Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

Категория

Разкази

Баба Гина Чвръстата

Тъй като казахме наплъно еднозначно, че ше почнеме разказете за героите от трилогеата по азбучен ред, без да обръщаме вниманее на кой колко време за участее е имал у книгите, нека да нарушиме правилото на моменто. Оти така повелява шашавио ни мозък.

Подфащаме с баба Гина, къде немаше да е пръва у списъко. Ньеа я знааме само като оплаквачка къде краю на „Автономията????“, ама таа жена имаше славно и благочстиво минало, колко и да сме я описали през пръсти.

Тамън се беше заесенило, коги сегашната ви боба Гина дойде булка у Диви дол. Тогива ич не беше боба, тамън й беше напъпило на полвин педя поди ключиците по едно зръно колко чръвена боровинка. Мъжо й беше малко кьопав с едната нога, се я заметаше навътре, ама тогива никой те не питаше дали сакаш или не щеш да се зимаш с некой. Я ти прокапало кръвиво изотдоле, я не – те го, довлече ти се пременен госкянин и почне да ока бащицата ти и да буа по вратницата, се едно е фанат от шуштавата. На сгледа, кък се викаше.

Макье ти изтръка слъза, образете й се зачръват, па ти кимне да идеш да отвориш. Никогиж дотогива не са те карали такова нещо да праиш, та ти сбръчиш веджи и ти се изпотат дланите. Фрълиш едно око на баща си на една стрън, що он е човеко, дека отклапа вратницата, ама дрътио си седи на масата и гледа одобрително накъде там, у кьошето, дека маминка ти издзаранка те е покарала да ометеш онаа паужина, дека вече три недии я плете паук, голем колко гергьовско ягне.

И ти прифащаш навънка, без да знааш колко скъп госкянин чекате. Мое да съдиш само по гозбите, надиплени покрай оджако. Ще ти се да се свиеш до ньего и да се топлиш, кък едно време, коги беше мининка и се намръзнеше от физганьето по пръзалкята нади Суй рът. Ама нема кък да знааш, че вече си спазарена, Гино, за тия работи некогиж се приказваше и при дрътите с половин уста, па камо ли на тебе да каат.

На вратницата чека голем мъж, с дреи коя нова, коя преновена. Засукал мустако, мета ти поглед, дека коленцата ти още неукрепнали се подкосат от ньего, па се уилил на една стрън и ти подава дисагите и поводо на магароко си.

Ти се пресегнеш послушно и прифанеш багажо, ама он шибне магароко по задницата баш, коги дофанеш ремъко. Гино, Гиноо, добре, че бащицата ти е водил с ньего по слоговете, долищата и рътовете, та знааш кък да удръжиш и закротиш пошашавело магаре с една ръка.

Додек минуваш през дворо, макье ти отклопи капацете на прозорецо и ти прошушне:

–  Връжи го поди плевнята и му тури зоб.

Гласо й е като ветър да полъъне, оти зади тебе тежко пристъпя госкянино и она не сака да я чуе. С още невинните си раменье, гръбина, с тънкио кръс и заоблящио се дирник ти усещаш погледо му да те изпива и у скуто ти запарва, така че ръките ти изтръпват, ама стискаш, оти незнайно откъде си наясно, че ако изпущиш дисагите или магароко трепне, живото ти оттука натам ше е половин живот.

–  Там тате те чека. При прусто… – пробваш се да се ослободиш от невидимата фатка на новодошлио, коги укарваш магароко поди сейвано, ама он се едно те не е чул. Само те зяпа и чека, като пуфти и приглажда мустако с левата, додек дръжи десната си ръка у поясо с палец, префрълен отгоре, се едно да я крепи.

Ти бръже дигаш капако на крината, Гино, и чък тогива си изпущаш дъхо като ората. Скутала си се от оня, одзерепенио, поне, додек загребеш урбулешката зобец за магароко. После се усещаш, че нема кък да задръжиш капако, дисагите, магарето и копанята със зобо у само двете си ръки, пуфтиш на акъл, пущаш капако, с опитно движенее префръгаш дисагите и ремъко през ченгелете, забити длибоко у пекловата греда на вратата между плевнико и сейванто. И пак дигаш капако, загребваш, сваяш го и тураш дръвенио леген преди магароко.

Он навежда глава, изпръхтева и нервно почва да рови с копита у росната земя. Ти се затръчвах къде кладенецо, оти бащицата ти те е одеквал не еднъж и два пъти, та си научена, че едно магаре не е гладно единствено, коги е жъдно, Гино. Щом се връщаш с кофата и я тураш преди муцуната му, се радваш колко благо пие, нали е живинка, и забравяш за мустакатио. Се едно ти се слача камик от раменьете. Знааш, че е там, ама некък с врато си го знааш, мозъко ти не удева.

Оглеждаш се у шарената, светлосива на тевносури, стесневащи се къде тумбако, ивици козина на магароко и го поглаждаш по якио гръбняк. После го почесваш поди врато, додек си ръска кротко зобецо, и, усетила ньеговото блаженство, ти става некък по-леко и на тебе.

Тамън е свръшила Големата война. Малко ора имат кокошки, па камо ли магарета. Чуеш глас зади гръбо си, ама тоа път не те фаща трепетликата:

– Води ме при баща си, моме!

Златан, татко ти, си е дошел с името си, оти има златни ръце и кво подфане, райска градина го праи. Сега седи поди прусто и просвирва леко на кавало, ама се усеща, че гръцмуньо му притреперва кък не е било никогиж. Коги се показвате, он извръта око, та да ви види, ама се праи, че не ви е забелезал. Само още по-нестройното цвиленье на кавало показва, че знаа, че сте там.

Изеднъж или усеща, че се е изложил, или не мое да се стръпи повече и се рипа от местото си, а кавало меко изтропва на измазанио с чръвестица под:

– А, свате, ти си дошел, бе! Айде, улазай, знааш ли от кога те чекаме!? – после му праи место да мине и се извръща къде тебе – Гино, беги тури масата! Чвръсто!

Те тука те вече изеднъж губиш силици и се облегаш на диреко, па се мъчиш да си земеш дъх. Баща ти никогиж не ти е приказвал така пред външни ора. Ама се, съпикясваш, нема къде да одиш, ясно е за кво е приказката, не си ча па толко фаната от гората, две сестри по-големи имаш задомени. За тебе са дошли. Добро, лошо, те тва е…

Като у просъница тураш на ниската дръвена масечка юсчета, каната със скросмрътницата, сланина режеш на тънко, а макье ти ти дава една ратишка с увит у ньеа чръвен пиперец, та да овкусиш све тва. Останало ви е малко от киселото зейе, ама годината беше жежка, та се е смлело на ждреб и ти с ньего нема да каниш бъдещио си свекър, Гино, не си ча па толко проста…

После се закротваш у кьошето, кък коги беше миничка, и си топлиш ръките на оджако, оти ги усещаш ледени, а самечка знааш, че не е толко студено. Просто тоа оджак вече е спрел да ти топли, ти си си наясно с тва, кък слънцето е наясно коги требва да изгрева от зората на времето, Гино.

Надаваш уше, ама тия двамата (макье ти и она се е скутала поди мерденьо, оти тва, къде се случава, й не влаза у работата) оратат толко тихо, че направо си шъпнят. Прекинват си един на друг приказката, размаинят ръки, ти колко и да сакаш да подочуеш нещо, нема да стане, Гино.

Каничката скоросмрътница попривръша. Они почват по на редко да се обаждат. Заваят приказката, ама па глъчат по-силно.

– И, ако некой дигне ръка само, си я прибирам! – рипва се баща ти зачръвен от местото си – Чул съм кво е у Диви дол. У Крадни брег не сме така! Прибирам си я и ви палим от четири краища!

– Домакин си, седи си на гъзо, че ако ми се костръжиш, мое и да стане нещо, дека не сакам! Додек се усетим и съм олисветил некой, дека ми се ерчи! Нема да ми е за пръвица! – мустакатио въздъъна тежко, а баща ти си залепи гъзо на трикракото столче – Моме, дай да видиме кво си ни уготвила.

Не беше бръже, а и не беше лесно да се усетиш, че на тебе приказват, оти сфащаше със сръцето ти, че твойта съдба се решава те сега те и те тук те. Ама се съпикяса, тва съм ти признал на млади години, Гино, нищо че неколко десетилетеа по-после изкука, кък праиме сички рано или късно, ако доживееме.

Напои и нарани сички. От магарето до бъдещио си свекър, през макье си и баща си. Изпроводи мустакатио до портата, подложи му сплетени пръсти, та да се качи доволно пиян на магароко и го изгледа до завою нади Костанкини. После отиде, та си легна. Не, че заспа до съвиняло, ама знааше, че макье ти и баща ти, ше имат кво да си наприказват. Помниш ли, или не помниш, Гино?

Нема много време да се е минало и те ти ги те мустакатио, магароко и петима мъже, млади и изрепчени като петли на жежки лайна. И они с мустаки, мани другото. Ти си знааше работата, напои и нарани добичето, па принесе ястията, дека беше сготвила.

