Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

Честит празник, моми!

По стара българска традиция моеме и днеска да се емнеме дали Осми март е празник или не е, комунистически ли е или не е, ама що за жените има, па за мъжете нема, кък цвекетата са станали по-скъпи от кокаино баш днеска и кво ли още не, ама ние нема да го напраиме. Що ли? Що така ни е кеф.

У ежедневеето мое и да изпущаме не дотам лицеприятни думи за женскио род като цело и некои ньегови представители конкретно, а понекогиж дори мое и да си мислиме, че си мислиме тва, къде приказваме, ама тия простотии бръже минават. Особено коги осъзнаеш, че тва жената не е баш като ората и не моеш да очекваш от ньеа да се дръжи, да мисли, да възприема и да действа така, кък ти би го направил.

Жената е некво удивително същество, къде мое да не връши нищо и същевременно да връши ядо работи, да ти кае „не знам“, ама тва да значи, че е по-категорична от секога, да ти се види, че ако я дуанеш ше падне, ама с лекота да изнесе неколко мъже като уруглици по стотина кила от една семка до плънолетеето, па и далеко след тва.

Ако жена ти кае кво сака у прав текст, требва да дигнеш банкет, ама па за сметка на тва у повечето сючаи е достатъчно великодушна, та да ти заявява точно противоположното на желанеето си, така че да моеш да се сетиш, ако се понапънеш. Жената е изкючително тръпеиво същество. Мое с лекота да изтръпи стотици категорични едносрични и еднозначни отрицателни отговори на един свой въпрос, додек най-накраю ти не писне на дедовио и не се съгласиш да напраиш тва, къде она сака.

Несючайно природата е напраила жените по-убави от тия ръбове назе, мужите. Красотата не е самоцелна даденус, а жизненоважно качество, което позволева на момите да оцелеват по-безпрепятствено и да успеват у тоа несючайно наречен „мъжки“ свет. Они са и по-итри от назе, мислим, че и у тва спор нема. Она мое и да не мое да качи пералня по стлъбите до четврътио етаж, ама па е способна да те помоли да го напраиш по такъв начин, че чък крила да ти поникнат и да си навит на драго сръце да занесеш таа градобитнина до осмио и после да я свалиш надоле до предназначенеето й. Е, кво и да напраиш, жената накраю ше ти намери маана*, ама кво па толко сега, работата вече е свръшена!

Понекогиж, въпреки финесо, красотата, нежнуста и другите си качества, къде те карат да се увиваш покрай ньеа като бръшлян на дирек, се сючи та жената прекали с нещо и така ти причернее, та предпочетеш да бегаш далек, место да я кимнеш с нещо да я олисветиш. И те тогива те видиш грозната истина у целата й прелест. Муж не мое без жена повече от три дена и тва категорично не е зарди ебаньето. Поне не само. У жените има неква магия, къде не мое да се опише с думи, ама като един път вдъънеш от ньеа, еби се у артисто. Нема отръванье.

Жената е велика чародейка, нема майтап. Забелезали ли сте, че у сека една религия жена е водещото начало на сичко съзидателно и добро на тоа свет? И у реалнио свет е така. Ние цел живот си мериме пишките, мускулите, колите, парите, дръжавите, оръжията, па ако нещо не сме на кеф, зееме та се изкояме набръже, а жената тръпи, преглъща слъзи, поема ударите млъчаливо с гръднио си кош колко на пиле, отглежда дечоро, целата къща се връти покрай ньеа и ти става мило като се сетиш за уюто й, та ако ще да си на милион километра.

И въпреки сичко не е само тва. Я приказвам единствено за видимите работи, осезаемите, а онаа магия, къде я споменах преди манко, нема описванье, изжембяци ниедни! Нема описванье… Затва фащайте по едно цвекье и бегом! Ако не знаате баш къде да идете, остайте краката си на спокойствие, они ше ви заведат самечки на правилното место. Па само да сте посмели да каете, че немате дама на сръцето си у моменто, ше ви изкормим живи! Они педерасите не моат без жени и постоянно нги се бутат за най-добри приятелки, вие ше моете! Марш веднъга!

