Торлака си е за Карлуково открай време

„Северозападен романь“ – гъз път да види, Част 3

Когато Николай Фенерски ми каза, че третото представяне на “Северозападен романь” не е точно представяне, а ходене в Карлуково, леко се стреснах. За Карлуково съм си, откакто се помня, но все си мислех, че ще ми се размине, нали на всички идиоти в тази държава им се разминава всичко, та камо ли на мен, дребния, почти безобиден идиот…
После се сетих, че лудница в Карлуково вече няма, та си отдъхнах. А и той уточни, че ще сме в Дома на пещерняка, където бях ходил преди не помня вече колко години, но помня, че си беше истински уют и красота, и той и околностите му. Там щеше да се организира ежегодната, вече станала традиционна сбирка на форума “Резерват Северозапад”, на който Фенера е идеен двигател. И си казах “Е, какво пък толкова, заминаваме!”.
“Северозападен романь” си отиваше на родното място. Винаги съм смятал за мислена източна граница на Северозапада река Искър. Домът на пещерняка в Карлуково е буквално кацнал в скалите над нея. Красотичка, какво да ви говоря.

От Старозагорски минерални бани се хванахме за дирниците и айде през Хаинбоаз. Това ми беше второто прекосяване на Стара планина за тази дива и вълнуваща авантюра. Фенерски кара, а ние с жена ми седим отзад, гледаме красотите на Балкана, тримата си говорим, аз пуша, пия ракия, а вятърът ми духа огънчето от цигарата и прогаря дупка в тапицерията на колата. В своя защита бих казал, че изобщо не съм усетил, че се е случило, в свое обвинение пък бих добавил, че съм смотан идиот, които можеше да ни подпали живи, за да си угажда на прищевките. Както и да е, бях вербално напляскан и до края на турнето в колата не се пушеше…
Търново. Минахме през Търново. Винаги съм го обичал, положих неимоверни усилия, за да се върне семейството ми там, докато живеехме на едно друго място… айде да не споменавам името му, само ще ви дам жокер, че е с похлупак от смог и пълнеж от болни амбиции. Но сега за пръв път усетих Търново като дом. Не точно роден, но дом. Странно, нали отивахме в Северозапада… Както и да е, шизофренията ме гони здравата, пък аз не си давам зор да бягам.
На Български извор Фенерски спря да пазаруваме разни битови нещица. Оказа се, че подобно на мен ги обожава. Аз, като торлак, разбирай планинец до мозъка на костите си, си купих манарче. Тоест малка брадвичка. Ето ви още една шизофрения. Беснея срещу изсичането на горите, но изпитвам душевен оргазъм от цепенето на дърва и магията на огъня в камината.

Когато стигнахме в Карлуково имаше огън. Огън в сърцата на събралите се там хора, огън в небето. Залезът беше наистина прекрасен. Над скалите, обагрящ в кървавочервено Искъра.
Няма да ви лъжа, макар и да членувам във форума на “Резерват Северозапад” от около година, макар да пиша там понякога и да чета по-често, макар да имам няколко истински (макар и виртуални) приятели оттам, някак не усещах да се вписвам там преди тази сбирка в Карлуково. Всички се познаваха далеч преди мен, имаха си вътрешнозаводски хумор, така да се каже. Бяха си секта, поне така си мислех.

В Карлуково, там малко под залеза, на ръба на канарата, с Искъра в краката, разбрах, че не са никаква секта, а една група разхвърляни къде ли не по малката ни държавичка хора с големи сърца, които умират да са заедно, умират да играят български хора и умират да се веселят като за последно.
Какво ли не правихме. Само ще кажа, че не е като да не се смяхме, да не пихме, да не си разказвахме всякакви случки всеки от родните си махала, село, град или късче от Северозапада. А Фенерски какви хора тропка, пък и не само той… Напълниха ми душата, защото винаги съм харесвал народните танци, но съм музикален инвалид.
Не е и да не се снимахме по тумбаци. Точно така, наредихме се пред Пещерния дом голи до кръста всички мъже, които бяхме там (поне десетина парчета), надухме си коремите колкото можем и се снимахме. Има и доказателства. После и вътре повторихме същата процедура. Откачалници, какво да ви кажа, северозападни откачалници, също като мен. Такава традиция имали на всяка сбирка. Питах защо нямат традиция и жените да правят същото, но никой не ми даде задоволителен отговор.

