Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

Епизод две: Ескиз за перде

Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части)

 

Сега. Бех тръгнал да си кимен дреите, та да давам, додек е жежко железото. Оно друг е въпросо, че ако жената почне да ви разказва, ше се фанете и от мене за главата, ама я съм писатело, ебал съм се!

Таа сючка не е толко драматична на фоно на предишната с повторните сватбарствания, ама се пак е твръде показателна за менталнио статус на мойта възюбена. Като зеем едно дръво, ше я заюбим я, ама айде… Така, да се не отплесваме.

Кък ви казах, летата си ги караме на село, що я бачкам дистанционно и само да имам интернет, ми е през ую дали съм у Ню Йорк или Буркина Фасо. Добре, убаво имам интернет, ама банкомат тука нема. А магазини има. Сеш‘ли‘се? Та требва от време на време да се оди до Градо, да се изтегли некоа сумечка, ич да не е. Се пак си имаме разходи. Я за пиенье и цигари, дечоро за сладоледе и сокчета, а жената за пердета. Мое и да не ви е станала ясна последната част на изреченеето, ама ше ви се изясни съсем скоро, ако мирнете и ме остаите на мира да довръшим тоа малоумен текст.

Тъй като у къщата петнаесетина години не живееше никой, а сега само се летува тука и родителските тела я посещават през останалите сезони от дъж на ветър, колко да се разпраат с градината, си има нужда от сериозни строително-ремонтни дейности, с които по традиция се заемаме ние със Старшията. Септични ями за вътрешни тоалетни, циментиранье, кабелищаци, кво ли не. Я съм амале, оно се знае. Първо, че съм по-млад и второ, че специално у строително-ремонтните дейности на две магарета сено не мом да разделим. Ама па си имам други таланти. Я ме тури на лежанката да видиш колко мом да избутам за гръди. Или па ми тури две литрови шишета скоросмрътница пред мене и глей кък ше питам за още, без да залатам и да мотам езико.

Та, за тва лето основната дейнус, която ми беше делегирана по очовечаване на къщата, е свръзана с бойдисванье на джамовете. Камара черчевета, камара нещо, и тва у свободното време, додек буам като алтав по новата книга, та да е готова за есента. Ама, да не помислите, че зарди тва не съм отишъл я до Градо? Нема нищо подобно.

Първо, като се докопам еднъж до село, го напускам само у краен случай (или за фиктивна сватба, кък споменах у предишнио разказ), второ, жената обича да маа гащи по улиците на секи един град, независимо дали е у Меричлери или у Сан Франциско, и трето, ама най-важно, ич не ми се занимава. Верно ви каам. Пущам я да ми отдъънат малко ушите, и си се разпраам с дечоро. Назе си ни е добре. Филии за закуска, една кофа сладолед за обед и студено кво намерим у хладилнико за вечера. Много са доволни. Поиграаме си на глупави и опасни лапешки игри, покъпеме се у барата, бием им по един по дирнико да връват у банята, почетем им малко книжка, и кой откъде е.

С периферното зрение видех, че онаа мойта убусница обикаля с ролетката покрай джамовете на едната стаа, ама я като изпаднем у работен процес, не ме дири. У друг свет съм и ако ще и столо поди мене да открадне некой, пак нема да обрънем внимание. Ставам едно превъплъщение на Вси стихии, Пръвичнио хаос ме обзема и само на псувни и кресъци мое да се надаш от мене, та даже и не питах кво праи.

После спрех с писаньето и докопах чашата за две цигари време, па после дай да бойдисваме. Коги ме цукна на поажданье за Градо, я се избъзиках с присъщото си тънко чуство за хумор, че ше я прегрънем така, кък си бех омазан до плешките у боя, разтворителе и секви путки майни. Она избега, естествено. Чък навънка почна да се хили.

– Простак такъв! – рече престорено сръдито – Чао!

– Чао, моме! И се плесни по дупето от мене! Ама лекичко. Само да се зачръви!

Длъго се хилих на гениалното си умотворение и мазах ли мазах, додек ми писна на ую, а и дечоро почна напористо да припира за следобедна закуска. Измих се с разредител, изкъпах се от глава до пети и:

– Те! Вижте какви хубави филии съм ви направил!

– С какво са, тате? – вика средното диване.

– С масло, как с какво!? – смръщвам се.

– Ама…

– На когото не му се яде, да се качва в стаята си! С другите отиваме на вира, щом си свършат закуската!

– Ама…

– Ти чу ли ме!?

Седнах да отфрълим още малко редакцеа по книгата за ония кратки десетина минути, къде изфирясаа за нема и пет секунди. И, айде на Сини вир. Голем кеф. Я съм жегясал, дечоро фръчи, плиска, скача, пищи със се сила, а и нема никой, ама никой. Тва е една от представите ми за Рая. За повечето от другите ми „визии“ за тва место не щете и да знаете, повервайте ми, меко казано неприемливи са за общественио морал.

Покъпааме се, а като се прибрааме, ги накарах да си земат по един жежък душ, оти барата ни е планинска и си е студена, макар и да са свикнали за вече четири лета тука. После вечерахме (познайте кво), почетохме малко книжка, а като усетих, че равномерното им дишанье и затоплени им мининки телца почват да ме приспиват, със сетни сили довръших главата от иначе твръде забавната и поучителна децка книжка, завих ги, пожелааме си „Лека нош“ и затворих вратата, без да гасим, че да си поразглеждат едни енциклопедии за животни.

– – –

У моменто, у който бех стигнал до таа част на разказо, излезнах да изпушим половин цигара, оти иначе главата ми щеше да изпуши. На масата на дворо намирам едно пръче салам. Извиках благоверната с тембъро на говеждки овчарин и те а те. Ухилена.

– Ти мачки тука виждала ли си?

– Да. Врътат се около четири минимум.

– Да.

– А тоа салам що е остаен безпризорен?

– Мислех да ти направя смачкана филийка.

– А къде си?

– Бера коприва.

– Добре, що го не извади после?

– Не знам.

Отще ми се и цигара и сичко. Повиках малко, па се прибрах да си дописвам.

Бел. авт.

– – –

Тежка нош беше, не беше лека. Поне за мене, ония пишпироци след дваесе минути беха заспали длибок сън, уморени от дневните приключенеа. Ама я пак с таа редакцеа и таа чаша. Тва ми е мечтаната професеа, не се лъжете по думите ми, ама понекогиж толко я мразим, че ми иде да ревнем. И тва се е случвало. Финалните акорди на една книга са тотална щета за секи афтур, макар и толко недъгав като мене, чесну.

Сутринта съм спал два часа и се почват сутрешни тоалети, хигиенизация, кво се сетиш. Мининките диванета са се наспали и пращат от сила, а я требва да си шибнем студен душ, та да преборим сънливостта. „Зимайте тия филии (ако некой се не е сетил – с масло), яжте и бегайте после у заднио двор! Нема да ми се меркате, че съм на най-важнио момент, къде баш се развръзва завръзката!“. Тва у резюме, иначе се дръжах доста по-спокойно, оти они са си ми милички, колко и да се праим на ербап. А и, за секи писател, секи един момент е най-важнио, оти книгата му се превръща у шибан фетиш, особено, додек работи по ньеа.

Они нещо се закротия из райграсо и песъчнико. „Яли са, Играат си. Тва е добре.“, заключих я и докопах първото принтиранье наново.

Не съм усетил коги е минало времето. Не съм я и чул. Казвам ви. Се едно съм извън реалнио свет у такива моменти. Вратата на стаата, къде работим, обаче се отвара и те ти я те. Коги ме стресне и не съм я виждал от известно време моментално разбирам закво и тръпим сички шеметни шеметии. По-убава на живо не помним да съм видвал. Вече деветнаесе години. Има нещо у очите, у походката, у стойката, у усмивката й… Де, да си мирвам, нема кво да си разкривам лични неща пред ората, да се еба. А, че се сетих! Казвах ли ви, че оня ден щех да се напикам, оти пет пъти тръках едно изречение, а саках да го довръшим, преди да идем да източим пенисо?

– Здравей, скъпи!

– Ела тука, моме! Ама първо сложи райбера, че ония диваци може да наскачат…

– – –

– Изпратих книгите, които бяха поръчани и надписа, изтеглила съм пари, колкото ми каза, а и купих някои неща…

– Е, що не от „Мол ди Говежда“. Кръстил съм така един магазин, от кой мое да си купиш некои, ама само некои, работи от пръва необходимус. Упорито твръдим, че там има сичко, къде моеш да намериш и на Лондонската стокова борса, макар и длибоко у мене си да знам, че не е баш така.

Жена ми понекогиж е душица, па чуство за хумор има колко за половин дузина ора. Разсмива се и рипа от кревато.

– Ето! – отне й извесну време да рови из торбите, къде е довлекла, ама па извади бахти якио плат. И за тия работи има усет. Ама много фин – Какво ще кажеш тук да сложим такива пердета? Вече си го боядисал.

Притварам очи и се ухилвам, ръмжейки блажено. Ей! Те тва е мойта жена, ей! У такива моменти ич и ми не пука за нищо. Само отворих ръце, а она пак се фръли връз мене.

– Харесват ли ти? Какво ще кажеш?

– Ти кък мислиш? – винаги съм мил, най-паче любезен.

– – –

Покрай редакции, дечор и бояджийство неколко дена не се сещах за плато, къде требваше да се превръне у пердета. Добре, ама един ден си се размотвам гол из стаата, баш след сутрешнио душ, и те ти го те един от комшиите предзирка през прозорецо. Не, че ме е срам. Я нема кво да крием. Ни съм уй доколенник, ни съм джипокараща пишка губерка. Загрънах се с кръпата и излетех навънка. Разбрааме се кво имаше да се разбираме. У село немаме обичай да си чукаме по дворните врати или да си викаме през мрежата. Седи си отключено и секи мое да си влее, коги си посака.

– Кво стана с тия пердета? – питах вечерта, додек с жената седехме на терасата и си пиех ракията, облещен у ярките като детски спомен звезди.

Она си мирва и се праи на борче. Усетих. Не се познаваме от вчера.

– Кво стана с тия пердета? – бръже палим, да се еба, ама обикновено има закво.

Мълчанеето отсреща е се така упорито. Даже приноситело му нещо тръгна без време да слаза от терасата, та да носи за яденье.

– Кво стана с пердетата? – най мразим така. Ако сбръкаш нещо, кажи си и готово. Ама тия измекярщини… Не мом да я отучим и тва си е. Рипнах се и ѝ станах на пъто. Нема къде да оди, я мое да съм прос, ама и говедо трудно ше мине през мене.

– Нищо… – тва беше, което благоволи да ми сподели мойта убавица. А на мене ми е през ую, та ако ще да е купила плато и да го е запалила на дворо, просто не мом да тръпим липсата на нормален диалог. Секи човек се бие на камара фронтове, ако и дом си играеме тънкажната и си слагаме кур капани, додек ше стигнеме? Къде ше ни е убежището, та да си отдъънеме, да се възстановиме и да влезнеме с плъни сили у следващата битка, мама му да еба!?

– Кък така нищо? – набирам. Гласо ми само клокочи, не съм го надигнал, ама ми требва само една искрица.

– Ами, нищо! – преминава у контраатака она. Казах ви, така праи винаги, коги е безапелационно прегазила през ораното.

– Кък така нищо? – сръцето ми почва да лумка, ама тоно не си променям. Она усеща додек мое с дипломацията и кога ше овикам маалата, а чинии, ше събираме чък през улицата. После полагам последно усилее да се дръжим като любящ съпруг. А, оно не ми е трудно, она е толко… единствена по родо си, че ми стига и малко нормалнус – Кажи ми бе, човек. Питам те като човек. Ареса ми, чудим се кога ше го туриш. Ни ти се карам, ни нищо. Къв е случаю.

– Ще ме изчакаш ли за няколко минути, аз ще те викна, когато съм готова? – с тоа тон и с тоа поглед мое да ме накара и да се опаковам у кибрити, без да ми мигне окото да се омотам у чарфаф, да улетим у парижката „Света Богородица“ и да се зривим, крещейки „Аллах акбар!“ и да си теглим клечката. Ама за съжаленее го използва прекалено редко и само, коги е осрала позициите до гушата.

– – –

– Ела… – като скумръчанье на мачка.

– Кво? – я съм я чул, ама мразим да ми се праи на болен от трахиален бронхит.

