Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

месец

февруари 2014

Канабисът – Бог дава, народът разрешава, пъдарят забранява…

Едва ли има по-красноречив пример за това колко твърдоглави, безочливи и незаинтересовани от общественото мнение са световните политици, колкото казусът с легализирането на марихуаната. Споровете не започват тук и сега. Те имат десетилетна история. Едва ли е учудващо, че нещата се коренят отвъд океана. През 1937 година в САЩ е гласуван закон, забраняващ употребата на марихуана. „Злите” езици твърдят, че това се е случило под давлението на големите компании за производство на алкохол и фармацевтичните гиганти, но ние не можем да кажем дали това е така със сигурност. Можем обаче да отчетем един неоспорим факт – един от най-отявлените противници на забраната е… Американската медицинска асоциация. Нейните представители опонират на рестрикциите с довода, че растението несъмнено има редица приложения в здравеопазването. Медицинската асоциация продължава да отстоява мнението си и през следващите десетилетия, въпреки широкото навлизане на синтетичните лекарства в практиката. И тя има своите неоспорими аргументи да го прави…
Използването на марихуаната като билка и лечебно средство съвсем не е от вчера. То може да бъде проследено чак до зората на цивилизациите в Египет, Индия и Китай. Преди почти пет хилядолетия (2737 година преди Новата ера) китайският император Шенг Нунг описва лечебните свойства на растението в книга и твърди, че тя е незаменима при борбата с главоболието, подаграта и ревматизма.
И така, можем ли да си обясним защо съвременните политици загърбват хилядолетния опит на предците ни с лека ръка? Яростните моралисти и противници на легализацията на марихуаната ще изкрещят, че тя е причина милиони младежи по света да стават наркомани и да провалят живота си. Ако е така обаче, как да обясним многобройните статистики, които недвусмислено доказват, че няма пряка връзка между пушенето на трева и използването на „тежки” наркотици? Или пък факта, че според редица обстойни медицински изследвания канабисът има много по-ниско ниво на пристрастяване, отколкото алкохолът, никотинът и дори… кафето?
Ето и още един факт, който може да изненада водачите на кръстоносния поход срещу „тревата”. От 400 химични съставки, съдържащи се в канабиса, 60 са идентифицирани от науката като „канабоиди”, които са медицинско активни. Една-единствена от тях е „виновна” за така нареченото „напушване” – тетрахидроканабинолът. Никоя от останалите 59 не е психоактивна, но за сметка на това имат доказана медицинска стойност.
Можем да добавим и едно почти неизвестно, но за сметка на това красноречиво обстоятелство. През деветдесетте години на ХХ век учените откриват, че в човешкия организъм функционира т.нар. ендоканабиноидна система, която съдържа същите съставки, които присъстват и в строежа на канабиса. Е, господа противници на марихуаната, от научна гледна точка излиза, че, ако смятате пушещите трева за наркомани, то такива сте и вие…
А, ако все пак ви интересуват фактите, ендоканабиноидната система, която функционира във всеки от вас, подпомага имунната ви защита, облекчава усещането за болка и засилва апетита. Достатъчно убедени ли сте в правотата на възгледите си, за да застанете срещу „решенията” на еволюцията? Ако сте, значи е хубаво да идете на преглед при психиатър…
Едва ли можем да подминем и факта, че в не малко случаи канабисът е незаменим от медицинска гледна точка. Например, той е многократно по-ефективен от болкоуспокояващите лекарства, използвани при невропатия и болки в нервите. И нещо повече – докато синтетичните медикаменти причиняват редица странични ефекти, канабисът дори ги облекчава.
Всъщност, в интерес на истината, и канабисът има странични ефекти, но те са повече от приемливи за всеки човек – еуфория и усещане за благосъстояние. Освен това, въпреки ограничените изследвания на марихуаната заради забраната й в повечето страни, все повече учени доказват, че тя има антиканцерогенно действие, като най-ефективна е при борба с тумори на дебелото черво, кожата, мозъка, белите дробове и лимфома.
И, докато във все повече страни по света политиците изваждат тапите за уши и се вслушват в здравия разум, узаконявайки използването на марихуаната (поне за лечебни цели), нашите управляващи се правят на по светци от папата. Според наскоро приетите промени в закона, ако ви хванат дори с една цигара марихуана, родните органи на реда като нищо могат да ви вкарат в затвора за няколко години. Заедно с изнасилвачи, убийци и крадци на дребно, докато най-големите престъпници са на свобода, тънат в охолство и се возят в лимузини.
Така че, ако искате да пушите спокойно марихуана, независимо дали с цел да се лекувате, да облекчите болките си или просто да се забавлявате, купете си билет за някоя нискобюджетна авиокомпания и отпрашвайте за Амстердам. Между другото, когато се върнете в родината (ако изобщо го направите), можете да разкажете на яростните критици на легализацията колко деградирали и асоциални са станали холандците, откакто кофишоповете в страната им са легални. По-добре обаче не го правете, защото те едва ли ще разберат, че просто се шегувате за тяхна сметка… И че легализирането на марихуаната моментално се отразява пагубно на наркопазара, защото драстично сваля употребата на синтетична и „твърда” дрога.

