Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

Автор

stoyantorlakov

Writer, Editor, Torlak. http://stoyantorlakov.wordpress.com/ https://stantorlak.wordpress.com/

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия, част 1)

За датите и хората

Преди седмица – две моят многоуважаван съпруг Стоян Николов, известен като Торлака, надълго и нашироко се оплака от мен в три части. Та, рекох, че е съвсем в реда на нещата, да му върна жеста. Не, че има от какво да се жалвам, та той е такава кротушка… благ характер, казвам ви! Вие го виждате тука пише срещу тоя и оня, хули, псува, ругае… ооо, това е само алтер его, негова обществена роля, а иначе – вкъщи по цял ден пее псалми, гледа от терасата формата на облачетата по небето и се чуди на кого каква добра дума да каже. Ама все пак, аз, нали стана ясно, че така и така го подтиквам да се отказва от брака, та просто ще нахвърлям няколко мили момента от съвместния ни живот.

Ето тук (Епизод 1 – Две сватби без едно изпросено погребение), нали помните, Торлака сподели с вас как съм го завела на една сватба два пъти? Е, вярно, заведох го – две поредни съботи – не мога да си изкривя душата. Ако се бях сетила да взема поканата, би помогнало да не се случи, и това е вярно. Ама, разберете ме и вие. От полезните вещества в моето тяло на три деца мозъка съм изградила. За кости, мускули, клетки, това – онова да не говорим. Ами, нормално е да забравям малко. Те тези полезни вещества да не са неизчерпаеми!? И аз си се знам – не помня разни неща. Трябва да си записвам, иначе нещото го пиши бегало. Е, ако е някаква ненужна информация като например как се казва бившата жена на Джордж Харисън, коя е най-известната солова песен на бившия китарист на Red Hot Chili Peppers Джон Фрушианте, или на колко години Еди Ведър, вокалът на Pearl Jam, се е преместил от Сан Диего в Сиатъл, е такива работи моментално се запаметяват на хард диска ми. Не знам как е програмиран и защо си избира да се пълни с подобни данни, но съм се примирила. И, ако има да се помни нещо съществено, си го записвам. Ако се сетя да го запиша, разбира се.

Затова, когато се готвим да пътуваме, аз принципно си правя списък. А в случая, за който иде реч, пътуването беше до селото на Стоян, където прекарахме почти цяло лято, а междувременно ходихме и на сватба.  И списъкът беше доста дългичък: от гумените ботуши на децата (че ако завали дъжд да газят в локвите), през водните им очила (щото нали всеки ден сме на реката и те плуват, шляпат, скачат от скали), дрехи за два месеца за пет човека, тоест – за децата и за нас (дребосъците може и да са малки на размер, ама си се броят за хора – трябват си им дрехи за жега, за студ, обувки, сандали, джапанки, книги за четене от списъка), включително специален инструмент за остъргване на пети (не че имаше смисъл да го взимам; въпреки че на Стоян петите имат изграден лабиринт от гранд каньони и даже от време на време го болят от прекомерна напуканост, а да не говорим, че се налага да купувам спално бельо през месец – като спи няколко пъти на един чаршаф, долната му половина изглежда сякаш я е стъргал с шкурка; и въпреки всичко съпругът твърдо отказва да облагородим тези грозни и неудобни за нищо пети и инструментчето само дето го разнасях, така и не влезе в употреба) до официални дрехи, защото нали сме на сватба (въпросните дрехи, дето се оказаха толкова полезни, че ги носихме не веднъж, а цели два пъти).

Та, приготвям аз багажа, водена от свещеното списъче, обаче то пък, както би трябвало да е станало ясно, е нужно да е достатъчно подробно, и е трудно човек да се сети за всичко, което заслужава да бъде включено в него.

Тук е редно да отбележа, че Стоян също не е цъфнал като помняч. И не го казвам за друго, ами за да го похваля. Може да не може да се сети как се казва новото гадже на най-добрия му приятел, може и да не разпознава човек, който му казва „здрасти“ и очевидно му се радва, сякаш са си говорили дълго и приятно поне няколко пъти и най-вероятно на чашка, може и да не познае някой свой фейсбук приятел, на когото трябва да надпише книга на живо на представяне и под мустак да ме пита „кой беше този“, може и да няма представа каква случка съм му разказала на предния ден, или пък – че трябва да вземе децата от градина, обаче поне числа помни. От дати на исторически битки, през набори на известни хора до рождени дни на приятели. Всъщност, най-услужлива е паметта му за историческите събития, но и с другите изброени се справя.

Така че, когато, още преди да тръгнем от Търново за селото му, той ме попита „Кога беше сватбата на Пресли?“, за мен това си беше чудесно развитие на събитията: казвам му датата, той я запомня, и сме готови. Е, ако бях взела поканата, и това също би улеснило нещата, ама да не се отклонявам сега. Попита ме той, а аз, тъй като, както стана ясно, не разчитам много на краткотрайната си памет, отидох до хола, взех поканата и му казах: „15 юли“. Не мислете, че докато пиша този текст, вече съм я запомнила – и сега погледнах поканата за сверка. И всичко обещаваше да мине без проблеми. Ако вместо да върна поканата във витринката я бях подредила при нещата за взимане, щеше да е още по-лесно, ама стига съм издребнявала.

След няколко дни стегнах багажа, потеглихме с катуна по маршрутки, влакове и автобуси, и от Търново – в Говежда. А защо разчитаме на влакове и автобуси, той бегло е споменал, а аз да не почвам темата. Пристигаме там и след няколко дни благоверният ме пита:
– На 8 юли ли беше на Пресли сватбата?
Аз, коя беше датата, спомен нямах, така че, като една кротка съпруга, съгласяваща се с мнението на мъжа си, и доверяваща се на неговата памет за дати, отговорих:
– Май да. Ама не помня дали беше обедна или вечерна. Ще се обадя на Петя да я питам.
Петя е нашата кумица и също приятелка на настоящите младоженци, поканена на сватбата им. Обадих се, питах я. Та каза, че също не помни, и ще си погледне поканата. На следващия ден, вече погледнала, ми върна съобщение, писмено, та да не объркаме нещо: „18:30 ч.“

И вече всичко е под контрол. Имаме официални дрехи, Стоян знае датата, аз – часа, уговорили сме техните да гледат децата… Продължението на историята го знаете.

Добре де, отидохме, върнахме се, пак отидохме, нищо толкова фатално не е станало. А съпругът се оплаква ли оплаква. И се кара по пътя на прибиране от първата сватба, и на всеки се жалва, и цял разказ написа по случая. А пък аз даже и някои положителни страни на ситуацията виждам. По-долу ще ви ги спомена.

Фото доказателство, че накрая отидохме на тая сватба. И Петя, дето ми каза от колко часа е, и тя е тук.

Ама преди това, като се заговорихме за помнене на дати, да ви разкажа  нещо. Беше сутринта на 21 юни. Може би 2003 година. Около 11 часа. Стоян, който тогава временно покрай следването на магистратура припечелваше дневен хонорар като статист във филма „Спартак“, се събужда рязко. Посяга с бързи движения към телефона, вдига слушалката и припряно набира някакъв номер на шайбата:

– Майче, как можахме да те забравим! Та вчера ти имаше рожден ден, а ние пропуснахме да ти се обадим! Да си здрава, щастлива…

Звукът в слушалката на стационарния телефон в квартирата ни беше усилен на макс, та от там се дочува:

– Благодаря, майче, ама не си пропуснал рождения ми ден. Той е на 20 юли.

Сега, да не излезе, че допускам, че Стоян не знае рождения ден на майка си. Знае го, ама объркал се е човекът – статист в „Спартак“, цял ден тича с доспехи по баира под юнското слънце, понапекла му се е главата, а вечер – някое друго питие засили ефекта… Пък и важното е, че е подранил, а не е закъснял с пожеланията си. Има възможност да ги поднесе пак на правилната дата. По принцип е така. Но ето какво се случи след месец.

На гости сме у родителите му точно по повод майчиния му рожден ден. Празникът удобно се пада в събота, а ние за оптимизиране на уикенда сме отишли в Монтана от петък. Седим на масата с техните, ядем, пием, говорим си и чакаме да стане 20 юли, за да поздравим майка му. Около 23:20 обаче Стоян скача от масата и напада майка си с целувки:

– Ей, майче, той рожденият ти ден дошъл преди 20 минути, а ние как пропуснахме, че е станало 12 часа! Да си жива и здрава…

Това е то. И на най-стриктните с датите се случва да объркат рождения ден на майка си. Два пъти. Пък на мен ми намира кусури, че подранявам за една сватба веднъж.

Така и така се върнах пак към сватбата, ето ги и положителните страни на нашето двукратно ходене:

  • Стоян се сприятели със шофьора на бусчето, което кара хора между село Говежда и Монтана;
  • Посетихме два пъти в рамките на две седмици мястото, където и самите ние отпразувахме гражданския си брак преди 12 години. Е, първия път не ни връхлетяха много мили спомени, защото бяхме заети да се измъкнем от сватбата на непознатите хора така, че да не разберат, че не сме за там;
  • Всъщност никой не разбра, че не сме за там, тъй като то мястото е открито, ние направихме една обиколка с официалните дрехи и се оттеглихме. Може и да сме били просто на разходка –кой ще го оспори?;
  • Два пъти останахме без децата за повече от 4 часа;
  • За успокоение на Стоян признавам, че освен поканата за сватбата в багажа за селото забравих да сложа и силиконовите формички за кексчета, известни още с хубавата българска дума мъфини. Което доведе до това, че децата бяха принудени цяло лято да ядат само кекс в класическа форма.

Поздрави,
Ани Кашкавалджиева-Николова


Другите разкази от поредицата тук:

 „Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“


Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“.
До дни от печат излиза неговият първи исторически роман „Иваил цар“.
Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Advertisements

„Иваил цар“ – Глава първа

Предговор

 

В бурните, колкото величествени, толкова и трагични десетилетия в края на XIII век на българската историческа сцена се появила една забележителна личност.

Колкото значима, толкова и противоречива. Колкото обичана, толкова и недолюбвана. Колкото магнетична, толкова и презирана. Знаем името ѝ от една – единствена приписка, дело на Войсил Граматик, в която се казва, че „Аз, раб Божи Костадин чьтъц, а зовом Войсил Граматик писах книги сие перзвитеру Георгию, а зовом по Радосаву в граде Свърлизе в дни цара Иваила и при йепископе нишевцем Никодиме в лето 6747 индиктион стояху гръци под градом Тръновом.“.

Без да си поставям за цел да влизам в каквато и да било полемика с големите специалисти по граматика и лингвистика, с професионалните историци или да претендирам за меродавност, имайки предвид особеностите на писменото слово в оня период, за нуждите на повествованието използвам формата Иваил. Твърде загадъчно име, носено от твърде загадъчен човек, минал през историята на страната ни както буря ломи изсъхнали дънери само за да даде възможност на млади филизи да намерят път към живота.

Да, след сприята животът се възражда, но последствията от нея се помнят дълго. Толкова дълго, че вдъхновяват, предизвикват противоречия или злост и до днес.

Всеки преценява за себе си. Иваил не е и никога няма да бъде еднозначен. И не би трябвало да е такъв, защото истинските хора не са светци или проклетници, а… истински хора. Пълнокръвни човеци. Защото черното и бялото съществуват само в главите на глупците. Всичко в характерите ни е просто нюанс на сивото.

Нека ви разкажа историята на Иваил цар така, както аз я знам. Другото оставям на вас.

 

 


 

 Глава първа

Откъдето майката, оттам и родата

Родих се в грях.

Ако искате ме обвинявайте, че се оправдавам за нещата, които сторих после, свикнал съм. Животът ме научи да нося бремето на плещите си, без да се оплаквам. Не знам, може Бог да ме е създал такъв, може животът ми така да се е стекъл… Сами преценете.

Майка ми беше… просто майка. Като всяка една. Първите неща, които са се запечатали в паметта ми за нея, изобщо не са свързани с разума. Те са сякаш клеймо, оставило следа само и единствено в сърцето ми. Страхувам се, че сега, когато невинната ми по онова време душа, е препълнена с отрова, може и да кажа нещо, което да ви се стори недостатъчно силно, но не таете и капка съмнение. Обичах тази свята жена истински.

Топлината. Ядеш, спиш, мърдаш, проплакваш, укрепваш. А тя неизменно е там. Без нея не бих оцелял и ден.

Разказвам собствената си история. Не съдя, не задавам въпроси, не търся отговори. Аз съм просто Иваил. Каквото съм сторил, сторил съм го. Вярвах, че вземам правилните решения. И не съжалявам за нито едно от тях. Напротив.