Твою (немаше кой да е друг, оти само тоа спотураше крак) беше убав мъж като уруглица. Раменьетье му беа като на волска кола ритлите, имаше топли и меки очи, като да се огледаш у сред лето у мръзеливо ромонещо поточе.

Ти вече беше усетила пръвите филизи на женственуста да напират у слабиньите ти през тия неколко недии, и се вюби у бъдещио си мъж, та му отвръна утвръдително на неколкото краднишком подфрълени погледе през масата. И тва не знам дали помниш.

– А, най-после я доведоате! – засме се не баш весело свекръва ти, коги те закараа у Диви дол, па духовата музика ви посрещна още поди селото, Гино. И донади – Виж кък й виси предпутнико на една стрън! Една поне да ми се беше паднала като ората! Кви са тия младите, бе!? Сичко се е разпищолило като на затръкванье!

– Ти! – рече да се надигне бъдещио й свекър, ама младоженецо го бутна у гръдите, та да си седне назаде и прескочи ритлите, па се изрепчи срещу макье си.

– На момата на престилката нема да викаш предпутник, оти ше ти откинем главата като на пиле, майко! – после сведе очи и почти опре чело на ньойньото – На бракята ми у семеествата се бръкаш, се, некоя от снааите ти е виновна. Ама ако и у мойто пробваш, ше си те изпратим у Крадни брег, отдек си дошла! Жена оттам съм зел, друга жена там ше врънем, нищо че си ми макя, кво си мислиш!? И ни баща ми, ни бракята ми, па да не каам за снаите ше се разсръдат! Седи мирно и цукни Гина по образете, па дано си не думате зли думи и на сън отсъг натам!

И добре си живехте с мъжо ти, Гино, така си беше. Ама сигур помниш, оти у очите ти се види, че си благо изкарала семейнио си живот, нищо че си наближила осемдесе, а твою, след толко време почит и разбирателство, го изпрати баш, коги щеше да свръшва, кък казаа по телевизоро.

Знам само, че ти не си човек, къде се впечатлева от такива работи, Гино, ама я да си издумам думата…

Властелинът на бойчиновската гара

nachalnik-gara

Ако някой е пътувал от Монтана или Берковица за където и да било, знае, че няма по-досадно занимание от чакането на гарата в Бойчиновци. То е почти неизбежно, но за сметка на това обикновено доста продължително. Тъкмо си тръгнал от изходната си точка и слизаш, пушиш нервно на перона, оглеждайки се през десет секунди, да не би пък да вземе да дойде скапаният влак, който ще те отведе поне до Мездра. Където пак може да ти се наложи да почакаш, зависи.

Точно за подобен скучноват престой се бях подготвил и аз, когато се натоварих заедно с раницата и отегчената си физиономия на каубойския трен в един от първите топли дни за годината. Не стига другото, а и любимата ми зима май свършваше, та наистина очаквах с изключителна досада тътрузенето до Бойчиновци и монотонния престой, разнообразяван само от една изненадващо красива в архитектурно отношение сграда, вече полуразрушена, но поради някаква причина издигната точно срещу гарата преди около век (на окомер).

Добре, ама тоя път на бойчиновската гара имаше изненада. За мен приятна, за повечето хора наоколо не толкова. Тя беше материализирана под формата на около сто и двайсе литров червендалест служител на Български държавни железници, който ходеше наперен като че ли притежаваше същите тези Български държавни железници и очевидно много се гордееше със завития си мустак и прясно изгладената униформа.

Има такива хора, които не могат да поберат в определението „комуникативни“ дори и малешката* на левия си крак. Въпросният господин с лекота би надскочил всеки от тях. Ще се опитам да предам думите му дословно, но едва ли ще успея, речниковият ми запас не е толкова богат, признавам си без бой. Освен това не става въпрос за диалог, а за… полилог може би, защото пичът (когото незнайно защо заподозрях, че е началник гара, но дори и да не съм прав, със сигурност беше неформалният доминатор в този трудов колектив) стреляше неуморно реплики във всички посоки, все едно беше главен герой в някой уестърн, където, притиснат в saloon-a, се отбраняваше чрез яростни залпове на 360 градуса.

Още не бях слязъл от електричката, когато го чух гърлено да обяснява на някого:

– Требва да каеш на жена ти, че сега му е времето да насади арпаджико. Ако чека още некоа недя, сичко замина и ше ми едете… нали се сещаш, да не прикаам глупости пред ората. Поне лехите напраихте ли?

– Немаше коги, не сме още… – събеседникът му, сух чичка с едът нос и побелял перчем, беше на минимум двайсет метра от него и очевидно не държеше да бъде част от разговора, но нямаше и смелост да се дистанцира.

– Не е имало коги! – разсмя се нашият човек и мушна палката под мишницата си – Нали сте си цел ден дом, кво праите толко? И сте на години, не вервам да не слазаш от ньеа, та да ви не стига времето. Дечоро ви порасте, бега по чужбина, вие един арпаджик немате време да насадите.

Другият постоя малко, пък после нерешително заситни към ъгъла и се скри зад сградата. „НерАзбран народ, ей!“, прошепна така, че да го чуят околните, мустакатият шегаджия и моментално прехвърли височайшето си внимание върху друг обект.

– Славке, кво стана с мъжо ти, нещо разбрах, че се е осакатил яката?

– Е, резна си дланта на циркуляро, ама му биа триесетина шева и сичко е наред. Само, дека нема да мое да я свива още неколко недии. – поредната мишена на вниманието му беше жена на средна възраст, която седеше с приятелката си на излъскана от хилядите задници и гърбове пейка.

– Така е, като си не нарежете дръва за кюмбето есента, така е! – заключи авторитетно гароначалникът – За едното нищо ше се изпоосакатите! И сега кво? Тамън иде време да се оре, да се копа, да се сади, а нашио ше лежи по гръбина цел ден и ше пъшка. Да му каеш с една ръка ако требва да дръжи мотиката, ама да се не помотва, че зимаска ше ми едете… Нали чу кво му казах преди малко на Лефтер?

– Чух, чух… – въздъхна облекчено жената, защото явно бързо беше загубила интереса на изпълнения с безкрайна мъдрост и неумолима енергия мъж.

– Бай Райкоооо! Ей, бай Райкооо! – най-неочаквано той се врътна около оста си и надигна гласище към трети коловоз, където стояха мъж на около петдесет (по приблизителни изчисления набор на говорещия) и младо момче, едва превалило средата на двайсетте. Ще, не ще, мъжът вдигна глава – Изреза ли овошките?

– Изрезах, изрезах… – по-скоро се прочете по устните му, отколкото да се чуе. Това явно не беше отговорът, който очакваше наставникът, но веднага се окопити.

– И нали знаеш, като стане плода, нема сичко на компоти да тураш. Кво падне на земята – слива, кайсия, праскова, дуд, нема значение, сичко тураш у един бадънь, буаш и захар и чекаш да ферментира, та да си имаш ракийца да си стоплиш душицата.

– Я ракия праим само гроздова… – защо ли му трябваше да отговаря на бай Райко.

– Абе, да ти ебем адетите я на тебе, да ти ебем! – сопна се не на шега нашият човек и с рязко движение си махна фуражката, пък разроши гъстата си, все още черна коса. Машинално се сетих за поговорката „Шашав човек и крътица не побелеват“. – Ти не знаеш кво е да си напраиш убава сливова ракия, да я остаиш на къде педесе и пет градуса и да видиш като омекне кво пиенье пада! Гроздова ше ми пие! Кой пие гроздова ракия бе, бай Райко. Де кажи ми кой!?

– Я. Комшията. Маалата. Целото село. – отвърна просто другият и го загледа предизвикателно в очите.

– Ти от Безденица ли беше?

– Не съм.

– А откъде?

– Нема да ти каем.

– Бре, да еба и невъзпитанио свет! – изруча под мустак мъдрецът и погледна към мен точно в момента, в който се запътвах да си изхвърля фаса в кошчето. Нямаше други хора на гарата, така че не му оставаше избор – Ей, момче! Ти къде?

Опитах се да не му отговоря, старателно загасих угарката и я пльоснах в боклука, но това съвсем не го обезкуражи:

– Добре бе, кво ти пречи да си метнеш фаса те тука те на релсите и готово? Они ше го изметат утре, нали тва им е работата? – погледнах машинално. Между релсите имаше толкова пластмасови чашки, фасове и опаковки от всякакви храни и напитки, че определено не беше метено вчера – И кво стоиш? Земи седни, виж колко свободни пейки има!

– Не обичам да седя. – отвърнах му кротко но твърдо.

– А не обичаш ти! – разклати глава той – И с таа раница голема, къде си помъкнал. Поне нея остави на пейката.

Влакът от Видин изсвири. Тръгнах към коловоза и метнах весел поглед на гароначалника. Не беше лош човек. Само че от скука ли, от месианско чувство ли държеше да помогне на целия свят. Вече бях метнал раницата си в първото купе и излязох в коридора, че ми стана задушно.