Кой печели от нелегалния статут на проституцията?

Вече 24 години в България се води един напълно абсурден обществен дебат, който периодично се засилва и отслабва. В него държавата ту се включва, ту се прави, че не го забелязва, изказват се „общественици”, политици, експерти, учени, икономисти, моралисти… И в крайна сметка нищо не се променя. Бълват се някакви неопределени постулати и толкова. Един необременен страничен наблюдател би останал с впечатлението, че иде реч за някаква подмолна причина, която кара някой да протака решението на проблема и би се оказал абсолютно прав. Защото става въпрос за легализирането на проституцията в милата ни родина.
Щом някъде из общественото пространство се чуе мнение, че най-древната професия така или иначе съществува у нас, и то в доста сериозни мащаби, моментално от дупките си изпълзяват войнстващите моралисти. Как ще узаконяваме проституцията (!?), питат те. Горките момичета да продават телата си (!), възмущават се поддръжниците на строгите нрави. Не можем да си позволим като общество да ставаме съучастници в такова падение на патриархалните устои(!), заключават в крайна сметка.
Ще ме простите за по-резкия тон, но често се чудя дали тези хорица са искрени в намеренията, откровени идиоти или са платени. Както в повечето случаи отговорът е, че вероятно има и от трите групи. Едва ли иначе можем да си обясним как, уповавайки се само на вярата си, че имаш мисия да спасяваш света, може да се държиш като щраус, заровил глава в пясъка. Проституцията не е някакъв зъл демон, срещу който ние трябва да се обединим и с общи усилия да държим зад крепостните порти на чистата си общност. Тя е нормално обществено явление, познато на света от хиляди години. Не случайно се нарича и „най-древната професия”. Нещо повече…
Проституцията съществува навсякъде около нас. Тя е съществувала дори и по време на комунизма, макар и много по-прикрито и в умалени мащаби. Сега нещата стоят по различен начин – можеш да намериш платена компания дори и в най-малкия град; достатъчно е да разгърнеш който и да било всекидневник, за да попаднеш на десетки, понякога стотици телефони на „жрици на любовта”.
В това едва ли има нещо толкова смущаващо. Ако е регулирана правилно, проституцията е съвсем нормална част от всяко модерно общество. Дори и да звучи грубо, тя е единственият начин много хора в нашия объркан свят, не успели по една или друга причина да развият комуникативните си и социални умения, да получат любов, макар и платена. Или други, съвсем нормални членове на обществото, да получат в леглото нещо, което благоверната им съпруга „не прави”. Или просто да изпуснат парата… Погледнато от този ъгъл, проституцията има важна роля в регулирането на обществените отношения и предотвратява натрупването на огромна негативна енергия или развитието на една не малка армия от социопати, убедени, че трябва да си отмъстят на социума, че ги е направил такива. Погледнато от друг ъгъл…
Погледнато от друг ъгъл проституцията (повтарям, когато тя е регламентирана от закона) е полезна и за най-големите й жертви според моралистите – самите проститутки. Какво било учудването на различни феминистки организации през втората половина на ХХ век, когато предлагали на проститутки да им намерят квартира и друга работа, за да се махнат от улицата, а те категорично отказвали… Може и да не се харесва на някои хора, но предлагането на платена любов е съзнателен избор за много от момичетата, които го практикуват. Особено в страни, в които тя е регламентирана от закона.
