Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

Категория

Пускам ви на лични

Шашкънье от юлка до гроб!

Мама добре ми викаше едно време с пияници и пустиняци да се не сбирам, ама оно тоа родителски завет фана дикиш баш наобратно. Пропаднал съм, я ви каем. Кък ме надушват дегустаторете на сички винпроми и казанджийници от Родопете до Дунаво и от Знеполе до Калиакра, я не мом да ви каем. Мое да е като онаа приказка за краставите магарета, ама я само предполагам, не е възможно да съм екзактен, кък викаше оня пендел Лютвито.

Сега, да каете, че се оплаквам, оти тамън си вкарам алкохолната консумацеа у норма, съсредоточим се връз тежките физически натоварванеа, писаньето и домочадеето, па, минат-не минат два дена и некой се изфръли като чикия на мокър песък с примамливо предложенее да „се видиме“, „сбереме“, „пиеме по едно“, „поприказваме“, ше си турите грех на душата. Ич не се оплаквам, даже си падам на ую от кеф и тва е най-страшното, оти ангелете силни, ама гяволете по-биковити у таа мойта шашава глава.

Те ги те и тия шашкънье северозападни, къде доброволно са се кръстили така, ше се сбират. А я обиколих дръжавата три пъти за четри месеци да праим предстаяния на „Май ше ни бъде“, пишем нова книга и имам  още ядо работи, дека връшим по убеждение или та да има за битийното. Ама като ме поканиа ич се не дръпах, оти знам, че скука нема да има с тех, а мене от скуката ме е най-стра, не знам дали съм ви казвал.

Оно нема и кък да се дръпаш, ако не си шашав. Къща за госкье у Трявна, ама у краю на Трявна, та да мое да се разпръчиме като ората, без да създадеме международен скандал. Триесетина отбрани сътвере, кой от кой по-голема ала. Демек нема пред кой да се куташ и моеш да изригнеш колко ти е кеф, като спокойно се впишеш у себеподобните. За яденье и пиенье нема да приказваме, колко за целио китайски и част от корейскио народ беше подготвено. „Та да стигне требва да остане“, са казали некои ора, по-темелни от мене и тебе, драги читатею.

Стигнах пръв, ама мойта е лесна. Остаих дечоро на отговорно варденье на благоверната и айде на трено – нема и час от Търново до Трявна. Помаах гащи малко навам-натам, а времето едно смръщено, цинка дъждец, три градуса температура, да ти е кеф. Така най-обичам, още повече, че ората се крият у такива метеорологични условеа и ми не пречат да се разождам на теферич. Раат и половина. Като разгледах за сто и педесети път центъро на тоа убав, ама с отминала слава градец, опнах един стабилен преход и разбрах, че съм се затрил. Тва не ми попречи да поодим още малко, нали съм дебелоглав и упорит, да се еба. Вече съм на години обаче, та без драми фанах пръвио бакшиш и айде на къщата за госкье.

Нема никой. Закючено. Пуших една цигара поди ситнио дъждец, па тамън се чудех дали да вадим шише от раницата и да покръцнем, додек се явнат ония сътвере, ама те ти некъв човек иде да отключи и да ни покае стаите. Мене камината, масата и две чаши ми станаа по-интересни от собите, та затва и не проявих особен интерес. Наприказвааме се набръже и е ги, пръвата порция елитни пустиняци пристигна. Толко сме се пръснали от Северозападо, че габровскио край, като най-централен у Българеа, ни е компромиснио вариант, нема кък. Ама айде да не приказваме за тва, сички си го знаеме.

И се почна. Знаете ли кво е да се запознаеш с некой, къде не си го видвал цел живот и след точно четиресе и осем секунди да си приказвате, се едно сте от една макя раджани? Мое и да знаете, случава се, ама редко. При назе, северозападните сътвере не е баш така. Додек да видиш, бехме седнали с ора, дека знам от години и с такива, къде до преди минути им не бех подозирал за съществуваньето. Между наздравиците замесвахме с мили подпичкосвания. Сериозни истории за яденье, пиенье, ебанье се редуваа с умилителни шеги, къде биха обидили и глух откачалник. Ама никой се не връзваше, напротив, еманципираше се да връне попържнята по възможно най-изобретателнио начин.

Жените потръпеха малко, колко да си допиеме пиеньето, па почнаа да обикалят и да дават зор да свръшиме кво имаше за подготовка, па после вече да седаме да се разфръгаме като ората. И си беха наплъно прави – имаше да се пече камара месо, да се праат салати, да се принаса и отнаса, а и они са ора. Ако ни изпущеха само малко да влезнеме у ритъм, немаше да моат да ни дигнат от масата с години.

Ние обаче също не сме праени у гъз и, осен съдовете с мръвките, занесохме до дворната камина и неколко шишета, па глей кво става. Като разпалиаме огино и нагрехме скарата, месото почна да се пече самечко. Поне така се видеше на таа част от назе, къде обръщаше много повече внимание на чашите и лакардиите, отколко на трудовио процес. А времето предразполагаше баш за тва. Жарта сменя сички нюанси на чръвеното, оранжевото и жлътото поди пръжолите, они цвръчат кротко, а ситнио дъж си цинка по покриво на навесо. Ако има нещо, нема нищо.

Междувременно доваждаа нови и нови сътвере от групечката и секи имаше нещо духовито да си кае на висок тонь. Нема да влазам у подробности, оти тиа работи е несравнимо да ги чуеш от устата на ората, они толко време са ги мислили, та да изпъкнат над силната конкуренцеа, че сека интерпретацеа би била неумесна.

Сега, некой ше кае „голема работа; триесе човекоподобия се сбрали, яли и пили, кво па толко?“. Да, ама не е баш така, що подобни сбирки у наши дни играат таа роля, къде преди години играеха селските, родовите сборове и свидньите. Яденьето и пиеньето са само фон на тва ора, къде битийните смрадояци са ги разфръгали на секви посоки, та да си дират лебо, да се сберат, да си се порадват като али и да акумулират енергия да опинят у браздата. До следващата сбирка…

Сичко си връвеше у некъв естествен ритъм, без да го припираме. Тамън некои от скараджиите почнаа да попрефръгат на дивио и месото се свръши, та пак улетоаме вътре. Жените беа напраили гала масите и принасаа неуморно. Още от миничък съм се чудил по такива масови мероприятия коги баш горкио женор успева и он да се наеде. Оно сички свинье на масата се нещо си сакат и са се опнали като кокорбашии, а милите дами фръчат като финикийци, да еба.