Живеех във време, което превърна всички ни в зверове. Клах и проливах кръвта си. Не исках да правя нито едното, нито другото, но вярвах, че така трябва и не съм се колебал нито за миг.

– – –

Но, да започнем от начало. Както рекох, родих се в грях, а в ония векове това не беше никак подобаващо начало на живота. Ако мислите ми ви се струват разбъркани, няма да сбъркате. Съвсем в реда на нещата е. Не знаете, но ще разберете защо.

За майка ми бях тръгнал да ви разказвам. Неукрепналото ми телце намираше при нея не само топлина и грижа. Знаете какво е… Може да си мятал камъни по птичките, първичната злост иска своето, да си заклал вълк още преди да си навършил дванайсет, да си скочил върху съседското дете и да си го блъснал в пряспата в най-свирепата зима която някога си виждал… Майката все ще те приласкае. Майката те обича безусловно. От дън душа, от цялото си сърце. При нея можеш да се подслониш каквато и беля да си сътворил, без да се страхуваш, че ще ти се сърди до живот.

Може да си една глава над нея, а десницата ти да е налята колкото бедрото ѝ, няма значение.

Ласката си беше все там и единствено тя ме успокояваше. Ден след ден. Майка ми не дочака да стана една глава по-висок от нея. Бог избърза.

Представяте ли си какво е да изкарваш цялото си битие с първородния ми грях на плещите си? Майка не си го беше пожелала. Не си го беше представяла така. Разказвала ми е за мечтите си и знам какво говоря. Просто ѝ се беше наложило да го изживее. По-право, наложено ѝ е било.

Единственото онождане[1] през живота ѝ… Тези няколко мига ѝ бяха отнели невинността на моминството и я бяха обрекли на самотата на грехопадението. В замяна ѝ беше оставило единствено мен. В един ден тя загубила иначе добрия си живот, но това го смлях хапка по хапка. Вие обаче можете да лапнете горчивата лъжица наведнъж. Да ви е сладко!

Майка била на петнайсет, дъщеря на вечно навъсен мъж, строг господар на една крепост в диплите на планината, която наричахме Хем. Точно между заснежените ѝ върхари на запад и пенливите морски талази на изток. Там родът на дядо ми живеел от време оно. Там се слушала волята им от поколения и предците му посрещали с готовност всяка атака на враговете. Там съграждали вярата във величието си, преходно като всичко друго земно.

Мястото било проветриво, така да се каже. Врагове идвали и си отивали, загивали или завладявали, според случая. Веднъж тържествували, друг път оставяли костите си по хълмовете ни, в нищото, далеч от дома си.

Легендите твърдят, че родът ни е гнездо на велики хора, но аз няма как да го знам, защото майка ми е била твърде млада, когато я изгонили от него с мен в корема ѝ. По-право, заради мен в корема ѝ… Ще ви кажа само това, което съм подочул от тук – от там.

Бидейки почти невръстна, по времето на цар Калиман[2], сам по себе си малък пикльо, колкото и надуто да звучат титлата и името му, майка ми я положил по гръб някакъв. Не е хубаво да говориш така за баща си, но ето, правя го, съдете ме, ако искате. Веднага уточнявам, Калиманчо не носи никаква вина за събитията, които са се случили по времето, когато е седял на престола.

Прелъстил я не царят, нали бил дете, а един хубавец със засукан мустак, едър като мечка в гърдите. Тя твърдеше, мир на праха ѝ, че му се е опънала, но това аз не го вярвам, Бог да ми прости.

Оня безподобен нехранимайко, баща ми, дошъл в твърдината, яхнал дорест кон. Почти невръстната девойка го видяла през мъничко прозорче на покоите си в една ранна утрин, когато слънчевите лъчи се отразявали в покритите му с броня от ковано желязо плещи, и веднага се влюбила в него. Заради любовта ѝ, която я надживя, мразя оня на дорестия кон още по из дъното на душата си.

Какво ѝ е наговорил, аз не мога и не искам да знам. Но явно е бил убедителен в приказките. Поне, ако съдим по последвалите събития.

Чул съм, че бил як мъж с рязък глас и непреклонна дума. Силен на маса, сякаш непобедим в битка. Изпратили го от Царевия град, за да помогне в охраняването на източните проходи на Хем, тъй като ромеите искали да ги овладеят и да си осигурят лесен начин да нахлуват на север от планината.

Щом е довел цяла дружина воини, не е бил човек без гръб. Пък и дядо ми и баба ми се направили на разсеяни за намеренията му, а майка го пуснала в ложето си, между недокосваните си от мъжка ръка бедра. Тоя гад е бил добър воин и обаятелен мъж, за това не можем да спорим. А и с положение в средите на знатните. Също нямам съмнение. Макар и през последващите години да направих всичко възможно, за да го обвие съзнанието ми в пелена от злъч и ярост.

Майка започнала да наедрява точно след като Ирина, последната жена на Иван Асеня[3], цар над царете ни, ромейка и по произход, и по нрав, отровила Калиман. Така се твърди, тогава не съм бил роден, та само поназнайвам оттук-оттам.

Каквото и да се е случило обаче, ясно е, че Калиман, роден на Иван Асеня от маджарката Анна-Мария, си заминал скоропостижно още невръстен, а на трона се възкачил Михаил[4], син на Ирина. В първата година на управлението на този цар, и той дете като предшественика си, съм се пръкнал аз.

Били тежки времена за България. Старата слава на родината ни се сгромолясвала като ударен от гръм вековен орех, а богатствата и многобройните ѝ земи станали привлекателна плячка за хищните ѝ съседи. Не било леко и на майка ми, макар това, което се струпало на родната ни земя да засенчвало нейните неволи.

Щом дядо и баба, тези издънки на славни родове, поддали на бащиното ми велелепие и майка ми позволила на юначния воин да пръсне семето си в нея, той внезапно изчезнал. Просто ей така. Не им станал зет. Нито пък неин съпруг. Или пък мой баща.

Отблъснал още едно ромейско нападение, събрал дружината си още на разсъмване в онзи зноен летен ден и зората се отразила в бронята на гърба му. Задържал се само няколко седмици.

Пришпорил дорестия си кон към Търновград. Пяна капела на парцали от бърните на горкото животно, но той не спирал. Някои дори твърдят, че възнамерявал да се опита да седне на престола.

Трябва да признаем, че, ако наистина е имал такива намерения, е избрал твърде сгоден случай. Ирина била свалила Калиман, цар бил няколкогодишният детиняк Михаил. Какво можело да спре мъж в силата си, какъвто бил баща ми, да сложи короната на търновските царе на главата си? Нищичко. Освен съдбата.

Майка ми мълвеше с половин уста – загинал на отиване към Престолния град. Обещал, че, като завладее трона, ще се върне за нас. Дали е имал подобно намерение или не, само можех да гадая. Дядо осъзнал, че е започнал да се оплита в собствените си кълчища, а мама зачакала любовта на живота си да се появи отново.

Оня обаче попаднал в засада, поставена от други боляри, също петимни за търновския трон. Изклали дружината му до крак, а после свалили и него от коня, макар и да не спрял да размахва меча си, докато не го набучили с поне трийсет стрели. Заклал, изтърбушил, посякъл, разпорил десетки мъже. А накрая, паднал по гръб, скършил врата и на тоя, който дошъл да се увери, че е мъртъв. Може да са слухове, може и да не са.

Дядо ми осъзнал, че иначе отлично замисленият му кроеж да ожени дъщеря си за бъдещ цар, не се получил, както му се било искало. Въпреки стремежите си, се озовал с пръст в устата и трудна[5] от греховна връзка дъщеря.

Той обаче бил със студено като парче лед сърце и не си поплювал за нищо. Без много-много да се замисля, прокудил майка ми в едно от селата, които владеел заедно с крепостта си.

Изгонил я най-безцеремонно, след като ѝ устроил публично унижение на площада, и мятал от стените на твърдината си зелки по нея, крещейки в несвяст, че е паднала блудница. Поела била пътя на Дявола. Сякаш той нямал участие в пропадането ѝ…

– – –

И така, с майка ми сме останали сами. Не съвсем, де, поне не и в битийно отношение, слава на Бога. Дядо все пак разпоредил тя да бъде обгрижвана от жените на пастирите, долу, в полето. Не ни беше забравил напълно, това не мога да му отрека. Просто искаше да сме далеч от очите му, независимо каква е била причината – дали заради провалените му кроежи или защото се срамуваше каква каша е забъркал самият той, за да съсипе живота на дъщеря си.

Но всичко сторено влачи друго след себе си. Никой не може да избяга от него. Така е било, така и ще бъде. Никой обаче не би успял да избяга от последствията на постъпките си. Не се е случвало, не се случва и няма да се случи. Дядо ми прокудил първородната си дъщеря, но така дал почва на синовете си да се настроят един срещу друг. Е, това не станало веднага, защото по онова време те били невръстни, но пък и не се забавило твърде много. Да си кажа честно, Бог избра правилния момент за дрязгата между вуйчовците ми. Но, докато стигнем дотам, има още много да разказвам.

[1] онождане – акт на копулация

[2] Калиман I Асен – цар на България (1241 – 1246); Син на цар Иван II Асен от брака му с маджарската принцеса Анна-Мария

[3] Иван II Асен – цар на България (1218 – 1241)

[4] Михаил II Асен – цар на България (1246 – 1256); син на Иван II Асен от брака му с Ирина Комнина

[5] трудна – бременна жена


Книгата „Иваил цар“ ще излезе от печат в началото на октомври. Може да направите предварителна поръчка с лично посвещение от автора като съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Епизод три: Уф, дали заключих у нас…

Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части)

Четири лета подред бих с кирката, та да очовечим един заден двор и дечоро да си играе у ньего. Дечоро не уважава много мою труд и райграсо, дека им садим и се борим с тревояко, ама тва е друг въпрос. „Жена, коза и паламида дом си да не пущаш“ е казал мъдрецо, та сега за жената, дечоро да се опраа.

Негде къде два часо след полунош да е било, коги най-после стигнах до банята, та да се очовечим. Жежката вода ми достая душевен оргазмец. За завръшек си шибнах един студен душ и смеем да каем, че се преродих.

Понеже от банята до вратата на къщата требва да се мине изотвънка, по пътеката, я се кефим на вечернио хлад, дека отвева сички трудово-възпитателни процеси, къде съм преживел през деньо. Праи го с юбезното съдействее на студените капки вода по раменьете и гръбината, къде се стачат чак до гъзо ми.

„Закво да се прибирам веднъга?“, си рекох като се загледах у звездите и издишах пара навръх средата на юли месец. По наште географски ширини тва си е лукс, съгласете се, уважаеми читатейе. У чашата имам още колко за една цигара на теферич, на масата поди открито небе.

Не бръзам. Освежил съм се и седим да слушам кво си прикаат щурците. Децата и жената спат у различни стаи горе, макье ми и баща ми са легнали у таа, баш до входната врата, къде сега се пада до десното ми рамо. Сичко е спокойно. Ни на западнио, ни на източнио фронт нема нищо ново. Има откинат от реалнустта миг безвремие и я му се наслаждавам с плъни с никотин дробевце.

Да, ама фасо ми опари пръстете и я го фрълих ядно у пепелнико. Миго безвремие беше пропаднал като мъда у съдрани гащи. Требваше да напуснем масата с провесените нади ньеа звезди и да улетим поди завивката, че утре па ше пишем като изоглавен, нема лабаво.

Натискам бравата да къщната врата. Уй! Натискам пак. Пак уй, ама четврътит. „Таа шашавата ме е закючила…“. Нема да казвам другите работи, къде си помислих, они са вътрешнозаводска информацеа. Само да ви речем, че неколко пъти, с увеличаваща се сила на изказа, изкрещех името й поди джамо. Ни звук, ни картина. Сичко спи блажено, а я маам хавлиена кръпа на пьочките и не мом да си улезнем у бащинията. За момент ми мина през главата да спим у плевнята, ама даже и на мене там ше ми е прекалено проветриво нощеска, та ше се оцъклим като паметник на комунистически ударник. Палнах нова цигара без даже да се усетим, замислих се и кък си псувах напосоки, се сетих!

„Троп-троп-троп“. Тва богоугодно начинание го реализирах посредством песница, използвайки като медиатор черчевето на прозорецо на стаата, дека спат наште у ньеа. Они поне са на пръвио етаж, та нема кък да ме не чуат като онаа шашавата. Отне неколко минути, но даде желанио резултат, та да се не налага да си присаждам нови бъбреце, прекарвайки нощта гол у сеното. Макье ми се стресна жената, та й изкочиа ангелете, ама…
– Кой!?