А у нас ситуацията е приблизително следната. По улиците е пълно с принудително склонени да проституират и с малолетни момичета. Никоя проститутка не подлежи на задължителния в страните, в които този занаят е легален, строг медицински контрол. И никоя от „жриците на любовта” не смее да се оплаче в полицията. Защо ли?
Първо, защото тя упражнява незаконна дейност и също би попаднала на ударите на закона. И второ, тъй като в масовия случай във всяко РПУ има определени полицаи, които упражняват протекции върху сутеньорите и буквално изтласкват момичетата отново на улицата, и то по най-бързия начин. И се получава омагьосан кръг в най-чист вид.
Проститутките не могат да разчитат на никаква закрила от държавата, както би било, ако професията им беше законна. Затова те са в ръцете на сутеньорите, които в много случаи ги малтретират физически и психически, за да си мълчат и им дават минимална част от заработеното, буквално колкото да оцелеят. Здравето и живота и на проститутките, и на клиентите са поставени в огромна опасност заради липсата на здравен контрол. Освен това и двете страни са (теоретично) заплашени от затвор заради „сделката” помежду им. И кому е нужно всичко това?
Едва ли на моралистите и на (ще ме прощавате, но си е така) преструващите се на такива платени „възмутени” граждани. Нелегалността на проституцията е необходима на горните три звена от схемата. Сутеньори, органи на реда и политици.
Сутеньорите имат изгода защото момичетата могат да бъдат държани в страх много лесно, да няма към кого да се обърнат за помощ, а те (сутеньорите) да обират лъвския пай от заработеното, без да са зависими от каквито и да било регламентации. Корумпираните полицаи, които едва ли някои нормален човек ще отрече, че съществуват навсякъде, вземат своя процент, за да си мълчат за случващото се и да предупреждават сутеньорите, когато органите на реда подготвят акция срещу тях. Определени политици пък пълнят джобовете си с космически суми само защото стоят в горния край на незаконните схеми за проституция или пък отговарят за това, реален и ползотворен дебат за легализирането й да не се проведе или пък да се проведе колкото се може по-късно?
Каква е нашата роля като общество? Ако наистина сме отговорни към съдбата на десетките хиляди момичета, които проституират в България, трябва да поставим темата на дневен ред час по-скоро. В случай, че решим, че ще легализираме проституцията, да го направим отговорно и последователно. С всички нормативни регулации – къде и от кого може да се практикува, тарифи, проценти, здравен контрол… Всичко, от-до.
По този начин най-древната професия ще упражняват само момичета, които съзнателно са направили този избор, клиентите ще бъдат спокойни, че плащат за услуга и получават такава, без да са потенциално подсъдими, а държавата… Държавата ще получава дължимите данъци за този бизнес, през който ежегодно минават милиарди, вместо каймака да обират разни длъжностни лица само, защото не изпълняват задълженията си или си затварят очите…

Реформаторският блок си учреди партия-патерица?

