Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

Категория

Разкази

Je suis parisien

Полетът до ПарижО си беше един път. С едно изключение. Това жените са чудо чучуято, значи! Хемм най-официално й обещах на мойта убавица още преди да се вземем, че само ще гледам, ама няма да пипам, хем знае, че харесвам червенокоси, хем е наясно и че татуировките ми плакнат окото, пък и кристално схваща (поне би трябвало), че ако някой мъж не се заглежда по жени, значи подобен тип поведение е по-притеснителен за съпругата му от първите симптоми на кризата на средната му възраст… Ама те!

Нацупи се още на летището, защото някаква сгодна пичка с къса рокличка мина покрай нас с един от ония куфари с колелца, които дърпаш, а ги не носиш. Поразголената й личност внесе известно разнообразие в както отегченото ми, така и превъзбудено утро. Все пак трябваше да прекарам повече от два часа малко преди и малко след изгрева в някаква стерилна среда. Стъкло, дограма, гранитогрес, изкуствени усмивки. Стъкло, дограма, гранитогрес, изкуствени усмивки. Отгоре на всичко и една тераса няма да изпушиш половин цигара на три дръпвания…

Тук никой не говори важни избори в живота. Това е колкото първосигнално, толкова и жизнеутвръждаващо. Хиляда пъти съм й казвал на благоверната, че нямам нищо против, че си харесва половината (и повече) рок звезди начело с Крис Корнел (той е нумбер уан; жените обичат драмите). Трябва да си с остър стерилитет и/или два ката фригидност, та да не оцениш хубавото, така че намирам за нормално да се зазяпваш по представители на противоположния пол (добре, и на същия, за да не ме съдят гейовете). Все пак за всеки от половете има по към три милиарда и нещо представители на другия, така че любовта си е любов, ама хвърлянето на белтъци си е хвърляне на белтъци. А оная мома не беше от втората половина на трите милиарда, доста сгодна си беше.

– Има изкуствени устни! – разбира се, моята женица, която от близо двайсет години не може да схване, че като ми е на сърцето и не съм виждал по-хубава, такава, къде да ме ръгне между ребрата и да се ококоря само от присъствието й, това не значи, че няма да завъртя някое око насам-натам, та те. Да си каже забележките.

– През уя ми е – не бях у настроение да се караме, та го изрекох почти равнодушно. – Пичка е, та дрънка. Забрави да кажеш, че косата й не е естествено червена, а и татуировките не са по рождение.

Подобен подход носи много негативи, в това нямайте съмнение. Пробвал съм го няколко милиона пъти. Но пък за сметка на това в замяна получаваш нещо незаменимо. Минимум пет минути жена ти ти е сърдита и чака да й се примолиш за милост, което ти дава безценно време да се насладиш на тишината и да обърнеш внимание на истински важните неща в живота. Червенокосата беше заминала нанякъде, разни хора щъкаха забързано, сънено и отривисто насам и натам, жена ми се беше начумерила, а слънцето обагряше склоновете на околните планини с рижаво-медните багри на новия ден.

Багажите, проверките на документи, свалянето и слагането на колани… Всичко беше минало. Сега оставаше само да почакаме към час и да се наслаждаваме на времето си.

Чичко пилот ни обясни каква температура ще бъде навън на към девет хиляди метра надморска височина. Минус 47 градуса. По Целзий. Даже и на мен би ми замръзнала цифката, та реших да не се опитвам да отварям прозореца за проветряване.

Чудничко е да обиколиш половината континент за има-няма три часа. Докато се усетя и самолетът ни беше занесъл, плавно издигайки се над ниската, а после и над високата облачност… над, над, над… Над родния ми Северозападен Балкан. Докато се усетя и се насладя, че се е ширнал под нас в цялото великолепие на каменистите си върхове, дълбоки долини и отрупани с всички цветове на есента гори, вече бяхме пресекли Сърбия, за миг Дунав се засмя с искрящите си под слънчевите лъчи очи и се заредиха ширналата се унгарска пуста, Алпите, чиито ръбати склонове пробиваха ефирните облаци тук и там.

Предишния ден бяхме се кандилкали с автобус от Търново до София и сега някак не усетихме как след няма и три часа чичко пилот направи един плавен завой над плодородната равнина, стресна ято прелетни птици и разкри пред очите ни нещо, спиращо дъха. Никога не съм харесвал големите градове. Особено такива, в които живеят петнайсетина милиона човека. Но барон Осман (за да не изреват патриотарстващите, на френски се пише Haussmann) ме отказа от предубеждения още, преди да сме се приземили. Не знам какво е било преди Наполеон III да даде картбланш на „префекта на Сена“, както бил известен Осман, да разруши тесните, криви и зловонни улички на френската столица, да изгради булеварди, паркове, алеи, канализация и модерни за времето си жилищни сгради, но знам, че Париж е единственото място, на което съм стъпвал и мога да нарека „град“ без никакви уговорки.

Когато дал началото на близо половин век сриване до основи и преобразяване на френската столица, Осман предизвикал гневната реакция на цяла плеяда общественици, интелектуалци, хора на изкуството и влиятелни личности. Не се впечатлил особено и продължил неотклонно делото си, чак докато не го уволнили заради огромните разходи по новото градоустройство.

И аз не се впечатлих особено, когато слязохме на „Шарл де Гол“. Да, пак по-качествени стъкло, дограма и гранитогрес (или там, каквото е) от ония на софийското летище, но все тая. Стерилно, ако изключиш шареното до пъстрота стълпотворение от раси, езици, облекла и култури, прозиращи през опаковката, но ненатрапчиви.

В началото не се впечатлих и в таксито, придвижвахме се бързо по няколколентов булевард, който управниците ни биха нарекли мега-гига магистрала, ако беше в България. Почти не си говорехме. Нито аз, нито жена ми бяхме стъпвали в Париж, та имахме нужда повече да поемаме емоции, отколкото да ги изразяваме. И тогава, когато излязохме от периферията на летището, се сблъскахме със „Столипиново“, Факултето, гетата на Адис Абеба и Рио.

Задръстването помогна, спор няма. Имахме време да се оглеждаме насам и натам. В природата ми е да се фокусирам върху „маргиналите“. Отхвърлените от обществото хора винаги са ми били по-интересни от костюмарите, убедени, че могат да подредят света по свой образ и подобие, и тропкащите с токчета очарователни на пръв поглед харпии. Е, таксито (чийто водач беше спретнат афрофранцузин; това дано не е дискриминационно, че вече не смее човек и жена си да плесне по дупето от регулаторни органи) се придвижваше с достатъчно бавна скорост, за да успея да попия с пълна сила един някак по-скоро принадлежащ на Волтер, Зола и Юго, отколкото на Мопасан, Бодлер и Рембо Париж. Париж на клетниците, а не Париж на безкрайния празник.

Жена ми несъзнателно избягваше да гледа към картонените и ламаринени градобитнини, нахвърляни върху поляните, под мостовете, сред храстите около пътя. Аз обаче съм мазохист и обичам да си причинявам жалостиви емоции, които нямам възможностите да превърна в положителен резултат, а само трупам в себе си, за да има причина да скърцам със зъби, докато спя.

Все още беше топло. Гледах през прозореца малките, полуголи афро, арабо, азиато, южноамерикано, какво-ли-не-французойчета, които щъкаха насам-натам, гледах лицата на бащите и майките им, взирах се в окъсаните им дрехи и сбръчканите им шепи, подадени напред към попадналите в капана на задръстването автомобили. В един момент се стреснах, защото усетих, че зяпам както преди около век в големите градове на Западна Европа и Северна Америка привилегированите са зяпали затворените с огради „диваци“ – хора, които са имали достатъчно странен бит и култура, за да си заслужат правото да бъдат уловени, докарани, затворени и принудени да правят всичко като в зоопарк. Пред очите на любопитните. От сутрешното си изхождане до акта на копулативно обменяне на секрети с цел размножаване. Израженията на някои от ония лица ще запомня завинаги.

Друго обаче ще запомня още по-сигурно. Нито един от просещите не правеше гримаси, не изглеждаше все едно не получава нещо, което му се полага по право и, най-важното, не забравяше да пожелае „бон шанс“, независимо дали са му дали някоя монета или не. Камо ли да започне да ти „мие“ предното стъкло толкова, колкото да го разкаля.

Колкото повече навлизахме в задръстването, толкова повече се отдалечавахме от гетата, за които, както за гадния дъх след безпаметен запой, всички знаем, но никой не ще да с признае. Съборетините бяха заменени от индустриални сгради, неособено различаващи се от комунистическите ни достижения. Същата нерадостна сива картинка с избушени прозорци, разпадаща се мазилка и помещения, пълни с напразни мечти и погубени в гонене на нормата полети на духа.

Задръстването малко се размърда, многолентовият булевард превали един полегат хълм и пред нас отново се ширна гледката от самолета. Париж наистина е огромен. От хоризонт до хоризонт не се виждаше празно място. Горе-долу тук ни застигна културният шок не веднъж, а цели два пъти. Преди няколко часа таксито в София мина към летището под оня надлез, дето с разкривени дребни букви пише „Ром се пие, циганин се бие!“; преди няколко минути пък ни блъсна мрачната действителност на света на ония, изключените от пазара на труда или висящите на деветата дупка на кавала му. Тук нямаше нищо подобно.

Лъснаха едни ми ти офис сгради, но аз умея да се абстрахирам от дразнителите. Поне за поредното задръстване време. В далечината, там, където мъглата отстъпваше място на причудливи парчета от центъра, разкъсвайки се като пухкав, престарял юрган,  беше оня Париж, който Рагнар, Едуард III, Вилхелм I и кой ли още не са искали и искат да притежават. Аз не исках да го притежавам, достатъчно ми беше да му се наслаждавам.

Май се повтарям, ама никога не съм харесвал големите градове. Колкото повече симпатичният, изпънат като струна таксиметраджия напредваше със скоростта на охлюв към същинския Париж, толкова по-малко обръщах внимание на трафика и на всичко останало, което можеше да пили по нервите ми. Дори напротив, използвах времето, за да се порадвам на красивата архитектура. Държа да отбележа, че през цялото пътуване, продължило поне час, не чух нито, ама нито един клаксон. Това, естествено, спомагаше за толкова дефицитния мир със себе си.

Нашият шофьор навлизаше във все по-спокойни улици. Автомобилът се плъзгаше плавно между красивите фасади, все още отрупаните със зеленина дървета, усмихнатите и общо взето не особено забързани французи от всякакъв произход. Спряхме на… вече започвам и да „парлеву франсе“, за да не си помислите, че не е вярно, че тука „всички парлеву франсе“… Place de la Contrescarpe. Контрескарп му е българската транскрипция, ама това едва ли е най-важното за него.

На пръв поглед е едно нищо и никакво пространство, по-малко от зеленчукова градина. Не преувеличавам. Леко елипсовидно, отводняващо се насам и натам чрез няколко бълбукащи и неравни улички, то няма и един хвърлей от единия до другия край. Отгоре на всичко, на центъра му едно фонтанче с пространство колкото носна кърпа около него. Следва поясът на кръговото движение на автомобилите, а отстрани. Отстрани наредени десетина кръчмички. Като казвам кръчмички, не искам да звуча пренебрежително. Напротив, много са си симпатични, отрупани, цветни, запазили цялата енергия на бурните времена, които са преживели. Говоря чисто математически.

Колкото и всичко в Париж да изглежда огромно и грандиозно, всъщност пространството не може да насмогне на желаещите (с пълно право) да прекарат живота си там. Повечето кръчмички бяха с размера на средностатистически български хол. Това, както и неугледните им тоалетни, в никакъв случай не пречеха на прекарването и приятното впечатление. Напротив, засилваха го.

Бяхме на Контрескарп към 11 местно време. Платихме на таксиметраджията и минахме натоварени със сравнително скромните за разбиранията на жена ми багажи покрай кръчмето, в което Ърнест Хемингуей написал „Безкраен празник“ през 20-те на миналия век. Нямаше места, иначе щях да седна там. Пък и, честно казано масите ми се сториха неистово малки. После се убедих, че в малките заведения, с които е претрупан Париж, няма нито една маса, чийто диаметър да надвишава две педи, но продължих седем-осем метра и седнах в съседното.

Отне ми само няколко минути, за да огледам обстановката и да се почувствам в свои води. Ако мога да се изразя префърцунено, тази част на Париж е извадена от контекста. Забравяш, че си в голям град. На отрупаните с орнаменти, но в никакъв случай претруфени сгради срещу теб, се развяват някакви силуети на хора с чаши кафе, от които се издига ароматна пара. Около фонтана, от който те отделят един троен скок, юноши бледни хапват в компанията на костюмари с вид на юпита, които идват тук с велосипедите си, за да избягат от затвора на скъпите си офиси. Всички са усмихнати, непринудени, независимо дали са европеидни, жълти, черни, кафяви или суросинкяви.

Малък остров. Уютен, изтърбушващ забързаната реалност, извън всякакви правила. Отново безвремие, зареждащо с енергия безвремие.

Още по във свои води се усетих, когато няколко минути никой не дойде да ни обслужи. После се загледах, човек трябва да се впише в което и да било микрообщество, но да остане себе си, нали така? Това ми позволи да забележа, че всички посетителки не само на нашето, а и на околните кръчмета влизат в търбуха им и сами си носят каквото там са искали да консумират. Жената пи чай, а аз докопах един скоч (реклама няма да правя), за който не бях и чувал преди и останах твърде доволен. Не толкова от скоча, пиенето си е пиене, без него си може, ама не е нужно да се лишаваш прекалено често. Друго ме впечатли.

Влязох да поръчам. Някакви хора носеха една стълба. Носеха стълбата по вита стълба. Бяха трима. Единият даваше акъл с менторски тон и държеше ръцете си на кръста. Изглеждаше ядосан, а на бара нямаше никого. И работниците, и менторът бяха омазани до ушите с боя ли, латекс ли, нямам представа, но по-лошото е, че и цвета не мога да предам с думи. Добре, да е нещо като лазурно, а? Надявам се да върши работа. Тъй като на бара продължаваше да няма никого дълго след като влязох в сумрачното и тясно помещение, се загледах в детайлите.

Мнима еклектика, привидно разхвърляно, оскъдна светлина… Всеки уважаващ себе си мрънкач би изцъкал с език и би си излязъл скандализиран, но в мен усещането за комфорт се увеличаваше с всеки миг. Носачите на стълбата и наставникът им най-после успяха да я завъртят и потънаха в мрака на оная безумно тясна вертикална катакомба.

– Бонжур, мусю! – стресна ме приятен и мек глас. Извърнах глава. Отнякъде зад бара се беше появил мъж с дружелюбно изражение и небрежна двудневна брада, прошарена като есенна гора.

Мусю… Стана ми странно, но само за миг, защото мусюто отсреща наистина изразяваше добронамереност и непринуденост.

– Голямо уиски, вода и чай, моля! – усмихнах се на свой ред, но се сетих, че французите не са най-големите фенове на английския, който използвах поради нищожните си познания по местния език. Тук рухна първия мит. Не е вярно, че французите не говорят английски. Говорят, и още как. Да, наистина с ясно изразен акцент, но го правят с охота, особено, когато имат търговски интерес, но не само тогава. И са отзивчиви, непринудени, добронамерени.

Имахме да убием час-два. Повторих поръчката още няколко пъти. На такова място някак не ти идва да се свениш. Да, странно е, защото българската мнителност те държи в капан и се чудиш откъде ще изскочи гадорията. Онова куче без каишка ли ще дотича до теб, за да те лае, жандармеристите, които почти незабележимо минават през двайсетина минути ли ще вдигнат автоматите… А арабинът с микробуса, който най-безцеремонно спира на два метра от теб, какво ли кара?

С мнителността обаче се справяш много лесно, без дори да ти се налага да полагаш усилия. Духът на Париж е изключително силен и те завладява неусетно, без да ти дава шанс да му се противиш, дори и да искаш. А ние нямахме никакво подобно желание. Есенният ден беше красив и спокоен, въпреки стълпотворението, което рязко се засили по време на обедните почивки. Струпаните хора не бяха гмеж. Напротив, в поведението, израженията, начина, по който жестикулираха и говореха на напевния си, макар и малко гърлен език, имаше нещо отпускащо и постепенно забравих и колко е неудобна миниатюрната, клатушкаща се масичка и как остават към два часа до срещата ни. Всичко предразполагаше да се отпуснеш. Кокетният фонтан, мъничките кръчми с претрупани масички, усмихнатите хора, които се поздравяваха, без дори и да са се виждали преди, стига да им се засечаха погледите… Дори и сивото небе, в което се стрелкаха всевъзможни видове птици, не носеше меланхолия. Напротив.

