Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

Бистра Ристо Ботевата и ретрограднио Меркурий

Бистра Ристо Ботевата си пасна на позицеата на софийска домакиня един път. Верно, поработи малко време жената, ама като видеа с възюбенио й Киро Негоднио, че математиката нги излаза само от ньеговата заплата, па мининкио им кияк, Васко, требва да се води и да се прибира от децка ясла, па минава през детски пубертет и боледува бая често, рекоа, она да се превръне у тва, къде римлянете му викали лар според кръстословиците и некои научни трудове. Демек, да защитава семейното огнище.

Добре, ама Бистра быстро (кък па му викат руснацете) се изучи на леснотия. Отклопи гуреливи очи, заведе мининкио на ясла, па после се прибере, мине задлъжителните тоалетни нужди, забръка си едно ароматно кафенце и крак връз крак пред телевизоро докъде обед. Единственото й движение беха две. Пак ше го напишем, оти ше си помислите, че съм сбръкал нещо, ама не е верно. Единственото й движение беха две.

Да си наплъни чашата с кафето от каничката, коги свръши, и да щрака по сички възможни канали, къде имаше сутрешни блокове, додек не стане обед. После готвеше нещо набръже, колко да мине от ред, па се изпружваше на диваньо и кво дойде. Понекогиж задремваше, ние сме обективен афтур, нема да си защитаваме героите, да се ебеме у писатело. Особено зимаска, само като се закротеше поди юргано и те го те! Събуждаше се чък, коги алармата я подсетеше, че требва да прибира Васко.

Набръже минуваше през един от големите магазине, къде й беше поди пичката, коги излееше на терасата. Пазаруваше за другио ден и фър (!!!) с едно такси, баш преди децката градина. Да каем яслата, ама и я се отплеснах по идиличното й съществуванье.

Вечер она си знааше. Почисти и нахрани мининкио сътвер, па го тури да си легне, ама не баш така набръже, кък ви го пишем. Остаяше нги къде час, час и нещо да се видат с баща му. Час, ако Киро Негоднио се прибере пребит от работа и не е баш у настроенее, час и нещо, ако му се ще да си поиграе с дребнио, да го намачка, погъделкичка, да му посади брада* и други мъжествени заниманеа.

После двамата седаха на масата, Киро разсеяно разпрааше кво е станало на работа, Бистра му споделяше с делови тон кви разходи е платила, кви остават да се платат за месецо, а он се праеше много правдоподобно, че я слуша. Понекогиж она си сипуваше едно бело вино, та да му праи компанеа, оти Негоднио без три, ама точно три, ракии на вечер не минуваше. Тва с белото вино не беше винаги. Кък и не сека седмица она одеше до козметичнио салон, та с кола маска да й отстранат причината, порди която у Диви дол й беше излезнал прекоро Ристо Ботевата, ама тва е друга тема, кък се сетих за ньеа, не знам.

След трите ракии Киро минуваше през банята и кво дойде. Бистра не беше праена у лево уше и знаеше че, та да запази положенеето си, требва да жертва некои калории и да се отурва у съответни дейности спрямо съпруго си. Днеска мое да е свирка, ако го мръзи и само ѝ натисне главата, като си легне връз озявето, ама на другио ден мое да е разгонен като маторец и да я кара да му играе, додек се съблача, преди да я разкръши като преварено пиле. Немаше ред у таа работа, кък ви викам, коги кво дойде.

Добре, ама Бистра с времето почна да губи тонус, особено като откри социалнете мрежи и форумо на бегемамата, май беше негде къде втора група на Васко у децката вече, коги една вечер Киро се прибра у особено негодно настроенее. Още с влазаньето он фръли по едно око у сички посоки и каза:

– Тури мининкио да си лега!

– ЗдЛасти, тати! – изчурулика Васко.

– Здрасти, сине! – приклекна он преди тапишонгеро, ама у очите му гореха ебати пламниците негасени. Сгуши го некво отвеяно, подуши го, колко да си види, че си е ньегов, и додаде – Марш у кревато сегаЛ

Бистра приседна на краю на дивано. Знааше, че я чека конско, ама бръже се прегрупира и смени темата още, преди да се е стигнало до ньеа:

– Има паприкаш за вечера, да ти напраим една салатка за скоросмрътницата и да ти стоплим, а?

– Ше ти го набием у главата проста, ше ти го набием! – изскръца през зъби Киро.

– Е, добре… – Ристо Ботевата не знааше кък да го обезоръжи повече.

– Кво прави днеска? – да, ама он се не даваше. Само се пресегна за ракията и направо шибна от шишето такъв глъток, дека показваше недвусмислено, че работете отодат на зле.

– Е, заведох детето, сготвих, пазарувах, прибрах го… – Бистра най-кофти ѝ беше, коги не знааше накъде бие он. Така немаше кък да му влезне под кожата.

– С такси до децката, с такси наобратно. – изсумте Киро – Дваесе минути, айде, половин час да си го правила тоа паприкаш. После пак с такси до децката, покемон на мининкио от магазино, две краставици и два благи като пласмаса домата… – он се плесна театрално по челото – Малиии! Ти си се прекинала от работа! – изгледа я така, че и се наежиа филикулите на космите, зарди които й викаа Ристо Ботевата. До един, ако сакате ми вервайте – Мене ме немаше десет часа. Ти кво прави през другите оем?

– Е, оно таа къща нали требва и да се чисти… – последна съпротива от ньойня стрън, ама като Негоднио заби красноречив поглед у паужината нади холната врата, сичко свръши.

– Кво праиш по цел ден, мама ти да еба изкилиферчена?

– Ти па откъде се присети?

– Не сфана от „изкилиферчена“? – погледна я злобно он.

– Не… – отвръна чистосръдечно Бистра.

– Да ми едеш ую тогива, фейсбук маниячке!

– Добре, дай го! – она само чекаше пръвата част на изреченеето от барем дваесе минути, ама после осмисли и втората – Кой е Изкилиферченио?

– Представи си, я съм! – шибна още една глътка от шишето Киро и резко смени тоно – С какви гащички си в тази фаза на Луната, миличка? Би трябвало да си с червени…

– Не, пише, че ретроградният Меркурий надборва лунните фази и в крайна сметка трябва да бъда със сини… – Ристо Ботевата се беше съпикясала и се опита да си възстанови у простата тиква кво беше писала днеска на Изкилиферченио на лични съобщенеа.

– Дай да видим! – Киро й фръли един белтък с левото си око.

Она стана и подръпна домашнио си панталон баш на хълбоко. С ноктецо на палецо го направи.

– Ретрограднио Меркурий вика, че нема смисъл да се обират паужини, ама моя милус не мисли така. – засме се благо Киро и я погледна право у очи – Айде по-малко Ретрограден Меркурий и по-малко паужини дом, кво ше каеш?

– Кво каеш ти, Изкилиферчен… – ухили се плахо Ристо Ботевата, оти само подозираше кво сака да рече мъжо й, ама требваше да играе играта.

– Я ти казах днеска кво сакам да праиме, мила Пророчицата.

– Е, да се съблачам тогава? – изпраи се она – И ютре… паужините…

У другата стаа Васко си къртеше като пич и нищо не чу от мотивационното показно, къде докара и макье му, и баща му дотам, та да спат като къпани.


*Посаждане на брада – Грубовата игра, при която възрастен близък роднина от мъжки пол, който има поне двудневна брада, усилено трие лицевото си окосмение по нежната кожичка на сладките бузки на малко (до 6-годишно) дете от мъжки пол (стискайки го здраво и не позволявайки му да се съпротивлява по никакъв начин, въпреки ужаса, болката и унижението, което му причинява), за да стане то след около 10 години космато и противно като самияТ него.


Разказо за Бистра Ристо Ботевата е пети от поредицата разкази с героите от Северозападната трилогия. А те ги те и предишните:

Баба Гина Чвръстата

Щом така е станало, така е требвало да стане

Син камик си требва за домато

Португалската връзка на Биби Цветнио


А ако пък още не сте чели трилогията, мое да си поръчате „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Португалската връзка на Биби Цветнио*

MINOLTA DIGITAL CAMERA

– Ало, татко, честит рожден ден! Да си жив, здрав, да иядиш и се така биковит* да си!

– Ааа, ти ли си!? – надигна се Биби Цветнио от лехата и зафръли найлоно на ебем си стрън – Благодарим! Айде, чао, че съм се зафанал те тук те…

– Какво си се зафанал?

– Какво!? – Биби само тва му требваше, та да си изкара сичкио яд, дека му се беше насъбрал – Вече и „какво“ почнааме да викаме, така ли? „Какво“ ше думаш, коги те поканат да приказваш по телевизоро, ама тва нема кък да стане, я ти давам гаранцеа! Они португалци по наште канали дават само, като играат Порто или Спортинг у УЕФА-та! На баща си мое и „кво“ да каеш, он нема да ти се обиди, нали е прос сеянин, не е като тебе!

– Добре де, с кво си се зафанал? – Живко Цветнио, пръвороднио му експеримент на три кани вино, се намери у небрано лозе.

– Те, да ти разкажем набръже, че ти си на работа у офисо и си много зает! – Живко беше улучил Биби у кофти момент – От две недии се каним да си отпразнувам рожденио ден с яденье и пиенье, кък си му е редо. Е, верно, вазе със сестра ти ви нема при мене да запразниме заедно, макье ви она па рече да се куртулиса* овреме, ама още си имам адет да се разпръчим, нищо че съм самечък.

– Нали приказвахме да се не прибиваш залудо? Я съм у Лижбоа, Лисабон де, сестрата у Валенсия, за кво ти е сичко тва?

– Лигурим, копам, праим лехите, садим разсад, като легенчета да оформиш покрай овошките и гижите*… Декар и половина е, не е играчка като твоите сделки с недвижими имоти за по неколко милиона евро. Ръце ми окапаа… – ич и не го отбелеза като събеседник роднио му татко – И тамън станах готов, оно си еба пичката майчина.

– Кък така?

– Е, те така те! – Биби погледна къде небото и се скута на завет поди прусто, оти оно вирушката се засилваше, место да я отнесе нанегде – Април месец снег! Средата на април! Да ви ебем и глобалното затоплянье, да ви ебем и прогнозите за времето по телевизоро, къде им не повервах.

– Къв снег бе, татко? – Живко стана от бюрото си и наприказва кво беше нужно на всеослушанее, на английски, размаинвайки свободната ръка на све страни и повишавайки тон със зачръвена физиономеа, та колегите му да си помислат, че връти неква важна сделка. После излезна на стлъбището на луксозната сграда с изглед къде там, дека река Тежу* се вливаше у океано, и добави пак на блъгарски – При назе пече, та се не трае, ама оно обикновено си е така. За снег не мом и да си помислим.

– Е, ти убаво не моеш, ама закво ми дрънкаш на некви езици!? – сопна се Биби – Побеснел съм, я ти каем! Цела дзаран пробирам у плевнята изподи колците за домати лесковиньите*. Камара от тех беха изгнили, оти е навевало, та одих до гората да насечем нови.

– Е, закво са ти лесковиньи? – Живко Цветнио гледаше къде Атлантико, ама мислено се пренесе на село, у детството си. Днеска океано приемаше ласкаво ленивите води на Тежу, къде тамън се беха проврели поди мосто „Вашку да Гама“, и на ньего ич му се не занимаваше с корпоративни сделки. Сакаше му се да е при баща си, окалян до ушите, измръзнал от закъснелио снег, пръстите му да се лепат по лесковиньите, додек ги сече с мининкото си манарче. Още го помнеше тва манарче. Беше горд, като Биби му го даде еднъж, май беше трети клас, и му каза „Айде да одиме у гората, сине, вече си мъж като уруглица!“.

– Малеее! Ти сичко си забраил, откво стана големата работа! – разкашя се дрътио Цветен у телефоньо – Лесковиньите се огъват лесно, не се трошат, и затва ми требват. Забивам единио край от едната стрън на лехата, другио – от другата и става като дъга, четиресе сантима висока най-много. И така по целата длъжина на лехата. После отгоре фръгам длъг найлон, та да легне на скелето от лесковиньи и му затискам краищата с камънье направо у вадата. Да еба тоа снег, да еба…

– Е, щеше ми се да ти помогнем, ама нема кък… – изсумте Живко. Слънцето излезна зади един облак, къде се беше скутало за малко да си отдъъне, и посребри и Тежу, и океано – Се пак, честит рожден ден! Да си жив и здрав…

– Благодарим, сине! Благодарим, нали ми каза еднъж… Айде, беги си връши работата, че тва ше ми маньоса целио разсад! Вече на парцали префръча. Ше се чуеме пак. Айде! Сполай ти, кък се вика.