Накрая на управителката й се размина на съвсем малко грандиозен скандал, но прежалих пет лева в името на добрия тон. Малко да оставя книжовната норма в трета глуха. Се пак беаме се сбрале вепъре от целио Северозапад, ако се беше стигнало до разправия, макю мила! Щеаме да сринеме целио Пещерен дом, къде вече не е никакъв пещерен дом, а едно лъскаво хотелче, надвесено нади едно от най-влъшебните кътчета у Българеа.
Така се бех напил таа вечер, че не знам кък не паднах от терасата, дека се сбирааме да гледаме мрака, светлините на бившата лудница, дека съг и она е нещо лъскаво напраено от ньеа, и да пушиме. За сметкя на тва паднах, коги се прибрах у стаата. За пръв път от студентските ми години ми се случава да падам. Със сичките ми сто и три кила, като талпа. Само мускули, не се подвеждайте от снимките с тумбацете. Тва е временно състоянее. Сигур ме чуа и оттамок Искъро. У Северозападо. У роднио ми край, закъде щеаме да прифанеме на следващата зарань.
От “Северозападен романь” не се продаде много на тази сбирка. Просто защото почти всички хора, които присъстваха на нея, вече си го бяха купили отдавна, а даже и го бяха прочели поне по веднъж. Щом съм си отпуснал душицата, така че да се напия до безпаметност, значи съм се почувствал сред близки хора. Обикновено пия от скука, от любов към моя приятел алкохола или от яд. Рядко ми се случва да го правя с отпусната душа и сред приятели, както беше в Карлуково.
Ставай, мий очите, зъбите, събирай багажа и газ към първия областен град в родния му край, който щеше да посети турнето на “Северозападен романь”. Ставай и напред, Торлако див!

 

Видео на Николай Фенерски: „Филм от турнето – част 2, Стара Загора, Карлуково, Враца“

 

Още за пътуването:

– Предисловие: „Кога нема път, път ше прокараме“

– Част 1: „Северозападен романь“, майна!„

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата„

– Част 4: „Романя у Вратцата“

– Част 5: „Градо и те така те!“

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

 

 

 

„Северозападен романь“ на мило гости в Зарата

„Северозападен романь“ – гъз път да види? Част 2

Кой торлак очаква да се срещне с друг торлак на майната си от Торлашко? Чак в Стара Загора!? Предполагам никой…

И аз не го очаквах. Но моите приятели Борислав (Набора) и Олга от Антикварна книжарница „Стара Загора“, се бяха постарали да ми „причинят“ и това. По всички възможни начини обгрижиха мен, жена ми и Николай Фенерски.

Започна се доста преди представянето на „Северозападен романь“ в Зара. Малко след издаването му. С издателя ми организирахме едно скромно събитие в НДК, в малко неподходящ момент, тъй като в средата на декември вървеше „Панаир на книгата“. Дойдоха „само“ стотина човека. Дойдоха и Борката, и Олга, които са се вдигнали чак от Стара Загора, за да уважат пътуващата лудница на романЯ.

Защо? Нямам никаква представа. Борислав каза, че когато е прочел първата ми издадена книга, именно тази, за която иде реч, е останал с впечатление, че съм гениален писател. Това ме уплаши. Не на шега. Аз съм просто един затворен в себе си човек, който мисли много, има усещането, че цивилизацията трябва да е справедлива и от време на време й го изкрещява в лицето. Затова и „гениален“, „уникален“, „месия“ ми се струват едни много пресилени думички, които са изчерпани от стойност отдавна.

Но Антикварна книжарница „Стара Загора“ определено ме накара да се почувствам „поне“ специален. Някога, в далечното минало, в средата на деветдесетте години на миналия век, имах гадже (така му викахме тогава, сега не знам и не искам да знам) от Стара Загора. Бяхме се запознали на един морски лагер в Приморско и тя след няколко месеца ме покани на гости. Родителите й били отишли на рожден ден в някакво село (надявам се да ми простите, че не помня кое) и бихме могли да си останем насаме. Трепети колкото щеш. И по време на пътуването, и на гарата в Зара, където стъпвах за пръв път и където попитах къде се намира адреса на гаджето ми, а една продавачка на вестници ми отговори „Тръгвате на запад, след две пресечки на север…“. Пък и после, когато успях да открия адреса….

Град, построен по Хиподамовата система. Град с красиви улици, много история и собствена душевност. Така го усетих тогава, един едва навлязъл в пубертета монтански сътвер, попаднал надалеч от роден край, майка и баща, така го усетих и сега. Бях в джаза, честно.

Ако трябва да се върнем към турнето на „Северозападен романь“, а да не ви занимавам с мемоарите си, на представянето на книгата наистина бяхме в клуб „В Jazz-а“. Знаете ли защо? Защото Борислав и Олга ми звъняха и писаха поне сто пъти, за да покажат интереса си към не чак толкова скромната ми личност (имаща необосновано високо самочувствие – понякога си мисля, че съм БоК!!!, между другото, макар преди два абзаца да не беше така) и към книжлето, което се изтръгна изпод химикала ми.

