Петър Василев – „Бич екранен”*

Мислех си да започна този текст с изречение от сорта на „Е, Петър Василев вече прекали!”. Във всеки друг случай подобни думи за един спортен коментатор биха предизвикали интереса на читателите. Но не и при казуса Петър Василев.

Никой човек, който е имал макар и бегъл досег с вокалните извращения на Петела, както сам се величае кадърът на БНТ, не би и трепнал при подобна констатация. Защото той прекалява всеки път, когато се добере до микрофона. А ние, по стар български обичай, му гледаме сеира и си го търпим.

Нека тогава да опитаме с „Петър Василев надмина себе си!”. И то последователно, стъпаловидно, с неподозирана за обикновените коментатори лекота. Тук ще оставим настрани многобройните му гафове при всяко негово извратено лингвистично шоу. Искаме да концентрираме само Летните олимпийски игри в Лондон 2012 година. Защото светът е Олимпиада.

Петър Василев обаче не мисли, че светът е Олимпиада. Той е твърдо убеден, че светът е създаден, за да слуша неговите словесни еквилибристики. Нещо като „Дненикът на Бриджит Джоунс”, но в телевизионен вариант.

Занимаваш цялата зажадняла за спортни събития аудитория с това какво си видял, когато си се разхождал из Лондон. Как „колегите от съседните коментаторски кабини” минават всякакви граници като вдигат прекалено много шум и не обръщат внимание на забележките ти… Или просто ги правиш съпричастни на възмущението си от поведението на организаторите на боксовия турнир, които във „века на технологиите” се бавят цели две минути, за да обявят победителя от срещите.

И междувременно споменаваш нещо за случващото се на терена, ринга, гребния канал… Правиш го с наставнически тон, използвайки отдавна забравени (и забранени) за другите коментатори техники, като тафтологии за подсилване на и без това нагнетения до тегавост монолог, волна програма от наставления към треньори и (особено) спортисти и авторитетни предвиждания за изходите на състезанията, които по правило се провалят с гръм и трясък.

За да има „съспенс” в работата му, Петър Василев буквално затрупва горките зрители (повтарям, които просто искат да гледат спорт) със своите теории на конспирацията. Ако се концентрираме върху „коронната му дисциплина”, бокса, до сега и тримата ни състезатели трябваше да са само зрители на Олимпиадата, защото според него са жертви на заговор на големите, лоши съдии.

На мен лично ми писна окончателно от лицето Василев снощи. Ако съм на мястото на безспорния герой на вечерта за изтерзаните ни от очакване на спортна слава душици, не бих издържал дори и минута, след като чуя какво е наговорил въпросният коментатор по времето, по което аз съм давал всичко от себе си, за да защитя честта на страната си. Александър Александров, нашият велик 49-килограмов мъж с воля колкото планетата и още по-огромно сърце обаче най-вероятно не е толкова дребнав, колкото мен. И затова е велик.

Петър Василев не признава нито български, нито световни авторитети. За него Александър Александров е просто „Сашко”, съдиите са „онези хора около ринга”, а корейският противник на нашия боксьор е „позьор”.

По време на отличната си среща снощи „Сашко” получи задочно десетки „професионални” съвети, няколко снизходителни похвали колко добре се е справил до момента в квалификациите и на Олимпиадата и категорична присъда, че е дотук, защото боксовата мафия му е вдигнала мерника.

През целия мач ерудираният коментатор беше убеден в загубата на нашия състезател. В края на мача му благодари за доброто предствяне и вече го оплакваше за загубата. Все пак го похвали, че неслучайно е спечелил квота за Олимпиадата, защото очевидно имал качества.

И макар че беше убеден в поражението на българина, за да не звучи като Бог даващ крайни присъди, Петър Василев изчисли, че шансовете на нашия състезател са 10 срещу 90%. Все пак ни успокои, че въпросните „10% са много“ и „надеждата умира последна“.

