„Северозападен романь – гъз път да види“, Част 7

Ако ви кажа, че съм имал каквито и да било очаквания за представянето на „Северозападен романь“ в Оряхово, ще ви излъжа грозно. Пък аз обичам да лъжа само красиво, та ще си призная, че в този град бях ходил за последно преди двадесетина години на ученическа екскурзия. Оттогава за него бях чувал само в рубриката за нивото на Дунава в сантиметри по Българското национално радио. От Видин за Оряхово пътувахме покрай Дунава. Слушахме здраво Митко Таралежков, а на мен ми беше забранено категорично да пуша, след като няколко дни по-рано бях изгорил тапицерията в колата на Фенерски. Не ми се и пиеше, нещо странно за мен, пък камо ли при такова музикално оформление. Или може би не? 2015-02-Vidin 113Не, не беше странно, аз се опиянявам от природните красоти повече, отколкото от алкохола. Широката, спокойна и красива река, мудно сновящите нагоре-надолу баржи, отсрещният румънски бряг, покрит с дървета, който аха да докоснеш с ръка… Знаех, че не е така, защото съм добър плувец и съм блъскал дотам и обратно, но майката ми се разката, докато издрапам… Та, те ме опияняваха достатъчно. Нямах нужда от нищо друго. И хищните птици, които прелитаха грациозно над разлатите ниви също ме опияняваха с елегантните си движения. Бях в хармония със себе си и с природата. С всеки следващ ден се възстановявах все повече психически, макар и физическата умора да си се трупаше. Имам фобия от автомобили, това е истината. Може и да е създадена от черните репортажи за катастрофи и кървища, с които ни заливат медиите, може да се дължи и на няколко трагични инцидента с мои приятели от преди години, не знам. Знам, че е така. Чувствам се нервен, раздразнен, когато пътувам с кола. Сега обаче не мислех за това. Мислех за красотата наоколо. За хармонията на природата. За непреодолимата й сила и се зареждах с положителни емоции. Дунава. Нивите. Ястребите. Жена ми до мен, мога да я докосна или целуна, когато си поискам. Исках и го правех често. Фенерски отпред, свеж като репичка, макар снощи да се отпусна здравата и да пийна някое и друго питие отгоре. На представянето във Видин беше и първата му ученическа любов… Трогателно е да видиш как двама човека, които не са се срещали от… сигурно десетки години, се радват един на друг съвсем платонически. И това е успокояващо, хармонично. И Митко Таралежков. От време на време и старо сръбско. Може и да съм рокаджия, но съм израснал с тази музика и не се срамувам да си призная, че сърцето ми започва да бие по-силно, когато чуя Лепа, Драгана, Цеца и там к‘во беше още… DSC_0151   Както казах, нямах никакви, пък камо ли големи очаквания за представянето в Оряхово. Именно затова останах като треснат от гръм. На датата, на която трябва да отбелязваме саможертвата на Васил Левский, ако сме исторически коректни, но това е дълга тема. Домакините се бяха постарали перфектно. Не обичам превъзходните степени, но не мога да спестя, че ми отвориха всички чакри. Изобщо не си бях представял, че в един малък град мога да очаквам подобно нещо. Подходих леко предпазливо, но още в самото начало организаторите разчупиха всичките ми бариери с любезността, отзивчивостта и откровено приятелското си отношение. Нямам думи, с които да им благодаря. Наистина. Мислех, всъщност, мислехме си с Фенерски, че ако дойдат двайсетина човека, ще е успех. Грешка! Зала „Професор Марин Върбанов“ в Художествената галерия беше пълна до капаците. И което е по-важно, беше пълна до капаците не със случайни хора, които просто не са имали какво да правят и са дошли да убият време. А с човеци, които истински се вълнуват и са съпричастни на културата. DSC_0150 Както си беше полупразна, залата се изпълни сякаш изведнъж. Организаторите слагаха нови и нови редове столове, а аз усещах все повече положителна енергия и дружелюбност. Искам специално да благодаря на трима човека. Секретаря на Общината Христинка Цонева, която откри представянето по непринуден, но същевременно вдъхновяващ начин, а и ни подари по бутилка вълшебно вино местно производство. Кмета Росен Добрев, който не само уважи събитието, а и беше изключително непринуден, земен, истински човек, за когото съм сигурен, че работи с всички сили за добруването на Оряхово и Оряховско. Директорката на ОУ „Никола Вапцаров“ Петя Русинова, българка с голямо сърце и убийствено чувство за хумор, която ни подари свой сценарий, получил най-голямата награда на Националния конкурс „За хляба наш…“. Всъщност, искам да благодаря на всички хора в залата. Искам да им благодаря, че са такива истински родолюбци. Искам да им благодаря, че са себе си, че са достойни хора и крепят българщината, че истински обичат Северозапада, въпреки всички и въпреки всичко. Искам да благодаря за искрените усмивки, топлите погледи и здравите ръкостискания. Искам да благодаря и на Оряховската духова музика, която ни позволи да се докоснем до магията на творчеството им. Поканиха ни да послушаме тяхна репетиция в читалището и ни подариха няколко диска с неиздавани хора на Дико Илиев в тяхно изпълнение. 2015-02-Oriahovo 027 Да, нямах никакви очаквания за представянето. Познавах този град само по смътни спомени. Но сега ще повторя: Обичам те, Оряхово! Ще се върна пак там. По-скоро рано, отколкото късно. И за повече време, обещавам! Не на вас, а на душата си, за да я зарадвам…   Снимки от представянето в Оряхово може да видите тук.   Ако ви е интересно какво се случи на останалите представяния от турнето на „Северозападен романь“, тук пише и за тях:

– Предисловие: „Кога нема път, път ше прокараме

– Част 2: „Северозападен романь“, майна!

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“

– Част 3: “Торлака си е за Карлуково открай време”

– Част 4: “РоманЯ у Вратцата”

– Част 5: “Градо и те така те!”

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

Advertisements