Поканиха ни да им гостуваме. И ние наистина се почувствахме като скъпи гости. Бяхме обгрижвани, всичките ни странности и прищевки бяха изпънявани без никакви забележки. Даже и няколко книги, ценни и скъпи книги, които едва ли можеш да намериш навсякъде, ни бяха подарени.

И медиите в Зара ни обърнаха доста внимание. И хората в Зара постъпиха по същия начин. “В Jazz-a” имаше доста хора. Както се казва „пръскаше се по шевовете“. Освен всички други приятели на романя и на моята, както казах, не особено скромна личност, там бяха колегите ми и лични другарЕ от Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ Антон и Мишо. Беше и един от най-мъдрите хора, които познавах дотогава само от Клюкарника. Бако Тошко Маринов. И ми направи вълшебен подарък. Вече мога да си паля огъня в камината (когато се сдобия с такава) и най-важното, в душицата си, както го е правил прадядо ми – с кремИк, секало и праАнь.

Бай Тошко специално за мен ги е направил. Когато създадеш нещо с ръцете си и го подариш на друг човек, това е наистина безценно. Особено в епохата, в която живеем. Пластмасова, забързана, пълна с озлобени физиономии и генномодифицирано интересчийство…

Там беше и въпросният торлак, с когото започнах текста. Борислав от антикварната книжарница ми каза, че на моето представяне ще дойде Маноил Манов, човек с корени близки до моите, заместник-областен управител даже бил. Отначало тази информация ми мина покрай ушите, но той наистина дойде. Голям мъж с едра глава и силна десница. Истински торлак. Прокуден от родния си край също, както и аз.

Усетих го близък само за една секунда време. Още по-близък го усетих, когато търпеливо изчака, за да му подпиша книга. И осъзнах, че посвещението ми в края на романЯ има и малко грешки. Не всички в местната администрация са изклесяци, има и истински държавни мъже, които милеят за родината си. Виж, на и около площад „Народно събрание“ трябва да играе голямата лопата.

Стара Загора прие „Северозападен романь“ като нещо свързано с нея на клетъчно ниво. Аз пък получих душевен оргазъм от срещата си с толкова много хора, които имат и нямат общо с родния ми край, но са усетили силата на думите ми. Силата на хумора и страданието ми. В крайна сметка, аз не съм нищо друго, освен едно листенце от могъщото вековно дърво на милата ни родина, нали така?

Щом „Северозападен романь“ завладя и душите на старозагорци, повечето от които дори не са стъпвали в моя кътчец на България, няма как да не съм удовлетворен, мисля си аз. Доста хора си взеха по едно книжле, а пък аз им надписвах ли, надписвах… По моя си неразчетим, бавен и досаден начин.

А после… После на Старозагорски минерални бани, където ни бяха осигурили едно китно местенце нашите домакини. Ако ви кажа, че сме пили, яли и сме се веселили сред вълшебна природа, категорично ще ви излъжа 😉

 

Повечко снимки от срещата със заралии има в този албум.

Гостуването в Стара Загора, Карлуково и Враца в кратко видео от Николай Фенерски.

 

Ако ви се чете още за пътуването:

– Предисловие:  „Ако няма път, ще прокараме“

– Част 1: „Северозападен романь“, майна!“

– Част 3: „Торлака си е за Карлуково открай време“

– Част 4: „Романя у Вратцата“

– Част 5: „Градо и те така те!“

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

 

Интервю на моя милост и Николай Фенерски за Телевизия „Стара Загора“, предаването „Зона Арт“.

Интервю на двамца ни и за Радио „Стара Загора“: „Северозападен романь – разбиващ, разголен, откровен“

Уеб медия Никак.бг: „Торлака: „Народът е в летаргия, има нужда от шамар или ритник“

„Северозападен романь“, майна!

„Северозападен романь“ – гъз път да види? Част 1

Та, като казах, че съм мъж под чехъл, да си продължа мисълта. Мойта сгодна женица поради незнайно каква причина реши, че ще бъде част от турнето на „Северозападен романь”. Ще ми е groupie, тоест. Аз пък нали в отношение поемане на отговорност и съобразяване с реалностите на живота съм си на нивото на шестнадесетгодишен пъпчив тийнейджър, та и до момента не само че не съм си изкарал шофьорска книжка, а и създадох многодетно семейство, та приключението ни започна ударно.

Вместо тя да си седи вкъщи и да си гледа децата, а аз да скитосвам из България и да пия с хората, които поради някакъв неведом мазохизъм харесват „Северозападен романь“, нарамих две изтумбени до пръсване раници, грабнахме трите диванета, за които жена ми категорично твърди, че са от мен, и айде на влака за Пловдив. Който не знае какво е да пътуваш пет часа с момчета на седем, четири и една година с трена, по-добре и да не пита. Само ще кажа, че една женица, имала нещастието да попадне в нашето купе, избяга с целия си багаж на тридесетата минута.