– Ненке! Кво стана ма? Разбрах, че Васил е умрел.

– И я така разбрах. – отговори спретната женица, която току-що беше слязла от същия влак.

– Е, казвах ви я като си отидоха ваште Васо и Емилия да се земете, ама ти не, та не. И он от мъка  се пропи и глей кво стана. Ше ти тегне на съвестта, да си знааш!

– Он пиеше от трети клас, зарди мене се бил пропил! – сопна се жената и понесе шарените си  найлонови сакове нанякъде.

– Да, ама се крепеше, а сега се батиса за нула време. Зарди тебе!

– Абе, ти що не земеш да си гледаш работата и да не задеваш ората като не са те питали нищо бе, полверняк!? – кресна му жената през рамо и отнесе торбите си нанякъде.

– Уфффф! – въздъхна мустакатият – Ти му приказваш право, оно съди криво! Тоа народ откАчи на све!

Влакът забоботи тромаво и ме лиши от толкова много вселенска мъдрост, събрана само в една прашинка на Всемира…

 

*малешка – кутре, малък пръст



Торлака е автор на „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Северозападната трилогия може да поръчате с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Чичо Гошко

 

tir-1

Чичo Гошко беше тираджия. От кво се помнеше. Завръши Автото, ожени се за една мома, позната на половината околия, оти така му беше най-лесно и я напомпа два пъти за три години. Ти, па да не поверваш кви дечурлиа нги се родиа. Мъже като уруглици, ама тва не спре ората да каканижат, че леля Веска на млади години седала на сичко, дека стръчи. Ората са педераси и завидват на чуждото щастее, ама ние тва не моеме да го промениме, единственио вербален инструмент, къде ни е останал за ответна реакцеа, е да нги каеме да си ебат пичката майчина у дупе ладно.

Та, чичо Гошко се пробва да се закрепи на работа тук и там у периодо на развитио куманизъм. Греда след греда. Дечоро го гледаа мама и тато неколко години, ама коги дойде време да поаждат на училище, чичо Гошко се сблъска с действителнуста и зе отговорно решенее. Тираджия. Плащат добре, леля Веска я нема покрай ньего да му мрънкоти… Ебати кефо!

Малко зор му беше, додек научи петте задни и шестте предни скорусти, ама го преживе, колко му е? С леля Веска имаа отворена връзка, суингъре беа, така да се кае, нищо че не беа чували таа еврогейска дума. Имам предвид, че секи се ебеше кой с кой дофанеше и ич и се не задираа. Само да немаше полово преносими болести, сичко беше наред.

Попадна чичо Гошко у Австреата еднъж с ТИР-о, ама мъда му беа сиренясали, гъз му се беше протръкал, клепки му се притвараа, оти тогава беше време-безвремие. Нема тахошайби, нема уй. Караш, додек припаднеш, после си изплакнеш очи от пласмасова половинка от минерална вода… Ако имаш некой заделен лев, шибнеш се за неколко часа у тоа или оня мотел, та да се наспиш у чарфафе и да си земеш един душ, иначе миришеш на мъж и те тва е те.

Чичо Гошко ебеше курволяк. Немаше кък да го не праи, мъж с мъжки нужди не мое да изкара месец без мокро, влажно и жежко, та ако ще на врато си да стъпи.

Мине ядо километра, па супре при некоя и я пита колко сака, да му го поджвака неколко минути, додек олаби. Понекогиж даже плащаше отгоре, та да бъде така добра и да му открехне другите си отверстия. Чичо Гошко беше пич, не знам дали е жив, ама дано да откара още сто години. Леля Веска па още повече – она ич не си тровеше живото с некви закостенели бабешки разбирания. Чичо Гошко ебе наред, она не отказва на нищо, къде мръда, ама си гледат децата и си се обичат, без да се питат кой, кво, къде, що…

Чичо Гошко бил много отрошен от път, ама мининкио Гошко си сакал кво му се полага по право и една снеговалежна дзаран у Тирол почнал да се размръдва из киселясалите му слипове. Чичо Гошко знаял, че има камара път и требва да кара до припаданье, и пак, и пак, ама не бил пипал жена от неколко недии и му засладнело на душицата.

Качил пръвата. На години къде дваесе, амортизирана от живото като да е на шеесе. Не, не става въпрос за външнио й вид. Убава си била, ама у очите й немало и искрица надежда. Жива, ама умрела, кък не се вика, ама мое да се вика. Он се спазарил, заврътел я на леглото зади кабината (секи ТИР има такова) и кво правил, правил, човеко, я не съм му светил.

Добре, ама, нали нема тахошайба и требва да кара до досадинянье, кък си бил заспал, он се рипнал, отметнал завесата и погледнал часовнико на таблото. Бил прекроснил с поажданьето и требвало да наваксва поне три часа, къде щело да му се наложи да ги откине от следващото си спанье, най-малко след дванаесе часа.

И пак запнал педало, лосто и воланьо. Go east! Не спрел четри-пет часа барем, даже и да пика. Добре, ама по едно време, завеската на леглото зади седалките (он имал такава; шефиорите са странни ора, дека си създават уют по твръде юбопитен начин) се отклопила и отзад дрезгав момичешки глас го питал на висок немски:

– Къде сме?

– Тамън влезнааме у Словения – отврънал й чичо Гошко на чис блъгарски, ама она не била толко проста и пръво сфанала, а после и осмислила „Словения“. И като писнала…

Чичо Гошко я свалил на пръвата отбивка, а женицата претръчала през платното и дигнала палец за на обратно. Кък си е платила на прибиранье, не знам. Само мом да предполагам, и оно с допущения от не особено цензурен порядък.

Важното е, че чичо Гошко и леля Веска си се имат и до сега, обикаят се, очуваа си децата и продлъжеват да мърсуват, се едно знае ли се. Они са ора, къде не моат и нема да бъдат турени у рамки. Космополити, един вид. И онаа тиролка е видела свет покрай техното фриволно поведенее. Не знааш накъде ше те отвее ветъро, у живото е така…


Още от творчеството на Торлака – у книгите му „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Можете да ги поръчате с лично съобщение на страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com

Тяхната малка санданска сватба

svatba-podpis

– Здравейте, заповядайте! – официалното бракосъчетаващо лице изглеждаше доста делово със закрепените на върха на орловия си нос очила, спретнатия, макар и не особено скъп костюм и отрупаното с папки бюро, което го отделяше от останалата част от света – Извинявай, че така те отрязах преди малко по телефона, но ядях баничка и пиех боза, а това си е страхотна наслада за мен и не исках да я развалям с разговори по работа, човек.

В кестенявия му поглед, упорито повдигнал гъстите вежди, се четеше някаква неприкрита лудост, но кой ти гледа такива неща, когато се жени? Особено за втори път. Младоженците просто искаха формалностите да минат от ред и да се усамотят, преди да посрещнат гостите си в оня необичайно хладен за средата на октомври ден.

– Здравейте, Алекси ни праща, трябва да Ви е казал за нас… – Борис пренесе тежестта от единия на другия си крак, изпитвайки някакво подсъзнателно и необосновано по всички правила на логиката притеснение.

– Изчакайте! – намръщи се човекът зад бюрото, махна към младоженците с властен жест, като едва не събори чашата с изстиналото си кафе и вдигна зазвънелия си с натрапчива мелодия телефон. Погледна все така смръщено над стилните си очила с малък диоптър и никакви рамки на стъклата, за да фокусира номера на търсещия го – Да, казвай!

В гласа му имаше неприкрита досада, особено, когато се заслуша около половин минута в гласа отсреща. После отново махна с ръка, но този път жестът му беше толкова отривист, че картонената чашка падна чак в ъгъла на просторния кабинет. Без много да се церемони, служебното лице кимна с глава на Нася и булката изсумтя недоволно, но отиде до кьошето, наведе се и демонстративно сключи ноктите на палеца и показалеца си около удебеления ръб, а после метна със замах чашката в кошчето, завряно небрежно зад вратата и претрупано с всевъзможни хартийки, кутии от цигари и едно шише от коняк, което явно беше облекчило усилния труд на господина зад бюрото, като следствие от предизвиканата у някой човек благодарност от високите му професионални качества.

– Виж сега, ще женя Алекси, не ме занимавай с тия неща! Когато свърша, ще ти се обадя– човекът явно беше пълен професионалист, затова му дължим поне да го назоваваме по име, за която цел ще ни улесни грамадната табела, заемаща една трета от свободното място на бюрото му. Иван Карагьозов твърдеше тя, а гласът му беше още по-нетърпелив, когато донади след секунди – Един Алекси, какво значи кой Алекси!? Не ти влиза в работата! Има хотел горе, във високата част. Казах ти, ще ти се обадя, когато мога, не ме занимавай с глупости, хич не ми пука кое е на промоция, разбрали сме се за това!

– Ама аз не съм Алекси, Алекси ме праща… – опита се да протестира Борис.