И сега не беше изключенее. Добре, ама колко и да сме урунгеле, по едно време оборотите на пиеньето и яденьето понамалеа и народонаселенеето почна да обръща повечко внимание на музикалнио съпровод, състоящ се, кък обикновено на мероприятия у подобен състав, от сръбско и рок, без чалгии и модерни подпичковници. Кък си му е редо. Тука е моменто да отворим една скоба и да уточним, че съм най-големио музикален инвалид на изток от Гринуичкио меридиан, което автоматично ме праи отявлен фен на секи, къде умее да пее и танцува. У сючаю, да играе оро. А тия играеха свите като бесни, мани майтап.

Най-много се отличаваа с изкусните си уменеа приятелете ни от Западните покрайнини и жените, ама и мъжката част от групечката не се даваше, поне откъде изобретателнус и артистизъм. Масата беше претрупана и сега моеше да се обръне внимание на духовна стрън на нещата, кък се вика. И тва се случи подобаващо. Музиките се редуваа без никва пауза, ама никой си и не помисляше да спира с играта, осен пътем да се пресегне за чашата си и да шибне един як глъток. Впрочем, у един момент немаше човек, къде знааше коя чаша е ньегова, а па и ич му не пукаше. Кой ти обръща вниманее на такива дреболии?

Най-мининките празнуващи беа момче и момиче на къде десетина години, ама и они издръжаа стоически (опнати на дивана) до бая късно, без да гъкнат. А и смееха ли с толко вепър покрай тех? Нема обаче нищо по-убаво от тва да видиш кък ора на години фръгат цивилизованите си маски у камината и стават по-бетер и от дечорлиата. Коги малко им пописна да се съобразеват със стъпки на ора и танци, най-големите убавци от групата почнаа да се чеплезат кой кък дофане и да се чудат ква по-голема дивотия да измислат. Разбира се, по стара традиция на групата, мъжете беа разфръгани по тумбаци и гордо си ги мереа.

Тумбако е на особена почит у таа обшнус. Колко по-добре гледан е, толко по-голема гордус е за собственико си, па и за жена му, оти се е грижила съвесну за ньего. Кък каза един от най-духовитите присъстващи (на въпрос дали не е поолабил малко) „А, ше отслабвам я! Толко време си го отглеждам, та сега да зеем да го съсипем!“.

Имахме и несеверозападно присъствие, ама ората беа така калени у отношенеата си със сътвере, че се вписваха повече от идеално у компанеата. С времето сички се събразевахме се по-малко с къв и да било етикет. Не, че у началото го праехме, ама със сека ракиа нещата се повече излазаха от контрол. Най-забележителното обаче беше, че сички се дръжаха толко добронамерено и се веселеха от сръце, че чък да се чудиш на кво се длъжи боторешката слава на северозападнио човек.

Вече отдавна беше префрълило полунош, коги почнахме един по един да биеме глави у масата. Жените побръзаа да разчистат додек е време и да се зафащат с безкрайното миенье на съдове. Ние па си имахме чаши и сички беа доволни. Е, час по час редиците ни оредеваа, ама пак последните си легнааме малко преди изгрев. Кви длибоки теми от праистория, през лозови масиви, сортове грозгье и горнивитско плесенясало сиренье, та чак до геополитика и бъдещо преразпределение на световните хегемони сме обсъждали, я не щем да ви казвам у детайли, оти таа мъдрус требва да си я запазиме у тесен кръг.

Ич ми се не ставаше, ама очите на последните оцелели се затвараа, та фрълих неколко кръпея у камината и котлето, па айде по стаите. Мина ми през пияната глава да зеем да дирим порно на телевизоро, ама бръже отфрълих таа идея, на която при други обстоятелства бих се поддал даже и без да се замислим и отворих джама, та да пущим свежио утринен въздуй и горските шумове у стаата. После разфръгах дреи из целата стаа, изкъпах се и се проснах като пръвио пич. Обикновено не заспивам особено лесно, ама тоа път така заапах възглавницата, че се събудих само четири часа по-късно като нов.

Коги слезнах доле на другио ден и почнах да дирим чаша, та да се подкарам от рано, се водеше драматичен разговор за некъв презерватив, къде уж бил намерен употребен и зафрълен нагоре по етажите на къщата. Никой не си признаваше да е връшил кво и да било предишната вечер, макар че обикновено тва си е истински повод за гордус. Така и не се разбра кво е станало с капута, тъй като навам-натам почнаа да се разнасат купи с чорба и чаши, а настроенеето (особено на тия, дека не бехме шефиори) веднъга се повиши резко. Въпреки сичко обаче не беше баш като ората, оти знаехме, че след час-два ше си бегаме и ше се сбереме па най-рано летоска. Тва обаче не пречеше на никой да фръга тлъсти майтапи, додек праехме разбор на вечерта. Секи според собствените си спомени, оно се знаа.

Времето мина като камик през паужина и кой откъде е. Сбогуванията беха не особено продлъжителни, ама за сметка на тва сръдечни. По колите се натовари камара яденье, останало от пируваньето, ама шишетата бехме успели да поизпразниме, ич да не е.

Се по-редко се случава ората да се сбират чистосръдечно, па камо ли на такива големи групи. Иначе кво да тури на масата си секи ше намери. Човешките взаимоотношенеа са истински дефицитното у наше време. Не и у таа компанеа обаче, не и у таа компанеа от шашкънье непоръбени…

Нарочно не съм упоменал ни едно име у разказо. Тиа, къде требва да знаат кой кой е, ше се сетат, а на другите им е през таратанците, оти така или иначе нема да се зацепат. Със здраве!


 

Честит празник, моми!

По стара българска традиция моеме и днеска да се емнеме дали Осми март е празник или не е, комунистически ли е или не е, ама що за жените има, па за мъжете нема, кък цвекетата са станали по-скъпи от кокаино баш днеска и кво ли още не, ама ние нема да го напраиме. Що ли? Що така ни е кеф.

У ежедневеето мое и да изпущаме не дотам лицеприятни думи за женскио род като цело и некои ньегови представители конкретно, а понекогиж дори мое и да си мислиме, че си мислиме тва, къде приказваме, ама тия простотии бръже минават. Особено коги осъзнаеш, че тва жената не е баш като ората и не моеш да очекваш от ньеа да се дръжи, да мисли, да възприема и да действа така, кък ти би го направил.