– Я съм, макюшо. – отговарам със спокоен, равен тон.

– Какво е станало? – още е задъана от уплахата.

– Ела да ми отключиш, да не седим навънка. – пак съм като гранит. Поне за пред ората. Я си знам вътре кво ми е.

– Защо си се заключил бе, мамо!? – вече не е задъана от уплахата, а я съм на вратата.

– Не съм я. Мойта убавица.

– Идвам! Ама, моля ти се, кротко… Она е забраила. Недей да викаш, толко работи си има жената на главата…

– Я коги съм викал през живото си? – на влазанье я цукам по бузата, ама она ме поглежда без капчица доверее. После се качвам по дръвените стлъби къде вторио етаж, отварам вратата и почвам да дръжим една лекция пред дълбоко спящио студент.

Разпрострех се надлъго и нашироко у времепространството, който подход собствено е единственио сигурен начин да не постигнеш никакъв положителен резултат, дори да си прав като ръбо на панталоно на университетски преподавател по математика. Ако щете ми вервайте, ама не съм викал. Поне не толко, че да ме чуат у което и да било съседно село.

Имаше там тва-онова като философски спор онаа нош, ама нищо особено. Тръпи се, кък викат ората. Не сме си вадили очи, кво си е станало у Лас Вегас, там си е останало.

– – –

За преди неколко дена обаче па изобщо нема кво да крием, оти оно само на смех си ме напуши, та не е за Лас Вегас, а за „Фолти Тауърс“. Нали знаете, коги човек вече нема правилно действее. Или се смее, или реве. Я не съм по рево от къде пе-шес годишен, макар и да ми се случава понекогиж.

Пак съм си легнал по нощите с тва пусто писанье, двеста-триста ияди думи на годин не са малко, таа жената. Сутринта ме събуждат обичайните шумове. „Мамо, каква е закуската?“, „Мамо, акал съм“, „Мамо, къде са ми дрехите?“, „Мамо…“, „Мамо…“, „Мамо…“. Мене ме не дират за никви битийни работи, коги мама е покрай тех. Тва не мом да го отречем, а и не сакам.

Мама им даде кво да едат, да си облечат, изфръли, изми и връна грънето на най-мининкио, което и я праим понекогиж, ама с особена гражданска позиция, и каза, че требвало нещо да си свръши жената. Вече не помним кво, ама от мене се сакаше я да изведем децата малко на разодка. Бахти кефо, верно ви каам! Тамън съм доволен, че съм свръшил убава работа нощеска, сега имам неколко свободни часа, додек си сберем пръчетата и мозъко ми произведе нова добавена, така да се кае, стойнус. Което, за мозъко ми и добавената стойнус, е твръде, ама твръде дискусионно, май създава отнета стойнус, но се пак не са предмет на днешната ни приказка.

– Айде, фочни! – наричам ги на майтап по тоа начин, оти среднио убавец, коги беше по-миничък, не моеше да кае „животни“ и така артикулираше таа словоформа.

– Да! Да! Да! – дружно възклицание. Они ми се радват по неква неведома причина. Много са мили, коги сме си само коч компанията. Иначе пред мама се пробват с номерата – Тате ще ни извежда!

– Тръгвайте, че ей сега ще ви метна при Рошавио! – пред тех се опитвам да спазвам книжовната норма у основни линии. Що се отнаса до Рошавио, според тех он е некъв никъв гад, къде обитава плевнята, има половин лице и бая коса, къде стръчи насегде, кък и личи от работното му заглавие.

– Наистина ли ще дойдеш с нас!?

Писаньето е изключително кофти работа. Изглежда лековато и ветърничаво, ама не е. Толко млого ебеш себе си и сички покрай тебе си; толко малко време ти остава за истинските работи у живото, че не е истина. Не се оплаквам, напротив. Кое е лесно, не е интересно. Обаче точно у оня момент очите ми се наслъзиа, като се сетих откога не съм излазал с тех за повече от дваесетина минути.

Забавата продлъжи около час и половина – два. Разодки по улиците, „тате, а вярно ли е…“, „тате, а ти някога правил ли си…“, „тате, кога ще…“, „тате, може ли…“, мъжки майтапи и смех. Друго си е. С мининките диванета си е друго. Некък много ти е просто да сфанеш смисъло на живото.

После тех почна да ги фаща лиготията и обрънаа една детска площадка нагоре с краката, а мене па ме докопа за гръцмуньо саклето. Тва е интересно състояние, при което они видат, че нещо ме дразни и го праат с удвоени усилия, а на мене ми иде да ги утрепем и беснеем с плъно гръло.

Еле, жената се не забави много повече от половин час след уреченото време и я имах плъното право да се приберем, та да си почетем малко книга, преди следобедо пак да натиснем там кво си ми е работата по текстовете и другите убавиньи.

Размениаме си по неколко приказки, пушиаме по една цигара, додек й разпраях за поредните достижения на мининките дзверове, и си тръгнах. Верно не се бех наспал, а и ми требваше малко време на тишина. Тъпо и егоистично изглежда, ама не е баш така.

Маам гащи по улиците, къде познавам от кво съм проодил. Обичам да си играем една игра, коги съм у Говежда. Затварам си очите и одим така. Усещам само ароматите, ама въпреки тва видим сичко на сека крачка и си зимам завоите до един. Е тука е канавката до Баба Пизда, там требва да завардим да не олетим у градината на… Е, верно, случвало се е да се шибнем яката у некоя спрена напреки кола, ама тва е част от играта, нема да се плачеме за дивотии.

Последнио завой е по-резък, после от Студенка до назе е лесно – само по врълото и след нема и педесе метра си там. Ставам пред вратничката. Още не съм си отворил очите, ама изпитвам особено доволство, че съм у мир, разбирателство и такава степен на познанство с поне едно кътче на тоа свет. Пресегам се за ключо, а очите ми са си се така затворени. Уй! Размръдвам длан навам-натам. Пак уй, ама четврътит! Натискам бравата, макар и вече да съм наплъно наясно кво се е случило.

Още не си отварам очите, коги вадим телефоно от джобо си и избирам последнио набран номер.

– Каж…

– Я шти каем на тебе, ама не знам колко пъти да ти каем! Къде стои ключо на вратницата, през деньо!?

– Ааа, да!

– Преди поне ме беше заключила да не мом да влеем само у къщата, а вече на целагта бащиния си ми шибнала катанецо! – оно ме избива на смех и знам, че го усеща, нищо, че се пробвам да дуднем назидателно.

Настава мълчанее и я за тежест затварам. После, пак без да си отварам очите праим резък лев завой и, внимавайки да се не метнем у вадата, плескам десетина крачки и прерипам дворната порта, която изкънтева недоволно. По-тежък и, най-важното, по-тромав съм, откоги се прибирах така по нощите, без да събудим даже и кучетата у маалата, камо ли баба ми. Прецепвам дворо с райграсо, продължавайки да одим като слепец, ама без да се съпнем или шибнем ни еднъж, откво съм затворил очи.

На заобикаляне на къщата замалко да се фрълим у градината като прасе у тикви, ама ше си мирвате за пред ората, да ми не разваяте и без тва твръде колебливио имидж, да го еба и ньего. И те, оп у преддверието, натискам бравата. Таа е отключена. Тоа път. Отварам очи. Дом съм си. Я съм живел на ядо места през живото си, ама друго не съм усещал като дом, нищо че прекарвам по неколко седмици на годин тука.

– Следващия път заключи и двете врати. Действаш непоследователно – миналата година вътрешната, сега тая на двора. Така няма да постигнеш резултат.

– Добре, добре… – прегрупирала се е и вече е у обвинително настроение ала „голем мрънкалник си, значи! Кво ти пречи да седиш на пъто!?“ – тръгнали сме да ти донесем ключа с Боян, до няколко минути сме там!

– Къде беше?

– На детската площадка, как къде!? – пак се набира и си дири овикваньето, ама я съм у едно отпуснато душевно състоянее и ич ми се не вика.

– Ключо!

– В… – поколебава се она се пак.

– Оно ти зарди тва ти не моеш да намериш нищо у таа дамска чанта! – повишавам тонь, ама съвсем лекечко – Връщайте се доле, я съм си дом!

– Как влезе!? – по дишаньето й разбирам, че е спрела на едно место.

– Ако я не мом да се влеем дом, кой ше мое?

Затварам и отодим да си сипем. Седам на масата под небето и се заглеждам у облаците. Слушам кьосовете и сички други представителе на орнитофауната кък ми кюцат сливите, ама ми е през левио ташак. Палим си цигара и отпивам. Миг на безвремие е. Знам, че тия моменти никога не траат по-длъго от неколко мигания с очи.

И се оказвам прав. Телефоньо ми почва да звъни. Посегам инстинктивно, ама си спирам ръката на средата. Даже не го и поглеждам. Да си звъни…


Ето ги и другите епизоди:

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“


Стоян Николов-Торлака е автор на поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Епизод две: Ескиз за перде

Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части)

 

Сега. Бех тръгнал да си кимен дреите, та да давам, додек е жежко железото. Оно друг е въпросо, че ако жената почне да ви разказва, ше се фанете и от мене за главата, ама я съм писатело, ебал съм се!

Таа сючка не е толко драматична на фоно на предишната с повторните сватбарствания, ама се пак е твръде показателна за менталнио статус на мойта възюбена. Като зеем едно дръво, ше я заюбим я, ама айде… Така, да се не отплесваме.

Кък ви казах, летата си ги караме на село, що я бачкам дистанционно и само да имам интернет, ми е през ую дали съм у Ню Йорк или Буркина Фасо. Добре, убаво имам интернет, ама банкомат тука нема. А магазини има. Сеш‘ли‘се? Та требва от време на време да се оди до Градо, да се изтегли некоа сумечка, ич да не е. Се пак си имаме разходи. Я за пиенье и цигари, дечоро за сладоледе и сокчета, а жената за пердета. Мое и да не ви е станала ясна последната част на изреченеето, ама ше ви се изясни съсем скоро, ако мирнете и ме остаите на мира да довръшим тоа малоумен текст.

Тъй като у къщата петнаесетина години не живееше никой, а сега само се летува тука и родителските тела я посещават през останалите сезони от дъж на ветър, колко да се разпраат с градината, си има нужда от сериозни строително-ремонтни дейности, с които по традиция се заемаме ние със Старшията. Септични ями за вътрешни тоалетни, циментиранье, кабелищаци, кво ли не. Я съм амале, оно се знае. Първо, че съм по-млад и второ, че специално у строително-ремонтните дейности на две магарета сено не мом да разделим. Ама па си имам други таланти. Я ме тури на лежанката да видиш колко мом да избутам за гръди. Или па ми тури две литрови шишета скоросмрътница пред мене и глей кък ше питам за още, без да залатам и да мотам езико.

Та, за тва лето основната дейнус, която ми беше делегирана по очовечаване на къщата, е свръзана с бойдисванье на джамовете. Камара черчевета, камара нещо, и тва у свободното време, додек буам като алтав по новата книга, та да е готова за есента. Ама, да не помислите, че зарди тва не съм отишъл я до Градо? Нема нищо подобно.

Първо, като се докопам еднъж до село, го напускам само у краен случай (или за фиктивна сватба, кък споменах у предишнио разказ), второ, жената обича да маа гащи по улиците на секи един град, независимо дали е у Меричлери или у Сан Франциско, и трето, ама най-важно, ич не ми се занимава. Верно ви каам. Пущам я да ми отдъънат малко ушите, и си се разпраам с дечоро. Назе си ни е добре. Филии за закуска, една кофа сладолед за обед и студено кво намерим у хладилнико за вечера. Много са доволни. Поиграаме си на глупави и опасни лапешки игри, покъпеме се у барата, бием им по един по дирнико да връват у банята, почетем им малко книжка, и кой откъде е.

С периферното зрение видех, че онаа мойта убусница обикаля с ролетката покрай джамовете на едната стаа, ама я като изпаднем у работен процес, не ме дири. У друг свет съм и ако ще и столо поди мене да открадне некой, пак нема да обрънем внимание. Ставам едно превъплъщение на Вси стихии, Пръвичнио хаос ме обзема и само на псувни и кресъци мое да се надаш от мене, та даже и не питах кво праи.

После спрех с писаньето и докопах чашата за две цигари време, па после дай да бойдисваме. Коги ме цукна на поажданье за Градо, я се избъзиках с присъщото си тънко чуство за хумор, че ше я прегрънем така, кък си бех омазан до плешките у боя, разтворителе и секви путки майни. Она избега, естествено. Чък навънка почна да се хили.

– Простак такъв! – рече престорено сръдито – Чао!

