Баба ви Гина и клетвите

Баба Гина едно време викаше, че е грехота да отказваш захарно петле на сиромашко дете по сбора, аспирин за бурканите на комшийката есенеска и два-три пъти на мъжа си днеска. Такава си беше баба Гина. Поне на приказки. Права като бобовица от лисковиня и пак така със загладена кожа като ньойнята кора, пойдеше ли издзаранка с менците за вода и другите моми цъкат с език, а мъжорлята се зазяпват, та чък мъдоряцете нги подрипат от кеф.

Тва време обаче одавна беше минало, ама она си се сещаше за ньего и въздишаше на пейката пред дома си, като скришом се огледваше да не би некой да мине, та да му разкае кво ѝ се връти из се по изкуфелото канче. Да, добре, бабо Гино, ама по вашта пуста-опустела улица и палаш се не завръташе вече, та я те разбирам наплъно що си приказваш самечка. Снагата ти се е попрегръбила, образете – сбръчкали, ама поди таа влънена чръна жилетка, нашарена със зелени канатици, се си тупка онова сръце на девойката, къде накарваше цело село да се извръне по тебе. Де да ти дадеме думата самечка да си каеш що сръцето ти беше преплънено с отрова.

–  Убав беше мою Стоил. Един такъв перчемлия, с големи рижи мустаки, а и як, мани другото. Камик да стиснеше, вода пущаше – изподи Крадни брег почваше да лъъ на ракийно време. Ама ни гининио Стоил, ни па друг у маалата вече попинкваше скоросмрътница. Беа останали една шака ора и едвам си носеа гащите. – А у очите му светеше те така, се един вид ше те среже на две. Я го споглеждах на сека седенкя изподи веджи, ама он се беше утурачил у Белослава. И она убава беше. С името си дошла. Ония руси коси, кожа като от млеко, а очите й толко синьи, че чък прозрачни. Идеше ми време за жененье. Некогиж се не пищолехме докъде напраиме триесе като сегашните млади. Щом ти текне кръвчицата, си готова. А па минеш ли шеснаесе, требва или баща ти да е паралия, или да си най-големата убавица на селото, та некой да се прежали да те земе – баба Гина побутна една курешка с тоягата си за подпиранье, после се отказа да я изфръга оттам пъто, и пак се отпущи на пейката. – Я бех подминала петнаесе, макье ми ме подбутваше а къде тоа, а къде оня… С приказки де, не ме е канила като с конско месо. Баща ми па скръцаше със зъби и със се по-потънали гемии пиеше рикиата си извечер. Я обаче ич и не надавах уше. У главата ми само Стоил се врътеше и те тва е те! Или он, или никой нема да ми надига фистаньо. Тука мое и грех да имам, оти по цела нош ревех и наколенвах, та да измолим от Господ неква зла болес за Белослава, нищо че си дружехме откво бехме проодили. И кво мислите стана? – питаше баба ви Гина въображаемите си сюшатейе секи божи день – Кък си беше румена и засмена, Белослава изеднъж зе да се сгръчва, кожяко ѝ потевне и стана като лис тутунь на цвет, изгръби се стройната ѝ снага, а и немаше сила да оди толко, колко я одим сега, на тия години. Тогива спрех и да ревем, и да се молим. Мислех си, че Стоил най-после ше се загледа къде мене, па дружката ми като се опраи, вече ше сме се зели, та сичко да е свръшило. Добре, ама тоа голем ботор излезна. Ние идеме на седенкя, а он го нема никъв. По-право има го, ама се дели от назе. Виси до крушата поди сейвано на белославини и я чека. Она излазаше сека вечер. Коги спрем да я проклетисвам и за нема и недея пак се поизправяше, физиономеата ѝ се поокръви, изпъчи гръбина, та да ѝ щръкнат напреде тия гръди като диньи, с цвет на козе сиренье.

