Кога нема път, път ше прокараме.

Предисловие

Така що манку ми се чу именцето откаченно напоследньо време и се свързва със северозападния диалект, а я се бием като вода у брег и не обичам да съм у една роля, да я еба, спирам да пишем на диалект и улатам като разгонен глигань у шума у книжовнята норма те сега те. Тоа пътепис ше се съобрази с книжовнята норма обещавам. Готови ли сте? Почвам, да го еба. Те сега те!

2015-02-Vidin 001

Как ли да започна? Първо малко предисловие, мисля би било добре да има. Година и половина май ще стане скоро, откакто започнах да пиша „Северозападен романь“ в блога си. Ако се интересувате от него, потърсете го в глобалната мрежа, която все повече ни затваря в домовете и офисите ни, ще го откриете, убеден съм, че се справяте добре с мишката и клавиатурата. От друга страна аз пък истинска мишка и пишеща машина на живо не съм виждал от не знам кога, но това е друга тема…

Всъщност „Северозападен романь“ не започна преди година и половина. Той започна през 1998-а, когато за пръв път напуснах родния си край за повече от месец. Отидох да студентствам в Търново. Велико Търново. Уточнявам, защото в България в момента има повече университети, отколкото деца, та, кой знае, може и в Малко Търново да са открили някой „свободен“ „алма матер“…

И тогава не почна. Почна, когато се родих. В последния слънчев ден на оная есен през 1979 година, сещате се. Или не се сещате. Беше много отдавна. Оттогава малко ми побеляха косата и брадата, а мозъкът в голямата ми глава почна да ми създава ред неприятности. С близките ми, с властите, с цивилизацията. Само с Вселената нямам никакви затруднения да си общувам, но това си е друга тема, не е за блъскане по клавиатурата, а за маса. Или за преход в планината. Или за къпане в реката. Ще му дойде времето, ще ви я разкажа пиян или запъхтян от изкачването на първата стръмнина за деня, или преплувал неколкостотин метра в януарската… пролет, то вече зими май няма…

Там, в Северозапада се родих, там в Северозапада израснах и се гордея с това. Да, някои казват, че била Северозападнала България, но за тях ми е през оная работа. Там изкарах най-вълшебното детство, което можете да си представите. Лятото при баба ми Стоянка и дядо ми Никола в село Говежда, другите сезони при майка ми Радка и баща ми Петър в Монтана… опа, тогава не се казваше така, а Михайловград, но политиците ни се опитват да ни набият шизофрения чак до сливиците.

Там си взех първата глътка въздух през родилни сълзи. Там подуших за първи път пръстта. Там пих вода за първи път. Там изкачих първата си планина. Там целунах момиче за първи път. Там прочетох първата си книга. Да ви кажа ли коя е? Няма да го направя, това си е моя тайна. Във всеки случай не е „Винету“, гарантирам ви. Както и да е, ако сте ме разбрали, разбрали, всички имаме родни места, но някой от нас се гордеят, а други се срамуват от тях. Въпрос на личен избор.

Когато вече не живеех в Северозапада, наистина осъзнах колко го обичам. Странно, нали? Всъщност, не чак толкова. Много преди нашето време хората са осъзнали, че осъзнаваш колко си обичал нещо едва, когато го загубиш. Като студент обичах да говоря на нашия си диалект, обичах и летата, когато се прибирах в родния си край. Обичах обаче и да се срамувам от него. Обичах да чувам „Северозападнала България“. Съгласявах се, че е такава. Станах родоотстъпник един вид. Случвало ли се е да се държа надменно с приятелите ми, които останаха да живеят там? Случвало ли се е да говоря на книжовен български, когато съм в родния си край, където предците ми са създавали митове, легенди и думи, по-специфични, по-изразителни, по-красиви за човек израсъл с тях? Случвало ли се е да мисля, че трябва да се променим и да станем като останалите? Отговорът на всички тези въпроси е едно категорично „ДА!“.

Мина обаче малко време и осъзнах, че всеки регион на милата ни родина има с какво да се гордее. Всеки, ама всеки регион. Мизия, Тракия, Македония. Всички етнографски групи. Хърцои, странджанци, гагаузи, шопи, каракачани, власи, балканджии, родопчани… Всички имаме магически силни качества и натрупана през поколенията мъдрост. И какво реших да направя? Нищо. Истината е, че не реших да направя нищо. Душата ми сама го реши. Бликна си самичка. Скъса бента. Разтърси ме в безсънните нощи, в самотните утрини, в дните без корени.