– Ше пием едно за тебе довечера… – почна закючителната си пледоареа Живко, ама чу тутутканье у сюшалката.

„Баща ми е, нема кой да е друг. Само он мое да те секне така и заедно с тва да ти покае, че не е като да си му през ую“, помисли си Живко и пак погледна къде отблесъците на слънцето връз Тежу. Вече не беха сребърни, а златнееха примамливо.

– Как е, момчето ми!? – Нуньо Мораеш, шефо на отдело, дека Живко се беше издигнал у ньего само за три години до позицеа, не по-ниска от замесник директор, винаги се качеше по стлъбището до технио етаж. Четиринаестио. Беше спретнат ситен чичка с побелели слепоочия, дежурна ведра усмивка и здраво ръкостискане, къде не пропущаше да пробута на секи от служителете и бизнес партньорете си. У знак на уваженее, ама по корпоративен начин. Един вид „Приятеле сме, ама не забравяй кой при нужда мое да строши кокалчетата на пръстите на другио!“.

Мое и зарди таа му самоуверенус Нуньо да се изненада, като Живко се обръна резко, загръбвайки златото на Тежу и океано, па му сграби лапечката му и я разтръска, та чак слъзи щеа да потечат на сеньор Мораеш. Он никогиж не се беше дръжал така, ама моеше и да си има обясненее, знаа ли човек?

– Благодаря, добре! – отвръна мининкио Цветен – Мисля си за снега…

– В това хубаво време навън? – засме се Мораеш и прибра ръка у джебецо си, опитвайки да не показва смущенее – И при все че току-що ми се обадиха, че сделката ти с ония съборетини в Ещорил* е финализирана.

– Тази за двайсетте милиона? – Живко изглеждаше много, ама много по-малко заинтересован, отколко требва да бъде човек, къде ше изкара ебати тлъстио хонорар.

– Да, склонили са на условията ни. – ситнио чичка го тупна приятелски по рамото – До някоя година ще започнеш да преговаряш по-добре и от мен, убеден съм, момчето ми.

– Я не съм ти мунче, мама ти да еба изкилиферчена! – каза на блъгарски, с най-равнио тон и най-благата визиономеа мининкио Цветен – Я съм мунче на бащиката и сега сакам да съм при ньего и да завивам разсад, а не да ти се разпраам със сделките!

– Виж, момчето ми… – почна сеньор Мораеш и се дръпна назад, без да знаа що – Защо не се прибереш, да си починеш и да го отпразнуваш яката довечера? Изглеждаш ми странно, май преговорите са те поуморили.

– Точно това мисля да направя, идеята е отлична! – каза на португалски Живко и се затръча надоле по стлъбите, без да чека втора покана. Къде седмио етаж процеди през зъби на блъгарски – Да еба тоа снег, да еба аз!

През грамадните прозорци яркото пролетно слънце се още осветеваше кротко Тежу и океано.


*Биби Цветнио е пореднио сътвер, изгрел за мънинко, ама с яркостта на супернова, у трилогеата… Не, не е така, нема кво да се лъжеме. Сичко, къде се знаа досега за ньего е, че зади къщата му у тийнейджърските си години Братан се беше пробвал да прокрадне длан по вътрешната стрън на бедъро на Теменужка Фръчилото, у една тайнствена и изплънена с меко шумканье на едри листа и безоблъчно пълнолунее вековна липова горичка.  Место взаимнус, беше получил толко яка плесница по образо, та му излезнаа чък свитки. Ама така се получева понекогиж, коги единио сака да ебе, та две не види, а другата просто си мисли, че оня ше й  покае най-убавата липова горичка у Диви дол на луннио светлик, без ич да има задни, ако требва да сме пунктуални, предни, помисли.
Но Биби Цветнио нема нищо общо и с тва. Он ни е Братан Чворовитио, ни е Теменужка Фръчилото. Та, нека да каеме нещо за тоа ръб, като компенсираме неглижираньето му досега с актуалнус на информацеата.

*биковит – здрав, силен, отстояващ позициите си

*куртулисам се – умирам, прен. – отдъхвам си, в душевен мир съм

*гижа – лоза

*река Тежу – португалското произношение на река Тахо – най-дългата река на Пиренейския полуостров

*лесковини – тънки, гъвкави клонки от леска

*Ещорил – крайбрежен град в Португалия


Те тука и още разказе от поредицата с героите от трилогията „Северозападен романь“-„Автономията????“-„Май ше ни бъде…“ :

Баба Гина Чвръстата

Щом така е станало, така е требвало да стане

Син камик си требва за домато


А ако пък още не сте чели трилогията, мое да си поръчате „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Син камик си требва за домато

Бай Руско си го знаеме от време оно, къде се вика. Верно, явна се само за неколко изреченеа, ама още у пръва глава на „Северозападен ромянь“, коги участва заедно с половината си рода у последнио групов секс у живото на Юбица, като по тоа начин стана неволна част от откючването на процесете, дека са описани у целата трилогеа.

Имаше кви ли не нови препарате за пръсканье на домато, ама бай Руско си знааше ньеговото. Беше традиционалис у повечето отношенеа на дваесе, па камо ли на седемдесе и неколко, на колко го фащаме у конкретнио момент. Затва и верваше само на месинговата си машина за пръскянье, и она вече префрълила на попрището жизнено средата, па и очукана, се едно я е била Берковската артилереа.

Плънеше я с разтвор от син камик, къде учените ора му викат меден сулфат, пъшкаше, додек я префръли на гръбина и после кюцаше с дръжката измежду колците на доматите, додек десната ръка му се откине връз ръчката и отровно зелената отровица се изсипе до циу връз листата на домато, разпръсквана с един лек, съскащ звук през длъгата пръчка. Бай Руско беше изкарал целио си професионален живот като пазач у стопанството, ама у семката му беше заложена неистова юбоф къде земеделеето. Тва се длъжеше на факто, че родо му, Калъшете, беа приоданци у Диви дол и се беа довлекли у таа планинска дивоч от пойето, къде ората работеа земята като алтави, без мира да си дават, и се радваа на плодородеето й според усилията, къде са положили.

Он обаче се не беше замисял нади таа подробнус, просто отвътре си му идеше да бие с мотиката у планинскио камъняк и да се пробва да очовечи бедната и неплодородна почва, къде раждаше само тучна трева, та да пасе стоката, а ората да едат само месо и компире. Което означава, че, осен трева, тамошната пръст раждаше и компире. Е, айде, у добри години и кукуруз, ама тва си беше бахти урожаю.

– Дай син камик, че вече си е дошло времето за пръсканье. – рече он, още преди да е затворил отвътре вратата на магазино, юбезно стопанисван от Дзана Едноведжата срещу 250% надценка на продукцеата спрямо търговските обекти у Градо – Дават го неколко дена да закрепи да не вали, та да използвам ютре, додек се не е дигнало слънцето дзаранта, да напръскам и да ми се маане от главата и тоа зор.

– Ооо! – премери го Дзана с очи. Она знааше, че таа битка нема да е лесна, ама търговскио й инстинкт беше по-силен от сичко и немаше да се предаде току-така – Бай Руско, бай Руско, кво да праиме с вазе, я не знам… Ората у белите дръжави от барем педесе години пръскат само с квалитетни препарати, – она небрежно пшосочи къде три-четири кутии на един рафт – вие сте се утурачили у тоа син камик един път и те тва е! Син камик, та син камик! Ората по телевизоро казаа, че тва е такава смрад и отрова, че нема накъде. Зими си те тва, на кой съм го продала, секи се е родил. И е евтино, и мое да пръскаш при слънце, при дъж, коги си сакаш. Сипуваш вода колко пише на опаковката и немаш никви грижи.

– Дзано, – бай Руско беше попритворил сивите си очи, а единио крайчец на одавна побелелио му мустак притрепери за бръже. „Работата не отоди на добре“, рече си Едноведжата и се оказа права – Я само ти казах да ми дадеш един син камик. Ни съм те питал кво праат ората у белите дръжави, ни кой е доволен от таа гнус, дека ми пробутваш. Айде да си имаме уваженеето, че не знам дали ме познаваш.

– Абе, я че те познавам, познавам те, ама кък да ти дадем син камик, като немам?

– Е, така кажи ма, кво ми се пенявиш!? – бай Руско пак докачи вратата и я отвори със скръцанье – Като немаш – немаш. Що па требва да знам кво имаш? Ти сигурно и дамски превръзки имаш, ама кво ми пука, като ми не требват? Със здраве!

– Уф, що ми беше да го купувам тва? – въздъъна Дзана, коги потенциалнио клиент щукна – Тия сеянье не отбират от нищо ново и модерно. Ората ше откриат извънземен живот и они пак ше си продлъжеват да си пръскат със син камик.

Верно, не й беше лесно на Едноведжата, една просветена, даже бих казал ренесансува личнус, сред тия дивидолци със закостенели у Средновековеето разбиранеа за живото, Вселената и у часнус, за пръсканьето на домато. Още по й не беше лесно да преглътне, че беше купила десет кутии от тоа препарат по три и четиресе, а досега беше продала за цела годин само три по десет лева и работата отодеше на набутвация, оти сроко им на годнус одавна беше изтекъл.

И бай Руско си имаше грижи. Не само при Дзана, а и у другите два магазина (единио по съжителство и нелегална аптека) немаше син камик. Сега требваше да фане къде Градо и да си затрие полвин ден. Поне убаво, че рейсчето дойде баш, коги он стигна до спирката.

Бай Руско от неколко години имаше ядове с левото колено. Нещо го врътеше там и толко го болеше, че понекогиж се дигаше с виенье от сън. Отначалото се обостряше само, коги се сменуваше резко времето. Особено от топло на студено или ако завалеше дъж. Добре, ама сега беше дваесе и неколко градусе, немаше един облак на небото, а ньего пак го болеше, та не моеше да пристъпи. Беше му минувало през акъло да поръча на Братан да му напраи един бастунец, ама таа мисъл бръже изфиряса. Пойде ли да се подпира, значи жив си е заминал. Цело село щеше да разбере, че е ебати дрътофелнико кюфнал.

Добре, ама сега беше у Градо и немаше кой да го види, та бай Руско рече, че нема да се съпиня и да пъшка. Огледа се и закьопа къде едно такси. Само едно си беше, ама на нема и десет метра. А и на ньего му не требваха повече. Едно стигаше.

– Здрасте, мунче! Карай ме на пазаро! – сопна се он, като се намести с пъшканье, даже и без да погледне къде шефиоро.

– Кой пазар? – пита оня също толко урбулешката.

– Колко пазара има у тоа град, що я знам само един? – за нема и дваесе секунди ситуацеата беше стабилно тръгнала да излаза от контрол.Е, та он пазаро е на нема и двеста метра! – завръте се къде ньего бакшишо – Я да не съм си пикал на книжката, та да праим такива курсове?

– Ше ме закараш ли, или да се обадим на сино ми, къде работи у СБА-то? – оно се знаа, бай Руско лъжеше като дрът циганин.

– СБА нема от ядо години, дедко. – засме се оня, ама гласо му притрепери, оти беше нелегален, та знаа ли се.

– Сакаш ли да видиме таа работа? – бай Руско извади джиесемо си от джебецо на влънената си жилетка. Джиесем, та дрънка. Вече дванаесе години му връшеше работа. Верно, че го ползваше два-три пъти у месецо, ама се пак…

– Кажи баш къде на пазаро да те закарам. Нали сте дрътофелници, требва да имаме уваженее къде вазе. – кимна му оня и си свали слънчевите цайси – Ше ти напраим таа услуга, от мене да мине. Даже и апарато нема да включвам. Два лева даваш и тва е.

– Там, у другио край, имаше магазин… – бай Руско сбръчи чело, та да се сети – Некво жлъто, па мое и оранжево да беше отвънка. Качиш се по едни стлъби и те така.

– Кво продават у тоа магазин? – оня пак почваше да губи тръпенее.

– Кво продават!? – сопна се дрътио, без секво предупрежденее – Продават син камик, кво мое да продават!?

– Печени киселици, примерно! – одзерепи се шефиоро у бай Руско с почръвенела от яд физиономеа.

– Абе! Мунче! – плесна се по челото и още повече сбръчи очи дядката – Ти не си ли на Дзана Едноведжата сино? Захарин май беше?

– Не знам никва Едноведжа… – изпуфте оня.

– Дзана ли се дума макье ти, мунче?