Жената е некво удивително същество, къде мое да не връши нищо и същевременно да връши ядо работи, да ти кае „не знам“, ама тва да значи, че е по-категорична от секога, да ти се види, че ако я дуанеш ше падне, ама с лекота да изнесе неколко мъже като уруглици по стотина кила от една семка до плънолетеето, па и далеко след тва.

Ако жена ти кае кво сака у прав текст, требва да дигнеш банкет, ама па за сметка на тва у повечето сючаи е достатъчно великодушна, та да ти заявява точно противоположното на желанеето си, така че да моеш да се сетиш, ако се понапънеш. Жената е изкючително тръпеиво същество. Мое с лекота да изтръпи стотици категорични едносрични и еднозначни отрицателни отговори на един свой въпрос, додек най-накраю ти не писне на дедовио и не се съгласиш да напраиш тва, къде она сака.

Несючайно природата е напраила жените по-убави от тия ръбове назе, мужите. Красотата не е самоцелна даденус, а жизненоважно качество, което позволева на момите да оцелеват по-безпрепятствено и да успеват у тоа несючайно наречен „мъжки“ свет. Они са и по-итри от назе, мислим, че и у тва спор нема. Она мое и да не мое да качи пералня по стлъбите до четврътио етаж, ама па е способна да те помоли да го напраиш по такъв начин, че чък крила да ти поникнат и да си навит на драго сръце да занесеш таа градобитнина до осмио и после да я свалиш надоле до предназначенеето й. Е, кво и да напраиш, жената накраю ше ти намери маана*, ама кво па толко сега, работата вече е свръшена!

Понекогиж, въпреки финесо, красотата, нежнуста и другите си качества, къде те карат да се увиваш покрай ньеа като бръшлян на дирек, се сючи та жената прекали с нещо и така ти причернее, та предпочетеш да бегаш далек, место да я кимнеш с нещо да я олисветиш. И те тогива те видиш грозната истина у целата й прелест. Муж не мое без жена повече от три дена и тва категорично не е зарди ебаньето. Поне не само. У жените има неква магия, къде не мое да се опише с думи, ама като един път вдъънеш от ньеа, еби се у артисто. Нема отръванье.

Жената е велика чародейка, нема майтап. Забелезали ли сте, че у сека една религия жена е водещото начало на сичко съзидателно и добро на тоа свет? И у реалнио свет е така. Ние цел живот си мериме пишките, мускулите, колите, парите, дръжавите, оръжията, па ако нещо не сме на кеф, зееме та се изкояме набръже, а жената тръпи, преглъща слъзи, поема ударите млъчаливо с гръднио си кош колко на пиле, отглежда дечоро, целата къща се връти покрай ньеа и ти става мило като се сетиш за уюто й, та ако ще да си на милион километра.

И въпреки сичко не е само тва. Я приказвам единствено за видимите работи, осезаемите, а онаа магия, къде я споменах преди манко, нема описванье, изжембяци ниедни! Нема описванье… Затва фащайте по едно цвекье и бегом! Ако не знаате баш къде да идете, остайте краката си на спокойствие, они ше ви заведат самечки на правилното место. Па само да сте посмели да каете, че немате дама на сръцето си у моменто, ше ви изкормим живи! Они педерасите не моат без жени и постоянно нги се бутат за най-добри приятелки, вие ше моете! Марш веднъга!

А на милите дами моеме само да пожелаеме весело празнуванье, повече тръпенее къде олигофрениите ни, па евентуално да почерпат и да се не сръдат много, ако гавнеме манку повечко и почнеме да заваяме приказките. И да връжеме езико навръх празнико ви знайте, че тва сичкото е от обич!

Наздраве!

*да намеря маана – да намеря кусур на свършената работа, да критикувам някоя дреболия


И понеже Торлака е изкючително галантен, днеска романьете му се предлагат на осмомартенска промоцеека. Книгите, поръчани днеска и утре с посвещенее за сътвер от женски пол, ше бъдат изпращани на цена десет лева за единична бройка, дваесе за две и триесе за трилогията. Те тука мое да видите офертичката.
Kнижлетатa мое да поръчвате с лично съобщенее на фейсбук страницата Торлака или на мейл popovmost.books@gmail.com .

Честита Тудорица! Бъдете волни като ветъро!

img_5567

Вие да сте видвали некъв сътвер, къде така да едини у ньего си пръвични и от болка до екстаз истински качества като коньо? Мощен като планинска бара напролет, див като ветъро, бръз като погледо на разгонен момчурляк…

Вие да сте видвали некъв сътвер, къде да едини у ньего си толко фин характер, толко благородна красота, толко вернус и толко смелус като коньо? Като свеж полъй у жежко време, като женски скут с кръмаче у ньего, като вакъл, влажен поглед у око, къде сбира целата Вселена, като обещанее да умре за тебе, без да му мисли и ич…

Вие видвали си сте истинската либов у очите на животно? Разсъдъко? Доверието? Вие видвали ли сте сичко тва на едно место? Изначалнио стремеж да си свободен се съчетава с безумната вернус само у едно материално тело. И оно е конско.

Тва е магия. Тва е Тудорица. Кой кво ще да приказва, на коньи сме дошли тука, конска редом с човешката кръв се е лела, додек сме го напраили нашо, после с коньи сме орали земята и сме си карали дръва за огрев и реколта за прехрана.

Затва и си мислим, че конското надбегванье, почитта къде тва благородно животно, са много по-дръти и неразривно свръзани с нашта съдба и истореа, отколко си представяме. Особено, щом отбелезваме празнико у пръвите слънчеви дни на годината, коги се преражда сека сила, секо дръзновение, секи порив къде добро и съзидателно.

Честита Тудорица, а имениците да изживеат длъг и влънуващ живот – от кушия на кушия!

За нереален имен ден, много реален рожден ден и още нищо

 

2010-08-76-a

Разбрах, че името ми трябвало да се почита на Стефановден някъде около средата на деветдесетте. Първо се замислих, че Стефан и Стоян нямат нищо общо в етимологията си, после по тийнейджърски яростно се сърдех на всички, които ми честитяха, но когато чашите и масите започнаха да ме овъртолват в спиртовъртежите си, донякъде се примирих и започнах да събирам по няколко верни съмишленици на 27 декември. Черпехме се, но аз неизменно се опитвах да убедя всички, че това си е едно ординарно напиване, а няма нищо общо с имения ми ден.