– Готово! – тва вече е тоньо на мойта си драсни-пални-клечица. Ядосана се чуе. Коги е ядосана на ньеа си, се пробва да си го изкара на мене. И я съм така, па и вие, не ми се правете на Мили Ванили!

Слазам я бавно по стлъбете и си префръгам иядо и петстотин варианта през кухавелата. Добре, ама проблемо ми е друг. Човек съди и си представя на базата на опито си. Прост пример – у фантастичните филми извънземните са хуманоиди. С големи, минички глави, очи, ръце, зелени, като амфибии или птеродактили, ама се са хуманоиди или поне зооиди, ако изобщо има такава дума.

Представяме си тва, къде сме видвали и къде моеме да пречупиме през въображението си. Да, ама и дваесе ияди варианта да си бех представял, немаше да е тва, къде видех, като влезнах у стаата с пресно бойдисаните прозорци.

Плато още си беше убав. Онаа таа жената има голем усет къде детайлете. Фанала нюансете на интериоро, избрала перфектните разцветки и шарки… Сичко кък си му е редо. Осен едно.

Гледа ме изчаквателно, та да види кък ше реагирам. А я не реагирам никак. Само седим и се дзверим. Не ми се е случвало от години наред да не мом да намерим правилните думи минути и минути. И като почнах да се хилим. На глас. С плъно гръло. Додек се забъкнах, закашях се и слъзи ми потекоа от очите. Коги най-после успех да си зеем въздух, процедих задъано:

– Тва неква нова мода ли е?

Отсреща млъчанее. Погледнах пак пердетата, па отидох, та я сгуших и я заведох да ѝ сипем една бирица поди звездите. Млъчахме длъго, ама накраю се не сдръжах:

– И?

– Ами, аз ги мерих… – пак почна да се набира и да контраатакува, ама я прекинах на секундата, оти знам ква тирада ме чека, ако пропущим правилнио момент

– Викаш, едното от корнизо до средата на прозорецо, а другото надиплено като на Мария Антоанета шлейфо, па и се влачи по земята…

– Ама, наистина ги мерих пет пъти…

– Нали десет пъти требвало да се мери, моме. Ти десет пъти си резала и еднъж си мерила. Еби ги у пердетата, ше ги напраиме на покривки. Наздраве!

– Ама то те в стаята с голямата маса няма да отиват цветовете… – оно се не дава, та ако ще да потопи и „Титаник“.

– Наздраве!

– Наздраве! – понекогиж се пак проявява некакъв такт.

Отпих си от ракията, сетих се за последното достиженее на личнио си вътрешно интериорен дизайнер и се задавих със скоросмрътница от смех.


Към другите епизоди:
„Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“

И женската гледна точка:

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 1 – За датите и хората

Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2 – Домашен майстор

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3 – От Вселената до кофата за боклук


Стоян Николов-Торлака е автор на поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Advertisements

Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части)

Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее

Я съм без книжка, ама не що са ми я зели, оти съм бил карал пиян. Я пиян не съм карал от тринаесе или четирнаесе годишен, ше ви излъжем. Тогава се физнах с една симсонка на завою на Чепразо, та и до днеска ми трънат гъзерете от лево, да еба тия грешки на растежо, да еба аз!

Просто тва ми е цивилизационен избор. Верно, като ме натиснаа сички дечори, женори, родителски, роднински и приятелски тела и май ше се наложи да си изкарам, че ми писна да носим дваесе и седам раници багаж по влаковете, ама се още дръжим фронто. Нема да ме мислите, а и приказката ми е съсем друга.

Онаа мойта шунявата е бахти почитатело на сватбите. Она е сватбарино на нашто поколенее, ако мое така да се кае. Само да се погледнат същества от мъжки и женски пол у наше присъствее и веднъга ги пита дали нема да се женат. Не да се заговорат, не да се фанат за ръка или да се цукнат, па камо ли он да й го отръка от бедъро. Тц! Един поглед е достатъчен, та да почне да ги сватосва. Она и мене така прееба, нищо, че се бех гласил да ергенувам още барем десетина години, ама те… Късмет!

Та, общо зето мойта умница досажда на целио свет с предложенията си за брак. Еле па ако са гаджета… Майко мила, оно ми става жал за тех. Седиш си и си пиеш бира, ракия или сок от маракуя там, кво се сетиш с приятеле, и некво иначе на вид бая угледно същество от женски пол постоянно ти намила кога ше минаваш под венчилото. Я съм женен и му викам гилотината, ама нека да е венчилото за целите на повествованието. Чуваш се със същото тва същество по телефоньо по съвсем различна работа и оно пак те пита кога ше се зимате. Срещате се те така, случайно на улицата и ньеговата пръва приказка е за пръстенье, обредни домове и ебем си кви други простотии.

Досадно е, спор нема. И на околните, и на съпруга на таа гад, къде за добро или лоше се явява моя милус. За съпруга, демек я, се явява по-досадно, що се пак съм си я, и ми е най-мило за мене си. Ама да зеем да преминем (сравнително) по същество, че като се отплеснем, и оно стане утре.

Таа пролет ми звъни един ден телефоньо. На трета ракия съм още, значи да е било къде единаесе преди обед. Непознат номер, ама я никви бързи кредити не съм теглил, та нема от кво да се ядосвам. Ако ми звънат непознати номера, или е да си поръчат некоя книга (доходоносно), или да се пробват да ме измамат телефонно (недоходоносно). Я книги пишем, та на пръвото се връзвам с кеф, ама па не съм изфирясал толко, че да фръгам пари от терасата, та и от телефонни измамници не ме е стра. Па, и нема кво толко да фрълим, между назе казано. Кък и да е.

Телефоньо звъни, а я работим нади новата си книга с фас у устата и чаша у едната ръка. Гледам, че тоа номер ми не е запаметен, и си викам „Те сега едно двеста бройки от северозападната трилогия са заминали!“, ама оно един приател.

Разлика между „приател“, „познат“ и „вепър“ требва да се праи, у тва съм дефинитивно сигурен. Та тва е приател, макар и да не сме се видвали от сто – сто и педесе години.

– Ше се женим! – вика, без и да се пробва да скрие възторго си.

– Па, добре… – отвръщам я, като се пробвам да не му кръшим атъро, макар че знам кво е да си женен, а оно е убаво само понекогиж, вервайте ми.

Разбрааме се като ората. По мъжки, кък му се вика. Човеко каза датата на сватбата, която я не отразих, ама ич, оти бех у работен процес, нали ви казах, после я го поздравих – видвал съм момата неколко пъти, убава е, съглам е, така че е баш като за ньего, щото човеко и он е убав и съглам, казах му адресо, та да прати поканата, поздравих го искрено, и готово.

След два дена те ти го те куриеро. Вика да слезнем, и я, кво да праим, слазам. Човеко ми даде поканата без бой, пожелахме си леки дни и кой откъде е.

Онаа мойта убавица („Не избирай съпруга по убус!“, ми е казвал един мъдър човек, ама я баш тва направих) чека на вратата, що съм й казал, че мою, вече общ, приател ше се жени, а она е по сватбите, кък вече споменах нееднократно. Връчвам ѝ поканата тръжествено, ама запомням само кой месец ше е сватбата, след което си седам пак с фасо, чашата и листовете.

– – –

Летата ги караме у едно село у Северозападнио Балкань, откъде ми е родословеето. Мое и да не знаате, ама е твръде невероятно, оти съм продънил главите на сичките си читателе с тва место, вълшебно като следобедна дремка поди вековен орей у жежък ден.

Мислим не е нужно да споменувам, че ама ич не съм се и сещал за поканата. Она беше тръжествено поверена у уж сигурни ръки, треперещи от влъненее. Добре, ама от Търново, къде си битуваме семейно, до въпросното село са малко по-малко от триста километра, та жената забраила за поканата, додек опаковала багажете, та да ги изпратиме по спедиторете, докъде ние с трите си диванета овикваме тамън четири влака за из път.

Порди таа причина, по време на най-усилената редакцеа на новата книга, бидейки и у постоянен ремонтен процес на бащинията, на мене ми се задава следнио въпрос:

– Кога беше сватбата?

Коги съм у подобно състоянее на духа и „Добро утро, миличък! Как си?“ ме докарва до псувни, пък камо ли такова питанье.

– Виж на поканата! – издуднах я.

– Не е в мен… – жена ми е майна и даже и у Северозападнио Балкань не ще да приказва кък си требва.

– А къде е!? – казах ви, като съм на тоа етап от творческио процес, да не ми се мерка никой пред очите. Не е лесно с мене понекогиж. Почти винаги, ако требва да сме откровени.

– Забравихме я…

– „Забравихме“!? – вече избушвам кочината.

– Ами да. – наежва се и она. Винаги, кога е оплела коньите, се дръжи така – Нали на теб ти я изпратиха.

– Добре, но аз ти я дадох на теб! Ти си сватболюбецът в семейството. Исках да те зарадвам, гадинке! – казвам спокойно и се придържам към книжовната норма. Ако не приказвам с децата си, у неофициална северозападна обстановка това се случва, само когато ми иде да фрълим некой у средата на градината, та да го прекръшнячим.

– Да, но, когато съм събирала багажа…

– Млъкни! – почва да щрака мозъка ми, къде не е работил ич, коги съм се женил. Само очите ми са си били на местото, оти верно е убава таа усойница – Обади се на кумицата ни и питай.

И живото си потече пак кък си е свикнал. Бурята отмина, макар и да си думахме още думи без закони. Особено я.

Викнахме наште да доат от Градо и да гледат дечоро за празничнио момент. Они ората, кво да праат, уйдисаа ни на акъло и дойдоа, оти иначе нема кой да чува тримата носители на кръвчицата им. И пойдоаме.

Година преди тва благоверната ми беше забраила чорапите и боксерките, ама тва се тръпи – за девет поредни представяния на книгите ми ми беше зела нула боксерки, нула чорапевци, нула ризи и нула панталонье, та си купувах у движенее. Иначе за ньеа се беше пременила като пръвио пич, две раници дреи. Ама тва е нищо.

Та за сватбата отидоаме ние у Градо, Гошко ни закара срещу съответната плата човеко и се здрависааме яката на раздела. После с жената минааме по центъро, едно такова жежко, ама подуйва ветрец… Мръзеливо съботно време. Купиаме картичка за сватбата и се запътиаме за апартаменто на наште, като подвлачааме ноги. Рано беше, немаше за къде да бръзаме. А и обичаме да одиме пеша, та верно го докарааме до безвремие.

Приказваме си, бъзикаме се с тва и онова, водиме се за ръка като некви тринаесе годишни гаджосани. Идилия, ви каам.

И те ни те, у назе сме. Ладовина. Сипах си едно, запалих цигара и се зачетох у спортните новини у пръвио ми попаднал вестник. Мойта убавица па докопа банята и едни къпания на коси, едни чудесии. Я гледам часовнико от време на време, нема кък да пишем, нема кък да се кикерчим по Балканьо, нема кой да ми задава задания, нема дечор да квичат. Бахти кефо! При високата топка, къде си задигнахме с момата, неколко такива часа са истински рай.

Дойде време да се остържем от косморляк и да почистим телесните си дадености и я. Моеше да се позабавим още къде час, ама немаше да ми остане време да пообокаям жената. Въпрос на приоритети.

И така. Лежиме си двамата доволни по гръб връз спалнята и си мислиме. Така де, я си мислим, она си мисли, че си мисли.

– Харесва ми да те докосвам и да ми мирише на теб… – въздишам и подрипам резко – Трябва да тръгваме.

– Да, тъкмо ще се разходим спокойно. – фаща ръката ми она и се изправя.

– Нема да се разождам нигде! – отсичам и почвам да си навлачам кво си требва – У таа жега ич ми се не ще да одим на сватба, се едно съм излезнал от сауна – Ало, добър ден! Може ли една кола за …?

– Пращам!

– След колко време? – жената вече се е гримирала около четиристотин пъти за тоа день, ама пак е пред огледалото. Така са свите. Нема значение, че е убава. И да е убава, и да е грозна, те така са си. Цапотенье до откат.

– Не ми каза.

– Как така?

– У Градо сме, те така. Картичката си надписала и си я зела, облекли сме се, обули сме се, цигари имаме, плико с парите е готов, айде!

Верно, не чекахме таксито много, ама па и не бръзахме, та не беше проблем. Шефиоро образ и половина. Буцуняк отсегде. Гледа като пресисал и имаш усещанье, че се едно си му длъжен за нещо. Изтръпех го, нали са три минути път до местото на радуснуту събитее. Ама ти да видиш кво става като слезнахме.