– Както и да е. – махна с ръка оня и отново намести очилата си – Да не мислиш, че мога да ги помня всичките. Цяла Югозападна България се жени при мен. Чак от София идват.

– Ние идваме от София…

– Ето, видя ли!?

След тези думи господин Карагьозов (чиято фамилия изобщо не му отиваше, тъй като очите му бяха с цвят на южен лиман) пак прибута очилата си към основата на носа и се зазяпа съсредоточено в разхвърляните пред него книжа, като от време на време прилично вписваше по нещо тук и там, отбелязвайки намръщено редовете с необичайно тънкия си, кокалест показалец. Изминаха не по-малко от пет минути, преди Борис да загуби търпение, нещо, което беше неприсъщо за него, но все пак се случи. Логично, предвид обстоятелствата.

– Здравейте отново!

– Изчакайте малко, моля! – гласът на човека зад бюрото не търпеше възражение, но въпреки това собственикът му точно това получи.

– Вижте, дошли сме да сключим брак и искаме просто да подпишем документите и след това както вие, така и ние да разполагаме с времето си според разбиранията си. – привидно тиха и скромна, Нася хич не си поплюваше особено, когато някой нарушаваше правата й за едното нищо.

– Сигурен ли сте? – сякаш стреснат от дълбок сън, Карагьозов надигна глава от бюрото си и се втренчи безцеремонно в Борис, премрежвайки изпитателно зеници.

– Какво дали съм сигурен? – недоумяващо върна въпроса младоженецът.

– За сватбата. – отговори доста припряно мъжът с очилата – Сигурен ли сте, че искате да се ожените?

– Разбира се, че съм сигурен! – засмя се недоумяващо Борис – Та нали това е причината да съм тук!

– Неее, не ме разбрахте правилно! – потропа с обратното на химикала си по бюрото костюмираният – Когато влязат тук, всички уж са сигурни. А после…

Той сведе поглед и не проговори близо минута.

– После…? – не довърши въпроса си Нася.

– После ей това! – мъжът зад бюрото внезапно подскочи от мястото си и надигна глас така, че ехото издумтя в противоположния ъгъл, някъде зад гърбовете на младоженците, и удари с отворена длан с все сила по дебела колкото мъжка китка папка, стегната от лъскави метални пръстени – Знаете ли какво е това?

– Не… – отговориха в един глас двамата. Не лъжеха, определено не лъжеха.

– Това са бракоразводни дела! – тресна с юмрук Карагьозов по горката папка – Сеч, сеч, сеч! Както ги женя, така и ги развеждам! Та те питам, сигурен ли си?

– Сигурен съм… – Борис се разсмя нервно – Обичам жена си, освен това ще ми бъде втори брак, така че знам какво правя.

– Втори брак! – светлите му очета пробляснаха под рунтавите вежди, а саркастична усмивка откри равни, дребни, леко пожълтели зъби – И ми твърдиш, че знаеш какво правиш…

– Тогава бях малък…

– Да не мислиш, че сега си много поумнял, Алекси? – сопна се оня и отново тупна тежко по папката с бракоразводни дела.

– Да, мисля. – втвърди тона и Борис – Освен това сега съм влюбен! И не съм Алекси, а Алекси просто ме изпраща! Говори с вас по телефона вчера и ви предупреди, че ще дойдем. Вие лично ни запазихте час.

– Алекси или не, няма значение! – мъжът извади със замах цигара от една кутия, забутана между бумагите, повъртя я между пръстите си, ала после я захвърли ядно, явно отказал се да пуши поради някаква неведома причина –Казвам ти като на приятел, ето там е македонската, а там – гръцката граница. Свободен си да решиш накъде да тръгваш.

– Ама аз наистина искам да се оженя и вече започвам да се уморявам от тия разправии! – Борис отново пристъпи от крак на крак.

– Добре тогава! – Карагьозов взе химикала от бюрото си със завиден замах – Давайте документите, ама да не кажеш после, че не съм те предупредил!

След тези думи той отново потупа внушителната папка с бракоразводните дела, а после се облегна назад в стола си с пъшкане и загледа разсеяно през прозореца, подпрял брадичка на юмрук. Нася го погледа известно време с разширени от гняв ноздри. Щеше й се да нареди безкрайна поредица от попържни, но стисна зъби и, без да помръдне от мястото си, метна наръча документи към бюрото, така че да паднат точно пред гърдите на седящия зад него мъж.

Поне в това отношение той нямаше никакви кусури. Подпечата и подписа всички бланки без дори да ги поглежда. Личеше си, че наистина има завиден опит.

– Двайсет лева! – протегна той делово ръка напред, стискайки всички необходими формуляри.

– Как двайсет! – ахна Борис, докато се протягаше, за да получи черно на бяло уверение, че вече е законен съпруг на съпругата си – Навсякъде е поне двойно по толкова!

– Ами те затова хората идват при мен за сватби, разводи, кръщенета, смъртни актове и каквото има там от целия регион. Мелник, Кюстендил, Благоевград, Разлог… Казах ти – сеч, сеч, сеч! В синхрон с думите си той блъскаше с тясната страна на отворената си длан по бюрото, все едно беше на демонстрация на бойни спортове и искаше да го счупи на две – А на теб ти казах, момче. Не се излагай, изглеждаш ми свестен. Ето ти я Македония, ето ти я Гърция. Хващай накъдето ти хрумне, само не се заробвай за втори път!

– Ама, господине, вие осъзнавате ли, че съм тук и ви слушам!? – кипна кръвта на Нася и тя пристъпи напред със зачервено лице и оцъклени очи.

– Осъзнавам, разбира се! – отговори невъзмутимо Карагьозов и се втренчи в нея, леко привеждайки се напред – Именно затова и го повтарям. Защото съм се нагледал на подобни начинания със злополучен резултат. Дойдат ми влюбени гълъбчета като вас, подписват, пърхат, излизат хванати за крилца и след няколко месеца ми овесят сополите на вратата. Гледат в различни посоки, наежили се, не си говорят и искат развод. Ами, защо да си го причинявате? Не ми се струва да сте един за друг. Само да изхарчите грешни пари. Документи, после почерпки, хотели, ресторанти, медени месеци, иху-аху… Не сте първа младост, мислете малко с тия глави, да му се не види!

Борис ядно се пресегна и взе документите от вехтото бюро, като внимаваше да не се докосне до бракоразводните дела и другите хартийки, които сякаш безразборно го покриваха. После метна двайсет лева в замяна и зачака за касов бон. Обикновено не го правеше, но сега беше дотолкова ядосан, че просто искаше да стъжни живота на държавния служител поне по някакъв начин, колкото и безобиден да беше той.

– Още десет лева. – най-невъзмутимо каза Карагьозов и впери поглед в Борис, без изобщо и да си помисли да включва касовия апарат.

– Нали казахте двайсет! – Нася усети как я избиват топли вълни и по челото й се появяват едри капки пот – За какво са ви още десет?

– За такси. – гласът на служителя беше все така невъзмутим, а нито погледът, нито един нерв по лицето и тялото му не трепнаха.

– Какво такси, бе!? – Борис вече нямаше как да не избухне – Ето я Общината отсреща! На трийсет метра! С такси ли ще ходиш до нея? Десет лева за такси в Сандански! Та ти трябва да обиколиш града поне пет пъти!

– Десетте лева не са ми за сега, а за после. – отвърна човекът зад бюрото и потупа с химикала по двайсетолевката, сякаш трябваше да е ясно, че народонаселението е длъжно да покрива всичките му разходи, независимо дали служебни или не.

Нася явно имаше намерение да продължи спора, но Борис я грабна за ръката, пътьом метна десет лева на бюрото и на излизане почти извика.

– Утре в шест следобед в хотела!

– – –

Отговор не последва, но след приятната разходка из Сандански и близките забележителности през деня и леката почивка младоженците и отбраните им гости се събраха в залата на хотела, а питиетата и шегите неусетно заваляха. Макар и с малко закъснение Иван Карагьозов пристигна, без да сменя почти очарователното си излъчване на непукист и леко начумереното си, абсолютно незаинтересовано изражение на лицето. Единственото, което го разсея от деловото му поведение и го развесели поне за миг, беше видът на Джуджана, пинчерът на младоженците, издокаран със специално ушита за нея рокличка.

Карагьозов явно се беше примирил, че не може да спаси Борис от коварния капан на брака, но това изобщо не означаваше, че се чувства длъжен да симулира емоции и чувственост, подобно на служителките в Общината, които побъркват всички гости на сватбите с мелодраматичните си речи. Нищо подобно. Той претупа церемонията по възможно най-бързия начин, мънкайки едва разбираемо под носа си, взе каквото му се полагаше, изпи една чаша наведнъж пътьом и изчезна нанякъде, оставяйки младоженците и гостите да се забавляват на воля, а Джуджана да подскача насам-натам между собствениците си, без изобщо и да си помисля, че има опасност бракът им да завърши със „сеч, сеч, сеч!“…

Детски кошмари с послевкус на грис и мляко с ориз

gris

 

Понеже напоследък чета все повече (или поне така ми се струва) публикации, превъзнасящи епохата на „народната власт“, да взема аз пък да се изкажа в противоположен смисъл, че не ме свърта на едно място. Обещавам обаче да не ви говоря за национализации, лагери, държавни фалити, забрани на свободното пътуване, печати по краката на момичетата и бръснене на главите на момчетата… Реших да подходя по-нестандартно към темата, защото мисля, че поне по този казус целокупната българска нация може да бъде напълно единодушна. Разбира се, доколкото съдя от абсолютно всички познати, с които съм обсъждал темата.