Най-неочаквано (може би най-вече за Петър Василев) обаче, съдията вдигна ръката на „Сашко” в края на срещата. „Петела” и този път не падна по гръб и излезе победител и от тази ситуация, раздирайки националния ефир с дрезгавия си истеричен патос. Честно казано, по това време се радвах неистово, така че не внимавах в думите на „Пешко”. Най-вероятно обаче отново се е оказал прав…

Ето и няколко въпроса, които бих задал на работодателите на Петър Василев в БНТ, защото, признавам си, на него не бих се осмелил да му ги споделя. Щом “the king of the day” Александър Александров е „Сашко”, как ли би нарекъл мен? Може би „The Cock”, както самодоволно превежда псевдонима си на западните журналисти по време на коктейлите на големи спортни форуми… Та, да започваме:

1. Кога за последно Петър Василев е бил на психопреглед? Ако не знаете, проверете. Добре е да посещава такъв примерно на всеки две седмици. И за вас, и за нас, и най-вече за него.
2. Чували ли сте който и да било коментатор в която и да било световна медия (изключваме южноамериканските; те са друга тема) да нарича талантлив спортист, при това от собствената си страна, с умалителното име, с което баба му се е обръщала към него, когато е бил на три години?
3. Успявате ли да проследите мисълта на Петър Василев повече от 30 секунди? Ако „да”, значи сте по-добри в това отношение от самия него.
4. Струва ли ви се допустимо въпросното лице да сипе попържни срещу абсолютно всички организатори на световни спортни форуми, на които се добира до микрофона?
5. Ако хипотетично предположим, че създам инициативен комитет, който да има за основна и единствена цел да събере достатъчно средства, за да осигури охолното съществуване на Петър Василев до края на дните му, бихте ли го преместили на някаква синекурна длъжност, така че да спасите нас, горките зрители от височайшите му коментари?

БНТ едва ли ще ми отговори. А аз едва ли ще се поколебая да спирам звука на телевизора всеки път, когато чуя така разпознаваемия глас…

* През V век европейците наричали „Бич Божи” (на лат. „flagellum dei”) Атила, вождът на хуните, който променил завинаги историята на света. Дано „Бичът екранен” не успее да направи същото с историята на телевизията…

Светът е Лондон, Лондон е Олимпиада!

Рядко се случва една новина да окупира водещото място в световните медии и разговорите на милиарди хора по цялата планета. Такъв един феномен обаче се превръща в истинско чудо, когато става въпрос за положителна новина, а не за някоя трагедия със стотици жертви. Е, днес е такъв ден.

Защото на 27 юли 2012 година се откриват ХХХ Летни олимпийски игри в Лондон и вниманието на целия свят е фокусирано върху грандиозното събитие, на което ще домакинства британската столица. Нека обаче се върнем в историята, за да разберем каква е причината едно спортно събитие да предизвиква подобен интерес.

Най-вероятно няма човек, който да не знае, че Олимпийските игри се зараждат в Елада преди почти три хилядолетия. Според легендата те са основани от Херкулес, който решил да почете баща си Зевс, след като извършил прочутите си дванадесет подвига.

Игрите се организират въднъж на четири години в чест и се провеждат в град Олимпия в областта Елида на полуостров Пелопонес. За първи път спортният празник става факт през 776 година преди новата ера. Датата била толкова знаменателна за древните елини, че те я използвали като иходна точка на летоброенето си.

Олимпийските игри се устроивали събирали участници и публика от целия елински свят. В продължение на седем дни (първият от които бил използвам за церемонии, а последният за награждаване) през месеците юли или август всички погледи били вперени в Олимпиада. Враждите и военните конфликти между отделните полиси били „замразявани”, а съревнованието се пренасяло на стадиона.

Малко преди началото на поредното издание на игрите до всички гръцки полиси и колонии били разпращани вестители, които трябвало да поканят официално техни представители да вземат участие във форума. На всички участници и зрители се гарантирало безпрепятствено придвижване до Олимпия и пътищата из цяла Древна Гърция се превръщали в пъстро стълпотворение.

Още по-невъобразима била какофонията в околностите на светилището в Елида. Представете си само, хиляди зрители и състезатели от близки и далечни полиси опъвали палатките си едни до други, комуникирали помежду си, запознавали се с навиците и традициите си, срещали се с хора, които при нормални обстоятелства никога нямало да видят. Истинско вавилонско стълпотворение…

В Олимпийските игри можели да вземат участие само свободни граждани на гръцките полиси. Съвсем в духа на епохата осъждани елини, варвари и роби не били допускани, защото се вярвало, че състезанията са възвеличаване на боговете и те биха се разгневили, ако хората ги „омърсят”. Същото се отнасяло и за жените, чието присъствие било строго забранено.