– Дзана, да. – отвръна оня, като резко смени тоно.

– От Диви дол ли е?

– Е, да, она там си и живее…

– Е, значи за ньеа приказваме, а ти си Захаринчо! – триумфално заяви бай Руско – От те такъв фарфалак те помним.

– Захарин е бакя ми, я съм Ваньо.

– А, верно така беше… – дрътио пое ударо с лекота и веднъга се прегрупира – Ти кък си, кво си, що си сега? Не съм те видвал, откво беше лъгал макье си повече от една годин, че си студент, па она ти пращала пари колко мое и ти го беше натиснал яко на уруспии и на пиенье. Като гледам, малко си се осеферил, откво те би и те изгони от вазе.

– Три години, не една, си изкарах като царче… – въздъъна носталгично шефиоро и запали двигатело – На една лекцеа не отидох, само живот си живеех. Ама мина тва, сега се прекинвам, та да мом да се опълчим на предизвикателствата на живото.

– Добре праиш… Мъж си, нема да се даваш! – после бай Руско добави по-спокойно, додек колата завиваше. Ебах колко светофаре беа напраили у тоа град напоследък. Сигурно точеа парици от общинскио бюджет през некоа фирма, оти светофаре на дваесе метра на никой не требваха – И кък се прекинваш?

– За кое?

– Да се опълчиш на живото, нали така каза? – тамън пойдоа и те ти го те, на следващото кръстовище пак светофар.

– Е, борим се. – отвръна неопределено Ваньо и натисна клаксоно, та да опсува невербално некъв, дека се преустрои у неьговото платно у последнио момент.

– Абе, такси у тоа миничък град да караш, не е баш борба, кефо си праиш, а сигур доходете ти са колко на Росица Кирилова от концертни прояви…

– Кой бе!? – сопна се шефиоро и му фръли кос поглед у огледалото – Ти да не мислиш, че само тва праим?

– Е, откъде да знам, нали за тва те питам…

– Я работим със сички хотели у областта, особено с тия, дека предлагат курви и нелегален хазарт. – потегли с мръсна газ на светофаро бакшишо, та да подсили приказката си – Два-три курса на седмица и съм си връзал гащите идеално. Като им закарам един платежоспособен клиент и мое и до педесе лева да стигнем.

– И викаш, че с два-три пъти по педесе лева на недея скръпяш положението… – исумте бай Руско – Е, млад човек си, подсети ме да ти остаим нещо връз сметката. Моми обикаяш, време да се зажениш ше дойде… С такива пари дом се не стега. Побръкаате се вие, младите, по тия левове и само тва ви дай да мислите.

– Кой, бе!? – я тва го бачкам за удоволствее – Иначе си имам собствен бизнес и изкарвам даже толко, колко не мом и да поарчим. Ако ми връват така нещата, до две-три години ше се пенсионирам и ше си клатим мъдурете на Карибските острове, додек не умрем от сифилис.

– Тва ли ти е плано, Ваньо? – засме се горчиво бай Руско.

– А къв да е?

– Па да заврътиш нещо да свръшиш като ората, да се ожениш, да учуваш некое дете на таа дръжава, къде ти е дала толко много…

– Ти нормален ли си, бе!? – тука вече Ваньо шибна спирачки – Кво ми е дала дръжавата!? Имам четри кошера у вилната зона, продавам китайски чорапи и мартеници на една сергия у пазаро, къде те карам, имам четри мастер бокса цигари у мазето… Ти пушиш ли?

– Не.

– Така си и помислих! – шибна по кормилото шефиоро – Вие се вардите да не би да умрете, дрътите. Много убави цигари, сакаш ли за некой приател да купиш, па он ше ти ги плати? Два и педесе кутията, ако купиш стек, и по два и дваесе ше ти ги дадем.

– Сакам да си купим син камик и не знам къде ме врътиш! – размръда се нервно на седалката бай Руско – Заобикаляме полвината център, та да стигнеме до другио край на пазаро. Ти за откачен ли ме мислиш!? Нема да ти дадем повече от два лева за курсо, та ако ще и да напраиш трикратно околосветско пътешествее!

– О! Верно! – набръже нареди Ваньо и се засме нервно – Я от приказки се забраих. А по Диви дол ората гледат ли си земята?

– Макя! Сичко е станало пълен буедак покрай селото. Нема откъде да прескочиш, та да стигнеш до нивите. Пътеките и чръните пътища са целите у къпиняк. А и нивите вече са трънясали, цели дръвя почнаа да растат по тех…Тва е супер! – засме се на глас таксиметраджията – Ако ми намериш една такава нива, ква викаш, запущена, та знаа ли се, нема да ти зеем пари за превозо, а и до Диви дол направо ше те закарам.

– Е, я нива немам, ама други имат…

– Само ги питай за колко ше продадат два декара, я ше си я очовечим, изорем и насадим, нема грижи.

– Кво ше садиш у таа недъгава земя бе, мунче!? – земеделецо от гените на бай Руско се обади – Оно там нищо не расте като ората. Даже и компирете стават колко мъда на пръвокласник!

– Нема да ме мислиш! – спреа с таксито. Оранжевио магазин, дека фасадата му беше избледнела до жлъто, се видеше между сергиите, отрупани с джапанки, турски тениски и китайски „реплики“ на американски маратонки – Дай една нива два декара да купиме, я ше я платим, ти ше я наглеждаш, ше ти давам по некой лев и те така.

– Кво ше садиш? – повтори си въпросо бай Руско. Селскио човек е и юбопитен, и мнителен, коги става въпрос некой да купува нива у землището.

– Коноп ше садим, кво да садим? – Ваньо разтръка потни длани малко нервно – У Европата са побеснели да ползват гръстите* от конопо. Кво ли не праат от тех. От – до.

– Ааа, они не само у Европата, сички сте побеснели по конопо, а не по гръстите, а по ония цигарки, дека се сберат по пет-шес човека и ги смучат като невидвали, па си ги предават от един на друг и после одат като изчаластрени, па се хилат на глас до бога.

– Не бе, дедка, не. Я за европейски проект…

– Ебал съм ти европейскио проект! Лъжеш като циганин, ама нема да казувам на макье ти, че и без тва се тормози покрай вазе с брато ти. Кък па с нещо като ората се не зафанаате, бе!?

– Ти земи една нива, само ше одиш да я наглеждаш, друга грижа нема да имаш…

– Де мирни, Захаринчо!

– Я съм Ваньо.

– Захаринчо си! – бай Руско излезна от колата с пъшканье – Така требваше да те кръстат, оти сакаш с конопени гръсти ората да залъгваш! Лесното и благинката дириш. Мислиш, че у село не видим летоска, като се приберат за ваканцеата, кво връши младежта? Айде, олам!

– Да те закарам до село, па да ми покаеш къде са тия ниви. Па и да ми каеш къде живеат учениците, дека си попушват през летото. Мое да им услужим, знаа ли се… Нема да ти зеем пари – бакшишо съсем беше спаднал гумите. Къв тарикат беше, ако един дрътофелняк не моеше да залъже?

– Ше си одим с рейсо! – отсече бай Руско и, като метна два лева на седалката до шефиоро, тресна вратата и измуче нещо поди мустак.

– Ако сакаш едно пликче за мостра! – показа глава през джамо си Ваньо – За учениците. Ше изкарваш и ти нещо…

Бай Руско се сбръзи къде магазино, оти немаше много време. Странно що, ама коленото му не прищракваше и може да се покачи по стлъбите, да си земе синио камик и да изприпка до автогарата като младо яре. Некък му беше олекнало на душата, а оттам и на телото, ама не се и замисли.

Он се радваше на отровнозеленио цвет на синио камик и подигаше торбичката час по час, та да усети кък му тегне у ръката. Щеше да му стигне за пръсканье на домато. За таа, па и за другата годин, ако не е толко дъждовно. Догледна през прозорецо на рейсо. Май щеха да познаат с времето. Немаше и едно облаче на изцъкленото като око на албинос небо…

 

*Гръсти – паздерки, груба покривка на растението коноп (Cannabis), която се отстранява преди обработката му


Те тука са и другите разказе от поредицата :

Баба Гина Чвръстата

Щом така е станало, така е требвало да стане


А ако ви се ще да прочетете трилогията, мое да си поръчате „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Щом така е станало, така е требвало да стане

За разлика от баба Гина, къде ви разпраих вече за ньеа, бай Ламбо Слекшото е експлоатиран бая повече от бездарното ми перо по време на чутовното създаванье на трилогеата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Барабар с магароко му Добрин. Затва и некои от вазе мое да го познават като склепаторена личнуст, ама те, да открехнеме още малко вратичката къде периодо, у който Добрин даже не беше и заплануван…

Бай Ламбо Слекшото беше изтеглил сравнително къса клечка при доважданьето си на тоа свет. Баща му така и се не връна от Втората световна война. Беше оставил кокаяцете си негде из унгарската пуста. Така и не ги докараа у Диви дол, та да ги погребат кък си му е редо. Ламбо тогива ни беше бай, ни па му беа измислили прекоро Слекшото, ама въпреки тва у седамгодишното му съзнанее настъпи един бая длъг период на опустошенее.

Чък докъде плънолетеето си он одеше като зашеметен пеликан и връшеше сичко се едно насън. Мое и зарди тва да е, ама сички у селото го мислеа за ебати послушното дете. Изплъневаше кво му се кае безпрекословно и стриктно като по конец.

Макье му, озлобена от липсата на мъжка ласка и купища грижи покрай къща и дечор (беше останала вдовица, преди да навръши дваесе и пет), му кае да прекопа, да смени некоа строшена керемида, да изрине снего. Кво има мъжка работа, се на ньего се трупаше, даже и коги брато му вече беше израстен.

И у училище немаше грешка. Сичко му връвеше добре, ако изкючиме краснописо, къде, колко и да се стараеше, не може да постигне завидните резултате от другите дисциплини. Кък и да е, завръши с плъно отличее и веднъга се фана на овчарниците на ТКЗС-то като покарач. Верно, парите не беа много, тръчаше цел ден по добитъко из баирете, а отгоре на сичко требваше и да готви, млъзе и обягва овците, па и да пере усраните гащи на вече дрътио, ама се още много терсене като човек Стамат – доайено на дивидолските овчари. Ама па за сметка на тва телото му укрепна, мускулите му се налеха със сила, а снагата му, макар и не много израстна, се разшири у гръдите и плешките. Камик да стиснеше, вода щеше да пущи.

За цела годин една приказка като ората не получи младежо Ламбо. Само пцувни, чръни клетви котлени и бой по гръбината с гегата. Накраю, като пойде да му изтича „изпитателнио срок“, он вече беше набрал толко яд у ньего си, че Стамат имаше късмет, че още го не е сплатил от четири. Старецо видеше тва, чуеше кък клокочи злобата у грълото на покарачо му, ама чиятио му характер не му даваше да се супре, нищо че беше доволен от работата на Ламбо, па и отгоре.

Стамат беше от старото поколенее. Он беше навикнал, че требва да гръчиш, мачкаш и тъпчеш младите, додек имаш сила и власт, оти после они ше почнат тебе. Не моеше и да допущи, че ако се дръжи като човек, нищо чудно да получи благодарнус и уваженее. Отделно от тва, мислеше, че Ламбо нема къде да оди и щеше да го тръпи вечно. Въобразеваше си, че му дава лебо у ръцете, нищо че с дръжанеето си се едно нож тикаше зорлем там.

Една вечер, тамън се беше изпролетело, Стамат подпивна повечко на пейката пред мининката си, склепаторена барачка, слупена между оборете. Ламбо го беше препцувал за пръвица, като дрътио му каза да му изуе гумениците и да нареже два домата за салата. После беше избегал да спи у плевнята. Дали зарди липсата на мезе, кво ли, ама дрътио овчарин замъгли поглед бръже и със завалена приказка се закани:

– Те сега ше ебем тва да прибием с тоягата!

После се заспотура къде дръвената постройка, дека още се мерджелееше у вечернио здрач. Ламбо чу тежките му стъпки и задавените му пцувни и, като се фана за една греда, рипи направо от горнио кат. Тупна стабилно и, широко разкрачен, се одзерепи право у помътнелите очи на Стамат. Оня обаче не разбираше сериознуста на ситуацеата и затва пак занарежда:

– Кък па мое толко нищо да не става от тебе, бе!? На две магарета сено немаш акъл да разделиш! Само къде лебо ми за бадива едеш! Чеки да фанем да те прекинем да се маанеш!