Колкото и неочаквано да е, възнамерявам да използвам цялото си оскъдно красноречие, за да оплюя едни храни. Да, едно време месото си беше месо, кренвиршите – кренвирши, доматите нямаха вкус на найлон, ама не за тях ми е думата. Това, за което говоря са две закуски в детските градини. Ако не ме лъже паметта, единствените две. Грис и мляко с ориз, на което май му се викаше сутляш или нещо подобно. То самата дума предизвиква неприятни асоциации и спазми за повръщане, изпратени някъде дълбоко от подсъзнанието ми, така че така ще да е било името.

Имах щастието да поживея няколко години при баба и дядо на село, докато родителите ми студентстваха в далечна Варна, така че до петгодишен не знаех що е нито грис, нито мляко с ориз. Де да си бяха останали така нещата завинаги, но не би. Майка ми и баща ми се прибраха, копнаха ме от локвите, вировете, поляните и тесните улички и ме запокитиха направо в грубата действителност. Още не се бях опомнил и излизах с огромно неудоволствие от малката ни квартира, за да се разхождаме, когато една дъждовна вечер беше сведен до вниманието ми един твърде любопитен факт.

От утре съм бил тръгвал на детска градина, където съм щял да се сприятеля с много деца и да си играя на воля с камиончета, колички, червени пластмасови мечове, щитове и шлемове и какво ли още не. Увериха ме, че има много повече играчки, отколкото съм виждал някога. И какво беше учудването на родителите ми, мислите, когато вместо да се зарадвам, аз се тръшнах на пода и се затъркалях с як рев из цялата стая. Спрях едва, след като вратата се отвори и хазяйката ни, една дърта вещица, която най-вероятно беше уморила мъжа си преди десетилетия, се показа там мълчалива, но с един такъв поглед, че си пишнах леко в гащите.

Вечерта беше дълга и обяснителна, изтъкваха ми се всякакъв вид доводи, но аз бях непреклонен, така че в крайна сметка  се наложи баща ми да ми покаже що е то непреклонност и да ме изпрати да си лягам, за да съм можел да стана на другия ден. На сутринта, след като поне петнайсет минути се преструвах, че спя и още толкова, че не мога да се облека, най-после прекрачихме прага.

Пътят от квартирата ни до детската градина ми се стори най-дългият и мрачен в живота ми, макар облаците да се бяха разбягали, а слънцето да печеше весело. Майка ми ме водеше за ръка и по тона й разбирах, че ми говори нещо успокоително, но изобщо не я чувах, вглъбен в тежките си мисли. Чудех се точно на мен ли трябваше да се случи, без да осъзнавам, че повечето деца правят същото от години. Това обаче нямаше значение, аз бях най-нещастният и онеправдан от всички и точка по въпроса.

Още с влизането в градината свят ми се зави. Никога не бях виждал толкова деца накуп. В село бяхме всичко на всичко пет-шест хлапета на моята възраст в махалата и много рядко се събирахме заедно, тъй като постоянно се деляхме на лагери и воювахме помежду си. Не питайте защо, нямам никаква представа, но съм убеден, че е било важно. Тук имаше двайсетина, може би трийсет деца, и всички спряха да играят, за да се втренчат в мен. Госпожата, опа, другарката каза някакви думи. Искаше да ме представи и беше приветливо усмихната, но това хич не ми помогна. Бях се сковал като заледен водопад. И наистина ми се струваше, че ще се сгромолясам, но не го направих, въпреки че краката едва ме държаха. Разчупих се едва, когато майка ми и учителката заминаха нанякъде да попълват разни документи и две-три от най-ербап децата без много да се церемонят решиха да ми покажат къде ми е мястото в йерархията, а аз им отговорих с агресията на диво зверче, така че после дълго разтриваха натъртените си и охлузени места и ме избягваха през цялата година, която прекарах в детската.

Победата ми обаче се оказа пирова, защото другарката ме изгледа строго и ми размаха пръст да не правя повече така (дотогава никога никой външен човек не си беше позволявал да ми държи подобен тон) и ме покани да закусвам с останалите. Разревах се, но това бяха сълзи на гняв и безсилие. Най-лошото обаче тепърва предстоеше.

gris-mliako

На малката масичка, на която ме настаниха, ме чакаше една купичка с… нещо си там. Първото ми впечатление беше, че купата е прекалено малка. Баба ми даваше попара в поне два пъти по-голяма. Сега обаче и без това не бях гладен от притеснение, та преглътнах лесно този факт. Не беше обаче лесен за преглъщане външният вид на съдържанието на купичката. Някаква гнусна слуз, подобна на грапаво желе ми се мъдреше там толкова отблъскващо, че ръката ми спря по средата на и без това колебливото си движение към лъжицата. Продължих да изследвам непознатата и противна дори и само на вид консистенция още известно време, след което попитах най-близко седящото до мен дете какво е това.

– Как какво!? – учуди се то – Грис! Отвратителен е!

Тези думи затвърдиха впечатлението ми, но за всеки случай реших да го опитам. Внимателно поднесох лъжицата напред и потопих само връхчето й, та вътре влезе колкото за един напръстник. Мушнах го смело в устата си, за да не удължавам очакването. И моментално щях да повърна. Гнусно, безвкусно, слузесто проклето ястие, измислено само за изтънчени мъчения!

– Това няма да го ям! – казах на всеослушание.

На учителката втори минибунт за няма и половин час й дойде в повечко и тя се приближи към мен с вече познатата ми строга физиономия и присвити очи на иначе хубавото си, младо лице.

– Кой ти каза, че няма да го ядеш?

– Аз… – нещо в ръцете й на кръста и леко надвесения над мен торс ми вдъхна неувереност, но додадох – Не ми харесва…

– Ха! – тя изведнъж се изправи широко усмихната, плясна с ръце и се завъртя около оста си към останалата част от групата – Деца! На новия ви приятел не му харесвало да яде гриз! На някой от вас харесва ли му?

– На мен! – отговори невъзмутимо червендалесто русоляво момче, чието име да ме убиете няма да се сетя и се пресегна към купата на съседчето си.

– Освен на теб? – настоя другарката.

Оттук-оттам се чуха колебливи и глухи „не“-та.

– Виждаш ли!? – учителката отново се завъртя към мен грациозно и се надвеси над главата ми. Не изглеждаше заплашително. Напротив, все едно съзаклятничехме – На всички не им харесва, но въпреки това ядат грис. Точно, както ще направиш ти, и то бързо, защото закъсняваме за занятия от толкова разправии.

Така започна едногодишното мъчение. Една сутрин грис, една сутрин сутляш – глетав и безвкусен ориз, сварен в мляко, който се лепеше по небцето и упорито искаше да остане там. За произхода на този грис нищо не знам и не искам да знам, но ми се ще да вярвам, че присъствието  на млякото с ориз в злополучното ни детско меню беше продукт на българо-виетнамската дружба и обмен на културни (в случая кулинарни) особености. Мисля, че в празнични дни ни даваха и едно зелено желе, което поне се преглъщаше по-лесно, но изобщо не съм сигурен, че е имало такова нещо. Знаете, че когато човек преживее силен стрес или ужас, мозъкът му автоматично си измисля разни детайли, които да смекчат иначе непоносимата болка. Както и да е, думата ми беше за тия проклети грис и мляко с ориз.

Наистина никой освен червендалестия Тропчо не ги харесваше, но всички бяхме принудени да си ги изяждаме до последната лъжица. Той обаче гризеше всичко по цял ден – моливи, корици на книжки, ръкавите на „служебните“ ни престилки, така че не се брой. Отвращението към тези две храни беше повсеместно и всички се избивахме да седнем до Тропчо, за да ни отърве от купичката буламач .

Интересно е, че след години, когато си говорех за детските градини с приятели от различни населени места, полове и възрасти, всички те помнеха гриса и млякото с ориз, а за повечето това беше първа асоциация. И в нито един случай положителна.