Минуваме ние през парко, нема и педесе метра. Фанати за ръка, като гаджета, нали ви каам. Ресторанто е на един изкуствен остров у изкуствено езерце. Made in комунизъм, ама е едно от редките попадения, убаво местенце. До островчето се стига по едно гръбаво мосче, та не моеш да видиш кво става баш насреща ти. Ама па се чуе.

Онаа от обредните служби на Общината, опева кък си знаа. Като си спомних мойта сватба и колко я тръпехме, изскръцах със зъби, а още не бехме префрълили гръбицата на мосто.

Я съм отнесен и си мислим мои си работи постоянно, зяпам накъде ли не, така че изобщо не погледнах напреде и останах супер учуден, коги жената вика:

– Ама това не са те…

– Кое? – заковах се на едно место. Верно не беха они – Нали каза, че е днеска?

– Питах само за часа, не и за деня. Нали ти каза, че било първата събота на…

– Я ли съм казал!? – не извиках, ама изръмжах – Поканата на кой я дадох!?

– Ти каза…

– Млъквай!

За секи случай заобиколихме тръжественото събитие на стлъбете и се запътиаме къде самио рестуран. Ама още по пъто разбрах, че нема никакъв смисъл. Две сватби у едно заведенее по едно и също време кой ти праи? Напраихме един широк кръг, се едно сме сючайни наконтени клиенти и се врънахме по изгръбенио мос.

И се почна. Целио, ама целио парк ме е чул. И част от околните блокове, дума да нема. Кво ли ѝ не думах. А она си продлъжава да вика, че я е требвало да запомним кога е сватбата. Гюрунтията понамале у таксито за на връщане, ама у наште се разгоре с плъна сила, оти она рече да се затвори у една стаа, та да й не громам по главата, тъй като се пак реши да се обади на кумицата ни и се разбра, че сватбата е у толко часо, ама следващата събота. И да свръшим така, че пак почвам да се препотвам, само неколко бележки ше нафръгам:

  • Целио блок на наште беа разбрали, че сме си били у Градо за ония дваесе минути. Не съм викал много, чесну;
  • Жена ми е жива, а я не съм у затворо точно зарди тва, че се обадих на баща ми и му казах, че, ако не дое да ни прибере у летната ми резиденция до дваесе минути, я ше съм у затворо, а у назе ше има труп. И човеко дойде, па и тушира напреженеето с много такт, кво да праи?;
  • Жена ми е жива, а я не съм у затворо и порди друга причина – вече на сватби е тъпанарско да се носат фритюрници, кухненски роботи, микровълнови печки и други путки майни. Ако бех минал гръбицата на мосто с нещо такова, овръзано с панделки и букет у другата ръка, па видим, че тва не е нашта сватба, сичко, барабар с неьа щеше да бъде изфрълено у изкуственото езеро с ебем ти замахо;
  • Булката на пръвата сватба, къде одихме на ньеа и се прибрахме скоропостижно, не беше убавица. И кумата. Ама ич;
  • На следващата седмица пак викнахме наште да гледат децата. Пак се изкъпахме, пак я обикаях, пак си поотдъънахме, ама тоа път оцелихме правилната сватба. Кумата беше убава, еле па булката! Изкарахме си така, кък моеш да си изкараш само с ора, къде ни съдиш, ни чекаш нещо от тех, ни па они ти кроат капата. Само с предишното ни оденье на сватба се побъзикахме, ама вече беше изфирясало, сичко беше у рамките на поносимото;
  • Като се прибрахме на другио день, макье ми пита кък е минало и след веселите обяснения от наша стрън, пита, като ни изгледа гяволито „Другата седмица пак ли сте на сватба?“.

Да се чудиш дали да се смееш или да ти се реве… Сега ми е смешно, ама на пръвата сватба се намерих у по-небрано лозе и от младоженецо…


Към другите епизоди:

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“

И женската гледна точка:

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 1 – За датите и хората

Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2 – Домашен майстор

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3 – От Вселената до кофата за боклук

 


Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Здрасти! Ние сме шумните съседи.

Понякога ми писва от себе си, честно казано. Но, няма как да изляза от кожата си, тая си е. Писва ми от жена ми, писва ми от децата ми, писва ми от този или онзи близък, приятел… Писва ми от почти всичко.

Писва ми да повтарям едно и също на себе си, на жена си, на децата си, да се питам какви аргументи имам срещу това, което знам, че е правилно, да ги питам какви аргументи имат те срещу това, което знам, че е правилно и го обяснявам с детайли. Писва ми да си намирам мръсните чорапи под килима. Писва ми да от тежестта на вината, че знам кой ги е метнал там, защото не му се ходи до коша за пране. Писва ми от гениалния ми стожер в животопрекарването „щом нещо не се вижда, значи не съществува“.

Писва ми и от „Не знам къде ми е телефона“; „Да, повтори ми хиляда пъти, но забравих, такава съм си…“. Писва ми и от „Да, така реших и ти казах, ама после си помислих, че…“.

Писва ми и от „Тате, а пък той ми каза…“; „Тате, взе ми лего нинджагото от ръцете“; „Най-много мразя да се обличам“; „Не искам да ходя на детска градина“… Писва ми.

А, когато ми писне, става страшно. Основно за комшиите. Ако кажа, че съм пръснал в пода само една чиния през живота си и това е било по невнимание, ще излъжа. Същото ще е и ако не си призная, че, когато си пусна гласището на планински овчар, за какъвто всъщност ме е подготвяла еволюцията поколения наред, не ме чуват в съседния вход и от другата страна на булеварда.

За сметка на мен, жена ми е по-кротка. Тя не крещи. Често. Тя обаче умее да съска по такъв начин, който прави само красотата й по-уникална. Никога не се усеща кога да спре. Напротив. Щом осъзнае, че е сгазила лука или че има минимална причина да ми кълве по главата като кокошка, без спирка, без такт, без да чува, че повтарям „Разбрах“, гледай какво става!

Както споделих, говори сравнително тихо, което е нормално предвид деликатните й дробчета. Пилешки. Това със сигурност кара съседите ни да смятат, повечето хора на достолепна възраст и с достолепно минало, че аз се събуждам, минавам през сервизните помещения и прекарвам известна част от деня си в умоблъсканици, защо да крещя, а останалата част от същия този ден – в крясъци и занимания, привични за Зорбас Гърка и другите гърци по таверните, които собствено не са Зорбас.

Децата са на четири, шест и девет. Абсолютни диванета. До едно. Амалгама от мама и (предполагаемия) тате. Ако им донеса кит, майка им го сготви целия наведнъж, и ги поканим да вечерят, единият ще каже, че не обича кит, без никога да е пробвал, вторият и третият ще се скарат за точно тая ушна мида, без изобщо да им пука, че китът всъщност няма такава, но за сметка на това притежава стотина тона крехко месце, а всички вкупом ще се разреват, тъй като единият искал вилицата на другия, а третият казал, че китовете са риби, а пък те не са, тъй като са бозайници.

Общо взето, като се замисля, съседите ни страдат най-много от мен, големия идиот, и от малките идиотчета. Мама не е толкова звучна, макар и да е изключително ефективна в създаването и поддържането на скандала и хаоса. На съседите обаче едва ли им пука за вътрешносемейните ни релации, корелации и ебеш ли му майката какви взаимовръзки, така че аз и децата сме им в полезрението.

Това е едно на ръка. Ние сме си такива и ако ще на мента, глог и валериан да минем, няма да се променим. Даже, когато сега, от няколко дни, баба и дядо гледат внучетата, ние с мама инстинктивно увеличаваме децибелите и разнообразяваме поводите за скандал, за да компенсираме липсата на миличките ни извергчета.

Странното обаче е друго. Съседите са странни. Нито един от тях в никой момент от съвместното ни съществуване, не е направил дори и бегла забележка. Напротив. Дори ни се радват. Поне на съскащата усойница с вечна идея какво трябва и какво не трябва да правя в живота си и на милинките шимпанзета. На мен също се усмихват, но не вярвам да съм им чак толкова скъп.

Може би защото сам на себе си съм опротивял и прегракнал от безсмислените войни, които се водят с размах от едната до другата тераса, от кухнята до хола, а децата пренасят и на междуетажието, когато примерно… трябва да се прибират от разходка или да пропуснат шляпането в пресни локви. Може и пък и да не съм си опротивял. Може и на съседите да не съм, изглеждат искрени хората… Уф! Тая разкошна благоверна, дето и да бях пробирал с фенер, по-голяма шматка нямаше да намеря, пак звъни. Или телефона, или ключовете си е забравил. Звъни по телефона, значи са ключовете.

Отивам да й ги хвърля от терасата. И съседите ще чуят повярвайте ми. А после пак ще са любезни. С тримата убавци, женицата ми и моя милост, главата на тая подвижна лудница. Айде, до скоро!

 

Витали Парената въшка и акто на изнасилванье

– Добре, и кво сакаш сега от мене? Да пишеме, така ли? – оно се видеше от хеликоптер, че на тоа човечец му се не занимава с простотиите на Денка Мандрамуняко.

– Ше пишеме и отгоре! – тропна с цуцулатио си балдър по мокето она – Тоа ше го затрием и заравним! Тва не е човек за менe!

– Чеки малко сега, Денке… – служитело на редо се опитваше да пази спокойствието у целото поречие и ич му не беше лесно с тия бесни али – Айде преди да пишеме, да поприказваме малко, кво ше каеш? Те тука те има некви бискувити, земи си, ако ти се жуберка нещечко.

– Кво има да си оратиме, господин милиционер!? – сопна се Мандрамуняко – Он… он…

– Те сега само тва ми требваше! – не стига, че е петък и гледам кък да се приберем у назе, та да оберем лозето, а ти ми приказваш за „он“! Кой е тоа он?

Витали извади една химикалка с пъшканье из чекмеджето изподи бюрото си и по стар навик я напюнчи, се един вид е химически молив.

– Нали ти казах бе, чичо Витали!? – Денка зарови ръце у шаките си – Оня буцуняк, Разпети петък да не дочека!

– Кой, кой? – погледна я он изподи вежди – Тука си има ред, тва е дръжавна работа, не е като да одиш цел ден из селото на оверлог.

– Е, ти си на дръжавна работа и горе-доле тва праиш, чичо Витали.

– Мани ме ти мене не гледай! – тропна по бюрото Парената въшка и фръли поглед с белото на очите къде джамо. Слънцето вече беше паднало. Идеално време да се бере грозгье – Тва си е друго, кажи ти кой те е изнасилил и да се родиме сички. Записвам, имай предвид!

– Братан, нали ти казах, кой мое да е!? – сопна се она и зафръли опаковката с бискувитите толко обидено, че за малко полицаю чък да й поверва.

– Денке… – почна он леко и равно, па се надигна малко от местото си и добави кротко – Те тука те записвам „Братан Стоименов е изнасилил Денка Костова.“ (он верно записа, мани майтап). У кой час?

– Е, ебем ли го, некъде къде полунош ше да е било…

– У два часо ние с Братан Стоименов играхме белот у кръчмата, Денке! – Парената въшка намести очилата на носо си – От девет и половина до два и петнаесе горе-доле. Бехме ортаци срещу Денчо Пръжката и Рангел Сирището. Точно къде дванаесе да е било, коги оня педерас Рангел рече двеста, ама я му зех сичко коза, що имах длъга до Ристов брег пика. Имаш ли нещо да добавиш?

– Е, мое и да е било преди тва, я се бех… кък викат по телевизоро… шокирала…

– Ако още малко ми тръкаш нервите, ше разбереш баш кво е шокирванье! – изпоти се по челото Витали – Кажи кво да пишем? Кога е станал акто на насилствено полово сношенее?

– Е, не знам! – она пак тропна с крак оземи – Прибий ме, ако сакаш!

– А, ма! Ти верно ли ревна!?

– Да, що да не ревнем!? Мене не мое да си ме ебе кой си сака, я си имам достойнство!

– Денке, я си те уважавам, мойто момиче. Ква ще да си. – спокойно рече Парената въшка – С баща ти бехме приятеле, макье ти беше свесна женица, никогиж нема да забоварим къв бел муж праеше, човек да си изеде пръстите от китките. Ама, де земи се съгласи сега. Съмневам се Братан да те е изнасилил, моме…

– Сакаш да каеш, че съм грозна ли бе, дрътофелник окапал!? – она се рипна от местото си и се стръча къде ньего със зачръвена физиономеа.

