Търсене

Заповядайте в новия ми сайт: www.torlaka.com

Месец

март 2016

„Автономията????“ на пролетно турне из Северозапада

plakat avtonomiata-obsht

Кък се развива живото на вюбените гълъбчета Свилко и Юбица? С кого ше й излезе късмето на Денка? И изобщо, кво се случва на героите от „Северозападаен романь“ у „Автономията????“?
Да, наясно сме, че много от вазе вече вече знаат отговорите на тиа въпроси, оти са прочели и двете книги, па даже и по повече от еднъж… Ама със сигурнус има и орица, къде тва литературно преживеване още не им се е случило…
Без значение у коя от двете групички попадате, ако се намирате у или наблизо до Оряхово, Селановци, Бела Слатина, Козлодуй или Вълчедръм, не пропущайте предстоящите представяния на „Автономията????“!

След като през февруари с книжлетата обиколихме Враца, Монтана, Видин, Берковица и Лом, сега немаше кък да не дойде ред и на още неколко убави населени местенца у Северозападо.

Ето къде ше ви чекаме:

 

  • 1 април – Оряхово, Художествена галерия „Марин Върбанов“, 17:30 часа
    Може да следите подробности или да поканите приятеле на събитието у фейсбук тук: Представяне Оряхово 
  • 4 април – Селановци, Народно читалище „Самообразование 1894“, 17:30 часа
    Може да следите подробности или да поканите приятеле на събитието у Фейсбук тук: Представяне Селановци 
  • 6 април – Бяла Слатина, Народно читалище „Развитие 1892“, 18:00 часа
    Те го и събитието у Фейсбук, дека можете да следите подробности и да каните приятеле: Представяне Бяла Слатина
  • 7 април – Козлодуй, Народно читалище „Христо Ботев 1879“, 17:30 часа
    Може да следите новини и да каните приятеле у Фейсбук събитието тук: Представяне Козлодуй 
  • 8 април – Вълчедръм. Очеквайте подробности за Вълчедръм скоро!

Видин бил по-беден от некви аборигене… Айде марш, бе!

Според некви си Евростат там, къде се праат, че моат да сравняват несравнимото, ората от Северозападо живели по-зле, отколко туземците на остров Майот*. Тва е официална статистика, нема лъжа, нема измама. Само за протоколо ше поясним, че тоа бил най-големио от Коморските острове, пльоснат негде между Мадагаскар и Африка. Така пише у учебнико по географеа, я не съм одил там лично, а и немам намерение.

vidin

Ама некък обидно ми се виде само ако знаате! Майот бил с цел един процент по-напреде у стандарто си на живот у сравнение с Видин. За база е зет брутнио вътрешен продукт на глава от населението. Викам, че ми стана обидно, оти кък мое да се сравнява Северозападо с некъв тропически остров? Некой ше кае „те ги те тия, по-изпаднали са от африканцете“. Ама ако вникнеме у детайлите, ше видиме неколко съществени предимства на Майот пред Видин, дека Евростат си мирва за тех като пенсионер пред щанд за морски дарове. А и обратното, неколко критереа, къде никъв остров не мое да се мери с дунавскио град.

Като казах „морски дарове“ и те ти го те и пръвото големо предимство. Айде кажете ми, колко риба моеш да фанеш у Дунаво и колко – у Индийскио океан? Сега, некой да си не помисли, че подценявам таа бая голема бара, ама се пак майотанците или там, кък се викат, са бая напреде у тва отношение, сигурен съм. Оно кеф ти омари, кеф ти скариди, кеф ти акули, кеф ти скатове и кво ли още не…

Друго перо, къде Майот със сигурнус превъзхожда Видин по ньего, е туризмо. Я лично ядо пъти предпочитам да се разождам покрай Дунаво, да разглеждам Бабини Видини кули или да скитосвам из живописнио център на срацимировата столица, ама за съжаленее повечето ора повече наблегат на тва да си печат гъзерете на некой тропически плаж на брего на кристално чис океан.

