да предотвратят или поне да обезкървят втория голям протест, насрочен от опозицията за вчера, управляващите от „Единна Русия” предложиха и приеха (на 5 юни) в руската Дума закон, определящ многократно по-високи наказания за нарушаващите строгите регламенти за организиране и участие в демонстрация. Така например редовите „нарушители” ще бъдат санкционирани с равностойността на от 250 до 500 евро, а организаторите могат да получат „фишове” за повече от 7 000 евро, и то ако не са юридически лица. Според поправките в правовата рамка, на функционерите на партии могат да бъдат наложени глоби до около 24 000 евро.

Опозицията се опита да отговори с „италианска стачка” – протакане на приемането на спорен закон, чрез предлагане на огромен брой поправки. Усилията й обаче не дадоха резултат, защото чрез използването на „дупки” в закона и котерийни игри законът бе приет навреме.

Новият законодателен текст предизвика силна съпротива в опозиционните среди в Русия, а също така и изключително сериозни резерви в редиците на международните правови и неправителствени организации. Сергей Митрохин, който е лидер на „Яблоко” (социално-либерална партия, създадена през 1995 година и неколкократно излъчила депутати в руската Дума), твърди, че поправките в закона са „чудовищни” и под ударите им могат да попаднат дори хора, които просто се разхождат из градовете, което ни връща в едни добре познати, но за щастие отминали времена.

В деня преди Похода на милионите управляващите в Русия нанесоха нов удар на опонентите си. Опозицията да не се отказа от намеренията си да организира протеста въпреки завишаването на рестрикциите, а Кремъл реши да се подсигури и… извърши неочаквани обиски в домовете на най-изтъкнатите антиправителствени лидери. Официалната причина, изтъкната от властите, е че претърсванията са били необходими, за да се разбере кои са виновните за безредиците по време на предишния протест – Марша на милионите. „Претарашени” бяха къщите на Сергей и Анастасия Удалцови, Марина Баронова, помощничка на депутата Иля Пономарьов, Иля Яшин, Алексей Навални и Ксения Собчак.

Какъв е резултатът от показната акция? В жилищата на опозиционните функционери е открита „противодържавна” литература (термин, който със сигурност е бил любим на Сталин), над един милион евро и списъци с имената на антиправителствени активисти (все едно в Государственная милиция ги нямат)…

По същото време, малко преди протеста, достъпът до сайтовете на някои от независимите от правителството медии мистериозно се оказа невъзможен. Сред тях бяха радио „Ехото на Москва” и вестник „Новая газета”.

За още по-голяма сигурност повечето лидери на опозицията бяха извикани да дадат показания в милицията само час преди началото на „Похода на милионите”. Въпреки че водачите им се появиха на протеста със закъснение, недоволните приеха манифест, наречен „Свободна Русия”. Основните искания, включени в него, са Владимир Путин да подаде оставка като президент, да се приеме нов избирателен закон и да се организира нов вот за държавен глава. Освен това се предвижда създаването на координационен съвет, включващ опозиционни сили и представители на гражданското общество.

Макар и по време на самия простест да не се стигна до ексцесии и сблъсъци на демонстрантите с полицията, едва ли е необходимо да разполагаме с трето око, за да прозрем, че зад всички тези акции на властите стои чисто и просто зле прикрито желание да бъде затворена устата на опозицията и дребнава нервност пред лицето на различното мнение.

Не ни е необходимо трето око обаче и за да предвидим крайния резултат от всичко това. Никога в историята даден режим не е оставал завинаги. Колкото повече разчита на репресии и се опитва насила да убеди хората, че са свободни и живеят добре, толкова по-скоро си заминава, оставяйки само лош вкус в устата на тези, които са го преживели. Достатъчно е само да си припомним огромната мощ и ресурс, които акумулираха в себе си комунистическия блок и Хитлеристка Германия и грандизония начин, по който се сринаха само след десетилетие, две, пет съществуване…

Дори не е нужно да се връщаме до ХХ век. Само преди малко повече от година, на 1 февруари 2011-а, друго опозиционно движение отново под надслов „Поход на милионите” започна в Кайро и Александрия. И нищо не успя да го спре. Нито хилядите убийства, нито стотиците увещания и обещания. Хосни Мубарак вече е само история. Лоша, кошмарна история, но все пак с щастлив край.

Не е необходимо и да се придържаме само към политиката, за да проумеем, че никоя груба сила не е достатъчна, за да спре идеите. На днешния ден през 1876 година в Швейцария умира Михаил Бакунин – един от най-големите философи и борци за промяна на авторитарните режими на XIX век. Руснак. Човек, голяма част от чиито идеи отдавна са се превърнали в реалност в съвременните ни общества.

Дори и във физиката се казва, че всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие. Така че нито Путин, нито Медведев, нито авторитаризмът и олигархокрацията са вечни. Когато търпението на един народ стигне до определен предел, нито детектори за метал, нито разпити, обиски и медийно затъмнение могат да помогнат.

Някой би ми опонирал, че въпреки съмненията за корупция и натиск по време на изборите, Владимир Путин е спечелил с такава смазваща преднина, че едва ли резултатът може да бъде обърнат. Може и така да е, не споря. Това обаче е още една причина предложенията на опозицията да бъдат приети. Ако е уверен в победата си, той не би имал кой знае какво против да загуби някой процент, но да докаже правотата си, приемайки новия изборен закон и повторното провеждане на изборите, нали така?…

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