Овчаро замаана с тоягата си със се сила къде рамото на Ламбо, ама он го изпревари, фана дръвото у въздухо и с едно дръпанье ем го излече от ръката на Стамат, ем го събори по очи връз студената, рохка земя. После у грълото му пак загъгна и дрътио си помисли „Те го те, сега си заминах като едното нищо, а и на куче зло не съм сторил“, па се отказа ич и да се надига. Остана си така, се едно е забил чело къде Мека и се моли на Аллах, нищо че по тия земи ни за Мека, ни за Аллах се беше чуло и по турско, па камо ли сега.

Добре, ама Ламбо фана тоягата у двата края, дигна я високо нади главата си и с изпраени лакти я стовари връз свитото си колено. Она изпраска до Бога у средата и се прекръши на две.

– Отодим си дом! – каза през стиснати зъби младио. Не щем и да чуем повече за тебе, па камо ли да си ме подирил! Иначе сръцето от гръдите с два пръста ше ти изскубем, да си знааш, оно такава чума като тебе нема нигде на свето!

За ньегова изненада макье му се рипна още при отвараньето на вратничката и го прегръна на пътеката къде къщата. Брато му си спеше, двамата така и не успеа да се разберат некво цело детство и си останаа студени един къде друг до живот.

Жената се разфръче и набръже му напраи нещо да апне, па после седна срещу ньего на разчеплезената маса поди мъждукащио газен фенер.

– Мамо, я… – почна он, забил очи у земленио под.

– Бегал си от при Стамат, знам. – прекина го она – Очеквах по-рано да свръшиш таа работа и, като се проточи, даже се уплаших да не стане много късно и да ти прекипи, та да го утрепеш. Ти… нали не си го утрепал?

– Не съм, ама требваше…

– Знам, че требва, тоа кога и да го прибиеш, се му е късно!

– Е, що ме прати да му покарвам тогива?

– Та да се съпикясаш, Ламбо, мойто мунче. – отвръна му благо макье му. Никогиж не се беше дръжала така с ньего. Она на брат му даваше сичките капки нежнус, скътани у разкинатата й от неутолен копнеж душица – Та да възмъжееш требва да се ядосаш истински на нещо и да му се изрепчиш у очите.

– Да, ама сега съм бесен извътре и цел живот ше сакам да закоям некой…

– Нема. – макье му явно беше поприкарала разговоро, оти стана от местото си – Ти си си добър по рожденее. Ше ти мине. Само саках да не станеш некой залупен и жена ти да те командва, че натам беше пошел. Щеше да се ожениш и да те напраи некоя усойница на пет стотинки.

– Усойница… – засме се криво Ламбо и избръса мазни ръки от ризата. Макье му го изгледа накриво, ама знааше, че нема на кво друго да се научи у пущинаците покрай овчарнико – Они ше се изтрепат момите за мене се едно! Ич ме не сеферат за бес.

– Е, казах ти, оно ти си беше залупен, кък да те арексат? – макье му виде, че нема да стане толко бръже приказката и пак приседна – Сега си изпраил раменьете, брадата ти се е сгъстила, гледаш душманската като мъж, а не като бито куче, кък преди. Ше стане работата, я ти казвам. Само размаай гащи два-три пъти из село, позавръти се покрай седенките и нема кък некоя да се не огледа у тебе.

– Е, а я ако я не арексвам? – Ламбо верно беше възмъжел и придобил самочувствее у таа гора.

– Кой е казал па, че требва да я арексваш, та да я нагнявиш? Придръпай я у тевницата, понагръчи я, поразмачкай я малко тук-таме, накарай я да се разпъшка, па я пущи да си оди с румени образе и подпалени уши. – макье му почна да диша начасто. Немаше нищо едипово у заимоотношенеата и помислите нги, просто беше изкарала най-убавите си години без да има кой да я разкикерчи, а още не беше дръта и й се сакаше, та без да се усети й се загре поди мешината. Въпреки тва никогиж не беше давала на друг, осен на баща му, да я допре, нищо че имаше бая желаещи и до тогива, макар и наближила четиресе. Беше стройна и бледолика, с остри черти и големи очи с цвет на орей – Само да не си посегнал на некоя за онова…

– За кое? – и на Ламбо му се сгре поди мешината.

– Знаеш за кое! – сопна се макье му – Не мое да не си видел овено кво праи с овците като пощръклее. При ората не е така, знааш. Ако дигнеш ногите на некоа, край. Имаш ли късмет, нема направо да те утрепат роднините й, а ше проводат да те накарат да я земеш. И отръванье нема. Така че доведи дом некоа, къде арексваш и извънка, па и да се погаждате некво. Имаш време, още барем годин-две моеш да пробираш и да гнявиш момите по кьошетата. Повече обаче нема за къде да се бавиш.

– Е и кво, кък мислиш, че ше разберем, че баш те таа требва да доведем?

– Ше разбереш, Ламбо, ше разбереш. – засме се жената и сведе поглед – Кък баща ти разбра, Бог да го прости, така и ти ше разбереш. Не бой се, оно тва не е като да караш кола, само си отпущи душицата и ше разбереш.

– А със съдрани гащи ли да одим на тия седенки? – настояваше Ламбо, нищо че беше грейнал от приказките на макье си – Тоа дрът пръч нема да ми даде и стотинка, нищо че съм му слугувал толко време…

– Парите са ти у мене, сине, не бери грижа. Деда ти Стамат не дава нищо. Он е на петел долнята джука и нема власт. Платата я дават у ТКЗС-то, прибрала съм ти сичко и си те чека.

– Е, ше ги профукам за неколко месеци и тогива вече си еба макята.

Ламбо псуваше за пръв път пред ньеа, ама се не усети. У компанеата на овчарино немаше кък да се не научиш да псуваш и пустиньосваш, та ако ще от железо да си.

– Я и работа съм ти намерила. – засме се макье му пак и тоа път не само стана, а и отвори вратата. Спре се и се обръна къде ньего – Лека, па и плащат бая повече.

– Ква?

– Ше бичиш трупи. А после вечер фащаш по седенките, че сакам снаа и унучета да завъдим.

– Биченьето на трупи е лека работа ли!? – плесна се по челото Ламбо.

– Па лесна е, та! Яле къв мъж и полвина си станал! Ако не сега, коги ше я връшиш? Като станеш на годините на Стамат ли?

У интерес на истината, един подобен полукомплимент, полуистина връши чудеса при повечето мъже, особено у такава крехка възрас. И сега стана така. Без да се усети, младежо се накокръжи, поогледа се важно-важно и рече тежко:

– Ама коги речем, си фащам ую подмишка и си бегам! И повече работа нема да ми дириш! Ни жена ше ми избираш! Да сме си ясни отсега!

– Нема бе, сине, нема! – тръжествено обеща макье му – Кво каеш, тва ше е у таа къща. Ти вече си мъж.

После затвори и остаи Ламбо сам с ядото акъла, дека му се врътеха из главата.

След нема и полвин годин нашио човек дигна пристануша. Беше зел Велика отдънък барата, накрай село. Преди тва си арекса Севда, а и она му показваше ясно, че нема да му откае нищо. Даже си отръкваше слабиньите у коленото му, коги я натиснеше по тевниците зади големата топола поди мосто, ама макье му каза, че нещо се раждали малко врътоглави у технио род, което, оно се знае, беше плъна измишьотина. Просто севдини беха по-бедни и от тех, а макята сака по-добро за сино си.

Ламбо се връза на приказките й и зе Велика. Она беше кротка и работна мома. Изкараа дваесе и неколко години у мир и спокоествее. Макье му обаче така и не дочека унуци от ньеговото семе. Пръвоначално таа тишина у домо тегнеше на сички, ама после й свикнаа и секи си връвеше по задачи, вечер апнеа кво апнеа и айде по креватете. С времето даже Ламбо и Велика спреа и да се налазват поди юргано. Закво само да се абат? Разменеа си по приказка-две, колко да си каат кво е станало и кво требва да се свръши и толко. Никви емоции, никви скандале. Мир и спокойствее.

На ньего понекогиж му ставаше криво като минеше покрай на Качо Жлътеницата къщата, къде се беше оженила Севда за сино му Бранко, оти извътре се си беше пищевица. Три мунчета и две момичета беше родило тука ньеговото кажи-речи първо либе. През годин, през годин… Ама кво да праи човек? Щом така е станало, така е требвало да стане. Они па с Велика си моеха да си отдъинят на раат, нищо че с годините и тва нги дотегаше се повече. Природно кроткио му характер му помагаше да преглъща по-леко работи, къде за други се превръщаа у грандиозни житейски драми.

„Ама секо зло за добро“, мислеше си Ламбо секи път, коги от на Жлътеницата къщата се носеше вреканье до Бога и заситняше, та да отмине по-бръже. И времето му отминуваше по-бръже от день на день. Даже и умирачките на макье си и жена си, къде се случиа през неколко години, а и тва, че единственио му роднина, брато му, бега през граница, не се отразиа кой знае колко на душевното равновесее на бай Ламбо. От работа дом, от дом на работа, един път у недеята да пине две-три мастички у кръчмата. И те тва е.

Чък, додек щастливио сючай не го срешна с магароко Добрин, ама тва е предмет на друга истореа, къде ше требва да позачекате за ньеа. Мънечко само…


Те тука те мое да видите пръвио разказ от поредицата : Баба Гина Чвръстата


А ако ви се ще да прочетете трилогията, мое да си поръчате „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Баба Гина Чвръстата

Тъй като казахме наплъно еднозначно, че ше почнеме разказете за героите от трилогеата по азбучен ред, без да обръщаме вниманее на кой колко време за участее е имал у книгите, нека да нарушиме правилото на моменто. Оти така повелява шашавио ни мозък.

Подфащаме с баба Гина, къде немаше да е пръва у списъко. Ньеа я знааме само като оплаквачка къде краю на „Автономията????“, ама таа жена имаше славно и благочстиво минало, колко и да сме я описали през пръсти.

Тамън се беше заесенило, коги сегашната ви боба Гина дойде булка у Диви дол. Тогива ич не беше боба, тамън й беше напъпило на полвин педя поди ключиците по едно зръно колко чръвена боровинка. Мъжо й беше малко кьопав с едната нога, се я заметаше навътре, ама тогива никой те не питаше дали сакаш или не щеш да се зимаш с некой. Я ти прокапало кръвиво изотдоле, я не – те го, довлече ти се пременен госкянин и почне да ока бащицата ти и да буа по вратницата, се едно е фанат от шуштавата. На сгледа, кък се викаше.

Макье ти изтръка слъза, образете й се зачръват, па ти кимне да идеш да отвориш. Никогиж дотогива не са те карали такова нещо да праиш, та ти сбръчиш веджи и ти се изпотат дланите. Фрълиш едно око на баща си на една стрън, що он е човеко, дека отклапа вратницата, ама дрътио си седи на масата и гледа одобрително накъде там, у кьошето, дека маминка ти издзаранка те е покарала да ометеш онаа паужина, дека вече три недии я плете паук, голем колко гергьовско ягне.

И ти прифащаш навънка, без да знааш колко скъп госкянин чекате. Мое да съдиш само по гозбите, надиплени покрай оджако. Ще ти се да се свиеш до ньего и да се топлиш, кък едно време, коги беше мининка и се намръзнеше от физганьето по пръзалкята нади Суй рът. Ама нема кък да знааш, че вече си спазарена, Гино, за тия работи некогиж се приказваше и при дрътите с половин уста, па камо ли на тебе да каат.

На вратницата чека голем мъж, с дреи коя нова, коя преновена. Засукал мустако, мета ти поглед, дека коленцата ти още неукрепнали се подкосат от ньего, па се уилил на една стрън и ти подава дисагите и поводо на магароко си.

Ти се пресегнеш послушно и прифанеш багажо, ама он шибне магароко по задницата баш, коги дофанеш ремъко. Гино, Гиноо, добре, че бащицата ти е водил с ньего по слоговете, долищата и рътовете, та знааш кък да удръжиш и закротиш пошашавело магаре с една ръка.

Додек минуваш през дворо, макье ти отклопи капацете на прозорецо и ти прошушне:

–  Връжи го поди плевнята и му тури зоб.

Гласо й е като ветър да полъъне, оти зади тебе тежко пристъпя госкянино и она не сака да я чуе. С още невинните си раменье, гръбина, с тънкио кръс и заоблящио се дирник ти усещаш погледо му да те изпива и у скуто ти запарва, така че ръките ти изтръпват, ама стискаш, оти незнайно откъде си наясно, че ако изпущиш дисагите или магароко трепне, живото ти оттука натам ше е половин живот.