Отново с цел да се спечели благоволението на висшите сили първият ден на игрите бил отреден за жертвоприношения и клетви на участниците. Тържествените ритуали се провеждали пред олтара на Зевс Хоркиос, покровителстващ клетвите. В чест на върховния бог било жертвано мъжко прасе, което било разсичано на четири, а частите били използвани от атлетите за извършване на тържествения им обет.

За разлика от сега, в древните Олимпийски игри състезанията били много по-малко и много по-опростени, но за сметка на това организаторите се стремели да покажат комплексните качества на атлетите. Основните дисциплини били бягане, петобой (включващ скачане, мятане нас диск и копие, надбягване и борба), бокс, борба, панкратион (смесица между бокс и борба) и надбягване с колесници. Някои от спортовете се различавали значително от сегашния си вариант. При бокса например участниците се налагали с медни или оловни ръкавици и често боят ставал особено жесток, като се стигало и до смърт. Същото важи и за панкратиона, който бил подобие на съвременните свободни боеве, но отново не били рядкост фаталните случаи.

Последният ден бил отреден за награждаване на победителите, които получавали званието „олимпионики”. Церемонията се състояла в съобщаване на имената им пред огромната за мащабите на епохата публика, след което им била връчвана наградата – венец от дива маслина, която била смятана за свещено дърво, донесено от Херакъл от земята на хиперборейците ( обитатели на крайния север на света според разбиранията на древните елини).

Олимпийските игри в древността били истински празник не само на спорта. Възползвайки се от многобройната публика, в Олимпия се стичали писатели, оратори, философи, художници и други учени и хора на изкуството, за да представят творчеството и вижданията си за света. По този начин игрите имали ролята не само на спортно съревнование, но и на място за обмяна на култура, за запознаване и сприятеляване с различни хора.

Древните Олимпийски игри постепенно губят част от популярността си, особено, след като Елада е завладяна от Рим. Все пак те продължават да съществуват до 394 г. от н.е., когато император Теодосии I ги обявява за езическо творение и ги забранява в унисон с налагащите се в Империята догми на християската религия.

Споменът за форума, обединяващ всички хора в името на спорта, обаче оцелял през вековете и се възродил в епохата на Просвещението. Идеята на олимпизма се развила и се превърнала почти в утопия, обединяваща хората по света въпреки етническите им, културни и религиозни различия.

Усилията на един непоколебим мечтател и почитател на древността, барон Пиер дьо Кубертен, обаче за пореден път показват, че силата на човешкия дух не знае граници и утопията става реалност. В резултат на тях през 1896 година в Атина се събират 241 атлети от 14 държави и полагат основите на модерните Олимпийски игри.

Идеята олимпизмът да се превърне във водещо движение за равнопоставеност и братство между народите се развива мълниеносно и още на първите Олимпийски игри за ХХ век (и третите модерни в историята), тези в Сейнт Луис през 1904 година, вземат участие чернокожи състезатели.

Съобразно с духа на игрите в Древна Гърция първоначално в Олимпийските игри не се позволява участието на професионални спортисти. Педантичността в спазването на изискванията стига до там, че Джим Торп, който печели златните медали в десетобоя и петобоя на игрите в Стокхолм през 1912 година, е лишен от титлите си, защото в студентските си години получил пари за участието си в полупрофесионален бейзболен отбор.

С годините обаче конюнктурата налага промяна на политиката на Международния олимпийски комитет. Телевизиите, които дават много средства за излъчването на състезанията, оказват силен натиск в игрите да се включат и професионални спортисти, които са по-познати на зрителите. Към това се добавят и основателните обвинения на западните страни към държавите от т. нар. Източен блок, че техните спортисти реално са професионалисти, макат и да имат официален статут на аматьори.

Паралелно с тези комерсиални промени обаче, олимпийското движение не забравя и ролята си в създаването на един свят, в който хората са равнопоставени. На започващите днес ХХХ Олимпийски игри например, за първи път всички участващи държави са задължени да включат в делегацията си поне една жена спортистка.