Тва за цитрусови плодове, има ли кво да си приказваме? У Видин да сте виждали да растат банани? А кокосови ореи? Па на Майот растат като невиждали направо. И, мани другото, тия смрадове не плащат ни ток, ни вода, ни парно, оти сичко си нги е на готово. Най-много обаче ме дразни, че сравняват Майот с Видин зарди друго. Тоа остров бил френска отвъдморска територия, молим ви се! А Видин е отвъдпланинска територия на ония от жлътите павета.

Е, оно е ясно, че като се водиш франсе, па мое и да е само по документи, ше живееш по-богато, отколко назе у Северозападо. Ама майотанците са дотука с предимствата. Да си дръжат парите, ич и ни не требват!

Моат ли они летоска у жегата да си седнат на теферич по икиндия на некое корабче-ресторант, къде да ги дуане ладен ветрец?  Моат ли да си пинат некоа гроздова ракийка, па после шише-две новоселска гъмза и да замезат с пресни попчета? Па да си поприказват благо-благо за геополитическата обстановка, времето и нивото на Дунав у сантиметри? Или па да си порадват окото със залезо нади заснеженио Миджур? Моат ли да се пофалат, че си имат мос до другио брег? Били ли са столица на Францеа?

Така че Евростат да си дръжи статистиките и да не ни занимава с тех, а майотанците да се чудат кво да си праат с високио жизнен стандарт. Ни за едните, ни за другите ми дреме. Има по-непреходни работи от единио процент жизнен стандарт. Айде, наздраве!

 

* http://www.dnes.bg/eu/2016/03/21/tuzemcite-na-maiot-bogateiat-a-v-severozapadnala-bylgariia.296684

Първи впечатления от Зара или колко важно е да си тъп и упорит

За пръви път одих у Зара, коги бех на пе-шеснаесе. Юноша бледен, къде се вика. Нищо че с бръснатата глава и осемдесе и кусур кила, натрупани с яко буанье на железата у фитнесо (така викахме на едно стайче, плъно с прах и допотопни уреди, къде са били отживелица още по времето на гладиаторете на Спартак) мое и да съм изглеждал бая по-голем и респектиращ, я си бех прос по целата глава и две пеги от врато, кък подобава на секи пубер на тия години.

Поводо да си фанем подрастващио уй подмишка и да напраим три-четири смени на влакове, та да изминем разстоянеето от Градо до Зара беше изкючително прозаичен. Либов. Беаме се запознали на морето, на некъв летен лагер. На нашта даскалица й побеле косата за две седмици, оти сека нош бегахме от бунгалата и одехме да се наливаме, да се алосваме с момичетата, къде имаха неблагоразумеето да ни се връжат на акъло и да чекаме изгрево на плажо.

Не знам кво сме чекали, що сека дзаран се прибирахме на зиг-заг, а дупетиата ни беа плъни с песък и спехме до обед здрав, пиянски сън, ама те… Да поясним за по-младите, че едно време имаше организирани летувания. Градовете и училищата притежаваха бази тук-таме по морето и некоя даскалица с мазохистични наклонности водеше дечор там, та да праат кви ли не простотии неколко седмици. Колко черни дробчета за пръв път са се сблъскали с алкохоло на тия лагери и колко девствени ципи са донесени на тех и там са си останали само един Господ знае…

Лошото е, че не се сещам за името на таа мома заралийка, къде съм ви заприказвал за ньеа, ама съм сигурен, че и она не помни мойто, така че не чуствам никви угризенеа. Минали са дваесе години, се пак…

За целите на повествованеето ше я наречеме Мария. Една заран се разбуждам я на плажа. Огино, дека сме запалили нощеска, отдавна е изгаснал и сичките четири-пет човека сме се окостили от студ. Другите спат, а покрай назе се тръкаят шишета. Нищо ново. Новото обаче беше едно красиво видение, дека съсем спокойно си тръчаше по песъко, намокрен от вълните, с намерение да ни заобиколи колко се мое по-бръже. Помним, че беше светлокестенява, а мускулестите й крака се очертаваха още по-убаво на фона на тамън изгрелото слънце. Друго не помним. Ама на един бесен пубер и тва му е предостатъчно.