„Стефан значи венец! – отсичах възмутено – Някакви си първи две букви не могат да променят нищо. Какво общо имат венците и това да си стоиш на мястото?“. Това, разбира се, не пречеше на глътката. Всичко си вървеше със стабилни темпове година след година. Тогава в живота ми се появи и бъдещия ми кум, човек, когото приемам за много близък и за почти енциклопедична личност и донасипа жарава в огъня на негодуванието ми. Според изключително логичната му теза, която не знам как ми беше убегнала толкова време, Стояновците трябва да празнуват на Св. св. Константин и Елена. Тоест на 21 май. На пръв поглед е малко налудничаво, но само докато се замислим, че на практика имената Константин и Стоян означават едно и също. „Да си стои на мястото“; „да остане“; „не се променя“.

Не, че спрях да сбирам отбрани другари на 27 декември и да им обяснявам как нямам имен ден между наздравиците. Не започнах и да почитам деня на римския император-езичник по смъртния си одър и на майка му. Може би по инерция, може и да е защото не съм религиозен, а просто вярващ, може и за да се правя на интересен да е било, но Вселената явно искаше да си направи незлоблива (напротив) шега с мен.

Първият ми син се роди със секцио, защото беше седнал удобно в утробата на майка си, вместо да следва повика на еволюцията, а и отгоре на всичко беше омотал няколко пъти пъпната връв около врата си. Не искахме да прибягваме до оперативна интервенция, но нямаше как. За щастие всичко мина добре, а след по-малко от три години чакахме втори наследник. Пак по същото време на годината. Януарско бебе. Терминът му беше за средата на месеца, но тъй като в България след едно дете със секцио и останалите се предвиждат така, операцията беше насрочена за 5-и.

Да, ама кога силата на природата се е интересувала от нашите дребни планчета? На 27 декември 2010 година привечер тъкмо се бяхме прибрали от поликлиниката, защото голямото ни момче беше забърсало някакъв вирус от яслата. Чаках брат ми да гледаме някакъв мач. С времето битийните глупости овъртолиха в хлъзгавите си мрежи всички ни и ни беше все по-трудно да се съберем голяма компания дори и по истински празници, камо ли по измислени имени дни. Така че щяхме да го караме камерно и малко по пенсионерски – пред телевизора с чаши и мезета. Ние обаче само предполагаме, други сили разполагат.

Беше около девет и половина, аз вече бях преполовил една бутилка от скука и гледах някакви новини, без да виждам или чувам нищо. Детето се беше закротило, омаломощено от температурата, а жена ми се запиля из стаите и не се мерна половин час, преди да се появи внезапно и да изстреля съвсем равно, като картечница:

– Докато бях до тоалетна ми изтекоха някакви води…

– Какви води могат да изтекат на бременна в деветия месец жена!? Викам такси!

– А Пепи?

– Да, първо трябва да се обадя на брат ми…

Брата дойде срочно и му поверихме грижите за първородното си диване, което най-после се беше поуспокоило и спеше спокойно, дишайки равномерно и нямайки никаква представа какви промени в живота му сме му подготвили. Натоварих сака с багажите на жена ми в таксито и на сядане си шибнах яко тила в гредата на предната врата. Препсувах, но без злоба, само по навик и му казах да ни кара към болницата.

Там един бърз преглед се оказа достатъчен, за да ме накарат да оставя багажа на определеното за това място, да заведат жената в неизвестна посока и да ме натирят да си ходя с не особено императивен, но за сметка на това авторитетен тон. Прибрах се. С брат ми пихме, разменяхме си едносрични реплики, гледах в мача, без изобщо да виждам какво се случва на терена и час по час впервах поглед в телефона си.

 

Когато най-после той звънна, беше около половин час след полунощ. Момче. Това си го знаех, в нашия род момичетата са по-редки от Халеевата комета. Три кила и едно малко пиене тежало. Приличало на… Глупости! Бебетата приличат на бебета и толкова!

Друго е интересно, поне според мен. Тоя дребосък така изненадал екипа с бързането си да се представи пред обществото, че не му позволил да се подготви за секцио и се родил по оня начин, по който еволюцията е предопределила да се появяваме на този свят. Беше изненадал и гинеколога, като се пръкна повече от две седмици по-рано от предвиденото. Най-много обаче изненада мен.

Жена ми, в чийто глас се четеше повече блаженство, отколкото умора, каза, че момчето се пръкнало точно в дванайсет без две минути на 27 декември. Two minutes to midnight, както са рекли Iron Maiden.

До десет часа нищо не ми подсказваше, че веднъж завинаги ще спра да философствам, че същият този 27 декември не ми е празник, ама само пия ала „от мен да мине“. Никола го превърна в празник веднъж завинаги. Напук на всички прогнози, „сюрпризира“ букмейкърите, изненада и нас, пристрастните. Появи се със замах.

Затова днес празнувам рождението на средния си син и това, че съм дошъл с името си на този свят, без много да философствам. Е, понякога не се сдържам да обясня каква е етимологията на Стоян, защо е по-логично не днес, а по класическа пролет, ама това не са особено сериозни (макар и да са верни по буквата на закона) твърдения, вярвайте ми. 27 декември за мен си е един истински празник, светъл ден, оставил дълбока диря в съзнанието ми.

Наздраве на всички празнуващи и философстващи!

Вселената си е ебала макята

Оня день маах с кирката като откачен, та да очовечим един двор, има-нема седемдесе квадрата сичко на сичко, та да моат дечоро да си играат у ньего.

Праим го трета годинь подред. Не е пипано от барем половин век тва место с матичка, па камо ли с кирка. Колко боклучец, нафръган сючаено и несючаено, колко кубика камик от таа планинска земя, дека раджа само компире и мъже като горунье, колко бланьи трева, колко тръньене на ръките, колко пот, колко бой, додек ти запари дробецо… Ама тва едва ли ви улаза у работата и нема смисъл да ви занимавам с ньего. Лично заниманее и пречиства освирепелата ми душица.

После обаче дойде време да се сее тревка. Я умрем за тревка. Кога бех мънечък пишлегар, у те тоа те същио двор съм си играл. Не само там де, ама като ме докопаа отговорнете факторе и успееха с рев да ме приберат от вировете или баирете, у къснио следобед се закротвах там. У „заднио двор“, кък му викаме.