През годините спортовете, които са включени в Олимпийските игри, варират доста. Въпреки, че тенденцията е към постоянно нарастване, някои надпревари отпадат от програмата, защото губят популярността си, а мястото им е заемано от други, към които зрителите проявяват по-голям интерес. На последните летни Олимпийски игри (Пекин; 2008 година) например бяха включени общо 32 спорта, а на зимните във Ванкувър през 2010 година – 15.

В периодите 1914 – 1918 и 1939 – 1945 година Олимпийски игри не се провеждат заради Първата и Втората световни войни.

Първоначално спортният форум се организирал както в Древна Гърция – веднъж на четири години, през летните месеци. С времето и разширяването на популярността на Олимпийските игри обаче се появил логичният въпрос защо зимните спортове трябва да бъдат дискриминирани.

Така през 1924 година били организирани първите зимни Олимпийски игри – във френския курорт Шамони. До 1992 година летните и зимните Олимпийски игри се провеждат в една и съща година. След това обаче Международният олимпийски комитет решава ги да „размине” и оттогава последователността е през две години от различните сезони, макар времето между летните от една страна и зимните от друга, да си остава четири години.

Олимпийските игри не страдат само от двете световни войни. По време на Студената война те също неведнъж стават жертва на противоборството между Изтока и Запада, макар и да не се стига до отмяна на форуми. През 1956 година например Нидерландия, Испания и Швейцария бойкотират игрите в Мелбърн заради жестокото потушаване на унгарските работнически вълнения от съветската армия през 1956 година.

През 1968, 1972 и 1976 година голяма част от африканските държави пък отказват да вземат участие в Олимпиадите заради включването в тях на ЮАР и Родезия, чиито правителства упражняват истински терор срещу населението на страните си. Следващите Олимпийски игри пък, тези в Москва от 1980 година, са бойкотирани от САЩ, Федерална Република Германия, Япония, Кения, Канада и други държави, които по този начин изразяват протеста си срещу руското нахлуване в Афганистан.

Социалистическите страни отвръщат на тези действия с бойкот на Олимпиадата в Лос Анжелис през 1984 година. Последният бойкот на Олимпийски игри е от Сеул’88.

Олимпийските игри, разбира се, си имат и своите герои. Тук ще отбележим само най-великите постижения по медали.

На първо място в класацията е съветската гимнастичка Лариса Латинина, която за три Олимпиади (Мелбърн’56; Рим’60 и Токио’64) има общо 18 отличия – 9 златни, 5 сребърни и 4 бронзови. Веднага след нея се нарежда друг съветски гимнастик – Николай Адрианов, който също участва в три издания на Олимпийските игри (Мюнхен’72; Монреал’76 и Москва’80) и печели 15 медала, от които 7 златни, 5 сребърни и 3 бронзови.

Най-много златни отличия (като процент от общите си медали) в историята на Олимпиадите има американският атлет Рей Юри, който взема участие в три издания (Париж’00; Сейнт Луис’04 и Лондон’08) и завоюва общо 8 отличия, всички златни. Втори се нарежда друг знаменит атлет – Карл Люис. От стартовете си четири дисциплини (спринт 100 и 200 метра, щафета 4х100 и дълъг скок) в общо четири Олимпиади (Лос Анжелис’84; Сеул’88; Барселона’92 и Атланта’96) той спечелва общо десет медала, девет от които златни.

Най-много златни медали на една Олимпиада спечели американският плувец Майкъл Фелпс на последните летни игри в Пекин през 2008 година, където той триумфира цели осем пъти. Най-много участия с олимпийски титли има германската каякарка Бригите Фишер, която печели златото на всички Олимпийски игри от 1980 до 2000 година. Единственият й „пропуск” е през 1984-а, когато тя не участва заради бойкота на игрите в Лос Анжелис от страна на ГДР, за която се състезава. Така Фишер е носителка на 8 титли за период от 24 години.

Всички цифри в тази класация обаче са валидни до 2008 година, когато американският плувец Майкъл Фелпс събра от едва двете си участия на Олимпийски игри 14 златни и 2 брознови медала.