– Чао, моме! И се плесни по дупето от мене! Ама лекичко. Само да се зачръви!

Длъго се хилих на гениалното си умотворение и мазах ли мазах, додек ми писна на ую, а и дечоро почна напористо да припира за следобедна закуска. Измих се с разредител, изкъпах се от глава до пети и:

– Те! Вижте какви хубави филии съм ви направил!

– С какво са, тате? – вика средното диване.

– С масло, как с какво!? – смръщвам се.

– Ама…

– На когото не му се яде, да се качва в стаята си! С другите отиваме на вира, щом си свършат закуската!

– Ама…

– Ти чу ли ме!?

Седнах да отфрълим още малко редакцеа по книгата за ония кратки десетина минути, къде изфирясаа за нема и пет секунди. И, айде на Сини вир. Голем кеф. Я съм жегясал, дечоро фръчи, плиска, скача, пищи със се сила, а и нема никой, ама никой. Тва е една от представите ми за Рая. За повечето от другите ми „визии“ за тва место не щете и да знаете, повервайте ми, меко казано неприемливи са за общественио морал.

Покъпааме се, а като се прибрааме, ги накарах да си земат по един жежък душ, оти барата ни е планинска и си е студена, макар и да са свикнали за вече четири лета тука. После вечерахме (познайте кво), почетохме малко книжка, а като усетих, че равномерното им дишанье и затоплени им мининки телца почват да ме приспиват, със сетни сили довръших главата от иначе твръде забавната и поучителна децка книжка, завих ги, пожелааме си „Лека нош“ и затворих вратата, без да гасим, че да си поразглеждат едни енциклопедии за животни.

– – –

У моменто, у който бех стигнал до таа част на разказо, излезнах да изпушим половин цигара, оти иначе главата ми щеше да изпуши. На масата на дворо намирам едно пръче салам. Извиках благоверната с тембъро на говеждки овчарин и те а те. Ухилена.

– Ти мачки тука виждала ли си?

– Да. Врътат се около четири минимум.

– Да.

– А тоа салам що е остаен безпризорен?

– Мислех да ти направя смачкана филийка.

– А къде си?

– Бера коприва.

– Добре, що го не извади после?

– Не знам.

Отще ми се и цигара и сичко. Повиках малко, па се прибрах да си дописвам.

Бел. авт.

– – –

Тежка нош беше, не беше лека. Поне за мене, ония пишпироци след дваесе минути беха заспали длибок сън, уморени от дневните приключенеа. Ама я пак с таа редакцеа и таа чаша. Тва ми е мечтаната професеа, не се лъжете по думите ми, ама понекогиж толко я мразим, че ми иде да ревнем. И тва се е случвало. Финалните акорди на една книга са тотална щета за секи афтур, макар и толко недъгав като мене, чесну.

Сутринта съм спал два часа и се почват сутрешни тоалети, хигиенизация, кво се сетиш. Мининките диванета са се наспали и пращат от сила, а я требва да си шибнем студен душ, та да преборим сънливостта. „Зимайте тия филии (ако некой се не е сетил – с масло), яжте и бегайте после у заднио двор! Нема да ми се меркате, че съм на най-важнио момент, къде баш се развръзва завръзката!“. Тва у резюме, иначе се дръжах доста по-спокойно, оти они са си ми милички, колко и да се праим на ербап. А и, за секи писател, секи един момент е най-важнио, оти книгата му се превръща у шибан фетиш, особено, додек работи по ньеа.

Они нещо се закротия из райграсо и песъчнико. „Яли са, Играат си. Тва е добре.“, заключих я и докопах първото принтиранье наново.

Не съм усетил коги е минало времето. Не съм я и чул. Казвам ви. Се едно съм извън реалнио свет у такива моменти. Вратата на стаата, къде работим, обаче се отвара и те ти я те. Коги ме стресне и не съм я виждал от известно време моментално разбирам закво и тръпим сички шеметни шеметии. По-убава на живо не помним да съм видвал. Вече деветнаесе години. Има нещо у очите, у походката, у стойката, у усмивката й… Де, да си мирвам, нема кво да си разкривам лични неща пред ората, да се еба. А, че се сетих! Казвах ли ви, че оня ден щех да се напикам, оти пет пъти тръках едно изречение, а саках да го довръшим, преди да идем да източим пенисо?

– Здравей, скъпи!

– Ела тука, моме! Ама първо сложи райбера, че ония диваци може да наскачат…

– – –

– Изпратих книгите, които бяха поръчани и надписа, изтеглила съм пари, колкото ми каза, а и купих някои неща…

– Е, що не от „Мол ди Говежда“. Кръстил съм така един магазин, от кой мое да си купиш некои, ама само некои, работи от пръва необходимус. Упорито твръдим, че там има сичко, къде моеш да намериш и на Лондонската стокова борса, макар и длибоко у мене си да знам, че не е баш така.

Жена ми понекогиж е душица, па чуство за хумор има колко за половин дузина ора. Разсмива се и рипа от кревато.

– Ето! – отне й извесну време да рови из торбите, къде е довлекла, ама па извади бахти якио плат. И за тия работи има усет. Ама много фин – Какво ще кажеш тук да сложим такива пердета? Вече си го боядисал.

Притварам очи и се ухилвам, ръмжейки блажено. Ей! Те тва е мойта жена, ей! У такива моменти ич и ми не пука за нищо. Само отворих ръце, а она пак се фръли връз мене.

– Харесват ли ти? Какво ще кажеш?

– Ти кък мислиш? – винаги съм мил, най-паче любезен.

– – –

Покрай редакции, дечор и бояджийство неколко дена не се сещах за плато, къде требваше да се превръне у пердета. Добре, ама един ден си се размотвам гол из стаата, баш след сутрешнио душ, и те ти го те един от комшиите предзирка през прозорецо. Не, че ме е срам. Я нема кво да крием. Ни съм уй доколенник, ни съм джипокараща пишка губерка. Загрънах се с кръпата и излетех навънка. Разбрааме се кво имаше да се разбираме. У село немаме обичай да си чукаме по дворните врати или да си викаме през мрежата. Седи си отключено и секи мое да си влее, коги си посака.

– Кво стана с тия пердета? – питах вечерта, додек с жената седехме на терасата и си пиех ракията, облещен у ярките като детски спомен звезди.

Она си мирва и се праи на борче. Усетих. Не се познаваме от вчера.

– Кво стана с тия пердета? – бръже палим, да се еба, ама обикновено има закво.

Мълчанеето отсреща е се така упорито. Даже приноситело му нещо тръгна без време да слаза от терасата, та да носи за яденье.

– Кво стана с пердетата? – най мразим така. Ако сбръкаш нещо, кажи си и готово. Ама тия измекярщини… Не мом да я отучим и тва си е. Рипнах се и ѝ станах на пъто. Нема къде да оди, я мое да съм прос, ама и говедо трудно ше мине през мене.

– Нищо… – тва беше, което благоволи да ми сподели мойта убавица. А на мене ми е през ую, та ако ще да е купила плато и да го е запалила на дворо, просто не мом да тръпим липсата на нормален диалог. Секи човек се бие на камара фронтове, ако и дом си играеме тънкажната и си слагаме кур капани, додек ше стигнеме? Къде ше ни е убежището, та да си отдъънеме, да се възстановиме и да влезнеме с плъни сили у следващата битка, мама му да еба!?

– Кък така нищо? – набирам. Гласо ми само клокочи, не съм го надигнал, ама ми требва само една искрица.

– Ами, нищо! – преминава у контраатака она. Казах ви, така праи винаги, коги е безапелационно прегазила през ораното.

– Кък така нищо? – сръцето ми почва да лумка, ама тоно не си променям. Она усеща додек мое с дипломацията и кога ше овикам маалата, а чинии, ше събираме чък през улицата. После полагам последно усилее да се дръжим като любящ съпруг. А, оно не ми е трудно, она е толко… единствена по родо си, че ми стига и малко нормалнус – Кажи ми бе, човек. Питам те като човек. Ареса ми, чудим се кога ше го туриш. Ни ти се карам, ни нищо. Къв е случаю.

– Ще ме изчакаш ли за няколко минути, аз ще те викна, когато съм готова? – с тоа тон и с тоа поглед мое да ме накара и да се опаковам у кибрити, без да ми мигне окото да се омотам у чарфаф, да улетим у парижката „Света Богородица“ и да се зривим, крещейки „Аллах акбар!“ и да си теглим клечката. Ама за съжаленее го използва прекалено редко и само, коги е осрала позициите до гушата.

– – –

– Ела… – като скумръчанье на мачка.

– Кво? – я съм я чул, ама мразим да ми се праи на болен от трахиален бронхит.

– Готово! – тва вече е тоньо на мойта си драсни-пални-клечица. Ядосана се чуе. Коги е ядосана на ньеа си, се пробва да си го изкара на мене. И я съм така, па и вие, не ми се правете на Мили Ванили!

Слазам я бавно по стлъбете и си префръгам иядо и петстотин варианта през кухавелата. Добре, ама проблемо ми е друг. Човек съди и си представя на базата на опито си. Прост пример – у фантастичните филми извънземните са хуманоиди. С големи, минички глави, очи, ръце, зелени, като амфибии или птеродактили, ама се са хуманоиди или поне зооиди, ако изобщо има такава дума.

Представяме си тва, къде сме видвали и къде моеме да пречупиме през въображението си. Да, ама и дваесе ияди варианта да си бех представял, немаше да е тва, къде видех, като влезнах у стаата с пресно бойдисаните прозорци.

Плато още си беше убав. Онаа таа жената има голем усет къде детайлете. Фанала нюансете на интериоро, избрала перфектните разцветки и шарки… Сичко кък си му е редо. Осен едно.

Гледа ме изчаквателно, та да види кък ше реагирам. А я не реагирам никак. Само седим и се дзверим. Не ми се е случвало от години наред да не мом да намерим правилните думи минути и минути. И като почнах да се хилим. На глас. С плъно гръло. Додек се забъкнах, закашях се и слъзи ми потекоа от очите. Коги най-после успех да си зеем въздух, процедих задъано:

– Тва неква нова мода ли е?

Отсреща млъчанее. Погледнах пак пердетата, па отидох, та я сгуших и я заведох да ѝ сипем една бирица поди звездите. Млъчахме длъго, ама накраю се не сдръжах:

– И?

– Ами, аз ги мерих… – пак почна да се набира и да контраатакува, ама я прекинах на секундата, оти знам ква тирада ме чека, ако пропущим правилнио момент

– Викаш, едното от корнизо до средата на прозорецо, а другото надиплено като на Мария Антоанета шлейфо, па и се влачи по земята…

– Ама, наистина ги мерих пет пъти…

– Нали десет пъти требвало да се мери, моме. Ти десет пъти си резала и еднъж си мерила. Еби ги у пердетата, ше ги напраиме на покривки. Наздраве!

– Ама то те в стаята с голямата маса няма да отиват цветовете… – оно се не дава, та ако ще да потопи и „Титаник“.

– Наздраве!

– Наздраве! – понекогиж се пак проявява некакъв такт.

Отпих си от ракията, сетих се за последното достиженее на личнио си вътрешно интериорен дизайнер и се задавих със скоросмрътница от смех.


Към другите епизоди:
„Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“


Стоян Николов-Торлака е автор на поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части)

Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее

Я съм без книжка, ама не що са ми я зели, оти съм бил карал пиян. Я пиян не съм карал от тринаесе или четирнаесе годишен, ше ви излъжем. Тогава се физнах с една симсонка на завою на Чепразо, та и до днеска ми трънат гъзерете от лево, да еба тия грешки на растежо, да еба аз!

Просто тва ми е цивилизационен избор. Верно, като ме натиснаа сички дечори, женори, родителски, роднински и приятелски тела и май ше се наложи да си изкарам, че ми писна да носим дваесе и седам раници багаж по влаковете, ама се още дръжим фронто. Нема да ме мислите, а и приказката ми е съсем друга.

Онаа мойта шунявата е бахти почитатело на сватбите. Она е сватбарино на нашто поколенее, ако мое така да се кае. Само да се погледнат същества от мъжки и женски пол у наше присъствее и веднъга ги пита дали нема да се женат. Не да се заговорат, не да се фанат за ръка или да се цукнат, па камо ли он да й го отръка от бедъро. Тц! Един поглед е достатъчен, та да почне да ги сватосва. Она и мене така прееба, нищо, че се бех гласил да ергенувам още барем десетина години, ама те… Късмет!