Всички ги ненавиждахме и, веднъж напуснали детските градини, никога повече не си и помисляхме да ги ядем. Мисля, че подобно нещо бих сложил в устата си само в животозастрашаваща ситуация. Може би властите са увредили лабилните ни психички поради икономически съображения или някаква друга причина, нямам идея. Но едно е безспорно – в годините на зрелия комунизъм се роди цяло едно поколение, изпитващо неистова омраза към две зърнени закуски. Може и да има изключения като Тропчо, но те са единични. Ако другарите политкомисари знаеха колко е ефективен този подход, можеха да го използват за агитационни и мотивиращи дейности, знае ли човек…

За нереален имен ден, много реален рожден ден и още нищо

 

2010-08-76-a

Разбрах, че името ми трябвало да се почита на Стефановден някъде около средата на деветдесетте. Първо се замислих, че Стефан и Стоян нямат нищо общо в етимологията си, после по тийнейджърски яростно се сърдех на всички, които ми честитяха, но когато чашите и масите започнаха да ме овъртолват в спиртовъртежите си, донякъде се примирих и започнах да събирам по няколко верни съмишленици на 27 декември. Черпехме се, но аз неизменно се опитвах да убедя всички, че това си е едно ординарно напиване, а няма нищо общо с имения ми ден.

„Стефан значи венец! – отсичах възмутено – Някакви си първи две букви не могат да променят нищо. Какво общо имат венците и това да си стоиш на мястото?“. Това, разбира се, не пречеше на глътката. Всичко си вървеше със стабилни темпове година след година. Тогава в живота ми се появи и бъдещия ми кум, човек, когото приемам за много близък и за почти енциклопедична личност и донасипа жарава в огъня на негодуванието ми. Според изключително логичната му теза, която не знам как ми беше убегнала толкова време, Стояновците трябва да празнуват на Св. св. Константин и Елена. Тоест на 21 май. На пръв поглед е малко налудничаво, но само докато се замислим, че на практика имената Константин и Стоян означават едно и също. „Да си стои на мястото“; „да остане“; „не се променя“.

Не, че спрях да сбирам отбрани другари на 27 декември и да им обяснявам как нямам имен ден между наздравиците. Не започнах и да почитам деня на римския император-езичник по смъртния си одър и на майка му. Може би по инерция, може и да е защото не съм религиозен, а просто вярващ, може и за да се правя на интересен да е било, но Вселената явно искаше да си направи незлоблива (напротив) шега с мен.

Първият ми син се роди със секцио, защото беше седнал удобно в утробата на майка си, вместо да следва повика на еволюцията, а и отгоре на всичко беше омотал няколко пъти пъпната връв около врата си. Не искахме да прибягваме до оперативна интервенция, но нямаше как. За щастие всичко мина добре, а след по-малко от три години чакахме втори наследник. Пак по същото време на годината. Януарско бебе. Терминът му беше за средата на месеца, но тъй като в България след едно дете със секцио и останалите се предвиждат така, операцията беше насрочена за 5-и.

Да, ама кога силата на природата се е интересувала от нашите дребни планчета? На 27 декември 2010 година привечер тъкмо се бяхме прибрали от поликлиниката, защото голямото ни момче беше забърсало някакъв вирус от яслата. Чаках брат ми да гледаме някакъв мач. С времето битийните глупости овъртолиха в хлъзгавите си мрежи всички ни и ни беше все по-трудно да се съберем голяма компания дори и по истински празници, камо ли по измислени имени дни. Така че щяхме да го караме камерно и малко по пенсионерски – пред телевизора с чаши и мезета. Ние обаче само предполагаме, други сили разполагат.

Беше около девет и половина, аз вече бях преполовил една бутилка от скука и гледах някакви новини, без да виждам или чувам нищо. Детето се беше закротило, омаломощено от температурата, а жена ми се запиля из стаите и не се мерна половин час, преди да се появи внезапно и да изстреля съвсем равно, като картечница:

– Докато бях до тоалетна ми изтекоха някакви води…

– Какви води могат да изтекат на бременна в деветия месец жена!? Викам такси!

– А Пепи?

– Да, първо трябва да се обадя на брат ми…

Брата дойде срочно и му поверихме грижите за първородното си диване, което най-после се беше поуспокоило и спеше спокойно, дишайки равномерно и нямайки никаква представа какви промени в живота му сме му подготвили. Натоварих сака с багажите на жена ми в таксито и на сядане си шибнах яко тила в гредата на предната врата. Препсувах, но без злоба, само по навик и му казах да ни кара към болницата.

Там един бърз преглед се оказа достатъчен, за да ме накарат да оставя багажа на определеното за това място, да заведат жената в неизвестна посока и да ме натирят да си ходя с не особено императивен, но за сметка на това авторитетен тон. Прибрах се. С брат ми пихме, разменяхме си едносрични реплики, гледах в мача, без изобщо да виждам какво се случва на терена и час по час впервах поглед в телефона си.

 

Когато най-после той звънна, беше около половин час след полунощ. Момче. Това си го знаех, в нашия род момичетата са по-редки от Халеевата комета. Три кила и едно малко пиене тежало. Приличало на… Глупости! Бебетата приличат на бебета и толкова!

Друго е интересно, поне според мен. Тоя дребосък така изненадал екипа с бързането си да се представи пред обществото, че не му позволил да се подготви за секцио и се родил по оня начин, по който еволюцията е предопределила да се появяваме на този свят. Беше изненадал и гинеколога, като се пръкна повече от две седмици по-рано от предвиденото. Най-много обаче изненада мен.

Жена ми, в чийто глас се четеше повече блаженство, отколкото умора, каза, че момчето се пръкнало точно в дванайсет без две минути на 27 декември. Two minutes to midnight, както са рекли Iron Maiden.

До десет часа нищо не ми подсказваше, че веднъж завинаги ще спра да философствам, че същият този 27 декември не ми е празник, ама само пия ала „от мен да мине“. Никола го превърна в празник веднъж завинаги. Напук на всички прогнози, „сюрпризира“ букмейкърите, изненада и нас, пристрастните. Появи се със замах.

Затова днес празнувам рождението на средния си син и това, че съм дошъл с името си на този свят, без много да философствам. Е, понякога не се сдържам да обясня каква е етимологията на Стоян, защо е по-логично не днес, а по класическа пролет, ама това не са особено сериозни (макар и да са верни по буквата на закона) твърдения, вярвайте ми. 27 декември за мен си е един истински празник, светъл ден, оставил дълбока диря в съзнанието ми.

Наздраве на всички празнуващи и философстващи!

Алкохолният туризъм като крепител на семейните ценности, Част 2

leaves

Уф, това пикане е голяма досада, а отгоре на всичко ми пречи и на съня. Пия по шест-седем литра вода на ден (без да броим другите течности) и го източвам по трийсетина пъти на денонощие. Понякога и повече. Това, разбира се, ми вреди и на съня. Отдавна съм се научил, че когато сънуваш, че пикаеш на слънчева поляна, сред птичи песнопой, после сменяш чаршафи с гузна физиономия, така че се старая да върша тези отходни дейности във вертикализирано телесно състояние.

Затова и след лягането ми към седем сутринта слязох псувайки под нос с развързани планински обувки по скърцащите дървени стълби към девет и нещо.  Няма да ви лъжа, че съм положил каквито и да било усилия, за да поддържам устната си хигиена предишната „вечер“, така че успях да се насладя на яркото, но хапещо декемврийско слънце едва, след като поръсих сутрешната слана и си направих сутрешния тоалет над каменното корито на чешмата.

Върнах се горе в много приповдигнато настроение. Вече не беше толкова задимено. Затоплянето на каменния комин си беше казало думата. Моят приятел хъркаше безметежно, а аз се чувствах изненадващо бодър предвид два-трите часа сън. Насилих се да легна пак, ама не ми се получи, нищо че стисках очи двайсетина минути. Опитах се да чета книга, но погледът ми все бягаше през прозореца да търси есенни шарении и слънце. Беше ясно, че излежаването ми няма да се получи по замисления начин.

Този път си вързах обувките и слязох далеч по-бодро по стълбите. Ако изключим стройното птиче чуруликане и хаотичните пориви на вятъра, на двора беше тихо. Поразходих се насам-натам. Не, не съм си давал зор, ама хич. Просто обиколих малко по каменните пътища около къщата, погледах облените в слънчева светлина извивки на Балкана, вдишах няколко пъти дълбоко, за да изхрача дима, цигарен и от камината, и се върнах на двора.

Като цяло продължаваше да е все така тихо, макар и тук или там да се чуваха причудливи звуци, а на съседния хълм да се виждаше дирницата на разгонена кошута, предизвикателно белнала се на средата на голяма поляна. Чух и елена, мучеше мощно, и някак неусетно легнах по корем на каменната маса, сипах си, разредих си, запалих, притворих очи срещу слънцето и отпих. Дълга глътка. После се заслушах в грухтенето на елена, кошутата вече не беше на поляната, рогатият любовник я беше приласкал в царството си.

Моят мил домакин се събуди в ранния следобед. Аз все така си лежах на огромната каменна плоча, с размери, с каквито няма и матраци на Черния петък. Слънцето я беше напекло повърхностно, но от устата ми излизаше пара и аз се радвах на студа по начина, по който само аз мога да се радвам на студа. Свеж. Силен. Здрав. Чист. Пълен с енергия. Лишен от посредственост. Девет месеца в годината чакам точно този сезон.