1016574_648186648580246_808221859_n (1)
В неделя и без това достатъчно шареното ни политическо пространство се сдоби нова кръпка – политическа партия, носеща многозначителното и не особено оригинално име „КОЙ”. Учредителното събрание се състоя в зала 11 на Националния дворец на културата и беше гръмко рекламирано като демократично и новаторско (защото беше предавано онлайн и според ръководството на „КОЙ” всички можели да задават въпросите си и да дават предложения дистанционно).
Дотук нещата звучат добре, но паралелно с това се появиха и (наистина, непотвърдени, но как да е иначе?) информации, че на въпросното Учредително събрание доста сериозно участие са взели представители на Реформаторския блок.
Изглежда „реформаторите” имат нужда от патерица, за да поизчистят малко името си. Това обаче едва ли ще стане, докато из редиците им щъкат същите компрометирани стари муцуни като Меглена Кунева и Даниел Вълчев.
Докога ще се раждат партии и партийки, които да служат за кьорфишеци на големите политически играчи, които се опитват да замажат годините на кражби и продажничество, които са свързани с тях? И дали трябва да зададем въпроса КОЙ стои зад политическа партия „КОЙ”? Така или иначе по стара българска традиция въпросите са повече от отговорите. Няма да се учудя, ако в скоро време Реформаторският блок се сдобие с нов член – партията „КОЙ”, която се афишира като начинание на млади бизнесмени, предприемачи, хора на културата, новатори и мислещи българи. Но дали е така? Времето ще покаже…

Колко струва демокрацията, госпожо Манолова?

maiaНовият изборен кодекс се превръща в поредната пародия, която нашите управници ни сервират в последните години, които (със все повече сарказъм) наричаме „Преход” или „Демокрация”. Месеци наред съставянето му беше едно от главните извинения (или опорни точки; както предпочитате) на правителството на Пламен Орешарски, за да стои на власт и да не чува хилядите хора, които искаха и искат незабавната му и безусловна оставка. „Ако се махнем без нов Изборен кодекс, казваха управляващите, няма никакъв смисъл, защото системата ще възпроизведе същите резултати и хората отново ще са недоволни”. И, в интерес на истината бяха прави.

Бяха прави, защото на мислещия, активен и неподлежащ на евтини манипулации български гражданин му е дошло до гуша от цялата порочна система, която по-скоро напомня на дерибейските избори от края на XIX, отколкото за вот в европейска държава в началото на XXI век. Стотици хиляди мъртви души, пълнещи избирателните списъци и, незнайно защо, продължаващи да не бъдат изключвани от тях, независимо кой е на власт… Масово купуване на гласове по гетата и малките населени места. Гнусна практика, създаваща усещането, че за двадесетина лева някой друг решава съдбата ни и нашият вот напълно се обезсмисля. Етнически вот, корпоративен вот, шуробаджанашки вот…

Наистина, беше крайно време да се създаде нов Изборен кодекс, който да прекрати всички тези злоупотреби и да ги облече в карираната дреха на престъпления. За да започнем най-после да избираме тези, за които наистина сме гласували, както е във всяка демократична страна. И хората зачакаха работата на ковача на документа, Мая Манолова, която запретна ръкави и се зарече да ни изненада с нещо ново, работещо, справедливо. Много от българите, тези, които помнят какво се случва, когато народът гласува доверие на политиците си, бяха скептични. И се оказаха прави.

Защото новият изборен кодекс е чиста бутафория, която ни хвърляше прах в очите цели няколко месеца. Той почти по нищо не се различава от предишния (известен като „Кодекса Фидосова”), а в някои отношения дори е по-назадничав и от него. Не решава никой от горепосочените проблеми. Не дава отговор и на други наболели въпроси, като тези за електронното гласуване, липсата на което създава невъзможност за стотици хиляди български граждани, живеещи в чужбина, да упражнят вота си и за повишаването на контрола в избирателните секции.

Поредното разочарование не само показва на българите, че политическата клика не е склонна да пусне кокала и да позволи на народа сам да решава кой да избира и как да го прави; то е ясна демонстрация, че управляващите са готови да стигнат безкрайно далеч в наглостта си, за да не позволят на нови лица и политически сили да се намесят във властта.

Как иначе да си обясним направо смешните аргументи, с които госпожа Манолова се опитва да ни замазва очите? Нямало как да се гласува електронно, защото това щяло да увеличи злоупотребите. Хакерите щели да разбиват системата, шефовете ще карат работниците си да гласуват под строй…Тоест, може съвсем законно да си банкираш онлайн и да правиш транзакции за милиони левове, но, що се отнася да пуснеш гласа си през компютъра, не било достатъчно сигурно… Що за безсмислица!?

