Да ебем и Академията, да ебем, кандиса му най-после на Лео, та да се мирне!

Нека битката покрай оскаро на Лео да почне веднъга! Заслужеваше ли го, късно ли му го дадоа, точно за тоа филм ли требваше, такава ли реч баш па требваше да кае, имаше ли колко требва негри, опа, афроамериканци, благоприятно ли беха подредени звездите по небосклоно и у залата… А додека половината свет се дърля за поредната простотия, я ше продължевам да се чудим на човешката глупост и честолюбие. Ролята си е роля, филмо си е филм, книгата – книга, фигурното пръзаянье – фигурно пръзаянье… И т.н.

Се си мислим, че е важно единствено дали си разчоплил достатъчно длибоко у душицата си, та да бъдеш искрен и верно да преживееш тва, къде изразеваш. Дали си вдъхновил, разтръсил, накарал да се замисли, докарал до екстаз или катарзис (ама истински) се некой човечец. А мнението на различните мастити журита го турам на дръжката на оскаровио меч и го заврътам със се сила. Амън от политиканстванье, многознайство и изтънчени вкусове! Ако ше е надпревара, поне да е „Кой е по по най“ с Бате Енчо, та да свикват мининките кияци от пишлегаре, че кръгли кретени ше решават дали они стават или не стават за нещо през целио им живот.

Па на Лео да му е честито, да почерпи! Не съм му гледал повече от три филма, че нещо не си падам по киноизкуството, ама ми се виде убаво мунче, па и талантливо мунче. Коги требва да изглежда тъжно, гледа като пресисало, като играа пиян, го докарва горе-доле, а и го не е стра да се окикерчи на носо на една голема лодка барабар с неква слива и да изслушат заедно, фанати за ръце, ебахти дразнещата песен. Викат, че и с некъв мечок се бил у тоа, последнио филм, не мом да се сетим кък му беше името… По-добре да се бубаш с мечка, отколко да слушаш онаа канадка скумръчаща, ама айде…

Значи, ако обобщим, по мойто мнение на пишман експерт у магиата на седмото изкуство, заслужил си е онаа плешива статуетка, дека си кута подробностите с меч (не знам ква е символиката, па и не щем да знам, честно казано). Кво толко се карат за ньеа, идеа си немам. И без тва, като я гледам, ем е миничка, ем не е златна, а е напръскана с жлът спрей металик. На мене лично ми прилича на градинско джудже, дека секи уважаващ себе си парвенювстващ мутраген с кеф би си я боднал до писаната каручка у райграсо на дворо. Лично мнение, нема да се биеме като Лео с мечок съга… Алал да му е на човеко!

Ало, охраната!!!

Още е седем сутринта и не съм си изпил първата ракия, пък камо ли да съм се събудил и телефонът ми звъни. Непознат номер. „Или е от Енергото, или от Парното“, викам си аз, ама вдигам, щото още съм сънен и предпочитам да ми наприказват хиляда глупости, вместо да слушам гадния звук на жисимито.

– Ало! – гласецът ми е все едно съм ял пясък една седмица поне.
– Не ми викай „ало“! Тъпак! Марш до долу да си провериш пощенската кутия!
Слизам по пижама и лош дъх в устата, какво да правя? Напоследък трябва да слушаме. Има тук-таме разни измамници по телефона, ама те са ни последната грижа. Какво му плащаш да те издокарат с неколкостотин лева, когато целокупно ни го слагат за милиарди?
Тръгвам да вкарвам ключа където му е мястото. По навик. От четирийсет години живея в тоя блок и това ми е пощенската кутия. Направо без да гледам мога да улуча ключалката. Добре, ама ключалка няма. Някой я е изкъртил. Студена пот знаете ли какво е? Ако не знаете, блазя ви! Ако знаете, това ми се стече по гърба при гледката, която ми се откри.
Плик като плик. Такъв, за писма. На пръв поглед нищо особено. Да, ама някак надут. И то само на едно място, малко вляво от средата. Като огледах внимателно, след като ми мина първоначалния стрес, си викам „тампон, няма какво друго да е“. И на големина, и на форма си беше точно тампон. „Някой приятел се шегува с мен“, помислих си, отдъхнах си и посегнах към плика.
Да, ама и нещо твърдо има в него. Пак ме обля студената пот. Вдишах дълбоко десетина пъти и реших, че или ще действам, или ще бягам. Нямаше къде да бягам, родителите ми ми бяха оставили само това жилище, така че трябваше да действам. Храс!
И пликът се отвори. Не било тампон, а патрон. Пак ме обля студена пот. Твърдото пък ме докара до лудост само като го видях. Велпапе. Картон, дето се вика. А на него налепени криво-ляво с лепило „Рила“ някакви изрязани от вестник букви.
СПРИ ДА СПИРАШ ПОРЪЧКИ!!! ИНАЧЕ СЛЕДВАШИЯТ ПАТРОН ЩЕ Е ПРЕЗ ЦЕВТА!!!
Спрях да спирам поръчки. Не, че преди съм го правил, ама ей, на… Бориме се с корупцията! Фанах метлата и ше разринем сички гадове!
С благодарности към момчето, дето ме пита кого виждам в огледалото:
Агент Буда