Разменяхме си откъслечни реплики, по-скоро, за да не забравим, че не сме сами, отколкото защото имахме нещо чак толкова важно да си споделим. Всичко наоколо те скланяше да си мързелив, полуупоен и разточителен към душицата си.

Не усетихме кога мина времето и Атанас Чобанов, моят приятел и колега в „Биволъ“, който стоеше в основата на това инцидентно и абсолютно импровизирано пътуване до ПарижО, се появи на някакво чудато превозно средство. Една успоредна дъска с две колела, дръжка и отгоре кормило като на велосипед. По-късно питах как се казва, той ми отговори, ама ако мислите, че съм запомнил, но си мълча, да се правя на важен, жестоко се лъжете. Само мога да уточня, че се движело на батерии и е ужасно удобно за градска среда. Можеш да минеш отвсякъде, а където ърбан релефът не позволява да го караш, го вземаш под мишница и си свиркаш.

Поседяхме още двайсетина минути, разменихме си на две, на три обичайните любезности, макар и една от причините да го уважавам е, че безсмислените лакардии са му 1947-и приоритет, така че бързо минахме към същината. Щяхме да се поразходим набързо, да се настаним където ни беше резервирал и после… каквото сабя покаже.

Може и да досаждам с хвалбите си за този Париж, ама пък имам право да си го позволя, защото ужасно рядко ще чуете добри думи за град, пък камо ли такова грамадилище от мен. Наско на няколко пъти се извини, че покрай професионалните си пътувания и силния туристически сезон, който е перманентен във френската столица, не е могъл да ни намери читав хотел и затова ни е настанил в частна квартира. Искрено го успокоих, че не се нуждаем от друго, освен от легло и баня. Всеки път, когато се откъснем за някой и друг ден от маломерните си наследници и сме като отвързани. Бурната младост пак ни завладява и практикуваме без капка свян моногамен сексуално-алкохолен туризъм в най-чист вид. Или пък просто се шляем и гледаме да наваксаме със съня. Каквото дойде.

Гмурнахме се из дебрите на Латинския квартал, както е известен районът с едни от най-старите поселения в Париж, обикаляхме из криволичещите му калдъръмени улички със съмнителна чистота и дъх, но изключителна живописност, тук парк с разточителна позлатена от есента зеленина, там римски стадион, а навсякъде лъчезарни бъбриви хора, всеки от които бързаше за нанякъде, но по един деликатен и позитивен, нехарактерен за другите големи градове, в които съм бил, начин.

Неусетно стигнахме до парка на Природонаучния музей, в близост до който беше и квартирата ни. Нищо различно, вече бяхме свикнали са тия няколко часа на приятни алеи, позитивни хора, много зеленина и красиви сгради, датиращи от период далеч по-романтичен от съвремието ни. Пресякохме го по диагонал и попаднахме на едни пътно-ремонтни дейности, които много напомняха тези на родна територия. Трима се подпират на интсрументО, един симулира дейност.

Наско проведе няколко телефонни разговора, остави ни в едно заведение, тропнато направо на булеварда, но кокетно и приятно, за да хапнем и замина нанякъде, за да вземе ключовете от квартирата. Препоръча ми да си взема телешко, ама не запомних как е на френски, та ядох патешко. Беше слънчево, но не прекалено топло, дори и за моите ескимоски разбирания за хубаво време. Жената си избра нещо си там с гарнитура картофки. Тук ще отворя една скоба.

Не, в Париж не е скъпо, колкото и да ме плашеха хиляда човека, преди да заминем. В хилядите заведения, подобни на това, в което се хранехме в оня ранен следобед, цените са поносими дори и за български джоб, а трябва да се отбележи и фактът, че никой дори не те пита дали искаш вода и хляб. А гурметата така и не ги открихме за тия три дена. Порциите са си съвсем нормални, дори не се побират на тия проклети мънички масички, които бяха единственото нещо, което ме накара да се почувствам некомфортно на френска територия, освен железния фалически символ на Айфел, разбира се. За него обаче после.

Наско се върна бързо, още не си бяхме дояли, а бутилката вино беше наполовина. Той също се присъедини към нас, повторихме с виното, побъбрихме си за това и онова… Всъщност, имахме много да си приказваме, защото вече изтича третата година, откакто работим заедно, а се бяхме виждали веднъж на живо, за двайсетина минути и се чувахме по телефона средно веднъж годишно. Всичката ни друга комуникация беше интернетска, но не се и налагаше да лакардисваме, разбирахме се с половина дума.

Така че и сега не обсъждахме работата, поне не и директно. Все пак разговорът се въртеше основно около „обществено – медийно – политическата“ ситуация у нас или по-скоро около липсата й. Добре че разнообразявахме и с по някоя шега, че иначе настроението ни рязко щеше да залинее. За добро или за лошо обаче, вече дотолкова сме навикнали на психоделичната родна обстановка, че стискаме зъби и приемаме неравната битка като мрачна действителност, в която единственият изход е да не се примиряваш и да не си мълчиш. Не след дълго се разделихме под лъчите на следобедното слънце. Наско си имаше служебни срещи, а ние все пак трябваше да си изуем обущата най-после.

Беше точно това, което ни трябваше. Два метра коридорче, петнайсетина квадрата спалня, кухненски бокс, колкото да се разминат двама човека в него и малка баничка. Че какво може да искаш повече!? Имаше уют. Никакви излишни детайли, никаква претруфеност. Просто, функционално, някак свойско. От едната страна на спалнята вместо нощно шкафче беше поставен огромен лакиран, но умишлено оставен с грубоватите си форми дънер. Първата ми работа, докато жена ми отмиваше умората от пътя и най-паче от емоциите в банята, беше да си оставя пълната до ръба чаша (в кварталните магазини, дори в центъра на Париж, марковият алкохол е по-евтин от в България. И по-качествен, в това не бива да се съмнявате, казвам ви го в ролята си на известен пияница, не като анонимен алкохолик. Пиянството е страст и взаимоотношение, взаимно уважение; алкохолизмът е толкова гнусен, колкото всички други –изми…) върху дънера и да добавя за разкош листовете, върху които се мъдреха драсканиците ми за втората част на „Иваил цар“.

Отворих прозореца, огромен за размерите на квартирата ни, даващ светлина и усещане за простор, след което се надвесих навън. Вече никъде не се пуши вътре. И с право. Дограмата беше стара, но старателно подържана. Облегнах се и запалих, като старателно издухах дима надалеч. Отсрещната фасада, на сградата, в която се помещаваше праисторическата сбирка на Природонаучния музей, беше изключително красива, макар (или може би заради точно това) да беше занемарена до някаква разумна степен. Имам предвид, че нито я бяха палнали като тютюневите складове в Пловдив например, нито пък бе „реставрирана“ по подобие на античната Сердика.

Освен всички причудливи корнизи, фасади, естествено състарени от висотата на повече от век, архитектурните елементи и реалистичните образи на първопроходците на френските естествени науки, на които погледът ми не се задържа задълго, поне на първо време, огромно впечатление правеха релефите на причудливи сцени, които представяха такива съвокупления между различни видове, че сфинксът, нимфите и Кетцалкоатл ти се виждат като детска играчка.

– Уф, ама ти си отворил!

– Тъкмо допуших, отивам и аз да опитам парижката водопреносна система – капките се стичаха по настръхналата кожа на раменете й. – Нали знаеш, че някъде съвсем близо до нас изсипали нощно гърне на главата на Краля Слънце?

– Знам! – тросна се тя – И какво от това!?

Затворих прозореца и дръпнах пердетата по навик, макар, че отсреща живееха само скелети на динозаври.

Когато излязохме, все още беше късен следобед, но доста по-многолюден. Наско ни чакаше на уреченото място и запрашихме смело напред. Следвахме коритото на Сена, една доста прилична река. Със сигурност по-дълбока от ИскърО, но в никакъв случай не можеща да се сравнява с Огоста. Само някой да е посмял да ме обори с факти! Кое‘ си е нашО, е най-добро!

Шегата настрана, но нещата в Париж не са като онези извън Париж. Цялото корито на виещата се между островите и полегатите хълмове река беше хванато в капана на човешката упоритост и укротено, доколкото може някакви каменни диги, широка десетина метра крайбрежна алея и още един солиден пояс, за да задържат в кротост това извиращо от планините на Североизточна Франция чудовище.

Сена лъхаше на тихо спокойствие и лениво разнасяше корабчета, препълнени с азиатски туристи, които се снимаха в захлас. Сена разделяше града на две, но сплотяваше творческата енергия на Монмартр и Латинския квартал, защитаваше сърцето на най-древните поселения на Ил де Сите. Сена носеше свеж полъх, осигуряваше дом на мързеливите лебеди, поклащащи се като дракарите на Рагнар по почти недоловимото й течение, за да осигури уханен пристан на малките корабчета, акостирали край бреговете й.

Сена беше сърцето на Париж и го знаеше. Пулсираше с ленивите си вълни, плакнеше очите на града, зареждаше го с енергия, отнасяше греховете му, но не оставяше съмнение – черпеше силата си отдалеч, само минаваше, за да са наясно всички със стаената й сила, да се постопли на лъчите на нехайното есенно слънце и да продължи неизменния си ход към Голямото море на запад.

По бреговете й обаче животът съвсем не беше толкова привидно ленив, със стаена мощ, както под повърхността й. Напротив. Напреки. Тъкмо на обратно, ако щете. Разхождахме се в един оазис на спокойствието, обградени там, някъде високо над дигата, от представителни сгради, чиито архитекти са имали невероятен усет към детайлите; и от другата страна, пищните до разточителност дворци, музеи, катедрали, административни сгради.

Както казах обаче, животът между дигите на Сена съвсем не беше бавен като течението й, но, въпреки това, носеше притаената й сила. Никога не съм виждал толкова тичащ народ. Не става въпрос за хора, които си гонят бизнес делата. Говоря за жени и мъже, които се грижат за телата си. Нали елините били казали „Ако искаш да си силен тичай, ако искаш да си хубав тичай, ако искаш да си умен… тичай“. Та, така беше и покрай Сена. С тази разлика, че не се тичаше само, а се караха велосипеди, възрастни двойки се разхождаха със светнали лица по алеите, а деца на по няколко години съвсем безконтролно ритаха топка под мостовете.

Встрани, само на метри, се нижеше безкрайна върволица крайбрежни заведения. Някои от корабите също бяха превърнати в кокетни кръмички или големи, лъскави ресторанти. На всекиму според вкуса, както всичко тук. Наско Чобанов, като любезен гид, сочеше наляво надясно, обясняваше кое какво е, докато свят ми се зави, а аз само кимах с глава и си спомнях разни неща, които съм чел. На живо обаче беше друго. Пъстро място, с пъстри хора, пъстра архитектура, пъстри усещания. Това е Париж.

 

 

Пресякохме реката, за да видим „Нашата майка“. Сега, за да съм честен, не харесвам катедрали или каквото и да било друго фундаментално строителство. Това обаче не ми пречи да безмълвно да се възхищавам на дързостта и усилията, положени за да си скърша врата, за да видя архитектурните елементи, пищно украсяващи всичко, та чак до близо стометровата игла, забита в ясното привечерно небе. Размерите й наистина колосални, строена е близо двеста години от средата на XII до 1345 година. Обиколихме я откъм Сена, към която все ми бягаше погледът. Трудно ми е да се впечатля от каквото и да е човешко дело, колкото и величаво да е то, пред сътвореното от природата, к‘во да пра‘иш, характер…

Пред входа на „Нотр Дам“ се разделихме с  Наско с обещание да се срещнем по-късно. Имахме време да пообикаляме, но вътре нямаше да се влиза. Предварително се бяхме уговорили, че това пътуване до френската столица е само за опознаване и маане на гащи насам-натам. Друг път, други пъти ще се влиза в детайли, няма какво да си препълваш главата с емоции. Нямаше време, а и само Лувъра би ни отнел поне десетина дена за що-годе щателна обиколка, та така. Даже и да не бяхме го мислили обаче, още при „Норт Дам“ щяхме да забравим таз песен любовна, защото на опашка от десетки метри се бяха наредили стотици хора, поне половината, от които азиатски туристи на преклонна възраст. За пореден път се убедих, че пенсионната система в Япония работи зверски добре, повисяхме минута-две да позяпаме фасадата, но погледът ми все си бягаше към водите на Сена.

Продължихме напред и не след дълго стигнахме до Лувъра. Като казвам „стигнахме“ имам предвид точно това. Влязохме през един огромен вход, но само минаването през вътрешния двор с умерен ход ни отне около пет минути. Огромните крила от двете ни страни така и нямаха край.

– Как го топлят тва? – избоботих – За една година трябва да изсекат целия Булонски лес…

Жена ми не отговори. Отдавна е свикнала на глупостите, които бълвам дори и на сън. Да, усещането беше за величие, но въпреки (или именно заради) огромните размери на сградата, която ни обграждаше от три страни и на вътрешни двор, усещането ми беше за липса на пространство, все едно нещо те притискаше и едва си поемаш дъх. Разбира се, не мога да отрека невероятната красота и финес, с които е замислена, строена и орнаментирана тази безкрайност от стаи, коридори, стълбища, бални зали, покои, но какво да се прави, такова си ми е мисленето. Красива, импозантна, но сграда. Нищо особено. Е, разбира се рязко изпъкваше на фона на неугледната стъклена пирамида, пльосната ей така в двора, но нея се опитах дори и да не я поглеждам.

Безкрайният парк, който пресякохме после обаче ме остави напълно безмълвен. През цялото време си представях как си десетки френски крале са обикаляли по многобройните широки алеи със свитите си, усамотявали са се с фаворитките си в закътаните сред дърветата павилиони, решавали са със съветниците съдбините на страната си  шепнешком в затънтените храсталаци. Въображението ми почти ги материализираше в онази свежа привечер и напрягах паметта си, за да си сглобя детайлите в облеклото, прическите, порядките през различните епохи.

Тъкмо се наслаждавах на безвремието в този наистина огромен парк, когато жена ми посочи и рече радостно:

– А! Ето я!

– Нали се разбрахме нещо… – настроението ми се изпари мигом.

– Добре, далече е, вече е късно, може утре да отидем… – отвърна с въздишка. Тук вече смълчаните алеи за пръв път чуха, че мога да говоря и на доста висок тон:

– Още, когато се разбрахме да идваме в Париж ти казах, че до тоя грозен гръмоотвод не искам да се приближавам! Дори и съвременниците му не са го харесвали! Погледни какви сгради, алеи, какъв усет към детайлите и там! Купчина винкели!

– Ама обещах на баткото да я снимам…

– И аз какво общо имам с това!? – набирах скорост – Отиваш утре по светло, снимаш, ако искаш се качвай, слизай, каквото ти е кеф. Не разбирам обаче защо ти казах, че на едно местенце в тоя огромен град те помолих да не стъпваме и ти…

– Но това е символът на Париж! – лекото объркване остана в миналото и момата тръгна в контраатака.

– Значи някой тъпанар се изтъпанва пред десетина човека и казва какво е символ и какво трябва да е най-голяма забележителност, те го повтарят на други, ония на трети и в един момент аз трябва задължително да видя тая надървена пишка, щото някакви умници ще ми дават наклон на мойта пишка, така ли!? – мълчание. Много дразнещо в подобна ситуация – Пак повтарям, нямам нищо против да идеш. Дори бих те изпратил докъдето не се вижда и ще се полутам из уличките.

– Ами, може и така да направим…

– Не няма! Едно си баба знае, едно си баба бае. Това като с Рим и папата. Все едно, ако не го видиш и светът ще започне да се върти на обратно…

Не млъкнах дълго, пресякохме Сена, и по спомени се насочихме в горе-долу правилната посока. Не ни отне повече от половин час, ама аз си дуднах през цялото време, няма да се съмнявате. Когато най-после стигнахме, се оказа, че съм напълно прав. Пълна грозотия, поне според мен, а аз не съм спирал никой друг да я вижда. Създава същото чувство за незначителност на индивида и грандомания като Лувъра, но за сметка на това е и тотално безсмислена. Само не ми обяснявайте за телевизионните антени, ресторантите по етажите и гледката. Единственото нещо, за което бих приел, че е полезна, е спадането на нивото на холестерола и влизането в добра форма, ако я катериш през ден-два пеш. Огледах я дълго и внимателно, за да се уверя, че не съм предубеден, но не беше така. Ако се доверя на чичко Фройд бих казал, че на чичко Айфел пишокът му е бил по-малък и от на мутрите с хамърите, ама айде… Добре, че наснимахме каквото наснимахме и Наско се обади.