За отхвърлянето на идеята да се сложат камери в избирателните секции аргументът са още по-нелеп. Щяло да излезе прекалено скъпо… Колко струва демокрацията според вас, госпожо Манолова? Съвсем сериозно, кажете ни, за да може народът да откупи изконното си, гарантирано от Конституцията, право да има законни избори, без каквито и да е машинации. След като можете да си гласувате увеличаване на депутатските заплати при рекордно ниско обществено доверие в Народното събрание като институция, значи ние сами ще съберем пари за камери по избирателните секции.

За да се спре с носенето на незапечатани чували, изхвърлянето на бюлетини в контейнери за боклук и какви ли още своеволия. За да се върне усещането за справедливост. За да спрете, вие, госпожо Манолова, и колегите ви депутати, да влизате и излизате от Народното събрание тичешком, през задни и странични входове, под звуците на освиркване и викове „Оставка”!

Торлакът и новите технологии

glavanovciДядо ми Стамен Велков от Говежда починал през 1978-а. Една година преди аз да се родя. На 97-годишна възраст. Младостта му била меко казано бурна, особено в контекста на много по-спокойното в сравнение с нашето съвремие начало на ХХ век.

През 1907 година заминал за Канада, където участвал в строителството на железниците на втората по големина страна в света. Винаги съм се шегувал, че си е останал пълнокръвен селянин. Не в днешния контекст на думата, използван от някои самозабравили се лигльовци, затворени в панелните си кутийки, за да обиждат тези, които пред фалшивата сигурност на службицата и заплатката предпочитат да имат малко, но да им е широко на душата. Казвал съм го, защото Говежда е най-вълшебното населено място, в което някога съм бил. Може и да съм пристрастен, но така мисля, така го чувствам и не ангажирам никого с мнението си. Казвал съм го и защото името Канада произхожда от дума на племето ирокези, която на латински приблизително се транскрибира като „kanataи означава… „село”.

Та, неспокойният дух на Стамен Велков го завел на няколко хиляди километра, в друго село. Огромно село, но все пак село. Работил здраво, живял здраво, не цепил басма на никого. Когато започнала Балканската война, зарязал всичко и се върнал в България, за да се бие за родината си. Воювал смело, страдал за разрушените ни мечти за национално обединение, хванал си багажа и пак заминал за Канада. За по-кратко. Защото започнала Първата световна война и той отново се върнал. Отново се бил, отново страдал… Но този път останал в Говежда. Завинаги.

Прибрал се с доста пари, спечелени с тежък труд. Купил стотици декари гори, купил стада, заживял добре.

Неспокойният му дух обаче не го напуснал. Все още се носят легенди за чепатия му характер, заради който на стари години децата му (седем на брой, някои от които починали сравнително рано) си го предавали като на щафета, защото не можели да изтърпят безпардонното му отношение. Имал си е причини обаче да се държи така. Особено на стари години…

Когато ОФ дошли на власт, един негов съселянин, новоизлюпен комунист, го предупредил да продаде горите си, защото иначе ще бъдат национализирани съвсем скоро. Той отговорил, че никога няма да го направи, тъй като е спечелил парите за тези гори с дълги години пот и лишения. И устоял на думата си. Когато Народната република му взела всичко, което притежавал, прадядо ми, Стамен Велков от Говежда, отишъл на една поляна. Негова поляна, в неговите гори, далеч от населените места. Легнал на нея и плакал три дена и три нощи. Без да сложи залък или капка в устата си. Казвали са ми, че се е върнал различен човек. С по-малко човещина в себе си…

На края на живота си прадядо ми се задържал в къщата на дядо ми, Никола Велков, повече отколкото в домовете на другите си деца. Не заради сантиментлано отношение, просто дядо и баба били по-търпеливи към държанието му. Седял на двора, режел на едро тютюн с нож, пушел, погледът му се реел по околните хълмове, където преди били горите му, и разказвал на баща ми и чичо ми вълнуващи истории за младостта си.

