Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

юли 2014

За овците, овчарите и столицата на Хабсбургската империя

николай бареков делян пеевски цветан василевНаправо ми иде да си скинем дреите, казвам ви честно! То бива бива, ама такова чудо нема! Цел живот се изтеглям късата клечка. Първо баща ми преписа къщата барабар с два декара нива на сестра ми, после се ожених за най-големата усойница у целото поречие, а преди две години дойдоха некакви и ми взеха казаня за варене на ракия, щото не знам там какъв си европейски закон съм бил нарушил. Ама тва с КТБ просто ме срина като като личност и окончателно ме вкара у редиците на отявлените песимисти. На вас може и да не ви пука за душевното ми състояние, ама аз съм длъжен да си кажем – вече съм един завършен хейтър и те така те!

Моя милост е предприемач по душа. Затова преди една петилетка сбрах какво имаше парици у буркана и айде на Националния сбор на овцевъдите у Арбанаси. Той тогава още не беше основан, ама айде да не ставаме дребнави. Убаво село. Камара гъзари притежават малки, спретнати къщурки по четири-петстотин квадрата там. Ама аз немам за цел да се праим на екскурзовод, а да ви разкажем какъв патежлък ми се стовари на дебелата кратуна.
Купих си десет овци и айде у село. Сички много се учудиха, що беха свикнали да съм постоянно присъствие у кръчмата и да не вършим работа за пет стотинки. Ама аз се стегнах и нещата тръгнаха. Верно, по цел ден обикалям ливадите като улав да пасем стадото, косим, пластим, сушим, прибирам сено, ама иначе млекце, вълна, некое ягънце продавам. И почнах да завъртам малко левове и пак да пълним буркана. Ама за агнетата и КТБ ми беше приказката, не ме прекъсвайте, що си загубих мисълта!
Овците се оказаха голема работа, да му се не види. Занесем млекото у мандрата, после секи понеделник на пазара у града – те ви кашкавалче, те ви сиренце, те ви масълце, а сега дайте париците… Пролецка продадем десет-петнайсе ягънца, па и от вълната изкарам пара… Платих си вересиите на Ваня Шугавата у хоремага, наплъних бурканя с връх, втори, трети, то не останаха буркани за компоти. Сичко натъпкано с левове, евро, долари. Даже некви албански лекове имах, ама тва е друга тема на разговор.
И почнах да се чудим тиа пари кво да ги праим. Те го, зеха да обикалят покрай къщата секви от Долната махала, къде се издържат само от кражби. Ше влезнат и, мани, че париците ше отнесат, а и нищо чудно да ме олисветат за по-сигурно. Требва некво решение да земем… Таа мисъл ме гложди поне два-три месеца. А бурканите с парата си се трупат у мазето, зад големото буре с червен отел. И се чудих бая време, да ви кажем…
Ама Вселената си знае работата. Когато вече мислех, че немам достатъчно буркани, а иде време да се слагат компоти от сливи (немам нищо сексуално предвид, не ме бъркайте с некой простак), решението на проблема ми си дойде от само себе си.
Седим си една вечер и си покръцвам ракийца със салата от доматец, къде съм го набрал от градината, мойта си градина, и гледам една телевизия, къде у името си съдържа свещеното за евреите число. Немам право да праим продуктово позициониране, та сещайте се, ако можете. И изведнъж почва рекламен блок! Посегнах машинално къде дистанционното, ама ръката ми замръзна у въздухо.
КТБ (не, тва не е продуктово позициониране, тва си е чиста реклама). Като чух кви лихвени проценти дават, викам си “Закво да държим парите у буркани, а да не ги дадем ората да работат с тех, а я да изкарвам некой лев те така, от нищото!?”. Още повече, че Стоичков участваше у клипа, а я за Стоичков умрем още от деведесе и четвърта. Така се напих от кеф, че бех заспал на масата. Сутринта ставам, поизкъпах се, обръснах се гладко за пръв път от казармата и айде на рейса. Сичките буркани с парици ги носим у сакове, а те тежат, та майката си трака. Не е като да кажеш, че са двеста и неколко милиона, ама пак си е зор да ги носиш, да му се не види.
Влазам у офиса на КТБ, он един лъскав ви казвам, вдъхва доверие. Седам срещу едно гише и казвам, че искам да си отворим сметка и да внасям. Отсреща една убавица, ама убавица, та дрънка, вика “Колко, уважаеми господине”. Казах й и тя веднага се ухили още по-широко и звънна един телефон. После ми каза да се качим нагоре по едни стълби. Аз се качих, ама малко ме достраша да не би да ме ограбат. Ама си викам “Ей, селянин прост, кой ще те ограби в банка бе!?”. И ми олекна некакси…
У коридора ме посрещат двама. Единият дебел и голем, ама много ви казвам. На къде Христова възраст. И с костюм, къде хич му не беше по мерка, май от песъчна коприна беше, поне така ми се стори. Другият чичка некъв, строен, запазен, с един такъв мустак… Приличен човечец, вдъхва доверие, като офиса, кък казах по-горе. Ръкувахме се, кой знае що дебелото момче ми каза, че не е изнесло никаква информация от ДАНС и добави:
– Аз отивам за пет XXL дюнера, че съм малко гладен. Някой иска ли нещо от “ЛАФКА”-та?
На мен бурканите в саковете ми тежаха вече, та кимнах отрицателно. Оня, дето отиваше за турска кухня и изглеждаше некак, все едно е преживел катарзис, замина, придружаван от поне петнайсе охранители, а мустакатият чичка ме покани в офиса си.
Офис като слънце, казвам ви! Стабилен мъж. Сипа ми едно уиски от шише с черен етикет и вика:
– Доколкото разбрах, искате да ни ставате корпоративен клиент, уважаеми господине! Честито, направил сте правилния избор!
– Ами… Да… – не се чувствах у свои води, признавам си. Даже не знам кво значи “корпоративен”. Отпих голема глътка. Резливо у първия момент, ама после се разлива блажено като предизборна кампания на телевизионен водещ.
– Дайте паричките и попълнете този документ. – мустакатият ми хвърли такава обезоръжаваща усмивка, че и къщата си бих му преписал.
Попълних, оставих бурканите, здрависахме се и кой откъде е.