Та, общо зето мойта умница досажда на целио свет с предложенията си за брак. Еле па ако са гаджета… Майко мила, оно ми става жал за тех. Седиш си и си пиеш бира, ракия или сок от маракуя там, кво се сетиш с приятеле, и некво иначе на вид бая угледно същество от женски пол постоянно ти намила кога ше минаваш под венчилото. Я съм женен и му викам гилотината, ама нека да е венчилото за целите на повествованието. Чуваш се със същото тва същество по телефоньо по съвсем различна работа и оно пак те пита кога ше се зимате. Срещате се те така, случайно на улицата и ньеговата пръва приказка е за пръстенье, обредни домове и ебем си кви други простотии.

Досадно е, спор нема. И на околните, и на съпруга на таа гад, къде за добро или лоше се явява моя милус. За съпруга, демек я, се явява по-досадно, що се пак съм си я, и ми е най-мило за мене си. Ама да зеем да преминем (сравнително) по същество, че като се отплеснем, и оно стане утре.

Таа пролет ми звъни един ден телефоньо. На трета ракия съм още, значи да е било къде единаесе преди обед. Непознат номер, ама я никви бързи кредити не съм теглил, та нема от кво да се ядосвам. Ако ми звънат непознати номера, или е да си поръчат некоя книга (доходоносно), или да се пробват да ме измамат телефонно (недоходоносно). Я книги пишем, та на пръвото се връзвам с кеф, ама па не съм изфирясал толко, че да фръгам пари от терасата, та и от телефонни измамници не ме е стра. Па, и нема кво толко да фрълим, между назе казано. Кък и да е.

Телефоньо звъни, а я работим нади новата си книга с фас у устата и чаша у едната ръка. Гледам, че тоа номер ми не е запаметен, и си викам „Те сега едно двеста бройки от северозападната трилогия са заминали!“, ама оно един приател.

Разлика между „приател“, „познат“ и „вепър“ требва да се праи, у тва съм дефинитивно сигурен. Та тва е приател, макар и да не сме се видвали от сто – сто и педесе години.

– Ше се женим! – вика, без и да се пробва да скрие възторго си.

– Па, добре… – отвръщам я, като се пробвам да не му кръшим атъро, макар че знам кво е да си женен, а оно е убаво само понекогиж, вервайте ми.

Разбрааме се като ората. По мъжки, кък му се вика. Човеко каза датата на сватбата, която я не отразих, ама ич, оти бех у работен процес, нали ви казах, после я го поздравих – видвал съм момата неколко пъти, убава е, съглам е, така че е баш като за ньего, щото човеко и он е убав и съглам, казах му адресо, та да прати поканата, поздравих го искрено, и готово.

След два дена те ти го те куриеро. Вика да слезнем, и я, кво да праим, слазам. Човеко ми даде поканата без бой, пожелахме си леки дни и кой откъде е.

Онаа мойта убавица („Не избирай съпруга по убус!“, ми е казвал един мъдър човек, ама я баш тва направих) чека на вратата, що съм й казал, че мою, вече общ, приател ше се жени, а она е по сватбите, кък вече споменах нееднократно. Връчвам ѝ поканата тръжествено, ама запомням само кой месец ше е сватбата, след което си седам пак с фасо, чашата и листовете.

– – –

Летата ги караме у едно село у Северозападнио Балкань, откъде ми е родословеето. Мое и да не знаате, ама е твръде невероятно, оти съм продънил главите на сичките си читателе с тва место, вълшебно като следобедна дремка поди вековен орей у жежък ден.

Мислим не е нужно да споменувам, че ама ич не съм се и сещал за поканата. Она беше тръжествено поверена у уж сигурни ръки, треперещи от влъненее. Добре, ама от Търново, къде си битуваме семейно, до въпросното село са малко по-малко от триста километра, та жената забраила за поканата, додек опаковала багажете, та да ги изпратиме по спедиторете, докъде ние с трите си диванета овикваме тамън четири влака за из път.

Порди таа причина, по време на най-усилената редакцеа на новата книга, бидейки и у постоянен ремонтен процес на бащинията, на мене ми се задава следнио въпрос:

– Кога беше сватбата?

Коги съм у подобно състоянее на духа и „Добро утро, миличък! Как си?“ ме докарва до псувни, пък камо ли такова питанье.

– Виж на поканата! – издуднах я.

– Не е в мен… – жена ми е майна и даже и у Северозападнио Балкань не ще да приказва кък си требва.

– А къде е!? – казах ви, като съм на тоа етап от творческио процес, да не ми се мерка никой пред очите. Не е лесно с мене понекогиж. Почти винаги, ако требва да сме откровени.

– Забравихме я…

– „Забравихме“!? – вече избушвам кочината.

– Ами да. – наежва се и она. Винаги, кога е оплела коньите, се дръжи така – Нали на теб ти я изпратиха.

– Добре, но аз ти я дадох на теб! Ти си сватболюбецът в семейството. Исках да те зарадвам, гадинке! – казвам спокойно и се придържам към книжовната норма. Ако не приказвам с децата си, у неофициална северозападна обстановка това се случва, само когато ми иде да фрълим некой у средата на градината, та да го прекръшнячим.

– Да, но, когато съм събирала багажа…

– Млъкни! – почва да щрака мозъка ми, къде не е работил ич, коги съм се женил. Само очите ми са си били на местото, оти верно е убава таа усойница – Обади се на кумицата ни и питай.

И живото си потече пак кък си е свикнал. Бурята отмина, макар и да си думахме още думи без закони. Особено я.

Викнахме наште да доат от Градо и да гледат дечоро за празничнио момент. Они ората, кво да праат, уйдисаа ни на акъло и дойдоа, оти иначе нема кой да чува тримата носители на кръвчицата им. И пойдоаме.

Година преди тва благоверната ми беше забраила чорапите и боксерките, ама тва се тръпи – за девет поредни представяния на книгите ми ми беше зела нула боксерки, нула чорапевци, нула ризи и нула панталонье, та си купувах у движенее. Иначе за ньеа се беше пременила като пръвио пич, две раници дреи. Ама тва е нищо.

Та за сватбата отидоаме ние у Градо, Гошко ни закара срещу съответната плата човеко и се здрависааме яката на раздела. После с жената минааме по центъро, едно такова жежко, ама подуйва ветрец… Мръзеливо съботно време. Купиаме картичка за сватбата и се запътиаме за апартаменто на наште, като подвлачааме ноги. Рано беше, немаше за къде да бръзаме. А и обичаме да одиме пеша, та верно го докарааме до безвремие.

Приказваме си, бъзикаме се с тва и онова, водиме се за ръка като некви тринаесе годишни гаджосани. Идилия, ви каам.

И те ни те, у назе сме. Ладовина. Сипах си едно, запалих цигара и се зачетох у спортните новини у пръвио ми попаднал вестник. Мойта убавица па докопа банята и едни къпания на коси, едни чудесии. Я гледам часовнико от време на време, нема кък да пишем, нема кък да се кикерчим по Балканьо, нема кой да ми задава задания, нема дечор да квичат. Бахти кефо! При високата топка, къде си задигнахме с момата, неколко такива часа са истински рай.

Дойде време да се остържем от косморляк и да почистим телесните си дадености и я. Моеше да се позабавим още къде час, ама немаше да ми остане време да пообокаям жената. Въпрос на приоритети.

И така. Лежиме си двамата доволни по гръб връз спалнята и си мислиме. Така де, я си мислим, она си мисли, че си мисли.

– Харесва ми да те докосвам и да ми мирише на теб… – въздишам и подрипам резко – Трябва да тръгваме.

– Да, тъкмо ще се разходим спокойно. – фаща ръката ми она и се изправя.

– Нема да се разождам нигде! – отсичам и почвам да си навлачам кво си требва – У таа жега ич ми се не ще да одим на сватба, се едно съм излезнал от сауна – Ало, добър ден! Може ли една кола за …?

– Пращам!

– След колко време? – жената вече се е гримирала около четиристотин пъти за тоа день, ама пак е пред огледалото. Така са свите. Нема значение, че е убава. И да е убава, и да е грозна, те така са си. Цапотенье до откат.

– Не ми каза.

– Как така?

– У Градо сме, те така. Картичката си надписала и си я зела, облекли сме се, обули сме се, цигари имаме, плико с парите е готов, айде!

Верно, не чекахме таксито много, ама па и не бръзахме, та не беше проблем. Шефиоро образ и половина. Буцуняк отсегде. Гледа като пресисал и имаш усещанье, че се едно си му длъжен за нещо. Изтръпех го, нали са три минути път до местото на радуснуту събитее. Ама ти да видиш кво става като слезнахме.

Минуваме ние през парко, нема и педесе метра. Фанати за ръка, като гаджета, нали ви каам. Ресторанто е на един изкуствен остров у изкуствено езерце. Made in комунизъм, ама е едно от редките попадения, убаво местенце. До островчето се стига по едно гръбаво мосче, та не моеш да видиш кво става баш насреща ти. Ама па се чуе.

Онаа от обредните служби на Общината, опева кък си знаа. Като си спомних мойта сватба и колко я тръпехме, изскръцах със зъби, а още не бехме префрълили гръбицата на мосто.

Я съм отнесен и си мислим мои си работи постоянно, зяпам накъде ли не, така че изобщо не погледнах напреде и останах супер учуден, коги жената вика:

– Ама това не са те…

– Кое? – заковах се на едно место. Верно не беха они – Нали каза, че е днеска?

– Питах само за часа, не и за деня. Нали ти каза, че било първата събота на…

– Я ли съм казал!? – не извиках, ама изръмжах – Поканата на кой я дадох!?

– Ти каза…

– Млъквай!

За секи случай заобиколихме тръжественото събитие на стлъбете и се запътиаме къде самио рестуран. Ама още по пъто разбрах, че нема никакъв смисъл. Две сватби у едно заведенее по едно и също време кой ти праи? Напраихме един широк кръг, се едно сме сючайни наконтени клиенти и се врънахме по изгръбенио мос.

И се почна. Целио, ама целио парк ме е чул. И част от околните блокове, дума да нема. Кво ли ѝ не думах. А она си продлъжава да вика, че я е требвало да запомним кога е сватбата. Гюрунтията понамале у таксито за на връщане, ама у наште се разгоре с плъна сила, оти она рече да се затвори у една стаа, та да й не громам по главата, тъй като се пак реши да се обади на кумицата ни и се разбра, че сватбата е у толко часо, ама следващата събота. И да свръшим така, че пак почвам да се препотвам, само неколко бележки ше нафръгам:

  • Целио блок на наште беа разбрали, че сме си били у Градо за ония дваесе минути. Не съм викал много, чесну;
  • Жена ми е жива, а я не съм у затворо точно зарди тва, че се обадих на баща ми и му казах, че, ако не дое да ни прибере у летната ми резиденция до дваесе минути, я ше съм у затворо, а у назе ше има труп. И човеко дойде, па и тушира напреженеето с много такт, кво да праи?;
  • Жена ми е жива, а я не съм у затворо и порди друга причина – вече на сватби е тъпанарско да се носат фритюрници, кухненски роботи, микровълнови печки и други путки майни. Ако бех минал гръбицата на мосто с нещо такова, овръзано с панделки и букет у другата ръка, па видим, че тва не е нашта сватба, сичко, барабар с неьа щеше да бъде изфрълено у изкуственото езеро с ебем ти замахо;
  • Булката на пръвата сватба, къде одихме на ньеа и се прибрахме скоропостижно, не беше убавица. И кумата. Ама ич;
  • На следващата седмица пак викнахме наште да гледат децата. Пак се изкъпахме, пак я обикаях, пак си поотдъънахме, ама тоа път оцелихме правилната сватба. Кумата беше убава, еле па булката! Изкарахме си така, кък моеш да си изкараш само с ора, къде ни съдиш, ни чекаш нещо от тех, ни па они ти кроат капата. Само с предишното ни оденье на сватба се побъзикахме, ама вече беше изфирясало, сичко беше у рамките на поносимото;
  • Като се прибрахме на другио день, макье ми пита кък е минало и след веселите обяснения от наша стрън, пита, като ни изгледа гяволито „Другата седмица пак ли сте на сватба?“.

Да се чудиш дали да се смееш или да ти се реве… Сега ми е смешно, ама на пръвата сватба се намерих у по-небрано лозе и от младоженецо…


Към другите епизоди:

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“

 


Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Здрасти! Ние сме шумните съседи.

Понякога ми писва от себе си, честно казано. Но, няма как да изляза от кожата си, тая си е. Писва ми от жена ми, писва ми от децата ми, писва ми от този или онзи близък, приятел… Писва ми от почти всичко.