Импулсивно (оно на таа възрас общо зето сичко се праи импулсивно) се рипнах от местото си и айде да тръчам с ньеа. Не й казах нищо. Само се залепих на един метър отзаде и си тръчам с ньойньото темпо. Гледката беше екстра, чесно ви каам. Момата явно не спортуваше за пръв път.

След десетина минути она стигна до кея и обръна посоката. И я пак по ньеа. Она си мирва и я си мирвам. Единственото внимание, къде ми обръна, беше да ми фръга от време на време по некой кос поглед през рамо. На физиономеата й обаче се четеше по-скоро юбопитство, отколко досада, така че я набрах още смелус и рекох да си покаем целио репертоар на завръшен идиот. Почнах да праим резки спринтове. Дръпнем педесе метра напреде и тръчам на место или праим лицеви опори, додек она ме настигне. После пак. И пак. Дебилска работа, кво да ви обяснявам.

Добре, ама незнайно що, моите кретении й се сториха забавни и она почна да се подсмихва под мустак (немаше и едно влакно нади горнята джука, ама така е думата). Коги подминахме нощнио ни бивак моите ора беа почнали да се разсънват.

– Кво праиш, бе!? –гракна един – Помислихме, че си се удавил!

– Мирвай там! – отврънах му афтуритетно и продлъжих да обикаям Мария.

Коги най-после си свръши кросо, она се опна на песъко, та да си земе въздух. Я се фрълих у морето и се порадвах на ладните му прегръдки. По едно време видех кък убавата й главица се надига, а очите й ме дират.

– Идеята хич не е лоша! – каза она и се засме, па стана и влезна у водата.

Песъко се беше полепил по потната й, загорела кожа. Мислим, че вече споменах, че не беше грозна, ама пак да повторим. Или поне тогива така ми се е струвало. Секи кияк на пе-шеснаесе години арексва приблизително 98% от представителките на нежнио пол. Поседехме малко загледани у отблесъците на слънчевите лъчи по вълните. Стори ми се, че е крайно време да каем нещо и се обрънах къде ньеа:

– Имаш нещо на рамото…

– Какво? – она леко се стресна, нищо че не й бех казал кой знае кво.

– Песък… – загребах вода у шепа, посегнах бавно и внимателно отмих песъчинките от рамото и плешката й. Докосваньето беше гладко, меко, топло и приятно.

– „Песък“? – повтори она, ама си личеше, че нема нищо против, че съм я пипнал – Да не си от София?

– Да, бе! – избоботих – Ква София!? От Монтана съм!

– Монтана?

Подозирам, че Мария така и не разбра къде е Монтана през следващата една седмица, додек техната старозагорска група беше на летен лагер заедно с нашта. „Заедно“ е силно казано, оти они си имаха база, оградена с високи ламарини и подлежаха на доста по-строг контрол от назе, ама се пак ние с ньеа редовно бехме заедно. Отебах приятелете и колеги подрастващи пияници и общо зето се влачехме с Мария почти деноношно. По капанчетата, по плажо, по редката горичка, из градчето…

Она беше почти на осемнаесе и ни еднъж не ми демонстрира фалшивио свян на моите наборки. Тва, че не се превземаше, ме караше да се дръжим по-уважително с ньеа, отколко бех свикнал да го праим обикновено. Беше готина седмица. Не мислиш за нищо неприятно, осен за тва, че скоро сичко ше свръши. И се укопчваш у желанието да земеш колко се мое повече по-бръже. Верно беше убава седмица. Она се бъзикаше с диалекто ми и с тва, че съм по-миничък, а я й го връщах кък си знам. Мария беше по-опитна от мене у некои отношенеа, кое закъде си е. И ми показа сичко, къде знаеше. Или поне немам причини да се съмневам, че го напраи.

