Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

Категория

Покрай Попов мос’

Не фелен булгаришен!

 

Те тоа те убавец Ставри Ситнио бил активен борец срещу фашизъмъ. Демек качил се на осми септември четиресе и четвръта у Балканьо, изкарал една нош на дзиндзириканье и на девети слетел заедно с партизаньете у село, та да приемнуйе аплодисментете и почестете.

kasket 001

Така и станало. Нарогнята влас го уредила на убаво место, канцеларска работа, мекечко кресло и никой го не занимуйе с нищо. Нищо че не могъл да раздели на две магарета сено. Цел ден гони секретаркята я за шпек, я за шише винцок, я я пощипва по сгоднио дирник. А она тръпи. Оти и она е на топлечко, оти сичко е у името на градежо на комунизъма. Светлио комунизъм…
Минало се там ебем ли го колко време и Нарогнята влас решила да даде йоще от тепсията на наш Ставри. Изпратила го на командеровкя у ГДР-то. Он бил полуграмотен, та и на блъгарски не можел да се опраа, па камо ли на немски. Кво е правил там, я не мом да ви каем. Само знам, че стоял два месеци и коги се прибрал бил забраил блъгарски.
Улата у селскио оремаг, отоди до тезгяо и само сочи и мъца нещо, дека и Ангела Меркел, па и папата не мое да го разбере. И сочи. Сочи с пръс кво сака. Кръчмаро му сипва, кво да праи. Ли са от едно село, другите ора одат при ньего, питат го кък е минало по чужбинята, а он само мирва и показва с ръце, че не сфача.
Иначе един изтупан, да ти не е у памет. Едни кожени батуше, високи до колената. Един шлифер, пак кожен, до глезеньете. И каскето, малиии, каскето. Плъна шестица за сроко ви каам. Обработен за стра свински бокс, ония шевове, ония чудесии. Красота! И йозгоре един пискюл, да го еба и ньего.
Абе, с неколко думи, на Ситнио му порасла работата. Улене у оремаго важно-важно, стъпиня тежко със свите си шеесе и пет кила, гледа срашно поди козирката на каскето. Седне с кожените си дреи на самостоятелна маса, пине, праи се, че не познава никой, вика „Не фел булгаришен“, ако некой го заприказва… После се дига пак важно-важно и кой откъде е.
Добре, ама те, у селото имало и един Стоимен. Скромен и работлив човек, ама серт, та знаа ли се. И он седел самечък на маса. Най у дъното на оремаго, у сумрако, не приказвал с никой. Секи ден доваждал след работа. Жена му умрела млада, немал дечор, та да си отули мукуту с неко и друго мастичку. После се дига, фръга точно пари на тезгяйо и си бега. Бил стриктен и на работа, и като човек. При ньего немало тън-мън. Връши кво требе, пине си и айде дом. Режимо му бил по-точен от часовнико на онаа наклесена английска кула, знаате я.
Та така. Една вечер, зимаска било, кюмбето, от ония кръглите вареле с туч йозгоре, дека са били модерни през седемдесете, па и после, си бумка яката, а Стоимен юя последнуту мастику за таа вечер. У кръчмата имало десетина човека, ама вече понапити.
И те ти го те Ставри Ситнио. Улаза наперен като джинка, сочи там нещо по рафтовете, зима си поръчкята и айде на ньеговата си маса. Баш до кюмбето, усреди оремаго. Ваньо Ребренио се бил понафукал повек и отишел при ньего. Седнал и си подал чашлето напредоска:
– А, наздраве бе, Ставри!
Оня се изврътел на другята стрън и се загледал у таваня.
– Не фел булгаришен! – казал важно и кръстосал крак връз крак.
– Ей, мани се не праи на откачен, да те еба! Кой ше ти поверва, че си забраил езико за два месеци!
– Не фел булгаришен! – повторил урбулешката Ситнио и посочил с глава на Ваньо да се маиня от при ньего.
Тогива от масата у дъното се изпраил Стоимен. За пръв път ората у кръчмата го видели ядосан. Он емоции не показуйел никогиж. Съг обаче чеюстите му се били стегнали, а кокайчетата на пръстете му попуквали, стиснати у песница.
Коги стигнал он до кюмбето, зел машата и спокойно маанал тучо. После резко се обрънал къде озадачено гедащио Ставри, с бръзо движенее му смъкнал каскето йозглави и го запофичил у огино. Па зел та врънал тучо на местото му и се утренчил у Ситнио.
Целата кръчма онемела. Неколко секундечки свите мирвали. После Ставри се осеферил и подскочил като петел на жежки лайна:
– Кво праиш, бе!
Стоимен се засмел, ама само с уста, не и с очи, и се обадил с дрезгавио си глас.
– Аааа, знаял си блъгарски значи!
После си излезнал у декемврийската вирушкя навънка, се едно нищо не е станало. Даже и вефтата си ватенкя не закопчал, да го еба…
Стоян Николов – Торлака