– Не, ма, кой ти е казвал, че си грозна, ма! – Витали не помръдна от местото си и само я изгледа авторитетно, така че она се усети и си се връна на столо си.

– Много ора! Много ора са ми казвали!

– Не е въпросо дали си грозна или не си. – Парената въшка притежаваше вроден психологически усет, та стана и сложи ръка на рамото й – Ти, мойто момиче, девствена ли си?

– Не съм… – отвръна она след извесну колеабние.

– Братан изфръгал ли се е у тебе, преди конкретнио казус?

– Не е. Само връз мене, он винаги ме е вардил.

– Добре. Отбелезваме го у протоколо. – Парената въшка записа нещо на листо.

– Не е за тва приказката! – Денка порумене – Оня ме изнасили и те тва си е!

– Добре… – Витали се връна на местото си и пак напюнчи химикало – Пишеме, че те е изнасилил къде дванаесе. Между другото, я ше съм пръвио свидетел у съдо, че Чворо е бил на друго место по тва време. Да си знааш. Къде те еба?

– Насегде, ама най-много отзаде.

– Не, ма, Денке, ти верно ше излееш много проста, кък викат ората. – полицаю беше личнус със силно изявен такт, ама човек тръпи, тръпи, па му дойде до гуша – Не у коя дупка, а къде? На кое место? У коя меснус? Зади егреко ли, на Василино бранище ли, у Севдино гарище ли?

– Кък бе!? – стресна се она – Оно е ясно, че у тех ми го тури!

– Добре, Денке, у тех къде? – записа господин полицай.

– Нали ти викам, че отзаде най-много бе, чичо Витали!

– Чеки да ти обясним пак, момичето ми. – он си дигна очилата на челото – Става въпрос не къде те е онодил, а у коя стаа те е шибнал.

– На вторио етаж, у долната соба. – беше категорично безапелационна Мандрамуняко – Първо там, а после се повторихме у куфнята. Накраю пробва и у летната куфня, ама нещо не можех да му го дигнем.

– А ти ую ли ми диреше там?

– Не, бе! Отидох да видим Юбица!

– Ю-б-и-ц-а… – записа полицаю – И по кое време тва?

– Негде малко преди ракийно… – закръши пръсти Денка.

– Сериозно!? – тропна по бюрото он и метна химикалката у свет бели – Не беше ли полунощ!?

– Е, я… Не помним баш…

– Светло ли беше или тевница?

– Па, не знам…

– Значи, Братан Стоименов е осъществил полови актове с тебе, ама ти не помниш баш кога, така ли?

– Ми, кво, изпаднала съм у неква стокхолмска синдромация, мое и да съм се влюбила у ньего. – изгледа го кръвнишката она и стана от местото си за пореден път – И я съм жена, и я имам чуства.

– Тва за вюбваньето на Денка у Братан сички го знаеме. Целото поречие даже. Присира ни се от ньего. Вие сте бетер Отело и Дездемона, да ви еба. А сега да земеш да ми не вреш тия цомбарляци у физиономията, оти, ако те види мойта, само на жени ше станеш! – Витали Парената въшка смачка листо у десната си шака и зафръли и ньего негде си – Айде да си одиме, че си имам работа по дворо.

– Я ше ви помогнем с грозгьето, нашто нищо не роди таа годин, ама да знаеш, че тоа, Братан е голема гад! И ебе къде кво дофане.

– Ше го имам предвид. – Витали Парената въшка се изпраи от местото си и по стар навик се огащи, кък си му е редо – И те еба, така ли?

– Да!

– Насила ли беше, моме, или ми тръкаш времето?

– Насила! – отвръна със спаднали гуми Мандрамуняко.

– Тоест, не те е питал дали сакаш?

– Да! – она тука усети шансо си да се прегрупира.

– А, кога ти посегна, ти кво?

– Не ми е посегал, я го цукнах по образо и му казах, че сестра му е случила на мъж у къщата.

– Айде да одиме да береме лозето, кво ше каеш? – потупа я по рамото Витали – Че оно ше земе да се стевни вече.

– Айде, щом си казал…

– Има ли изнасилванье?

– Е, я си мислим, че требва да си наясно, че Братан е зла гад и да го следиш поди око, чичо Витали.

– Знам я, ама ми не е само он на главата, момиче. Не ми е само он на главата. – изсумте полицаю – Те виж, днеска ти зе, та се домъкна при мене. Дреите ми иде да си скинем…


Ако още не сте чели трилогията на Стоян Николов-Торлака, мое да си поръчате „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com


Aко па трилогията я знаете наизуст, ама сте опущили некой от разказете с героите й, те ги тия от тех, къде Торлако е написал на моменто:

Братан Чворо и внезапните обрати на съдбата

Благо Придирчивио ше се развежда

Бистра Ристо Ботевата и ретрограднио Меркурий

Португалската връзка на Биби Цветнио

Син камик си требва за домато

Щом така е станало, така е требвало да стане

Баба Гина Чвръстата

Тумбак Пепеив и президентшата

снимка BGNES

– Айде, стига си дремал бе, тия мачове нема да избегат! Имаш повикване от най-високо ниво!

– Телефоньо ми не е звънел ма, ше те ебем у невестулката нещастна! – издуднях, ама ми се отще да догледам поредната футболна драма. Бех играл единица с два лева, а мачо привръшваше. Осемдесе и шеста минута нула на три.

– Чети тука, президентшата ти е писала – невестулкята дигна опаша и се стръча къде вратата, па почна да гребаска по ньеа.

– Президентшата!? – оттласнах се от кревато и се засилих къде лаптопо на изплащанье, къде седеше отворен на масата.

– Да, другарката Радева. Айде, отвори ми сега да излезнем, че ше се изпущим тука бе, ти никогиж ли не си имал домашен любимец, да те еба у шашкънино!?

– Не съм, верно е… – стръчах се да натиснем бравата и после се врънах на компютъро. Вълнуващо ми беше. Самата президентша, а за втори ден само бех пророк. Официално поне. И она не беше от много по-длъго президентша, ама действаше с размах, което ме задлъжаваше по некъв начин да поемем високата топка. А те я те и ньеа, високата топка:

Здравей, Жукръц, единствени пророче на Тумбак Пепеив!*

Заведох 6-годишния ни котарак Чарли на ветеринар – рутинната процедура против бълхи и кърлежи. И така, съвсем между другото, докторът ме попита искам ли да го изследвам за котешки СПИН. Шах с пешката! Даже не ми е минавало през ум, че това заболяване съществува при котките. Попитах: И, ако резултатът е положителен, какво правим? Отговорът беше: Нищо, просто си знаете. Не се лекува! Продължих с въпроса: Заразен ли е за хора, за кучета? Не – отговори симпатичният доктор – Предава се по полов път, само при котките.

Някак асоциативно се присетих за Прайда и се помолих вътрешно дано участниците се сетят, ей така, между другото, да проведат една ограмотяваща, с елементи на превантивност кампания за ХИВ/СПИН/Серопозитивни, дори и само с листовки. Не за друго, а защото статистиката за 2016 година показва, че пътят на инфектиране с ХИВ/СПИН е „39% от новите случаи са се заразили при хетеросексуален контакт, 49% – при хомосексуален контакт, а 12% – при инжекционна употреба на наркотици”. А прайдът ще го видят много младежи, девойки и невръстни деца.

Като споменах невръстни деца и се сетих за оня виц с Холмс и Уотсън: – Какъв е този шум на улицата, Джон? – Гей парад, сър. – И какво искат? – Еднополова любов, сър? – И кой им забранява, Джон? – Никой, сър! – Тогава защо крещят? Отговора го знаете.

Представете си, ако е проведен между майка и невръстното й дете… Всъщност Прайдът за мен иде да покаже, че тези хора искат да изразят своята смелост, и гордост дори, за различност. Достойно за уважение! Смели, разчупващи стереотипа, шарени и весели, минали по един или друг начин под дъгата. Имам доста такива приятели и сме в много добри отношения, с взаимно уважение едни към други. Всеки има право на свой избор. Стига да не пречи на останалите. Думата ми не е против хомосексуалните, бисексуални, трансджендър и другите производни. А за претенцията им за различност. Мили прайдващи, моля ви, не подминавайте факта, че всички сме различни. Независимо дали сме хетеро или хомо ориентирани. ДНК-то е еднакво само при еднояйчните близнаци, но дори там в някои случаи има пробойни. Във вените на всеки от нас тече код, различен от този на ближния ни. Уважавам Ви, но не преигравайте, моля! Никой нищо не Ви е забранил! Вие сте толкова дискриминирани, колкото българския пенсионер, например. Колкото многодетните майки. Колкото хетеро-ориентираните хора дори. (Що не организираме прайд на хетеросексуалните, м?!) Ако истински желаете да бъдете полезни в обществото, следващият път, освен розови помпони на барабаните си, направете информационни листовки за превенция от ХИВ/СПИН, за рисковите групи, за статистиката в страната и света. Просто давам идея, за да е по-смислено за всички, някак. Да, животът е прекалено кратък, за да бъде вземан насериозно. Но след нас идват поколения, които ние трябва да възпитаме, да информираме, за да не правят своя избор на сляпо.

П.С. Всъщност, чудя се, дали Вие, апелиращите за толерантност и признание, осъзнахте поне за миг, че денят на Вашия прайд трябваше да е ден за траур, за смирение и покаяние. Защото военен загина в мирно време. И се сля с дъгата (Вашия обетован символ). Трагедия, която пълни сърцата ни със скръб и много, много гняв! Сега е време, мисля, да сме повече българи, отколкото широко скроени космополити. Нищо лично!“.

– Я тука немам никаква идея кво да отговорим, та да е поне малко уважително. – рекох на невестулкята, коги се връна, доволно сумтеща, че се е облекчила.

– Пиши ти, пиши, от Тумбак Пепеив ше ти насочва ръките, само ги тури нади клавиатурата. Я мислим да подремнем, че нещо не спах добре нощеска.

Додек да се усетим, она се беше шмугнала поди завивката ми и те така те.

– Мама ти да еба, пор с пор!

– Нема да ме псуваш, оти набръже ше ти организирам един ден на траур и на тебе ей, тъпанар! Сега пиши и не тропай толко по клавиатурата, оти ше я строшиш, а лаптопо е на изплащанье!

Щеше ми се да зеем една точилка и да я прекинем от бой кък си е поди завивката, ама знаех, че она предугажда мислите ми некък, та въздъънах и турих ръце нади клавиатурата. Те кво излезна:

„Уважаема госпожо президентша, извинете ме, ако съм прекалено фамилиарен, но възнамеряват да ви наричам Деса, както сте позната в общественото пространство.

Вие сте поредното доказателство за правотата на един от изконните постулати на Тумбак Пепеив, който гласи „Женски мозък не е мозък“. Сичко добре, горе-доле сте налучкала тоньо. Приятели гейчета имате, не знам кво си, звучи некък толерантно, ама пак си е тъпо и те тва си е!

На „симпатичния“ ветеринар на мачоко ви му кажете, че не му прави чест да се пробва да изкара Чарли болен от некви кретении, само и само да ви накара да идете у лаборатория и да кихнете още некой друг лев. И не давайте съвети на гейовете кви листовки да разнасат. Разнасайте ги вие с мъжо ви, се пак сте представители (или поне он, макар че вие плямпате за щело и не щело повече от ньего) на една уважавана дръжавна институция, тоест, едете лебо на народо. Така че като сте се сетили, че има нужда от превенция срещу ХИВ/СПИН айде, успех у разнасаньето на листовки. Викайте, ше помагам, ама не карайте хомотата да се занимават с неща, къде са ви влезнали у канчето и си мислите, че на некой му пука кво мислите за тех.

Парад на хетеросексуалните щела да праи, м? Нещата не са добре у главата, м? Паради праат малцинствата. За щастие на некои ора хомотата още са малцинство. Тва се организира, та да се заяви пред свето „И назе ни има, различни сме, ама сме ора като вазе и не праиме на никой нищо лошо!“. А вие кво ше заявите, като ни сберете назе, хетерото? „Таа седмица правих три пъти омлет, а мъжо ми излаза два пъти с приятеле да пие бира.“ М? Тва ние много добре го знаеме, макар и ни вие да готвите, ни мъжо ви да оди навам-натам, ама кък и да е. Примерно казвам, оти имам предвид, че е тъпо, скучно и банално да праиме парад за нещо, къде е характерно за преобладаващата част от населението. Казва го Тумбак Пепеив, я съм само проводник на всевишната му мъдрус.