Коги групата нги си поиде, моите приятелчета ми се качиа на главата. Не спреа да ме ебават кък съм одил по фустата на каката. Най-много се майтапеше Ваня, дека я млясках преди Мария да се явне. Една вечер се напих и я завлекох по-далеко от огино, ама место после работите да се укротат, она стана още по-злобна. Докъде й не казах, че повече не сакам да я видим, що ше я удавим у морето. Тогива настъпи вселенски покой и си доизкарах летнио лагер без кудкудякане покрай мене.

С Мария си бехме разменили телефонете. По онова време имаше само стационарни телефони, мили деца. Никви джиесеми, никви айфони, вайбъре и путки майни. Само стационарни телефоне. Висиш до ньего като изпразнен уй и чекаш да звънне у уреченио час. Ако не си там, работата е заминала.

Чувахме се сравнително често. По един-два пъти на седмица. Знам, че сега изглежда смешно, ама тогива не беше така. Междуградските разговори беа скъпи и наште многозначително пуфтеха, коги дое сметката.

stara-zagora

Макье й и баща й имаха годишнина от сватбата у краю на октомври месец и щеха да одат некъде на екскурзеа. По-големио й брат па рекъл да се възползва от отсъствеето нги и да си води гаджето на вилата. И те ме те мене, клатим се у влака. Ше одим на госкье на Мария. Помним, че се чуствах важен. Винаги съм си падал по каки, па и они си падаа по мене, ама се пак да те поканат у другио край на България си е некък престижно за един пубер недоносен.

По телефоно преди да тръгнем рекох да се напраим на отворен. Она ми каза, че влако пристига преди да е свръшила училище и требва да я изчекам на гарата, та да дойде да ме земе. Я отсекох, че ше намерим училището й и я ше я зеем. Мария беше доста скептична, ама ми каза адресо и ми обясни кък да стигнем. По таа улица на север, по онаа на изток, на третата пресечка на юг… Записах си адресо и не запомних нищо друго.

Кой да ти знае, че след османските зулуми от Руско-турската война през ядо осемстотин седемдесе и седма – седемдесе и осма годин Стара Загора е построена кажи-речи на ново и оно по Хиподамовата система? Демек улиците са ориентирани според световните посоки и се пресичат под прав ъгъл.

Кой не знае, се научава по труднио начин. И я така. Слезнах на гарата и се заоглеждах безпомошно. Немах никаква представа накъде да фанем. И таксита немаше, а я стисках лисчето с адресо на училището като умрел – цвекье. Срам, не срам, рекох да питам. Избрах си неква продавачка на весници. Пръво, що беше убава и второ, що се пак беше некво длъжносно лице у наивните ми очи. Да, ама она с юбезна усмивка ми каза същото. На север, на изток, на не знам къде си…

Положението резко стана доволно недъгаво. Знаех телефоно на Мария наизус и моех да й се обадим от некой булфон, ама она беше на училище, а не у тех. И компас се не бех сетил да си земем. У планината мом да се опраим със световните посоки без никаква грешка, ама виж, у град, не е баш така.

Зех да скитосвам навам-натам с раницата на гръбо си. Два чифта боксерки, два чифта чорапи, две тениски и една книга. Кво му требва на човек на тия години? Оно сигурно ви е станало ясно от самото начало, че немах никъв шанс да намерим училището. Неква гимназия помним, че беше, ама вече изобщо не мом да се сетим ква.

Скитосвах по убавите, широки и равни заралийски улици къде час. После спрех за една цигара и рекох, с присъщото на секи тийнейджър чуство на драматизъм, че сичко с Мария е безвъзвратно загубено и требва да се врънем на гарата, па да си фанем следващио влак за наобратно.

