РоманЯ у Вратцата!

„Северозападен романь“ – гъз път да види?
Част 4

Към Враца тръгнахме каталясали. А беше самото начало на турнето. Всъщност, основно аз бях каталясал, останалите от групичката си бяха сравнитено във форма. Моята умора обаче се натрупваше все повече от ден на ден. Не очаквах да е така, какви ли не неща бях си причинявал през живота си, без да има особени последствия и имах самочуствието, че съм не от жИлЕзУ, а от стомана. Но последните две години на безсънни нощи и постоянно блъскане „като вОда у брег“, в комбинация с рязкото намаляване на физическите упражнения, диаметрално противоположното засилване на пиенето и пушенето, грижите около тримата ми сина, срещите и разговорите с много хора по стотици теми, малкото спане, многото писане (най-лошото – не основно на литература, а наемнически труд само за битийното), ми се струпаха накуп, пометоха ме, както лавина помита храст клек на каменист сипей.

Бях в някакъв унес. Ушите ми бяха заглъхнали. Носът ми беше запушен. Буквално усещах как подпухвам и се подувам с всеки изминал ден. Имах сърцебиене, което не ми се е случвало почти никога. Нямах физическата сила и енергия, които винаги са ми били присъщи и съм се гордеел с тях. Климатиците ме доразмазаха. И в колата, и в заведенията, и в залите, където ходихме. Липсата на всякакво движение, макар и да минахме 2000 километра на колела, замалко да ме довърши. Психическата умора беше по-голяма дори и от физическата. С две думи, бях развалина, а все още правихме първите стъпки на турнето на „Северозападен романь“. Разбира се, по стара своя традиция, не взех никакви мерки. Да, ама Фенерски и жена ми взеха…

Имаше другарски съд в колата. Как, какво, защо… Защото аз наистина си се сривах и не бях на нивото, на което съм обичайно. В нито едно отношение. Торлака в мен обаче си сложи приказките им на дедовия и си поръчах нова ракия в заведението, в което Фенерски ни заведе, за да убием времето до представянето, тъй като пристигнахме много рано във Враца. И тогава се осеферих, да се еба.

Осефери ме саламурената чорба, която е специалитет на това същото заведение, а и на Врачанския край като цяло. Започнах да дишам с пълни гърди. Всяка следваща лъжица вливаше все повече сила в изтощената ми душица и омекналите ми мускули. Името на ресторанта нямам намерение да споменавам, защото целта на този пътепис не е да прави продуктово позициониране. Е, ако изключим „Северозападен романь“, но това трябва да е ясно на всички, не се срамувам да си го призная.

Само ще кажа, че се намира в подстъпите към Вратцата, местност, която ми е сред най-любимите… примерно пет, не съм правил официална класация дори и за себе си, в цялата ни родина. Пред живописността й пасти да ядат всички скали на територията на България, пък и повечето извън страната ни.

Бях се подлютил здравата със саламурената чорба, тъй като я поръсих обилно със стрити люти чушки. Сополи и сълзи ми потекоха, направо. Отвориха ми се чакрите. Затова излязох навън и загледах Вратцата. От която идва и името на този град със силен дух, слаби управници и величаво минало.

Знаете ли как изглеждаше Вратцата? Това с думи не се описва, колкото и да се правя на умел разказвач. Порта между два свята. Порта между мощта на торлака, на българина, на човека в мен и вътрешните ми демони, които бяха започнали да вземат превес над душата ми. Тази битка е отдавна и е до живот, знам си го. Високите скали, по които съм се катерил преди близо двадесет години, бяха обгърнати в тежка февруарска мъгла. А вятърът, вятърът… Той от време на време раздухваше тлъстите талази и показваше цялото великолепие на Вратцата. Под краката ми хрущеше сняг. Твърд, чист, проблясващ при всяка оскъдна поява на вездесъщото слънце. Заредих се. Поне за няколко часа… Дойдоха ми като амброзия. И саламурената чорба, и Вратцата…

Пак в колата и айде в самия град. Паметникът на БотЙОв (той така се е писал, и аз така го пиша, хич не ме интересува какво казват ония от БАН), величественият Балкан зад него, неповторимият дух на Враца и красивите й жени, които винаги виждам по време на разходка в този град, един от любимите ми, ми вдъхнаха още сили. А такива ми трябваха, защото ми предстоеше интервю с една от най-силните жени, които съм срещал през живота си. Мария Димитрова от „Зов Нюз“, вестникът, глобен от комисия, която няма нищо общо с медиите, само за да се легитимира сриването ни във всички международни класации за свобода на словото и да се затворят устата на неудобните.

И Мария ме зареди с положителна енергия. Отпуснах душата си, казах едни от най-съкровените си неща. Почувствах я близка. Псувах пред нея, почти се разплаках, когато ставаше въпрос за родния ми край… Смях се на северозападното й чуство за хумор и бях съпричастен на медията им в неравната битка с кретенията, завладяла цялата ни държава, не само родния ни край.

Времето мина неусетно, започна да се свечерява в този мрачен, мъглив и студен ден. Клуб „The stage“! Литературно представяне в рок заведение ден след Трифон Зарезан не звучи сериозно, нали? И не беше. Беше просто една приятна сбирка с приятели на „Северозападен романь“. Получи се спокойно, неформално, разчупено, махмурлийско. Все пак книгата ми за пръв път отиваше в областен град от региона, в който е родена. От който е изтръгната със смях и сълзи… Въпреки категорично неподходящия ден за литературно представяне и необичайната обастановка, всичко мина повече от добре. Поне през моите възприятия, някой би могъл да каже, че е било пълен провал…

Хареса ми как хората се бяха отпуснали и колко сърдечно се държаха с мен и с романа ми. Харесаха ми топлите им думи и ръкостискания. Хареса ми, че ме приемат като свой, макар и враждата (поне на думи) между Враца и Монтана да е отколешна.“Виждали ли сте къпана врачанка?“; „Какъв град сте вие бе, Мала Кутловица?“. И така нататък. Хареса ми, че се радват на думите ми, че са съпричастни на словото ми… Какво повече може да иска един писател?

Хареса ми, че и баща ми беше там. Хареса ми, че докато Николай Фенерски четеше откъси от книгата, в които се говори за геноцида спрямо родния ми край, в очите на баща ми имаше влага, също както и в моите. Хареса ми, че след представянето се прибрах в Монтана, легнах в легло, в което съм лежал и преди петнадесет години, а междувременно майка ми ме посрещна, целуна и попита „Стояне, кога да слагам за ядене?“.

Хареса ми…

 

Още снимки от представянето във Враца, може да видите в този албум.

 

Интервю за врачанския „Зов News“: „Здравият ни корен все още ни държи“.

 

Ето и какво се случи в останалите градове по пътя на турнето:

– Предисловие: „Кога нема път, път ше прокараме“;

– Част 1: „Северозападен романь“, майна!„;

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“;

– Част 3: “Торлака си е за Карлуково открай време”.

– Част 5: „Градо и те така те!“

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“