 

Ето и всички Олимпийски игри в новата история на състезанието:

 

Летни Олимпиади:

 

1896 година – Атина

1900 година – Париж

1904 година –  Сейнт Луис

1908 година – Лондон

1912 година – Стокхолм

1916 година – не се състоят; определени за Берлин

1920 година – Антверпен

1924 година – Париж

1928 година – Амстердам

1932 година – Лос Анжелис

1936 година – Берлин

1940 година – не се състоят; определени за Токио

1944 година – не се състоят; определени за Лондон

1948 година – Лондон

1952 година – Хелзинки

1956 година – Мелбърн/Стокхолм

1960 година – Рим

1964 година – Токио

1968 година – Мексико Сити

1972 година – Мюнхен

1976 година – Монреал

1980 година – Москва

1984 година – Лос Анжелис

1988 година – Сеул

1992 година – Барселона

1996 година – Атланта

2000 година – Синди

2004 година – Атина

2008 година – Пекин

2012 година – Лондон

 

 

Зимни Олимпиади:

 

1924 година – Шамони

1928 година – Сейнт Мориц

1932 година – Лейк Плесид

1936 година – Гармиш-Партенкирхен

1940 година – не се състоят; определени са за Сапоро

1944 година – не се състоят; определени са за Кортина д’Ампецо

1948 година – Сейнт Мориц

1952 година – Осло

1956 година – Кортина д’Ампецо

1960 година – Скуо Вали

1964 година – Инсбрук

1968 година – Гренобъл

1972 година – Сапоро

1976 година – Инсбрук

1980 година – Лейк Плесид

1984 година – Сараево

1988 година – Калгари

1992 година – Албервил

1994 година – Лилехамер

1998 година – Нагано

2002 година – Солт Лейк Сити

2006 година – Торино

2010 година – Ванкувър

Радостин Стойчев е уволнен, Казийски се отказва от националния, Владо ще преглъща… Успех на Олимпиадата!

Днес в българския спорт се случи поредната глупост, която ни показва защо сме на този хал, защо с всяка година ставаме все по-зле и защо славното минало си е просто почти безвъзвратно отишло… Българската федерация по волейбол прие оставката на Радостин Стойчев и националният ни отбор ще отиде на Олимпиадата в Лондон с чисто нов треньор. Всъщност, не е ясно дали ще е чак чисто нов, защото Мартин Стоев вече беше начело на националите ни, Камило Плачи отдавна работи в ръководството, а третият вариант е Пламен Константинов.

Тук не е мястото нито да сравняваме специалистите, нито да гадаем кой от тях ще избере Данчо Лазаров, нито да се чудим до къде ще стигне тимът ни с новия селекционер на най-големия форум, за който всеки спортист се готви упорито цели четири години. Не е това целта на този материал. Целта му е за пореден път да фокусира вниманието върху най-големия проблем на спорта ни през последните години – проядените от корупция федерации, които не са нищо повече от пиявици, стремящи се да изсмучат пари отнякъде и гнезда на котерийни интереси.

Кой милеещ за спорта си деец инициира, приема или позволява смяната на най-важното лице в един отбор на прага на най-значимия форум? Никой нормален държавник не уволнява военачалниците в навечерието на решаваща битка… Треньорът е човекът, с чиито прийоми, изисквания и характер ако щете, трябва да свикват всички в отбора.

Това понякога отнема месеци, а друг път изобщо не се получава. В никакъв случай състезателите и треньорът няма да се адаптират добре за толкова кратко време и това едва ли представлява съмнение за когото и да било, освен за ръководителите на волейбола ни…

Кой представител на федерация би позволил точно преди старта на Олимпиадата да загуби най-добрия си състезател? И то не заради контузия, коварно заболяване или каквото и да било непреодолимо от човешката воля и усилия обстоятелство? Не. Матей Казийски, един от големите съвременни волейболисти в света, няма да играе за малка България на Олимпийските игри, защото не е съгласен да премълчава и преглъща некадърни и пагубни управленски решения…

Кой нормален ръководител би рискувал най-малкото добрия климат във волейболния тим, поставяйки точно преди най-важния форум за най-талантливото ни поколение напоследък треньор, който е в личен конфликт с… капитана на отбора? Това важи само, ако бъде избран Мартин Стоев, разбира се. Въпреки уверението на Владимир Николов, че е готов да загърби личните си чувства в името на успеха, това е просто глупост.