Писва ми да повтарям едно и също на себе си, на жена си, на децата си, да се питам какви аргументи имам срещу това, което знам, че е правилно, да ги питам какви аргументи имат те срещу това, което знам, че е правилно и го обяснявам с детайли. Писва ми да си намирам мръсните чорапи под килима. Писва ми да от тежестта на вината, че знам кой ги е метнал там, защото не му се ходи до коша за пране. Писва ми от гениалния ми стожер в животопрекарването „щом нещо не се вижда, значи не съществува“.

Писва ми и от „Не знам къде ми е телефона“; „Да, повтори ми хиляда пъти, но забравих, такава съм си…“. Писва ми и от „Да, така реших и ти казах, ама после си помислих, че…“.

Писва ми и от „Тате, а пък той ми каза…“; „Тате, взе ми лего нинджагото от ръцете“; „Най-много мразя да се обличам“; „Не искам да ходя на детска градина“… Писва ми.

А, когато ми писне, става страшно. Основно за комшиите. Ако кажа, че съм пръснал в пода само една чиния през живота си и това е било по невнимание, ще излъжа. Същото ще е и ако не си призная, че, когато си пусна гласището на планински овчар, за какъвто всъщност ме е подготвяла еволюцията поколения наред, не ме чуват в съседния вход и от другата страна на булеварда.

За сметка на мен, жена ми е по-кротка. Тя не крещи. Често. Тя обаче умее да съска по такъв начин, който прави само красотата й по-уникална. Никога не се усеща кога да спре. Напротив. Щом осъзнае, че е сгазила лука или че има минимална причина да ми кълве по главата като кокошка, без спирка, без такт, без да чува, че повтарям „Разбрах“, гледай какво става!

Както споделих, говори сравнително тихо, което е нормално предвид деликатните й дробчета. Пилешки. Това със сигурност кара съседите ни да смятат, повечето хора на достолепна възраст и с достолепно минало, че аз се събуждам, минавам през сервизните помещения и прекарвам известна част от деня си в умоблъсканици, защо да крещя, а останалата част от същия този ден – в крясъци и занимания, привични за Зорбас Гърка и другите гърци по таверните, които собствено не са Зорбас.

Децата са на четири, шест и девет. Абсолютни диванета. До едно. Амалгама от мама и (предполагаемия) тате. Ако им донеса кит, майка им го сготви целия наведнъж, и ги поканим да вечерят, единият ще каже, че не обича кит, без никога да е пробвал, вторият и третият ще се скарат за точно тая ушна мида, без изобщо да им пука, че китът всъщност няма такава, но за сметка на това притежава стотина тона крехко месце, а всички вкупом ще се разреват, тъй като единият искал вилицата на другия, а третият казал, че китовете са риби, а пък те не са, тъй като са бозайници.

Общо взето, като се замисля, съседите ни страдат най-много от мен, големия идиот, и от малките идиотчета. Мама не е толкова звучна, макар и да е изключително ефективна в създаването и поддържането на скандала и хаоса. На съседите обаче едва ли им пука за вътрешносемейните ни релации, корелации и ебеш ли му майката какви взаимовръзки, така че аз и децата сме им в полезрението.

Това е едно на ръка. Ние сме си такива и ако ще на мента, глог и валериан да минем, няма да се променим. Даже, когато сега, от няколко дни, баба и дядо гледат внучетата, ние с мама инстинктивно увеличаваме децибелите и разнообразяваме поводите за скандал, за да компенсираме липсата на миличките ни извергчета.

Странното обаче е друго. Съседите са странни. Нито един от тях в никой момент от съвместното ни съществуване, не е направил дори и бегла забележка. Напротив. Дори ни се радват. Поне на съскащата усойница с вечна идея какво трябва и какво не трябва да правя в живота си и на милинките шимпанзета. На мен също се усмихват, но не вярвам да съм им чак толкова скъп.

Може би защото сам на себе си съм опротивял и прегракнал от безсмислените войни, които се водят с размах от едната до другата тераса, от кухнята до хола, а децата пренасят и на междуетажието, когато примерно… трябва да се прибират от разходка или да пропуснат шляпането в пресни локви. Може и пък и да не съм си опротивял. Може и на съседите да не съм, изглеждат искрени хората… Уф! Тая разкошна благоверна, дето и да бях пробирал с фенер, по-голяма шматка нямаше да намеря, пак звъни. Или телефона, или ключовете си е забравил. Звъни по телефона, значи са ключовете.

Отивам да й ги хвърля от терасата. И съседите ще чуят повярвайте ми. А после пак ще са любезни. С тримата убавци, женицата ми и моя милост, главата на тая подвижна лудница. Айде, до скоро!

 

Витали Парената въшка и акто на изнасилванье

– Добре, и кво сакаш сега от мене? Да пишеме, така ли? – оно се видеше от хеликоптер, че на тоа човечец му се не занимава с простотиите на Денка Мандрамуняко.

– Ше пишеме и отгоре! – тропна с цуцулатио си балдър по мокето она – Тоа ше го затрием и заравним! Тва не е човек за менe!

– Чеки малко сега, Денке… – служитело на редо се опитваше да пази спокойствието у целото поречие и ич му не беше лесно с тия бесни али – Айде преди да пишеме, да поприказваме малко, кво ше каеш? Те тука те има некви бискувити, земи си, ако ти се жуберка нещечко.

– Кво има да си оратиме, господин милиционер!? – сопна се Мандрамуняко – Он… он…

– Те сега само тва ми требваше! – не стига, че е петък и гледам кък да се приберем у назе, та да оберем лозето, а ти ми приказваш за „он“! Кой е тоа он?

Витали извади една химикалка с пъшканье из чекмеджето изподи бюрото си и по стар навик я напюнчи, се един вид е химически молив.

– Нали ти казах бе, чичо Витали!? – Денка зарови ръце у шаките си – Оня буцуняк, Разпети петък да не дочека!

– Кой, кой? – погледна я он изподи вежди – Тука си има ред, тва е дръжавна работа, не е като да одиш цел ден из селото на оверлог.

– Е, ти си на дръжавна работа и горе-доле тва праиш, чичо Витали.

– Мани ме ти мене не гледай! – тропна по бюрото Парената въшка и фръли поглед с белото на очите къде джамо. Слънцето вече беше паднало. Идеално време да се бере грозгье – Тва си е друго, кажи ти кой те е изнасилил и да се родиме сички. Записвам, имай предвид!

– Братан, нали ти казах, кой мое да е!? – сопна се она и зафръли опаковката с бискувитите толко обидено, че за малко полицаю чък да й поверва.

– Денке… – почна он леко и равно, па се надигна малко от местото си и добави кротко – Те тука те записвам „Братан Стоименов е изнасилил Денка Костова.“ (он верно записа, мани майтап). У кой час?

– Е, ебем ли го, некъде къде полунош ше да е било…

– У два часо ние с Братан Стоименов играхме белот у кръчмата, Денке! – Парената въшка намести очилата на носо си – От девет и половина до два и петнаесе горе-доле. Бехме ортаци срещу Денчо Пръжката и Рангел Сирището. Точно къде дванаесе да е било, коги оня педерас Рангел рече двеста, ама я му зех сичко коза, що имах длъга до Ристов брег пика. Имаш ли нещо да добавиш?

– Е, мое и да е било преди тва, я се бех… кък викат по телевизоро… шокирала…

– Ако още малко ми тръкаш нервите, ше разбереш баш кво е шокирванье! – изпоти се по челото Витали – Кажи кво да пишем? Кога е станал акто на насилствено полово сношенее?

– Е, не знам! – она пак тропна с крак оземи – Прибий ме, ако сакаш!

– А, ма! Ти верно ли ревна!?

– Да, що да не ревнем!? Мене не мое да си ме ебе кой си сака, я си имам достойнство!

– Денке, я си те уважавам, мойто момиче. Ква ще да си. – спокойно рече Парената въшка – С баща ти бехме приятеле, макье ти беше свесна женица, никогиж нема да забоварим къв бел муж праеше, човек да си изеде пръстите от китките. Ама, де земи се съгласи сега. Съмневам се Братан да те е изнасилил, моме…

– Сакаш да каеш, че съм грозна ли бе, дрътофелник окапал!? – она се рипна от местото си и се стръча къде ньего със зачръвена физиономеа.

– Не, ма, кой ти е казвал, че си грозна, ма! – Витали не помръдна от местото си и само я изгледа авторитетно, така че она се усети и си се връна на столо си.

– Много ора! Много ора са ми казвали!

– Не е въпросо дали си грозна или не си. – Парената въшка притежаваше вроден психологически усет, та стана и сложи ръка на рамото й – Ти, мойто момиче, девствена ли си?

– Не съм… – отвръна она след извесну колеабние.

– Братан изфръгал ли се е у тебе, преди конкретнио казус?

– Не е. Само връз мене, он винаги ме е вардил.

– Добре. Отбелезваме го у протоколо. – Парената въшка записа нещо на листо.

– Не е за тва приказката! – Денка порумене – Оня ме изнасили и те тва си е!

– Добре… – Витали се връна на местото си и пак напюнчи химикало – Пишеме, че те е изнасилил къде дванаесе. Между другото, я ше съм пръвио свидетел у съдо, че Чворо е бил на друго место по тва време. Да си знааш. Къде те еба?

– Насегде, ама най-много отзаде.

– Не, ма, Денке, ти верно ше излееш много проста, кък викат ората. – полицаю беше личнус със силно изявен такт, ама човек тръпи, тръпи, па му дойде до гуша – Не у коя дупка, а къде? На кое место? У коя меснус? Зади егреко ли, на Василино бранище ли, у Севдино гарище ли?

– Кък бе!? – стресна се она – Оно е ясно, че у тех ми го тури!

– Добре, Денке, у тех къде? – записа господин полицай.

– Нали ти викам, че отзаде най-много бе, чичо Витали!

– Чеки да ти обясним пак, момичето ми. – он си дигна очилата на челото – Става въпрос не къде те е онодил, а у коя стаа те е шибнал.

– На вторио етаж, у долната соба. – беше категорично безапелационна Мандрамуняко – Първо там, а после се повторихме у куфнята. Накраю пробва и у летната куфня, ама нещо не можех да му го дигнем.

– А ти ую ли ми диреше там?

– Не, бе! Отидох да видим Юбица!

– Ю-б-и-ц-а… – записа полицаю – И по кое време тва?

– Негде малко преди ракийно… – закръши пръсти Денка.

– Сериозно!? – тропна по бюрото он и метна химикалката у свет бели – Не беше ли полунощ!?

– Е, я… Не помним баш…

– Светло ли беше или тевница?

– Па, не знам…

– Значи, Братан Стоименов е осъществил полови актове с тебе, ама ти не помниш баш кога, така ли?

– Ми, кво, изпаднала съм у неква стокхолмска синдромация, мое и да съм се влюбила у ньего. – изгледа го кръвнишката она и стана от местото си за пореден път – И я съм жена, и я имам чуства.

– Тва за вюбваньето на Денка у Братан сички го знаеме. Целото поречие даже. Присира ни се от ньего. Вие сте бетер Отело и Дездемона, да ви еба. А сега да земеш да ми не вреш тия цомбарляци у физиономията, оти, ако те види мойта, само на жени ше станеш! – Витали Парената въшка смачка листо у десната си шака и зафръли и ньего негде си – Айде да си одиме, че си имам работа по дворо.

– Я ше ви помогнем с грозгьето, нашто нищо не роди таа годин, ама да знаеш, че тоа, Братан е голема гад! И ебе къде кво дофане.

– Ше го имам предвид. – Витали Парената въшка се изпраи от местото си и по стар навик се огащи, кък си му е редо – И те еба, така ли?

– Да!

– Насила ли беше, моме, или ми тръкаш времето?

– Насила! – отвръна със спаднали гуми Мандрамуняко.

– Тоест, не те е питал дали сакаш?

– Да! – она тука усети шансо си да се прегрупира.

– А, кога ти посегна, ти кво?

– Не ми е посегал, я го цукнах по образо и му казах, че сестра му е случила на мъж у къщата.

– Айде да одиме да береме лозето, кво ше каеш? – потупа я по рамото Витали – Че оно ше земе да се стевни вече.

– Айде, щом си казал…

– Има ли изнасилванье?

– Е, я си мислим, че требва да си наясно, че Братан е зла гад и да го следиш поди око, чичо Витали.

– Знам я, ама ми не е само он на главата, момиче. Не ми е само он на главата. – изсумте полицаю – Те виж, днеска ти зе, та се домъкна при мене. Дреите ми иде да си скинем…


Ако още не сте чели трилогията на Стоян Николов-Торлака, мое да си поръчате „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com


Aко па трилогията я знаете наизуст, ама сте опущили некой от разказете с героите й, те ги тия от тех, къде Торлако е написал на моменто:

Братан Чворо и внезапните обрати на съдбата

Благо Придирчивио ше се развежда

Бистра Ристо Ботевата и ретрограднио Меркурий

Португалската връзка на Биби Цветнио

Син камик си требва за домато

Щом така е станало, така е требвало да стане

Баба Гина Чвръстата

Тумбак Пепеив и президентшата

снимка BGNES

– Айде, стига си дремал бе, тия мачове нема да избегат! Имаш повикване от най-високо ниво!