И последно, че ми писна да пишем: сичко горе-доле се тръпи, ама тва за пилотчето счупи тъпомера! Ден на траур беше, да. Щото сички институции не си свръшиха работата и един пилот загина у опит да спаси други животи и купчината ламарина, къде Банкенския изумруд я сравнява с коледните надбавки на пенсионерете. Малоумни и нагли сте свите, честно! Като беше ден на траур, вие с мъжо ти оти не отидохте на погребението, нали и он е пилот? Уя ли ми дръжахте?

Тумбак Пепеив каза да не беснеем, оти я палим лесно и он си ме знаа. Каза дословно „Жукръц, мой единствени пророко, речи ѝ на таа още един път „Женски мозък не е мозък“, ако не е сфанала и се маиняй от тоа компютър, че ти изтекоа очите!“.

– Ела виж кво съм й написал! – подвикнах на невестулката, къде нещо ровеше из калидоро.

– Пращай го, она и без тва не ти е писала мейл, я ѝ копирах от Клюкарнико, от личната й стена и ти го пратих, та да й пишеш.

– Що си го напраила, ма!?

– Тумбак Пепеив така повели – каза она и се подаде с омазана у маргарин муцуна. – Ние не моеме да му противоречиме, нали така?

Пак рекох да я ритнем, ама се сетих, че нема смисъл и си седнах на гъзо, па натиснах копчето за пращанье.

 

*Изявлението на Президентшата е реално и публикувано на стената й във фейсбук. Плод на художествена измислица е само обръщението към Тумбак Пепеив.


Книгите на Стоян Николов-Торлака „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение на фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Свещенодействее нумбер ту

Жукръц

Мое и да помните Тумбак Пепеив и единственио му пророк.
Въпроснио пророк получи пръвото си запитване от човек на следващата дзаран, след като се запозна с онаа откачена невестулкя. На мейло на сайто го получи. Цитирам дословно, та да не стане некоа грешка:

„Драги пророк или къв си там, ебем ли ти макята.
Питах и патриархо, питах и папата, питах и ходжата, само арменскио поп къде не съм питал.
Накратко да разкаем. Мойта убавица не ще, не че не мое, а не ще на две кучета леб да раздели. И с добро пробвах, и с лошо пробвах, и условеа й осигурих, и виках, и троших, и се пробвах да я „мотивирам“, кък се казува по модерному… Не и не…
Видех, че нема да се преборим и й викам да си седи дом и поне да се занимава с къшните задлъженеа, като е неуметна за друго. Прибирам се прибит на каменар, а оно тук паужина, там смачкана носна кръпечка, на трето место остаена използвана превръзка, а за салата и сипана ракия да не приказваме дали са ми турени…
Накратко, че не съм много по писаньето: Таа е на път да ми стръка живото, верно ти каем, пророк ли си, къв ли си там, ебал съм те… Иде ми да си скинем дреите от ньеа! Бахти смрада негоден! Иначе е убава и си я обичам, та знаа ли се. Верно, и я съм си пустиняк, понапием се понекогиж, псувам, фръгам, попосегнем с опакото на ръката, ама като цело се дръжим прилично с ньеа и не съм и у липса, а у полза. А тва за ньеа не важи, ама ич.
Да, обаче оно не е жена, да те почита. Оно сака да се надбори с тебе. Ако й каам, че ми е по-сгодно гумениците ми да са от левата стрън на калидоро, она ше ги тури отдесно. Ако си ги врънем отлево и й повторим като човек, че тва са моите гуменици, моите крака, мою калидор и сакам да си ги намирам там, къде съм им измислил место, она ше ми дигне скандал, че съм дребнав и нищо толко не е станало. А паужините си висат по таваньо, дечоро не е зет от децката никогиж навреме, па камо ли да е заведен навреме, а у назе положенеето винаги е военно, оти яденьето се готви у последнио момент, а дреите от врълината се фръгат на столо, а от столо – на кревато, от кревато – на другио креват, а там се сплащат след ден-два и се разпределят по чекмеджетата.
У закюченее, да ти не досадиням – я съм човек като човек, грехове да дириш при мене, ше намериш колко ти душа сака. Ама тва е гад, бе! Оно зарди нищо го праи, само да ми се качи на главата и да се надборва с мене за едното нищо.
Ебем ли те пророк ли си, не си ли, ама ако ми помогнеш да настане мир у назе, ше ти изпратим триесе и шес лева, пет кила скоросмрътница у плетена дамаджана и две кила магарешки суджук у свинско чирво (измито у кипела вода).
Със здраве, па и курва една свирка да ти напраи ше ти платим, само да се отъвнем от таа гад!
Я си я обичам, ама не мом да я траем. Ако малко само се подобри ситуацеата, бих изкарал с ньеа и ядо години, ама оно е като коза у чуждо лозе – беги го изкарай, ако моеш…
Телефоньо ми е нула, три осмици, двеста седемдесе и осам, шеснаесе, педесе и две, триста и тринаесе. Тва ти го казвам, оти си не влазам често у мейло и, ако има нещо спешно, да се свръжеме.
Помогни, че макята си е ебало! Я не знаах, че така ше стане, коги я зимах, ама кой си е избрал жена по убус, се тегло е теглил…
Айде, че требва да ринем на кравите!“

Отговоро на пророко – ютре. Требва да се дръжи на положенее.

– – –

– Кък спа, окапяк?

– Кво!? – разврътех глава навам-натам връз озявето и, щом въздъънах, усетих, че не съм си мил зъбите сношка.

– Сънува ли нещо? – невестулкята се беше сгушила у една крошня и ме гледаше дружелюбно.

– Некъв идиот ми приказваше… – отврънах и пристъпих, та да си изплакнем очите.

– Не е ти приказвал, писал ти е. – рече она и се шмугна покрай мене през вратата.

– Е, верно, у съньо ми беше на ратия, амбалажна ратия, тва, посленеето му, май се викаше. – мале, колко гурели бех натрупал у наличнус. Секи път, като препием, на заранта се събуждам така.

– Ти мое да си сънувал, че е на ратия, ама ти е на сайто. – онаа гад се дръжеше толко кротко, а я още не моех да повервам, че изобщо е у нас. Луда работа, кво да ви каем – Ела да видиш на лаптопо.

– Я немам лаптоп! – избръсах се у кръпчето, ама оно така смръдеше на мъхъл, че нема накъде. Требваше да го сменим. Ако некой друг го не смени – Тури друга кръпа за бръсанье, нали си си ми съжител!

– Еби си пичката мила майчина, я съм домашен любимец и сакам да те напраим богат и известен, та да живеем у разкош, не е ми зарди тебе.

– Ти ше излееш неква никва гад! – въздъънах – Като Мачката у гумени ботуше…

– Котаракът в чизми ли имаш предвид? – она помаана с опашка нетръпеливо. Пойдох по ньеа.

Коги влезнааме у стаата, видех за кво приказва.

– Те го те на масата.

– Отдека го довлече!? – връз мушамата седеше един разтворен лаптоп, верно. Сив металик, та проблесваше на слънцето некък примамливо.

– Зех го на промоция, нема да го мислиш. – кимна с лапичка она – Осен тва е и на изплащанье, така че за дванаесе месеца по педесе лева нема да обеднееш.

– Ама ти откачена ли си, ма!? – извиках – Я немам пари за цигари, таа лаптоп на изплащанье ше купува!

– Приеми го като инвестиция, ше си ги врънеме за нула време, малоумници колко сакаш.

– Що ти не приемеш тоа крак у главата!? – изревах с плъно гръло и замаанах, ама ритнико ми пак мина през нищото.

– Скинат ти е чорапо. – рече она спокойно и покатери длъгото си, чвръсто и почти бежаво тело, по заднио крак на столо и се метна на масата – Палецо ти, тоа, посинелио от нощесната среща с камико, е напраил картофче.

– Кво е тва, ма? – погледнах надоле. Верно. Чорапо ми се беше скинал и връхо на палецо ми се подаваше из ньего пристегнат от ръбовете на дупката, баш се едно картоф за саденье.

– Твойто не е компир, а е синь домат* на цвет. – она се намести до лаптопо – Предупредих те за камико. И сайт съм ти направила, де, виж.

– Е, он екрано е чрън-котлен!

– Мръдни мишката, ше светне.

– Къде виде мишка, ма! Мачоко ги изеде и разгони! – рипнах от столо и се заоглеждах на сички стръни я.

– Те таа хуйня преди очите ти, тъпако неандерталски!

Бутнах онова пласмасовото и екрано верно светна.

– Безжична е. – пофали се невестулкята.

– Кво?

– Нема кабел.

– Она, че кабел нема, нема, ама тука що пише нещо, къде не мом да го разберем…

– Жукръц пише, коя буква не знаеш?

– Свите ги знам, ама не мом да разберем кво е тва Жукръц.

– Ти си Жукръц, кой да е?

Усетих кък изтръпвам зади ушите. Едно е да си приказваш с невестулкя на пияно, друго е да го праиш дзаран, коги ти е зела лаптоп на изплашанье, напраила ти е сайт и ти вика, че ти си некой си Жукръц.

– Ти се не събуди кога требваше, и я реших, че се налага да зеем крути мерки. – она кимна с острата си муцунка къде лаптопо – Не си сънувал. Цъкни там и ше видиш писмото от пръвио последовател на култа къде Тумбак Пепеив.

Цъкнах, кво да праим.

– Ама оно е същото като тва, къде ти казах, че сънувах!

– Видиш ли, че имаш специални дарби, Жукръц, пророко на Тумбак Пепеив!? – подскочи от масата она с такава пръгавина, че падна чък връз кревато, мушна се поди одеялото и изскумръча с тънкио си гласец – Остаям те да отговориш на въпросо на нашио човек, а я ше дремнем, че интернето не беше добър и съм се мъчила камара време, додек ти напраим сайт, Жукръц. Като се дигнем, да си ми направил една попара с вино, че макье ти ебавам и баща ти ставам, да знаеш, ей!

– Ти кой ше псуваш, ма! – рипнах се от местото си, ама пак седнах. От опит вече знаех, че и да пробвам да я ритнем, нема да се получи.

– Тебе! – чу се изпод завивката – Айде, пиши там и мирвай, оти ми се спи, та две не видим!

– Кък да пишем, като не знам кък да му отврънем на тоа човечец, завалията!?

– Тумбак Пепеив ше те води у тва богоугодно, тоест, немуугодно, начинанее. И пръстите ти ше тръчат по клавиатурата, нищо, че си като фанат от гората Маугли.

И оно верно…

Само се допрех до клавиатурата и пръстите ми самички почнаа да тръчат по ньеа. Те кво написах:

„Драги spas64_supergadje, виж кво шти каем сега, да те еба у гърълъмбела!

Ти мое и макье си да си питал, ама тва нема да помогне. Ни патриарх, ни папа, ходжа, арменски поп, па даже и я, не моеме да помогнеме, коги човек е болен с главата. Нема кво да ми се сръдиш, Тумбак Пепеив е древно божество с утвръден морал и е наплъно наясно кви малоумщини дрънкаш, без грам да се замисляш за изначалните неща у сичкото тва взаимоотношенее между тебе и онодваната от тебе госпожа. Сега слушай ква е справедливата му воля.

Викаш, че жена ти не мое да раздели на две кучета леб. Е, добре… Къде е драмата? Дръж си едно куче и я карай да му фръли целио леб на ньего, клембар! Ти ше каеш, че си имал предвид друго, ама и Тумбак Пепеив има предвид друго. Ако си се оженил за некоя, къде мое да иде до лебарницата и да разнесе на сички бабички у селото лебо, добре, случил си. Ако не си, пак си случил, ама като макя с кьорав син.

Макята не мое да си избере къв да й е сино, а ти си си избирал женуту, така че не знам знакво се оплакваш. Чул ли си за бракоразводни дела? Отодиш, даваш некви левове на адвокато и на съдията, разбираш се с твойта, че е по взаимно съгласее и си готов, ква ти е драмата? Тумбак Пепеив у такива работи се не бръка. Он не пречи на свободната воля на ората. Не е като некои божества, дека пророците им ше ти каат, че не мое да се развеждаш, оти брако бил свещен. Нема такова нещо. Ако мислиш, че си сбръкал, маиняй я и тва е!