Та, кога дойде време да се сее тревка, оти я вече съм голем (поне на кила), уж що-годе съвестен, и мислим, че мом да предпазим дечоро и да му напраим некво безопасно местенце, къде да съм сигурен, че нема да му се случи нещо лоше, пущих кирката. Болеха ме бъбрецете чък. Кой е дигал кирка нади главата си повече от двеста пъти за два часа, забивал я е на една пегя длибочина и е изфръгал половин кубик камънье за нема и толко време, барабар с бланьите трева, ше ме разбере. Кой не е, ебал съм го, я нема да влазам у режим на обясненее.

Пущих я и се облегнах на ньеа, а ръките ми трънеа, се един вид ме е фанала трепетликата. Коги си зех въздуй, отидех на чешмата у дворо да се намокрим и да пинем водица, оти беше едн задух, да си ебе веко. Пуших една цигара с половин пиенье и фанах тревката да я носим у заднио двор. Она у неква картонена кутия, да те е яд да я гледаш. Ората едно време цел живот са се борили да надделеат нади тревката, я сега ше я садим. Сбръкана работа, ама нали ви казувам, арексва ми. Дава усещанье за непокорство, а я тва пусто непокорство толко го обичам, толко се опиянявам и толко си патим от ньего, да се еба…

IMG_8293

Дечоро веднъга по инстинктец усетиа, че ше се праи нещо важно. Они и они горките го чекат тоа двор от камара време. Оти я съм решил, че требва да им го обезопасим, нищо че и на необезопасен оцелех на техните годиньи. Ама сега съм родител и треперим за стръковете, дека са покълнали от семката ми…

Никогиж не съм сеял. Я земеделец не съм, нема кък и да станем, оти не ми е у кръвчицата. На опаковката пише да се сее семето на кръс, сеем, кво да праим? Ама дечоро подиве, таа жената! И тримата синковци. И они сакат да фрълат малко семенце у те тоа двор. Дадох им. Тва да са ми съпричастни за мене е по-важно от иядо двора по седемдесе квадрата, посети с тревка.

Направих се на строг, нали съм родител, ама като нги гледах мининките ръчички да загребват семенца и да пръскат напосоки, оно ми се наплъни сръце, нема кво да се праим на фанат от гората. Моите деца праат нещо с мене, нищо че още са с жлъто покрай човките. Убаво чуство, секи требва да го изживее. Не ми е за пръв път, нема и да ми е за последен, ние с Вселената си имаме приказка.

Посехме ние. Ама Вселената рече да ми покае за пореден път, че кое е лесно, не е интересно и отказа да сипе дъж. А цел день се гласеше, облацете се беа спущили нади врато ми, гръмотевици биха като за световно… Ама нема и нема.

Я излезнах на пъто и почнах нещо да се разпраам с дечоро. Немаше виновен от тех. Просто саках да намерим за кво да ги овикам, та да си изкарам ядо. Я често ги овиквам, така че накраю излаза на майтап, нема да ме съдите, не съм перфектнио, ама па не съм и най-лошио родител, убеден съм.

Добре, ама те, задава се отгоре боба ти Фроска. На осемдесе и кусур години, помага си да оди с две тояги, висока колко най-големио ми син, дека е пръвокласник. Ама като те погледне с тва чисто лице, с ония очи, дека изеднъж разбираш, че сичките университете на свето да обиколиш, пак нема да сбереш толко мъдрус, ако не си си я донесъл с тебе си…

– Те ви те тука те некоа тиквечка да апнете, деца! – каза она на мининките с равнио си, спокоен и благ гласец и подаде на кияците от торбата, дека беше презрамила.

– Немаше нужда, бабо Фроске… – изгъгнях я, оти Вселената не ме е дарила с равен и благ гласец и й цукнах ръка, кък съм свикнал да праим с бабките у село от кво се помним.

– Я одих та поивах, ама вече не мом като едно време. Тва, дека го връшех за три часа, сега го връшим за три дена.

– Е, оно по-млади нема да ставаме… – рекох, та да се напраим на умен.

– И на тва съм доволна. От нищо се не оплаквам. Секи день го благославям оня горе, че съм дочекала изгрево… Глеам, че нещо връшиш по дворо.

– Изчистих, окопах, заравних колко мое и нафръгах тревка. – без да се усетим надигнах глас – Прекинах се, я ти каам. Сега само чекам оня горе да сипе малко водица.

– Сега ти е времето да се прекинваш, а он се гласи цел день, мани му се не мешай ти на ньего. – засме се боба ви Фроска и погледна къде небото – Не ни ни е работа да знаеме кво ше напраи. Ние само предполагаме, он разполага.

Де, кажете ми кво да отврънеш на такава приказка? Кък да си праиш планове, оти натам ти е накривен ую, коги нищо не зависи от тебе? С Вселената ли ше се бориш? Еби се у дупе ладно, драги читатею!

По стар навик пак цукнах ръка на боба ви Фроска, а она ми отвръна с искрена благословия. Седнах за още една цигара и осмисляне на ситуацеата. Мани майтап, ние закво си въобразеваме, че моеме да се бръкаме там, къде ни не е работа!? Сички ора сме равни, така е. Ако човек е човек с тебе, що и ти да не си човек с ньего? Иначе с правата лопата през гръбината, та ако ще да е папата, ебал съм свите институционализирани тоталитаризме нееднъж, макар и само на приказки.

Ама да се нервирам, че по законьете на Вселената днеска нема да ми стане номеро и да ливне дъж, та да ми се фане тревката… За кой се мислиш ти бе, Стояне!? Висшио промисъл да ти е длъжен!? Я се еби у артисто!

Още си не бех допушил цигарата, коги чух неква вода да тече откъде заднио двор. Гледам нагоре. Не вали. Причуло ли ми се е? Ча па толко откачен не съм!

Стръчах се натамока и кво да видим? Жената фанала маркучо, префрълила го през джамо на банята и сипува на онаа тревка бавно и напоително, та да ти е кеф да я гледаш. Нищо не казах. Само за пореден път се убедих, че към конкретнио момент не требва да се бръкам там, къде не ми е работа.

IMG_8308

Мразим поговорките. Голема част от тех са пълна тъпотия, учеща човеко на скотско овчедушие. Има неколко обаче, дека ги обичам и съм убеден, че са плъни с народна мъдрус като бибе с цифки. Една от тех е „Помогни си сам, та да ти помогне и Господ“. Сега, я религиозен не съм, ама вервам у законьете на Вселената. Само ми е трудно да спрем вирушката у душата си и да се не набирам като глис на буца с дребните си планчета и очекванеа.

