Торлака си е за Карлуково открай време

„Северозападен романь“ – гъз път да види, Част 3

Когато Николай Фенерски ми каза, че третото представяне на “Северозападен романь” не е точно представяне, а ходене в Карлуково, леко се стреснах. За Карлуково съм си, откакто се помня, но все си мислех, че ще ми се размине, нали на всички идиоти в тази държава им се разминава всичко, та камо ли на мен, дребния, почти безобиден идиот…
После се сетих, че лудница в Карлуково вече няма, та си отдъхнах. А и той уточни, че ще сме в Дома на пещерняка, където бях ходил преди не помня вече колко години, но помня, че си беше истински уют и красота, и той и околностите му. Там щеше да се организира ежегодната, вече станала традиционна сбирка на форума “Резерват Северозапад”, на който Фенера е идеен двигател. И си казах “Е, какво пък толкова, заминаваме!”.
“Северозападен романь” си отиваше на родното място. Винаги съм смятал за мислена източна граница на Северозапада река Искър. Домът на пещерняка в Карлуково е буквално кацнал в скалите над нея. Красотичка, какво да ви говоря.

karlukovo-ot-peshteren-dom

От Старозагорски минерални бани се хванахме за дирниците и айде през Хаинбоаз. Това ми беше второто прекосяване на Стара планина за тази дива и вълнуваща авантюра. Фенерски кара, а ние с жена ми седим отзад, гледаме красотите на Балкана, тримата си говорим, аз пуша, пия ракия, а вятърът ми духа огънчето от цигарата и прогаря дупка в тапицерията на колата. В своя защита бих казал, че изобщо не съм усетил, че се е случило, в свое обвинение пък бих добавил, че съм смотан идиот, които можеше да ни подпали живи, за да си угажда на прищевките. Както и да е, бях вербално напляскан и до края на турнето в колата не се пушеше…
Търново. Минахме през Търново. Винаги съм го обичал, положих неимоверни усилия, за да се върне семейството ми там, докато живеехме на едно друго място… айде да не споменавам името му, само ще ви дам жокер, че е с похлупак от смог и пълнеж от болни амбиции. Но сега за пръв път усетих Търново като дом. Не точно роден, но дом. Странно, нали отивахме в Северозапада… Както и да е, шизофренията ме гони здравата, пък аз не си давам зор да бягам.
На Български извор Фенерски спря да пазаруваме разни битови нещица. Оказа се, че подобно на мен ги обожава. Аз, като торлак, разбирай планинец до мозъка на костите си, си купих манарче. Тоест малка брадвичка. Ето ви още една шизофрения. Беснея срещу изсичането на горите, но изпитвам душевен оргазъм от цепенето на дърва и магията на огъня в камината.

Когато стигнахме в Карлуково имаше огън. Огън в сърцата на събралите се там хора, огън в небето. Залезът беше наистина прекрасен. Над скалите, обагрящ в кървавочервено Искъра.
Няма да ви лъжа, макар и да членувам във форума на “Резерват Северозапад” от около година, макар да пиша там понякога и да чета по-често, макар да имам няколко истински (макар и виртуални) приятели оттам, някак не усещах да се вписвам там преди тази сбирка в Карлуково. Всички се познаваха далеч преди мен, имаха си вътрешнозаводски хумор, така да се каже. Бяха си секта, поне така си мислех.

В Карлуково, там малко под залеза, на ръба на канарата, с Искъра в краката, разбрах, че не са никаква секта, а една група разхвърляни къде ли не по малката ни държавичка хора с големи сърца, които умират да са заедно, умират да играят български хора и умират да се веселят като за последно.
Какво ли не правихме. Само ще кажа, че не е като да не се смяхме, да не пихме, да не си разказвахме всякакви случки всеки от родните си махала, село, град или късче от Северозапада. А Фенерски какви хора тропка, пък и не само той… Напълниха ми душата, защото винаги съм харесвал народните танци, но съм музикален инвалид.
Не е и да не се снимахме по тумбаци. Точно така, наредихме се пред Пещерния дом голи до кръста всички мъже, които бяхме там (поне десетина парчета), надухме си коремите колкото можем и се снимахме. Има и доказателства. После и вътре повторихме същата процедура. Откачалници, какво да ви кажа, северозападни откачалници, също като мен. Такава традиция имали на всяка сбирка. Питах защо нямат традиция и жените да правят същото, но никой не ми даде задоволителен отговор.

Накрая на управителката й се размина на съвсем малко грандиозен скандал, но прежалих пет лева в името на добрия тон. Малко да оставя книжовната норма в трета глуха. Се пак беаме се сбрале вепъре от целио Северозапад, ако се беше стигнало до разправия, макю мила! Щеаме да сринеме целио Пещерен дом, къде вече не е никакъв пещерен дом, а едно лъскаво хотелче, надвесено нади едно от най-влъшебните кътчета у Българеа.
Така се бех напил таа вечер, че не знам кък не паднах от терасата, дека се сбирааме да гледаме мрака, светлините на бившата лудница, дека съг и она е нещо лъскаво напраено от ньеа, и да пушиме. За сметкя на тва паднах, коги се прибрах у стаата. За пръв път от студентските ми години ми се случава да падам. Със сичките ми сто и три кила, като талпа. Само мускули, не се подвеждайте от снимките с тумбацете. Тва е временно състоянее. Сигур ме чуа и оттамок Искъро. У Северозападо. У роднио ми край, закъде щеаме да прифанеме на следващата зарань.
От “Северозападен романь” не се продаде много на тази сбирка. Просто защото почти всички хора, които присъстваха на нея, вече си го бяха купили отдавна, а даже и го бяха прочели поне по веднъж. Щом съм си отпуснал душицата, така че да се напия до безпаметност, значи съм се почувствал сред близки хора. Обикновено пия от скука, от любов към моя приятел алкохола или от яд. Рядко ми се случва да го правя с отпусната душа и сред приятели, както беше в Карлуково.
Ставай, мий очите, зъбите, събирай багажа и газ към първия областен град в родния му край, който щеше да посети турнето на “Северозападен романь”. Ставай и напред, Торлако див!