Тумбак Пепеив обаче сака не да ти даде съвет, а да те наведе на повод за размишленеа, оти му се видиш много тъпо парче, чесну. За превръзки, кръпечки, салати и сипани ракии думаш. А, и за несгънато пранье. Е, добре, ти си знааш. Само че се замисли, ако твойта жена иде на госкье при макье си примерно, кво ше е у вазе, тъпанарино!?

Ако е за един ден да отсъства, нема да мое да се влезне само у куфнята. За една недея ше наплъниш половината къща с усрани гащи и усмръдели се на умрел пор чорапи, а за месец паужините ше са повече от космите на главата ти. Замисли се малко с таа проста тиква твойта – прибираш се прибит като каменар и ти се види, че она не е свръшила нищо. Она па не е видела ти кък си се прибил като каменар и не знаа кво ти е.

Ти наясно ли си че, ако изплакнеш една чиния и с метлата с длъгата дръжка маанеш поне една паужина, она ем ше се засрами, ем ше ти е благодарна, че си показал отношенее и на другио ден ше имаш не само салата, а и салата от свежи домати, не само ракия сипана, а и изстудена на мрътъв кокай ракия на масата?

Они жените са така. Не им требва много. Като мининки кутрета са. Ако ги нариташ и нги дуднеш, се ежат и те апат за крачоло. Ако ги погалиш, ше ти се мотат из краката и ше те обгрижват додек са живи.

Като казах за погалванье и Тумбак Пепеив ми фръли мисъл свише. Ръб, ти откоги не си я мандръсал? Ама не да се събудиш с надръвената миничка пишка, да подигнеш ношницата и да ѝ сумтиш у врато дванаесе секунди, па после да се отпущиш запъхтен по гръбина, а да я погалиш, цукнеш, па не дай си Боже и един език да й теглиш, преди да изсипеш семето си у нея за едно киханье време?

Да познаам ли? Тва ти се случава един път на високосна. Лъжем или не лъжем?

С жените е много просто. Они разчитат на тия два пръста опикано месо, та да си намерат некой къде малко от малко да се дръжи като ората с тех. Дълбоко у главите си знаат, че има къде три милиарда пъти по два пръста опикано месо на тоа свет, а и не малка част от мъжете си падат по манафски истории, затва са склонни да преглъщат много, та да ребриш баш тех. Ти викаш, че имаш работа, дом, тва-онова. Значи си горе-доле добра партия за жена ти. Ама Тумбак Пепепив вика, че си темерут и ботор, та затва не ти се получава. С жена моеш да сбръкаш у две посоки. Или да не й показваш, поне отгоре-отгоре, че ти пука за ньеа, или да й дадеш да ти се качи на главата, оти они, като усетат, че си мек, вътрешни спирачки немат. Сакам да каем, че е убаво да не пущаш махалото да се засили ни у едната, ни у другата посока. Иначе се еби у артисто!

Иначе убаво праиш, че връгаш, викаш и трошиш от време на време. Жените, като забраат къде им е местото у семейната йерархеа, и почват да сакат да се преборат с мъжете си. По-добре да викаш и да трошиш чинии, отколко да й наплъниш канчето с песници, у тва спор нема. Що се отнаса до гумениците ти, таа кауза е загубена, от сега да ти каем. Никогиж нема да ги тура къде сакаш. Ни па нещо друго ше тура къде сакаш. Ти мининки деца видвал ли си? Они сакат да напраат сичко възможно, само и само да те изкарат от равновесее. И жените са така, ама ни децата, ни жените го разбират. Дръпат ти вниманеето по тоа начин, па и праат мининко бунтче, та да видат дали моеш да им се наложиш. На тех им требва ядосан баща или мъж, а не путка заспала, къде да си намери клапавците къде сака, да си ги обуе и да е доволен от живото.

И я да ти каем у заключенее, кък ти на мене – курвата, къде ме каниш с ньея, ти я не щем. Я съм пророк на единственио истинен бог и немам време да се изпикам от ебанье. Плъно е с поклоннички, къде не само свирки, а сичко праат, така че не съм опрел до тва. Мерси, се пак. Скоросмрътницата и суджуко нема да ги откажем обаче, Тумбак Пепеив не забранева подобни консумативи. Напротив, консумираньето нги според ньего, а и според мене, помага да се избистри съзнанеето и да получиш просветленее, да те еба.

Пробвай кво ти казах и, ако има файда, след две седмици ми ги пущи на долепосоченио адрес, тъпанар ли си, къв ли си, да те заеба!

Благословен да си и там кво сакаш!

Послепис: Абе, жмуйо, чекай, че сега се сетих. Ти нали викаш, че жена ти е убава. С безкрайната си доброта Тумбак Пепеив ти верва. И само сака да те пита, куробради, ти знааш ли колко народ на тоа свет ебе ебати уръпяците, и у тех пак има паужини?! Айе, бегай, мъйняй се, че като земем едно дръво…!“

 

*Синь домат – патладжан


Ако сте пропущили, те го и Свещенодействее нумбер уан


Поредицата на Стоян Николов-Торлака „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бдъе…“ можете да поръчате на фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com

Кнежанскио благородник

– Моеш ли да ми фрълиш некви левове? – има некои ора, къде знаеш, че и гъз ше дадат за тебе, къде се вика.

– Ако ми се довлечеш на крак, мом да ти ги дадем. – изгрома гласо му като суо вековно дръво, прекръшено от гръмотевица. – Да ти ги донесем, нема кък да стане, що утре съм на работа, братле. Требва да станем рано, а като се сбереме никогиж не ми се получава така, знааш що.

– И ти знааш, сътвер негоден! – засмех се я.

– Колко да ти приготвим?

– Колко моеш повече, не ми излезнаха залозете, ония педераси изравниа у деведесе и петата минута.

– Свлачай се къде центъро!

– Да ебем тия рейсове, да ебем я!

– Нема други, чекам те на спирката, куре. – засме се он, ама след известно време, оти требваше да си запали цигарата. У телефонната слушалка се чу неколкократно цъканье и после рев на див звер – Маменцето ти ше ебем и запалчица недъгава!

– Да ти купим една пакла кибрите по пъто? Или мокри кърпички? Или сухи кърпички? Или тоалетна ратия, клечки за уши, за зъби… Кво ти требва, помниш ли кък ми поарчи последните пари за седмицата, като бехме последен курс студенти? – подложих на ядо му. Ние така обичахме. На бъзик, ама да се изрежеме взаимно през бъбрецете. Така се и обичахме. Верно се обичахме и бехме ръка да си отрежеме един за друг. Минало-заминало.

– Сакаш ли да се праим, че не съм те видвал през живото си? – изруча он. Постно. Очеквах повече.

– След къде час, че сега е недя и рейсовете идат от дъж на ветър.

– Час, час, цъкни по телефоньо, като наближиш.

– – –

– Кво праиш бе, сбръканяк!? – винаги съм се чувствал като се едно верно брат ми е. Длъг като врълина, над и деведесе, глава нади мене. Чрън като арапин, с вечно набола гъста брада, мъж като уруглица. Коги се ухилеше насреща ми, физиономеата му беше толко искрено разтегната, че очите му, с цвет на маслини, се притвараа и ставаа като тесни процепи, откъде на талази струеше светлина.

– Идем да ти скръшим врато, ръб недоклатен! – отврънах и се потупааме кък си му е редо по гръбините. Ората покрай назе ни изгледаа, се едно сме улави, оти и двамата бехме мечки, къде знаат и кво е да мъкнеш камънье, и кво е да цепиш по десетина кубика дръва на ден, а и кък чаша се надига от правилната стрън.

– А да пиеме по една бира преди тва. – отпущиаме се дипломатично по крачка назаде и он си тури слънчевите цайси. Кък винаги, я моите си ги бех забраил дом.

– Бира не пием, да те заебем, знааш!

– Да, у Балканьо сте ракиджии, чул съм го тва толко пъти, че ми иде да си скинем дреите!

– Като си го чул, да го беше запомнил, поянец с поянец!

– Сакам да си купим нож. – темата често се сменуваше без никво предупрежденее. Така е между ора, дека са толко близки и са изели кило сол заедно, та моат да се разбират от половин приказка – Тука има едно цигане на пазаро, ама нещо не знам баш кой е убав, оти…

– Оти си шашав! – шибнах го по рамото през смех – Къв нож сакаш, я от такива работи разбирам или поне така си мислим.

– Къв… Ебем ли го къв… Те така, като одим по Балканьо и да мом да закоям нещо, ако нещо стане…

– Нещо, ако нещо стане… Добър си, спор нема. Па и по Балканьо си се засилил да одиш, та те нема никъде! – въздъънах важно, ама таа игра си беше до време, не моеше да се лиготиме цел ден. Писва – Води ме при цигането.

– – –

– Тоа ми се види като за тебе. – без да питам бръщолевещио некви фалби за стоката си възчрън циганин, фанах една дебела стомана с дръвена дръжка. Лъщеше меко и светлосиво на обедното слънце и тегнеше у ръката. Немаше кък да е иначе с тия три милиметра дебелина и триесе сантима длъжина.

– Дръжката кък е?

– Дръжката е добре. – отврънах, загледан като омагьосан у ножо. Идеално ми се фащаше у дланта проклетата дръжка. Като стиснех пръсти, се едно беше част от телото ми – И железото си го бива.

– Макя, бив си го! – възпротиви се он.

– Дай си ръката!

Он подаде отворена длан у очекванье да му връчим сечивото, къде си беше направо оръжие и половина.

– Обръни си косматата предмишница с кокалчетата на дланта нагоре, да те заеба! – с периферното зрение видех, че цигането връти очи навам-натам и не знае накъде да фане. Колко откачени сме били шом и ньего уплашиаме… Мани!

Он ме послуша, а я плавно допрех наклоненото на къде шеесе градуса острие на средата на предмишницата му и с лек натиск дръпнах надоле.

– Кво праиш бе, ти ми обръсна ръката!

– Ти кажи кво мислиш за стоманата, они косморляцете ти ше порастат. – редко съм бил у по-триумфално настроенее.

– Ако ми го дадеш за осемнаесе, ше го зеем! – наведе се он нади циганино с целио си метър и деведесе и сто и горница кила.

– Пише дваесе, за дваесе го давам… – сви се оня у ъгъло на сергията си. само да е по-далек от назе.

– Деветнаесе? – тва ич не беше въпрос. Представлеваше чиста заповед.

– Е, добре… – цигането немаше възраженеа, поне не вербални.

– Те ти! – Пешо му фръли банкнота от дваесе лева между разните косери, тесли, косила и чукове.

– Чакай да потърся един лев, че не знам дали имам да ти върна, бате. – оня почти скимтеше, смазан от достолепното присъствие на приятеля ми.

– Стига бе, сега за един лев ли ше се циганявиме!? – отвръна он и се засме на глас. Насецкано, ама високо до небото. Я му подадох ножо с дръжката напред.

Он се обръна и пойде изпъчен като фазан у разплод. Я бръже зех ония дваесе лева и метнах на циганино други дваесе, от тия, къде Пешо ми беше дал назаем с деликатно и мълчаливо  движенее преди неколко минути. После го настигнах на бръз ход и мушнах неговите пари у джобо му.

– Нож се не подарева, иначе е на лошо, нема да се погледнеме. – рече он на спирката и извади некви стотинки от джобо си – Дай ръка!

Подадох у шака свита длан. Он изсипа.

– Ше ти врънем парите другата седмица. – рекох на каченье у рейсо.

– Нема закво да ми го казваш. Така сме правили от кво се помниме, така ше е и занапред. Днеска я на тебе, утре – ти на мене. Затва сме бракя.

Вратата се затвори между лицата ни. Не знаех, че тва ньеговото „занапред“ ше е още едно-две виждания у София, ньегово гостуванье у Търново по повод годишнина от завръшваньето на филосовскио нги випуск, един път, коги у една страшна жега минахме през Кнежа на път за Северозападнио Балкань, та изкарахме два-три безгрижни и щастливи дена у разходки и кръшенье на млечни кулени… Не знаех, че тогива, коги снего ме затрупа на път за пръвото ми представяне у Бела Слатина, и се наложи да отседнем у тех у Кнежа, ше ни е предпоследното вижданье.

Ако щете ми вервайте, ама знаех, че онова, следващото, у едно напекло като огиньо на адо лето, ни е последното. Не, не знаех, просто усещах, че нещо гадно ше се случи. Ама не гадно като гадно, а смразяващо кръвта.