Кво чекаме ли…

Я се позабавих бая с тоа разказ, ама вие да си не помислите, че е ебахти чудото, та да се зафачате да го четете с трепет. Макя! Плъна простотия си е, кък и мое да се очеква, що я на тикива работи набадам. По ми е кеф некък си. Плъна скука ми се види – некой се залибил, некой напраил геройство, па друг свръшил предателство и се изпюл у очите на ората, дека му имат манко от манко доверее… Те покрай тва се връти световното творчество основно.

Не щем да каам, че съм пръвопроходец у простотиите, напротив. Има неколко млого по-големи сътвере от мене, дека са написали тонове глупости. Я обаче си одим по них и със стабилни темпове наваксуйем плъната нги липса на мисъл у кухите глави. Закво си абим клавиатурата, и я не знам, ама те тък, четете, да ви е здраве! Поне, осен клавиатурата, да ви абим и от времето…

Съшнус, у тоа разказ става въпрос баш за тва – некой се залибил с некой, он и други напраили геройство, а една тумба недоклатени пустиняци се изпюли у очите на иляди ора. Е, го, и я съм пропаднал и съм пошел да се водим по акъло на мейнстриймо у изкуството, да се еба и мене си, да се еба… Кък и да е, кво да ви разпраам, прос си бех и прос си останах…

У разказо имам тук-таме по некоа хипербола, па на други места и чисти измишьотини. Кък съм сподеял и преди с верните си два-трима читателе, писатело е сътвер безподобна. Он си мислуйе, че знаа по-добре от Вселената сичко и сака да сътвори нещо по-велико от ньеа. Никогиж не му се получуйе, ама ньеговите самоюбие и комплексарщиня го бутат на таа посока, додек не пропаднуйе у пропастта. Те тък е и те тва е. Да поаджам по съчество, а?

before-after-2
Единият от мостовете в Говежда преди наводненията и това, което е останало от него, след тях.

Дани беше заврътел юбов с едно сгодно момиченце от румънещете. Оно вече ли сме глобализиранье, а у техно село не беше останало младо моме, с фенер да го дириш. Е, имаше едно и сгодно, да ви каам, ама но се гнясаше с шефо на дръвопреработвателнята фабрика, дек работеше у ньеа. Она на дваасе и манко, он гони седемдесе. Ама си го фалеше и обясневаше, че я бил задоволевал кък требе. А иначе убава, вода от пиченцето й да пиаш, кък се вика. Ама я пак се отклоних, да се еба…

Та, Дани тамън беше изпратуйел ньеговата румънеще домаска да си оди. През Дунаво оттам, е го дека е. Беа се запознале по интернето, световньо ширналата се мрежа, дек ни е уплела свите у паужинята си. Е, излезна обаче не от ония запознанства, къде гледаш на профило у Клюкарника неко убавица, пише, че е на дваасе и осам, метър и седамдасе, на снимките с дупе колко две пакетчета кайма и цици като лубеници, а коги я видиш, но ти се отще и свет, и све… Момата си беше млого сгодна и даже на характер го докаруйеше, поне като с начайе, що, ли ги знаате жените, они нема кък да ти се не озъбат, щом видат, че ти е арексало да им го нагньиташ. За адет, не за друго.

Та, коги почна да буа, Дани я беше изпратуйел ньеговата убавица след една бая влънуваща и изплънена с приятни емоции недя. Беше я закарал у Градо и я беше покачил на влако. А му се не щеше да се делат. Не щеше му се да седи самечък. Веке. Беше заебал Шопето, дек имаше и апартамент, и се беше повратил след студентстваньето домаска. Там дек въздуйо, водуту и земуту го караа да го усеча като домаска, що некой викат, че са граджанье на свето, ама ние с Дани ни сме граджанье, ни мое да преглътнуйем мисулту, че на друго место мое да ни арексва колко тамока, дек сме се фръгали у виро за пръвом, бръкали сме на момите по цепките и сме качили баирете гньеска и нощеска.