Щом пак се докопах до алеята покрай Сена настроението рязко се подобри. Светлините на града се отразяваха в черните води на реката, корабчетата с туристи и онези, закотвени по брега, изглеждаха някак нереални, но неизменните бегачи си бяха там. Нападателното настроение на жена ми от сутрешни полет се беше изпарило и вече и двамата спокойно си се заглеждахме по представители на противоположния пол. Ами, знам клишето, че българките са най-хубави и до оня ден бих се съгласил, но смесването на гени в Париж, позитивната житейска философия, спортът, положителната енергия правят така, че да мисля, че там има повече красавици на глава от населението, отколкото у нас. Не знам, може и така да ми се е сторило, щото емоцията ми беше нова, но и жена ми се съгласи. След няколкото обичайни сдърпвания вече си бяхме в нормалното състояние и тя ми показваше пички, ако случайно съм пропуснал да фокусирам някоя, аз на нея – пичове и обсъждахме надълго и нашироко, с елементи на пацифистични спорове от време на време.

Наско не е излишно многословен, както споменах, но и не е нужно. Като се срещнахме, продължихме разходката си, той ни разказа някои пикантни истории за разследванията, който Биволъ печеше, без да влиза в подробности. Интересно ми беше, защото, макар и да сътруднича близо три години в сайта, стоя малко като привнесен с моята публицистика в дълбоките води на разследващата журналистика.

Тъкмо се зарекох, че следващата вечер ще седнем в някоя от безбройните ярко осветени и отрупани с хора, които се наслаждаваха на времето и прекарването си, кръчмички, когато Наско просто посочи и рече „Тук сме“. Явно познаваше обстановката отлично, защото докато се настаним, той вече беше поръчал и приближаваше с бутилка потно бяло вино и препълнена чиния със стриди. Сена, бяло вино, стриди, весели лица, деликатни силуети в полумрака, които възбуждат въображението ти… Добре си прекарахме тази вечер. Когато станахме, осъзнахме, че със сигурност за този ден сме минали повече от трийсет километра. Наистина беше време да се прибираме. Леглата в Париж са твърди и не скърцат, както и би трябвало, ако съдим по славата на французите.

Утрото на втория ден ми даде надежди, че ще мога да реализирам коварния си план. Валеше, а небето беше кацнало на отрупания с причудливи, но изящни орнаменти покрив на Природонаучния музей.

– Добре, че не оставихме присядването край брега на Сена за днес… – казах, като отворих широко просторния (да, точно това определение му приляга най-добре) проозорец, но си мислех съвсем друго. Усещах, че днес ще си прекарам като руски турист на Черноморието, съчетавайки в едно алкохолния и секс туризма от семеен тип.

Това е грубата действителност, когато имаш три малки диванета, от които можеш да се отделиш максимум за десетина дни в годината (макар това по-скоро да важи за жена ми, при мен е по-друго, с петдесетината ми представяния на книга). След като помързелувахме, все пак излязохме, за да хапнем по нещо , но времето не беше хубаво за сядане навън, а вътре парижките заведения са направо клаустрофобични. Затова си взехме нещо подобно на нашенските джобове с всевъзможни салати и късчета месо вътре. Пътьом отнесох и един кубински ром, така че бяхме подготвени за всякакви обрати на съдбата.

Намръщеното време придаваше особено очарование на Париж, но просто не си заслужаваше да обикаляме из локвите. Явно и другите хора мислеха така, защото на фона на това, което видяхме вчера, улиците можеха съвсем спокойно да се нарекат пусти. Голяма част от времето прекарах пушейки на прозореца. Гледах забързаните в ситния дъжд хора. Никъде не съм виждал такава шарения, но пък не съм виждал и толкова непринудено отношение към различното.

Гейовете и от двата пола (за съжаление на мръсното ми подсъзнание повечето от моя) си се разхождаха най-спокойно хванати за ръка, прегърнати, смееха се целуваха се и никой не се обръщаше след тях. Тийнейджъри от европейски, африкански, арабски и азиатски произход преминаваха на весели тумби, забулени жени държаха под ръка елегантни, издължени местни контета, красиви, дългокраки блондинки не си и помисляха, че има нещо лошо в любовта им с мъже от Централна Африка. Изброявам само част от тази пъстрота, защото тя с думи не може да се опише. Независимо дали ни харесва или не, това е пътят на бъдещето и няма да го променят нито европейските пуритани, нито джихадистите. Нищо не може да спре чисто човешкото любопитство, желанието да опознаваш различното, да го осмисляш, дори да го опитваш. Все пак преди няколко милиона години предците на всички ни се пръснали от една пещера, нали?

Излязохме чак късния следобед, но пък уцелихме точно момента, в който дъждът се засили, та се подслонихме в една от безбройните малки кръчмички. За щастие се размина бързо и на двамата ни се щеше поне малко да се поразтъпчем. Тръгнахме почти напосоки, наслаждавайки се неизменната деликатна мащабност на архитектурата и усмихнатите лица. Нямаше за къде да бързаме, имахме цяла вечер да се загубим и да се намерим. Все пак си имахме цел – искахме да разгледаме Люксембургските градини. Не усетихме времето, докато стигнем до там. За друго не знам, ама в Париж няма как да се почувстваш скучно, още повече, когато си в града за три дена. Макар и да бяхме подготвени от вчерашните преживявания в околностите на Лувъра, лично мен градините около двореца на кралския брат, херцога на Люксембург, чиято столична резиденция се помещавала тук, ми се сториха безкрайно по-красиви и приласкаващи. Съчетанието на цветове и меките форми някак убиваха усещането за грандоманщина, което в Лувъра лъха отвсякъде. И самият дворец на херцога направо си изглеждаше като кокетна провинциална къща, сравнен с огромния музей, за който придобихме само визуална представа предишния ден.

Малките езерца, безкрайните и безбройни цветни лехи, усамотените алеи и павилиони (французите наричат така големи беседки, направо сгради, някой да не помисли, че там се продават семки и бомбонки) дават топлота на усещането. Неусетно бяхме започнали да се движим още по-бавно и се наслаждавахме на времето си. Колкото и безумно да звучи след Лувъра двореца на люксембургския херцог и околностите му ми се сториха някак по-човешки и в добрия смисъл на думата непретенциозни. Като се замисля, има и нещо доста показателно в това. Да си брат на краля в ония времена е било много по-комфортно, отколкото да си самият крал. Разбира се, ако не си завладян от болни амбиции. Оставаш някак встрани от интригите, кроежите, ламтенето за власт, отровителството, душенето в покоите, камите между ребрата. Може ми и сградите са поели тия енергии…

Прекосихме Люксембургската градина с все така тържествени походки. Това място някак подсъзнателно те кара да се успокоиш и да дишаш с пълни гърди. Остров на спокойствието в невероятното стълпотворение навън. За сметка на това връщането към реалността е почти болезнено, но бързо се свиква. Вече се здрачаваше, когато се насочихме към площад „Сен Мишел“ със заблатеното му изкуствено езерце. Тайничко се надявахме да си намерим приятно местенце, за да вечеряме. Дъждът беше спрял, облаците като че ли се отдръпнаха леко, ситуацията изглеждаше обещаваща, но още с приближаването си натам разбрахме, че няма да е толкова лесно.

Улиците и тротоарите наподобяваха мравуняк. Всеки се разминаваше на магия, макар и никой да не бързаше или да губеше доброто си настроение. На „Сен Мишел“ всичко беше пълно, дори претъпкано. Въздъхнах и тъкмо бях тръгнал напосоки, за да търсим нещо друго, когато в последното заведение преди да излезеш от площада, току пред нас, мъж и жена на средна възраст станаха и е отдалечиха с ефирни походки, сякаш не стъпваха на земята. Докато се обърнем, сервитьорът беше разчистил и поставил две менюта, след което ни поздрави с приветлива усмивка и захвърча нанякъде да приема безкрайните си поръчки.

В Париж наистина цените не са неразумни, пък и готвят вкусно. Освен това има хубаво вино, което дори аз, за когото тази напитка е… просто приспивателно…, оцених по достойнство. Това, което не преставаше да ме изумява обаче, беше, че невероятното количество хора, които все повече се струпваха на площада, просто говорейки си, минавайки за някъде, бързащи за метрото или търсещи свободни места по опасалите го от две страни заведения, не ме изнервяха, въпреки относително развитата ми енохлофобия.

Допихме бутилката вино на малки глътки. Вече беше време да се прибираме, че утре беше последният ден и, преди срещата, трябваше да пообиколим магазините, за да напазаруваме подаръци. А, ако ненавиждам нещо повече от тълпите, това е шопингът…

Но и това премеждие се оказа почти приятно, имайки предвид, че не се бухнахме в някой мол, а се заразхождахме из едни затънтени калдъръми, между спретнати малки къщички, долепени една до друга, които напомняха донякъде на нашата градска архитектура от началото на миналия век. Или по-право, тя напомняше на тях. Учудващо за такъв туристически център, но много магазинчета бяха затворени. Може би заради ранния час. Наско изрично ни беше предупредил, че само в подобен тип дюкянчета можем да намерим нещо, което хем да си носи духа на Париж и да не е made in China, хем да е на относително разумна цена.

Тъй като хлопнатите кепенци ограничаваха възможностите ни за избор, накупихме каквото бяхме намислили, без много да се кумим, което ми достави огромно удоволствие. Направихме си още една приятна разходка. Довечера щяхме да се видим с хората, заради които всъщност бяхме тук, а утре сутрин – на самолета.

Времето отново беше мрачно, аха да завали, но не прокапваше. Изненадващо, но мисълта, че е последният ден от престоя ни, ми беше неприятна, макар и никога да не съм харесвал екскурзиите в градски пространства. Шляхме се безцелно, хапнахме, после се прибрахме в квартирата и просто изчакахме да дойде време за срещата с Наско Чобанов. Мина доста бързо и поехме към уреченото място. Решихме да отидем пеша до крайната си цел – ресторантът, в който Макрон празнувал победата си на президентските избори.

Дръпнахме му поредната хубава разходка, а вече се свечеряваше. Домакинът ни продължи да ни показва сгради, църкви, паметници, докато главата ми се замая. Париж наистина си искаше минимум месец, за да разгледаш поне историческата му част.

– Не очаквай нещо кой знае какво, нямаше никакво време за организация. – предупреди ме той, но нямаше никакъв смисъл. Аз вече бях получил повече положителни емоции, отколкото бях очаквал.

Снимаха ме до паметника на Балзак. „Балзак и Торлак“, пошегуваха се, а после влязохме в ресторанта. Беше огромен, пипнат с вкус, в никакъв случай не парадираше с луксозност и както повечето неща в Париж омайваше с уют. На мен обаче друго нещо ми направи най-силно впечатление. Тук за пръв път за три дни видях нормални маси. Големи, дървени, лакирани маси, на които можеш да си сложиш храната и напитките, без да притесняваш, че другите около теб трябва да ядат на крак.

Запознахме се с останалите. Обстановката моментално се получи задушевна, все едно се познавахме от години, а не се виждахме за първи път. Всъщност, през цялата вечер май най-малко говорихме за литература. Повечето присъстващи бяха чели книгите и именно затова бяха тук. Изказаха похвали, окуражиха ме да продължавам все така, зададоха ми няколко въпроса относно сюжетите и после се заговорихме за това какво се случва в България. Оказа се, че всички ме познават много по-добре от блога ми и публицистиката ми в „Биволъ“, отколкото от литературата.

И преди съм го казвал, та мога само да го потвърдя. Процентът на българите, които живеят в чужбина и са по-добре информирани и познават по-обективно ситуацията у нас е много по-голям от този на родна земя. Не беше нужно да обяснявам каквото и да било, просто дискутирахме ситуацията такава, каквато е. От думите им си личеше, че ги боли, че са заминали, мен пък ме болеше, защото беше кристално ясно, че почти всички нямат никакво намерение да се върнат, ако не се случи нещо. А, както знаем от момента на раздялата с илюзиите за дядо Коледа, нещата не се случват ей така. Трябват си воля и усилия, пък и много други неща. Но да не ви занимавам с тягостни и до болка познати на всички ни теми.

Ако изключим затихващата и отново набираща тема за състоянието на България, прекарахме си много приятно. Хубаво е да виждаш на едно място хора, които не само се трудят здраво, но печелят добре и имат самочувствие на личности. Времето неусетно отлиташе и дойде моментът, в който се разделихме сърдечно и излязохме в дъжда с безкрайни пожелания за положителни неща. Валеше силно, така че се качихме в такси и за пореден път се зазяпахме в светлините на града, човешките силуети и очертанията на сградите. Мислех, че искам някой ден да се върна тук, но за повечко време.

– Няма да те вземам с мен, виж колко много сгодни каки има…

– Че кой е казал, че аз като дойда ще те вземам с мен?

Трябваше да станем сравнително рано, защото „Шарл де Гол“ си е далеч от центъра, та дори и с метрото. Излишно е да казвам, че и то, и процедурите по чекиране на багажа за много по-оправни от софийските, но това не е от толкова голямо значение. От значение беше, че се настанихме удобно, цяла Европа беше покрита с облаци, та нямаше какво да ни разсейва от спомените ни. Отгоре на всичко и стюардесите Air France бяха далеч по-неугледни от българските си колежки на отиване, така че пътуването премина без особени дразнители на сетивата.

– Утре представяне в Чирпан. – усмихнах се.

-Да. – отговори жена ми, когато самолетът плавно се вдигна над облаците.


Книгите на Торлака „Северозападен романь“, „Автономията????“, „Май ше ни бъде…“ и „Иваил цар“ можете да поръчате с лично съобщение на фейсбук страницата Торлака, както и на имейл popovmost.books@gmail.com

Advertisements

Баба ви Гина и клетвите

Баба Гина едно време викаше, че е грехота да отказваш захарно петле на сиромашко дете по сбора, аспирин за бурканите на комшийката есенеска и два-три пъти на мъжа си днеска. Такава си беше баба Гина. Поне на приказки. Права като бобовица от лисковиня и пак така със загладена кожа като ньойнята кора, пойдеше ли издзаранка с менците за вода и другите моми цъкат с език, а мъжорлята се зазяпват, та чък мъдоряцете нги подрипат от кеф.

Тва време обаче одавна беше минало, ама она си се сещаше за ньего и въздишаше на пейката пред дома си, като скришом се огледваше да не би некой да мине, та да му разкае кво ѝ се връти из се по изкуфелото канче. Да, добре, бабо Гино, ама по вашта пуста-опустела улица и палаш се не завръташе вече, та я те разбирам наплъно що си приказваш самечка. Снагата ти се е попрегръбила, образете – сбръчкали, ама поди таа влънена чръна жилетка, нашарена със зелени канатици, се си тупка онова сръце на девойката, къде накарваше цело село да се извръне по тебе. Де да ти дадеме думата самечка да си каеш що сръцето ти беше преплънено с отрова.