IMG_8314

Децата помогнаа, жената помогна. Без да ги карам. На другата нош Вселената сипа, а немаше и облаче час преди тва. Пак напук на очекванеата ми. Ама ласкаво и напоително. Тогава, коги она рече, така кък она рече.

 

И тревката пойде, за нема и недея. Засъг малко, ама има надежда да се фане. На онаа грозна картонена кутиа пишешеIMG_8294 „Между една и две седмици“. Май требва да си не създавам очеквания, че тогива току-виж работете надминали план-графико. Ама вътре у мене си знам, че тва нема да ми е последнио път да се изрепчим на Вселената за едното нищо. И после да се смирим.

Тва е кръговрато, тва е красотата на живото, ебал съм ви!

IMG_8290

Честит 24 май!

С годините някак започнах да не чувствам празниците особено празнично. Това важи в най-голяма сила за националните. Да, в сърцето ми има специално местенце за тях, но цялата помпозност, зарите, фойерверките, репортажите с фалшиво приповдигнат тон по медиите, тържествената помпозност в изказванията на откровени национални предатели, стремящи се да се докопат до политически дивиденти, ми идват множко.

В тези дни, в които би трябвало да си спомним за крайъгълни дати, личности и събития от историята ни, да помислим, да потърсим поуки, ние се занимаваме със съвсем различни деятелности. Ядем и пием повече от обикновено, ставаме свидетели на повече евтини сеири от обикновено, затъваме в битийното и пошлото повече от обикновено.

Затова и някак несъзнателно започнах да подминавам повечето празници тихомълком и да ги честитя протоколно, дори лицемерно. Останаха обаче няколко дни през годината, в които се събуждам със същия трепет в сърцето, с какъвто го правех като дете. Несъмнено това важи в най-голяма степен за 24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. В никакъв случай не мога да изредя всички мисли и чувства, с които свързвам тази дата, пък и не е редно да ви занимавам. Но, все пак, ето поне няколко.

Колкото и да съм запален по военната история, колкото и да се гордея с гръмките ни победи през вековете и да тача паметта на хилядите герои, заради които България съществува и слави миналото си, винаги съм знаел, че най-значимото ни постижение като народ и държава безспорно е приютяването на учениците на Кирил и Методий и създаването на условия за разцвет на азбуката.

Успехите ни на бойното поле са имали голямо значение в определен момент или период от време, но сега са само славен спомен. За добро или лошо България не е онази огромна държава от времето на Симеон и Иван Асен II, нито пък граничи с Франкската империя като при Крум. Това е неразривна, но и невъзвратима част от миналото. Азбуката обаче е жива и пълнокръвна. Тук и сега, след толкова векове. И е доказателство за това колко по-силно и мащабно може да бъде културното влияние от политическото и военното.

Макар и напоследък някои народи да се опитват да си приписват наши заслуги, фактите са си факти. Благодарение на смелостта на предците ни да се изправят срещу наложените в световен мащаб правила, на усилията и твърдата им воля, на дълбочината на държавническата мисъл и далновидността им, писмовното огнище, което са разпалили, в момента топли душите на хората чак в Монголия и до бреговете на Северния ледовит океан. На кирилица се пишат хиляди книги всяка една година. На нея четат стотици милиони хора. Благодарение на писмеността и предаваната от поколение на поколение народна памет ние, българите, сме преживели и най-трудните периоди в досегашната си история.

Всичко това е велико и никога не може да бъде омаловажено. Колкото и да говорим с възхита за бойна слава и несметни богатства, те са преходни. Далеч по-могъщи и богати държави, отколкото България някога е била, са рухнали и потънали в забрава. Именно културата и народната памет в писмен вид са ни съхранили и ни дават реални поводи да се гордеем със себе си и с миналото си. За мен това е извън всякакво съмнение и именно поради тази причина няма никаква опасност някоя сутрин да се събудя на 24 май и да въздъхна с досада, подготвяйки се  да изтърпя поредния ден на съревнование по лицемерие.

IMG_7863-a

Тазгодишният 24 май обаче е още по-специален за мен. Първородният ми син завърши първи клас. По принцип бягам като дявол от тамян от разни тържества и чествания. Днес обаче се спретнах почти официално и с усещане за истинска празничност в сърцето забързах към училището. Моят най-голям син завършва първи клас… Кога минава това време!?

Преди малко тържественият последен учебен час на първокласниците завърши. Дипломата на сина ми може и да е една проста хвърчаща хартийка в очите на околните, но аз се гордея с нея. Синът ми и той се гордее с нея. Цялото ни семейство се гордее с нея. Любознателното ни открай време дете се изправи пред първите изпитания на знанието. И излезе от битката по-образовано и по-любознателно.

Това е първата от поредица подобни битки. Много по-велики и зна             чими и от най-грандиозните военни победи. Аз обаче съм спокоен. Моят син е преодолял първото предизвикателство мъжки. Ще се справи и нататък. Особено с верни съюзници като госпожата, господина и другите малки диванета от класа му. Всички ще се справят. Защото семката на любовта към знанието е яка и издръжлива. С редовно поливане за нула време ще избуи и ще се превърне в могъщ дъб.

Като гледах децата и учителите отстрани вярата ми, че за българското образование има надежда, осезаемо укрепна. Не говоря за министерства и инспекторати. Би било нелепо да ги споменаваме точно днес. Укрепна вярата ми в бъдещето на онази искра на знанието, която няма да угасне, докато има учители, приемащи работата си като призвание и деца, в чиито очи гори любознателност.

Честит Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост!

Честит Трети март!

За тази дата могат да се кажат, а и са се казали много неща. Противоречиви, разбира се, ние сме българи, няма как. От това, че този е националният ни празник и той е единствен до това, че всъщност става въпрос за договор, и то прелиминарен (предварителен) между две страни, нито една от които не е България. От това, че на този ден трябва да се обединим като целокупна нация до отричането изобщо на понятието ден на Освобождението заради факта, че в Санстефанския договор става дума просто за автономия. От „трябва да се гордеем, че сме българи“ до „имаме къде-къде по-важни дати в историята си“.