И сега кво стана!? Лихви, лихви, ама парите ми зачезнали. Ванката Искров вика, че щели да ми ги върнат. И на Вежди щели да му ги върнат. Да де, демек да земат от моите и ваште данъци и да ми изплатят вложенията. Нема лошо, поне за мене. И за Вежди.
Ама тънкият момент е, че аз требва да купувам смески и ярма за добичетата, а парите щели да дойдат след няколко месеца. Май… (не като месец май, а като ”евентуално“, искам да кажем).
А дотогава кво!? Нали съм корпоративен клиент, да ходим да косим и да овчарувам вече не ми прилега. Отдавна съм си взел неколко човека да връшат таа работа. Давам им по сто лева на месец, и те доволни, и аз доволен. Не знам кво да правим. Те го, на банкомата съм, ама картата ми не мое да бъде обслужена. Даебаиживотецдаебааз! Един път да умрем, та да се родим! Ама дано да е у Виена, при оня мустакатия, къде уж ми вдъхваше доверие…

Гупи вратарчето

1368683703

Нашио селски отборец, къде вече го нема, се казуваше „Балкан“ Говежда. По едно време вратар ни беше Гупи, Бог да го прости, млого пиеше и паднал преди две-три години зимаска у една преспа, заспал и тамока си останал.