–  Там тате те чека. При прусто… – пробваш се да се ослободиш от невидимата фатка на новодошлио, коги укарваш магароко поди сейвано, ама он се едно те не е чул. Само те зяпа и чека, като пуфти и приглажда мустако с левата, додек дръжи десната си ръка у поясо с палец, префрълен отгоре, се едно да я крепи.

Ти бръже дигаш капако на крината, Гино, и чък тогива си изпущаш дъхо като ората. Скутала си се от оня, одзерепенио, поне, додек загребеш урбулешката зобец за магароко. После се усещаш, че нема кък да задръжиш капако, дисагите, магарето и копанята със зобо у само двете си ръки, пуфтиш на акъл, пущаш капако, с опитно движенее префръгаш дисагите и ремъко през ченгелете, забити длибоко у пекловата греда на вратата между плевнико и сейванто. И пак дигаш капако, загребваш, сваяш го и тураш дръвенио леген преди магароко.

Он навежда глава, изпръхтева и нервно почва да рови с копита у росната земя. Ти се затръчвах къде кладенецо, оти бащицата ти те е одеквал не еднъж и два пъти, та си научена, че едно магаре не е гладно единствено, коги е жъдно, Гино. Щом се връщаш с кофата и я тураш преди муцуната му, се радваш колко благо пие, нали е живинка, и забравяш за мустакатио. Се едно ти се слача камик от раменьете. Знааш, че е там, ама некък с врато си го знааш, мозъко ти не удева.

Оглеждаш се у шарената, светлосива на тевносури, стесневащи се къде тумбако, ивици козина на магароко и го поглаждаш по якио гръбняк. После го почесваш поди врато, додек си ръска кротко зобецо, и, усетила ньеговото блаженство, ти става некък по-леко и на тебе.

Тамън е свръшила Големата война. Малко ора имат кокошки, па камо ли магарета. Чуеш глас зади гръбо си, ама тоа път не те фаща трепетликата:

– Води ме при баща си, моме!

Златан, татко ти, си е дошел с името си, оти има златни ръце и кво подфане, райска градина го праи. Сега седи поди прусто и просвирва леко на кавало, ама се усеща, че гръцмуньо му притреперва кък не е било никогиж. Коги се показвате, он извръта око, та да ви види, ама се праи, че не ви е забелезал. Само още по-нестройното цвиленье на кавало показва, че знаа, че сте там.

Изеднъж или усеща, че се е изложил, или не мое да се стръпи повече и се рипа от местото си, а кавало меко изтропва на измазанио с чръвестица под:

– А, свате, ти си дошел, бе! Айде, улазай, знааш ли от кога те чекаме!? – после му праи место да мине и се извръща къде тебе – Гино, беги тури масата! Чвръсто!

Те тука те вече изеднъж губиш силици и се облегаш на диреко, па се мъчиш да си земеш дъх. Баща ти никогиж не ти е приказвал така пред външни ора. Ама се, съпикясваш, нема къде да одиш, ясно е за кво е приказката, не си ча па толко фаната от гората, две сестри по-големи имаш задомени. За тебе са дошли. Добро, лошо, те тва е…

Като у просъница тураш на ниската дръвена масечка юсчета, каната със скросмрътницата, сланина режеш на тънко, а макье ти ти дава една ратишка с увит у ньеа чръвен пиперец, та да овкусиш све тва. Останало ви е малко от киселото зейе, ама годината беше жежка, та се е смлело на ждреб и ти с ньего нема да каниш бъдещио си свекър, Гино, не си ча па толко проста…

После се закротваш у кьошето, кък коги беше миничка, и си топлиш ръките на оджако, оти ги усещаш ледени, а самечка знааш, че не е толко студено. Просто тоа оджак вече е спрел да ти топли, ти си си наясно с тва, кък слънцето е наясно коги требва да изгрева от зората на времето, Гино.

Надаваш уше, ама тия двамата (макье ти и она се е скутала поди мерденьо, оти тва, къде се случава, й не влаза у работата) оратат толко тихо, че направо си шъпнят. Прекинват си един на друг приказката, размаинят ръки, ти колко и да сакаш да подочуеш нещо, нема да стане, Гино.

Каничката скоросмрътница попривръша. Они почват по на редко да се обаждат. Заваят приказката, ама па глъчат по-силно.

– И, ако некой дигне ръка само, си я прибирам! – рипва се баща ти зачръвен от местото си – Чул съм кво е у Диви дол. У Крадни брег не сме така! Прибирам си я и ви палим от четири краища!

– Домакин си, седи си на гъзо, че ако ми се костръжиш, мое и да стане нещо, дека не сакам! Додек се усетим и съм олисветил некой, дека ми се ерчи! Нема да ми е за пръвица! – мустакатио въздъъна тежко, а баща ти си залепи гъзо на трикракото столче – Моме, дай да видиме кво си ни уготвила.

Не беше бръже, а и не беше лесно да се усетиш, че на тебе приказват, оти сфащаше със сръцето ти, че твойта съдба се решава те сега те и те тук те. Ама се съпикяса, тва съм ти признал на млади години, Гино, нищо че неколко десетилетеа по-после изкука, кък праиме сички рано или късно, ако доживееме.

Напои и нарани сички. От магарето до бъдещио си свекър, през макье си и баща си. Изпроводи мустакатио до портата, подложи му сплетени пръсти, та да се качи доволно пиян на магароко и го изгледа до завою нади Костанкини. После отиде, та си легна. Не, че заспа до съвиняло, ама знааше, че макье ти и баща ти, ше имат кво да си наприказват. Помниш ли, или не помниш, Гино?

Нема много време да се е минало и те ти ги те мустакатио, магароко и петима мъже, млади и изрепчени като петли на жежки лайна. И они с мустаки, мани другото. Ти си знааше работата, напои и нарани добичето, па принесе ястията, дека беше сготвила.

Твою (немаше кой да е друг, оти само тоа спотураше крак) беше убав мъж като уруглица. Раменьетье му беа като на волска кола ритлите, имаше топли и меки очи, като да се огледаш у сред лето у мръзеливо ромонещо поточе.

Ти вече беше усетила пръвите филизи на женственуста да напират у слабиньите ти през тия неколко недии, и се вюби у бъдещио си мъж, та му отвръна утвръдително на неколкото краднишком подфрълени погледе през масата. И тва не знам дали помниш.

– А, най-после я доведоате! – засме се не баш весело свекръва ти, коги те закараа у Диви дол, па духовата музика ви посрещна още поди селото, Гино. И донади – Виж кък й виси предпутнико на една стрън! Една поне да ми се беше паднала като ората! Кви са тия младите, бе!? Сичко се е разпищолило като на затръкванье!

– Ти! – рече да се надигне бъдещио й свекър, ама младоженецо го бутна у гръдите, та да си седне назаде и прескочи ритлите, па се изрепчи срещу макье си.

– На момата на престилката нема да викаш предпутник, оти ше ти откинем главата като на пиле, майко! – после сведе очи и почти опре чело на ньойньото – На бракята ми у семеествата се бръкаш, се, некоя от снааите ти е виновна. Ама ако и у мойто пробваш, ше си те изпратим у Крадни брег, отдек си дошла! Жена оттам съм зел, друга жена там ше врънем, нищо че си ми макя, кво си мислиш!? И ни баща ми, ни бракята ми, па да не каам за снаите ше се разсръдат! Седи мирно и цукни Гина по образете, па дано си не думате зли думи и на сън отсъг натам!

И добре си живехте с мъжо ти, Гино, така си беше. Ама сигур помниш, оти у очите ти се види, че си благо изкарала семейнио си живот, нищо че си наближила осемдесе, а твою, след толко време почит и разбирателство, го изпрати баш, коги щеше да свръшва, кък казаа по телевизоро.

Знам само, че ти не си човек, къде се впечатлева от такива работи, Гино, ама я да си издумам думата…

Осезаемо присъствее

– Е, не мое да ги нема, та ако ще на врато си да стъпнеш! – удари по скованата от кой кво дръво е намерил маса Наско Балдисалио*.

– Има ги, ама само у кухавелата ти проста! – не му остана длъжен Вайо Кожодеро и се загледа у залезо между тия преплетени като криви пръсти у на дръта бабичка скута клоняци.

– Добре, урапяк*, де кажи ми, откъде сме дошли ние на таа планета? – размръда се нервно Наско, отклопи кутията и виде, че вътре цигари нема. Събеседнико му не пушеше, а другите от ловната дружинка си беа пошли по-рано, оти баш вчера се не беа скарали с женоро си и те така им повелеваше инстинкто.

Като осъзна, че нема да мое да припали, Балдисалио се зарече на акъл да обори аргументите  на опоненто си с едно замааванье и да ебе тва за сътвер.

– Я лично съм дошел от на бащиката кожените торбички и от на макье ми дроболината. За тебе не знам!

– Вчера гледах некво предаванье. – на Балдисалио му причерне, оти се осефери, че с такова непросветено лугье* не мое да води таферен диспут – Имало неколко милиарда дзвезди у Вселената, ама тва е само, къде ние знаеме. А иначе са бая повечко, сигурно е. И покрай сека от тех се врътат по неколко планети барем.

– Връти ти се муа лайнарка у празната кратуна! – сопна се Вайо и отклопи раницата, па извади двата заека, дека беше думнал днеска. Фана ги за ушите, огледа ги доволно, оти жена му, Севда Приоданката*, така ги готвеше у тава, че да си оближеш пръстете. Наско обаче ич и му не обръна вниманее.

– Само помисли с таа шупя* глава! Не три, не триесе, не три ияди дзвезди! Неколко милиарда… И покрай сека от тех – планети. Е, верно, некои са само от газове…

– Като едеш боб и праиш планети от газове!

– Уф, много си прос! Некои са от газове, дека още не са слегнали, други па са много жежки, оти са близо до слънцата и са станали на чирус*. И жена ми не мое да живее на тех, нищо че е толко зиморничава. Праи сметка!

– Кво сакаш да ми каеш, че почна да ми заладнева, а кръсто ми вече не е като на петнаесегодишен? Требва да го вардим, па и ми е много, ама много тъпо сичко, дека ми разпрааш.

– Варди кво сакаш, ама човеко по предаваньето у телевизоро каза, че не мое на тоа свет, демек на небото, да има толко млого дзвезди и планети и да нема те такива те двама урапяци* като назе, дека да си дрънкат глупости на теферич, кък праиме ние.

– Значи викаш, че покрай тва се врътат некви планети и некой седи на ръбава пейка у гората и много сака да се прибере, та жена му да му сготви заешко, а, от кумова срама слуша простотиите на некъв си друг, така ли? – Кожодеро не моеше да е по-директен, без да препцува до девето поколенее. Добре, ама ни он, ни Балдисалио не беха у настроенее да се разберат като ората.

– Не, бе, полверняк! Тва е Вечерницата, къде я гледаш! Она не е дзвезда! Она е Венера, демек е планета. И дзаран е същата, ама й викаме Зорница.

– Е, я не знам кво си гледал по телевизоро, ама яле, че е дзвезда! – Вайо прибра заецете у брезенто. Много сакаше да си пое* веднъга, ама не му даваше честта да си замирва*.

– Она е дзвезда, ама не е баш дзвезда… – Наско се запи у масата, та чък ноктите му побелеа – Изгрева вечер пръва…

– Е, верно, прав си. – Кожодеро закопча внимателно сички каишки на раницата – Другите не изгреват пръви, ама са дзвезди, а она изгрева, ама не е. Кви са тия простотии, дека гледаш, да му се не види!? Нема ли некоа програма с музика да си пущиш, та ше ми тръкаш времето с некви милиарди дзвезди, къде некои от тех не били баш дзвезди? Айде, олам*!

– Чуй сега кво сакам да ти каем! – Балдисалио метна раницата на гръбина и усети приятната тежес на три яребици от ливагьето и една биба*, дека я беше думнал доле, до Големио гьол. После се изпраи, оти усети отврат да се занимава с такива непросветени личнусте, къде само нги дай да мислат за готвен дивеч и донади, размаиняйки пръс къде небото – Има некви сътвере горе, да знааш. Не мое толко… галактики, кък му се вика оня… и нищо да не мръда там!

– Ти си мръднал, Наско! А а си одиме, додек е време, че Севда пак ше ме души дали смръдим на винцок. Пинал съм си повечко, мани се не алосвай с тия извънземни, та да се съсредоточим кък да запазим семейнио мир на прибиранье. – Вайо поседе къде да има десетина секунди, па виде, че не ще да е ньеговата, затва зарами раницата и стана от местото си – Айде със здраве, само се варди да те не отвлечат твоите приятеле от другите планети.