Иначе Пловдив си е Пловдив. Там зима няма, но за сметка на това красиви жени и неповторим дух на градска атмосфера колкото щеш. Тъстовете ми приеха децата на отговорно пазене, а ние хайде в „Петното на Роршах“ на представяне на „Северозападен романь“. Там хората си знаят работата. Правят литературни четения всяка седмица. За мен и моето книжле даже бяха организирали извънредно такова. В наши времена да поддържаш културния живот си е чисто геройство, ама това е друга бира. Да се върнем към събитието.

Честно казано, не знам колко хора бяха дошли. Направих изумителната глупост да тръгна за това турне ужасно изморен. Изтощен. И психически и физически. А както всеки писател за такова внимание си мечтаех от години. Който творец ви каже че, освен вътрешната необходимост да изкара ангелите и демоните от себе си чрез изкуството, не върши това, което върши, и заради огромната нужда да задоволи вътрешното си его, ще ви излъже. А аз не можах да задоволя егоцентризма си в пълна степен именно заради това, че не си бях отпочинал. Но за мен друг път.

Ако някой не знае какво е „Петното на Роршах“ да не чака от мен да му изнасям лекции. За това си има специализирана литература. Наистина нямам представа колко човека бяха дошли в уютния, изключително уютния клуб, наречен на този психологически експеримент. Само знам, че бяха толкова много, че имаше и правостоящи. Така и нашия (на мен и издателя ми Николай Фенерски) твърде смел експеримент да започнем турнето на роман, посветен на Северозапада, от столицата на Южна България, май се оказа успешен. Поне аз се чувствам удовлетворен, ама наистина удовлетворен.

Уводното слово произнесе моят кум и изключително близък приятел Видин Сукарев. Не му беше лесно, защото си е пловдивчанин човекът. Но се справи, беше усетил „Северозападен романь“ с душата си и това си пролича пред всички. Пък после започнахме нашия пътуващ цирк и ние с Фенерски. Никога не правим предварителен сценарий на представянията си, което може и да е непрофесионално, но за сметка на това повечето пъти се получава доста свежо.

Знаете ли какво е да започнеш първото си изречение за един роман за бита, културата и диалекта на Северозапада пред пловдивска публика? Трудно е. Наистина трудно. Не знаеш дали ще усетят магичността на различността ти или ще си кажат „‘Бахти тъпия селянин“. За сметка на това усещането, когато видиш, че си приет като близък човек, макар и да си от далечен и различен край, е вълшебно. Истинска наслада за сетивата.

В Пловдив ни приеха точно така. Когато си казахме встъпителните думички (с Фенерски го правим като един непринуден разговор в кръчмата, без никаква претенциозност и помпозност, не сме се взели на сериозно, повярвайте ми, ние сме едни селски момчета и такива ще си останем винаги), той започна да чете произволни откъси от „Северозападен романь“. Бариери и да е имало (май нямаше) вече бяха паднали.

Независимо от това, че майните не познаваха светогледа и диалекта на Северозапада, бяха искрено съпричастни. Получи се лесно. Получи се бързо. Получи се естествено. Смяха се на веселите моменти, псувните, откровените дивотии, които съм написал. Във въздуха на „Петното“ витаеше съпричастност, когато ставаше въпрос за нищетата в родния ми край и политическия геноцид спрямо него. После пак се смяхме. А и пихме малко, хич да не е…

После доста хора си взеха по една книжка и аз започнах с дългите си, изнервящи опашката от чакащи посвещения, които пиша с неразбираемия си, вследствие на хилядите изписани на ръка страници, почерк. Почеркът, който е кардиограма на душата ми. Вие ли ще ми кажете, че научният термин значел друго!? Аз пиша този текст и аз казвам кое какво значи! Пловдивската Одисея на „Северозападен романь“ можеше да приключи с гръмък провал. Вместо това тя наду платната на малката ни, смело блъскаща се в океанските вълни лодчица, с могъщ попътен вятър. Към Стара Загора. И те така те!

 

Ако ви се чете за цялото приключение с пътуването:

– Предисловие: „Ако няма път, ще прокараме“.

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“

– Част 3: „Торлака си е за Карлуково откай време“

– Част 4: „Романя у Вратцата“

– Част 5: „Градо и те така те!“

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

 

Още снимки от гостуването ни в Пловдив може да видите в този албум.

И едно, направено от Николай Фенерски, клипче от мястото на събитието: Турнето на „Северозападен романь“ – част 1, Пловдив

 

А ето как пловдивската медия за култура Капана.бг отрази събитието: „Торлака написал „Северозападен романь“ на ръка“.