Коги на двайсе и девети декември миналата годин, у един студен, мъглив и сивоснежен ден, телефоньо ми звънна, ме беше налегнала същата тъга. Въпреки, че на дисплея изписа името му, знаех, че не е он. И сълзите ми потекоха още преди да дигнем.

Brotherhood of stone и дано душата ти е добре там, където е!

Черпим с „Една песен, къде един пее на една скала“. Требваше да си го изкарам от душата, Петре, прощавай ме, ако има нещо, братчето ми!

Данчо миничката Муфтечка

„Май ше ни бъде…“, Глава дваесе и пръва

– Тва вече требва да е макье ти! – зафъфля Свилко, оти устата му беше плъна с паприкаш – Я беги да видиш!
Ич и не очеквайте от мининкио пишлегар неква умилителна сцена на синовна обич и тем подобни отживелици. Он се беше одзерепил у телевизоро и гледаше некво детско за един квадратен жлът сюнгер, къде си му беше юбим от кво одеше прав поди масата, и ако ви каем, че му се дигаше от дивано, жестоко ше ви излъжем. Само успе да изсумти недоволно:

– Нищо не се чуе…

– Данчо! – баща му така наплатиса масата, че чиникята му чък подрипи, а вилицата изтропа на душемето – Броим до три и сакам да видим кък гръбината ти завива на къде калидоро! У противен сючай ше се рипнем и ше ти отпорим ушите! Бре, неразбрано дете, бе! Кво и да му каеш, оно се ше ти отвръне, оти си знае ньеговата…
Свилен дудня още бая време, нищо че сино му вече беше напущил помещенеето. Коги най-после се наприказва, отопи кво беше останало по дъното на чиникята, надигна се бавно, претръка джуки с опакото на ръкаво си и он зафана навънка. Като излазаше през вратата на къщата, колата на жена му, неква мининка, от тия новите, тамън спре от другата стрън на обрушенио път.
„Нема еднъж да не съм я надушил барем от километър. Те тва ако не е юбов, здраве му кажи!“, помисли си мъжо, па налундзи клефарете у движенее и се спущи къде вратницата. Коги я отвори, синковецо вече се беше овесил на врато на макье си и повтараше с такъв лигав гласец, та да ти се ще, като му откръшиш един зади врато, да падне чък у градината на комшиите:

– Знаеш ли колко ми беше мъчно за тебе? Кво си ми купила? Чу ли? Кво си ми купила? Кажи ми, де! Молим ти се, молим ти се, молим ти се!
Юбица се смееше, гушеше го и се врътеше у кръг, нищо че тоа ломпар, дека се беше провесил на врато й, си докарваше дваесе и неколко кила и тегнеше барем полвината на ньеа, та имаше изгледи да й прекръши гръбняко като изсъънала връшиня.

– Ей, сине майчин, я да се маиняш от жена ми, че не знам дали ме разбираш! – Свилко от родо на Муфтите откопча мининкио от врато й и го пущи на земята, без ич да му пука, че нема да си падне на ногите – Дръто магаре ми станал, ше се гуши при макье си като некое мининко бебе!
Он на ньегов си ред награби Юбица. Ама преди тва само за секундечка застана пред ньеа и я изгледа у очите. Они ласкаво го поемнаа у меките си глъбиньи. Сичко си беше кък преди. Мъжо остана доволен и, като подфана жена си през дирнико, я дигна от земята и я понесе, се едно беше седнала на столче. Она се почуства не по-тежка от перушка и пак се разкреоти, ама та да запази положенее, му рече уж сръдито:

– Абе, Свилене, ти пак ли пошешаве, бе!? Пущи ме доле, че ше си скинем убави нови дреи!
Мининкио, къде у тва време стоеше на безопасно разстоянее, с непогрешимио си инстинкт на подрастваш итрец усети, че сега е моменто да се напраи на мъж и се фръли напреде като слепец у шанец.

– Веднъга да пущиш мама, оти иначе… – он се стръча, дръпаше, буташе и пъшкаше колко мое. По едно време се увеси целио на ръката на баща си, ама файда немаше никва.

– Кво иначе, бе!? – Свилен резко се завръте, без да изпуща Юбица и докачи Данчо с едната ръка за огръйето, па отлепи и ньего от твръдата опора на земята.

– Де бе, Свилене, бе! – тоа път гласо на жена му ич не беше дружеюбен – Ше му разтегнеш и таа тениска и чък сега ше те закоям, додек спиш! Оно ми писна да му купувам дреи и вие да ги ягмосвате!
Големата Муфта пущи едновременно сино си и жена си доле и още по-едновременно ги плясна по дирниците, па се обръна къде Юбица:

– Не е мръднал!

– Вардим ти го у идеална форма, нали така ми поръча? – врътна заднико си она уж сючайно пред очите му.

– Я тва костумче довечерка ако го не напраим на пръцаяце, те па на!

– Един път нема ли да успееш да каеш нещо като ората, Свилене! – думите й мое да беха сопнати, ама не и тоньо й – Ората праат комплименте, подареват, водат на екскурзии, на рестуранте, носат вода от девет кладенци, та да спечелат дамата на сръцето си, тоа нашио само му дай да прикаа за киненье, дръпанье, клатенье и гнявенье!

– Кви подаръце, рестуранте и екскурзии? – мъжо й неусетно беше преминал у бойно настроенее – Като сакаш подарък, оди горе при онаа къща, дека фрълиаме сички пари у ньеа! Като ти се доще на ресторант, пак там, на чардако. Занасаш си едно пръче салам, бучка сиренье и порезаница леб и седаш там да вечераш на свещи! Същото важи и за екскурзеата. Иди у гостоприемницата, кък й викаш, огледай се, па белким се сетиш оти немаме пари за екскурзии!

– Ех, мамичката му да ебем! – тросна се и Юбица. Беше пребледнела от яд, ама се вардеше пред детето – За кво и да стане приказка само къде тия пари и таа гостоприемница го завръташ! Като почне да работи къщата за госкье, ше напраим сметка колко си дал, ше ти ги врънем с лихвите, а после се развеждам с тебе и тва е! Да се мирне, че ми дойде до гуша!

– На ньеа й било дошло до гуша! – Свилен вече беше запалил яката – Три недии и горница я нема дом, обрънах се на камериерка, ама на ньеа й било дошло до гуша!

– Мирвай пред мининкио, довечера ше се разпрааме! – изсъска она и на моменто смени тоньо – Айде сега да свалиме багажо и да видиме дали па верно нема нещо за тоа юнак послушен Данчо…

– Послушен бил! – избоботи Свилко – Ако требаше да получева нещо според послушанеето си, едва ли щеше да скръпи за полвин коричка леб и капачка от компот вода на день! Знаеш ли кво му е последното послушанее?

– Ако не си ми казал, нема откъде да знам… Наш Данчо още не дават по новините за ньего. – она се пробва даже да се помайтапи. Дипломацеека требва у тоа живот, не мое све да сме се на нож със сички.

– Оня день набарал боба ти Лила, додек дремала на пекята преди дома си, издебал се, откраднал й бастуня и го пререзал с ножовката колко да остане да се крепи на свети крепки.Таа па дрътофелница откъде е разбрала, че е баш он? – майчинио инстинкт заработи без грешка.

– Разбрала е, кък нема да разбере? – продлъжеваше да се пробва да е строг мъжо й, ама едвам се сдръжаше, оти го напушваше на смех – Тва диване, видиш ли го, дошло до дом и ми зело телефоньо, врънало си бастуньо на местото, па се закротило зади дръвята до шопката. Да я чека да се събуди…

– Ама виж колко сложен план е измислил нашио умник! – не може да се не възхити на мининкио социопатец макята.

– Умник е он! – Свилко извади и последната торба от багажнико – Ама, Юбице, ти камънье ли си товарила тука, ма!?

– Не се отплесвай, а ми кажи кво е станало, та да знам дали изобщо да давам подаръци на тоа разбойник! – тоньо й пак не съответстваше на строгустта на думите.

– Е, кво мое да стане? – изпъшка от теготилото Свилен и пойде къде вратничката – Нали я знаеш она ква е цоцолана, разбудила се, попротегнала се, поогледала се, па рекла да се надигне от пекята. Добре, ама като се облегнала на бастуньо и кракнала два-три пъти, он изпраскал изеднъж и се прекръшил на две.

– А боба ти Лила? – пръвоначално на Юбица й дойде да се разсмее колко мое, ама се уплаши, че дрътофелницата мое да си е строшила нещо, а на ньойньите години сека фрактура беше кажи-речи сигурен билет за гробищата.

– Боба ти Лила имала късмет, че бастуньо се прекръшил баш до песъчнико и она груанала на меко връз ньего.

– И Данчо веднъга се е стръчал, та да викне помуш, нали така? Или па е бил зел телефоньо, та да се обади! На мама детето! – она погали по рошавата глава сино си, къде стоеше до ньеа с клепнали уши.

– Обадил се е он… – издудня Свилко, коги стигна до вътрешната врата – Синковецо ич и не е зел телефоньо с таа цел. Коги боба ти Лила навирила клъки у песъчнико, он изскочил бръже от прикритеето си и я наснимал едно убаво кък се връгая като свиня у локва. И, мани другото, през целото време, додек она му се молила да й помогне, нашио убавец й се креотил у очите колко мое.

– Много е видела кво праи таа кьорава бабичка! – не се отказваше орлицата.

– Нали ти каем, че се е смел колко глас му дръжи. Чък ората са го чули, ама не са излезнали, оти били запладнили.

– Ама я й помогнах… – Данчо не смееше да земе завою, оти вътре у парцелата трудно щеше да избега, затва показа само едно око през бойдисаните у зелено железни пръчки на вратницата.

– Е, така е! Излъгах, ама ше ми простите! – Свилен остаи свите торби на масата у калидоро – Че й е помогнал, помогнал й е, ама след като й е направил четиресе и седем снимки и три клипчета по неколко минути… Не една, не две, а четиресе и седем! Праи сметка за кво става въпрос! Като го кимнем еднъж, ше му фръкне цифката чък на Горнята тутма!
На тва место от сръцераздирателнио разказ за премеждеата на боба ви Лила и ньойньио изкусен мъчител Данчо миничката Муфтечка Юбица не издръжа, стръча се къде най-близката до ньеа врата и я затръшна зади гръбо си. Отвътре на моменто се чуа задавено стенянье и некво скрибуцанье, се едно я душеа. Мининката гад усети кък се свива още по-мининкото му сръчице и се сбръзи по пътеката къде къщата, та да се извини на макье си и да нормализира ситуацеата. Немаше да му е за пръв път да й се мазни, знаеше кво се сака от ньего, та да постигне успех. У последно време на мода му беше, коги му утеснее покрай врато, да обяснева през слъзи, че вече никогиж, ама никогиж през живото си нема да праи така.
Дали обаче моете да си представите кво беше удивленеето му, коги се фръли на бравата на вратата и отвори, а вътре макье му стоеше на средата на стаата, подпрела се на масата от изнемощенее и се смееше колко мое с ръка на устата. Она цвилеше, я ви каем. Безсилна да скута веселото си настроенее от мининкио, образете й се беа зачръвили, по тех се стачаа слъзи, челото й лъщеше от пот, а очите й – от одавна фаналото паужини пръвично детско възхищенее за сека възможна щуротия на тоа свет. Колко по-голема щуротия, толко по-неподпраено възхищенее.
А сино й беше дигнал летвата високо, вервам, че тва никой нема да посмее да му отрече. Коги го виде да стои на вратата пребледнел от смущенее и трепкащ на ситно като плъй у брашно, она напраи последен опит да спре смехо си, ама резултато беше баш обратен – пръъна на нова сметка. Единственото, къде може да напраи, беше да тури и другата си шака на физиономеата, та белким я скута целата. Изподи ръките й се разнесе неистов вой, дека и най-големио психолог немаше да мое да разбере на кви емоции се длъжи. Па камо ли оня дофтур, дека ми каза, че си въобразевам, че съм майстор на перото. Я ше го издебнем и ше го прекръшнячим с четврътит колец за домати, само да разберем къде живее, да ми запомните думата!
Данчо окончателно се намери у небрано лозе и прибегна къде най-успешното си оръжее. Безотказно. Откво се помнеше. А именно – почна да циври на глас. Отначалото по-лекечко, ама коги виде, че не постига никъв ефект, си отпущи грълото като тенор от световна класа.