Та, беше си дошел домаска Дани и се бореше с живото кък мое. Ама поне знауйеше, че си е у бащинията и през дедовио му беше за све. Зор, бачканье, фермица си беше напраил и се опрааше кък да е. Кози, овци, фръкати гледуйеше, па и лебец на неко човечец у затрудненее давуйеше, като му помага у стопанството. И се не оплакваше, що тва си беше ньеговио изборец и коги работите връвеа, се радваше от сръце, коги па се закучеа, що но у селското стопанство има и добри, и лоши годин, стегаше задни бузи и си устискваше некък.

Додек шофируйеше от Градо накъде ньегово село, Дани виде през необичайно запотеното за не толко късното лето прегньо стъкло на колата, че горе, на Граничнио Балкань са се сбрали облаце за стра. Но, Балкань съшнус немаше… Сичко беше закутано от сиво-цръни дипли. Открай докрай. Йозгоре до йоздоле. От лево и от десно.  Отпред и све наред.

Дани, кък и све торлаче, беше свикнал с кво стане. Беше видвал и мизереа, беше видвал и временя, коги се порадуйеш на живото и изревеш с плъно гръло „Така се живуйе сто години!“. Ама съг некво му накриве, да го еба. Не Дани, не ме разбирайте погрешно, он е убаво мунче, ама я по мунчета ми не подрипа уйевинята. Да ебем кривото му настроенее, саках да каам.

„Цело лето се не спре, да му се не види и пущинята!- процеди през зъбевци он – Но бива-бива, ама такова чудо се не е видовало! Небо се проглоби, се едно с ведро се изливуйе… Пръвом йоз май месец ни издави, после тва и авгус яд брааме, затръка маната све, дек беаме насадили, а съг доаджа пак.“.

Немаше време за повек мисленье. Пъто вече излазуйеше на къди Попов мос, та Дани свръна йоз десньо, ма повек на усет, отконко що видеше надек шофируйе. Беше се стевнило посред бел день, а връз пъто връз мощните, отрупани със зеленьо дръвя, връз ливадата, връз свето, се изсипуйеше тонко дъж, че сичко пливна на моменто, а капките беа толко освирепели, че сакаа да строшат джамовете, покриво, капацете на колицата. Манко преди селото Дани погледнуйе къде лево, там, дек у ниското беше ньеговата ферма. Нищо не виде. Сивите дъждовни капки се сливаа със сивите облаце, наобиградили поречеето изсегде и закриваа свето, се едно некой беше покрил земята с биковита, злосна прокоба.

Криво-лево Дани се добра до домаска си. Коги затвори вратницата, си помисли „Не мое да е по-зле“, ама веднъга разбра, че мое. Колко и да не е за верванье, дъждо, дек го беше измокрил до кости за секундечка, се засили йоще повек. Он газуйеше у вода доколенка. По бая стръмната улица накъде пьощадо се влачуйеха камик връз камик, дръво връз дръво, земя връз земя. А воду рукнуйеше изсегде.

before-after-3
Чешмата Студенка преди наводненията и мястото, на което е била, след тях.

Дани не беше йоз бъзливите, ама улете през вратата конко може по-бръже. През воднята пелена увиде, че пръвио етаж на ижу му е до къде две пеги удавуйень. И се качи горе, по мерденьо. Призна на джамо, ма го не отвара, що капки конко песница на мининко дете буаа по стъклото. Нищо се не видеше, само грохото на таа пущиня тресеше и небо, и земю. И не спируйеше. По образете на Дани се пребегаа набръже неколко тънки, жежки струйки, дека се отделиа йоз ньегови дзръкеле и се смесуйеха с леденостугьните капки от таа опалиа, дек го беше наманко удавуйела йозвънкя.

Не спре да буа цела нош. Зловещото дудненье, тия капки дъж конко компир, се не оринаа и те тва е. Дани седеше и се молеше на све боже да пощади тоа край, и без тва офукан отсегде. Надзаранкя, манко после пъкванье на сунце, тук-таме се явна по неко лъч низ облацете. Воду обаче се не отачаше йоще часове наред.