Тук пък Радио Пловдив ми взеха интервю: „Първият български роман на северозападен диалект идва в Пловдив“

„Северозападен романь“ – гъз път да види?

Кога нема път, път ше прокараме.

Предисловие

Така що манку ми се чу именцето откаченно напоследньо време и се свързва със северозападния диалект, а я се бием като вода у брег и не обичам да съм у една роля, да я еба, спирам да пишем на диалект и улатам като разгонен глигань у шума у книжовнята норма те сега те. Тоа пътепис ше се съобрази с книжовнята норма обещавам. Готови ли сте? Почвам, да го еба. Те сега те!

Как ли да започна? Първо малко предисловие, мисля би било добре да има. Година и половина май ще стане скоро, откакто започнах да пиша „Северозападен романь“ в блога си. Ако се интересувате от него, потърсете го в глобалната мрежа, която все повече ни затваря в домовете и офисите ни, ще го откриете, убеден съм, че се справяте добре с мишката и клавиатурата. От друга страна аз пък истинска мишка и пишеща машина на живо не съм виждал от не знам кога, но това е друга тема…

Всъщност „Северозападен романь“ не започна преди година и половина. Той започна през 1998-а, когато за пръв път напуснах родния си край за повече от месец. Отидох да студентствам в Търново. Велико Търново. Уточнявам, защото в България в момента има повече университети, отколкото деца, та, кой знае, може и в Малко Търново да са открили някой „свободен“ „алма матер“…

И тогава не почна. Почна, когато се родих. В последния слънчев ден на оная есен през 1979 година, сещате се. Или не се сещате. Беше много отдавна. Оттогава малко ми побеляха косата и брадата, а мозъкът в голямата ми глава почна да ми създава ред неприятности. С близките ми, с властите, с цивилизацията. Само с Вселената нямам никакви затруднения да си общувам, но това си е друга тема, не е за блъскане по клавиатурата, а за маса. Или за преход в планината. Или за къпане в реката. Ще му дойде времето, ще ви я разкажа пиян или запъхтян от изкачването на първата стръмнина за деня, или преплувал неколкостотин метра в януарската… пролет, то вече зими май няма…

Там, в Северозапада се родих, там в Северозапада израснах и се гордея с това. Да, някои казват, че била Северозападнала България, но за тях ми е през оная работа. Там изкарах най-вълшебното детство, което можете да си представите. Лятото при баба ми Стоянка и дядо ми Никола в село Говежда, другите сезони при майка ми Радка и баща ми Петър в Монтана… опа, тогава не се казваше така, а Михайловград, но политиците ни се опитват да ни набият шизофрения чак до сливиците.

Там си взех първата глътка въздух през родилни сълзи. Там подуших за първи път пръстта. Там пих вода за първи път. Там изкачих първата си планина. Там целунах момиче за първи път. Там прочетох първата си книга. Да ви кажа ли коя е? Няма да го направя, това си е моя тайна. Във всеки случай не е „Винету“, гарантирам ви. Както и да е, ако сте ме разбрали, разбрали, всички имаме родни места, но някой от нас се гордеят, а други се срамуват от тях. Въпрос на личен избор.

Когато вече не живеех в Северозапада, наистина осъзнах колко го обичам. Странно, нали? Всъщност, не чак толкова. Много преди нашето време хората са осъзнали, че осъзнаваш колко си обичал нещо едва, когато го загубиш. Като студент обичах да говоря на нашия си диалект, обичах и летата, когато се прибирах в родния си край. Обичах обаче и да се срамувам от него. Обичах да чувам „Северозападнала България“. Съгласявах се, че е такава. Станах родоотстъпник един вид. Случвало ли се е да се държа надменно с приятелите ми, които останаха да живеят там? Случвало ли се е да говоря на книжовен български, когато съм в родния си край, където предците ми са създавали митове, легенди и думи, по-специфични, по-изразителни, по-красиви за човек израсъл с тях? Случвало ли се е да мисля, че трябва да се променим и да станем като останалите? Отговорът на всички тези въпроси е едно категорично „ДА!“.

Мина обаче малко време и осъзнах, че всеки регион на милата ни родина има с какво да се гордее. Всеки, ама всеки регион. Мизия, Тракия, Македония. Всички етнографски групи. Хърцои, странджанци, гагаузи, шопи, каракачани, власи, балканджии, родопчани… Всички имаме магически силни качества и натрупана през поколенията мъдрост. И какво реших да направя? Нищо. Истината е, че не реших да направя нищо. Душата ми сама го реши. Бликна си самичка. Скъса бента. Разтърси ме в безсънните нощи, в самотните утрини, в дните без корени.