А на милите дами моеме само да пожелаеме весело празнуванье, повече тръпенее къде олигофрениите ни, па евентуално да почерпат и да се не сръдат много, ако гавнеме манку повечко и почнеме да заваяме приказките. И да връжеме езико навръх празнико ви знайте, че тва сичкото е от обич!

Наздраве!

*да намеря маана – да намеря кусур на свършената работа, да критикувам някоя дреболия


И понеже Торлака е изкючително галантен, днеска романьете му се предлагат на осмомартенска промоцеека. Книгите, поръчани днеска и утре с посвещенее за сътвер от женски пол, ше бъдат изпращани на цена десет лева за единична бройка, дваесе за две и триесе за трилогията. Те тука мое да видите офертичката.
Kнижлетатa мое да поръчвате с лично съобщенее на фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com .

Честита Тудорица! Бъдете волни като ветъро!

img_5567

Вие да сте видвали некъв сътвер, къде така да едини у ньего си пръвични и от болка до екстаз истински качества като коньо? Мощен като планинска бара напролет, див като ветъро, бръз като погледо на разгонен момчурляк…

Вие да сте видвали некъв сътвер, къде да едини у ньего си толко фин характер, толко благородна красота, толко вернус и толко смелус като коньо? Като свеж полъй у жежко време, като женски скут с кръмаче у ньего, като вакъл, влажен поглед у око, къде сбира целата Вселена, като обещанее да умре за тебе, без да му мисли и ич…

Вие видвали си сте истинската либов у очите на животно? Разсъдъко? Доверието? Вие видвали ли сте сичко тва на едно место? Изначалнио стремеж да си свободен се съчетава с безумната вернус само у едно материално тело. И оно е конско.

Тва е магия. Тва е Тудорица. Кой кво ще да приказва, на коньи сме дошли тука, конска редом с човешката кръв се е лела, додек сме го напраили нашо, после с коньи сме орали земята и сме си карали дръва за огрев и реколта за прехрана.

Затва и си мислим, че конското надбегванье, почитта къде тва благородно животно, са много по-дръти и неразривно свръзани с нашта съдба и истореа, отколко си представяме. Особено, щом отбелезваме празнико у пръвите слънчеви дни на годината, коги се преражда сека сила, секо дръзновение, секи порив къде добро и съзидателно.

Честита Тудорица, а имениците да изживеат длъг и влънуващ живот – от кушия на кушия!

Властелинът на бойчиновската гара

nachalnik-gara

Ако някой е пътувал от Монтана или Берковица за където и да било, знае, че няма по-досадно занимание от чакането на гарата в Бойчиновци. То е почти неизбежно, но за сметка на това обикновено доста продължително. Тъкмо си тръгнал от изходната си точка и слизаш, пушиш нервно на перона, оглеждайки се през десет секунди, да не би пък да вземе да дойде скапаният влак, който ще те отведе поне до Мездра. Където пак може да ти се наложи да почакаш, зависи.

Точно за подобен скучноват престой се бях подготвил и аз, когато се натоварих заедно с раницата и отегчената си физиономия на каубойския трен в един от първите топли дни за годината. Не стига другото, а и любимата ми зима май свършваше, та наистина очаквах с изключителна досада тътрузенето до Бойчиновци и монотонния престой, разнообразяван само от една изненадващо красива в архитектурно отношение сграда, вече полуразрушена, но поради някаква причина издигната точно срещу гарата преди около век (на окомер).

Добре, ама тоя път на бойчиновската гара имаше изненада. За мен приятна, за повечето хора наоколо не толкова. Тя беше материализирана под формата на около сто и двайсе литров червендалест служител на Български държавни железници, който ходеше наперен като че ли притежаваше същите тези Български държавни железници и очевидно много се гордееше със завития си мустак и прясно изгладената униформа.

Има такива хора, които не могат да поберат в определението „комуникативни“ дори и малешката* на левия си крак. Въпросният господин с лекота би надскочил всеки от тях. Ще се опитам да предам думите му дословно, но едва ли ще успея, речниковият ми запас не е толкова богат, признавам си без бой. Освен това не става въпрос за диалог, а за… полилог може би, защото пичът (когото незнайно защо заподозрях, че е началник гара, но дори и да не съм прав, със сигурност беше неформалният доминатор в този трудов колектив) стреляше неуморно реплики във всички посоки, все едно беше главен герой в някой уестърн, където, притиснат в saloon-a, се отбраняваше чрез яростни залпове на 360 градуса.