Нема и дваесе метра да беше минал обаче, коги се повръна бежешком и задъан, се едно е качил Севдино гарище на бегом.

– Балдисал! – окна он у дрезгавицата* още, преди да е прекрачил мининката баричка поди гората – Там има нещо!

Наско беше изпаднал у тежък размисъл относно тва кък ората не моат да оценат достиженеата на науката, оти немат мозък за пет пари у главите си. Ама тва не му попречи да се сепне и изреве у спущащио се здрач:

– Я казах ли ти, че има извънземни, леля ти недоклатена да полибим, додек си пере гащите на чешмата поди краварнико!?

– Абе, кви извънземни, нали сме на Земята бе, Балдисал!? – Кожодеро вече беше успокоил дишаньето си и уж кротко изчека Наско да се изравни с ньего.

– Да, ама они са друго яче. Не си седат на планетите, оти са развити цивилизации и моат да маат гащи къде си сакат. Одат навам-натам из Космосо. И дотук са стигали едно време. Знааш ли у Сахара кви рисунки има у неква пещера? Се един вид космонавт. Същио, ти казвам! Със скафандъро, у ракетата, сичко кък си требе.

– Значи викаш, че они са по-напреде, па се возат на същите совалки ли беше, кво беше, ебем ли му макята. Като Гагарин и оня у „Армагедон“? – засме се Вайо.

– Не бе, ей, писна ми да ти обясневам! – трудно е да си неразбран от близки – Тва е било преди ядо* годин, коги са доваждали, они оттогива са дръпнали много. Вече не са с ракети, мое и невидими да са дошли, откъде да знам кво са постигнали у технологиите… Нищо чудно да седат тука, до мене и тебе, ама ние да ги не видиме.

– И я не знам! Знам само, че или видим нещо, или го не видим. – среза го Кожодеро – Ама знам и, че си на „ти“ с тия работи, така че бегай напреде да осъществиш некъв контакт, кък се вика. Знааш повече за извънземните, така че те там, преди завою до къде беше вилата на Ваклин Арапино, нещо мръда. Тва ти е нужната информацеа. Ти си пръв, айде!

– Никъде не отодим! – сопна се другио – По телевизията казаа, че мое и да са злопаметни, да доат тука само да ни земат златото и да ни ебат пичката майчина.

– Злопаметни… С кво лошо ше са ни запомнили баш мене и тебе, бе? – Вайо остаи въздух между приказките си, колко да не е без ич – Айде, поаждай!

– Злонамерени, не злопаметни, саках да каем…

– Злонамерени, злопаметни… – засме се нервно Вайо – Да ти видим гръбината кък заминаваш по пътеката преди мене!

– Чеки, негде у раницата имам челник.

– Кво е тва?

– Като на миньорете на каските. – извръна се с гръб Наско и набута раницата си у носо на Кожодеро – Тука, у деснио горен джебец.

– Те го те. Тва ли е?

– Мхм!

– – –

Никой от тех се не беше усетил кък на небосводо се явнаа още неколко милиарда дзвезди след Вечерницата. Най-после прифанаа по пътеката. Немаше къде да сбръкат, па и до селото нги оставаа има-нема десет минути и на врато да си одат.

– Те го те! – окна Кожодеро и подрипна назаде, та стъпи на крако на другаро си – Виж кък му лъщи кожяко, само некой извънземен ше е!

– Чекай да видим кво приказваш. – по сичко си личеше, че Наско се е съпикясал. Он пристъпи напреде и наведе глава, та туристическио челник да освети тук-таме.

– Те го, те го! Жлъто и чръно! Поди камико се скута*! Кой знаа от коя планета се е довлекло!

– Тва е дъждовник, ми се виде на мене, преди да улети като манарче у шума…

– И на мене така… – отръска потта от челото си с палец Вайо.

– Ти го каза, я ше ти доем на акъло. А а си бегаме!

– Нема ли да провериме поди камико?

– Нема. На тва у филмо му викаха… чеки, да видим кво беше… Осезаемо присъствее май.

– Да ти ебем и филмо, и осезаемото присъствее! Ела у назе жената да сготви един заяк, да вииш ква убус е. Ше си изедеш мъдурете от кеф.

– Друг път мое, ама сега нема кък да стане. Мойта и без тва ше ми се навика кък си требе, че съм се затрил по горите.

– Горе нещо примигва!

– Не, тва е самолет. Ама неколкото милиарди дзвезди зади ньего…

– Да, да, и осезаемото присъствее! Айде, връви, че стана некое време!

– – –

Щом чу тва, саламандъро показа едно око изподи камико и некък сгръчи левата си буза у изчеплезена усмивка. После погледна нагоре. Там верно примигваше нещо, ама дали беше самолет, дали не беше, само он си знаеше.

Също кък Наско Балдисалио беше наясно, че нощеска ше спи на дивано и пак ше зяпа за осезаемото присъствее по научнопопулярнио канал… А на другио ден ше си пръжи яйца и ше гледа вампирясалата физиономеа на домашното си извънземно, дека беше му казал „да“ пред свидетели дваесе и седам години по-напреде.

„Дали не е по-добре да дойдат от некоя планета и да ме завлечат там?“, помисли си Наско, ама се стресна от собствените си идеи и забръза крачка още повече.


*
балдисал – преуморен; изтощен от усилна работа

урапяк – грубоват; скалъпен

лугье – хора

приоданец – новодошъл; чужденец

шупя – празна, куха

чирус  – сушена дребна риба; прен. изсъхнал; спарен; съсухрен

урапяк – огризка; недоизкусурено нещо; прен. обида

пое (пойде) – тръгне, замине

олам, айде олам! – да се махаме, да вървим

биба – патица

ядо – хиляда

замирва – замълчи

дрезгавица – сумрак; светлината на хоризонта по изгрев и залез

скута – скри; закроти; сниши


Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“-„Автономията????“-„Май ше ни бъде…“. Книгите може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на popovmost.books@gmail.com

Две и две никога не прави четири

Едно време имах учител по история, когото няма да назова, защото такива имена не се изричат по повод и без повод. Макар и вече няколко години да ровех по таваните на приятели, да обикалях библиотеките и да събирах всяка стотинка, за да си набавям историческа литература, главата ми беше просто разоран чернозем, чиито любознателност и склонност към възвеличаване на миналото можеше твърде лесно да я превърнат в свърталище на всякакви налудничави идеи. Пирамиди, строени от извънземни, изчезнали континенти с цветущи цивилизации, древни народи с космически градове.

По една щастлива случайност не стана така и това до голяма степен се дължи именно на този учител, който ме завари точно в най-стихийната фаза на ранния ми пубертет. Без по никакъв начин да настоява или да се натрапва, той успя да подходи към мен с такъв такт, че всякаква принуда беше излишна в намерението му да подреди многобройните, но хаотично разхвърляни знания, които бълвах със и без повод. И го направи. С много търпение.

Направо му се чудя, гледайки от сегашната си позиция, как е имал сили и желание да се занимава с толкова различни, блъскани от хормоните, хлапета, че дори и да отделя индивидуално внимание на някои от тях… Или времената са били различни, или ние сме различни, или пък различно ни изглежда, а си е същото, което е най-вероятната, макар и най-непопулярна теза.

Отначало се започна с моята постоянно вдигната ръка и опитите ми да си кажа всичко, каквото знам, още докато учителят преподава урока. Първите няколко пъти той ме остави да взема думата и да избълвам на един дъх неподредените си мисли, бързайки да покажа колко много съм научил. После започна да ме прекъсва внимателно по някое време и да ми обяснява спокойно, че е важно не само да знаеш, но и да си наясно как да предадеш знанията си на околните така, че те да ги осмислят и разберат.

Стигна се и до момент, в който учителят ме завари в едно междучасие да се подигравам назидателно на двора с един съученик, който не можеше да схване как, след като е била толкова велика при Симеон, България изведнъж става лесна плячка на всичките си съседи. Това явно не му се понрави много, защото закова в мен студения си, светлолешников поглед. Но не каза нищо. Просто си тръгна и се върна за часа без задължителната си, ведра усмивка, с която обезоръжаваше всички ни.

Най-неочаквано каза, че няма да преподава нов материал, а ще правим преговор на урок от първия срок. Беше пролет, никога не се беше случвало да се връщаме назад с няколко месеца и всички започнаха да се споглеждат учудено. Само аз имах мрачни подозрения, че настроението на учителя и чудноватото му поведение са свързани с моите действия от междучасието. Но си мълчах и преглъщах на често, отривайки изпотените си длани о бедрата.

Ставаше въпрос за ранното християнство и изобщо не беше опресняване на знанията, а чиста наказателна акция.

– Кога се заражда християнството и какви са причините толкова бързо да се превърне в масова религия? – без всякаква подготовка попита той и ме посочи – Ти отговори!

Винаги ми беше говорил на име. Беше запомнил как се казвам още, когато се записвах в училището и никога не се беше държал нито с мен, нито с когото и да било от съучениците ми като с предмети. Напротив, винаги се беше отнасял с нас като с равни. Не и този път.

Аз обаче се окопитих бързо и приех играта като предизвикателство, макар и да не знаех нито какви са правилата й, нито каква е крайната цел. Отговорих. Не млъкнах с обясненията си, докато той не ме прекъсна най-безцеремонно.

– Защо първоначално императорите и управителите на провинциите преследват последователите на Христос? Отговори пак ти!

Тази игра продължи през целия час. Въпросите се редяха един след друг, учителят ме прекъсваше когато намери за добре с ледено изражение на лицето, а аз изпотявах все повече и гърлото ми пресъхваше. Не само, защото априлското слънце грееше ярко в очите ми между дърветата. Но за сметка на това придобивах все повече увереност, тъй като нямаше как да ме попита нещо, което не знаех. Сигурен бях. Наистина нямах представа каква е целта, но пък бях наясно, че звънецът ще бие скоро и ще се свърши. Ето, че и това се случи. Съучениците ми се размърдаха по местата си и отвсякъде се разнесе нервен шепот. Те бяха не по-малко объркани от мен.

– Последен въпрос! – каза учителят, без да повишава глас – Кои са четиримата евангелисти? Отново искам да отговориш ти!

Имах чувството, че главата ми изведнъж се превърна в касичка с монети, търкаляща се по стръмна урва. Изобщо не можех да се сетя дори и за собственото си име, пък камо ли за тези на евангелистите. Сякаш звънецът беше превърнал ума ми в тиква, подобно на Пепеляшкината каляска. Всъщност осъзнавах, че бях отговорил на повече от десет въпроса и нямаше как слепоочията ми да не бият лудо. В класната стая беше настанала пълна тишина, а отвън, в коридора, другите ученици вече жужаха весело.

– Матей! – внезапно изплува в разбърканото ми съзнание.

– Един…

– Йоан… – допълних след не по-малко от минута пораженчески, защото знаех, че няма никакъв шанс да си спомня имената на другите двама – Повече не се сещам…

– Сигурен ли си?

– Да! – отговорих, макар че изобщо не знаех в какво съм сигурен и в какво – не в този момент. Просто исках да изляза навън.

– Когато бях в университета, на двама мои състуденти им зададоха същия въпрос. – учителят не бързаше – Единият отговори като теб. Просто изреди две имена. Примерно Матей и Йоан. Другият обаче, човек с весел дух и лека мисъл, каза следното „Четиримата евангелисти са следните трима: Матей и Йоан“. И знаете ли какво стана? – най-после той отдели поглед от мен и обходи с него всички в стаята.

– Не… – отговори глухо някой.

– На първия преподавателят писа тройка, защото знаеше част от отговора. На вторият пък постави четворка, тъй като освен сухи знания, трябва и да имаш подход как да ги представиш пред хората. Правилното изразяване, правилният подход, са много важни за всекиго от нас. Не само сега, в класната стая. Така ще е през целия ви живот. На този свят сме с други хора и трябва да се стараем да се държим с тях подобаващо. – вече съвсем се обърках – Представете си например, че отидете на гости и ви поднесат най-прекрасната пържола с ръце, пък ви я пляснат на масата пред вас, без дори и да ви обелят дума. Как ще се почувствате?

– Супер! – отговори чистосърдечно един съученик, но учителят не му обърна внимание.

– Всички сме хора и трябва да уважаваме околните, ако очакваме същото от тях.

– Значи в чиния, с гарнитура и „заповядай, приятен апетит“, така ли? – попита същият съученик.