Разтърси ме, за да осъзная, че и ние, торлаците, и ония, хората от равнинната част на Северозапада, сме едно цяло и имаме с какво да се гордеем. Със себе си. С предците си. С традициите. С културата си. С богатата си душевност. С неповторимия си светоглед. Разбрах, ама с родилни мъки, че ние сме уникални. Мразя тази дума, но изпадам във възторг от уникалността ни. От уникалността на всеки български регион. Нима трябва да се срамуваме от диалекта и традициите си? Нима това ни прави различни? Нима това означава, че българщината не е водещата ни сила? Едва ли, едва ли… Напротив, напротив…

Междувременно бях започнал и да пиша. Някои от нещата ми се публикуваха тук-там. Хич не се оплаквам, хората май харесват да ме четат. Впрочем, само някои хора. Когато имаш позиция на този свят е така. Някои те харесват, а за другите не ти пука, те да си плюят колкото искат. Днеска е ден за прошка, простил съм им, дано и на мен да ми простят, че си изказвам мнението с похватите, които ми нашепва душицата ми. А тя не е дребна душица, повярвайте ми. Едра е. Като Миджур. Като Ком. Като Дунава при Видин и Лом. Като тлъстата почва в Златията. Като… като себе си.

Започнах да пиша някои текстове. Първо за детството си. На книжовен език. После от въображението си. После пък и на диалект. В личния си живот загърбих книжовната норма. Започнах да се гордея с това, че съм торлак. Започнах да се гордея с това, че съм от СеверозападО. Както се гордеех и преди това, че съм българин.

С времето текстовете, изразяващи любовта ми към родния ми край ставаха все по-дълги и, да, не страдам от скромност, все по-добре написани. Писането е съчетание от две неща – смелост да изразиш душевността си и занаятчийство. Колкото по-смел си, колкото по-богата ти е душата и колкото повече време прекарваш пред листа с химикал в ръка, толкова по-хубаво пишеш. Талантът си е едно на ръка, но 99% от всичко наистина е смелост и работа. Безсънни нощи, дни, които разделяш между задоволяването на битийното и умората от борбата да изкара на показ житийното…

Та, малко да се върна към темата, предполагам, че нямате нищо против? Така се роди „Северозападен романь“, така се роди… Другото се случи десетина години по-късно и беше плод на безсънни нощи. Писане, пиене, смях, сълзи, измисляне на събирателни образи, характерни за родния ми край, но наистина всичко само си потече отвътре.

За първи път публикувах няколко глави в блога си и ги споделих в групата на (връщам се към диалекта само за моментец) Баце Гоши от Якимово, дека се казуйе „Да живеаш у Северозападо“. Малко по-късно един белослатински сътвер, дека живеа у Бургас и е мигрирал от роднио си край кък и я, се свръза с мене и каза да спрем да качим глави от романя у блого си. Он щел да рискуйе да го издаде на ратишка. Е, тоа човек се казуйе Николай Фенерски и е допринесъл доста за популяризирането на Северозападо, па и не пише ич лоше, осен тва.

И ето така се започна. Доста нерви, вътрешни терзания и труд, но моята носталгия по родния ми край се превърна в една книга, която е доста прилична дори и на външен вид (заслугата е на художника Дамян Бумбалов, изключителен творец и голям приятел и Мария Иванова, която направи графичния дизайн), а текстът… текстът говори сам по себе си. Нямам никакво намерение да ви го хваля. Купете я, вземете я на заем от приятел, открадете я ако щете и сами си правете изводите.

„Северозападен романь“ си показа главицата на литературното тържище преди три месеца и половина. Май се хареса, да ви кажа. Доста хора, които не само, че не са от Северозапада, а и никога не са сръпвали в него изпаднаха в душевен оргазъм от книгата. Взеха си го българи, които живеят на хиляди километри от тук – в близо 50 страни на 5 континента. Даже в Нова Зеландия, ЮАР и Доминиканската република го четат. Май съм успял да докосна няколко души, знам ли?

Направихме представяния в Търново, не в Малко, там все още не сме били, но бихме отишли, любов към родината, трябва да се обиколи всяко нейно кътче, красотата й е неоценима. След това и в София (в никой български град не живеят повече хора от Северозапада, отколкото там), но минаха празниците и осъзнахме, че е добре да положим малко усилия и да отидем на крак при стотиците приятели на романа. Там, където са. Девет града за десет дена, около 2000 километра навъртени, децата при бабите и дядовците, срещи с мнооого хора, положителни емоции, отрицателни емоции… Как ви се струва? Беше отварящо някои чакри и затварящо други, честно ви казвам.

Започнах да пиша това, с идеята да е увод, а то си се получи цяла първа част, без дори да съм започнал разказа за първото ни гостуване в Пловдив. Скоро ще опиша и него. Случайно ли избрахме родния град на жена ми, който на пръв поглед няма нищо общо със Северозапада? Не мисля. Май съм мъж под чехъл…

А ето и за пътуването:

– Част 1: „Северозападен романь“, майна!