Отговорът е много прост! Българската федерация по волейбол, която променила точките в предварителния дневен ред на Общото събрание в Правец, само и само да гласува колкото се може по-бързо смяната на треньора. Тоест, да претупа въпроса без дебати и излишни приказки.

Българската федерация по волейбол, която не е включила в същия този дневен ред на Общото събрание задължителната клауза за избор на независим външен одитор (дали е случайно!?) и с това предизвика гнева на четири от най-големите отбори в родния волейбол.

Българската федерация по волейбол, която няма проблем да пренебрегне скандиранията на огромната част от българските фенове (тези, заради които трябва да се прави всичко в спорта) в подкрепа на Радостин Стойчев при предишния опит да бъде отстранен.

Корупционни интереси, дебелокожие и наглост…

P.S. Ако имате поне малко достойнство, господа волейболни федерати, включете още една точица в дневния ред и гласувайте единодушно оставката си!

Защо Русия ще е новият европейски шампион по футбол

Едва ли е имало голям футболен форум през последните години, на който да се наблюдава толкова сериозна липса на изявен фаворит, колкото на Евро 2012.

Много хора биха ми опонирали, че това съвсем не е така, защото Испания и Германия излязоха с пълен актив от квалификационните си групи. Други биха добавили, че никой не може да си позволи да подценява Италия, а Англия… Англия си е Англия. Винаги споходена от огромните очаквания на специалисти, фенове и островитяни. Да не забравяме Холандия и Швеция, Дания и Гърция, че защо не и страните домакини? Дори и Франция…

Всеки има право на мнение и една от причините да твърдя, че няма изявен фаворит на Евро 2012 е точно тази – знайни и незнайни (точно като мен) специалисти неуморно представят своето виждане върху нещата по телевизии, кръчмарски и домашни трибуни и колкото повече ги слушам, толкова повече се убеждавам, че единствената логика, от която се водят, е тази на фена.

Е, мога да ви гарантирам поне едно. Текстът, който четете в момента, в никакъв случай не е провокиран от „фенска” логика. „Сборная” определено не е моят настолен футболен тим. Нямам никакви сантименти към руснаците. Просто ми се струва, че някои малко подценявани или недооценавани аргументи накланят везните в тяхна полза още от самото начало на европейските футболни финали. Само времето може да покаже дали съм бил прав или не…

Нека започнем от останалите претенденти за титлата. Да, наистина Испания и Германия спечелиха квалификационните си групи без да изпуснат дори и точица. Да не забравяме обаче, че и двата тима бяха в компанията на доста посредствени конкуренти (ако изключим Чехия в групата на Испания и Турция в тази на Германия). Говорим за „посредствени конкуренти” от пиедестала на тим, който е претендент за европейската титла. За нашите национали например в момента никой не би бил посредствен конкурент.

И Испания, и Германия се представиха доста неубедително в приятелските срещи преди началото на Евро 2012. Испания по-скоро като игра, Германия по-скоро като резултати, но определено неубедително. И за това си има причина.

Гръбнакът и на двата отбора е изграден от футболисти, върху чиито плещи паднаха огромни натоварвания и в първенствата, в които играят, и в европейските клубни турнири. „Байерн” беше на финал, „Барселона” и „Реал” на полуфинал, „Манчестър Сити” (с ключови за Испания футболисти в редиците си) спечели титлата в последния кръг… Повечето сериозни играчи и на двете страни или все още не могат да преодолеят разочарованието си от злощастния край на сезона, или пък не са готови психически да влязат в нова епична битка. Това си пролича снощи в мача на Германия.

Победата на бундестима над Португалия беше повече от късметлийска. Антифутболистът Марио Гомес отново отбеляза без да е ясно защо е оставен сам-самичък на прекрасна позиция, гредите привличаха изстрелите на португалците като орисани от валкирия, а Роналдо, Нани и компания пропускаха с такава лекота, сякаш са изправени срещу „Униао” Лейра в приятелска среща. Едва ли обаче германците ще имат подобен шанс с отборите, които наистина имат амбиции да вдигнат купата.