Още не бях слязъл от електричката, когато го чух гърлено да обяснява на някого:

– Требва да каеш на жена ти, че сега му е времето да насади арпаджико. Ако чека още некоа недя, сичко замина и ше ми едете… нали се сещаш, да не прикаам глупости пред ората. Поне лехите напраихте ли?

– Немаше коги, не сме още… – събеседникът му, сух чичка с едът нос и побелял перчем, беше на минимум двайсет метра от него и очевидно не държеше да бъде част от разговора, но нямаше и смелост да се дистанцира.

– Не е имало коги! – разсмя се нашият човек и мушна палката под мишницата си – Нали сте си цел ден дом, кво праите толко? И сте на години, не вервам да не слазаш от ньеа, та да ви не стига времето. Дечоро ви порасте, бега по чужбина, вие един арпаджик немате време да насадите.

Другият постоя малко, пък после нерешително заситни към ъгъла и се скри зад сградата. „НерАзбран народ, ей!“, прошепна така, че да го чуят околните, мустакатият шегаджия и моментално прехвърли височайшето си внимание върху друг обект.

– Славке, кво стана с мъжо ти, нещо разбрах, че се е осакатил яката?

– Е, резна си дланта на циркуляро, ама му биа триесетина шева и сичко е наред. Само, дека нема да мое да я свива още неколко недии. – поредната мишена на вниманието му беше жена на средна възраст, която седеше с приятелката си на излъскана от хилядите задници и гърбове пейка.

– Така е, като си не нарежете дръва за кюмбето есента, така е! – заключи авторитетно гароначалникът – За едното нищо ше се изпоосакатите! И сега кво? Тамън иде време да се оре, да се копа, да се сади, а нашио ше лежи по гръбина цел ден и ше пъшка. Да му каеш с една ръка ако требва да дръжи мотиката, ама да се не помотва, че зимаска ше ми едете… Нали чу кво му казах преди малко на Лефтер?

– Чух, чух… – въздъхна облекчено жената, защото явно бързо беше загубила интереса на изпълнения с безкрайна мъдрост и неумолима енергия мъж.

– Бай Райкоооо! Ей, бай Райкооо! – най-неочаквано той се врътна около оста си и надигна гласище към трети коловоз, където стояха мъж на около петдесет (по приблизителни изчисления набор на говорещия) и младо момче, едва превалило средата на двайсетте. Ще, не ще, мъжът вдигна глава – Изреза ли овошките?

– Изрезах, изрезах… – по-скоро се прочете по устните му, отколкото да се чуе. Това явно не беше отговорът, който очакваше наставникът, но веднага се окопити.

– И нали знаеш, като стане плода, нема сичко на компоти да тураш. Кво падне на земята – слива, кайсия, праскова, дуд, нема значение, сичко тураш у един бадънь, буаш и захар и чекаш да ферментира, та да си имаш ракийца да си стоплиш душицата.

– Я ракия праим само гроздова… – защо ли му трябваше да отговаря на бай Райко.

– Абе, да ти ебем адетите я на тебе, да ти ебем! – сопна се не на шега нашият човек и с рязко движение си махна фуражката, пък разроши гъстата си, все още черна коса. Машинално се сетих за поговорката „Шашав човек и крътица не побелеват“. – Ти не знаеш кво е да си напраиш убава сливова ракия, да я остаиш на къде педесе и пет градуса и да видиш като омекне кво пиенье пада! Гроздова ше ми пие! Кой пие гроздова ракия бе, бай Райко. Де кажи ми кой!?

– Я. Комшията. Маалата. Целото село. – отвърна просто другият и го загледа предизвикателно в очите.

– Ти от Безденица ли беше?

– Не съм.

– А откъде?

– Нема да ти каем.

– Бре, да еба и невъзпитанио свет! – изруча под мустак мъдрецът и погледна към мен точно в момента, в който се запътвах да си изхвърля фаса в кошчето. Нямаше други хора на гарата, така че не му оставаше избор – Ей, момче! Ти къде?