–  Убав беше мою Стоил. Един такъв перчемлия, с големи рижи мустаки, а и як, мани другото. Камик да стиснеше, вода пущаше – изподи Крадни брег почваше да лъъ на ракийно време. Ама ни гининио Стоил, ни па друг у маалата вече попинкваше скоросмрътница. Беа останали една шака ора и едвам си носеа гащите. – А у очите му светеше те така, се един вид ше те среже на две. Я го споглеждах на сека седенкя изподи веджи, ама он се беше утурачил у Белослава. И она убава беше. С името си дошла. Ония руси коси, кожа като от млеко, а очите й толко синьи, че чък прозрачни. Идеше ми време за жененье. Некогиж се не пищолехме докъде напраиме триесе като сегашните млади. Щом ти текне кръвчицата, си готова. А па минеш ли шеснаесе, требва или баща ти да е паралия, или да си най-големата убавица на селото, та некой да се прежали да те земе – баба Гина побутна една курешка с тоягата си за подпиранье, после се отказа да я изфръга оттам пъто, и пак се отпущи на пейката. – Я бех подминала петнаесе, макье ми ме подбутваше а къде тоа, а къде оня… С приказки де, не ме е канила като с конско месо. Баща ми па скръцаше със зъби и със се по-потънали гемии пиеше рикиата си извечер. Я обаче ич и не надавах уше. У главата ми само Стоил се врътеше и те тва е те! Или он, или никой нема да ми надига фистаньо. Тука мое и грех да имам, оти по цела нош ревех и наколенвах, та да измолим от Господ неква зла болес за Белослава, нищо че си дружехме откво бехме проодили. И кво мислите стана? – питаше баба ви Гина въображаемите си сюшатейе секи божи день – Кък си беше румена и засмена, Белослава изеднъж зе да се сгръчва, кожяко ѝ потевне и стана като лис тутунь на цвет, изгръби се стройната ѝ снага, а и немаше сила да оди толко, колко я одим сега, на тия години. Тогива спрех и да ревем, и да се молим. Мислех си, че Стоил най-после ше се загледа къде мене, па дружката ми като се опраи, вече ше сме се зели, та сичко да е свръшило. Добре, ама тоа голем ботор излезна. Ние идеме на седенкя, а он го нема никъв. По-право има го, ама се дели от назе. Виси до крушата поди сейвано на белославини и я чека. Она излазаше сека вечер. Коги спрем да я проклетисвам и за нема и недея пак се поизправяше, физиономеата ѝ се поокръви, изпъчи гръбина, та да ѝ щръкнат напреде тия гръди като диньи, с цвет на козе сиренье.

Баба ви Гина те у тоа момент секи път праеше едно и също. Навеждаше се, зимаше поредната курешка, размазваше я меджу грапавите си дланьи и нажулваше лицето си толко ядно, че чък кожата си протръкваше. После ѝ рукваа слъзи, къде остаяя вадички по калните й образе и продлъжеваше, отпущена безсилно на пейката:

– Щом я видех да се изпрая и да се осеферва, я пак почвах да се молим по цела нош. Колената ми станаа на юспи, очите ми се подуа като гъзо на крава пръвескиня. Мъчих я така има-нема полвин годин, додек една дзаран от тех се чу виеньето на макье й, и на мене веднъга ми стана ясно кво се е сючило. Избръсах си слъзите, разтръках си колената и се засмех на изгрево. Отдека толко злоба се беше заселила у душата ми и я не знам, ама те… Стоил първо рева като прибита мечка повече от недея, ама после се поосвести некък и почна да се мерка на седенките. Млади ора, кво? Не моеш да врънеш тва, къде е станало. Те сега ми беше моменто. И я се присламчих. Беше по Голема Богородица, много добре помним, я си пойдох по-раншко, ама се закротих зади тополата насрешка, през пъто от дворо ни. Оттам требваше да мине, немаше къде да оди. Те го, зададе се най-после. Стиснах зъби и изскочих преди ньего. Месечината беше плъна, дзвездите почти се не видеа от светлико й. Ич и се не бавих, немаше за кога. Казах му кък ми трепка сръцето, казах му, че от вече не знам колко време само он ми е у главата, казах му и че коги и да си посака, ше му дадем да ми напие менците. Он пистъпи и ме лъъна на вино. Сетих се, че одиа да точат неква бъклица барем пе-шес пъти с другите момци. Очите му светеа на ясната месечина така, че раменьете ми се разтрепераа, ама не помръднах назад. Коги мама ме пита на другио день ква е таа кръв по сеното у плевнята, казах, че нема откъде да знам. После донадих, че нещо ми не е добре, па изкуцуках до стаата си. Стоил обаче излезна човек на место, кък и  очеквах, и проводи ора да ме сакат още преди Димитровдень. Те така се ожениаме. Я се радвам, наште се радват, техните се радват. Само Стоил и на Белослава техните некви угрижени са. Они надживеа дъщера си нема и с годин, и се споминаа един по един, ама ньего отровата го не пущи никогиж. За седем години четри деца му родих, ама ни едно не изкара и додек го отбием от сисаньето. Кво ги косеше така и се не разбра. Мъжо ми се повече ме отбегваше, нищо че миех, перех, чистех, готвех и се мажех със секви помади само и само да ми посегне поди завивките. Нищо не помагаше. Он се по-редко се сещаше да ме разчепи и се по-често се застояваше до по нощите из кръчмите. Почна и да ме побийва, ама и тва тръпех с гутовнус, я си знаех грехо, немаше кък. За неколко годин погледо му угасна, кожата му потевне като на Белослава, а и спре да изтрезнева и день, и нош. Една дзаран по Поганницете се дигнах на съвинянье и видех, че го нема. Изпоизбиколих целата къша, оти он имаше навико да заспива къде му падне като се напие със скоросмрътница. Немаше го никъв, затва като насън откачих кожухо от закачалкята и изденах у мръзлицата, къде ме фана за ноктецо още на излазанье. Намерих го поди Топилата. Не беше уцелил мосто и се беше физнал по врълото, та айде у барата. Там си и беше останал. Коги се стръчах къде ньего, паднах по гръбина, та оттогава и я съм кьопава с едната нога, па и изгръбена одим, ама ньего не можех да спасим. Беше се оцъклил у зората, погледо му беше ясен, а физиономеата чиста като едно време, ама вече се вкочанясал като мокра ватена дреа на тоа студ. Комшиите казаа „Добър човек беше“, пореваа недея-две, па после забраиа и за Стоил, и за мене. И те така си ми угръме живото. Сеги она е горе с ньего и си се радват един на друг, а пусти Господ не ще да ме си ме прибере, та поне манку да им стъжним юбовта…

Баба ви Гина и повече нареждаше, ама след тия приказки вече нищо й се не разбираше. Не, че имаше и кой да я чуе, ама те. .. Слъзите се стачаа по омазаните с кокошиняци образе, кожата поди тех гореше, а занико на слънцето я укарваше у полусрутената й къща, голема колко прогимназеа, та да си отмие мръсотията по физиономеата и да си легне самечка до непаленото от години кюмбе.


Стоян Николов-Торлака е автор на поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“, както и на историческия роман „Иваил цар“ Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Дилдото в условията на самотното майчинство

Наскоро ви разказах една трогателна история за борба за живот, благородство и себеотрицание. Всичко това се среща по света, макар и да ни се струва, че никога не стига. Едва ли обаче бива да се фокусираме само върху раждането, смисъла на живота, смъртта и други екзистенциални теми. Има и много на пръв поглед вятърничави неща, които си заслужават смеха, срама и другите вълнения. Та, слушайте сега, ама не се изчервявайте много.

Кък вече споменах не един път у предишни писанеа, директнио контакт с читателете е много интересен. У секо едно отношенее. Ставаш душеприказчик. Понекогиж ората ти разпраат мили истории за живото си, друг път ти приказват за вижданеата си за Вселената, гъзо си и сичко останало, трети път некой ги бил преебал, па они сакат да си изреват крокодилските слъзи… Има и такива, къде им се ще да нги го туриш, и други, дека са много по-наясно от тебе кък, кво, за кво и кога требва да го напишеш. Добре, ама на мене са ми най-юбими по-странни птици.

Они са два вида. Тия, къде ти разкостват писанеата, викат, че са ревали, смели са се, трогнати са били и другите, дека моат да ти каат тва или онова, къде да те зареди с енергеа или истории. Да, писатело е хищник, он е медиатор, кък е модерно да се вика. Казваш му „Днеска одихме до мола и дъщера ми си купи трето есенно яке за таа годин“, а онаа гад, писатело, си мисли друго. Понекогиж де, кога е у настроенее. У главата му се врътат разни шумки у половината цветове на дъгата и още толко вънка от палитрата й, сутрешна слана, вечерна мръзлица, следобеден дъж и предиобедни слънчеви лъчи, пробиващи тегостно надвисналите дъждовни облаци. После персонажо се прибира с щерката, некой му разбил апартаменто, ама у бръзината успел да открадне само двете други есенни якета на дъщера му. И, ако она му не беше лазила по нервите да й купи ново, сега щеше да е без яке и да дзиндзирика чък, додек се намуа у зиманата шуба. Ама, па ако го не беше изкарвала до мола, моеше и да й не откраднат другите… Сбръкана работа, не знааш дали да се ядосваш или да се радваш…

Та такава истореа сакам да ви разкаем сега, ама да си знаете – тука не съм си измислял много. Само турих грим. Е, вечерен, ама само грим, не съм стигал даже и до ботокс, па камо ли до на дофтур Енчев скалпело. Нема особен смисъл, сичко е достатъчно само по себе си, макар и да обещавам да се заиграем.

Кък казах, много ора те усещат близък, сакат да си ти каат нещо, къде им е у главите или им се е случило, ще им се да споделат откровено, да питат, да дадат акъл, да те разсмеат, да те натъжат… Нема лошо, напротив. Само да имат заложено чуство за такт и да осъзнават, че като пишеш за курви, пустиняци, чешити, чепати ора и секви подобни сътвере, тва не означава, че си готов да се фрълиш на пръвата, да пиеш по кило рикиа със секи и да виеш срещу луната, станал на четири крака на пъпо на лондонското ларго. Често сакаш просто да изразиш некви работи по по-различен начин. Ама некои разбират думите ти буквално. Кво от тва, и они са ора, а и па ти мое да не си си заложил основната мисъл като ората, та еби се у писатело…

Кък казах, най са ми юбими обаче откровените ора. Независимо дали ше ми разпраат весела случка, интимно нещо, кък са се изложили, кво ги трогва, ядосва, радва, отчайва… Нема значенее. Сръце ти не дава да спреш да си пишеш с ньего, додек ти не кае кво си е наумил, та ако ще да имаш за работа за цела селишна система.

Една такава мома ме фана на къси пасове преди неколко дена. Нощи де. Нали по нощите пишем, та като ми се допуши и си пущам Клюкарника да проветрим мозъко с велики мисли. От дума на дума (оно така винаги става), стигнааме до разводо й, хиперсексуалността, кой кво аресва у гнясаньето и такива ми ти работи. Жена ми отдавна ми е свикнала, че не отказвам подобни разговори, напротив. Водим ги с удоволствее и никва задна умисъл, от години съм се примирил, че щом човек се ожени, вече само гледа, ама не пипа. Старомодно е знам, ама я съм си сеянин и мислим, че семейството е един организъм, та, преди да го създадеш, моеш и требва(!!!) да си го размааваш насегде, ама после, ако ебеш нещо друго, ебеш и тебе си. Та ако ще никой осен ти и обекто на оножданье да не разбере никогиж. Кък и да е, мои си извиненеа, че се отказах от висшето достижение на мъжкио социум – полигамията.

Та, тва ни е нещо като вътрешносемеен договор – она не ми пречи на порното и на писанеата (без да се влаза у флирт, разбира се), а я стискам зъби и приемам ньойньото разбиране за сексуалнустта. И на жената й не е лесно, и на мене ми не е лесно, ама с времето разбираш, че така е по-правилно, що панаири да се праат не си заслужава.

Историята не е чак па толко необичайна, ама беше поднесена с финес, откровение и много самоирония, та ме впечатли, ич да не е. Развела се женицата, не съм питал що. Обикновено питам само у краен случай, оставям словото да се лее. Не задавам никви насочващи въпроси, само провокирам, коги видим, че нещо сака да си кае тоа отсреща, ама му требва да го ръчнеш лекечко.

И така си останала еблива и самечка на трийсетина, с тамън проодило мунче. После нещата се нормализирали, она е сгодна, не мое да не намери кой(и) да я оножда(т), ама нали след разводо нема кък да се мине без миг колебанее, та неколко седмици се отказала от секъв вид куродостъп.

Добре, ама закво са колегите, ако не да ти го набият, ми кажете!? Явно екипо на работното й место е доста сплотен, оти некъв жмуяк отишел на командировка у Франкфурт, и и там не забраил мойта позната от Клюкарнико. Като се врънал най-тръжествено, пред целио офис, й връчил от ония изкуствени уйеве, къде са утеха на сека уважаваща себе си вдовица и стара мома. Она не е свелива, ама ич, та развръзала панделката, разкинала ратиата и извадила та гад от кутиата.

Ама произведенее на изкуството ви каам било. Красота! Оно едни лампички светат, връти се, гъне се, вътре топчета for more pleasure, мръда напреде-назаде, пъшка, а отгоре на сичко и чавка за клитурну стимулирванье имал. Па и размеро средносудански, нема лабаво. Един вид дилдо-мечта, кък се вика. Според мене колегата й е сакал да напраи добро впечатленее и она да му даде да потопи спиртомеро, ама мое и да не съм прав.

Женицата дотогава била свикнала на известни авантюречки у сексуално отношенее, тройки, садо-мазо, златни дъждове, връзванье, анал-изиранье, оттука-там, оттам-тука и други безобидни заниманеа, ама с изкуствен си не била играла досъг, оти си имала плеяда от естествени.

Арексало й, ич да не е. Самечка у кревато, самотна у живото, без да знае дали она е сбръкала, или е жертва на грешка, дело на глезено мамино синче, къде е пущила между баджаците си, се заигравала бая честечко поди завивката с онова чудо-чучуято, дека ви прикаам, че даже и с лубрикант го продавали, пак for more pleasure.

Добре, ама требва да се оди на работа, нема кък, битийността си връви, сметки требва да се плащат, а тва дете сака да еде и да се облача, па и младата самотна мама не мое да кара само на силиконов судански и на клиторна човка. Та се наложило макье й да праи гимнастики с ньойнята работа, та да го зима от детска градина, па после да го гледа един час додек свръши трудовио делник на палавницата (у нормален офис работи, има и образованее, и й сече пипето, да си не помислите, че е некоя магистралка). Понекогиж се засичали с дъщерата, понекогиж дрътата требвало да се прибира къде дом, та да готви и опраа на мъжо си, та се налагало да остаи мининкио (пишпирок на три-четри години) самечък, затворен у децката стаа за петнаесетина минути.

С децата обаче никогиж се не знае. Бабичката затворила тераси, скрила ножевцете, изкючила печката от контакто и си бегала да реже салата и да тура рикиата на благовернио. За по-сигурно и се обадила на щерката си, та да се увери, че ше се прибере навреме. И она се прибрала.

Я си го представям образно, оти не еднъж и два пъти съм гледал кък майките улатат дом, коги не са си видвали дечоро неколко часа. Мое да носат по две торби цимент на секо рамо, нема и да се сетат да ги остаат, преди да намерат тия изчадия и да се уверат, че са добре. Па камо ли да се събуват и да фрълат палтото. Абсурд!

Добре, ама мама не намерила мининкио у децката и у главата й се заврътели четири милиона кошмарни варианта за нула цяло и три секунди. „Некой го е отвлекъл!“; „Рипнал е от терасата!“; „Отворил си е и е излетел на пъто!“; „Извънземнете ше да са!“; „Кемтрейлс!“; „Напраил е машинка неква и се е телепортирал!“;  „Отишел е да сере и е пропаднал у тоалетната чиния!“; „Макье ми го е отвлекла, оти мисли, че не съм лоша макя!“…. Те такива те гениални мисли са я обладали у сички отверстия, я съм сигурен.

Бута вратата на кухнята, кур, тате, баница! Бута у холо, хуй! Ни масата е сложена, ни (нека за целите на повествованието наречеме кияко Тошко) ни Тошко… У банята го нема, не е влезнал да се къпе, у кенефо също. Ама даже и у таа напрегната ситуацеа женицата се загледала у дупката на тоалетната чиния и осмислила, че Тошко требва да си е прекръшил с чук сека една от двеста и шестте кости по телото, та да мое да изтече у канализацеата. Е, следващото й действее не било чъ па толко логично, оти отворила шкафо с инструментете и въздъънала с облекченее, оти чуко си бил на местото. Оставало само едно помещенее у иначе просторната за стандартете на първо поколенее шопин квартирка.

Натисканье на вратата с трепет. Скръц! Скръъъъъц! И те го те нашио! Кък си е седнал на паркето до ношното шкафче, се рипа, прегазва спалнята, заплита си крако у завивката, пада у ръките на мама, ама кръшнио му смех не спира да се носи като народна песен из родопски лъки. Мама длъго го гуши, цука и мляска, преди сръцето й да се отпущи и сетивата й да заработат пак. И тогава…

Откъде левото й уше се носи едно натрапчиво жуженье, къде она не е забелезала у възторго си от срещата с мининкио пикльо. Не мое да откине поглед от съкровището си, ама с белото на окото погледнала и на малко да изпущи дребнио сътвер.