И таа задача ми се не отдаде особено лесно, ама те, най-после, след два часа обикаянье, плувнал у пот, успех да се доберем до жепето. Без да се оглеждам пойдох къде гишетата, та да питам коги има влак за Монтана. Вече се свечереваше и у наивното ми съзнание се редеха сценарии за тва кък прекарвам нощта на пейките преди гарата.

Тамън се наредих на опашката и чух познат глас:

– Мислиш да си тръгваш, без дори да си ме поздравил? Разочарована съм…

Изврътех се стреснато. До мене стоеше Мария. Явно беше малко по-разумна от мене. Целото й лице беше добродушно, само леко снизходително усмихнато. Я изпуфтех нещо поди носо си, колко да се опитам да си запазим достойнството, ама вътрешно си знаех, че съм претръпел плъно пораженее. Съшнус, сега като го разпраям и осъзнавам колко едновременно невинна и смешна е подобна ситуацеа, ама тогава умирах от срам.

Та да компенсирам, вечерта у неква кръчма бих един приятел на Мария, къде се подпичкосваше с мене (явно си я арексваше човеко и не беше особено очарован от присъствието ми), после он събра трима убавци и съответно они биха мене, нищо че дадох подобаващ отпор. Накраю се напих и не помним кък съм стигнал до тех. Ама оно е ясно – първо на север, на третата пресечка на изток, после на юг, запад…

Убаво момиче беше Мария. Уф, кък верно се казваше… Много ме е яд като не мом да се сетим нещо. Кък и да е… Стара Загора па е два пъти по-убав град. Още повече, че сега вече съм наясно, че съм способен да се загубим насегде и предпочитам да разчитам на познати или у краен сючай на таксита.

 


 

P.S. Този петък (11 март) Торлака пак ще гостува в Зара, но този път, не за да се види с Мария, а – с читатели. Заповядайте на представянето на втората му книга „Автономията????“ в бар Drums от 19 часа.
И, не се притеснявайте – никой няма да го остави сам да се лута из града. Любезните домакини, от Кафе-книжарница „МисълтЪ“, които организират събитието, ще се погрижат да го доставят на място.
Линк към събитието във Facebook тук . 

Честит Трети март!

За тази дата могат да се кажат, а и са се казали много неща. Противоречиви, разбира се, ние сме българи, няма как. От това, че този е националният ни празник и той е единствен до това, че всъщност става въпрос за договор, и то прелиминарен (предварителен) между две страни, нито една от които не е България. От това, че на този ден трябва да се обединим като целокупна нация до отричането изобщо на понятието ден на Освобождението заради факта, че в Санстефанския договор става дума просто за автономия. От „трябва да се гордеем, че сме българи“ до „имаме къде-къде по-важни дати в историята си“.

Разбира се, всеки е свободен да тълкува фактите както намери за добре. Няма да крия, че и за мен Трети март не е най-подходящата дата за национален празник на България. Далеч по-удачни ми се струват 24 (11) май или 6 септември. Но това си е лично мое мнение и не трябва да занимавам никого с него. Защото именно в това се състои същината на понятието „нация“. Независимо кой ден от календара бъде избран за национален празник, винаги ще има недоволни. Ако сме нация, а не стадо с претенции обаче, те ще успеят да преглътнат егото си в името на общността. И толкова!

shipka-pametnik

Надали всички българи по време на Руско-турската война от 1877 – 1878 година са били доволни. Надали са били склонни на саможертва. Надали са липсвали хора, разочаровани, че отхвърлянето на османската власт не е следствие от нашите собствени усилия като народ, а идва като резултат от сблъсъка на имперски интереси. В решителния момент обаче дедите ни са тръгнали като един. Задружни пред лицето на врага, обединени от общата цел, готови да дадат живота си за нея.

От нас не се иска чак толкова. Достатъчно е просто да се радваме на това, което са ни завещали предците ни и да си обещаем, че ще направим всичко възможно, за да осмислим саможертвата им. Днес никой от нас не бива да политизира и да говори за подбудите, накарали Руската да нападне Османската империя. Единственото важно е, че хиляди руски, финландски, украински и румънски воини са дошли в България и са платили с кръвта си, за да го има Трети март.