Баба ви Гина те у тоа момент секи път праеше едно и също. Навеждаше се, зимаше поредната курешка, размазваше я меджу грапавите си дланьи и нажулваше лицето си толко ядно, че чък кожата си протръкваше. После ѝ рукваа слъзи, къде остаяя вадички по калните й образе и продлъжеваше, отпущена безсилно на пейката:

– Щом я видех да се изпрая и да се осеферва, я пак почвах да се молим по цела нош. Колената ми станаа на юспи, очите ми се подуа като гъзо на крава пръвескиня. Мъчих я така има-нема полвин годин, додек една дзаран от тех се чу виеньето на макье й, и на мене веднъга ми стана ясно кво се е сючило. Избръсах си слъзите, разтръках си колената и се засмех на изгрево. Отдека толко злоба се беше заселила у душата ми и я не знам, ама те… Стоил първо рева като прибита мечка повече от недея, ама после се поосвести некък и почна да се мерка на седенките. Млади ора, кво? Не моеш да врънеш тва, къде е станало. Те сега ми беше моменто. И я се присламчих. Беше по Голема Богородица, много добре помним, я си пойдох по-раншко, ама се закротих зади тополата насрешка, през пъто от дворо ни. Оттам требваше да мине, немаше къде да оди. Те го, зададе се най-после. Стиснах зъби и изскочих преди ньего. Месечината беше плъна, дзвездите почти се не видеа от светлико й. Ич и се не бавих, немаше за кога. Казах му кък ми трепка сръцето, казах му, че от вече не знам колко време само он ми е у главата, казах му и че коги и да си посака, ше му дадем да ми напие менците. Он пистъпи и ме лъъна на вино. Сетих се, че одиа да точат неква бъклица барем пе-шес пъти с другите момци. Очите му светеа на ясната месечина така, че раменьете ми се разтрепераа, ама не помръднах назад. Коги мама ме пита на другио день ква е таа кръв по сеното у плевнята, казах, че нема откъде да знам. После донадих, че нещо ми не е добре, па изкуцуках до стаата си. Стоил обаче излезна човек на место, кък и  очеквах, и проводи ора да ме сакат още преди Димитровдень. Те така се ожениаме. Я се радвам, наште се радват, техните се радват. Само Стоил и на Белослава техните некви угрижени са. Они надживеа дъщера си нема и с годин, и се споминаа един по един, ама ньего отровата го не пущи никогиж. За седем години четри деца му родих, ама ни едно не изкара и додек го отбием от сисаньето. Кво ги косеше така и се не разбра. Мъжо ми се повече ме отбегваше, нищо че миех, перех, чистех, готвех и се мажех със секви помади само и само да ми посегне поди завивките. Нищо не помагаше. Он се по-редко се сещаше да ме разчепи и се по-често се застояваше до по нощите из кръчмите. Почна и да ме побийва, ама и тва тръпех с гутовнус, я си знаех грехо, немаше кък. За неколко годин погледо му угасна, кожата му потевне като на Белослава, а и спре да изтрезнева и день, и нош. Една дзаран по Поганницете се дигнах на съвинянье и видех, че го нема. Изпоизбиколих целата къша, оти он имаше навико да заспива къде му падне като се напие със скоросмрътница. Немаше го никъв, затва като насън откачих кожухо от закачалкята и изденах у мръзлицата, къде ме фана за ноктецо още на излазанье. Намерих го поди Топилата. Не беше уцелил мосто и се беше физнал по врълото, та айде у барата. Там си и беше останал. Коги се стръчах къде ньего, паднах по гръбина, та оттогава и я съм кьопава с едната нога, па и изгръбена одим, ама ньего не можех да спасим. Беше се оцъклил у зората, погледо му беше ясен, а физиономеата чиста като едно време, ама вече се вкочанясал като мокра ватена дреа на тоа студ. Комшиите казаа „Добър човек беше“, пореваа недея-две, па после забраиа и за Стоил, и за мене. И те така си ми угръме живото. Сеги она е горе с ньего и си се радват един на друг, а пусти Господ не ще да ме си ме прибере, та поне манку да им стъжним юбовта…

Баба ви Гина и повече нареждаше, ама след тия приказки вече нищо й се не разбираше. Не, че имаше и кой да я чуе, ама те. .. Слъзите се стачаа по омазаните с кокошиняци образе, кожата поди тех гореше, а занико на слънцето я укарваше у полусрутената й къща, голема колко прогимназеа, та да си отмие мръсотията по физиономеата и да си легне самечка до непаленото от години кюмбе.