– Разбира се!

– Тъпо! – отсече той.

– Затова ще ти пиша тройка за отговорите ти днес и шестица за срока. Знаеш достатъчно, за да не учиш до края. Но притежаваш просто един набор от факти. Не влагаш душа в тях, поради което и не можеш да ги представиш пред околните така, че да вдъхновиш и тях по начина, по който ти самият се вдъхновяваш от историята. Дано да успееш за няколко месеца в часовете ми да се съсредоточиш върху това, за което ти говоря.

Той се надвеси над дневника и написа нещо тук и там. Впоследствие наистина се оказа, че ми е поставил съответните оценки. А аз дали си взех поука от житейския му урок това е друг въпрос…



Ако ви се четe Toрлака и на диалект, не пропускайте трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“.
Можете да поръчате с лично съобщение на Facebook Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Те така, предизборно

Бай Пенко беше най-големио хаховец у целото село, въпреки ярусната конкуренцеа. Никой не знааше къде оди по цел ден, ама само да се заприказваше за ньего или даже човек да се сетеше за светлата му личнус и те ти го те, излата като из нищото.

Оня ден ич ни съм си мислил за тоа сгруяк, па камо ли да съм изговарал на глас нещо за ньего. Нема. Бех се покикерчил на разжлембената стлъба, та да изрежем асмалъко, че ората почнаа да ми се смеат вече, оти закъснех с барем месец. През целото време се молех на Бога да не груане таа градобитнина, дека скръца поди краката ми. Вече съм префрълил седемдесетако, да го еба, и едно паданье значи да си строшим нога, да се залежим и да ме зароват за неколко месеци.

Нали така стана с Злати комшията? Лизна се у поледицата, беше подпивнал малко повечко у кръчмето, връголил се на една стрън и те ти го те – скръшил бедрена кос, легна на легло, за нула бройки се спаружи на чирус и попо дойде та го опе още преди да придойде барата от топеньето на снего горе, у Балканьо.

Затва се молех на дедо Господ да ме пощади, па и най-тръжествено обещавах работи, дека длибоко у мене си знаах, че нема да напраим и посмрътно. Виках че, ако не паднем да се прекютим съга, веднъга ше зеем мерки и ше наковем по още некой пиронь на стъпалата на стлъбете, та да ги укрепим, а къде е ча па толко изгнила, та да не става за кованье, ше я овръжем с медната тел, дека бех излекъл, додек работех у мината горе, поди Райчовото скакало.

– Ей, Сандо!

Тоа вепър бай Пенко ми беше набор откво се помним, ама още гласището му беше като на разгонен див змей малинарка. Виках му „бай“ по инерцеа, оти сички така праеха. Кък не паднах от стлъбата, не знам. Мани другото, а и не успех да си отрежем нищо с лозарската ножица. Явно Господ ми беше чул молитвите.

– Да опалееш къв си! – слезнах я надоле с пъшканье – Оти ме сепна така!?

– Дай дванаесе лева на заем и се облачай с най-новите дреи! – изкомандва он и влезна през вратничката се едно е дом си – Не, по-добре дай дваесе, че на път сичко става, па на пенсеа ше се разплатиме.

– Що да се облачам? Къв път, бе, шашавио!?

– Айде, айде, не ми се обясневай! – тоа се видеше да е замислил още по-голема дивотия, откоги беше намазал седалката на колото на кмето с некво бръзостегащо лепило, оти се беа скарали на карти у хоремаго. Оня се беше прекинал като се пробвал да слезне, ама бай Пенко така и никогиж не си призна вината, нищо че цело село знааше, че е он. Даже от загриженус носи на кмето барем три пъти мушмули. Имаше едно дръво у дворо си, ама па за сметка на тва най-убавата мушмула у цело село.

– – –

На тоа не моеше да противоречиш като си науми нещо, оти щеше да го постигне, та ако ще турско да е. Та я въздъънах, остаих лозарската ножица у стаечката с инструменто, измих се поди мишките и зади врато, преоблекох се набръже и те ни те, додек да се усетим, у рейсо за градо.

– Кво ше праиме, шупя главо? – питах, коги он най-тръжествено извади мойта дваесетолевка из джебецо си и плати билелете, па си прибра старателно рестото.

– Ше видиш, мирвай да те занеми къв си! – тоа щом почна и да клъне, значи работата е сериозна – Толко бръже ли си се родил!?

Дрътио на Библия бус ни стовари у центъро, ама бай Пенко даже не се и огледа, коги фана нанегде толко бръже, че едвам кьопах по ньего. На акъл ми мина, още не съм почнал да изкуфевам, слава Богу, че не мое да отодиме на пазар, оти не е пунделняк, нема да е и за лекарства по аптеките, оти ем парите нема да ни стигнат у таа скъпотия, къде настана, ем Пенко беше толко здрав, колко и прос.

Завиаме по некви улички, а навам, а натам, и те ни те у градската градина, баш на центъро. Тоа почна да се оглежда като многодетна макя за точилка, ама накраю очите му светнаа и се зафръче къде една пейка поди големите дръвя.

– Кък се казуваш, младеж? – каза он още у движенее на един окапяк, дека беше барем на деведесе. Оня мисли къде полвин минута, преди да отвръне немошно:

– Илия…

– Виж сега, Линко, сакам да ми дадеш бастунецо ти. Ше ми требва само за дваесе минути, обещавам. Нещо ме заболе десната нога у ябълката, та да мом да докьопам до аптеката, та да си земем апчетор. – бай Пенко напраи кратка пауза – Кво ше каеш, а? Tе тука те имам едно лукче. Да се почерпиш.

Новио ни познат Линко нищо не каза. Он най-вероятно не моеше да се начуди кък е изкарал и таа зима, та му беше през дедовио. Само погледна къде лукчето, къде нашио му подаваше, па се пресегна и пробва да го обели без никъв резултат. Пенко се пресегна за бастуньо, после зе обратно лукчето, чвръсто му маана найлоно и го нагньете нади провисналата долня чеюс на Линко. Оня явно усети кво е станало, оти бръже засмука като пеленаче – цица. Мою сподвижник па пойде с доволна физиономеа и бастунь поди мишка.

– И на тоа човечец напраиаме добро. Ден не требва да се пропуща да ощасливиш некой, така пишеше у веснико, между хороскопо и голата снимка.

– Закво ти е тоа бастунь, бе?

– Де мирни малко, мрънкало такова! – сопна се он – Откво сме тръгнали ми продъни и уши, и све! Те тва е нашта пейка…

И седна. Кък си одехме, тоа сви резко и седна. Бастуньо изтрака у облегалката, та он го извади изподи мишката си и се облегна достолепно на ньего, нищо че още моеше да тръча с козите по баирете. После си извади часовнико на верижка из джебецо, погледна го с присвити очи и рече:

– Такааа! Значи, он ше се замота къде дваесе минути, требваше да е тука преди петнаесе, значи имаме още пет. – после ми исипа една шака стотинки у ръката – Беги да земеш по една баничка и една боза, да сме по-достоверни. Тука, на дваесе метра, има.

– Кво? – рекох да протестирам.

– Е, да еба, цел день само дудне! Едно нещо да го покараш, ше ти скъси живото! Дай я ше идем ама, ако го изпущим, ше те напраим на сол с тоа бастунь, да си знааш!

– Ше идем, добре бе, ше идем… – уф, кво тегло ми е било писано да теглим…

– – –

– Те го те убавецо! – рече бай Пенко, като се врънах и кимна с глава къде Общината – Дай ми и очилата, да съм още по-достоверен.

– Те таа вече нема да я бъде! – сопнах се, додек он си отвараше бозата и отапа от баничката, така че мазньоч му се стече чък по брадата – Я без тия звъкеле съм за нигде! Ако ги строшиш, къв си алтав, жив съм загинал!

– Бре, кво си мрънкало! По-добре да се бех оженил, по-малко щеше да ми кяфкат на главата, отколко ако си дружим с тебе!

Бехме пръва пейка, кък май казах вече, а и цайсите помагаа, та видех, че оттам, накъде беше кимнал Пенко, се задаваа едно петнаесе човека. Се костюмаре, големи, яки мъже като уруглици. Най-напреде кракаше широко един як на бик, бая поразплул се вече, с ниско остригана косица, изфръкнала напреде чеюс и толко доволна физиономеа, се едно кравата му е близнила. Додек другите се оглеждаа на сички посоки, като да дират макье си, он прерипи на еднъж трите стъпала, къде отдеяя пьощадо от парко и се спущи право къде назе. Я се дръпнах и опрех на гръбина на облегалката на пейката, оти го познах.

– Здрасти, дедо, вкусна ли е баничката, а? – ухили се он и подаде ръка на бай Пенко – И банички ядете, и боза пиете. Ние се грижиме за всичко. И магистрали ви напраихме, и блоковете санираме, стабилност има. Вашия‘ блок санирахме ли го? Ако не сте, след изборите ше се погрижиме, ние мислим за народа.

– Ние не сме у блок, ние сме от село, дедовото. – каза Пенко с измъчен глас и се пробва да се облегне на бастуня, та да стане, ама уж ногите му омалеа и се отпущи назаде с пъшканье, па подаде мазната си от баничката ръка напреде. У полукръг покрай пейката ни се сбраа сички от компанеата и ни загледаа като на екзекуцеа.

Оня виде, че ръката на Пенко не е като за фащанье, ама кво да се праи? Политиката сака компромисе. И я стисна смело.

– Уф, дедовото! – измуче човеко до мене – Леко, ше ми строшиш ръката, цела дзаран съм лигурил с правата лопата. Дойдох от село само, що чух, че щело да има некъв сеир, та викам да се омешам с ора.

– Е, тва се казва български дух! – обръна се оня къде ората си и некви, къде надойдоа с камери и фотоапарате, та защракаа колко моат – Станал е на осемдесе сигурно, а работи земята дядото… А ние ше напраиме и пътя до селото му, ако дойдем пак на власт.

– И пет…

– Осемдесе и пет! – избоботи мъжо, изпъчи се и уж незабелезано изтръка омазаната си ръка у сакото си. Ама я го мернах, казувам ви, че с тия зръкеле много видим, вие ако сакайте ми вервайте – И още работи! Ако можеме да накараме и младите да поемат от тоя дух, ше имаме още по-голям икономически ръст. И стабилност. Магистрали, европроекти, в Брюксел само ни хвалят. – после изеднъж се обръна къде мене – А ти за кой ше гласуваш, дедо…

– Сандо се казувам я… – отврънах, ама буца ми се загньезди у грълото. С такъв човек досъг не бех приказвал – И ше гласувам за…

– За кой и да гласуваме, се таа, дедовото. – тоа Пенко се не траеше – Се е куманис. Чръвени куманисте, бодигарде на куманисте, резани куманисте, деца на куманисте, комшии на куманисте… Къ па един се не извъди, дека да не е ял на техната ясла, да еба…

Фенерчетата на камерите се изкючиа, апаратчетата спреа да щракат. Уруглиците се наежия. Кво праеше Пенко!? Сакаше да ни изтрепат като кучета те тук те ли!? Мани другото, а немаше да мое и да си ми връне дваесетте лева. Сичко мирваше, затва наборо продлъжи:

– А ти що питаш за кой ше гласуваме? Нещо кебапчета, бирица, концерт ли ше има? Чух, че и по дваесе лева на човек давали на некои места. Да не е да е такава работата?

– Дедо… – на оня носо му пръхтеше като парен локомотив, а муцуната му се видеше се едно е на цвет като синь домат. Ама гласо му си стоеше равен, кък и усмивката – залепена – Ти знаеш ли кой съм аз?

– Знам дедовото, знам… – Пенко се засме и пак се облегна на бастуня с пъшканье, се едно да се надигне, ама единственио резултат беше, че изпущи бозата у краката на оня и го изплакна от лачените обуща, лъснати така, че муа да се разкикерчи, ако кацне на тех, до колената – Уф, прости ми, дедовото, старус –нерадус.

Тоа погледа къде ногите си, после къде бай Пенко, после пак къде нозете си, после и къде мене. Па се юрна пак къде Общината с такава физиономеа, че некой щеше да го еде четврътит, немах съмненее. По ньего се юрнаа сички мъже уруглици, камери и апаратчета за сниманье. Бай Пенко гледа след тех, додек не улезнаа като али у ньетре. После се засме и каза:

– А а си одиме, че ше изпущиме рейсо!