Така че, нека поне днес не се боричкаме на дребно. Нека просто да бъдем единни в благодарността си пред подвига на войниците и опълченците и признателни за саможертвата им. Нека се възхитим да смелостта и непримиримия им дух, проявени в десетки битки като тези при Плевен, на Шипка, за София и Стара Загора…

Нека не мислим какво е можело да стане, ако я нямало Руско-турската Освободителна война, а да се съсредоточим върху фактите и да решим с какво можем да допринесем, за да надградим над постигнатото от дедите ни. Защото те са давали живота си за силна, единна и независима България. Такава ли е тя днес? Правим ли достатъчно, всеки поотделно и всички заедно, в името на тази цел? Всеки сам може да даде отговор на тези въпроси, но днес е особено важно да сме единни. Едновременно смирени и горди. С надежда за бъдещето в умовете и възрожденски плам в сърцата си.

Честит Трети март на всички българи!

Сияйната Жозефа

През нощта нещо ме мъчат киселините и съм станала, за да пийна една содичка, та дано ми се поразкара. То, че ми се поразкара, поразкара ми се, ама пък се разсъних и реших да си пусна телевизията, за да се приспя.

Порно, врачки, порно, врачки, порно, порно, врачки, врачки… За какво ги плащаме тия сто и двайсе канала само не ми е ясно. Загледах се в някаква наследница на Ванга (единствената според нейните думи, то се знае), колкото да минава времето. „Това е ебахти тъпотията, ще ме приспи бързо“, помислих си, ама то злото никога не идва само. Само като я слушах какви глупости говори на хората по пет минути и те й благодарят, а импулсният телефон цъка левове в джобовете й през това време и се почувствах като идиотка. Защо тя да може да си забогатява като Крез, а аз да се чудя как да свържа двата края? И тогава ме осени идея.

vrachka

Цяла нощ не спах, за да развия бизнес плана и на сутринта, още по изгрев, опържих едни мекици за половинката и децата и седнах да си правя блог. Кръстих го „Сияйната Жозефа“, а в описанието надрасках набързо, че съм претърпяла инцидент с каруцата преди години, гръм е ударил на пет метра от мене, а после ушите ми две седмици са давали заето. След което съм започнала да чувам гласове. Всъщност, глас. Представил ми се е като Жукръц. От планета в далечния край на Галактиката.

И сега с Жукръц сме първи приятели. Каквото го питам, всичко ми казва. От времето утре до следващия носител на Нобелова награда по физика. Дупе и гащи сме, дето се вика.

Няма и пет минути от регистрацията и започнаха да валят въпрос след въпрос. Кои са числата от тотото? Кой ще спечели Шампионската лига? Децата от мене ли са? Гаджето на дъщеря ми кара ли я да му пуска? Кой ми открадна сто и двайсе чисто нови капачки за буркани от вилата? Верно ли Земята е кръгла, ама не точно? Kakwo 6te mi se padne na klasnoto po balgarski? Шефът ми ме сваля, но е женен; ако му пусна, ще се раздели ли със скочубрата?

Този ден беше напрегнат. Дойде ми като гръм от ясно небе и наистина започнах да имам чувството, че си комуникирам с някой си Жукръц. Отговарях, отговарях. По интуиция, каквото ми дойде. Беше ме хванала музата. Даже забравих да взема децата от училище.

Мъжът ми се прибира и вика от вратата:

– Цонке, обади ми се даскалицата току-що! Отивам да прибера диванетата и като се върна ще ви бия всичките! Ама първо ми сложи нещо за ядене! И една ракия ми сипи, но след десет минути, та като се върна да е студена!

– Митко, ама аз не съм готвила. Бизнес развивам, затова и децата не съм взела.

– Къв бизнес?

– Врачка съм. Сияйната Жозефа.