Най-после, накъде обед, Дани излезна да огледа. Пръвио етаж на ижу му беше поломен и попиват с воду йознетре на све. Таа пущиня беше изкрътила цели пръчета асфалт по пато, а доле, у ниското, на центъро, направо си се беше завирило. Ни ток имаше, ни вода, ни телефонье, ни нищо. Ората се сбираа на тумби тук-таме и само попцувкваа и клънеа, ама се видеше, че са стреснати до немай къде. А най-лошото беше, че дъждо отпочна пак.

Убаво поне, че само поцинкнуйеше, а не валеше като вчера и нощеска, таа жената негодна. Сички обаче знаеха грознята истина. Говежда, тамока през един баир само, я беше потопило полвинята и беше отнесло свите мостове у селото, осен един. И главановчанье се молеа да се не продъни небото пак. И, мани майтап, молеа се не тонко за них си, конко за говеджанье, що мое и да немаа новни от тех и да не знаеа баш кво е положенеето у подробности, ама не се съмневаха, че, ако имаше Господ, съг там требуйеше ньеговата така дефицитна милус повек, отколко тука.

Мина се некък тоа мъчителен день. И ноща се изтръколи криво-лево, на свещи се седеше, кък коги дедевете и бобите ни са си разправяли за вепъре, караконджуи и таласуме, а секо притреперванье на пламнико е карало въображенеето нги да види нечисти сили да прибегват по стени на ижу. А вънка си цинкаше. Лекечко, ама упорито и се едно извечно.  Ама коги се съвна, сунце проби йоз облацете, да еба таа шашавиня, да еба аз… И дуж се супре най-насетнье.

Пръвата работа на Дани беше да пойде надоле по пато, нагде Попов мос. Он кво беше можел да йозводни домаска си, беше… Съг сакаше да помогнуйе с кво му е по силица и тамока, дек, требуйеше повек помоч. Чък додек одеше разбра у целата му плънота случилото се. Дръвя, дек двама човека не моеха да ги обифанат, беа извадени с корень. Камънье по неколко тоня се беа свлекли със страшна сила у деретата до пато, нади пато, под пато, връз пато…

Колко повек обаче Дани слазуйеше къди Попов мос, толко повек разбируйеше, че тва, къде види, не е нищо. Със секо следващо кракванье думтежо на Длъгоделска Огоста се чуеше се по-отчетливо. Се една бие гръмотевица у планинска теснина. Се едно лиски грамадилище се слачат по стръмна урва и се буат йедна у другя, па се тронат на по-мининки пръчета и они се буат йедно у друго… И се тронат, и се буат…

Коги Дани стигна до мосто, космете по гръбину му настръънаа. Главньото шосе за Градо, единственото, дек свръзуйеше поречеето с останалио свет, беше заято поди барем полвин метър вода. Барата се тък си думкаше и беше излезнала от коритото си, та се беше разяла на десетки метри настрани. И но само на таа стрън, що одънък имаше стръмен брег.

Младио маж пойде нагоре къди Говежда. И ви неа у памет кво виде. Но беше се едно тука се е водила война с тежка артилереа. Мостовете беа бутнати осен един, жените ревеа, мужете излачаа кал йоз дворовете и ижите нги. Никой не се оплакиняше обаче. Секи връшеше кой кво  мое, та да си помогне сам, що тия една-две водоноски, дек седеа на пьощадо и убавците от „Граджанска защита“ праеа кво моат и кво сакат, ама оно беше донигде. На дръжавата никой не моеше да разчита и тва у тоа край се знааше от време оно. Гнусовете се довлачаа само преди избори, та да праат мили очи и да раздавуят щедри обещанеа. Дани помага цел ден с кво можа и къде можа. Коги мина шесте километра до ньеговото си село се стъвиняше. Беше като прибит, ама се зарадва на тва, че водата поди Попов мос беше видимо спаднала. Даже пъто презиркяше поди ньеа у сумрачинята. А дъж не валеше, та май щеа да се позакротат работете, ич да не а.