– Телефоньо ми не е звънел ма, ше те ебем у невестулката нещастна! – издуднях, ама ми се отще да догледам поредната футболна драма. Бех играл единица с два лева, а мачо привръшваше. Осемдесе и шеста минута нула на три.

– Чети тука, президентшата ти е писала – невестулкята дигна опаша и се стръча къде вратата, па почна да гребаска по ньеа.

– Президентшата!? – оттласнах се от кревато и се засилих къде лаптопо на изплащанье, къде седеше отворен на масата.

– Да, другарката Радева. Айде, отвори ми сега да излезнем, че ше се изпущим тука бе, ти никогиж ли не си имал домашен любимец, да те еба у шашкънино!?

– Не съм, верно е… – стръчах се да натиснем бравата и после се врънах на компютъро. Вълнуващо ми беше. Самата президентша, а за втори ден само бех пророк. Официално поне. И она не беше от много по-длъго президентша, ама действаше с размах, което ме задлъжаваше по некъв начин да поемем високата топка. А те я те и ньеа, високата топка:

Здравей, Жукръц, единствени пророче на Тумбак Пепеив!*

Заведох 6-годишния ни котарак Чарли на ветеринар – рутинната процедура против бълхи и кърлежи. И така, съвсем между другото, докторът ме попита искам ли да го изследвам за котешки СПИН. Шах с пешката! Даже не ми е минавало през ум, че това заболяване съществува при котките. Попитах: И, ако резултатът е положителен, какво правим? Отговорът беше: Нищо, просто си знаете. Не се лекува! Продължих с въпроса: Заразен ли е за хора, за кучета? Не – отговори симпатичният доктор – Предава се по полов път, само при котките.

Някак асоциативно се присетих за Прайда и се помолих вътрешно дано участниците се сетят, ей така, между другото, да проведат една ограмотяваща, с елементи на превантивност кампания за ХИВ/СПИН/Серопозитивни, дори и само с листовки. Не за друго, а защото статистиката за 2016 година показва, че пътят на инфектиране с ХИВ/СПИН е „39% от новите случаи са се заразили при хетеросексуален контакт, 49% – при хомосексуален контакт, а 12% – при инжекционна употреба на наркотици”. А прайдът ще го видят много младежи, девойки и невръстни деца.

Като споменах невръстни деца и се сетих за оня виц с Холмс и Уотсън: – Какъв е този шум на улицата, Джон? – Гей парад, сър. – И какво искат? – Еднополова любов, сър? – И кой им забранява, Джон? – Никой, сър! – Тогава защо крещят? Отговора го знаете.

Представете си, ако е проведен между майка и невръстното й дете… Всъщност Прайдът за мен иде да покаже, че тези хора искат да изразят своята смелост, и гордост дори, за различност. Достойно за уважение! Смели, разчупващи стереотипа, шарени и весели, минали по един или друг начин под дъгата. Имам доста такива приятели и сме в много добри отношения, с взаимно уважение едни към други. Всеки има право на свой избор. Стига да не пречи на останалите. Думата ми не е против хомосексуалните, бисексуални, трансджендър и другите производни. А за претенцията им за различност. Мили прайдващи, моля ви, не подминавайте факта, че всички сме различни. Независимо дали сме хетеро или хомо ориентирани. ДНК-то е еднакво само при еднояйчните близнаци, но дори там в някои случаи има пробойни. Във вените на всеки от нас тече код, различен от този на ближния ни. Уважавам Ви, но не преигравайте, моля! Никой нищо не Ви е забранил! Вие сте толкова дискриминирани, колкото българския пенсионер, например. Колкото многодетните майки. Колкото хетеро-ориентираните хора дори. (Що не организираме прайд на хетеросексуалните, м?!) Ако истински желаете да бъдете полезни в обществото, следващият път, освен розови помпони на барабаните си, направете информационни листовки за превенция от ХИВ/СПИН, за рисковите групи, за статистиката в страната и света. Просто давам идея, за да е по-смислено за всички, някак. Да, животът е прекалено кратък, за да бъде вземан насериозно. Но след нас идват поколения, които ние трябва да възпитаме, да информираме, за да не правят своя избор на сляпо.

П.С. Всъщност, чудя се, дали Вие, апелиращите за толерантност и признание, осъзнахте поне за миг, че денят на Вашия прайд трябваше да е ден за траур, за смирение и покаяние. Защото военен загина в мирно време. И се сля с дъгата (Вашия обетован символ). Трагедия, която пълни сърцата ни със скръб и много, много гняв! Сега е време, мисля, да сме повече българи, отколкото широко скроени космополити. Нищо лично!“.

– Я тука немам никаква идея кво да отговорим, та да е поне малко уважително. – рекох на невестулкята, коги се връна, доволно сумтеща, че се е облекчила.

– Пиши ти, пиши, от Тумбак Пепеив ше ти насочва ръките, само ги тури нади клавиатурата. Я мислим да подремнем, че нещо не спах добре нощеска.

Додек да се усетим, она се беше шмугнала поди завивката ми и те така те.

– Мама ти да еба, пор с пор!

– Нема да ме псуваш, оти набръже ше ти организирам един ден на траур и на тебе ей, тъпанар! Сега пиши и не тропай толко по клавиатурата, оти ше я строшиш, а лаптопо е на изплащанье!

Щеше ми се да зеем една точилка и да я прекинем от бой кък си е поди завивката, ама знаех, че она предугажда мислите ми некък, та въздъънах и турих ръце нади клавиатурата. Те кво излезна:

„Уважаема госпожо президентша, извинете ме, ако съм прекалено фамилиарен, но възнамеряват да ви наричам Деса, както сте позната в общественото пространство.

Вие сте поредното доказателство за правотата на един от изконните постулати на Тумбак Пепеив, който гласи „Женски мозък не е мозък“. Сичко добре, горе-доле сте налучкала тоньо. Приятели гейчета имате, не знам кво си, звучи некък толерантно, ама пак си е тъпо и те тва си е!

На „симпатичния“ ветеринар на мачоко ви му кажете, че не му прави чест да се пробва да изкара Чарли болен от некви кретении, само и само да ви накара да идете у лаборатория и да кихнете още некой друг лев. И не давайте съвети на гейовете кви листовки да разнасат. Разнасайте ги вие с мъжо ви, се пак сте представители (или поне он, макар че вие плямпате за щело и не щело повече от ньего) на една уважавана дръжавна институция, тоест, едете лебо на народо. Така че като сте се сетили, че има нужда от превенция срещу ХИВ/СПИН айде, успех у разнасаньето на листовки. Викайте, ше помагам, ама не карайте хомотата да се занимават с неща, къде са ви влезнали у канчето и си мислите, че на некой му пука кво мислите за тех.

Парад на хетеросексуалните щела да праи, м? Нещата не са добре у главата, м? Паради праат малцинствата. За щастие на некои ора хомотата още са малцинство. Тва се организира, та да се заяви пред свето „И назе ни има, различни сме, ама сме ора като вазе и не праиме на никой нищо лошо!“. А вие кво ше заявите, като ни сберете назе, хетерото? „Таа седмица правих три пъти омлет, а мъжо ми излаза два пъти с приятеле да пие бира.“ М? Тва ние много добре го знаеме, макар и ни вие да готвите, ни мъжо ви да оди навам-натам, ама кък и да е. Примерно казвам, оти имам предвид, че е тъпо, скучно и банално да праиме парад за нещо, къде е характерно за преобладаващата част от населението. Казва го Тумбак Пепеив, я съм само проводник на всевишната му мъдрус.

И последно, че ми писна да пишем: сичко горе-доле се тръпи, ама тва за пилотчето счупи тъпомера! Ден на траур беше, да. Щото сички институции не си свръшиха работата и един пилот загина у опит да спаси други животи и купчината ламарина, къде Банкенския изумруд я сравнява с коледните надбавки на пенсионерете. Малоумни и нагли сте свите, честно! Като беше ден на траур, вие с мъжо ти оти не отидохте на погребението, нали и он е пилот? Уя ли ми дръжахте?

Тумбак Пепеив каза да не беснеем, оти я палим лесно и он си ме знаа. Каза дословно „Жукръц, мой единствени пророко, речи ѝ на таа още един път „Женски мозък не е мозък“, ако не е сфанала и се маиняй от тоа компютър, че ти изтекоа очите!“.

– Ела виж кво съм й написал! – подвикнах на невестулката, къде нещо ровеше из калидоро.

– Пращай го, она и без тва не ти е писала мейл, я ѝ копирах от Клюкарнико, от личната й стена и ти го пратих, та да й пишеш.

– Що си го напраила, ма!?

– Тумбак Пепеив така повели – каза она и се подаде с омазана у маргарин муцуна. – Ние не моеме да му противоречиме, нали така?

Пак рекох да я ритнем, ама се сетих, че нема смисъл и си седнах на гъзо, па натиснах копчето за пращанье.

 

*Изявлението на Президентшата е реално и публикувано на стената й във фейсбук. Плод на художествена измислица е само обръщението към Тумбак Пепеив.


Книгите на Стоян Николов-Торлака „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ може да поръчате с лично съобщение на фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Свещенодействее нумбер ту

Жукръц

Мое и да помните Тумбак Пепеив и единственио му пророк.
Въпроснио пророк получи пръвото си запитване от човек на следващата дзаран, след като се запозна с онаа откачена невестулкя. На мейло на сайто го получи. Цитирам дословно, та да не стане некоа грешка:

„Драги пророк или къв си там, ебем ли ти макята.
Питах и патриархо, питах и папата, питах и ходжата, само арменскио поп къде не съм питал.
Накратко да разкаем. Мойта убавица не ще, не че не мое, а не ще на две кучета леб да раздели. И с добро пробвах, и с лошо пробвах, и условеа й осигурих, и виках, и троших, и се пробвах да я „мотивирам“, кък се казува по модерному… Не и не…
Видех, че нема да се преборим и й викам да си седи дом и поне да се занимава с къшните задлъженеа, като е неуметна за друго. Прибирам се прибит на каменар, а оно тук паужина, там смачкана носна кръпечка, на трето место остаена използвана превръзка, а за салата и сипана ракия да не приказваме дали са ми турени…
Накратко, че не съм много по писаньето: Таа е на път да ми стръка живото, верно ти каем, пророк ли си, къв ли си там, ебал съм те… Иде ми да си скинем дреите от ньеа! Бахти смрада негоден! Иначе е убава и си я обичам, та знаа ли се. Верно, и я съм си пустиняк, понапием се понекогиж, псувам, фръгам, попосегнем с опакото на ръката, ама като цело се дръжим прилично с ньеа и не съм и у липса, а у полза. А тва за ньеа не важи, ама ич.
Да, обаче оно не е жена, да те почита. Оно сака да се надбори с тебе. Ако й каам, че ми е по-сгодно гумениците ми да са от левата стрън на калидоро, она ше ги тури отдесно. Ако си ги врънем отлево и й повторим като човек, че тва са моите гуменици, моите крака, мою калидор и сакам да си ги намирам там, къде съм им измислил место, она ше ми дигне скандал, че съм дребнав и нищо толко не е станало. А паужините си висат по таваньо, дечоро не е зет от децката никогиж навреме, па камо ли да е заведен навреме, а у назе положенеето винаги е военно, оти яденьето се готви у последнио момент, а дреите от врълината се фръгат на столо, а от столо – на кревато, от кревато – на другио креват, а там се сплащат след ден-два и се разпределят по чекмеджетата.
У закюченее, да ти не досадиням – я съм човек като човек, грехове да дириш при мене, ше намериш колко ти душа сака. Ама тва е гад, бе! Оно зарди нищо го праи, само да ми се качи на главата и да се надборва с мене за едното нищо.
Ебем ли те пророк ли си, не си ли, ама ако ми помогнеш да настане мир у назе, ше ти изпратим триесе и шес лева, пет кила скоросмрътница у плетена дамаджана и две кила магарешки суджук у свинско чирво (измито у кипела вода).
Със здраве, па и курва една свирка да ти напраи ше ти платим, само да се отъвнем от таа гад!
Я си я обичам, ама не мом да я траем. Ако малко само се подобри ситуацеата, бих изкарал с ньеа и ядо години, ама оно е като коза у чуждо лозе – беги го изкарай, ако моеш…
Телефоньо ми е нула, три осмици, двеста седемдесе и осам, шеснаесе, педесе и две, триста и тринаесе. Тва ти го казвам, оти си не влазам често у мейло и, ако има нещо спешно, да се свръжеме.
Помогни, че макята си е ебало! Я не знаах, че така ше стане, коги я зимах, ама кой си е избрал жена по убус, се тегло е теглил…
Айде, че требва да ринем на кравите!“

Отговоро на пророко – ютре. Требва да се дръжи на положенее.