Опитах се да не му отговоря, старателно загасих угарката и я пльоснах в боклука, но това съвсем не го обезкуражи:

– Добре бе, кво ти пречи да си метнеш фаса те тука те на релсите и готово? Они ше го изметат утре, нали тва им е работата? – погледнах машинално. Между релсите имаше толкова пластмасови чашки, фасове и опаковки от всякакви храни и напитки, че определено не беше метено вчера – И кво стоиш? Земи седни, виж колко свободни пейки има!

– Не обичам да седя. – отвърнах му кротко но твърдо.

– А не обичаш ти! – разклати глава той – И с таа раница голема, къде си помъкнал. Поне нея остави на пейката.

Влакът от Видин изсвири. Тръгнах към коловоза и метнах весел поглед на гароначалника. Не беше лош човек. Само че от скука ли, от месианско чувство ли държеше да помогне на целия свят. Вече бях метнал раницата си в първото купе и излязох в коридора, че ми стана задушно.

– Ненке! Кво стана ма? Разбрах, че Васил е умрел.

– И я така разбрах. – отговори спретната женица, която току-що беше слязла от същия влак.

– Е, казвах ви я като си отидоха ваште Васо и Емилия да се земете, ама ти не, та не. И он от мъка  се пропи и глей кво стана. Ше ти тегне на съвестта, да си знааш!

– Он пиеше от трети клас, зарди мене се бил пропил! – сопна се жената и понесе шарените си  найлонови сакове нанякъде.

– Да, ама се крепеше, а сега се батиса за нула време. Зарди тебе!

– Абе, ти що не земеш да си гледаш работата и да не задеваш ората като не са те питали нищо бе, полверняк!? – кресна му жената през рамо и отнесе торбите си нанякъде.

– Уфффф! – въздъхна мустакатият – Ти му приказваш право, оно съди криво! Тоа народ откАчи на све!

Влакът забоботи тромаво и ме лиши от толкова много вселенска мъдрост, събрана само в една прашинка на Всемира…

 

*малешка – кутре, малък пръст



Торлака е автор на „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Северозападната трилогия може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Отново на козлодуйски брег

kozloduj-2017-07

Естествено, че нема кък да пропущиме Козлодуй като дестинацеа и с „Май ше ни бъде…“, при положение, че представянеата на предишните две книги минаа у толко приятелска и задушевна обстановка.

kozloduj-2017-02

И тоа път там ни посрещнаа у читалище „Христо Ботев“, а за организацията удариха рамо и приятелете ни от клуб „История“ към АЕЦ „Козлодуй“. Имаше познати, ама и нови лица, така че ми беше доста лесно да се отпущим, да наприказвам дивотиите си, да попрочетем некой откъс и после да обсъдиме секакви шъшкании, къде ни дойдат у главата. Ама па ти да видиш кви истории знаат козлодуйчанье, на мене ми се откина чейнето от смех. Особено там за един зевзек, некъв електроженис, къде имал твръде странно разбиранье за интимните отношенеа с противоположнио пол и за местата, предназначени за облекчеванье на телесните натоварвания, ама айде да не улазам у подробности, че даже и на мене ми е малко неловко.

kozloduj-2017-03 kozloduj-2017-04 kozloduj-2017-05

Е, като дойде време да подписвам книги, а Румяна Нейкова от Читалището наприказва мили думи за мене и за писанията ми, не ми беше неловко, признавам си.

kozloduj-2017-08Козлодуйските представяния винаги минават с много настроение. Затва и съм обещал със следващата книга да идем натам с преспиванье, та ега имаме време да пийнеме и да се наприказваме като ората. Ама надали ше ни стигне времето. Тия са неизчерпаем извор на истории, я ви каам, па вие ако сакате вервайте…



Ако не сте успели да минете покрай некое от представянията, ама ви се ще да почетете летература от Торлака, може да поръчате книгите му „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Ломско представяне на „Май ше ни бъде…“ у „Лас Вегас“

lom-2017-02-03

Таа годин рекохме малко да смениме обстановката у Лом. Затва и се свръзахме с един много читав клуб, къде си има традиции у културните събития и те ни те с трилогията до Дунава за пръв път у тва турне.