– И как върви?

– Супер! За първи ден сто и дванайсе клиента. На всички им предрекох.

– Тва не е лошо… – Митко се почеса зад врата, а аз заех триумфална поза. – И колко пари изкара?

– Ъъъ… Николко – внезапно се сетих, че Жукръц беше забравил да ми напомни, че през блога няма как да сложа импулси. Трябваше ми телефон и камера за компютъра, та да ме гледат на живо. Вътрешно се сринах, но запазих самообладание и добавих твърдо – Трябват малко капиталовложения, за да потръгне бизнесът. Сега тепърва го разработвам.

Митко мина покрай мен като торнадо и направо ме отнесе с рамо. После чух да се отваря камерата на хладилника и оттам да се вади шишето с ракия.

– Жозефа, като си врачка би ли казала на жена ми Цонка какво я чака довечера? – гласът му ме стресна. Така спокойно и зловещо говореше само, когато е много ядосан – Така или иначе явно работиш безплатно.

– Тя си знае и без да й казвам – подсмръкнах, докато той сипваше юнашката. Гъл-гъл-гъл. В гърлото ми бълбукаха солени сълзи, в чашата – люта ракия.

– Това е добре! – паузата ми подсказа, че Митко си отпива, макар и да не го гледах. Не се знаем от вчера – А сега я спеши да тича за децата, че да не я почвам веднага!

Краката ми изтичаха по стълбите, без да ме изчакат. Такъв тъп завършек на деня, а така добре започна… Жукръц можеше да ме предупреди поне за това…

Опа, ортодоксалните, не се занимавайте с мартениците!

Напоследък в обществото ни се наблюдава бум на религиозност. Православен християнин до православен християнин. Не са един и двама, дето заметнаха в прашния ъгъл партийната книжка на атеистичната Столетница и започнаха да се кръстят и с двете ръце и да се кълнат в митрополитите, агенти на ДС. Много са и откровените престъпници и безочливи лъжци, дето „прегръщат“ бога. По правило възможно най-демонстративно. Няма лошо, всеки прави собствения си избор. Лично аз вярвам в неизменните закони на Вселената, някои от които познаваме (независимо дали ги спазваме), други – не. И не наричам вярата си никак, защото току-виж някой ми се вързал на акъла и след няколко века избухнала религиозна война.

martenici

Но, въпреки това признавам правото на всеки да почита каквото си ще и да влиза в храмове със златни кубета, които са съвсем в „унисон“ с християнските догми за скромност и смирение. Макар и да не разбирам защо е всичко това след като в Библията пише, че бог е навсякъде… Не разбирам и защо, щом пътят към бога е нещо лично и съкровено, голяма част от религиозните хора не пропускат случай да набутват възгледите си в очите на околните и да ги съдят, ама айде, търпи се някак си. Повтарям си как Църквата е имала известни заслуги за запазването ни като нация през вековете и търпеливо чакам тирадата да свърши. Макар в момента, ще ме извинявате, но същата тази Църква е чисто и просто една златоносна бутафория, с изключение на няколко духовници, които се бият със съвсем реалните мелници на комерса и лицемерието.

Най-малко обаче разбирам нетолерантността. Из медиите и изобщо навсякъде около нас плъзнаха модерни рицари, готови да громят всичко извън догмата. Вижте, с цялото ми уважение към православни, католици, мюсюлмани или представители на каквито и да било конфесии, тотално не ми пука за намръщените ви физиономии и яростните ви нападки срещу народните традиции, някои от които съвсем избирателно наричате езически. В това няма нищо лошо, езически – езически. Както искате им викайте. Лошото е, че вкарвате жлъч в думите и помислите си, а нали Христос проповядваше любов?