Ма иначе беше един висок, строен, с прическа сръбско киченце (отпред късо, отзад модерно, с голем, стръчащ гребень йозгоре). Цел ден обикаяше барите като маанат горски с една въдица и никой не моеше да го накара работа за пет пари да свръши. Свободен дух, накратко казано.
Понеже двете най-големи села близо до границата, у районо на Попов мос, са Говежда и Копиловци, съвсем естествено меджу них си има конкуренцеа и йоще по-естествено таа конкуренцеа се пренаса и на футболнио терень… Разбира се, понеже нивото е селски футбол, а изпълнителете са диви по целите глави торлаци, не би било далеко от мозъко да се напраи допущенее, че спортменството и олимпийскио принцип меко казано не винаги са били на особена почит у тиа дербита. Мое да се напраи такова допущенее и, меджу назе казано, оно ше е наплъно правдоподобно.
Бихме могли да стигнеме йоще по-далек и да разсъждаваме и връз тва дали е минавал мач без масов бой на двата отбора и отговоро би бил твърдо отрицателен. Поне я не помним да се е пропущало подобно мероприятие. Ако ни работи млого силно фантазеата току-виж сме се размислили и около тва дали публиката се е вкючвала у тиа побоища. Да, вкючваше се. Кой с дръжайе, кой с колец от домати, кой просто разчитайки на собствените си силици.
Не знам доколко образно успех да обрисуйем таа пасторалня картинкя, ама, та да а доплъним, ше каам, че гостуванията на секи от двата отбора, “Балкан” Говежда и “Планинец” Копиловци, у другото село се превръщаше в истинско физическо и психическо изпитанее, къде едни не толко биковити ора като торлацете невинаги биха преживели. Нека само за момент си представиме, че додек излазате на тереньо, та да поспортувате, минавате покрай два-триста човека, къде ви се кокорат като разгонен бик и крещат насреча ви колко моат реплики от сорто на “Ше ти ебем макята у дупе ладно!”; “Ше те олисветим ей, гад негодна!”; “Ти оттука жив нема да излезнеш, дупедавецо!” и млого, млого други подобни. Не би било приятно, ли така?
Коги бою не ставаше йоще преди мачо, срещите обикновено протичаа по следнио сценарий. Ако отборо домакин поведе рано и продлъжи да владее инициативата през целио мач, значи сичко е наред и мелето се отлага за след последнио съдийски сигнай. Тва не важи само у случаете, коги отборо гост вкара гол. Мое и да е за пет на един, нема значенее. При такова развитие на нещата публиката улата на тереньо йоще преди съдиата да е успел да покаа центъро и настава поголовна сеч. Ако ли па, не дай си Боже, отборо госкянин вкара гол пръв или изравни резултато, ситуацеата отново се стича по гореописанио тертип.
При благоприятно развитие на мачо за домакинете, бою почва чък след последнята свиркя на съдията. Бою обикновено е чисто и просто едно прибиванье на петнаесетина беззащитни човечеца от поне стотина на пръв поглед безпричинно озверели сътвера. Ше каате “А нема ли гостуваща агитка?”. У интерес на истината почти винаги има, ама она бива бита и сиктеросана бръже-бръже, направо без време. Сами се сещате, че почти винаги и съдията бива поредъчно дран, особено, ако не ще да свири поне две-три дузпи за домакиньете.
Та така. И от двете села гостуващио отбор почти винаги си поаждаше бит и на мач, и с песници у главата, а и с груби думи; виа сте умни ора и знаате кво казала мечката у онаа басня, ли? Таа вражда щеше да си продлъжи и до ден гньешен, ако селскио футбол не беше резко западнал, а после и на практика изчезнал. Що ли се сещате, че но се получева омагьосан кръг: едните биат другите, другите се озлобат и им го врънат двойно и така до краю на свето…
Така и говежданье ги беа бубали за пореден път здраво при послегнята визита у Копиловци и чекаме ниа да дойдат гадовете на стадионо у село, та да нги напукаме канчетата. Добре, ама мачо се закучи и си връви нула на нула, да го еба. Ни ти е да улетиш на тереньо, ни те свръта на едно место. А Гупи си варди човеко. Кво мое извади, кво не мое, здраве да е. И си дръжи вътре у мрежата едно литрово шише рикиа, та надига от време на време и отпива със сладусно примяскванье.
Връвеше си мачо, съдията ни даде една дузпечка, ма вратаро я фана, таа жената. Он немаше кък да а не фане и да сакаше, що ударо беше право у ньего, ама айде. А времето си тече, да еба. Вече седамдесета минута негде, ни гол, ни лукова глава. Нашио капитанец мина покрай съдиата, показва му нещо песници, надвесва глава нади физиономеата му и те ти след манко йоще една дузпечка. Но ем немаше фал, ем ситуацеата беше барем на три-четири метра вънка от наказателното, ама нема кво да се праи. Тва имало, тва свирил човеко. Засилванье, зверски бомбен шут и… горня греда.