– Ама, мамоуууу! Она таа бабичка ме изклюкарииии! – рево му беше истински като кюлче злато от Дръжавнио резерв и изразеваше неподправената лична драма, дека кинеше сръцата на сички присъстващи подобно на женски бой по бански у кална вода – Немаше кък да остаим работите такаааа!

– За кво те издаде? – Юбица некък успе да спре смехо си поне временно и да надигне глава.

– Че оцелих петело й с прашката! – преди да лупне от масата и последнио железен аргумент у своя защита, он надигна гласецо си така, че виеньето му достигна неподозирани висоти – Освен тва таа проклета бабичка излъга, че съм го утрепал! Като умерих петело, он живе още барем два часа и чък тогива умре, оти она го тури на дръвнико и му еба макята с манарчетоооо!

– Нема да пцуйеш, че ше ти попарим устата с кипела вода! – макье му не знаеше откъде намира сила, та да се дръжи толко сериозна – Заклала го е жената, оти е видела, че нема да го бъде и не е сакала да се ягмоса месото му, келеш с келеш ниеден ти!

– Немаше и петнаесе минути да е живел. – намеша се у разговоро за пръв път от бая време баща му – И оно само, ако викаш „живот“ на тва да се носиш като лебедова песен из дворо, да се спотураш, да падаш, да се дигаш, краката ти да гонат главата на сви стръни, да кукуригаш на умрело, а последните пет минути от пребиваваньето си на тоа греовен свет да прекараш легнал по гръбина, като единственото ти движенее е да риташ с крака у въздуйо. Ако за некой от вазе тва е живот, значи петело е живел. И осен тва боба ти Лила ич не е издавала твой Данчо. Не е имало и нужда. Вревата, къде агонизиращио петел дигна, изпраи на крак целата маала. Сички се сбраа да гледат чудо-чучуято и да ме бъзикат с те тоа те калпазанин!
Юбица пак закри физиономеа у шаките си и изцвили нещо като дума у отчаян опит да прикрие истинските си емоции.

– Кво?

– Би ли го? – успе да повтори она по-членоразделно.

– Би ме! Би ме! Би ме! – рево на мининкио спре от раз, се едно нищо не е било и он се оживи, готов да се фане като удавник за сламка за таа поредна възможнус за спасенее.

– Малко ти беше! – Свилко леко го шяпна зади врато.

– Ауууу! – възмути се цвъкльото и почна да се настройва пак да ревне. Като актьор преди да излее поди прожекторете.

– Къде те би? – усилеата на макье му да се дръжи що-годе нормално не даваха почти никъв резултат.
Коги обаче сино й почна да сочи с мининките си ръчички физиономеата, темето, врато, гръдите, стомахо, бъбрецете, абе, сички уязвими части на телото, а израженеето му беше сбрало у ньего си свата мъка на затрупаните от Везувий помпейци, она окончателно се предаде.
Отпущи смехо си колко мое, дигна ръце къде тавано и се плясна по бедърете със се сила. След кратко колебанее и оглежданье а навам, а натам, мининкио тероризатор на маалата пак зе най-верното решенее и се шмугна у прегръдката на макье си. Сгуши се там, тръпеливо чекайки целата дандания да се размине. Кък ставаше обикновено, оти миничката Муфтечка беше ценен кадър за макье си и баща си и у повечето сючаи изкючително успешно слаломираше меджу капките, тва нема кък да се отрече.


Книжлетата от поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ можете да поръчате с лично съобщение на фейсбук страницата Торлака, както и на popovmost.books@gmail.com.

Свещенодействее нумбер уан

Я че не съм от скоро пророк, не съм. Явно такъв съм си се родил и тва си е. Оно като си призван, нема мръданье. Но нека се пак да бъдем откровен с вазе у тия мои тайни мемоари. Не беше одавна, коги една вечер се прибирах подпийнал от кварталната кръчма и преди мене из къпиняко се стръча една невестулкя и ми се оврътоли у краката, па рече изневиделица с един тънък и писклив глас, та чак ми запищеа ушите:

– Сбръканяк, зафани се с религиозна дейнус, оти нищо не става от тебе! При положенее, че един човек е тъп, прос и не умее да раздели на две магарета сено, има само три избора за поприще у тоа живот – политическо, религиозно или реститутско. Ти реститут беше, да не прикааме, че беше и мъжка златотърсачка, ама онаа лелка, жена ти, те изфръли от вазе. За политик не ставаш, понеже си бай хуй и никой нема да те земе у некоя партия. Иначе си достатъчно голем мазник, немаш принципи и си готов и гъзо си да продадеш, ама ти е късно вече. Работите у политиката са тромави и кариерното развитее ше те издигне у висините чък коги минеш педесетако. А минеш ли педесетако, пиши се бегал. Секи ден ти е подарен…

– Ква си ти, ма!?

– Мирвай и ме слушай, че огин ше те опали! – таа невестулкя се изви у гръбината се един вид Гяволскио мос у Родопете да беше.

– Не ме клъни, че като те фанем за врато, ше изскръцаш еднъж и си дотам, кво си мислиш ти!? – чък сега се усетих, че яко съм го закръшил, щом си приказвам с некъв дребен, космат бозайник, къде ми се връти из ногите. Ама вече беше късно, оти она пак зе думата.

– Ше те клънем колко си сакам, а ти ми следи мисълта, че иначе ше ми едеш подробностите!

– Ама ти… – рекох да я ритнем, но крако ми срещна нищото.

– Приеми го по тоа начин. – она седна на задницата си като послушно куче, ама тва беше последното нещо, къде моеше да ме учуди таа вечер – Я съм посредник… медиатор къде му викат поднешному между тебе и некъв господ, къде ше му дадеме работното заглавие Тумбак Пепеив. Ти па ше си пророк на същио тоа Тумбак Пепеив. И ше му сбираш народ за почитателе. Целиме се у ора, къде са плахи, доверчиви и същевременно неуверени у собствените си възможности. Убаво е и ако примерно сакат да навредат на некой по некъв начин, да му напраат магия, да го накарат да се влюби у тех, да умре, да се свръжат с некой свой близък, дека вече е умрел, да просперират у живото, додек си седат на гъзо, да преебат некой, да спечелат от тотото, нещо те такова те… Следиш ли ми мисълта?

– Беги, че ми се пика, та ми се вика…

– Ше пикаш след малко, има време. – она пристъпи напред и гальовно се отръка у глезено ми, па пак се завръте измежду ногите ми. Я не знаех на кой свет съм. Тва е откачена работа. Не е като да не съм се напивал и преди, приказвал съм си сам, спорил съм и с пласмасов манекен у магазин за дънки, ама чак па с невестулка, къде ме кара да създадем нова световна религия не бех комуникирал до онаа нош – Та значи, би требвало да си наясно, че си сакат отсегде и ни с труд, ни с акъл моеш да прокопсаш у тоа живот. Което иде да рече, че требва да използваш околните, та да оцелееш. Но ти за политик не ставаш, за реститут се виде, че не ставаш, така че единственио ти шанс е религията, копеле. Иначе си жив зян, я ти каам, а ти ако сакаш ми вервай.

– Е, като е религията, що да не зеем да станем некъв поп, имам, гуру, шаман или там ебем ли ги кви са другите пропадлъци? – вече бех изтрезнел и си помислих, че задавам логичен въпрос, ама невестулкята веднъга ми доказа, че не е баш така.

– Щото си малоумен, нали ти казах вече! Кой ше те земе у семинария или некво друго духовно училище бе, пропадлък ниеден!? Ти самио би ли си поверил кво и да е?

– Пааа… – замислих се я нерадостно – След като вчера Веска комшийката ми каза през оградата, че са ми донесли призовка по обвинение, че съм откраднал ръчна количка тип ламаринена, не мислим, че требва да си поверявам нищо, ама нали съм жив човек, и я требва да мръдам некък.

– Ама ти верно я открадна, я те видех. – каза спокойно невестулката и ме изгледа удзерепено от достолепието на десетсантимовата си височина.

– Абе, не съм я откраднал, чеки да ти каем кво стана, че ми писна да ви повтарам! – пак пробвах да я ритнем, ама крако ми отново се едно мина през ньеа. Да еба таа сбръкана работа, да еба!

– Да, да, знам. – она се едно се ухили от досада. Я май бех почнал да откачам – Зели сте количката с твою приятел Велко Изкилиферченио, та да се возите един друг на пияна глава от кръчмата до вазе и обратно. После сте щели да си я врънете на Огнян Жмуявио. Чували сме я таа версия толко пъти, че ни се е догадило.

– Кои сте вие, къде сте я чували?

– Я и Тумбак Пепеив, кък кои?

– Нали каза, че сега си го измисляме и тва му е работно заглавие, кък така ти и он? – вече почнах да се сбръквам отсегде.

– Я кво съм казала, ти ме мани мене. – она си изпука врато, та чък помислих, че ше го прекръши – Дай да измислиме кък да си почнеш религиозната дейнус, че иначе си загинал. Нищо не става от тебе, нали си знааш?

– Е, да…

– Тогава ше те праиме единственио пророк на Тумбак Пепеив, нали така?

– Е, да… – чуствах се некък замаян, се едно верно съм под наркоза.

– Завръте ли ти се главата? – пита ме кротко она.

– Е, да…

– Тва е що един сбръканяк е казал, че религията е опиум за ората. Може би единственото смислено нещо, къде му е родила главата, ама тва е друга тема.

– Верно много ми се пика, казвай кво имаш да казваш и ми се маиняй от главата. – вече бех наплъно трезвен. Езък за шестте мастики, къде шибнах.

– От тебе се сака само да си напраиш сайт, профили у сички социални мрежи и да се кръстиш там по некъв интересен начин, та да изглеждаш загадъчно. А, да, зими си и некъв странен домашен любимец…

– Къв странен домашен любимец, ма, щроко?

– Например мене.

– Ти откачена ли си? Кой си гледа невестулкя дом?

– Затва казах странен.

– И кво ше те праим?

– Нема кво да ме мислиш мене. – отсече делово она – Я у затруднение на тебе нема да съм ти, точно обратното, ти на мене ми тегнеш вече.

– Добре да каеме, че си измислим некво име и те зеем за домашен любимец. – гледах да приключим тоа безумен разговор по-бръже, оти бъбреците ми щеха да гръмнат – Кво праиме после?

– Много просто. Почваме да приказваме велики мъдрости, да даваме умни съвети и да пророкуваме предвидими неща. С две думи ставаме една най-обикновена религия.

– Да бе, да! – вече ми писна на дедовио от глупости – Ше пророкуваме ние! Или ше вали, или нема да вали, така ли?

– Да пророкуваш е лесно, проста работа. – она си приказваше се така спокойно, се един вид нема нищо странно у ситуацеата.

– Айде кажи кво ше стане сега, като толко много знаеш! – я не бех спокоен.

– Ше си пикнеш малко у гащите.

И верно.

– Ама я ти казах, че много ми се пика, затва знаеш! – отидох отстрани на пъто и си разкопчах ципо.

– Именно. – отвръна она с леден глас – Я па ти казах, че да пророкуваш е лесно. Требва само да слушаш ората и да мислиш логично. Друго нема.

– Оно тогава сички щехме да сме пророци!

– Ората не слушат ората и не мислат логично. – она пойде по пъто – Следиш ли ми логиката на мисълта?

– Тва не е верно! – закопчах се и се изврътех къде ньеа.

– Ора… ора… логика… логика… мисъл… мисъл… – рече она през рамо, а плъната луна се явна между облаците само, та да освети рижавата ѝ гръбина – Никъв шанс. Вие сте бахти малоумното племе.

– Ше те ебем у пора нещастен!

– Внимавай, ше се съпнеш у оня камик. – продлъжи спокойно да оди, без да се обръща она.

– У кой? – рекох недоволно, ама болката у деснио палец веднъга ми даде отговор на въпросо. Залитнах, но се закрепих на крака и закуцуках пъшкайки след ньеа.

– Ора… ора… логика… логика… мисъл… мисъл…

– Е, кък разбра?

– Гледам и разсъждавам, без да изхождам от предубеждения. – она смени темата, преди още да съм осмислил кво е казала – Айде да се прибираме, че вече ми се доспа. Ти цел ден мулузничиш, ама я си имам работа.

– Къде да се прибираме, ма!? – викнах я.

– У назе, кък къде? Нали съм ти домашен любимец.


Книгите на Торлака „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ можете да поръчате с лично съобщение на фейсбук страницата Торлака, както и на имейл popovmost.books@gmail.com

Блог в WordPress.com.

Up ↑