Поидох по ньего като на сън. Ама бех изтръпнал целио като десна нога на тираджия, я ви каам. Като минувахме покрай Линко бай Пенко му закачи бастуньо на местото и много внимателно остаи наапаната си баничка на пейката до ньего. Он спеше безметежно, напечен от гаьовното пролетно слънце. А не мене ми трепереха гащите от стра да не дойдат ония мъже като уруглици  у село, да ни намерат и да ни бият като мачка у зеблен вувал.

Да еба тоа бай Пенко, да еба аз…


Ако ви се чете още от Стоян Николов-Торлака, нема да сбръкате с книгите от неговата поредица: „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“
Подробности – Facebook Торлака

Шашкънье от юлка до гроб!

Мама добре ми викаше едно време с пияници и пустиняци да се не сбирам, ама оно тоа родителски завет фана дикиш баш наобратно. Пропаднал съм, я ви каем. Кък ме надушват дегустаторете на сички винпроми и казанджийници от Родопете до Дунаво и от Знеполе до Калиакра, я не мом да ви каем. Мое да е като онаа приказка за краставите магарета, ама я само предполагам, не е възможно да съм екзактен, кък викаше оня пендел Лютвито.

Сега, да каете, че се оплаквам, оти тамън си вкарам алкохолната консумацеа у норма, съсредоточим се връз тежките физически натоварванеа, писаньето и домочадеето, па, минат-не минат два дена и некой се изфръли като чикия на мокър песък с примамливо предложенее да „се видиме“, „сбереме“, „пиеме по едно“, „поприказваме“, ше си турите грех на душата. Ич не се оплаквам, даже си падам на ую от кеф и тва е най-страшното, оти ангелете силни, ама гяволете по-биковити у таа мойта шашава глава.

Те ги те и тия шашкънье северозападни, къде доброволно са се кръстили така, ше се сбират. А я обиколих дръжавата три пъти за четри месеци да праим предстаяния на „Май ше ни бъде“, пишем нова книга и имам  още ядо работи, дека връшим по убеждение или та да има за битийното. Ама като ме поканиа ич се не дръпах, оти знам, че скука нема да има с тех, а мене от скуката ме е най-стра, не знам дали съм ви казвал.

Оно нема и кък да се дръпаш, ако не си шашав. Къща за госкье у Трявна, ама у краю на Трявна, та да мое да се разпръчиме като ората, без да създадеме международен скандал. Триесетина отбрани сътвере, кой от кой по-голема ала. Демек нема пред кой да се куташ и моеш да изригнеш колко ти е кеф, като спокойно се впишеш у себеподобните. За яденье и пиенье нема да приказваме, колко за целио китайски и част от корейскио народ беше подготвено. „Та да стигне требва да остане“, са казали некои ора, по-темелни от мене и тебе, драги читатею.

Стигнах пръв, ама мойта е лесна. Остаих дечоро на отговорно варденье на благоверната и айде на трено – нема и час от Търново до Трявна. Помаах гащи малко навам-натам, а времето едно смръщено, цинка дъждец, три градуса температура, да ти е кеф. Така най-обичам, още повече, че ората се крият у такива метеорологични условеа и ми не пречат да се разождам на теферич. Раат и половина. Като разгледах за сто и педесети път центъро на тоа убав, ама с отминала слава градец, опнах един стабилен преход и разбрах, че съм се затрил. Тва не ми попречи да поодим още малко, нали съм дебелоглав и упорит, да се еба. Вече съм на години обаче, та без драми фанах пръвио бакшиш и айде на къщата за госкье.

Нема никой. Закючено. Пуших една цигара поди ситнио дъждец, па тамън се чудех дали да вадим шише от раницата и да покръцнем, додек се явнат ония сътвере, ама те ти некъв човек иде да отключи и да ни покае стаите. Мене камината, масата и две чаши ми станаа по-интересни от собите, та затва и не проявих особен интерес. Наприказвааме се набръже и е ги, пръвата порция елитни пустиняци пристигна. Толко сме се пръснали от Северозападо, че габровскио край, като най-централен у Българеа, ни е компромиснио вариант, нема кък. Ама айде да не приказваме за тва, сички си го знаеме.

И се почна. Знаете ли кво е да се запознаеш с некой, къде не си го видвал цел живот и след точно четиресе и осем секунди да си приказвате, се едно сте от една макя раджани? Мое и да знаете, случава се, ама редко. При назе, северозападните сътвере не е баш така. Додек да видиш, бехме седнали с ора, дека знам от години и с такива, къде до преди минути им не бех подозирал за съществуваньето. Между наздравиците замесвахме с мили подпичкосвания. Сериозни истории за яденье, пиенье, ебанье се редуваа с умилителни шеги, къде биха обидили и глух откачалник. Ама никой се не връзваше, напротив, еманципираше се да връне попържнята по възможно най-изобретателнио начин.

Жените потръпеха малко, колко да си допиеме пиеньето, па почнаа да обикалят и да дават зор да свръшиме кво имаше за подготовка, па после вече да седаме да се разфръгаме като ората. И си беха наплъно прави – имаше да се пече камара месо, да се праат салати, да се принаса и отнаса, а и они са ора. Ако ни изпущеха само малко да влезнеме у ритъм, немаше да моат да ни дигнат от масата с години.

Ние обаче също не сме праени у гъз и, осен съдовете с мръвките, занесохме до дворната камина и неколко шишета, па глей кво става. Като разпалиаме огино и нагрехме скарата, месото почна да се пече самечко. Поне така се видеше на таа част от назе, къде обръщаше много повече внимание на чашите и лакардиите, отколко на трудовио процес. А времето предразполагаше баш за тва. Жарта сменя сички нюанси на чръвеното, оранжевото и жлътото поди пръжолите, они цвръчат кротко, а ситнио дъж си цинка по покриво на навесо. Ако има нещо, нема нищо.

Междувременно доваждаа нови и нови сътвере от групечката и секи имаше нещо духовито да си кае на висок тонь. Нема да влазам у подробности, оти тиа работи е несравнимо да ги чуеш от устата на ората, они толко време са ги мислили, та да изпъкнат над силната конкуренцеа, че сека интерпретацеа би била неумесна.

Сега, некой ше кае „голема работа; триесе човекоподобия се сбрали, яли и пили, кво па толко?“. Да, ама не е баш така, що подобни сбирки у наши дни играат таа роля, къде преди години играеха селските, родовите сборове и свидньите. Яденьето и пиеньето са само фон на тва ора, къде битийните смрадояци са ги разфръгали на секви посоки, та да си дират лебо, да се сберат, да си се порадват като али и да акумулират енергия да опинят у браздата. До следващата сбирка…

Сичко си връвеше у некъв естествен ритъм, без да го припираме. Тамън некои от скараджиите почнаа да попрефръгат на дивио и месото се свръши, та пак улетоаме вътре. Жените беа напраили гала масите и принасаа неуморно. Още от миничък съм се чудил по такива масови мероприятия коги баш горкио женор успева и он да се наеде. Оно сички свинье на масата се нещо си сакат и са се опнали като кокорбашии, а милите дами фръчат като финикийци, да еба.

И сега не беше изключенее. Добре, ама колко и да сме урунгеле, по едно време оборотите на пиеньето и яденьето понамалеа и народонаселенеето почна да обръща повечко внимание на музикалнио съпровод, състоящ се, кък обикновено на мероприятия у подобен състав, от сръбско и рок, без чалгии и модерни подпичковници. Кък си му е редо. Тука е моменто да отворим една скоба и да уточним, че съм най-големио музикален инвалид на изток от Гринуичкио меридиан, което автоматично ме праи отявлен фен на секи, къде умее да пее и танцува. У сючаю, да играе оро. А тия играеха свите като бесни, мани майтап.

Най-много се отличаваа с изкусните си уменеа приятелете ни от Западните покрайнини и жените, ама и мъжката част от групечката не се даваше, поне откъде изобретателнус и артистизъм. Масата беше претрупана и сега моеше да се обръне внимание на духовна стрън на нещата, кък се вика. И тва се случи подобаващо. Музиките се редуваа без никва пауза, ама никой си и не помисляше да спира с играта, осен пътем да се пресегне за чашата си и да шибне един як глъток. Впрочем, у един момент немаше човек, къде знааше коя чаша е ньегова, а па и ич му не пукаше. Кой ти обръща вниманее на такива дреболии?

Най-мининките празнуващи беа момче и момиче на къде десетина години, ама и они издръжаа стоически (опнати на дивана) до бая късно, без да гъкнат. А и смееха ли с толко вепър покрай тех? Нема обаче нищо по-убаво от тва да видиш кък ора на години фръгат цивилизованите си маски у камината и стават по-бетер и от дечорлиата. Коги малко им пописна да се съобразеват със стъпки на ора и танци, най-големите убавци от групата почнаа да се чеплезат кой кък дофане и да се чудат ква по-голема дивотия да измислат. Разбира се, по стара традиция на групата, мъжете беа разфръгани по тумбаци и гордо си ги мереа.

Тумбако е на особена почит у таа обшнус. Колко по-добре гледан е, толко по-голема гордус е за собственико си, па и за жена му, оти се е грижила съвесну за ньего. Кък каза един от най-духовитите присъстващи (на въпрос дали не е поолабил малко) „А, ше отслабвам я! Толко време си го отглеждам, та сега да зеем да го съсипем!“.

Имахме и несеверозападно присъствие, ама ората беа така калени у отношенеата си със сътвере, че се вписваха повече от идеално у компанеата. С времето сички се събразевахме се по-малко с къв и да било етикет. Не, че у началото го праехме, ама със сека ракиа нещата се повече излазаха от контрол. Най-забележителното обаче беше, че сички се дръжаха толко добронамерено и се веселеха от сръце, че чък да се чудиш на кво се длъжи боторешката слава на северозападнио човек.

Вече отдавна беше префрълило полунош, коги почнахме един по един да биеме глави у масата. Жените побръзаа да разчистат додек е време и да се зафащат с безкрайното миенье на съдове. Ние па си имахме чаши и сички беа доволни. Е, час по час редиците ни оредеваа, ама пак последните си легнааме малко преди изгрев. Кви длибоки теми от праистория, през лозови масиви, сортове грозгье и горнивитско плесенясало сиренье, та чак до геополитика и бъдещо преразпределение на световните хегемони сме обсъждали, я не щем да ви казвам у детайли, оти таа мъдрус требва да си я запазиме у тесен кръг.

Ич ми се не ставаше, ама очите на последните оцелели се затвараа, та фрълих неколко кръпея у камината и котлето, па айде по стаите. Мина ми през пияната глава да зеем да дирим порно на телевизоро, ама бръже отфрълих таа идея, на която при други обстоятелства бих се поддал даже и без да се замислим и отворих джама, та да пущим свежио утринен въздуй и горските шумове у стаата. После разфръгах дреи из целата стаа, изкъпах се и се проснах като пръвио пич. Обикновено не заспивам особено лесно, ама тоа път така заапах възглавницата, че се събудих само четири часа по-късно като нов.

Коги слезнах доле на другио ден и почнах да дирим чаша, та да се подкарам от рано, се водеше драматичен разговор за некъв презерватив, къде уж бил намерен употребен и зафрълен нагоре по етажите на къщата. Никой не си признаваше да е връшил кво и да било предишната вечер, макар че обикновено тва си е истински повод за гордус. Така и не се разбра кво е станало с капута, тъй като навам-натам почнаа да се разнасат купи с чорба и чаши, а настроенеето (особено на тия, дека не бехме шефиори) веднъга се повиши резко. Въпреки сичко обаче не беше баш като ората, оти знаехме, че след час-два ше си бегаме и ше се сбереме па най-рано летоска. Тва обаче не пречеше на никой да фръга тлъсти майтапи, додек праехме разбор на вечерта. Секи според собствените си спомени, оно се знаа.

Времето мина като камик през паужина и кой откъде е. Сбогуванията беха не особено продлъжителни, ама за сметка на тва сръдечни. По колите се натовари камара яденье, останало от пируваньето, ама шишетата бехме успели да поизпразниме, ич да не е.

Се по-редко се случава ората да се сбират чистосръдечно, па камо ли на такива големи групи. Иначе кво да тури на масата си секи ше намери. Човешките взаимоотношенеа са истински дефицитното у наше време. Не и у таа компанеа обаче, не и у таа компанеа от шашкънье непоръбени…

Нарочно не съм упоменал ни едно име у разказо. Тиа, къде требва да знаат кой кой е, ше се сетат, а на другите им е през таратанците, оти така или иначе нема да се зацепат. Със здраве!


 

Блог в WordPress.com.

Up ↑