„Наслука“, Рамбо от Ямбол!

Гледам по телевизора некъв Рамбо от Ямбол гонил бил бежанци по границата. Пали атевето, бръмчи из чукарите, а като фиксира групички прегладнели, каталясали, умрели от студ нарушители, си плювне у шаките и ела, че ми требваш! Изловил бабаито барем дваесетина пишман диверсанти. С голи ръце, при тва…

Пръво си викам „Тоа човечец кък па не земе да си намери смислено занимание? Они бежанците и без тва им требват само неколко дена на наша земя, та да видат къде са попаднали и да дават мило и драго, ако ще у разнебитените си от война дръжави да се врънат, само и само да се маанат оттука. Кво има да ги гони? Ние си имаме железна ваксина срещу пришълци. Биеме им една ударна доза смрад, мизерия и пръвична омраза и они веднъга драсват от България накъде им видат очите“.

После обаче вникнах у некои детайли и разбрах, че човеко ич не е толко прос, колко ми се е видело от началното. Пръво, новината за подвизите му се разпространи из социалните клюкарници за има-нема една цигара време и го превръна у едва ли не национален герой. Сички му се възхищават и викат, че бил „корав“, патриот бил, не знам кво си бил. Е, тук-таме имаше и по некое саркастично подметанье, ама колко за семе. Огромното мнозинство от ората беа готови и паметник да му дигнат, ако требва.

Я постаменто си го представям така: стиснал дръжките на атевето като умрел – дуня, приклекнал у напрегната поза, без да допира седалката, се едно сере у нужник, навел се напреде де че ли е късоглед, а физиономеата му като на куманис, вперил поглед у светлото бъдеще… Сега, нема кво да ви лъжем. И я като секи българин сакам да ме величаат и да ми дигнат паметник, па и се влияем бая от тва, кво ше каат ората, та веднъга смених позицеата и станах защитник, при тва ярустен, на Рамбо от Ямбол.

Още повече, че попаднах на втори, още по-железен довод, че он мое и да дава мръсна газ у шумако, ама не е фанат у гората. Тоа убавец, те така, между другото, подфрълил, че нема да е зле щом дръжавата не мое да си варди самичка границите, да му дава по педесетачка на бежанска глава. Те така, зарди услугата. Он па щел да дарява париците на домове за сираци. Верно ше го напраат национален герой, я ви казвам. Нещо средно между капитан Петко войвода и Робин Худ.

И ми дойде втори акъл. Викам си „Що па да му не откраднем и доразвием идеата? Така и така цел ден се чудим от кво да умрем“. Понеже немам атеве, пръвоначално ше гоним бежанците пеша. Тамън ше се поразмръдам, че покрай тия зимни празници съм се опрасил здравата. За нула време ше фанем стотина диверсанти, ше ги връжем с три синджира и айде у пръвото РПУ, да си ми дадат наградата.

Отделям дваесе лева за мене, а другото за сираците. После си купувам атеве, може и втора употреба, и разширявам бизнесо. Пей сърце! Имам идеа и за нещо като ловен туризъм на бежанци. Ше водим разни богати, отегчени от живото пукъли с мене. Срещу скромно възнаграждение ше им показвам кък да обезвреждат таа сган (я не съм случаен; у трети клас тренирах малко джудо, преди да се отдадем на таблата). И они доволни, и я доволен. И дръжавата доволна, оти й вардиме границите. Само бежанците нема да са много доволни, ама голема работа. Они и сега си кинат дреите от отчаяние. Ше дават репортажи по телевизоро за мене, а нищо чудно и да останем у историята.

Само едно ме притеснева. Кък ше разпознавам бежанците от местните жители на граничните райони? Оно сичко е оголело, обосело, брадясало и отчаяно от живото. Лика-прилика са си. Ама ше измислим нещо. Ако се откажем пред таа дребна труднос, за къде съм? Айде, пожелайте ми „наслука“!