Разтърси ме, за да осъзная, че и ние, торлаците, и ония, хората от равнинната част на Северозапада, сме едно цяло и имаме с какво да се гордеем. Със себе си. С предците си. С традициите. С културата си. С богатата си душевност. С неповторимия си светоглед. Разбрах, ама с родилни мъки, че ние сме уникални. Мразя тази дума, но изпадам във възторг от уникалността ни. От уникалността на всеки български регион. Нима трябва да се срамуваме от диалекта и традициите си? Нима това ни прави различни? Нима това означава, че българщината не е водещата ни сила? Едва ли, едва ли… Напротив, напротив…

Междувременно бях започнал и да пиша. Някои от нещата ми се публикуваха тук-там. Хич не се оплаквам, хората май харесват да ме четат. Впрочем, само някои хора. Когато имаш позиция на този свят е така. Някои те харесват, а за другите не ти пука, те да си плюят колкото искат. Днеска е ден за прошка, простил съм им, дано и на мен да ми простят, че си изказвам мнението с похватите, които ми нашепва душицата ми. А тя не е дребна душица, повярвайте ми. Едра е. Като Миджур. Като Ком. Като Дунава при Видин и Лом. Като тлъстата почва в Златията. Като… като себе си.

Започнах да пиша някои текстове. Първо за детството си. На книжовен език. После от въображението си. После пък и на диалект. В личния си живот загърбих книжовната норма. Започнах да се гордея с това, че съм торлак. Започнах да се гордея с това, че съм от СеверозападО. Както се гордеех и преди това, че съм българин.

С времето текстовете, изразяващи любовта ми към родния ми край ставаха все по-дълги и, да, не страдам от скромност, все по-добре написани. Писането е съчетание от две неща – смелост да изразиш душевността си и занаятчийство. Колкото по-смел си, колкото по-богата ти е душата и колкото повече време прекарваш пред листа с химикал в ръка, толкова по-хубаво пишеш. Талантът си е едно на ръка, но 99% от всичко наистина е смелост и работа. Безсънни нощи, дни, които разделяш между задоволяването на битийното и умората от борбата да изкара на показ житийното…

Та, малко да се върна към темата, предполагам, че нямате нищо против? Така се роди „Северозападен романь“, така се роди… Другото се случи десетина години по-късно и беше плод на безсънни нощи. Писане, пиене, смях, сълзи, измисляне на събирателни образи, характерни за родния ми край, но наистина всичко само си потече отвътре.

За първи път публикувах няколко глави в блога си и ги споделих в групата на (връщам се към диалекта само за моментец) Баце Гоши от Якимово, дека се казуйе „Да живеаш у Северозападо“. Малко по-късно един белослатински сътвер, дека живеа у Бургас и е мигрирал от роднио си край кък и я, се свръза с мене и каза да спрем да качим глави от романя у блого си. Он щел да рискуйе да го издаде на ратишка. Е, тоа човек се казуйе Николай Фенерски и е допринесъл доста за популяризирането на Северозападо, па и не пише ич лоше, осен тва.

И ето така се започна. Доста нерви, вътрешни терзания и труд, но моята носталгия по родния ми край се превърна в една книга, която е доста прилична дори и на външен вид (заслугата е на художника Дамян Бумбалов, изключителен творец и голям приятел и Мария Иванова, която направи графичния дизайн), а текстът… текстът говори сам по себе си. Нямам никакво намерение да ви го хваля. Купете я, вземете я на заем от приятел, открадете я ако щете и сами си правете изводите.

„Северозападен романь“ си показа главицата на литературното тържище преди три месеца и половина. Май се хареса, да ви кажа. Доста хора, които не само, че не са от Северозапада, а и никога не са сръпвали в него изпаднаха в душевен оргазъм от книгата. Взеха си го българи, които живеят на хиляди километри от тук – в близо 50 страни на 5 континента. Даже в Нова Зеландия, ЮАР и Доминиканската република го четат. Май съм успял да докосна няколко души, знам ли?

Направихме представяния в Търново, не в Малко, там все още не сме били, но бихме отишли, любов към родината, трябва да се обиколи всяко нейно кътче, красотата й е неоценима. След това и в София (в никой български град не живеят повече хора от Северозапада, отколкото там), но минаха празниците и осъзнахме, че е добре да положим малко усилия и да отидем на крак при стотиците приятели на романа. Там, където са. Девет града за десет дена, около 2000 километра навъртени, децата при бабите и дядовците, срещи с мнооого хора, положителни емоции, отрицателни емоции… Как ви се струва? Беше отварящо някои чакри и затварящо други, честно ви казвам.

Започнах да пиша това, с идеята да е увод, а то си се получи цяла първа част, без дори да съм започнал разказа за първото ни гостуване в Пловдив. Скоро ще опиша и него. Случайно ли избрахме родния град на жена ми, който на пръв поглед няма нищо общо със Северозапада? Не мисля. Май съм мъж под чехъл…

А ето и за пътуването:

– Част 1: „Северозападен романь“, майна!

– Част 2: „Северозападен романь“ на мило гости в Зарата“

– Част 3: „Торлака си е за Карлуково открай време“

– Част 4: „Романя у Вратцата“

Част 5: „Градо и те така те!“

– Част 6: “Не се удавихме накрай Дунава!”

– Част 7: “Обичам те, Оряхово!”

– Част 8: “ВлъчЕдръм – има път, ама нема влъци“

Advertisements