---

Стоян Николов-Торлака е автор на поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“, както и на историческия роман „Иваил цар“ Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Дилдото в условията на самотното майчинство

Наскоро ви разказах една трогателна история за борба за живот, благородство и себеотрицание. Всичко това се среща по света, макар и да ни се струва, че никога не стига. Едва ли обаче бива да се фокусираме само върху раждането, смисъла на живота, смъртта и други екзистенциални теми. Има и много на пръв поглед вятърничави неща, които си заслужават смеха, срама и другите вълнения. Та, слушайте сега, ама не се изчервявайте много.

Кък вече споменах не един път у предишни писанеа, директнио контакт с читателете е много интересен. У секо едно отношенее. Ставаш душеприказчик. Понекогиж ората ти разпраат мили истории за живото си, друг път ти приказват за вижданеата си за Вселената, гъзо си и сичко останало, трети път некой ги бил преебал, па они сакат да си изреват крокодилските слъзи… Има и такива, къде им се ще да нги го туриш, и други, дека са много по-наясно от тебе кък, кво, за кво и кога требва да го напишеш. Добре, ама на мене са ми най-юбими по-странни птици.

Они са два вида. Тия, къде ти разкостват писанеата, викат, че са ревали, смели са се, трогнати са били и другите, дека моат да ти каат тва или онова, къде да те зареди с енергеа или истории. Да, писатело е хищник, он е медиатор, кък е модерно да се вика. Казваш му „Днеска одихме до мола и дъщера ми си купи трето есенно яке за таа годин“, а онаа гад, писатело, си мисли друго. Понекогиж де, кога е у настроенее. У главата му се врътат разни шумки у половината цветове на дъгата и още толко вънка от палитрата й, сутрешна слана, вечерна мръзлица, следобеден дъж и предиобедни слънчеви лъчи, пробиващи тегостно надвисналите дъждовни облаци. После персонажо се прибира с щерката, некой му разбил апартаменто, ама у бръзината успел да открадне само двете други есенни якета на дъщера му. И, ако она му не беше лазила по нервите да й купи ново, сега щеше да е без яке и да дзиндзирика чък, додек се намуа у зиманата шуба. Ама, па ако го не беше изкарвала до мола, моеше и да й не откраднат другите… Сбръкана работа, не знааш дали да се ядосваш или да се радваш…

Та такава истореа сакам да ви разкаем сега, ама да си знаете – тука не съм си измислял много. Само турих грим. Е, вечерен, ама само грим, не съм стигал даже и до ботокс, па камо ли до на дофтур Енчев скалпело. Нема особен смисъл, сичко е достатъчно само по себе си, макар и да обещавам да се заиграем.

Кък казах, много ора те усещат близък, сакат да си ти каат нещо, къде им е у главите или им се е случило, ще им се да споделат откровено, да питат, да дадат акъл, да те разсмеат, да те натъжат… Нема лошо, напротив. Само да имат заложено чуство за такт и да осъзнават, че като пишеш за курви, пустиняци, чешити, чепати ора и секви подобни сътвере, тва не означава, че си готов да се фрълиш на пръвата, да пиеш по кило рикиа със секи и да виеш срещу луната, станал на четири крака на пъпо на лондонското ларго. Често сакаш просто да изразиш некви работи по по-различен начин. Ама некои разбират думите ти буквално. Кво от тва, и они са ора, а и па ти мое да не си си заложил основната мисъл като ората, та еби се у писатело…

Кък казах, най са ми юбими обаче откровените ора. Независимо дали ше ми разпраат весела случка, интимно нещо, кък са се изложили, кво ги трогва, ядосва, радва, отчайва… Нема значенее. Сръце ти не дава да спреш да си пишеш с ньего, додек ти не кае кво си е наумил, та ако ще да имаш за работа за цела селишна система.

Една такава мома ме фана на къси пасове преди неколко дена. Нощи де. Нали по нощите пишем, та като ми се допуши и си пущам Клюкарника да проветрим мозъко с велики мисли. От дума на дума (оно така винаги става), стигнааме до разводо й, хиперсексуалността, кой кво аресва у гнясаньето и такива ми ти работи. Жена ми отдавна ми е свикнала, че не отказвам подобни разговори, напротив. Водим ги с удоволствее и никва задна умисъл, от години съм се примирил, че щом човек се ожени, вече само гледа, ама не пипа. Старомодно е знам, ама я съм си сеянин и мислим, че семейството е един организъм, та, преди да го създадеш, моеш и требва(!!!) да си го размааваш насегде, ама после, ако ебеш нещо друго, ебеш и тебе си. Та ако ще никой осен ти и обекто на оножданье да не разбере никогиж. Кък и да е, мои си извиненеа, че се отказах от висшето достижение на мъжкио социум – полигамията.