Лежах на цепения камък, пиех, пушех, разреждах с вода, мислех и зяпах околовръст. Ето, че и кошутата грациозно излезе от гората. Беше свалила опашката ниско и започна да пасе на ливадата кротичко, доволна от живота, свела глава послушно. Явно рогатият любовник се беше представил на ниво, няма какво да се залъгваме.

– Мараба!

– Добрутро! – не останах длъжен.

– Ще ходя до долу с колата, че много ме цепи главата… Искам аспирин.

– И мен ме боли. – отговорих чистосърдечно – Случва ми се по веднъж на година.

– Е, то след толкова ракия…

– Де да беше от ракията! – надигнах се от масата и станах, за да разкърша кокали – Пил съм повече поне петдесетина пъти за последните три месеца.

– И?

– Димът от камината ни еба майката.

– Да бе, димът от камината! – засмя се моят приятел – Хайде да идем до Трявна за аспирин.

– Иди ти – отвърнах – Вземи ми и цигари, че вчера изпуших света. И ми дай косата, и аз да свърша някаква работа.

– С най-голямо удоволствие! – засмя се той – Коси на воля, девет декара са.

Търсихме косата в стаята за инструменти поне десет минути. Така е, когато не живееш някъде. Трупаш, трупаш, трупаш… Едно върху друго… Романтично, но и дразнещо някак си.

Ние обаче хич не се ядосахме. Бяхме в приповдигнато настроение. Тишината, липсата на ангажименти и безвремието си казаха думата. Нямаше брус. За тези, които не знаят, това е камък за точене на коса. Абразивен. „Абразивен“ е ключовата дума, защото бяхме на място, на което само абразивни камъни да искаш.

Ако мога нещо добре, то това е да кося и да цепя дърва. Знам го откакто се помня. Това са стихиите ми, изключвайки няколко други, с които се гордея само в тесен приятелски кръг. Намокрих си бруса, когато колата на приятеля ми се спусна стремглаво по покрития с пръст калдъръм. После наточих косата. Първо на ситно, после на дълги махове, накрая с особено внимание към върха й. Бих я и наклепал, но нямах чукче и наковалня.

Както и да е, свърши перфектна работа. Последните есенни лъчи на слънцето, димът в дъха ми, камъните, в които нямаше как да не забива косата, брусът, звукът… Хръс… Хръс… Хръс… равномерното, отмерено движение… Честно, щях да опукам цялото землище, ако бях сам. За щастие обаче не бях и ми стигна време само да очовеча близката околност на къщата.

– Хайде да се поразмърдаме до хълма, че искам да видя нещо по работа… – приятелят ми се беше върнал неусетно.

Няма и двеста метра. Да, сравнително стръмно, но няма и двеста метра. Това беше най-сериозната ни денивелация за величавото ни приключение в планината. Пълен провал за двама планинари, единият от които с няколко“ Ком – Емине“, а другият – планински спасител и многократен победител на състезания по ориентиране.

На връщане пак приседнахме на каменната маса и наобиколихме чашите.

– Да занесем дърва, а?

– Хайде! И да подготвим маринатата за пържолите.

Тази вечер си говорихме по-малко, но разбрахме повече един за друг. Или поне така ми се стори. И камината не пушеше толкова. Дори почти хич. Месата станаха по-крехки, а ракията сякаш не се точеше толкова бездънно. Навън беше свежо и красиво, в стаята звучеше стар български пънк, а женски и детски гласове се чуваха само по телефоните, и то рядко.

Заспахме към три, пак без да се предупреждаваме или да обръщаме внимание на денталния си статус. Хъркането на приятеля ми ме събуди около четири. Тъкмо навреме, за да сложа още дърва в тлеещата жар. Моето го събуди към девет. Тъкмо навреме, за да сложим още дърва в камината и да си напълним чашите. Аз допивах остатъците от ракията, а той мина на бира. Все пак трябваше да шофира, за да се върнем към цивилизацията и ангажиментите си.

Все пак ни оставаха няколко часа безвремие…

Към „Алкохолният туризъм като крепител на семейните ценности, Част 1“

Алкохолният туризъм като крепител на семейните ценности

kamina-zhar

Сега, малко лирични отклонения. Той има три деца. И аз имам три деца. Той има чепата съпруга. И аз съм притежател на такава. Той самият не е цвете за мирисане. Аз пък – изобщо. Той си обича децата и жената, но изразява чувствата си по по-различен от нормалния начин. Аз обичам децата и жена си, но съседите най-вероятно мислят, че крещенето ми не е проява на положителни емоции. Но грешат. Важното е, че жените и децата ни знаят, че изпитваме искрени, топли, до болка положителни чувства към тях. Именно това тяхно знание е и причината да не се налага да им влизаме в обяснителен режим, а да докопаме пътя, за да си махнем главите поне за два-три дни, че нещо ни беше изпушило и на двамата.

– Айде бе, ще ходим ли на вилата, че се каним вече втори месец.

– Само кажи кога, че имам чувството, че ще гръмна!

– Имаш ли много работа?

– За целия китайски и част от индийския народ…

– И аз…

– Значи заминаваме утре!

– Колкото изкараме…

– Колкото изкараме…

Дядо му е купил хубава възрожденска къща в оня лабиринт от долища, меки гористи хълмове, малки поточета, каменни пътеки, трънаци, ширнали се пасища и ласкав климат, който за краткост наричаме Тревненски Балкан. Ей, аз мога да ви кажа и името на селото, но то не е важно за историята, пък и едва ли сте го чували, тъй като има нула постоянни жители.

Както и да е, аз много искам да накарам моя приятел и голямото му семейство да дойдат на гости в бащинията ми, но тя е на двеста и осемдесет километра от местоживеенето ни, а в случая на нас все пак ни се ще само да избягаме от служебните и личните си ангажименти, но същевременно да можем да реагираме по най-бързия възможен начин, ако се случи нещо непредвидено. Защото, да, обичаме си домашните любимци и професиите, но понякога искаме да ги гледаме отстрани. Без да чуваме гласовете, претенциите, изискванията, ангажиментите, сроковете, сметките… Само да можехме да не чуваме и мислите си поне за момент, но това е за след няколко десетилетия начинание. Надявам се, де.

На приятеля ми къщата е на едни четиридесетина километра разстояние, така че е перфектна за целта ни. Не бързаме особено в деня на тръгването, защото няма за къде да бързаме. Така е със семействата и работите, към които изпитваш емоции. Хем от време на време ти идва до гуша и искаш да се махнеш за мъничко, хем пък като му дойде времето, не ти се тръгва.

Все пак се накумихме и след кратко пазаруване ето ни на пътя. С два литра ракия (не се лъжете, става въпрос за 75 градусова скоросмъртница, която се пие само разредена), няколко тумбести бири и храна в презапасителни размери. Тръгнахме в едно такова мъгливо време, но колкото по на югозапад шпорехме, толкова по-приветливо ни посрещаше природата. Хълмовете ставаха все по-високи, долините все по-живописни, а яркото, но хапещо слънце се заиграваше по шарените като циганска кърпа листа на късната есен .

В интерес на истината бяхме се уговорили да ходим на къщата, за да посвършим малко работа по интериора и двора и да ударим няколко стабилни прехода по Балкана, който през този сезон е страхотен. Не, че през другите не е, но пък сега… Знаехме, че това е повече от план максимум. Беше ни поводът. Причините ги споделих вече.

Колкото повече наближавахме, толкова по ни олекваше на душиците. Няма я лудницата на града и ежедневието, някак неусетно потъваш в безвремие. Няколко живописни завоя и ето ни в разхвърляното по хълмовете като ателие на художник село. Миналата есен пак бяхме идвали тук, с децата и жените си. Есента обаче беше по-ранна и не толкова красива, но компанията беше доста шумна и вироглава, та си имахме други наслади.

Сега обаче бяхме сами и натрапчивата тишина ни зарадва повече от концерт на любима група. Разтоварихме багажите и тръгнахме да наливаме вода. За битийни нужди от един кладенец на петдесетина метра над къщата, за пиене – на двестатина под нея. Да. Няма прокарана канализация в селото, но по всичко си личеше, че с шейстина литра за миене и десетина за пиене щяхме да се справим все някак.

По силата на закона за мълчаливото съгласие и ненамесата в личното пространство на другия намятахме покупките в хладилника, изчистихме по мъжки, занесохме дърва до огромната камина на втория етаж и седнахме на двора. Столове от пънове, маса с крака от пънове и плот – една огромна каменна плоча, два на метър, дебела колкото китката на възрастен мъж. Още по-мълчаливо върху масата се появиха бири, ракия, чаши, вода, кутии цигари… Мамка му, появи се и обхват! А миналата година нямаше, ходехме на близкия хълм. Кофти е, наистина е кофти да имаш обхват на такова вълшебно място. Пречи на усамотението и те кара да дърпаш дявола за опашката.