– Къде го намери това, Тошко!? – писнала до Бога и веднъга издръпала жужащо-врътеливо-възвратно-постъпателно светещио предмет от ръката на стреснатио си от резкио й тонь син.

– Там. – посочил он отвореното шкафче до кревато.

– Аз казала ли съм ти тук да не влизаш!? – она остаила убавецо наземи – Марш в стаята ти!

– Ама гладен съм! – тропнал с краче дживгаро. Викат, че на тия години дечоро били у „бебешки“ пубертет и съм склонен да се съгласим с двете ръце на базата на собственио си опит.

– Ще ядеш след малко! – она скутала силиконовио курец зади гръбината си – Сега си наказан!

– А може ли светещото водно пистолетче? – показал едно око он през полузатворената врата, преди да се оттегли.

– Марш! – чък тогива се усетила, че не е спрела жуженьето, възвратно-постъпателните движенеа и светеньето на предмето и ядно натиснала копчето. После полежала по гръб, дишайки начасто, питала се мислено дали е измила джаджавката след последното ползванье, отговорила си положително и постепенно се успокоила, усмихнала се, а накраю се разсмела на глас.

– На какво се смееш, мамо? – викнал мининкио от ньеговата стаа, залепена баш до ньойнята.

– Тихо! – вече гласо й ич не бил строг, ама требвало се пак да се напраи на мъж – Ей сега идвам да ти сложа да хапнеш!

„Само не ми казвай, че си го изхвърлила“

„Как бе, ти луд ли си!? Вършеше ми страхотна работа, а и досега посягам към него от време на време, когато ми стане скучно…“

„Е, поне няколко дни ти е държало ‘ладовина…“

„Не. Още същата вечер влезе в употреба. Само че после го качих в секцията, между одеялата, за да не го стига малкото диваче.“

„Лягай си, че умрях да се смея, а трябва да напиша все пак нещо.“

„Не ми се спи. Лека. Ти си пиши, до скоро.“

„Заминавай тогава и разрови одеялата в секциятаJ“

„Идеята хич не е лоша…“

„Внимавай с жуженето!“

„Ще го включа на безшумен режимJ“

„Айде!“

„Ай‘!“

 

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3

От Вселената до кофата за боклук

Драги читатели и читателки на моя съпруг, отново съм аз – Торлаковица. Бях казала, че ще възпея нашия съвместен живот в три разказа – отговор на неговите три. И ето го последния. В своя трети епизод „Уф, дали заключих у нас“, Стоян детайлно се оплака от това колко съм отвеяна и как на два пъти съм го заключила извън любимото му място на света, а именно – бащината му къща в село Говежда.

Тъй като много държа на точността, ще го опровергая – не бяха два, а три пъти. Тогава, в оная първата вечер на заключване, за която разказа, той, като виден джентълмен деликатно е пропуснал да спомене още нещо. А именно – че, след като е обикалял около къщата и в крайна сметка е стреснал майка си посред нощ, почуквайки на прозореца ѝ, докато съпругата му на втория етаж вече хърка от има-няма 20 минути, аз не просто бях заключила външната врата на къщата. Като една предпазлива невеста, бях сложила райбера и на стаята, в която спим със съпруга. Или поне – в която трябваше да спим. Защото аз може и да спях, ама той по това време е обикалял като невестулка по двора. И, завалията, тъкмо си е помислил „Ей, сполучих да си вляза в бащинията! Тая мойта шматка не успя да я завладее за себе си!“, и хоп – нова изненада – втора заключена врата. Е, тук вече нямаше как да не се събудя. Доста волево се тропаше по вратата и се викаше с необработен фалшив баритон: „Аниии“.

Пита ме човекът, защо съм заключила, аз отговор нямам. Единственото, което ми хрумва, е подсъзнателното – приемам му къщата като своя и гледам да я опазя. Откъде да се сетя, че титулярът ѝ е още в банята. Той обаче не е много на „ти“ с психологията, та хич не се умили от обяснението ми.

А за третия случай с дворната врата, как да се оправдая – пак подсъзнание – искала съм да го върна в безгрижните детски години, когато е прескачал дворните огради. Ама, казано е – направи добро и го хвърли зад гърба си, та не търся благодарност.

Разказът за тези случки обаче ми помогна да разбера грандиозния вселенски план, в който цари равновесие и справедливост. Ето, например, когато благоверният излиза вечер (Откакто имаме деца, ние принципно излизаме разделно: той – с мъжка компания, аз – с приятелки. В противен случай, поради липсата на баби и дядовци в радиус от 250 км от нас, ако държахме да излизаме като влюбени гълъбчета, би се наложило да чакаме още само някакви си 6 години, докато най-малкият стане на 10. Добре, че и приятелите са на същото дередже, и организацията се получава.)… Та, когато скъпият излиза вечер, той обичайно не си взима ключовете. Чак се чувствам виновно, че потискам свободната му душа, когато му напомням да си ги сложи в джоба. Случва се обаче и аз да забравя. Ей в тези вечери, някъде между 3 и 5 през нощта, безгрижният сигнал на звънеца ме ободрява безотказно. Най-мило е, когато и входът е заключен. И тъй като домофонът не работи, аз, като една грижовна съпруга слизам да посрещна половинката си тържествено до първия етаж. Обикновено обаче забравям хляба и солта. Но пък после и аз се намазвам малко от купона. Нали така и така съм се събудила, та благоверният не пропуска да ме викне да пушим по една цигара, та да ми разкаже как е минала вечерта. И аз слушам, какво да правя: кой се би напил, кой с кого се скарал, кой с кого се сбил… и така поне половин час.

Затова казвах, че схващам гениалния замисъл на Вселената, в който се постига относително равновесие на забравените ключове. Вярно – в 100% от ситуациите заключеният е Стоян, а събудената – аз, но пък в единия случай той плаща за моята разсеяност със седене пред собствената си къща, а в другия аз плащам за неговата – с минути от съня си.

Равновесието можеш да го откриеш на неподозирани места. То се възцарява и когато от едната страна на везната сложа безбройните случаи, в които скъпият ми се обажда по телефона, за да ме пита: „Къде ми е личната карта?“; „Къде ми е нокторезачката?“ (б.а. нокторезачка вкъщи ползва само той); „Къде ми са резервните ножчета за бръснене?“…  Но пък от другата гордо стои моето постижение от историята, в която той ми е поверил документите си, за да му изтегля някоя друга банкнота от банкомата, а аз най-безцеремонно ги забравям на рафтчето на въпросния банкомат. При все, че тези документи така и не ми трябваха за тегленето – оказа се, че там е само старата му дебитна карта, докато новата била в моето портмоне. Неприятната част идваше от факта, че в документите, наред с изтеклата дебитна беше актуалната му лична карта. Може би вече си помислихте, че моето постижение все пак натежа на везната, но, претеглете и този детайл – ние така и не бяхме разбрали за липсата на личната карта, докато един мил полицай не ни събуди на сутринта след представяне на първата книга на Стоян във Вълчедръм, за да ни каже, че има намерени документи, предадени в Районното управление на МВР в Червен бряг. Тоест, проблемът беше решен още, преди да сме разбрали за него и преди да успеем да се притесним по повода.

И по-невинни прояви на разсеяност имаме в семейното си CV. Като например, когато пътувахме от с. Говежда към Монтана (май пак на сватба отивахме, ние често ходим на сватби), спряхме за цигара време, за да се видим с един приятел по пътя, и какво да видя аз на крака на известния писател Торлака? Там някъде във връзките на десния му кец, някакво парче черен плат стърчи. Навеждам се – то чорап. Допълнителен – трети. Усукан като панделка покрай белите връзки. Викам: „К‘во е т‘ва?“, нашият няма представа. Изглежда си бил седял там незабелязан от предното обуване на кецовете педи седмица. Междувременно ходил бос.

Моят отговор на случката датира от времената на първата ми бременност. Отивам на работа и, събличайки връхната си дреха, усещам някакъв дискомфорт в сутиена. Бъркам и започвам да вадя отвътре бикини тип „прашка“ – 4 броя. Не бързайте да ме обвинявате в суета – не съм пълнила сутиена с цел – увеличаване на бюста. Все пак, споменах, че бях бременна. Пълнеж на сутиена по това време – колкото искаш. Какво обаче са правели гащите там, в началото сама не можех да изясня на себе си. Отвеятността на бременна обаче след около минута отстъпи място на спомените. Ами, нали рано сутринта ги прибирах тия прашки от простора на терасата… и май нямах къде да ги сложа… пък и джобове нямах… и – ето ги на сигурно място.

Май много дълго стана. Разказвам още една случка и спирам.
В една красива търновска студентска вечер тръгваме със Стоян да излизаме от неговата квартира. Аз нося боклука в едната ръка и малка торбичка с ново червило, тефтерче, книга, огледалце и още ценни съкровища – в другата. Тогавашното ми гадже и настоящ съпруг обаче държи да ми кавалерства: „Дай да ти нося нещата“. Взима ги, без даже да даде възможност за възражения. На минаване покрай контейнера за части от секундата завърта ръката си около оста ѝ като стрелка на часовник и със замах и трясък стоварва двете торби в току що изпразнения контейнер.

Тук за реципрочна случка не мога да се сетя, но пък в интерес на равновесието е редно да споменем отрицателната и положителната развръзка. От една страна Стоян за първи път рови в контейнер за боклук, за да търси ново червило, тефтерче, огледалце, книга и други ценности (както уточних, контейнерът беше празен, което доста улесни търсенето – всичко намери), но пък от друга страна, колко двойки могат да се похвалят, че имат емоционален спомен с кофа за боклук!? И до днес минаваме от там от време на време и поглеждаме сивия олющен и ръждясал пазител на ненужни вещи с умиление.

П. С. Ако се сетя за моя история с боклуци или нещо подобно, може пак да се включа. Засега обаче стига толкова, че само развалям имиджа на Торлака като примерен, възпитан, умерен и културен писател…

Поздрави,
Ани Кашкавалджиева-Николова


Другите разкази от поредицата тук:

 „Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод три: Уф, дали заключих у нас…“

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия, част 1) – За сватбите и хората

Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2 – Домашен майстор


Стоян Николов-Торлака е автор на поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. До дни излиза и първият му исторически роман „Иваил цар“. Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2

Домашен майстор

Пак съм аз, съпругата. Допускам, че нашето семейство започва сериозно да ви досажда: първо мъжът графоман пълни пространството с разкази, статии, романи, фейлетони и други все още не назовани епистоларни форми, а сега и съпругата му приглася. Няма да прекалявам, обещавам. Той посвети три разказа на моята разсеяност, аз му връщам три, и това е. Този е вторият, така че им се вижда краят.

Неговият втори беше посветен на едни пердета (тука е: „Епизод две: Ескиз за перде“). Ей, не е като да не съм взимала мерки за завеси и преди, но не знам какво стана. Единият прозорец беше по-широк, другият – по-тесен, аз май съм объркала ширината с височината… Абе, в крайна сметка пердетата бяха като извадени от карикатура – с една педя разлика по вертикала, и вместо да закриват и украсяват прозорците, създаваха някакво странно ъндърграунд усещане за модерно изкуство. Бих могла да пробвам да се измъкна от ситуацията, като кажа, че това всъщност е арт инсталация (или пърформанс, ако имах публика по време на самата изработка). Ама, предвид факта, че не се намирахме в Амстердам, а в село Говежда, подозирам, че бих останала неразбран творец. Така че просто трябваше да призная неуспеха на начинанието си. После си ги прекроих и преправих. За Амстердам ще направя нови, ако се наложи.

Със Стоян обаче, когато имаш неуспешно начинание, това не минава между другото. Напомня се, натяква се, разглежда се в детайли, а напоследък, както знаете, и се пишат разкази за това.

Аз пък се научих да съм търпелива. Отначало му давах зор да прави това или онова вкъщи, но разбрах, че от една страна няма смисъл, от друга – най-много да се разсърди и да се скара, защото: „От мен искате да правя всичко“. (Той между другото и средният ни син казва така, когато го карам да си облече пижамата. Стоян добре, че не носи пижама.) Та, както искаме от писателя да прави всичко, така той няма ни най-малка представа къде стоят резервните електрически крушки, например. Е, вярно че аз понякога забравям да заредя въпросното място с резервни електрически крушки, но дори и когато там има такива, съпругът пак няма представа къде са.

С инструментите е подобно положението. Тях поне ги знае къде стоят. Обаче, когато веднъж – два пъти в годината реши да посегне към тях по някакъв повод, всеки път е изненадан: „Кой ми е разбъркал инструментите?“. Е, как кой бе, майна? Ми аз! Докато ги ползвам през останалото време.

И все има обяснение защо не пипва да поправи нещо:

  • „На този диван облегалките за ръце само ми пречат. Като легна по корем, и сложа компютъра пред мен, и не мога да си протегна краката изправени.“ И по тази причина новият диван, който купихме преди по-малко от година, все още си стои с две облегалки за ръце, които са на свободно падане. Все още не са закачени по никакъв начин за него. Можеш да ги преместиш навсякъде из стаята. На най-често се случва да бъдат бутнати от всеки, който седне на дивана и се облегне на тях под някакъв страничен ъгъл. И само им се заканва: „Тва не знам кога ше го изфрълим“. Най-странното е, че дори и през ум не му минава да ги монтира. Трябвало да се завинтят там някакви винтове. Ама и аз съм за бой – защо не поръчах и монтаж с доставката на дивана, да ме пита човек… А, сетих се защо – защото на нашия творец трябва да му се пази тишина. Къде сега ще влизат някакви хора да се суетят из къщи и да монтират части на дивани… И от време на време ходя в „Практикер“ и гледам с влажен поглед винтовертите. Момчето ме пита: „За подарък ли разглеждате?“, а аз скромно: „Не, не, за себе си търся нещо“.
  • „Как на децата на колелата постоянно нещо им става? Защо все намирате с какво да ме занимавате!?“ – А на децата на колелата от време на време трябва да им се напомпат гумите, да им се повдигне седалката, да им се оправи веригата. И аз се включвам, даже си нося мултифункционален гаечен ключ в дамската чанта, но с някои дейности просто технически не мога да се справя.
  • „На това шкафче изобщо не ми се занимава с вратичката, защото е много грозно, старо и соц.“ И шкафчето си стои така, с вратчика, която преместваш цялата, когато искаш да извадиш някакви дрехи. Под „преместваш“ имам предвид буквално – взимаш я с две ръце и я отместваш настрани, облягаш я на съседното шкафче, и после, когато трябва да я „затвориш“ я връщаш облегната на шкафчето титуляр. И това се случва в Говежда – любимото място на Торлака, което по презумпция трябва да е най-обгрижвано от него.

Е, в интерес на истината, за да бъда обективна, признавам, че това лято доста зор си даде като домашен майстор на село. Боядиса всички прозорци и техните рамки, като свали едно по едно всички пирончета, всички стъкла и изшкури повърхностите. И си ги брои: 64 крила и 10 рамки. Обаче, докато ги боядиса… Лелеее, не знам дали повече се оплакваше или повече работеше. Вярно, средно по кутия боя отиваше за един прозорец заедно с рамката, всичките му крила, гънки и гънчици. Смятайте колко му е разгърнатата площ. Аз не мога, но знам, че е много. Че му отне много време, отне му. Че започваше, когато го хванат лудите, примерно в 2 през нощта, започваше, но и че не заспиваше, докато боядиса заплануваните за денонощието прозорци, не заспиваше. Може да започне в 2 часа след полунощ и да го завърши в 18 часа на другия ден, но няма спирка. Което, разбира се, водеше до ново мрънкане, оплакване, сърдене от типа „Аз трябва да правя всичко“. После – работа по новата книга, писане на разкази и статии няколко дена, и след това пак боядисване, неспане, сърдене… Не че не предлагах да се включа, ама не дава – пази си черчеветата като очите си.

Докато не се стигна до последния прозорец с неговите 6 крила. Действието се развива около 12 през нощта. Децата са сложени да спят, а аз се опитвам да разведря настроението на мрачния бояджия.  Незнайно как и защо Стоян ми възложи да боядисам едната страна на едно от крилата. Отначало ме изкритикува ядно, но после откри, че много било хубаво и аз да боядисвам. Постепенно започна да става все по-диалогичен и благоразположен. Отначало се чудех какво му стана на тоя човек – един такъв весел, сговорчив… По едно време загрях – повече разредител ли си беше сложил в боята, по-отблизо ли беше дишал над нея, обаче домашният майстор се беше токсикирал яко. Не че междувременно не пиеше по някое питие на почивките за цигара, ама не беше същото. Всяка вечер пие питиета, ама никой алкохол до тогава не беше успял да му докара този лековато безгрижен поглед. По някое време и той сам си призна: “Eй, аз от тия бои май съм се понадрусал. Едно такова ми е, като в клипа на „Black Hole Sun“.