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“

– Част 3: „Торлака си е за Карлуково открай време“

– Част 4: „Романя у Вратцата“

– Част 5: „Градо и те така те!“

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

Зелени практики у балкански контекст

Ние нали сме си се патриоти у наше село, та кой и да завръти некой лев, заминава за некоя от културно-историческите ни дестинации, как е модерно да се водат у момента разните струпани един връз друг камъняци и у масовио случай кичозни реставрации. Наскоро се изцепих, че камара еврофондове отодат залудо, та да се строат разни бутафории, кмето ни се ядоса, овика ме, че никъв родолюбец не съм бил и още на другия ден се качи на москвичо си „Алеко“, та да разгледа Царевец и другите убости на Търново.

Аз немам нищо против, че старата столица е запазила ясно доловим духо на последните кажи-речи илядо години от истореата ни, ама пак си имам едно на ум за опитите зорлем да заприлича на некво съчетанее между средновековно-възрожденски град и увеселителен парк с влакчета, асансьорчета, звукове и светлини. Сега обаче ми е за друго думата.

Кмето се задръжа при болярите цела седмица. Откъде пари е зел, не знам, само подозирам, че некой лев е изчезнал там от едни средства за „реновиране“ на центъро. Доказателства немам, така че нема да влазам у подробности…

Щом москвичо се зададе откъде единственио път, който свръзваше нащо населено место с останалио свет, кмето заби спирачки на площадо, извръте резко волано, та напраи една метла и слезна от колата, още преди двигатело й да спре да кашля като туберколозен. После се насочи с тежки стъпки къде вратата на хоремаго и улете вътре като пощръклела крава у лицерина. Разтвори един весник, къде носеше поди мишницата си, тропна го на една празна маса и удари с дебелио си като кебапче показалец по него.

– Те!

Ние се сбрахме, покрай него, кво да праиме… Веснико беше регионален търновски, а у материало пишеше за тва как тамошнио Общински съвет забранил да се прават зеленчукови градини у междублоковите пространства.

– Е, кво лошо има у тва? – сепнах се аз. Напоследък, покрай големио син, четем разни статии за зелени идеи и практики. Падам си екоактивист, един вид – У сички градове междублоковите пространства се водат зелени площи само на хартия. Иначе са си най-обикновени незаконни бунища. Не е ли по-убаво ората да си гледат некоа чушчица, доматец, компир, овошкя?

– Кво му е убавото бе!? – кмето се зачръви като очи на разгонен бик – Требва да се дръжиме като цивилизовани ора! Нали сме част от Европейскио съюзец и Северноатлантическио пакт!

Те тука те, на тия заучени реплики, къде кмето ни ги повтараше на секи сбор и девети септември (он дръжи да си го отбелезваме), вече не издръжах и дръпнах една реч, нищо че знаех, че нема да ме включи у програмите за социална заетост докъде дръжи властта, а на сички ни беше ясно, че е доживотен мандато му.

– Вижте сега, господин селоначалник! У сички градове у Европа и Северна Америка се праат подобни неща. И местните власти не ги спират, а даже обратното, они ги инициират. У Лондон, Париж, Антверпен, Ню Йорк, Чикаго, къде се сетиш, има специално разработени програми, по които определена площ от градското пространство се отделя за точно такива зеленчукови и овощни градини! Даже и по покривите на големите сгради праат такива. По тоа начин ем има зеленина и се намалява парниковио ефект, ем се произвеждат повече работи за ядене, ем гражданите и децата им се привличат като доброволци, бачкат нещо с ръцете си и общуват помежду си, та да не се затварат по апартаментите! Да ги регламентират тия неща у Търново и готово. Да сложат изисквания как да се поддържат, да са оградени…

У тва изказване немаше и една моя дума. Аз от такива неща не разбирам, признавам си. Ама сино ми преведе една статия от английски май. А аз запаметих сичко, нали ми е празна главата и е като табула раза… Кмето ме изгледа боторешката и изсъска:

– Кви глупости ми приказваш, бе!? Щом толко много знаеш, от пролецка ше си праите градини на покривите! Още утре издавам заповед да си засеете целите дворове с райграс и да го поддръжате! Ако само видим зеленчук или овошка у селото отсега натам, глоба от 100 до 500 лева! – он потупа по статията с показалец – А сега отодим да се наспим, щото много се изморих да обикалям кръ… така де, забележителностите на Търново.

– Кмете, ако не глеаме нищо по дворовете, ше измреме от глад, бе! – некък плахо протестира Цано Белио.

– Ше едете камъни, ако требва! – каза он преди да излезне – Ние сме патриоти и ше следваме примера на старата столица, а не на некви си европейски и световни многомилионни градове!