„Лас Вегас“ предлага доста комфортна обстановка, а собственико Валери Калинин и персонало са точни ора, къде ни ше ти досадинят, ни па ше те остаат без внимание. Без внимание не ме остаиха и ломчанье, макар че, трaдиционно за петък вечер, бехме у по-камерен състав, ама тва са специфики, дека съм запознат с тех и съм им свикнал за три години.

Важното е, че тия, къде дойдоха, беха истински почитателе на писанията ми, а ония, които присъстваха от чисто юбопитство, oстанаха. С таа шашава литература, къде я пишем, понекогиж е по-добре да избираш клубове и да си приказваш неформално с ората, отколко културни институции. Друг път е обратното, оно се знаа.

Основната ми идея е, че у Лом най-разчупеното и комфортно и за мене, и за читателете представяне от трите до сега стана у „Лас Вегас“. Видех се с ора, дека незнайно защо са ми искрени фенове от камара време, като Руми, Виктор, Петко, приятелите им, а и съсем непознати ора, къде си прекарахме много читаво с тех.

lom-2017-02-04

Кък си му е редо, обсъдиаме историята и политиката и си разказахме некои забавни случки, къде беха провокирани от цитати от книгите. Валери (завръшил езикова гимназеа чистокръвен шоп от жлътите павета, ашладисан у Лом по либофф), сподели пръвите си впечатленеа от северозападнио диалект и манталитет, Виктор па разпраи кък „кръщава“ съквартирантете си с моите книги у особеностите на роднио ни край. С Руми се видехме за пръви път на живо след камара писания из Клюкарнико, а по стара традиция имахме и не разбрали, къде почнаа да се тюхкат, че не са разбрали и не са дошли, и да сакат да им изпращам книги още на следващио ден.

lom-2017-02-02

Ше надписвам и на живо, а и ше изпращам, кво да праим? Да го не урочасвам, оти тва турне още не е преполовено, ама е много, ама много успешно досега. По сички показатели. И ме зарежда, место да ми изсмуква силиците. Убави ора, силни емоции, непосредствени взаимоотношенеа. Кво мое да сакаш повече?


До края на седмицата предстоят още 4 представяния на „Май ше ни бъде…“:

Със Северозападната трилогия у Кула

img_0059

Не бех стъпвал у Кула от ученик, коги одих на два пъти да гледам останките на римската крепус Кастра Мартис, къде на тех е кръстено тва живописно градче. Добре, ама моите приятеле Цецо, Самотока и бай Емил Дичев, и тримата истински родолюбци, миналата годин ми предложиха гостоприемството си толко настоятелно и чистосърдечно, че изобщо не се замислих да прескочим до една от най-северозападните точки на дръжавата ни. Предчуствах, че ше се зарадвам там и ше се наситим с емоции и нови детайли от душевността на българино, ама ча па толко не си представях.

img_0051

Тия кулчанье направо ми скриа капата. Пристигнах близо полвин час преди представяньето, а они беа наплънили залата у Читалище „Просвета“ и чекаха тръпеливо да се явне недоразумителната ми особа. Едни дарове от кмето Владимир Владимиров (благодарим, че ми беше запазил шише вино, нищо че дойдох чък след Трифон Зарезан), от домакините на събитието, едни крушови ракии и книги, една преплънена зала, вкючително и с ора от читалищата у общината…

img_0052

Тъй като бех пропущил да представим предишните две книги у Кула, преди за „Май ше ни бъде…“ поприказвахме малко за „Северозападен романь“ и „Автономията????“. Като прочетох и откъси (нарочно провокативни) се опитах да следим реакциите на ората. Некои гледаха леко озадачено и не моеха да поверват, че такива работи са написани на ратия, ама големото мнозинство се забавлеваха искрено.

img_0053

И нема кък да е. От подарените ми книги и разговорите с местните ора си затвръдих мнението, че у Кула живеат едни от най-автентичните северозападни сътвере, макар и да са преселници от Централен Балкан по време на кърджалийскио бесоч. Прями, чисти, грубовати, ама по оня истински начин, дека те кара да се отпущиш и да знааш, че и една неискрена приказка нема да чуеш.