Ами, едва ли ще ви изненадам, ако ви кажа, че всички до един църковни празници са поставени като похлупак върху по-древни, езически такива. Ако ви изненадвам, още по-зле за общата ви култура. Това зимно, лятно, есенно и пролетно слънцестоене, промени на жизнените цикли на планетата, всичко е приватизирано от ранните християни и му е лепнат ортодоксален етикет. Коледа, Великден, Гергьовден, Еньовден, Димитровден… И само като вметка. Църквата признава ли обредите на нестинарите на празника на Св. св. Константин и Елена? Май да, доколкото знам, мотаят се там някакви попове. Е, лошата новина е, че по-класически езически обичай едва ли има запазен по нашите земи.

А светиите? А светите мощи? Има ли в Свещената ви книга подобни животни? Не става ли въпрос за вплитане на видоизменен политеизъм в монотеизма? Еди кой си светец бил покровител на еди какво си. Отиваш в храм, посветен на него и му се молиш, за да бъде твой застъпник пред бога, който иначе вижда всичко. Та, каква по дяволите е разликата между Свети Трифон и Дионисий тогава? Или между Свети Николай и Посейдон? Освен в опаковката, в грима, има ли друга?

Ами иконите? Как точно бог ви оторизира да изобразявате нещо, което няма образ и подобие? Е ли това идолопоклонничество или не е? Но нека да спра с въпросите, че върволицата им е безкрайна, а и не искам отговор. Имам го, защото е кристално ясен.

Целта ми не е да задълбавам. Искам просто да помоля всички религиозни хора да бъдат така добри да запазват мнението си за себе си. Това дали одобрявате или не мартениците, си е лично ваша работа. Никой не ви кара да си слагате бяло-червени конци или да честитите на хората Баба Марта. Нито да се търкаляте в тревата на Еньовден или да прескачате огъня на Сирни Заговезни. Или тия обичаи ви се струват по-ортодоксални от връзването на мартениците? Пак ще ви разочаровам. Не са. Езически са до мозъка на костите си, ама са ви някак по-приемливи, защото са завити в християнска опаковка.

Та, има вярващи, има и религиозни хора. За мен религията е догма, измислена от хора, които искат да се облагодетелстват, но вие си знаете. Според личната ми вяра никой не наранява друг или не нарушава законите на Вселената като спазва ритуали, базирани на стремежа към прераждане на доброто и чистото. Напротив, това създава единение между хората. Но висшият клир от това се страхува най-много. От духовно единение, което не е под неговия контрол, за да облажи и той нещо. А вие, скъпи религиозни приятели, сляпо му вярвате и му пригласяте като глашатайски тъпани.

Аз също не мисля, че два прости конеца ще ме направят по-здрав и щастлив. Вярвам обаче, че положителната енергия не се губи. Така че нямам нищо против, дори изпитвам радост, когато ми връзват или връзвам мартеници, придружени с искрени положителни пожелания. Същото е и когато постя (избирателно и рядко, разбира се; ако успея да не пия и да не пуша 40 дена си е истинско постижение) или се чукам с яйца на Великден. Правя го заради пречистващата сила, мощта на духа ми, усещането за общност и задружност, а не защото е ортодоксален или езически ритуал.

Енергиите и взаимовръзките във Вселената и на Земята са много по-древни и дълговечни от религиите. За разлика от тях те почиват на научни доказателства. Така че, когато палачинката се обръща и силите на мрака, които предците ни са използвали, за да персонализират по някакъв начин трудния, оскъден и депресиращ живот през зимата, отстъпят пред топлината, разцъфващата сила на природата, ще празнувам. Ще си прекарам задружно и весело с близки и не толкова близки хора. Независимо от вашето мнение.

Защото и без това се отдалечаваме и затваряме в себе си все повече, та подобни поводи са ни кът. А вие ме наричайте езичник, идолопоклонник или каквото там се сетите. Ама наум. Защото вашето мнение не ме интересува и предпочитам да го запазите за себе си особено, когато нито съм ви питал, нито се намесвам в личното ви пространство по какъвто и да било начин. Нищо, че така претенциозно твърдите, че през вас говори бога. Със здраве!

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