Та, тва ни е нещо като вътрешносемеен договор – она не ми пречи на порното и на писанеата (без да се влаза у флирт, разбира се), а я стискам зъби и приемам ньойньото разбиране за сексуалнустта. И на жената й не е лесно, и на мене ми не е лесно, ама с времето разбираш, че така е по-правилно, що панаири да се праат не си заслужава.

Историята не е чак па толко необичайна, ама беше поднесена с финес, откровение и много самоирония, та ме впечатли, ич да не е. Развела се женицата, не съм питал що. Обикновено питам само у краен случай, оставям словото да се лее. Не задавам никви насочващи въпроси, само провокирам, коги видим, че нещо сака да си кае тоа отсреща, ама му требва да го ръчнеш лекечко.

И така си останала еблива и самечка на трийсетина, с тамън проодило мунче. После нещата се нормализирали, она е сгодна, не мое да не намери кой(и) да я оножда(т), ама нали след разводо нема кък да се мине без миг колебанее, та неколко седмици се отказала от секъв вид куродостъп.

Добре, ама закво са колегите, ако не да ти го набият, ми кажете!? Явно екипо на работното й место е доста сплотен, оти некъв жмуяк отишел на командировка у Франкфурт, и и там не забраил мойта позната от Клюкарнико. Като се врънал най-тръжествено, пред целио офис, й връчил от ония изкуствени уйеве, къде са утеха на сека уважаваща себе си вдовица и стара мома. Она не е свелива, ама ич, та развръзала панделката, разкинала ратиата и извадила та гад от кутиата.

Ама произведенее на изкуството ви каам било. Красота! Оно едни лампички светат, връти се, гъне се, вътре топчета for more pleasure, мръда напреде-назаде, пъшка, а отгоре на сичко и чавка за клитурну стимулирванье имал. Па и размеро средносудански, нема лабаво. Един вид дилдо-мечта, кък се вика. Според мене колегата й е сакал да напраи добро впечатленее и она да му даде да потопи спиртомеро, ама мое и да не съм прав.

Женицата дотогава била свикнала на известни авантюречки у сексуално отношенее, тройки, садо-мазо, златни дъждове, връзванье, анал-изиранье, оттука-там, оттам-тука и други безобидни заниманеа, ама с изкуствен си не била играла досъг, оти си имала плеяда от естествени.

Арексало й, ич да не е. Самечка у кревато, самотна у живото, без да знае дали она е сбръкала, или е жертва на грешка, дело на глезено мамино синче, къде е пущила между баджаците си, се заигравала бая честечко поди завивката с онова чудо-чучуято, дека ви прикаам, че даже и с лубрикант го продавали, пак for more pleasure.

Добре, ама требва да се оди на работа, нема кък, битийността си връви, сметки требва да се плащат, а тва дете сака да еде и да се облача, па и младата самотна мама не мое да кара само на силиконов судански и на клиторна човка. Та се наложило макье й да праи гимнастики с ньойнята работа, та да го зима от детска градина, па после да го гледа един час додек свръши трудовио делник на палавницата (у нормален офис работи, има и образованее, и й сече пипето, да си не помислите, че е некоя магистралка). Понекогиж се засичали с дъщерата, понекогиж дрътата требвало да се прибира къде дом, та да готви и опраа на мъжо си, та се налагало да остаи мининкио (пишпирок на три-четри години) самечък, затворен у децката стаа за петнаесетина минути.

С децата обаче никогиж се не знае. Бабичката затворила тераси, скрила ножевцете, изкючила печката от контакто и си бегала да реже салата и да тура рикиата на благовернио. За по-сигурно и се обадила на щерката си, та да се увери, че ше се прибере навреме. И она се прибрала.

Я си го представям образно, оти не еднъж и два пъти съм гледал кък майките улатат дом, коги не са си видвали дечоро неколко часа. Мое да носат по две торби цимент на секо рамо, нема и да се сетат да ги остаат, преди да намерат тия изчадия и да се уверат, че са добре. Па камо ли да се събуват и да фрълат палтото. Абсурд!