img_0061

Подписах много книги. Даже по едно време се уплаших, че ше свръшат, нищо че уж бехме понаплънили багажнико. Много ми се щеше да останем за повече, ама след един бръз коняк у уютна кръчма, дека бичеше сръбско, требваше да се разделиме с юбезните домакини, оти ни чекаше длъг път, а бехме едва у началото на турнето.За сметка на тва обещах, че ше посетим Панаиро авгус месец у тва китно, чепато и стъпило на здрави устои градче. Убава ми е работата, не ви се оплаквам, фалим ви се.

img_0063



До края на седмицата предстоят още 5 представяния на „Май ше ни бъде…“:

„Май ше ни бъде“ при берковчанье

berkovica-2017-01

Обикновено си оставям Берковица за десерт по време на турнетата, оти ем ми е близко, ем съм си като дом там и първо гледам да мине зоро, а после да се разпръчим, ама сега реших оттам да пойдем февруарски. Схемата вече е отработена и действа като швицарски часовник. Се пак ми беше трето гостуванье у библиотека „Йордан Радичков“ към читалище „Иван Вазов“, къде печените моми от екипо винаги си свръшват работата перфектно, без даже да те занимават с кви и да е дреболии, а от тебе само се чека да се наприказваш, да почетеш малко и да размениш некоя блага приказка с читателете. Оно се знае, по стара традиция и БНР Видин у лицето на моите приятеле Краси Каменов и Петя Генова шибнаа едно рамо по организацията и популяризирането на събитеето, така че огин бие.

berkovica-2017-02

Кък обикновено, уютната и просторна зала у библиотеката беше бая плъна с весели и позитивни ора. Разликата от преди беше, че осен познатите ми лица, имаше и доста ора, които не беха идвали никога преди. Беше шарено. И като възраст, и като емоции. Сега, нема кво да ви обяснявам у секи текст за представяне. Винаги импровизирам и плямпам напосоки, после четем неколко откъса, а накраю си приказвам с ората. Последната част ми е юбимата, оти преди тва се чуствам малко или много като лектор.

У Берковица обаче никогиж не се получава така, оти ората са непосредствени и целото представяне си минава под формата на дискусеа, като задлъжителните елементи се вмъкват тук и там, без да праат ситуацеата тромава. Чух неколко много убави отзиви за писанията ми, част от които от ора, дека, преди да се сблъскат с тех, са били скептично и негативно настроени към тематиката им.

berkovica-2017-04

После подписах книги, като доволно си попийвах от армагано на домакинете. Ракия, та дрънка. Нема да си кривим душата, Берковица се превръща у едно от юбимите ми места за представяния, при все че отдавна ми е и сред фаворитите като населено место.

Живот и здраве, със следващата книга мое да преджапам натам още росно-росно след издаваньето, оти отсега немам търпенее. Айде, бегите!


До края на седмицата предстоят още 5 представяния на „Май ше ни бъде…“:

Подмяна на историята? Точно така!

kamina-zhar

*Докато всякакви патриотарски разбирачи и родолюбци, черпещи всичките си знания по исторически теми от „Време разделно“, „Под игото“ и „История славяноболгарская“ (съкратените издания, разбира се), се нахвърлят с пълни гърла, крепки десници и по талибански изцъклени очи срещу всякакъв вид вятърни мелници, цялото ни общество си кротува за някои безспорни, но за сметка на това емблематични и твърде показателни провокации към историческата истина. Но, тези теми не могат да бъдат използвани за користна угода и около тях не се вдига шум, макар и всяка година да се намери по някой съвестен човек, който да надигне глас в защита на коректността. Какво имам предвид ли?

Дати. Дати, които отбелязваме (не празнуваме!) пищно, харчим милиони уж в името на това да почетем героичните си предци. А тези дати дори не са истински, но пък така или иначе отбелязването им се превръща в страхотна възможност всякакви национални предатели да се изреждат по площади и екрани, за да се надпреварват да демонстрират КОЙ от тях милее най-много за Родината…

България приема Григорианския на мястото на Юлианския календар през съдбоносната и драматична за страната ни 1916 година. И се явява още един повод за драматизъм. Всичко се касае до най-първобитен тип математика. За да се коригират натрупващите се постепенно с годините отклонения, Григорианският календар налага за различните векове да се пропуснат различен брой дни. За XIX век например те са дванадесет, а за ХХ и XXI – тринадесет. По този начин се получава известен дискомфорт за съвременниците, защото предците ни заспиват на 31 март 1916 година и се събуждат на 14 април. По-важно в случая ми се струва друго.

