„Северозападен романь“, майна!

„Северозападен романь“ – гъз път да види? Част 1

Та, като казах, че съм мъж под чехъл, да си продължа мисълта. Мойта сгодна женица поради незнайно каква причина реши, че ще бъде част от турнето на „Северозападен романь”. Ще ми е groupie, тоест. Аз пък нали в отношение поемане на отговорност и съобразяване с реалностите на живота съм си на нивото на шестнадесетгодишен пъпчив тийнейджър, та и до момента не само че не съм си изкарал шофьорска книжка, а и създадох многодетно семейство, та приключението ни започна ударно.

Вместо тя да си седи вкъщи и да си гледа децата, а аз да скитосвам из България и да пия с хората, които поради някакъв неведом мазохизъм харесват „Северозападен романь“, нарамих две изтумбени до пръсване раници, грабнахме трите диванета, за които жена ми категорично твърди, че са от мен, и айде на влака за Пловдив. Който не знае какво е да пътуваш пет часа с момчета на седем, четири и една година с трена, по-добре и да не пита. Само ще кажа, че една женица, имала нещастието да попадне в нашето купе, избяга с целия си багаж на тридесетата минута.

Иначе Пловдив си е Пловдив. Там зима няма, но за сметка на това красиви жени и неповторим дух на градска атмосфера колкото щеш. Тъстовете ми приеха децата на отговорно пазене, а ние хайде в „Петното на Роршах“ на представяне на „Северозападен романь“. Там хората си знаят работата. Правят литературни четения всяка седмица. За мен и моето книжле даже бяха организирали извънредно такова. В наши времена да поддържаш културния живот си е чисто геройство, ама това е друга бира. Да се върнем към събитието.

Честно казано, не знам колко хора бяха дошли. Направих изумителната глупост да тръгна за това турне ужасно изморен. Изтощен. И психически и физически. А както всеки писател за такова внимание си мечтаех от години. Който творец ви каже че, освен вътрешната необходимост да изкара ангелите и демоните от себе си чрез изкуството, не върши това, което върши, и заради огромната нужда да задоволи вътрешното си его, ще ви излъже. А аз не можах да задоволя егоцентризма си в пълна степен именно заради това, че не си бях отпочинал. Но за мен друг път.

Ако някой не знае какво е „Петното на Роршах“ да не чака от мен да му изнасям лекции. За това си има специализирана литература. Наистина нямам представа колко човека бяха дошли в уютния, изключително уютния клуб, наречен на този психологически експеримент. Само знам, че бяха толкова много, че имаше и правостоящи. Така и нашия (на мен и издателя ми Николай Фенерски) твърде смел експеримент да започнем турнето на роман, посветен на Северозапада, от столицата на Южна България, май се оказа успешен. Поне аз се чувствам удовлетворен, ама наистина удовлетворен.

Уводното слово произнесе моят кум и изключително близък приятел Видин Сукарев. Не му беше лесно, защото си е пловдивчанин човекът. Но се справи, беше усетил „Северозападен романь“ с душата си и това си пролича пред всички. Пък после започнахме нашия пътуващ цирк и ние с Фенерски. Никога не правим предварителен сценарий на представянията си, което може и да е непрофесионално, но за сметка на това повечето пъти се получава доста свежо.

Знаете ли какво е да започнеш първото си изречение за един роман за бита, културата и диалекта на Северозапада пред пловдивска публика? Трудно е. Наистина трудно. Не знаеш дали ще усетят магичността на различността ти или ще си кажат „‘Бахти тъпия селянин“. За сметка на това усещането, когато видиш, че си приет като близък човек, макар и да си от далечен и различен край, е вълшебно. Истинска наслада за сетивата.

В Пловдив ни приеха точно така. Когато си казахме встъпителните думички (с Фенерски го правим като един непринуден разговор в кръчмата, без никаква претенциозност и помпозност, не сме се взели на сериозно, повярвайте ми, ние сме едни селски момчета и такива ще си останем винаги), той започна да чете произволни откъси от „Северозападен романь“. Бариери и да е имало (май нямаше) вече бяха паднали.

Независимо от това, че майните не познаваха светогледа и диалекта на Северозапада, бяха искрено съпричастни. Получи се лесно. Получи се бързо. Получи се естествено. Смяха се на веселите моменти, псувните, откровените дивотии, които съм написал. Във въздуха на „Петното“ витаеше съпричастност, когато ставаше въпрос за нищетата в родния ми край и политическия геноцид спрямо него. После пак се смяхме. А и пихме малко, хич да не е…

После доста хора си взеха по една книжка и аз започнах с дългите си, изнервящи опашката от чакащи посвещения, които пиша с неразбираемия си, вследствие на хилядите изписани на ръка страници, почерк. Почеркът, който е кардиограма на душата ми. Вие ли ще ми кажете, че научният термин значел друго!? Аз пиша този текст и аз казвам кое какво значи! Пловдивската Одисея на „Северозападен романь“ можеше да приключи с гръмък провал. Вместо това тя наду платната на малката ни, смело блъскаща се в океанските вълни лодчица, с могъщ попътен вятър. Към Стара Загора. И те така те!

 

Ако ви се чете за цялото приключение с пътуването:

– Предисловие: „Ако няма път, ще прокараме“.

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“

– Част 3: „Торлака си е за Карлуково откай време“

– Част 4: „Романя у Вратцата“

– Част 5: „Градо и те така те!“

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

 

Още снимки от гостуването ни в Пловдив може да видите в този албум.

И едно, направено от Николай Фенерски, клипче от мястото на събитието: Турнето на „Северозападен романь“ – част 1, Пловдив

 

А ето как пловдивската медия за култура Капана.бг отрази събитието: „Торлака написал „Северозападен романь“ на ръка“.

Тук пък Радио Пловдив ми взеха интервю: „Първият български роман на северозападен диалект идва в Пловдив“