Разбира се, всеки е свободен да тълкува фактите както намери за добре. Няма да крия, че и за мен Трети март не е най-подходящата дата за национален празник на България. Далеч по-удачни ми се струват 24 (11) май или 6 септември. Но това си е лично мое мнение и не трябва да занимавам никого с него. Защото именно в това се състои същината на понятието „нация“. Независимо кой ден от календара бъде избран за национален празник, винаги ще има недоволни. Ако сме нация, а не стадо с претенции обаче, те ще успеят да преглътнат егото си в името на общността. И толкова!

shipka-pametnik

Надали всички българи по време на Руско-турската война от 1877 – 1878 година са били доволни. Надали са били склонни на саможертва. Надали са липсвали хора, разочаровани, че отхвърлянето на османската власт не е следствие от нашите собствени усилия като народ, а идва като резултат от сблъсъка на имперски интереси. В решителния момент обаче дедите ни са тръгнали като един. Задружни пред лицето на врага, обединени от общата цел, готови да дадат живота си за нея.

От нас не се иска чак толкова. Достатъчно е просто да се радваме на това, което са ни завещали предците ни и да си обещаем, че ще направим всичко възможно, за да осмислим саможертвата им. Днес никой от нас не бива да политизира и да говори за подбудите, накарали Руската да нападне Османската империя. Единственото важно е, че хиляди руски, финландски, украински и румънски воини са дошли в България и са платили с кръвта си, за да го има Трети март.

Така че, нека поне днес не се боричкаме на дребно. Нека просто да бъдем единни в благодарността си пред подвига на войниците и опълченците и признателни за саможертвата им. Нека се възхитим да смелостта и непримиримия им дух, проявени в десетки битки като тези при Плевен, на Шипка, за София и Стара Загора…

Нека не мислим какво е можело да стане, ако я нямало Руско-турската Освободителна война, а да се съсредоточим върху фактите и да решим с какво можем да допринесем, за да надградим над постигнатото от дедите ни. Защото те са давали живота си за силна, единна и независима България. Такава ли е тя днес? Правим ли достатъчно, всеки поотделно и всички заедно, в името на тази цел? Всеки сам може да даде отговор на тези въпроси, но днес е особено важно да сме единни. Едновременно смирени и горди. С надежда за бъдещето в умовете и възрожденски плам в сърцата си.

Честит Трети март на всички българи!

Опа, ортодоксалните, не се занимавайте с мартениците!

Напоследък в обществото ни се наблюдава бум на религиозност. Православен християнин до православен християнин. Не са един и двама, дето заметнаха в прашния ъгъл партийната книжка на атеистичната Столетница и започнаха да се кръстят и с двете ръце и да се кълнат в митрополитите, агенти на ДС. Много са и откровените престъпници и безочливи лъжци, дето „прегръщат“ бога. По правило възможно най-демонстративно. Няма лошо, всеки прави собствения си избор. Лично аз вярвам в неизменните закони на Вселената, някои от които познаваме (независимо дали ги спазваме), други – не. И не наричам вярата си никак, защото току-виж някой ми се вързал на акъла и след няколко века избухнала религиозна война.

martenici

Но, въпреки това признавам правото на всеки да почита каквото си ще и да влиза в храмове със златни кубета, които са съвсем в „унисон“ с християнските догми за скромност и смирение. Макар и да не разбирам защо е всичко това след като в Библията пише, че бог е навсякъде… Не разбирам и защо, щом пътят към бога е нещо лично и съкровено, голяма част от религиозните хора не пропускат случай да набутват възгледите си в очите на околните и да ги съдят, ама айде, търпи се някак си. Повтарям си как Църквата е имала известни заслуги за запазването ни като нация през вековете и търпеливо чакам тирадата да свърши. Макар в момента, ще ме извинявате, но същата тази Църква е чисто и просто една златоносна бутафория, с изключение на няколко духовници, които се бият със съвсем реалните мелници на комерса и лицемерието.

Най-малко обаче разбирам нетолерантността. Из медиите и изобщо навсякъде около нас плъзнаха модерни рицари, готови да громят всичко извън догмата. Вижте, с цялото ми уважение към православни, католици, мюсюлмани или представители на каквито и да било конфесии, тотално не ми пука за намръщените ви физиономии и яростните ви нападки срещу народните традиции, някои от които съвсем избирателно наричате езически. В това няма нищо лошо, езически – езически. Както искате им викайте. Лошото е, че вкарвате жлъч в думите и помислите си, а нали Христос проповядваше любов?

Ами, едва ли ще ви изненадам, ако ви кажа, че всички до един църковни празници са поставени като похлупак върху по-древни, езически такива. Ако ви изненадвам, още по-зле за общата ви култура. Това зимно, лятно, есенно и пролетно слънцестоене, промени на жизнените цикли на планетата, всичко е приватизирано от ранните християни и му е лепнат ортодоксален етикет. Коледа, Великден, Гергьовден, Еньовден, Димитровден… И само като вметка. Църквата признава ли обредите на нестинарите на празника на Св. св. Константин и Елена? Май да, доколкото знам, мотаят се там някакви попове. Е, лошата новина е, че по-класически езически обичай едва ли има запазен по нашите земи.

А светиите? А светите мощи? Има ли в Свещената ви книга подобни животни? Не става ли въпрос за вплитане на видоизменен политеизъм в монотеизма? Еди кой си светец бил покровител на еди какво си. Отиваш в храм, посветен на него и му се молиш, за да бъде твой застъпник пред бога, който иначе вижда всичко. Та, каква по дяволите е разликата между Свети Трифон и Дионисий тогава? Или между Свети Николай и Посейдон? Освен в опаковката, в грима, има ли друга?

Ами иконите? Как точно бог ви оторизира да изобразявате нещо, което няма образ и подобие? Е ли това идолопоклонничество или не е? Но нека да спра с въпросите, че върволицата им е безкрайна, а и не искам отговор. Имам го, защото е кристално ясен.

Целта ми не е да задълбавам. Искам просто да помоля всички религиозни хора да бъдат така добри да запазват мнението си за себе си. Това дали одобрявате или не мартениците, си е лично ваша работа. Никой не ви кара да си слагате бяло-червени конци или да честитите на хората Баба Марта. Нито да се търкаляте в тревата на Еньовден или да прескачате огъня на Сирни Заговезни. Или тия обичаи ви се струват по-ортодоксални от връзването на мартениците? Пак ще ви разочаровам. Не са. Езически са до мозъка на костите си, ама са ви някак по-приемливи, защото са завити в християнска опаковка.