Така весело си боядисвахме до 4 през нощта, пускахме си музика на компютъра (съвсем малко оцапахме мишката с цвят „слонова кост“) и си говорихме.

Да ви кажа, около месец е минал от тогава, а още не съм измислила начин как да върна разредителя на дневен ред. Като нещо го хванат нервите, все се чудя, дали е уместно сега да му предложа да боядисаме някоя врата или шкаф, та да дишне малко АМВ… Ама ще усети скритата ми цел, сигурна съм. Върти ми се в главата и идеята да потопя неговия ъгъл на покривката в разредителя, но пак не става – бързо-бързо ще се обезцвети и истината отново ще лъсне.

Ако някой има идеи как да интегрирам разредителя отново в нашите отношения, отворена съм за предложения.

Ана Кашкавалджиева-Николова


Другите разкази от поредицата тук:

 „Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 1 – За сватбите и хората

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3 – От Вселената до кофата за боклук


Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“.
До дни от печат излиза неговият първи исторически роман „Иваил цар“.
Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Ария

Имам една позната. Червенокоса, с малки, стегнати и дръзко вирнати гърди и стройни крака. А очите й са зелени и това винаги ме е навеждало на мисълта, че… Както и да е, в подобни подробности хич не искам да влизам, взаимоотношенията ни години наред бяха странни до платоничност, макар и червената коса в комбинация със зелени очи и точно такова тяло, което чувстваш като царевично стъбло през късния септември всеки път, когато докоснеш гръбнака й да ме навеждаха и на други мисли. Мисли, в никакъв случай действия.

Наречете я блудница, лека жена, спермохранилище или както там искате, но тази моя позната беше чисто и просто курва в най-добрия смисъл на думата. Курвата никога не е имала пейоративен смисъл за мен. Тя не играе мръсни номерца, не се чука с женени мъже, не духа за някой лев. Не дава заради коли, силикон, апартаменти. Животът ме срещна с доста курви, но и с много повече обикновени боклуци. Курвите са интересни, магнетични. Те са разсъждаващи, любознателни, изучаващи света същества. Искат всичко от живота тук и сега, не е само заради шибаното ебане. Зависими са от адреналина, от тръпката, не могат да живеят в скука. Що се отнася до секса, мисля, че имат повече тестостерон и от селския бик. Не си избираш колко тестостерон да имаш, нали?

Ебе ѝ се на жената и това си е. Дали е изначално повредена или пък носи красотата, обаянието и първичната женственост на Богинята Майка в себе си, аз не мога да кажа. Така и не разбрах, пък и не съм го мислил, за мен тя беше просто една приятелка, пред която можех да кажа всичко и тя можеше да разчита на мен за всичко. Какво вършеше през останалото време не ми се струваше особено важно.

Нека да я наречем Ария за благозвучие. Когато бяхме тийнейджъри прекарахме доста часове в обща компания. Има хомо сапиенси от женски пол, с които искаш да се наебеш, ама не просто да се наебеш, а една седмица да не слизаш от тях, но просто нещо вътре в теб те спира, въпреки че си сигурен, че от другата страна няма да има никакъв проблем.

Минали са близо двайсет години. Ария беше общата на компанията. Тогава си играех, учех се, търсех границите. Не пропусках да го намърдам в коя ли не. Беше ми интересно, на тази възраст подобна игра никога не омръзва. Само в Ария не. Ако ме питате защо, няма да мога да ви дам логичен отговор. Седяла ми е на коляното стотици пъти, когато на брега на овалното, изкуствено езеро нямаше свободни пейки в смърдящите на мочурище летни нощи. Прегръщал съм я, когато задуха вятърът в есенните вечери. Давал съм ѝ якето си в зимните утрини, докато си я изпращах за ръка, почти толкова пиян, колкото и тя. Бърсал съм ѝ червените къдри с фланелката си, когато се извие някоя внезапна пролетна буря, за да отмие всичката гнус от душите ни.

Ария се ебеше наред и като го казвам имам предвид точно това. Аз също не пробирах. Харесвах я, наистина я харесвах. Знаех, че и тя ме харесва. Лесно е да се разбере подобно нещо. По това как се сгушваше в мен, по начина, по който преплиташе пръстите си в моите, по погледа й, когато се разделяхме пред входа на блока, в който живееше.

Винаги ме целуваше по бузата. Ей така, надигаше се на пръсти и ме млясваше отривисто, все едно искаше да ми покаже, че съм ѝ брат. А аз наистина ѝ бях брат.

В средата на деветдесетте сексът не се правеше само по собствено желание, а на Ария и ѝ се носеше славата на мома с фриволно поведение, та мутрите я бяха нарочили да я продават в Холандия. Изпращах си я до тях всяка вечер, независимо колко хуя е изяла. Стига да го беше направила доброволно, това за мен нямаше значение и целувката й по бузата ми не смърдеше на сперма, а ухаеше на виолетки.

Когато обаче някой се опитваше да я насили, аз защитавах свободния й дух с гърбината си. Бих, биха ме, какво толкова? Никой не еба Ария насила. Никой не я изнесе за Ниската земя, за да стои на витрините и да духа за двайсет евро. Ария духаше с готовност безплатно, но ако я бяха накарали да го прави за двайсет евро, би умряла от мъка само за няколко месеца, сигурен съм в това.

Не го позволих и те се отказаха. Не от страх, можеха да ме сдъвчат и изплюят като едното нищо, просто решиха, че усилията не си заслужават.

Ария ми беше важна по някакъв странен начин. Знаете, едни предпочитат боб с наденица, а други – настъргани трюфели. Е, аз съм почитател на истинските неща. Боб с трюфели или настъргана наденица… Какво значение има? Стига да радва. Никога преди не съм имал истинска приятелка жена. Всъщност, момиче.

Прибирахме се почти всяка вечер заедно, тя беше свършила това и онова, аз не бях останал длъжен, но никой от нас не бъркаше ебането с приятелството и държахме да оставим страстните въздишки зад гърба си и да походим двайсетина минути заедно, за да изтрезнеем и да си плямпаме безсмислици. Напосоки. Сменяхме уличките, за да не ни доскучаят. Крачехме напосоки. Сменяхме темите на разговор, за да не си доскучаем. Понякога се отдалечавахме на светлинни години и в маршрута, и в приказките. Но се откривахме и връщахме в реалността за миг.

Ария за мен е символ на свободния дух и нито веднъж не й посегнах. Не, че не ме привличаше. Просто не исках да бъркам под полата й. „Путката винаги разваля приятелството“, казваше един мъдър човек, който вече не е между нас и аз съм твърдо убеден, че е прав. Не знам как съм издържал, странно чувство е. Като да имаш тучна ливада на пет минути от къщата си и в ранна пролет да ти се пръкне някой кукуряк. Хем искаш да го откъснеш и да го отнесеш у дома, хем ти се ще да си остане там и да те посреща ден след ден… Ситуацията е сложна, но с Ария запазихме искрени отношения, чак, докато всеки хвана насам-натам по университетите.

Прибирах се рядко в родния си град, а, когато го правех, все гледах да забегна в планинското си село. Така и не се засякохме близо двайсет години. Когато питах общите ни приятели, тя все беше някъде. Пък и не съм полагал особени усилия да я открия, признавам си. Достатъчно беше да отида до тях, докъдето я бях изпращал безброй пъти, или да поискам телефона й от някого, но не го направих. От леност или поради друга причина, нямам представа. От нея ми беше останал хубав спомен за искрена близост и толкова. Може би не съм искал да го разваля, знам ли…

– – –

Преди известно време отново бях в родния си град. Срещнах се с един приятел. Не са ми останали много. Някои забегнаха в столицата, други по терминалите… Той поиска от мен, така, докато си пиехме пиенето, да му стана гарант, щото щял някакъв кредит да тегли. Хубавото на Северозапада е, че процентът на увъртания, вербални игрички, кур капани и всякакви интрижки е по-нисък от средния за страната. Да, хората са, сме, по-груби в изказа си, но пък рядко играем зад нечий гръб. Именно затова и му казах право в очите, че това няма да стане и че ще направя всичко възможно, за да тегля кредит или да се занимавам с подобни гадории след погребението си през 2065 година.

– Добре, тогава ела с мен поне за компания – рече той.

– Какво пък толкова, ще дойда, ама не ми се бави, че даже не ми се и влиза на такова място! – отвърнах.

Влязохме. На такива места температурата винаги е приятна, щото климатиците бумкат да си ебе майката. Служителите са вежливи, поздравяват, усмихват се, опитват се да го докарат на приветливост в гадните муцуни, защото искат… да ти ебат майката. И да си вземат бонусите.

Заприказваха се там, аз се закашлях от климатика и липсата на никотин и ядно подскочих от удобното канапе. Запуших пред витрината от стъкло, по-дебело от малки ми пръст и зачаках.

– Не съм те виждала от хиляда години! – някой ме млясна по бузата, преди периферното ми зрение да успее да ме предупреди. След това тя застана срещу мен и ме зазяпа усмихната до ушите.

– Откъде изскочи!? – прегърнах я и й разтърках гърба.

– От миналото! – млясна ме тя отново, дръпна се метър-два и се фръцна около оста си.

– Да, същата си си – усетих каква е правилната ми реплика. – Даже си по-добре, Ария, определено си по-добре, моме…

С жена можеш да се заяждаш за всичко, ама не й казвай, че е погрозняла, надебеляла или състарена. Ще умреш. В страшни мъки. Тя ще се погрижи за това лично, честно. Самият аз съм умирал в страшни мъки няколко пъти, преди да се науча да правя сносни комплименти. А и сега беше лесно. Тя наистина беше бахти пичката! Само, дето очите й изглеждаха някак помръкнали, въпреки че лицето й грееше в усмивка.

– Тук работя – кимна през рамото ми и се приближи толкова, че да усещам дъха й – Шеф на отдел съм и като те видях на камерите сърцето ми подскочи. Помниш ли…

– Всичко до последната секунда – отвърнах и поех протегнатата й ръка. Тя вплете пръсти като едно време. Усещането обаче не беше като едно време.

– Всичко!? – възкликна тя и красивите й гърди се развълнуваха под черната рокля. Беше съвсем леко наедряла. Но съвсем леко. Колкото силуетът й да се измъкне от пашкула на моминството и да придобие женственост. Беше по-красива от всякога. Но тия очи… Не бяха те…

– Ария…

– Знам, знам, и аз помня всичко – усмихна се тя и усетих дъха й. – Знам, че не обичаш да повтаряш. Да се съберем по семейно, разбрах, че си заформил цяло племе.

– Ти си семейна!? – от това повече нямаше какво да ме изненада. Ария семейна и работи като шеф в офис за бързи кредити!

– За теб никога – мразя гласът на жена да хрипти в гърлото й. Не знам нищо по-възбуждащо и разпльокващо волята ми от това. Но очите не бяха същите. И докосването на ръката й не беше толкова чисто. Приближи и облиза месестите си, изваяни устни, деликатно начервени в черешово – Преди години пропуснахме много възможности, не е задължително да е семейно. Мога да кажа, че съм на работна среща, когато поискам. Мъжът ми има няколко апартамента…

– Трябва да се прибирам. Довечера.

– Вечерен час!? – разсмя се тя и ме погали по рамото – Точно ти!?

– Не, трябва да си ходя, не мога да остана повече тук, работа знаеш… – наведох се, прегърнах голите й рамене, а тя задържа устните си на бузата ми по-дълго, откогато й да било. Ария беше умна. Знаеше всяка моя мисъл дори и в този момент. И двамата бяхме наясно, че е за последно. Оня от едно време беше мъртъв, неговата приятелка Ария – също.

Моят познат излезе в правилния момент и с нея се разделихме с усмивка и сплетени пръсти. Без думи.

Известно време вървяхме мълчаливо. После се насилих да го попитам.

– Дадоха ли ти парите?

– Да бе, няма проблем! – оживи се той. Дяволът е много силно копеле – А коя беше тази. Бахти яката пичка. Ти да не си…

– Една курва… – прекъснах го – Просто една курва…


Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“.
До дни от печат излиза неговият първи исторически роман „Иваил цар“.
Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия, част 1)

За датите и хората

Преди седмица – две моят многоуважаван съпруг Стоян Николов, известен като Торлака, надълго и нашироко се оплака от мен в три части. Та, рекох, че е съвсем в реда на нещата, да му върна жеста. Не, че има от какво да се жалвам, та той е такава кротушка… благ характер, казвам ви! Вие го виждате тука пише срещу тоя и оня, хули, псува, ругае… ооо, това е само алтер его, негова обществена роля, а иначе – вкъщи по цял ден пее псалми, гледа от терасата формата на облачетата по небето и се чуди на кого каква добра дума да каже. Ама все пак, аз, нали стана ясно, че така и така го подтиквам да се отказва от брака, та просто ще нахвърлям няколко мили момента от съвместния ни живот.

Ето тук (Епизод 1 – Две сватби без едно изпросено погребение), нали помните, Торлака сподели с вас как съм го завела на една сватба два пъти? Е, вярно, заведох го – две поредни съботи – не мога да си изкривя душата. Ако се бях сетила да взема поканата, би помогнало да не се случи, и това е вярно. Ама, разберете ме и вие. От полезните вещества в моето тяло на три деца мозъка съм изградила. За кости, мускули, клетки, това – онова да не говорим. Ами, нормално е да забравям малко. Те тези полезни вещества да не са неизчерпаеми!? И аз си се знам – не помня разни неща. Трябва да си записвам, иначе нещото го пиши бегало. Е, ако е някаква ненужна информация като например как се казва бившата жена на Джордж Харисън, коя е най-известната солова песен на бившия китарист на Red Hot Chili Peppers Джон Фрушианте, или на колко години Еди Ведър, вокалът на Pearl Jam, се е преместил от Сан Диего в Сиатъл, е такива работи моментално се запаметяват на хард диска ми. Не знам как е програмиран и защо си избира да се пълни с подобни данни, но съм се примирила. И, ако има да се помни нещо съществено, си го записвам. Ако се сетя да го запиша, разбира се.

Затова, когато се готвим да пътуваме, аз принципно си правя списък. А в случая, за който иде реч, пътуването беше до Говежда, селото на Стоян, където прекарахме почти цяло лято, а междувременно ходихме и на сватба.  И списъкът беше доста дългичък: от гумените ботуши на децата (че ако завали дъжд да газят в локвите), през водните им очила (щото нали всеки ден сме на реката и те плуват, шляпат, скачат от скали), дрехи за два месеца за пет човека, тоест – за децата и за нас (дребосъците може и да са малки на размер, ама си се броят за хора – трябват си им дрехи за жега, за студ, обувки, сандали, джапанки, книги за четене от списъка), включително специален инструмент за остъргване на пети (не че имаше смисъл да го взимам; въпреки че на Стоян петите имат изграден лабиринт от гранд каньони и даже от време на време го болят от прекомерна напуканост, а да не говорим, че се налага да купувам спално бельо през месец – като спи няколко пъти на един чаршаф, долната му половина изглежда сякаш я е стъргал с шкурка; и въпреки всичко съпругът твърдо отказва да облагородим тези грозни и неудобни за нищо пети и инструментчето само дето го разнасях, така и не влезе в употреба) до официални дрехи, защото нали сме на сватба (въпросните дрехи, дето се оказаха толкова полезни, че ги носихме не веднъж, а цели два пъти).

Та, приготвям аз багажа, водена от свещеното списъче, обаче то пък, както би трябвало да е станало ясно, е нужно да е достатъчно подробно, и е трудно човек да се сети за всичко, което заслужава да бъде включено в него.

Тук е редно да отбележа, че Стоян също не е цъфнал като помняч. И не го казвам за друго, ами за да го похваля. Може да не може да се сети как се казва новото гадже на най-добрия му приятел, може и да не разпознава човек, който му казва „здрасти“ и очевидно му се радва, сякаш са си говорили дълго и приятно поне няколко пъти и най-вероятно на чашка, може и да не познае някой свой фейсбук приятел, на когото трябва да надпише книга на живо на представяне и под мустак да ме пита „кой беше този“, може и да няма представа каква случка съм му разказала на предния ден, или пък – че трябва да вземе децата от градина, обаче поне числа помни. От дати на исторически битки, през набори на известни хора до рождени дни на приятели. Всъщност, най-услужлива е паметта му за историческите събития, но и с другите изброени се справя.