С въвеждането на тази наглед пределно ясна промяна се получава страхотна какофония с датите на редица исторически събития, състояли се само век или два по-рано. Малко хора са наясно, че през предишния век трябвало да се прибави ден по-малко. Тъй като днес отбелязваме годишнина от гибелта на Левский, която всъщност трябваше да почетем вчера, нека се опитам да използвам повода, за да припомня, че същото важи и за годишнините от гибелта на Ботйов, и от Априлското въстание, а и от много други исторически дати, с които всъщност науката ни така или иначе не изобилства.

Някой би кимнал с досада и по почина на Батето би ме посъветвал да не занимавам народонаселението с глупости, но не е точно така. Историческите реалии в България се радват на привидно огромна почит, зад която стои една куха, но нахална патетика и стряскащо непознаване на обективната истина. В някои случаи (като тези с термина „робство“ и братушките безкористни освободители например) целта на кукловодите е ясна – наслагване на положителни или отрицателни чувства към определени народи, държави, геополитически играчи върху изпразнени от съдържание термини и градски легенди от селски тип. Историята е курвата на науките и всеки си я лашка както си поиска, стига да има на разположение малко власт и достатъчно тъп електорат.

В отбелязването на гибелта на Левский обаче ми е много по-трудно да намеря някаква логика, пък камо ли користна. Мисля, че грешката просто е доказателство за късата ни историческа памет целокупно като народ и в липсата на дори и елементарни познания за фундаментални събития в цивилизационното развитие на човечеството като смяната на календарите например. Още по-притеснително ми се струва че, макар и да не мога да претендирам за изчерпателност, повечето хора, които „празнуват“ гибелта на Левский и то на грешна дата са същите ония, дето крещят с всички сили срещу бежанци, „толерасти“ и носят на митинги българското и руското знаме в треперещи от вълнение ръце.

Такива хора не могат да разчитат на никакви аргументи, освен на заслепението на невежеството и затова ще направят всичко възможно, за да те надвикат, а ако им се удаде случай, и да ти теглят един патриотарски бой. Те са идеалният инструмент в ръцете на всеки диктатор, искащ да спечели лесни дивиденти на гърба на скудоумието. От Хитлер, та до Волен.

Защото просветените родолюбци, чели достатъчно от различни източници, умеещи да мислят и търсещи отговори, а не смляна информация, не празнуват гибелта на героите си, камо ли пък на грешни дати. Те не могат да бъдат манипулирани и накарани да мразят безпричинно или да свързват родолюбието с „филството“ към която и да е друга страна.

Имам един „приятел“ в Клюкарника, когото условно ще нарека Гошко. Гошко днеска се беше заканил с главни букви, част от които на латиница, и няколко цифри, че утре ще празнува обесването на Апостола на свободата. Също така беше приложил патриотичен снимков материал, а накрая разбира се бе завършил с „БЪЛГАРИЯ НАД ВСИ4КО“.

Моля ви, не правете като Гошко! Нека да почитаме паметта на хората, дали живота си за Родината ни тихо и със смирение пред личността и делото им, на правилните дати, а през другото време да се опитваме да бъдем носители на родолюбивия им дух по най-позитивния и ефективен в съвременния ни свят начин. За да издигнем България ако не над всичко, поне над блатото, в което е сега.

 

Чичо Гошко

 

tir-1

Чичo Гошко беше тираджия. От кво се помнеше. Завръши Автото, ожени се за една мома, позната на половината околия, оти така му беше най-лесно и я напомпа два пъти за три години. Ти, па да не поверваш кви дечурлиа нги се родиа. Мъже като уруглици, ама тва не спре ората да каканижат, че леля Веска на млади години седала на сичко, дека стръчи. Ората са педераси и завидват на чуждото щастее, ама ние тва не моеме да го промениме, единственио вербален инструмент, къде ни е останал за ответна реакцеа, е да нги каеме да си ебат пичката майчина у дупе ладно.