Та, има вярващи, има и религиозни хора. За мен религията е догма, измислена от хора, които искат да се облагодетелстват, но вие си знаете. Според личната ми вяра никой не наранява друг или не нарушава законите на Вселената като спазва ритуали, базирани на стремежа към прераждане на доброто и чистото. Напротив, това създава единение между хората. Но висшият клир от това се страхува най-много. От духовно единение, което не е под неговия контрол, за да облажи и той нещо. А вие, скъпи религиозни приятели, сляпо му вярвате и му пригласяте като глашатайски тъпани.

Аз също не мисля, че два прости конеца ще ме направят по-здрав и щастлив. Вярвам обаче, че положителната енергия не се губи. Така че нямам нищо против, дори изпитвам радост, когато ми връзват или връзвам мартеници, придружени с искрени положителни пожелания. Същото е и когато постя (избирателно и рядко, разбира се; ако успея да не пия и да не пуша 40 дена си е истинско постижение) или се чукам с яйца на Великден. Правя го заради пречистващата сила, мощта на духа ми, усещането за общност и задружност, а не защото е ортодоксален или езически ритуал.

Енергиите и взаимовръзките във Вселената и на Земята са много по-древни и дълговечни от религиите. За разлика от тях те почиват на научни доказателства. Така че, когато палачинката се обръща и силите на мрака, които предците ни са използвали, за да персонализират по някакъв начин трудния, оскъден и депресиращ живот през зимата, отстъпят пред топлината, разцъфващата сила на природата, ще празнувам. Ще си прекарам задружно и весело с близки и не толкова близки хора. Независимо от вашето мнение.

Защото и без това се отдалечаваме и затваряме в себе си все повече, та подобни поводи са ни кът. А вие ме наричайте езичник, идолопоклонник или каквото там се сетите. Ама наум. Защото вашето мнение не ме интересува и предпочитам да го запазите за себе си особено, когато нито съм ви питал, нито се намесвам в личното ви пространство по какъвто и да било начин. Нищо, че така претенциозно твърдите, че през вас говори бога. Със здраве!

Сипахте ли си за Леми?

Предварително се извинявам, че със сигурност ще пропусна доста важни факти, събития и детайли в този текст. Това се дължи основно на три причини. Първо, бързам да го напиша преди Данчо Караджов да е изтропал новия си шлагер, посветен на смъртта на поредния стар негов приятел от световната рок сцена. Бързам, за да заслужа и своите две минути слава, защото Данчо знае как да изпраща титани във вечния им път с „проникновени“ текстове и, ако се забавя, пошлите ми писания биха били просто блед фон на поредния му чутовен хит.

Второ, колкото и посредствен да съм във всяко отношение спрямо Леми, и аз не съм много по детайлите. Те са важни единствено като допълнение на основата. А при мистър Килмистър основата определено е солидна. Макар и полята с тонове алкохол, пропита с натрапчива миризма на тютюн и поръсена с дебел пласт всевъзможни психотропни субстанции, тя не е те. Те са само допълнение. Базата, на която Леми стоеше уверено с широко разтворени крака, стържещ бас в ръце и високо вдигната към микрофона глава, е чисто и просто свобода. Рокендрол. Отказ от съобразяване с каквито и да било правила и предразсъдъци. Един среден пръст в мутрите на ония, дето са готови винаги да ни дадат мъдър съвет или при всеки удобен случай да ни порицаят.

lemmy

Третата причина е че, честно казано, изобщо не съм убеден, че в писането на текст за смъртта на Леми има какъвто и да било смисъл. Най-ценното качество на хора като него е, че променят самата същност на понятия като смърт. Мъртъв ли си, когато тялото ти е застинало с джойстик в ръка, докато си играел любимата си видеоигра, удобно разположен в още по-любимия си дом? Мъртъв ли си, когато си взел от живота всичко, което си поискал, без да се оправдаваш и да даваш обяснения на когото и да било? Мъртъв ли си, когато енергията на десетки милиони хора по целия свят е съсредоточена в това да те изпратят от другата страна с препълнена чаша Джак в ръка? Мъртъв ли си, когато всичко това се случва на фона на гърмящата от всеки ъгъл зверска музика, която сам си създал? Ей така, без да се вземаш на сериозно. С лекота, като на шега. Мъртъв ли си, когато си роден, за да възкресиш ада? Едва ли…

Истини, митове и легенди покрай Леми колкото искаш. Жени, скандали и вакханалии – още повече. Всички знаем за тях. Той никога не е бил добро момче, нито пък е твърдял, че е такова. Напротив. Леми си беше себе си. Просто себе си. Обществото на еснафите може и да го определя като ужасно предупреждение, но всички ние, мислещите, ония, на които ни е останала поне капчица свободолюбие, дори искрица самоуважение, знаем, че мистър Килмистър е добър пример. Пример за това, че никой не може да ни дава наклон на оная работа. Че можем да вземаме всичко, което си поискаме. Тук и сега. Без да ни е еня за мнението на околните. На тях Леми красноречиво показваше грубия си, крив и дебел среден пръст. При всяка една възможност.

Стига писания! Да вдигнем високо среден пръст на лицемерите и ние. Да си сипем по няколко много големи питиета. Да надуем докрай произволно избрана песен на „Моторхед“, да палим цигара от цигара и да си махнем главите качествено. Защо ли пък да не направим нещо друго? Нещо екстремно, диво, откачено, бунтарско. Каквото и да е, само да не е скучно. Да не е планирано и благоразумно. За да не обидим душата на Леми. За да не загубим собствените си души още приживе. За да осъзнаем, че той не е просто един пияница и скандалджия, оставил дълбока следа в музикалната история. Той е истински символ на непримиримостта и свободата. Такъв символ, какъвто няма да стане почти никой от нас, дори да живеем десет пъти по седемдесет години. Леми се надсмя над съветите и предупрежденията и избра как да живее и да умре. Питам се имаме ли топки, за да постъпим като него?

Да се помолим само за едно – някой чиновник на Свети Петър да не е оплел бумащините и да е изпратил Леми при ония скучновати певци на богохвалебствени псалми в рая. Неговото място е в ада. Зверски шумният, пълен с пияници, курви и бунтари ад. На помен на мъртвец не се вдигали наздравици. Кой е казал!? Наздраве! За несломимостта на човешкия дух! За Леми!

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