Така че, когато, още преди да тръгнем от Търново за селото му, той ме попита „Кога беше сватбата на Пресли?“, за мен това си беше чудесно развитие на събитията: казвам му датата, той я запомня, и сме готови. Е, ако бях взела поканата, и това също би улеснило нещата, ама да не се отклонявам сега. Попита ме той, а аз, тъй като, както стана ясно, не разчитам много на краткотрайната си памет, отидох до хола, взех поканата и му казах: „15 юли“. Не мислете, че докато пиша този текст, вече съм я запомнила – и сега погледнах поканата за сверка. И всичко обещаваше да мине без проблеми. Ако вместо да върна поканата във витринката я бях подредила при нещата за взимане, щеше да е още по-лесно, ама стига съм издребнявала.

След няколко дни стегнах багажа, потеглихме с катуна по маршрутки, влакове и автобуси, и от Търново – в Говежда. А защо разчитаме на влакове и автобуси, той бегло е споменал, а аз да не почвам темата. Пристигаме там и след няколко дни благоверният ме пита:
– На 8 юли ли беше на Пресли сватбата?
Аз, коя беше датата, спомен нямах, така че, като една кротка съпруга, съгласяваща се с мнението на мъжа си, и доверяваща се на неговата памет за дати, отговорих:
– Май да. Ама не помня дали беше обедна или вечерна. Ще се обадя на Петя да я питам.
Петя е нашата кумица и също приятелка на настоящите младоженци, поканена на сватбата им. Обадих се, питах я. Та каза, че също не помни, и ще си погледне поканата. На следващия ден, вече погледнала, ми върна съобщение, писмено, та да не объркаме нещо: „18:30 ч.“

И вече всичко е под контрол. Имаме официални дрехи, Стоян знае датата, аз – часа, уговорили сме техните да гледат децата… Продължението на историята го знаете.

Добре де, отидохме, върнахме се, пак отидохме, нищо толкова фатално не е станало. А съпругът се оплаква ли оплаква. И се кара по пътя на прибиране от първата сватба, и на всеки се жалва, и цял разказ написа по случая. А пък аз даже и някои положителни страни на ситуацията виждам. По-долу ще ви ги спомена.

Фото доказателство, че накрая отидохме на тая сватба. И Петя, дето ми каза от колко часа е, и тя е тук.

Ама преди това, като се заговорихме за помнене на дати, да ви разкажа  нещо. Беше сутринта на 21 юни. Може би 2003 година. Около 11 часа. Стоян, който тогава временно покрай следването на магистратура припечелваше дневен хонорар като статист във филма „Спартак“, се събужда рязко. Посяга с бързи движения към телефона, вдига слушалката и припряно набира някакъв номер на шайбата:

– Майче, как можахме да те забравим! Та вчера ти имаше рожден ден, а ние пропуснахме да ти се обадим! Да си здрава, щастлива…

Звукът в слушалката на стационарния телефон в квартирата ни беше усилен на макс, та от там се дочува:

– Благодаря, майче, ама не си пропуснал рождения ми ден. Той е на 20 юли.

Сега, да не излезе, че допускам, че Стоян не знае рождения ден на майка си. Знае го, ама объркал се е човекът – статист в „Спартак“, цял ден тича с доспехи по баира под юнското слънце, понапекла му се е главата, а вечер – някое друго питие засили ефекта… Пък и важното е, че е подранил, а не е закъснял с пожеланията си. Има възможност да ги поднесе пак на правилната дата. По принцип е така. Но ето какво се случи след месец.

На гости сме у родителите му точно по повод майчиния му рожден ден. Празникът удобно се пада в събота, а ние за оптимизиране на уикенда сме отишли в Монтана от петък. Седим на масата с техните, ядем, пием, говорим си и чакаме да стане 20 юли, за да поздравим майка му. Около 23:20 обаче Стоян скача от масата и напада майка си с целувки:

– Ей, майче, той рожденият ти ден дошъл преди 20 минути, а ние как пропуснахме, че е станало 12 часа! Да си жива и здрава…

Това е то. И на най-стриктните с датите се случва да объркат рождения ден на майка си. Два пъти. Пък на мен ми намира кусури, че подранявам за една сватба веднъж.

Така и така се върнах пак към сватбата, ето ги и положителните страни на нашето двукратно ходене:

  • Стоян се сприятели със шофьора на бусчето, което кара хора между село Говежда и Монтана;
  • Посетихме два пъти в рамките на две седмици мястото, където и самите ние отпразувахме гражданския си брак преди 12 години. Е, първия път не ни връхлетяха много мили спомени, защото бяхме заети да се измъкнем от сватбата на непознатите хора така, че да не разберат, че не сме за там;
  • Всъщност никой не разбра, че не сме за там, тъй като то мястото е открито, ние направихме една обиколка с официалните дрехи и се оттеглихме. Може и да сме били просто на разходка –кой ще го оспори?;
  • Два пъти останахме без децата за повече от 4 часа;
  • За успокоение на Стоян признавам, че освен поканата за сватбата в багажа за селото забравих да сложа и силиконовите формички за кексчета, известни още с хубавата българска дума мъфини. Което доведе до това, че децата бяха принудени цяло лято да ядат само кекс в класическа форма.

Поздрави,
Ани Кашкавалджиева-Николова


Другите разкази от поредицата тук:

 „Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“

Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2 – Домашен майстор

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3 – От Вселената до кофата за боклук


Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“.
До дни от печат излиза неговият първи исторически роман „Иваил цар“.
Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Епизод три: Уф, дали заключих у нас…

Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части)

Четири лета подред бих с кирката, та да очовечим един заден двор и дечоро да си играе у ньего. Дечоро не уважава много мою труд и райграсо, дека им садим и се борим с тревояко, ама тва е друг въпрос. „Жена, коза и паламида дом си да не пущаш“ е казал мъдрецо, та сега за жената, дечоро да се опраа.

Негде къде два часо след полунош да е било, коги най-после стигнах до банята, та да се очовечим. Жежката вода ми достая душевен оргазмец. За завръшек си шибнах един студен душ и смеем да каем, че се преродих.

Понеже от банята до вратата на къщата требва да се мине изотвънка, по пътеката, я се кефим на вечернио хлад, дека отвева сички трудово-възпитателни процеси, къде съм преживел през деньо. Праи го с юбезното съдействее на студените капки вода по раменьете и гръбината, къде се стачат чак до гъзо ми.

„Закво да се прибирам веднъга?“, си рекох като се загледах у звездите и издишах пара навръх средата на юли месец. По наште географски ширини тва си е лукс, съгласете се, уважаеми читатейе. У чашата имам още колко за една цигара на теферич, на масата поди открито небе.

Не бръзам. Освежил съм се и седим да слушам кво си прикаат щурците. Децата и жената спат у различни стаи горе, макье ми и баща ми са легнали у таа, баш до входната врата, къде сега се пада до десното ми рамо. Сичко е спокойно. Ни на западнио, ни на източнио фронт нема нищо ново. Има откинат от реалнустта миг безвремие и я му се наслаждавам с плъни с никотин дробевце.

Да, ама фасо ми опари пръстете и я го фрълих ядно у пепелнико. Миго безвремие беше пропаднал като мъда у съдрани гащи. Требваше да напуснем масата с провесените нади ньеа звезди и да улетим поди завивката, че утре па ше пишем като изоглавен, нема лабаво.

Натискам бравата да къщната врата. Уй! Натискам пак. Пак уй, ама четврътит. „Таа шашавата ме е закючила…“. Нема да казвам другите работи, къде си помислих, они са вътрешнозаводска информацеа. Само да ви речем, че неколко пъти, с увеличаваща се сила на изказа, изкрещех името й поди джамо. Ни звук, ни картина. Сичко спи блажено, а я маам хавлиена кръпа на пьочките и не мом да си улезнем у бащинията. За момент ми мина през главата да спим у плевнята, ама даже и на мене там ше ми е прекалено проветриво нощеска, та ше се оцъклим като паметник на комунистически ударник. Палнах нова цигара без даже да се усетим, замислих се и кък си псувах напосоки, се сетих!

„Троп-троп-троп“. Тва богоугодно начинание го реализирах посредством песница, използвайки като медиатор черчевето на прозорецо на стаата, дека спат наште у ньеа. Они поне са на пръвио етаж, та нема кък да ме не чуат като онаа шашавата. Отне неколко минути, но даде желанио резултат, та да се не налага да си присаждам нови бъбреце, прекарвайки нощта гол у сеното. Макье ми се стресна жената, та й изкочиа ангелете, ама…
– Кой!?

– Я съм, макюшо. – отговарам със спокоен, равен тон.

– Какво е станало? – още е задъана от уплахата.

– Ела да ми отключиш, да не седим навънка. – пак съм като гранит. Поне за пред ората. Я си знам вътре кво ми е.

– Защо си се заключил бе, мамо!? – вече не е задъана от уплахата, а я съм на вратата.

– Не съм я. Мойта убавица.

– Идвам! Ама, моля ти се, кротко… Она е забраила. Недей да викаш, толко работи си има жената на главата…

– Я коги съм викал през живото си? – на влазанье я цукам по бузата, ама она ме поглежда без капчица доверее. После се качвам по дръвените стлъби къде вторио етаж, отварам вратата и почвам да дръжим една лекция пред дълбоко спящио студент.

Разпрострех се надлъго и нашироко у времепространството, който подход собствено е единственио сигурен начин да не постигнеш никакъв положителен резултат, дори да си прав като ръбо на панталоно на университетски преподавател по математика. Ако щете ми вервайте, ама не съм викал. Поне не толко, че да ме чуат у което и да било съседно село.

Имаше там тва-онова като философски спор онаа нош, ама нищо особено. Тръпи се, кък викат ората. Не сме си вадили очи, кво си е станало у Лас Вегас, там си е останало.

– – –

За преди неколко дена обаче па изобщо нема кво да крием, оти оно само на смех си ме напуши, та не е за Лас Вегас, а за „Фолти Тауърс“. Нали знаете, коги човек вече нема правилно действее. Или се смее, или реве. Я не съм по рево от къде пе-шес годишен, макар и да ми се случава понекогиж.

Пак съм си легнал по нощите с тва пусто писанье, двеста-триста ияди думи на годин не са малко, таа жената. Сутринта ме събуждат обичайните шумове. „Мамо, каква е закуската?“, „Мамо, акал съм“, „Мамо, къде са ми дрехите?“, „Мамо…“, „Мамо…“, „Мамо…“. Мене ме не дират за никви битийни работи, коги мама е покрай тех. Тва не мом да го отречем, а и не сакам.

Мама им даде кво да едат, да си облечат, изфръли, изми и връна грънето на най-мининкио, което и я праим понекогиж, ама с особена гражданска позиция, и каза, че требвало нещо да си свръши жената. Вече не помним кво, ама от мене се сакаше я да изведем децата малко на разодка. Бахти кефо, верно ви каам! Тамън съм доволен, че съм свръшил убава работа нощеска, сега имам неколко свободни часа, додек си сберем пръчетата и мозъко ми произведе нова добавена, така да се кае, стойнус. Което, за мозъко ми и добавената стойнус, е твръде, ама твръде дискусионно, май създава отнета стойнус, но се пак не са предмет на днешната ни приказка.

– Айде, фочни! – наричам ги на майтап по тоа начин, оти среднио убавец, коги беше по-миничък, не моеше да кае „животни“ и така артикулираше таа словоформа.

– Да! Да! Да! – дружно възклицание. Они ми се радват по неква неведома причина. Много са мили, коги сме си само коч компанията. Иначе пред мама се пробват с номерата – Тате ще ни извежда!

– Тръгвайте, че ей сега ще ви метна при Рошавио! – пред тех се опитвам да спазвам книжовната норма у основни линии. Що се отнаса до Рошавио, според тех он е некъв никъв гад, къде обитава плевнята, има половин лице и бая коса, къде стръчи насегде, кък и личи от работното му заглавие.

– Наистина ли ще дойдеш с нас!?

Писаньето е изключително кофти работа. Изглежда лековато и ветърничаво, ама не е. Толко млого ебеш себе си и сички покрай тебе си; толко малко време ти остава за истинските работи у живото, че не е истина. Не се оплаквам, напротив. Кое е лесно, не е интересно. Обаче точно у оня момент очите ми се наслъзиа, като се сетих откога не съм излазал с тех за повече от дваесетина минути.

Забавата продлъжи около час и половина – два. Разодки по улиците, „тате, а вярно ли е…“, „тате, а ти някога правил ли си…“, „тате, кога ще…“, „тате, може ли…“, мъжки майтапи и смех. Друго си е. С мининките диванета си е друго. Некък много ти е просто да сфанеш смисъло на живото.

После тех почна да ги фаща лиготията и обрънаа една детска площадка нагоре с краката, а мене па ме докопа за гръцмуньо саклето. Тва е интересно състояние, при което они видат, че нещо ме дразни и го праат с удвоени усилия, а на мене ми иде да ги утрепем и беснеем с плъно гръло.

Еле, жената се не забави много повече от половин час след уреченото време и я имах плъното право да се приберем, та да си почетем малко книга, преди следобедо пак да натиснем там кво си ми е работата по текстовете и другите убавиньи.

Размениаме си по неколко приказки, пушиаме по една цигара, додек й разпраях за поредните достижения на мининките дзверове, и си тръгнах. Верно не се бех наспал, а и ми требваше малко време на тишина. Тъпо и егоистично изглежда, ама не е баш така.

Маам гащи по улиците, къде познавам от кво съм проодил. Обичам да си играем една игра, коги съм у Говежда. Затварам си очите и одим така. Усещам само ароматите, ама въпреки тва видим сичко на сека крачка и си зимам завоите до един. Е тука е канавката до Баба Пизда, там требва да завардим да не олетим у градината на… Е, верно, случвало се е да се шибнем яката у некоя спрена напреки кола, ама тва е част от играта, нема да се плачеме за дивотии.

Последнио завой е по-резък, после от Студенка до назе е лесно – само по врълото и след нема и педесе метра си там. Ставам пред вратничката. Още не съм си отворил очите, ама изпитвам особено доволство, че съм у мир, разбирателство и такава степен на познанство с поне едно кътче на тоа свет. Пресегам се за ключо, а очите ми са си се така затворени. Уй! Размръдвам длан навам-натам. Пак уй, ама четврътит! Натискам бравата, макар и вече да съм наплъно наясно кво се е случило.

Още не си отварам очите, коги вадим телефоно от джобо си и избирам последнио набран номер.

– Каж…

– Я шти каем на тебе, ама не знам колко пъти да ти каем! Къде стои ключо на вратницата, през деньо!?

– Ааа, да!

– Преди поне ме беше заключила да не мом да влеем само у къщата, а вече на целагта бащиния си ми шибнала катанецо! – оно ме избива на смех и знам, че го усеща, нищо, че се пробвам да дуднем назидателно.

Настава мълчанее и я за тежест затварам. После, пак без да си отварам очите праим резък лев завой и, внимавайки да се не метнем у вадата, плескам десетина крачки и прерипам дворната порта, която изкънтева недоволно. По-тежък и, най-важното, по-тромав съм, откоги се прибирах така по нощите, без да събудим даже и кучетата у маалата, камо ли баба ми. Прецепвам дворо с райграсо, продължавайки да одим като слепец, ама без да се съпнем или шибнем ни еднъж, откво съм затворил очи.

На заобикаляне на къщата замалко да се фрълим у градината като прасе у тикви, ама ше си мирвате за пред ората, да ми не разваяте и без тва твръде колебливио имидж, да го еба и ньего. И те, оп у преддверието, натискам бравата. Таа е отключена. Тоа път. Отварам очи. Дом съм си. Я съм живел на ядо места през живото си, ама друго не съм усещал като дом, нищо че прекарвам по неколко седмици на годин тука.

– Следващия път заключи и двете врати. Действаш непоследователно – миналата година вътрешната, сега тая на двора. Така няма да постигнеш резултат.

– Добре, добре… – прегрупирала се е и вече е у обвинително настроение ала „голем мрънкалник си, значи! Кво ти пречи да седиш на пъто!?“ – тръгнали сме да ти донесем ключа с Боян, до няколко минути сме там!