Стамен Велков не починал от естествена смърт. В последните години от живота му вкусовите му рецептори и тези за чувствителност сдали багажа. Той можел да бръкне в къкреща тенджера, да си извади парче месо и да го изяде. Без да усеща нито парене, нито вкус. Желанието му да яде, пие, пуши, да подмята пиперливи шеги към „невестите”, с една дума да е пълнокръвен, обаче никога не го напуснало.

Един ден влязъл в сумрачното мазе („магазата” на северозападен диалект). Взел една бутилка с червена течност и я изпил. Без да усеща какво има в нея, без вкус… Оказало се, че не е вино, а бензин.

Лекарите му дали няколко дни живот. Прадядо ми, Стамен Велков от Говежда, починал месеци по-късно. Година преди да се родя. Понякога мисля, че приличам повече на него, отколкото на когото и да било. Не знам, може и да се лаская… Стига, че започна да става много сериозно! Това е история за него. Една от многобройните, които дядо ми, баба ми, чичо ми и баща ми са ми разказвали.

 

Стамен Велков не беше самичък у Канада. Бе’а заминали със Станко на Ценините, дека живеат надоле, до големио завой. Заедно се и прибра’а за войната. Стамен беше по-чепат и не обичаше млого да се опуща у лакърдии, ама па за сметка на т’ва на Станко най-‘юбимото му беше да седне отвечер преди дома си, на ниската дръвена пекя, да изнесе юсчето с рикиа и да сбере ма’алата да нги разпра’а за она’а, големата дръжава зади йоще по-големото море.

– Станко, я кажи там за онаа машина – подфачаше некой.

– Я ви каза ‘и’ядо пъти – дръпнеше от свитата у вестник цигара он – У Канада има една такъва машина, къде като копне дръво, къде трима мъже като уруглици не мо’ат да го обифанат, и го изтръгнье с кореньете.

– Беги бе, Станко! – разнесе се дружен възглас – Де намали манко бе! К’ва ше е таа машина, но пет вола не мо’ат го разклатат таково дръво, ти за машина, дека да го извади из кореньете ше ни разпрааш…

– Верно ви ка’ам! Те го те Стамен на Велковите, он ше ви обясни…

– Така а… – подфане Стамен юсчето, къде другаро му го подаде, па отпие и примляска – Но вие щом на т’ва не вервате, ако знаате к’ви други работи има те там…

– К’ви бе, к’ви?

– Станко, я изнеси латернята, да я е*а.

Станко Ценин се понадигне, па се сбръзи през вратничкята. Коги тръгне да се поврача, ‘ората се дръпнат крачкя-две назаде, ‘що у ръцете си он носи нещо големо, с един шкаф йоздоле, па една фуниа излаза из ньего, а от шкафо нек’ва ръчка стръчи…

Та, они се поразбегат, покрай пекята стане манко по-голем празнио кръг, земляната улица е пометена с метлица, чисто е, прашинкя нема дека да видиш. Те там, на средата на кръго, Станко Ценинио тури латернята. И връти онаа ръчка, та ръце му окапат от врътенье. И после пущи, а оно през фуниата некой запее и засвири.

‘Ората се разбегат кой накъде види, ма след минута-две се врънат, нищо че стоат по-издалек. Па се мине манко време и некой по-ербаб мръдне неколко крачки напреде и се загледа продлъжителньо у фуниата. И ‘дигне очи къде на Станко и Стамен доволните физиономии, къде си подавкнуват юсчето.

– Ей, Станкоууу! – изручи човеко – Я за онаа машиня по бих ти повервал, ама те тука вътре човек не мо’е да нема! Връъ му го!

И те така те. Я не знам ние американците ли требе да стигаме или они назе. Знам, че те т’ва е било преди къди сто годин’ и манко горница. Кой му се разпра’а да дири прилики и разлики с гньеска…

Специални благодарности за снимкята на мою приател Даниел Божов от Главановци

Стоян Николов – Торлака

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