Таа нош спа като мининко бебе. Беше му манко поолабило покрай вратецо, що поне умрели немаше. И фермата му си беше на место, ама тва па не беше и толко важно. Щом ората са живи и здрави, другото ше се опраи. Торлачете беа свикнали на све, немаше да се оплашат от неколко паднали мостовце и десетина наводнени ижи.

Другио день изгрево дойде се едно нищо не е било. Но пекнало едно слънце, но се ширнало високо и синьо небо. Да ти е кеф да живеаш, да го еба. Дани на ново слезна къде Попов мос, що мислуйеше да поваджа пак къде Говежда, ама така и не стана таа. Водата вече се беше изтеглила от главнио пат и само пораженеата беа останали за спомен. У ниското поди мосто, там, дека шосето минуйеше през равна ливада, почти на нивото на барата, се едно беше минувал булдозер. Све трева и дръво беше изкъбано и изкрътено, а земя и камънье беа изполомени и натрупани на големи купчини.

Те тук те се беа сбрале два-триасе човека от поречеето. Сички стоеха и се чудеа отдек да подфачат. Ясно беше, че те тук те, у тва ниско, се беше сбрал свио камъняк, парчета от мостовете и разрушените диги, клоняк и земя от свлачищата нагоре по барата, беше я запречил и носеше риск от нови поразии, ако завалеше пак. Затва и народо беше рекъл напреки на големата бара и опасноста она да отнесе некой, да земе некви мерки и да си помогне самечък.

Сички се беа освестили от пръвоначалнио шок, беа поправили кво мое по най-големите щети домаска си и сега у поведенеето нги имаше млого повек яд и безсилие, отколко боезън от гнево на природата. Беа осмислили ситуацеата и беа осъзнали, че не а она най-главнио виновник за тва чудо чучуято, дека нги се беше стоварило връз глава.

– Е, кво мое да чекаме!? Беше въпрос на време коги ше стане. От години вече режат гората у Балканьо, кво да задръжи таа вода!? Нема коренова система, нема нищо на свет. Останали са само свлачища и клоняци, дека запушват деретата при секи порой и праат бентове, къде ни ебават мамата като се отприщат… – издудня един голем като мечка маж с мустаки до гръдите и червендайеста физиономеа.

– Така а! Они изкарват по неколко камиона дръва на ден йозгоре и закон не мое да ги спре. Свите правителства подред го праат, маменцето нги мило, родно да полибим аз у дупе ладно! Плънат партийните каси и джебевците и нги е през дедовия ше ни издави ли, нема ли… – додаде некъв сгазен, брадясал човечец с вефти дреи и овчарска тояга у ръце.

– Таа буковиня горе йоще барем педесе годин нема да се възстанови, а они и не залесеват, само режат и краднат. И зимат само едрите дънери, а клоняко извръгат, та и он да затлачва барата. Ама не е само клоняко и свлачищата. Вие не виате ли, че след наводненеата пролецка никой не почисти като ората? Само отбиа номеро. Коритото на барата си беше плъно с камъняк, дръвя и кво се сетиш. Баш они заприщиа при бетоннио мос и водата го отнесе, ли бех тамока!? – обади се и треки, с кална лопата у ръки, къде тамън довадиняше.

– Е закво да чистат бе, уръфляци, вас лудио ли ви е ебал? – изфъфя некъв маж на къде срегня възрас с ръбата муцуна и без предни зъбевци – Ония у Шопето краднат гората, тиа краднат парите за почистванье на коритото. Делат си кво са изнели и никой не клевети другио, що за сички има по нещечко. Само за назе нема… Живот нема у таа пуста дръжава, маменцето й да ебем!

– А коги е да избираме, сички се домъкнат и праат мили очички. Проблемете ни разбирали. Да помогнат щели. Просперитет. Работа. По-високи заплати. Само дека минети ни не врътът… – изгъгня пак пръвио.

– И минети ше ни врътът, ако знаат, че ше докопат кокая – процеди през колко зъбевце му беа останали щръбио. – Они немат задръжки у тва отношенее. Плъна програма ше напраат, ако се наложи, на уйна нги да го фукнем.