Добре, ама мама не намерила мининкио у децката и у главата й се заврътели четири милиона кошмарни варианта за нула цяло и три секунди. „Некой го е отвлекъл!“; „Рипнал е от терасата!“; „Отворил си е и е излетел на пъто!“; „Извънземнете ше да са!“; „Кемтрейлс!“; „Напраил е машинка неква и се е телепортирал!“;  „Отишел е да сере и е пропаднал у тоалетната чиния!“; „Макье ми го е отвлекла, оти мисли, че не съм лоша макя!“…. Те такива те гениални мисли са я обладали у сички отверстия, я съм сигурен.

Бута вратата на кухнята, кур, тате, баница! Бута у холо, хуй! Ни масата е сложена, ни (нека за целите на повествованието наречеме кияко Тошко) ни Тошко… У банята го нема, не е влезнал да се къпе, у кенефо също. Ама даже и у таа напрегната ситуацеа женицата се загледала у дупката на тоалетната чиния и осмислила, че Тошко требва да си е прекръшил с чук сека една от двеста и шестте кости по телото, та да мое да изтече у канализацеата. Е, следващото й действее не било чъ па толко логично, оти отворила шкафо с инструментете и въздъънала с облекченее, оти чуко си бил на местото. Оставало само едно помещенее у иначе просторната за стандартете на първо поколенее шопин квартирка.

Натисканье на вратата с трепет. Скръц! Скръъъъъц! И те го те нашио! Кък си е седнал на паркето до ношното шкафче, се рипа, прегазва спалнята, заплита си крако у завивката, пада у ръките на мама, ама кръшнио му смех не спира да се носи като народна песен из родопски лъки. Мама длъго го гуши, цука и мляска, преди сръцето й да се отпущи и сетивата й да заработат пак. И тогава…

Откъде левото й уше се носи едно натрапчиво жуженье, къде она не е забелезала у възторго си от срещата с мининкио пикльо. Не мое да откине поглед от съкровището си, ама с белото на окото погледнала и на малко да изпущи дребнио сътвер.

– Къде го намери това, Тошко!? – писнала до Бога и веднъга издръпала жужащо-врътеливо-възвратно-постъпателно светещио предмет от ръката на стреснатио си от резкио й тонь син.

– Там. – посочил он отвореното шкафче до кревато.

– Аз казала ли съм ти тук да не влизаш!? – она остаила убавецо наземи – Марш в стаята ти!

– Ама гладен съм! – тропнал с краче дживгаро. Викат, че на тия години дечоро били у „бебешки“ пубертет и съм склонен да се съгласим с двете ръце на базата на собственио си опит.

– Ще ядеш след малко! – она скутала силиконовио курец зади гръбината си – Сега си наказан!

– А може ли светещото водно пистолетче? – показал едно око он през полузатворената врата, преди да се оттегли.

– Марш! – чък тогива се усетила, че не е спрела жуженьето, възвратно-постъпателните движенеа и светеньето на предмето и ядно натиснала копчето. После полежала по гръб, дишайки начасто, питала се мислено дали е измила джаджавката след последното ползванье, отговорила си положително и постепенно се успокоила, усмихнала се, а накраю се разсмела на глас.

– На какво се смееш, мамо? – викнал мининкио от ньеговата стаа, залепена баш до ньойнята.

– Тихо! – вече гласо й ич не бил строг, ама требвало се пак да се напраи на мъж – Ей сега идвам да ти сложа да хапнеш!

–

„Само не ми казвай, че си го изхвърлила“

„Как бе, ти луд ли си!? Вършеше ми страхотна работа, а и досега посягам към него от време на време, когато ми стане скучно…“

„Е, поне няколко дни ти е държало ‘ладовина…“

„Не. Още същата вечер влезе в употреба. Само че после го качих в секцията, между одеялата, за да не го стига малкото диваче.“

„Лягай си, че умрях да се смея, а трябва да напиша все пак нещо.“

„Не ми се спи. Лека. Ти си пиши, до скоро.“

„Заминавай тогава и разрови одеялата в секциятаJ“

„Идеята хич не е лоша…“

„Внимавай с жуженето!“

„Ще го включа на безшумен режимJ“

„Айде!“

„Ай‘!“