Южни потоци и други плътеници

Как си пиехме пиенето с Петко Мъгливио онаа вечер и него изеднъж го фана липсата. Обърнахме първите чаши и аз слазам до магазата за ново шише, връщам се, никъв го нема. А палашо ми Данси вие на умрело. Излезнах на двора, там жената простира, та да използва, че времето омекна и да изсъхнат дреите по-бръже. Викам със се сила, та да ми се чуе приказката от кучето:

– Ама, Петко кога си поиде?

– Никой не си е тръгвал! – жената ме изгледа критично нади върлината – Ти кога успе да се напиеш, бе!?

– Вътре го нема… – смотолевих и подсъзнателно се замислих да не би да откачам.

– Нали та да си тръгне, нема откъде да мине, осен покрай мене – жената стъпи на пътеката, къде представлява един ред плочки, крадени от бордюро пред училището. Не ме съдете, училището го закриха, тиа плочки на никой не връшеха работа.

Поогледах оттук оттам, нема как да мине, верно е. Данси спре да вие и почна да скимти като бито куче. А аз никога не съм му посегал, честно. Жената усети колебанието ми и улете вътре като хала, а аз по нея, кво да праим.

Нема го, аз ви казах. Она вика:

– Не мое да е верно!

И обиколихме целата къща. Питахме децата, дирихме у гардероби, ракли, поди кревати, къде ли не, обърнахме сичко нагоре с краката, от Мъгливио ни вест, ни кост. А Данси продължава да скимти, таа жената. Мойта рече, ама си ѝ личи, че е много разколебана. Гласецо ѝ трепери, лицето ѝ бело:

– Сигурно си е тръгнал, айде да си легаме…

– Пием още една ракийца със сланинката и идем… – не, че толко ми се пиеше, ама требваше да обмислим тоа необясним феномен.

– Виж сега, жена му му се е обадила и он се е префърлил през оградата, та да не му се смееш, че е мъж под чехъл. Айде, че нещо ми е страшно, се едно некой ме гледа у гърба…

И аз имах такова чуство за странно присъствие, та реших, че е по-добре да заключим насекъде и да си легнем, ама първо слезнах на първио етаж. Телефоните на Петко си беха там, къде ги остаих преди повече от месец. Батериите им отдавна беха паднали, немаше как да му се е обадила жена му. А Данси скимтеше, та се кинеше. Притреперих неволно, ударих един гълток ракия на екс за кураж и заключих насекъде, а после право у спалнята при жената.

Ако ви кажем, че съм спал таа нощ, ше ви излъжем. Докъде се съмна съм се врътел като обран евреин у леглото. Абе, имах чувството, че нещо не е наред, се едно има некой у нас.

Едвам изчеках да отвори кръчмата и отидох право там. На кмето, Димчо Тенечето, тва му е офиса. Знам, че винаги можем да го намерим у хоремага.

– Димчо, абе ти вижда ли вчера Мъгливио? Прибрал се е, бил одил по странство…

– Одил… – Тенекето си отлепи погледо от чашката с кафето и заби още сънени очи у мене – Доста странно понятие за одене имаш. Жена му вчера го докара следобед с катафалка. Намерили го у некъв квартал на Варна. Там, къде на пет километра от него щеше да излаза тръбата на „Южен поток“ от морето…

– … „Галата“… – казах машинално. Нали гледам новини, та да се информирам за положението по света и у нас.

– А баш! – Димчо си отпи от кафето със сръбащ звук.

– Е, как са го докарали мрътъв и студен следобед… – нищо не сфащах, само ме полазиха студени тръпки, се едно са ми спрели парното – Он снощи беше у назе, пихме ракия.

– Май требва да я намалиш таа ракия – замислено ме погледна кмето. – Чул съм, че щом ти се привижда, работите не отодат на добре… Петко го видех с очите си. Лежи у катафалката, син като… синьо гориво, знам ли кво да ти кажем. Иначе като жив, ама посинел. И те така, стига приказва глупости, бегай се наспи, че изглеждаш като жертва на надцакването между Русия и Запада у Украйна.

– Тва не мое да е верно! – залитнах и седнах на един стол машинално. Като събрах силици, изхлипах – Ванче, дай една ракия, душицо!

– Пари имаш ли?

Голема скръндза е станала нашта кръчмарка напоследък.

– Утре ше ми дойде финансирането…, помощите, да кажем. Ше ти платим.

– Тва ти е за последно на вересия! Кмето е прав. Щом си почнал да видиш плътеници, работата не е на добре…

И аз осъзнах, че сношка съм пил с плътеник. Ни жив, ни умрел.

Фърлих ракията на екс и се затичах къде дом, та да видим дали имаме достатъчно дръва за огрев барем до края на таа зима. Ше мислиме за по-натам…