Дани седеше и мирваше. И он мислеше те тиа те работи горе-доле, ама некък се чуствуйеше отпаднал, смазан от целата таа гнус, дека се беше случила и сила за пцуванье немаше. Имаше сила да фане и да свръши нещо, та да се поопраат поне манко от манко работите. Затва и зина да се обади да подфачат работа, место да си праат ветър на устата, ама йоздоле, от къде Градо, от къде Лопушанскио манастир и общинскио център, те ти го те един джипец. Но у тоа случай склонността ни северозападня сичко да умалеваме вербално не е баш умесна, що джипецо беше си бая джип. Коликав джип. Неква висока база, некви грамадни гуми като на текезесарски трактор, некви решетки и брони лъщат от хром… И цръвен, лъснат, се едно съг от магазино си го изкарал. Ич не пасваше на градобитнинята у коя се беше превратил околнио пейзажец след потопо.

Он джипо си идеше по правото йоздоле, откъде Еловица, шефиоро бая беше настъпуйел педало на газта, настрана фръчеа цели струи вода, ама народо, дека стоеше на средата на пъто немаше май големо намеренее да се раздига. Чък накраю, коги вече оставаа неколко десетки метри, а джипо бая намали, ората мудно и неохотно се поразмръдаа, ама само конко да напраат место да се промуши тоа пустиняк между них. Знаеа, че у ньетре ше да е некой големец, дека е изчекал да стане безопасно и се е довлекъл да се снима уилен кък помага на бедстващите, а после веднъга да щукне некъде да еде и да пие. Предугаждаа, ама баш па таково не очекваа…

Коги се изравни с них, джипо намали, а после и спре на цело. Отсегде го обграждаа брадясали физиономии, кръвясали от недоспиванье очи и стиснати чеюсти, меджу кои напираа думи без закони. Тевното стъкло на заднята врата обаче се свали и те ти я уилената, самодоволна и нагла муцуна на оня тумбак, кмето на общината. До ньего па седи онаа, дека беше министърка на здравеопазваньето, знаате я, една с къса косица, дека на две магарета сено не мое да раздели, камо ли друго да свръши, да й не казуйем името, че нещо ми се противат пръстите да го нащракат по клавиатурата. У ньетре имаше йоще неколко подобни образе, ама они не са важни за повествованеето, та нека нги не обръщаме вниманее, кък и би станало с мизерните нги личносте е един по-справедлив свет.

– Какво чакате тук, момчета!? – кмето оратуйеше бодро, по градски, праеше се на големата работа. Видеше се, че сака да покае пред госкьето си колко е близък с народните маси и кък они ше му се мазнат като шилета, нищо, че носи една от най-големите вини за тва, къде се беше случило. Па, ако кажеа и че чекат ньего да нги помогне, що нги е бащицата и на ньего само разчитат, йоще по-убаво, щеха да му се дигнат акциите пред началството.

Има обаче у живото моменте, коги секи си намира майсторо. Поне за миг. Има и моменте, коги на секи от нас му се удава възможнус да си излее ядо баш на тоа, къде требва да го отнесе. Има и такиви моменте, коги целата парадигма, окопана, та да варди властниците от народнята либоф, сдава багажо и работете излазат от контрол. Да, тва са само моменте и обикновено не водат до ква и да било материална промена и не карат властниците да си земат поука, ама въпреки тва дават на народо манко облекченее и удовлетворенее у тоа животец недоклатен.

– Кво чекаме ли? – избоботи след къде полвин минута мълчанее некой от тълпата. Надвиснала. Намръщена. Гневна. Дишаща у един ритъм като парен локомотив. – Чекаме на кой да ебеме пичката майчина, смрадове вие крадливи!

Кмето на общината вече се беше усетил, че не е случил на правилните ора и затвараше джамо, ама беше късно. У иначе широкото купе улетеа йоще нелицеприятни викове, макар и шефиоро да побръза да пойде.

– Къде си я покарал таа змия бе, тумбак!?

– Бегите да се понацвакате манко, та да се праите на герои!

– Таа дръжка на лопатата, знааш ли дека ше ти я заврем, само да те докопам!?

Имаше йоще млого реплики, додек цръвенио джипец се кикерчеше с мръсна газ по баиро къди Попов мос. Мислим обаче, че сфанаате контексто. Дано и високите гости да са го сфанали, мамата нги да ебем непоръбена! Що се отнаса до тумбата народ, некво нги олекна поне манко. И фанаа кой къв инструментец беше понел, та айде къди барата, та да разчистат кво моат, па друго кво се отбере…

Гупи вратарчето

1368683703

Нашио селски отборец, къде вече го нема, се казуваше „Балкан“ Говежда. По едно време вратар ни беше Гупи, Бог да го прости, млого пиеше и паднал преди две-три години зимаска у една преспа, заспал и тамока си останал.