– Къде беше?

– На детската площадка, как къде!? – пак се набира и си дири овикваньето, ама я съм у едно отпуснато душевно състоянее и ич ми се не вика.

– Ключо!

– В… – поколебава се она се пак.

– Оно ти зарди тва ти не моеш да намериш нищо у таа дамска чанта! – повишавам тонь, ама съвсем лекечко – Връщайте се доле, я съм си дом!

– Как влезе!? – по дишаньето й разбирам, че е спрела на едно место.

– Ако я не мом да се влеем дом, кой ше мое?

Затварам и отодим да си сипем. Седам на масата под небето и се заглеждам у облаците. Слушам кьосовете и сички други представителе на орнитофауната кък ми кюцат сливите, ама ми е през левио ташак. Палим си цигара и отпивам. Миг на безвремие е. Знам, че тия моменти никога не траат по-длъго от неколко мигания с очи.

И се оказвам прав. Телефоньо ми почва да звъни. Посегам инстинктивно, ама си спирам ръката на средата. Даже не го и поглеждам. Да си звъни…


Ето ги и другите епизоди:

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

И женската гледна точка:

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 1 – За датите и хората

Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2 – Домашен майстор

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3 – От Вселената до кофата за боклук


Стоян Николов-Торлака е автор на поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Епизод две: Ескиз за перде

Кък да се откаеш от брачната институцеа (у три части)

 

Сега. Бех тръгнал да си кимен дреите, та да давам, додек е жежко железото. Оно друг е въпросо, че ако жената почне да ви разказва, ше се фанете и от мене за главата, ама я съм писатело, ебал съм се!

Таа сючка не е толко драматична на фоно на предишната с повторните сватбарствания, ама се пак е твръде показателна за менталнио статус на мойта възюбена. Като зеем едно дръво, ше я заюбим я, ама айде… Така, да се не отплесваме.

Кък ви казах, летата си ги караме на село, що я бачкам дистанционно и само да имам интернет, ми е през ую дали съм у Ню Йорк или Буркина Фасо. Добре, убаво имам интернет, ама банкомат тука нема. А магазини има. Сеш‘ли‘се? Та требва от време на време да се оди до Градо, да се изтегли некоа сумечка, ич да не е. Се пак си имаме разходи. Я за пиенье и цигари, дечоро за сладоледе и сокчета, а жената за пердета. Мое и да не ви е станала ясна последната част на изреченеето, ама ше ви се изясни съсем скоро, ако мирнете и ме остаите на мира да довръшим тоа малоумен текст.

Тъй като у къщата петнаесетина години не живееше никой, а сега само се летува тука и родителските тела я посещават през останалите сезони от дъж на ветър, колко да се разпраат с градината, си има нужда от сериозни строително-ремонтни дейности, с които по традиция се заемаме ние със Старшията. Септични ями за вътрешни тоалетни, циментиранье, кабелищаци, кво ли не. Я съм амале, оно се знае. Първо, че съм по-млад и второ, че специално у строително-ремонтните дейности на две магарета сено не мом да разделим. Ама па си имам други таланти. Я ме тури на лежанката да видиш колко мом да избутам за гръди. Или па ми тури две литрови шишета скоросмрътница пред мене и глей кък ше питам за още, без да залатам и да мотам езико.

Та, за тва лето основната дейнус, която ми беше делегирана по очовечаване на къщата, е свръзана с бойдисванье на джамовете. Камара черчевета, камара нещо, и тва у свободното време, додек буам като алтав по новата книга, та да е готова за есента. Ама, да не помислите, че зарди тва не съм отишъл я до Градо? Нема нищо подобно.

Първо, като се докопам еднъж до село, го напускам само у краен случай (или за фиктивна сватба, кък споменах у предишнио разказ), второ, жената обича да маа гащи по улиците на секи един град, независимо дали е у Меричлери или у Сан Франциско, и трето, ама най-важно, ич не ми се занимава. Верно ви каам. Пущам я да ми отдъънат малко ушите, и си се разпраам с дечоро. Назе си ни е добре. Филии за закуска, една кофа сладолед за обед и студено кво намерим у хладилнико за вечера. Много са доволни. Поиграаме си на глупави и опасни лапешки игри, покъпеме се у барата, бием им по един по дирнико да връват у банята, почетем им малко книжка, и кой откъде е.

С периферното зрение видех, че онаа мойта убусница обикаля с ролетката покрай джамовете на едната стаа, ама я като изпаднем у работен процес, не ме дири. У друг свет съм и ако ще и столо поди мене да открадне некой, пак нема да обрънем внимание. Ставам едно превъплъщение на Вси стихии, Пръвичнио хаос ме обзема и само на псувни и кресъци мое да се надаш от мене, та даже и не питах кво праи.

После спрех с писаньето и докопах чашата за две цигари време, па после дай да бойдисваме. Коги ме цукна на поажданье за Градо, я се избъзиках с присъщото си тънко чуство за хумор, че ше я прегрънем така, кък си бех омазан до плешките у боя, разтворителе и секви путки майни. Она избега, естествено. Чък навънка почна да се хили.

– Простак такъв! – рече престорено сръдито – Чао!

– Чао, моме! И се плесни по дупето от мене! Ама лекичко. Само да се зачръви!

Длъго се хилих на гениалното си умотворение и мазах ли мазах, додек ми писна на ую, а и дечоро почна напористо да припира за следобедна закуска. Измих се с разредител, изкъпах се от глава до пети и:

– Те! Вижте какви хубави филии съм ви направил!

– С какво са, тате? – вика средното диване.

– С масло, как с какво!? – смръщвам се.

– Ама…

– На когото не му се яде, да се качва в стаята си! С другите отиваме на вира, щом си свършат закуската!

– Ама…

– Ти чу ли ме!?

Седнах да отфрълим още малко редакцеа по книгата за ония кратки десетина минути, къде изфирясаа за нема и пет секунди. И, айде на Сини вир. Голем кеф. Я съм жегясал, дечоро фръчи, плиска, скача, пищи със се сила, а и нема никой, ама никой. Тва е една от представите ми за Рая. За повечето от другите ми „визии“ за тва место не щете и да знаете, повервайте ми, меко казано неприемливи са за общественио морал.

Покъпааме се, а като се прибрааме, ги накарах да си земат по един жежък душ, оти барата ни е планинска и си е студена, макар и да са свикнали за вече четири лета тука. После вечерахме (познайте кво), почетохме малко книжка, а като усетих, че равномерното им дишанье и затоплени им мининки телца почват да ме приспиват, със сетни сили довръших главата от иначе твръде забавната и поучителна децка книжка, завих ги, пожелааме си „Лека нош“ и затворих вратата, без да гасим, че да си поразглеждат едни енциклопедии за животни.

– – –

У моменто, у който бех стигнал до таа част на разказо, излезнах да изпушим половин цигара, оти иначе главата ми щеше да изпуши. На масата на дворо намирам едно пръче салам. Извиках благоверната с тембъро на говеждки овчарин и те а те. Ухилена.

– Ти мачки тука виждала ли си?

– Да. Врътат се около четири минимум.

– Да.

– А тоа салам що е остаен безпризорен?

– Мислех да ти направя смачкана филийка.

– А къде си?

– Бера коприва.

– Добре, що го не извади после?

– Не знам.

Отще ми се и цигара и сичко. Повиках малко, па се прибрах да си дописвам.

Бел. авт.

– – –

Тежка нош беше, не беше лека. Поне за мене, ония пишпироци след дваесе минути беха заспали длибок сън, уморени от дневните приключенеа. Ама я пак с таа редакцеа и таа чаша. Тва ми е мечтаната професеа, не се лъжете по думите ми, ама понекогиж толко я мразим, че ми иде да ревнем. И тва се е случвало. Финалните акорди на една книга са тотална щета за секи афтур, макар и толко недъгав като мене, чесну.

Сутринта съм спал два часа и се почват сутрешни тоалети, хигиенизация, кво се сетиш. Мининките диванета са се наспали и пращат от сила, а я требва да си шибнем студен душ, та да преборим сънливостта. „Зимайте тия филии (ако некой се не е сетил – с масло), яжте и бегайте после у заднио двор! Нема да ми се меркате, че съм на най-важнио момент, къде баш се развръзва завръзката!“. Тва у резюме, иначе се дръжах доста по-спокойно, оти они са си ми милички, колко и да се праим на ербап. А и, за секи писател, секи един момент е най-важнио, оти книгата му се превръща у шибан фетиш, особено, додек работи по ньеа.

Они нещо се закротия из райграсо и песъчнико. „Яли са, Играат си. Тва е добре.“, заключих я и докопах първото принтиранье наново.

Не съм усетил коги е минало времето. Не съм я и чул. Казвам ви. Се едно съм извън реалнио свет у такива моменти. Вратата на стаата, къде работим, обаче се отвара и те ти я те. Коги ме стресне и не съм я виждал от известно време моментално разбирам закво и тръпим сички шеметни шеметии. По-убава на живо не помним да съм видвал. Вече деветнаесе години. Има нещо у очите, у походката, у стойката, у усмивката й… Де, да си мирвам, нема кво да си разкривам лични неща пред ората, да се еба. А, че се сетих! Казвах ли ви, че оня ден щех да се напикам, оти пет пъти тръках едно изречение, а саках да го довръшим, преди да идем да източим пенисо?

– Здравей, скъпи!

– Ела тука, моме! Ама първо сложи райбера, че ония диваци може да наскачат…

– – –

– Изпратих книгите, които бяха поръчани и надписа, изтеглила съм пари, колкото ми каза, а и купих някои неща…

– Е, що не от „Мол ди Говежда“. Кръстил съм така един магазин, от кой мое да си купиш некои, ама само некои, работи от пръва необходимус. Упорито твръдим, че там има сичко, къде моеш да намериш и на Лондонската стокова борса, макар и длибоко у мене си да знам, че не е баш така.

Жена ми понекогиж е душица, па чуство за хумор има колко за половин дузина ора. Разсмива се и рипа от кревато.

– Ето! – отне й извесну време да рови из торбите, къде е довлекла, ама па извади бахти якио плат. И за тия работи има усет. Ама много фин – Какво ще кажеш тук да сложим такива пердета? Вече си го боядисал.

Притварам очи и се ухилвам, ръмжейки блажено. Ей! Те тва е мойта жена, ей! У такива моменти ич и ми не пука за нищо. Само отворих ръце, а она пак се фръли връз мене.

– Харесват ли ти? Какво ще кажеш?

– Ти кък мислиш? – винаги съм мил, най-паче любезен.

– – –

Покрай редакции, дечор и бояджийство неколко дена не се сещах за плато, къде требваше да се превръне у пердета. Добре, ама един ден си се размотвам гол из стаата, баш след сутрешнио душ, и те ти го те един от комшиите предзирка през прозорецо. Не, че ме е срам. Я нема кво да крием. Ни съм уй доколенник, ни съм джипокараща пишка губерка. Загрънах се с кръпата и излетех навънка. Разбрааме се кво имаше да се разбираме. У село немаме обичай да си чукаме по дворните врати или да си викаме през мрежата. Седи си отключено и секи мое да си влее, коги си посака.

– Кво стана с тия пердета? – питах вечерта, додек с жената седехме на терасата и си пиех ракията, облещен у ярките като детски спомен звезди.

Она си мирва и се праи на борче. Усетих. Не се познаваме от вчера.

– Кво стана с тия пердета? – бръже палим, да се еба, ама обикновено има закво.

Мълчанеето отсреща е се така упорито. Даже приноситело му нещо тръгна без време да слаза от терасата, та да носи за яденье.

– Кво стана с пердетата? – най мразим така. Ако сбръкаш нещо, кажи си и готово. Ама тия измекярщини… Не мом да я отучим и тва си е. Рипнах се и ѝ станах на пъто. Нема къде да оди, я мое да съм прос, ама и говедо трудно ше мине през мене.

– Нищо… – тва беше, което благоволи да ми сподели мойта убавица. А на мене ми е през ую, та ако ще да е купила плато и да го е запалила на дворо, просто не мом да тръпим липсата на нормален диалог. Секи човек се бие на камара фронтове, ако и дом си играеме тънкажната и си слагаме кур капани, додек ше стигнеме? Къде ше ни е убежището, та да си отдъънеме, да се възстановиме и да влезнеме с плъни сили у следващата битка, мама му да еба!?

– Кък така нищо? – набирам. Гласо ми само клокочи, не съм го надигнал, ама ми требва само една искрица.

– Ами, нищо! – преминава у контраатака она. Казах ви, така праи винаги, коги е безапелационно прегазила през ораното.

– Кък така нищо? – сръцето ми почва да лумка, ама тоно не си променям. Она усеща додек мое с дипломацията и кога ше овикам маалата, а чинии, ше събираме чък през улицата. После полагам последно усилее да се дръжим като любящ съпруг. А, оно не ми е трудно, она е толко… единствена по родо си, че ми стига и малко нормалнус – Кажи ми бе, човек. Питам те като човек. Ареса ми, чудим се кога ше го туриш. Ни ти се карам, ни нищо. Къв е случаю.

– Ще ме изчакаш ли за няколко минути, аз ще те викна, когато съм готова? – с тоа тон и с тоа поглед мое да ме накара и да се опаковам у кибрити, без да ми мигне окото да се омотам у чарфаф, да улетим у парижката „Света Богородица“ и да се зривим, крещейки „Аллах акбар!“ и да си теглим клечката. Ама за съжаленее го използва прекалено редко и само, коги е осрала позициите до гушата.

– – –

– Ела… – като скумръчанье на мачка.

– Кво? – я съм я чул, ама мразим да ми се праи на болен от трахиален бронхит.

– Готово! – тва вече е тоньо на мойта си драсни-пални-клечица. Ядосана се чуе. Коги е ядосана на ньеа си, се пробва да си го изкара на мене. И я съм така, па и вие, не ми се правете на Мили Ванили!

Слазам я бавно по стлъбете и си префръгам иядо и петстотин варианта през кухавелата. Добре, ама проблемо ми е друг. Човек съди и си представя на базата на опито си. Прост пример – у фантастичните филми извънземните са хуманоиди. С големи, минички глави, очи, ръце, зелени, като амфибии или птеродактили, ама се са хуманоиди или поне зооиди, ако изобщо има такава дума.

Представяме си тва, къде сме видвали и къде моеме да пречупиме през въображението си. Да, ама и дваесе ияди варианта да си бех представял, немаше да е тва, къде видех, като влезнах у стаата с пресно бойдисаните прозорци.

Плато още си беше убав. Онаа таа жената има голем усет къде детайлете. Фанала нюансете на интериоро, избрала перфектните разцветки и шарки… Сичко кък си му е редо. Осен едно.

Гледа ме изчаквателно, та да види кък ше реагирам. А я не реагирам никак. Само седим и се дзверим. Не ми се е случвало от години наред да не мом да намерим правилните думи минути и минути. И като почнах да се хилим. На глас. С плъно гръло. Додек се забъкнах, закашях се и слъзи ми потекоа от очите. Коги най-после успех да си зеем въздух, процедих задъано:

– Тва неква нова мода ли е?

Отсреща млъчанее. Погледнах пак пердетата, па отидох, та я сгуших и я заведох да ѝ сипем една бирица поди звездите. Млъчахме длъго, ама накраю се не сдръжах:

– И?

– Ами, аз ги мерих… – пак почна да се набира и да контраатакува, ама я прекинах на секундата, оти знам ква тирада ме чека, ако пропущим правилнио момент

– Викаш, едното от корнизо до средата на прозорецо, а другото надиплено като на Мария Антоанета шлейфо, па и се влачи по земята…

– Ама, наистина ги мерих пет пъти…

– Нали десет пъти требвало да се мери, моме. Ти десет пъти си резала и еднъж си мерила. Еби ги у пердетата, ше ги напраиме на покривки. Наздраве!

– Ама то те в стаята с голямата маса няма да отиват цветовете… – оно се не дава, та ако ще да потопи и „Титаник“.

– Наздраве!

– Наздраве! – понекогиж се пак проявява некакъв такт.

Отпих си от ракията, сетих се за последното достиженее на личнио си вътрешно интериорен дизайнер и се задавих със скоросмрътница от смех.


Към другите епизоди:
„Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“

И женската гледна точка:

Да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 1 – За датите и хората

Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2 – Домашен майстор

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3 – От Вселената до кофата за боклук


Стоян Николов-Торлака е автор на поредицата „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“. Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