Е, преживяхме го. Най-мълчаливо обаче се съгласихме, че ще пишем тоз иначе прекрасен слънчев ден „дъждовен“ и няма да ходим на никакви преходи в планината, която беше буквално на една ръка разстояние. Сипваш ракия на две трети от чашата. Досипваш вода до ръба. Надигаш. Отпиваш. Прокарваш лавата, която се стича по гръкляна ти с тютюнев дим. И пак. И пак.

След няколко дъна топлината и безвремието жизнеутвърждаващо са се разлели по цялото ти тяло. Слушаш шумовете на гората, гледаш преплетените била на Балкана, покрити с оголели орехи и тополи и си мислиш. Все по-мълчаливо. Само от време на време да се чуе някое чукване на чаши, придружено с беззвучно кимване с глава.

Залезът дойде неусетно и прогони сладката летаргия, която ни беше налегнала. За кратко. След двайсетина минути камината беше запалена, а ние седяхме на ниски трикраки столчета до кръглата софра на поне век и зяпахме като омагьосани езиците на огъня, които хищно облизваха дървата и все по-напористо ги изсмукваха, за да се опитат да заситят туй, що не се засища.

Чакахме да стане хубава жар, а разбирачите знаят, че хубава жар става бавно или никак. Седемдесет и няколко градусовата си вървеше със стабилни темпове и шумни въздишки, изтръгнати направо из дробовете ни при всяка глътка. Все по-обилно разливащата се из покритата с дърворезби стая и полуделия танц на огъня обаче ни опиваха още повече.

А и димът. Когато не си палил камина в някоя къща дълго време, а навън температурите са около нулата, неминуемо има дим. Хрупахме туршия със зелени домати, карфиол и моркови, отваряхме прозореца често-често, за да не направим уютната стая лисичарник, и малко по малко се успивахме така, както си седяхме на трикраките столчета. Говорихме доста, но не се прекъсвахме, защото чувахме мислите си от устата на другия. Рядко се случва, но имаме колкото различни, толкова и общи черти в светогледа, жизнения път и чувството за хумор.

Когато жарта стана такава, каквато я искахме, вече се чувствахме приятно лениви и метнахме няколко пържоли на решетката. Колкото да не са кървави, не сме ги пекли кой знае колко. Двама мъже пред камината, с чаши на масата, далеч от цивилизацията… Не ни трябваха добре изпечени пържоли. По-скоро искахме да стане нещо по-ергенско. Имахме каквото ни трябваше. Дори и чорапите не си сменихме. Цели три дена, но да не прескачаме историята както си ни дойде.

След като се наядохме до насита и двамата бяхме готови за по една ракия и по креватите. Но по някакъв начин се разговорихме и от дума на дума се стигна до жени, деца, приятели идиоти, ценни приятели, коли, предишни жени, напивания, работа, писане, железа, политика, спорт, планини, долини… Та така. От десет вечерта до седем сутринта. А камината през цялото време пушеше и ни смъдеше на очите, мамка му.

Равносметката? Едни от най-приятно прекараните часове с приятел през последните години. Когато хоризонтът вече дрезгавееше през малкото прозорче, не легнахме, а просто се изтърколихме от трикраките столчета на леглата си и… толкова…

Утре пак.

Сине… Тате…

sheeps

Беше по Петковден и валеше едно такова, цинкаво, гръбината ти да подгизне. Ама па имаше едни късни къпини у шибликите и булки гъби, скрити между пожлътелата от сланата трева.

Тия двамата беа пили на обед две пьоски ракия, беа рупнали прази лучец с порезаница леб и една дебела колко малешка пьочка сиренье, па запладния, ама сега вече беше малко преди икиндия. Облегнаа остеньете на един цер, дебел колко на Ристо Боторо левио бедър.

– Сакам си бащинията… – каза по-младио, додек седеше връз овчарската си торба на ливадата, провесил крака от мократа лиска.

– Рано ти е… – отвръна другио и намести кепето на поулиселото си и много посребрело теме, па погледна надоле у таа длибока колко ада пропаст.

– Рекъл съм да одим у големио град, ше се фащам у един завод да работим – младио извади цигара и секна със секалото. Чудно, ама у таа мъглива влага подрипи искра като от мълнеа – Цецо Ръбавио ми каза, че не давали лоши пари.

– Тука кво ти не стига? – оня легна на подгизналата трева и вдиша колко му дръжат дробевцете, па задръже целио аромат на есента у ньетре барем половин минута.

– Сичко! – младио рипна като яре и зафръли фасо, неизпушен и до средата, у пропадлъко. После се завръте къде баща си, ама с едното око гледаше сто педесетте и седам  овци, дека кротко вечераа у падината, на нема и шеесе метра от тех. После се обръна на другата стрънь, пак къде пропадлъко и се надвеси нади лиските, се едно сакаше да рипи оттамока – Немам си земя, немам си имот, немам си жена, оти нема къде да завъдим семейство, сички сакат нещо модерно, уредено, градско. Оня день Живка на Делините не ми даде китката си зарди тва, че не съм се фанал на место у града, оти съм бил нефелен и съм обикаял баирете с баща си и овците, за друго не съм ставал.

– Живка на Делините си е давала китката и на други, и на тебе – дрътио погледна небото и се надигна с пъшканье, ама си откина един стрък есенна трева, та да разкваси уста – Ти ми кажи коги си останал гладен, жаден, без покрив, на студено, без добра дума и майчино рамо…

– У градо седат на едни машини… Модерна работа. И тва по осам часа, нема като назе от видело до видело.

– И читалище дигнааме с Гергин на Сгмечените, и лечебница има при бай Шуги Виделото, и училище, и цръква… Кво сакаш, я не знам. Кажи ми, баща съм ти, ше ти дадем акъл, ако не имот.

– Ама ти имаш много имот, сакам да се уредим у градо, толко съм ти работил, че съм се изплатил три пъти и нагоре!

– Никой не е казал, че не си работил – дрътио се зазяпа и он у овците. Беше време да ги прибират, ама явно требваше да довръши разговоро със сино си така, че он да… он да… абе, айде…

– Работил съм и отгоре! – напна се Начко – Откво съм проодил, се съм работил! Немам време да се изпикам!

– Пикай, бе, кой те е спрел!? – у гласо на оня с кепето се прокраднаа нотки, дека стръжеа направо по душата – Пикай! Те ти го нанадолнището, пикай у ньего! Те ти тоа дол, те ти тоа баир, те ти ония свинаковини, те ти шиблики, те там на баиро, видиш ли онаа пътека?

– Е, колко пъти съм минвал оттам за градо да продавам млеко и сиренье, видим я и със затворени очи… – на младио му секна пикнята.

– Е, прав ти път тогива, сине мой! Щом ти не арексва тва, къде цел живот съм си кръшил гръбняко за ньего и си сакаш иманьето сега, бегай смело. През долища и нанагорнища, през усоеща и пустиняци! Та право при Живка на Делините! Я кво съм можел, съм ти дал. Така разбирам живото, така съм направил. Фащай се на работа у градо, зимай Живка и готово.

– А тия овци кво!? – сбра сила Начко.

– Тия овци беа шеснаесе, коги ми ги даде бащицата. И я ти давам толко, оти съм направил тва стадо с тия ръце, та да има за тебе. Ти сакаш Живка и градо. Оди тогива!

– Поаждам! Те сеги те!

Погледна баща си с кривото на очите, ама он се беше запътил къде церо, та да си земе тоягата и му не каза нищо, осен:

– Ше ти гледам овците, додек се изпролетее. После ела да си ги земеш и ги праи кво знаеш. Ше ти ги дадем с приплодо. Дано по Петровден и Живка да ме зарадва с приплод.

Начко се повръна, па загледа баща си у сбръчканото, обрасло с бела брада лице. И двамата знаеха, че са прави. И двамата знаеха, че не са прави. Сгушиа се и усетиа, че смръдат на овци, нищо че таа миризма се беше пропила у тех от векове и беа свикнали с ньеа. Цукнаа се у уста и Начко се затръча по лиските през ръбо на пропастта колко душа му дръжеше. Само планинска коза моеше да го надбега.

Баща му изначайе се напраи, че гледа у овците. После се извръте с едно око и го мерна кък фръчи като бесен влък по пътеката на баиро. Едничкио му син отодеше у градо. Он му оставяше овците, оти си диреше пъто, диреше си ньеговата Живка.

Дрътио се прекръсти, погледна небото, па изрева колко му дръжи глас:

– Убре! Айде нанадоле, че ше изтребим таа гад, да ебем я вашта семка, да ебем изчаластрена!

Овците се сепнаа и заслазаа по другата пътека, баш срещу таа за градо. Они така беа свикнали. Шефо беше казал, че работното нги време е свръшило и толко…



torlaka-maj-shte-ni-bude-korica-halfНовата книга на Стоян Николов-Торлака „Май ше ни бъде…“, завършек на трилогията след „Северозападен романь“ и „Автономията????“ излиза от печат идната седмица. Можете да следите подробности и да я поръчате на Facebook: Торлака 
Който няма Facebook, може да пише и на stojan.nik@gmail.com

 

 

Блог в WordPress.com.

Up ↑