Ма иначе беше един висок, строен, с прическа сръбско киченце (отпред късо, отзад модерно, с голем, стръчащ гребень йозгоре). Цел ден обикаяше барите като маанат горски с една въдица и никой не моеше да го накара работа за пет пари да свръши. Свободен дух, накратко казано.
Понеже двете най-големи села близо до границата, у районо на Попов мос, са Говежда и Копиловци, съвсем естествено меджу них си има конкуренцеа и йоще по-естествено таа конкуренцеа се пренаса и на футболнио терень… Разбира се, понеже нивото е селски футбол, а изпълнителете са диви по целите глави торлаци, не би било далеко от мозъко да се напраи допущенее, че спортменството и олимпийскио принцип меко казано не винаги са били на особена почит у тиа дербита. Мое да се напраи такова допущенее и, меджу назе казано, оно ше е наплъно правдоподобно.
Бихме могли да стигнеме йоще по-далек и да разсъждаваме и връз тва дали е минавал мач без масов бой на двата отбора и отговоро би бил твърдо отрицателен. Поне я не помним да се е пропущало подобно мероприятие. Ако ни работи млого силно фантазеата току-виж сме се размислили и около тва дали публиката се е вкючвала у тиа побоища. Да, вкючваше се. Кой с дръжайе, кой с колец от домати, кой просто разчитайки на собствените си силици.
Не знам доколко образно успех да обрисуйем таа пасторалня картинкя, ама, та да а доплъним, ше каам, че гостуванията на секи от двата отбора, “Балкан” Говежда и “Планинец” Копиловци, у другото село се превръщаше в истинско физическо и психическо изпитанее, къде едни не толко биковити ора като торлацете невинаги биха преживели. Нека само за момент си представиме, че додек излазате на тереньо, та да поспортувате, минавате покрай два-триста човека, къде ви се кокорат като разгонен бик и крещат насреча ви колко моат реплики от сорто на “Ше ти ебем макята у дупе ладно!”; “Ше те олисветим ей, гад негодна!”; “Ти оттука жив нема да излезнеш, дупедавецо!” и млого, млого други подобни. Не би било приятно, ли така?
Коги бою не ставаше йоще преди мачо, срещите обикновено протичаа по следнио сценарий. Ако отборо домакин поведе рано и продлъжи да владее инициативата през целио мач, значи сичко е наред и мелето се отлага за след последнио съдийски сигнай. Тва не важи само у случаете, коги отборо гост вкара гол. Мое и да е за пет на един, нема значенее. При такова развитие на нещата публиката улата на тереньо йоще преди съдиата да е успел да покаа центъро и настава поголовна сеч. Ако ли па, не дай си Боже, отборо госкянин вкара гол пръв или изравни резултато, ситуацеата отново се стича по гореописанио тертип.
При благоприятно развитие на мачо за домакинете, бою почва чък след последнята свиркя на съдията. Бою обикновено е чисто и просто едно прибиванье на петнаесетина беззащитни човечеца от поне стотина на пръв поглед безпричинно озверели сътвера. Ше каате “А нема ли гостуваща агитка?”. У интерес на истината почти винаги има, ама она бива бита и сиктеросана бръже-бръже, направо без време. Сами се сещате, че почти винаги и съдията бива поредъчно дран, особено, ако не ще да свири поне две-три дузпи за домакиньете.
Та така. И от двете села гостуващио отбор почти винаги си поаждаше бит и на мач, и с песници у главата, а и с груби думи; виа сте умни ора и знаате кво казала мечката у онаа басня, ли? Таа вражда щеше да си продлъжи и до ден гньешен, ако селскио футбол не беше резко западнал, а после и на практика изчезнал. Що ли се сещате, че но се получева омагьосан кръг: едните биат другите, другите се озлобат и им го врънат двойно и така до краю на свето…
Така и говежданье ги беа бубали за пореден път здраво при послегнята визита у Копиловци и чекаме ниа да дойдат гадовете на стадионо у село, та да нги напукаме канчетата. Добре, ама мачо се закучи и си връви нула на нула, да го еба. Ни ти е да улетиш на тереньо, ни те свръта на едно место. А Гупи си варди човеко. Кво мое извади, кво не мое, здраве да е. И си дръжи вътре у мрежата едно литрово шише рикиа, та надига от време на време и отпива със сладусно примяскванье.