– – –

– Кък спа, окапяк?

– Кво!? – разврътех глава навам-натам връз озявето и, щом въздъънах, усетих, че не съм си мил зъбите сношка.

– Сънува ли нещо? – невестулкята се беше сгушила у една крошня и ме гледаше дружелюбно.

– Некъв идиот ми приказваше… – отврънах и пристъпих, та да си изплакнем очите.

– Не е ти приказвал, писал ти е. – рече она и се шмугна покрай мене през вратата.

– Е, верно, у съньо ми беше на ратия, амбалажна ратия, тва, посленеето му, май се викаше. – мале, колко гурели бех натрупал у наличнус. Секи път, като препием, на заранта се събуждам така.

– Ти мое да си сънувал, че е на ратия, ама ти е на сайто. – онаа гад се дръжеше толко кротко, а я още не моех да повервам, че изобщо е у нас. Луда работа, кво да ви каем – Ела да видиш на лаптопо.

– Я немам лаптоп! – избръсах се у кръпчето, ама оно така смръдеше на мъхъл, че нема накъде. Требваше да го сменим. Ако некой друг го не смени – Тури друга кръпа за бръсанье, нали си си ми съжител!

– Еби си пичката мила майчина, я съм домашен любимец и сакам да те напраим богат и известен, та да живеем у разкош, не е ми зарди тебе.

– Ти ше излееш неква никва гад! – въздъънах – Като Мачката у гумени ботуше…

– Котаракът в чизми ли имаш предвид? – она помаана с опашка нетръпеливо. Пойдох по ньеа.

Коги влезнааме у стаата, видех за кво приказва.

– Те го те на масата.

– Отдека го довлече!? – връз мушамата седеше един разтворен лаптоп, верно. Сив металик, та проблесваше на слънцето некък примамливо.

– Зех го на промоция, нема да го мислиш. – кимна с лапичка она – Осен тва е и на изплащанье, така че за дванаесе месеца по педесе лева нема да обеднееш.

– Ама ти откачена ли си, ма!? – извиках – Я немам пари за цигари, таа лаптоп на изплащанье ше купува!

– Приеми го като инвестиция, ше си ги врънеме за нула време, малоумници колко сакаш.

– Що ти не приемеш тоа крак у главата!? – изревах с плъно гръло и замаанах, ама ритнико ми пак мина през нищото.

– Скинат ти е чорапо. – рече она спокойно и покатери длъгото си, чвръсто и почти бежаво тело, по заднио крак на столо и се метна на масата – Палецо ти, тоа, посинелио от нощесната среща с камико, е напраил картофче.

– Кво е тва, ма? – погледнах надоле. Верно. Чорапо ми се беше скинал и връхо на палецо ми се подаваше из ньего пристегнат от ръбовете на дупката, баш се едно картоф за саденье.

– Твойто не е компир, а е синь домат* на цвет. – она се намести до лаптопо – Предупредих те за камико. И сайт съм ти направила, де, виж.

– Е, он екрано е чрън-котлен!

– Мръдни мишката, ше светне.

– Къде виде мишка, ма! Мачоко ги изеде и разгони! – рипнах от столо и се заоглеждах на сички стръни я.

– Те таа хуйня преди очите ти, тъпако неандерталски!

Бутнах онова пласмасовото и екрано верно светна.

– Безжична е. – пофали се невестулкята.

– Кво?

– Нема кабел.

– Она, че кабел нема, нема, ама тука що пише нещо, къде не мом да го разберем…

– Жукръц пише, коя буква не знаеш?

– Свите ги знам, ама не мом да разберем кво е тва Жукръц.

– Ти си Жукръц, кой да е?

Усетих кък изтръпвам зади ушите. Едно е да си приказваш с невестулкя на пияно, друго е да го праиш дзаран, коги ти е зела лаптоп на изплашанье, напраила ти е сайт и ти вика, че ти си некой си Жукръц.

– Ти се не събуди кога требваше, и я реших, че се налага да зеем крути мерки. – она кимна с острата си муцунка къде лаптопо – Не си сънувал. Цъкни там и ше видиш писмото от пръвио последовател на култа къде Тумбак Пепеив.

Цъкнах, кво да праим.

– Ама оно е същото като тва, къде ти казах, че сънувах!

– Видиш ли, че имаш специални дарби, Жукръц, пророко на Тумбак Пепеив!? – подскочи от масата она с такава пръгавина, че падна чък връз кревато, мушна се поди одеялото и изскумръча с тънкио си гласец – Остаям те да отговориш на въпросо на нашио човек, а я ше дремнем, че интернето не беше добър и съм се мъчила камара време, додек ти напраим сайт, Жукръц. Като се дигнем, да си ми направил една попара с вино, че макье ти ебавам и баща ти ставам, да знаеш, ей!

– Ти кой ше псуваш, ма! – рипнах се от местото си, ама пак седнах. От опит вече знаех, че и да пробвам да я ритнем, нема да се получи.

– Тебе! – чу се изпод завивката – Айде, пиши там и мирвай, оти ми се спи, та две не видим!

– Кък да пишем, като не знам кък да му отврънем на тоа човечец, завалията!?

– Тумбак Пепеив ше те води у тва богоугодно, тоест, немуугодно, начинанее. И пръстите ти ше тръчат по клавиатурата, нищо, че си като фанат от гората Маугли.

И оно верно…

Само се допрех до клавиатурата и пръстите ми самички почнаа да тръчат по ньеа. Те кво написах:

„Драги spas64_supergadje, виж кво шти каем сега, да те еба у гърълъмбела!

Ти мое и макье си да си питал, ама тва нема да помогне. Ни патриарх, ни папа, ходжа, арменски поп, па даже и я, не моеме да помогнеме, коги човек е болен с главата. Нема кво да ми се сръдиш, Тумбак Пепеив е древно божество с утвръден морал и е наплъно наясно кви малоумщини дрънкаш, без грам да се замисляш за изначалните неща у сичкото тва взаимоотношенее между тебе и онодваната от тебе госпожа. Сега слушай ква е справедливата му воля.

Викаш, че жена ти не мое да раздели на две кучета леб. Е, добре… Къде е драмата? Дръж си едно куче и я карай да му фръли целио леб на ньего, клембар! Ти ше каеш, че си имал предвид друго, ама и Тумбак Пепеив има предвид друго. Ако си се оженил за некоя, къде мое да иде до лебарницата и да разнесе на сички бабички у селото лебо, добре, случил си. Ако не си, пак си случил, ама като макя с кьорав син.

Макята не мое да си избере къв да й е сино, а ти си си избирал женуту, така че не знам знакво се оплакваш. Чул ли си за бракоразводни дела? Отодиш, даваш некви левове на адвокато и на съдията, разбираш се с твойта, че е по взаимно съгласее и си готов, ква ти е драмата? Тумбак Пепеив у такива работи се не бръка. Он не пречи на свободната воля на ората. Не е като некои божества, дека пророците им ше ти каат, че не мое да се развеждаш, оти брако бил свещен. Нема такова нещо. Ако мислиш, че си сбръкал, маиняй я и тва е!

Тумбак Пепеив обаче сака не да ти даде съвет, а да те наведе на повод за размишленеа, оти му се видиш много тъпо парче, чесну. За превръзки, кръпечки, салати и сипани ракии думаш. А, и за несгънато пранье. Е, добре, ти си знааш. Само че се замисли, ако твойта жена иде на госкье при макье си примерно, кво ше е у вазе, тъпанарино!?

Ако е за един ден да отсъства, нема да мое да се влезне само у куфнята. За една недея ше наплъниш половината къща с усрани гащи и усмръдели се на умрел пор чорапи, а за месец паужините ше са повече от космите на главата ти. Замисли се малко с таа проста тиква твойта – прибираш се прибит като каменар и ти се види, че она не е свръшила нищо. Она па не е видела ти кък си се прибил като каменар и не знаа кво ти е.

Ти наясно ли си че, ако изплакнеш една чиния и с метлата с длъгата дръжка маанеш поне една паужина, она ем ше се засрами, ем ше ти е благодарна, че си показал отношенее и на другио ден ше имаш не само салата, а и салата от свежи домати, не само ракия сипана, а и изстудена на мрътъв кокай ракия на масата?

Они жените са така. Не им требва много. Като мининки кутрета са. Ако ги нариташ и нги дуднеш, се ежат и те апат за крачоло. Ако ги погалиш, ше ти се мотат из краката и ше те обгрижват додек са живи.

Като казах за погалванье и Тумбак Пепеив ми фръли мисъл свише. Ръб, ти откоги не си я мандръсал? Ама не да се събудиш с надръвената миничка пишка, да подигнеш ношницата и да ѝ сумтиш у врато дванаесе секунди, па после да се отпущиш запъхтен по гръбина, а да я погалиш, цукнеш, па не дай си Боже и един език да й теглиш, преди да изсипеш семето си у нея за едно киханье време?

Да познаам ли? Тва ти се случава един път на високосна. Лъжем или не лъжем?

С жените е много просто. Они разчитат на тия два пръста опикано месо, та да си намерат некой къде малко от малко да се дръжи като ората с тех. Дълбоко у главите си знаат, че има къде три милиарда пъти по два пръста опикано месо на тоа свет, а и не малка част от мъжете си падат по манафски истории, затва са склонни да преглъщат много, та да ребриш баш тех. Ти викаш, че имаш работа, дом, тва-онова. Значи си горе-доле добра партия за жена ти. Ама Тумбак Пепепив вика, че си темерут и ботор, та затва не ти се получава. С жена моеш да сбръкаш у две посоки. Или да не й показваш, поне отгоре-отгоре, че ти пука за ньеа, или да й дадеш да ти се качи на главата, оти они, като усетат, че си мек, вътрешни спирачки немат. Сакам да каем, че е убаво да не пущаш махалото да се засили ни у едната, ни у другата посока. Иначе се еби у артисто!

Иначе убаво праиш, че връгаш, викаш и трошиш от време на време. Жените, като забраат къде им е местото у семейната йерархеа, и почват да сакат да се преборат с мъжете си. По-добре да викаш и да трошиш чинии, отколко да й наплъниш канчето с песници, у тва спор нема. Що се отнаса до гумениците ти, таа кауза е загубена, от сега да ти каем. Никогиж нема да ги тура къде сакаш. Ни па нещо друго ше тура къде сакаш. Ти мининки деца видвал ли си? Они сакат да напраат сичко възможно, само и само да те изкарат от равновесее. И жените са така, ама ни децата, ни жените го разбират. Дръпат ти вниманеето по тоа начин, па и праат мининко бунтче, та да видат дали моеш да им се наложиш. На тех им требва ядосан баща или мъж, а не путка заспала, къде да си намери клапавците къде сака, да си ги обуе и да е доволен от живото.

И я да ти каем у заключенее, кък ти на мене – курвата, къде ме каниш с ньея, ти я не щем. Я съм пророк на единственио истинен бог и немам време да се изпикам от ебанье. Плъно е с поклоннички, къде не само свирки, а сичко праат, така че не съм опрел до тва. Мерси, се пак. Скоросмрътницата и суджуко нема да ги откажем обаче, Тумбак Пепеив не забранева подобни консумативи. Напротив, консумираньето нги според ньего, а и според мене, помага да се избистри съзнанеето и да получиш просветленее, да те еба.

Пробвай кво ти казах и, ако има файда, след две седмици ми ги пущи на долепосоченио адрес, тъпанар ли си, къв ли си, да те заеба!

Благословен да си и там кво сакаш!

Послепис: Абе, жмуйо, чекай, че сега се сетих. Ти нали викаш, че жена ти е убава. С безкрайната си доброта Тумбак Пепеив ти верва. И само сака да те пита, куробради, ти знааш ли колко народ на тоа свет ебе ебати уръпяците, и у тех пак има паужини?! Айе, бегай, мъйняй се, че като земем едно дръво…!“

 

*Синь домат – патладжан


Ако сте пропущили, те го и Свещенодействее нумбер уан


Поредицата на Стоян Николов-Торлака „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бдъе…“ можете да поръчате на фейсбук страницата Торлака, както и на мейл popovmost.books@gmail.com

Блог в WordPress.com.

Up ↑