Не твърдя, че няма да излязат от групата си. Напротив, дори мисля, че ще завършат като победител в нея. Във фазата на директните елиминации обаче надали ще могат да преодолеят полуфиналите. Казвам полуфиналите, защото както се очертава поне според мен, ако завърши първи,  на четвъртфинала Германия ще се изправи срещу Гърция, което едва ли ще им създаде особени затрудния.

Що се отнася до Испания, прогнозата ми за иберийците е още по-негативна. Струва ми се, че „непобедимата армада” няма да се увенчае с успеха още в първия си мач днес, макар и Италия да е отписвана от повечето специалисти заради корупционните скандали на Ботуша, които изобщо не са от вчера. По този начин испанците ще излязат от групата като втори отбор и на четвъртфиналите ще се изправят срещу Англия, като този път ще загубят от албионците.

Освен това не трябва да забравяме, че в групата на Испания има още един изключително класен отбор, какъвто е Хърватия. Балканците могат да се спокойно да се преборят не само за място напред, а при евентуален равен между фаворитите днес, дори и за първата позиция в крайното класиране.

Що се отнася до Италия, ако съм прав, участието й на Евро 2012 в Полша и Украйна ще приключи още на четвъртфиналите и то в сблъсък с изключително стабилния отбор на Швеция. По този начин ми се струва, че единият полуфинал ще повтори битката от предварителната група между Швеция и Англия  и, ако изобщо може да се предвиди какво ще се случи, албионците ще играят на финал на Европейско първенство за първи път в историята си.

За Швеция и Гърция вече говорихме, а що се отнася до Дания, колкото и странно да звучи за някого, очаквам „червеният динамит” да взриви (дори и частично) и Португалия, което да му даде възможност да излезе като втори отбор от групата си. А на четвъртфинала ще го чака Русия. Достатъчно е да се върнем към заглавието, за да стане ясно какво ми е мнението за изхода от един такъв евентуален сблъсък…

В момента националният отбор на Русия представлява изключително хармонична сплав от играчи (предимно от местното, изключително проспериращо напоследък, първенство) и няколко футболисти, имащи голям опит в чужбина. Достатъчно е да споменем имената на двамата герои от мача срещу Чехия от деня на откриването на Европейските финали – Алан Дзагоев (ЦСКА Москва) и Роман Павлюченко (завърнал се в Москва едва преди няколко месеца, след четиригодишен престой в „Тотнъм”).

Руснаците са много балансирани и имат отлични футболисти за всички фази на играта, макар и лицата им да не надничат от всяка реклама или корица на списание. В петък се видя, че Игор Акинфеев (ЦСКА Москва) има отличен заместник в лицето на Вячеслав Малафеев („Зенит”), а Александър Анюков („Зенит”), Алексей Березуцкий (ЦСКА Москва) и Сергей Игнашевич (ЦСКА Москва) се разбират отлично помежду си и не биха загубили присъствие на духа срещу която и да било атака.

Роман Широков, Игор Денисов и Константин Зирянов (и тримата от „Зенит”) също показват завидна координация, което е напълно нормално, имайки предвид, че преди началото на Евро 2012 руското футболно първенство едновременно беше започнало преди достатъчно време, за да са влезли играчите във форма, но също така и достатъчно скоро, за да не са натрупали умора.

За нападението едва ли е необходимо да говорим, при положение, че „Сборная” отбеляза цели четири гола във вратата на Чехия. Ако Кержаков беше по-съсредоточен и имаше по-добър ден попаденията във вратата на Чех можеха да бъдат и доста повече. Тогава обаче вероятно нямаше да се стигне до включването в игра на Павлюченко, който показа най-доброто от себе си.

Да не забравяме и фигурата на Дик Адвокаат. Откакто той пое отбора през 2010 година, „Сборная” израства със забележителни темпове и в момента без съмнение изглежда изключително силен отбор.

Истината е, че никой не може да каже категорично кой е бъдещият европейски шампион по футбол. Истина е също така, че всички сценарии, които разиграх в този текст, са колкото вероятни, толкова и в сферата на вероятностите. Това обаче не може да ми попречи да стигна докрай и да прогнозирам, че финалът ще е между Русия и Англия и ще завърши 2:1.

Ако не се случи така, здраве да е! Не съм чак токлова убеден в правотата си, че да застана зад прогнозата си с някоя сериозна сума в сайтовете за залагания…