Та, чичо Гошко се пробва да се закрепи на работа тук и там у периодо на развитио куманизъм. Греда след греда. Дечоро го гледаа мама и тато неколко години, ама коги дойде време да поаждат на училище, чичо Гошко се сблъска с действителнуста и зе отговорно решенее. Тираджия. Плащат добре, леля Веска я нема покрай ньего да му мрънкоти… Ебати кефо!

Малко зор му беше, додек научи петте задни и шестте предни скорусти, ама го преживе, колко му е? С леля Веска имаа отворена връзка, суингъре беа, така да се кае, нищо че не беа чували таа еврогейска дума. Имам предвид, че секи се ебеше кой с кой дофанеше и ич и се не задираа. Само да немаше полово преносими болести, сичко беше наред.

Попадна чичо Гошко у Австреата еднъж с ТИР-о, ама мъда му беа сиренясали, гъз му се беше протръкал, клепки му се притвараа, оти тогава беше време-безвремие. Нема тахошайби, нема уй. Караш, додек припаднеш, после си изплакнеш очи от пласмасова половинка от минерална вода… Ако имаш некой заделен лев, шибнеш се за неколко часа у тоа или оня мотел, та да се наспиш у чарфафе и да си земеш един душ, иначе миришеш на мъж и те тва е те.

Чичо Гошко ебеше курволяк. Немаше кък да го не праи, мъж с мъжки нужди не мое да изкара месец без мокро, влажно и жежко, та ако ще на врато си да стъпи.

Мине ядо километра, па супре при некоя и я пита колко сака, да му го поджвака неколко минути, додек олаби. Понекогиж даже плащаше отгоре, та да бъде така добра и да му открехне другите си отверстия. Чичо Гошко беше пич, не знам дали е жив, ама дано да откара още сто години. Леля Веска па още повече – она ич не си тровеше живото с некви закостенели бабешки разбирания. Чичо Гошко ебе наред, она не отказва на нищо, къде мръда, ама си гледат децата и си се обичат, без да се питат кой, кво, къде, що…

Чичо Гошко бил много отрошен от път, ама мининкио Гошко си сакал кво му се полага по право и една снеговалежна дзаран у Тирол почнал да се размръдва из киселясалите му слипове. Чичо Гошко знаял, че има камара път и требва да кара до припаданье, и пак, и пак, ама не бил пипал жена от неколко недии и му засладнело на душицата.

Качил пръвата. На години къде дваесе, амортизирана от живото като да е на шеесе. Не, не става въпрос за външнио й вид. Убава си била, ама у очите й немало и искрица надежда. Жива, ама умрела, кък не се вика, ама мое да се вика. Он се спазарил, заврътел я на леглото зади кабината (секи ТИР има такова) и кво правил, правил, човеко, я не съм му светил.

Добре, ама, нали нема тахошайба и требва да кара до досадинянье, кък си бил заспал, он се рипнал, отметнал завесата и погледнал часовнико на таблото. Бил прекроснил с поажданьето и требвало да наваксва поне три часа, къде щело да му се наложи да ги откине от следващото си спанье, най-малко след дванаесе часа.

И пак запнал педало, лосто и воланьо. Go east! Не спрел четри-пет часа барем, даже и да пика. Добре, ама по едно време, завеската на леглото зади седалките (он имал такава; шефиорите са странни ора, дека си създават уют по твръде юбопитен начин) се отклопила и отзад дрезгав момичешки глас го питал на висок немски:

– Къде сме?

– Тамън влезнааме у Словения – отврънал й чичо Гошко на чис блъгарски, ама она не била толко проста и пръво сфанала, а после и осмислила „Словения“. И като писнала…

Чичо Гошко я свалил на пръвата отбивка, а женицата претръчала през платното и дигнала палец за на обратно. Кък си е платила на прибиранье, не знам. Само мом да предполагам, и оно с допущения от не особено цензурен порядък.

Важното е, че чичо Гошко и леля Веска си се имат и до сега, обикаят се, очуваа си децата и продлъжеват да мърсуват, се едно знае ли се. Они са ора, къде не моат и нема да бъдат турени у рамки. Космополити, един вид. И онаа тиролка е видела свет покрай техното фриволно поведенее. Не знааш накъде ше те отвее ветъро, у живото е така…


Още от творчеството на Торлака – у книгите му „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Можете да ги поръчате с лично съобщение на страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Блог в WordPress.com.

Up ↑