А копиловчанье центъро не моат да минат. Съдията нги изгони един играч и дигна ръце къде наште се едно сакаше да каа “Я повече не мом да напраим, утрепете ме, ако сакате!”. Но така и стана, човеко без да а нищо виновен и он отнесе бумбарясканье след мачо, ама кво да праиш? Минало-заминало…
И кък вече работите си отодат накъде деведесета минута и ние се гласиме да биаме юбезното госкье поне двойно повече, та да компенсираме хиксо, един от техните докачи топката у нарисуванио с трици централен кръг на тереньо. У интерес на истината он си беше играч, таа жената. Даже се разпрааше, че бил на косъм от професионалнио футбол, ама не станало. Зарди пусто пиенье, млого ясно.
Побутна си топкята манко настрани, та да избегне един злобен шпагат, къде изобщо немаше за цел да му избие коженото клъбо (кък се вика), а да му обръне колената да се сгъват назаде като на коза. После фръли един поглед къде нашта врата. И ние фрълиме един поглед къде нашта врата. Цело второ полувреме беме забраили, че Гупи изобщо съществува на тоа свет. А явно он от ньегова стрън беше забраил, че мачо съществува, що тамън благо-благо надигаше литворово шише, та да изцоца и послегньото, къде беше останало на дното. Па мани другото, а и излезнал три-четири метра пред голлинията, таа жената проста!
Копиловчанино на моменто прецени възможностите си, що къде ньего вече се беа залетели неколко човека, къде определено немаха никво намеренее да му зимат топката според правилата. Е, мое и да са се съобразевали с правила, ама тиа на кечо и ръгбито. Та, човеко разбра, че има само един полезен ход и замаана с левачката. Без засилкя, без нищо. Топкята описа една великолепна парабола и се насочи баш къде вратата.
Остаиняше ни послегьен шанс. Не, у никакъв случай не очеквахме Гупи да се усефери и да напраи нещо по въпросо, та да не получи гол. Ни най-манко. Тва беше кауза пердута. Единственото, къде разчитахме на ньего, беше топката да го шибне по кухата тиква, що ударо беше убав, ама манко нисечък. Целата публика, къде сто, сто и педесе човека, застинала у очекванье като цифкя баш преди да капне. Копиловчанье се напнали като глис на буца и се пробуят със силата на мисълта си (они толко и моат да мислат, ама айде) да отместат топкята с неко сантим нанагоре, та да прерипи гребеньо на Гупи и да улети и вратата като свиня у тикви. Говежданье па стиснали зъби и само си повтарат на акъл “Шибни го ма! Шибни го ма!”. Тишината е плъна. Никой се не сеща са окне на вратаро, та да види топкята. А она си лети…
На целио стадион под стрес не а само наш Гупи. Пичо поклаща лекечко шишето, та да се стечат и послегьните капки рикиа у ненаситньото му гръло. У тоа момент топкята избива бутилкята йоз Гупова ръкя, профучева през гребеньо му, тупа пред голлинията и изсвистева у вратата. Плъното млъчанее продължева йоще неколко секунди. Гупи гледа навам, гледа натам и явно почва да сфаща кво а станало. Съдийската свиркя изважда сички от трансо. Реферо отбелезва голо и веднъга след тва дава край на мачо.
Целио славен тим на “Балкан” Говежда се стръчва къде Гупи. Секи ручи колко моа “Ей, ше те олисветим бе!”; “Ше маанем да те прибиам!”; “Кво праиш бе!?”. Вратаро посреща смело с гръди и плувнал, кръвясал поглед злосните обиди и обвиненеа и изграква с гъгнещ глас:
– Чеките бе, не видите ли, че пиех!?
Тва оправданее мое и да е задоволително за ньего, ама за отборо и верните му почитателе ич не е. И ние се стръчваме от трибуните, наобикаяме го и почваме да му думаме думи без закони. До бой немаше да се стигне, що ние редко се млатиме помеджу назе си коги сме трезвени, ама щеме да му дудньеме по рошавата глава барем йоще дваасе минути, ако не беме чули кък неколко автомобилни двигатела се палат почти едновременно.
– Мали! Тиа избегаа! – каза некой на глас страшната истина, къде сички я осъзнавааме. Стръчаме се, ама копиловчанье си отлепиа с колиците, като даже ни размаинваа срегьни пръсте от отворените джамове.
Тамън вече щеме да изпаднеме у отчаянее и те ти го съдията се задава отнегде. Убавец! Ше се качи у некъв кръжав “Форд” Сиера.
– Ела тука бе, изклесяк!
– Те сега ти строших кокаяцете!
– Ше те прибиам, да се маанеш!
– С коя ръчица дигна свиркята да свириш голо, та да я претрошим на барен три места!?….

Кво да праиш, понекоги има и дни, къде на некои ора ич нги не връви…

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