Връвеше си мачо, съдията ни даде една дузпечка, ма вратаро я фана, таа жената. Он немаше кък да а не фане и да сакаше, що ударо беше право у ньего, ама айде. А времето си тече, да еба. Вече седамдесета минута негде, ни гол, ни лукова глава. Нашио капитанец мина покрай съдиата, показва му нещо песници, надвесва глава нади физиономеата му и те ти след манко йоще една дузпечка. Но ем немаше фал, ем ситуацеата беше барем на три-четири метра вънка от наказателното, ама нема кво да се праи. Тва имало, тва свирил човеко. Засилванье, зверски бомбен шут и… горня греда.
А копиловчанье центъро не моат да минат. Съдията нги изгони един играч и дигна ръце къде наште се едно сакаше да каа “Я повече не мом да напраим, утрепете ме, ако сакате!”. Но така и стана, човеко без да а нищо виновен и он отнесе бумбарясканье след мачо, ама кво да праиш? Минало-заминало…
И кък вече работите си отодат накъде деведесета минута и ние се гласиме да биаме юбезното госкье поне двойно повече, та да компенсираме хиксо, един от техните докачи топката у нарисуванио с трици централен кръг на тереньо. У интерес на истината он си беше играч, таа жената. Даже се разпрааше, че бил на косъм от професионалнио футбол, ама не станало. Зарди пусто пиенье, млого ясно.
Побутна си топкята манко настрани, та да избегне един злобен шпагат, къде изобщо немаше за цел да му избие коженото клъбо (кък се вика), а да му обръне колената да се сгъват назаде като на коза. После фръли един поглед къде нашта врата. И ние фрълиме един поглед къде нашта врата. Цело второ полувреме беме забраили, че Гупи изобщо съществува на тоа свет. А явно он от ньегова стрън беше забраил, че мачо съществува, що тамън благо-благо надигаше литворово шише, та да изцоца и послегньото, къде беше останало на дното. Па мани другото, а и излезнал три-четири метра пред голлинията, таа жената проста!
Копиловчанино на моменто прецени възможностите си, що къде ньего вече се беа залетели неколко човека, къде определено немаха никво намеренее да му зимат топката според правилата. Е, мое и да са се съобразевали с правила, ама тиа на кечо и ръгбито. Та, човеко разбра, че има само един полезен ход и замаана с левачката. Без засилкя, без нищо. Топкята описа една великолепна парабола и се насочи баш къде вратата.
Остаиняше ни послегьен шанс. Не, у никакъв случай не очеквахме Гупи да се усефери и да напраи нещо по въпросо, та да не получи гол. Ни най-манко. Тва беше кауза пердута. Единственото, къде разчитахме на ньего, беше топката да го шибне по кухата тиква, що ударо беше убав, ама манко нисечък. Целата публика, къде сто, сто и педесе човека, застинала у очекванье като цифкя баш преди да капне. Копиловчанье се напнали като глис на буца и се пробуят със силата на мисълта си (они толко и моат да мислат, ама айде) да отместат топкята с неко сантим нанагоре, та да прерипи гребеньо на Гупи и да улети и вратата като свиня у тикви. Говежданье па стиснали зъби и само си повтарат на акъл “Шибни го ма! Шибни го ма!”. Тишината е плъна. Никой се не сеща са окне на вратаро, та да види топкята. А она си лети…
На целио стадион под стрес не а само наш Гупи. Пичо поклаща лекечко шишето, та да се стечат и послегьните капки рикиа у ненаситньото му гръло. У тоа момент топкята избива бутилкята йоз Гупова ръкя, профучева през гребеньо му, тупа пред голлинията и изсвистева у вратата. Плъното млъчанее продължева йоще неколко секунди. Гупи гледа навам, гледа натам и явно почва да сфаща кво а станало. Съдийската свиркя изважда сички от трансо. Реферо отбелезва голо и веднъга след тва дава край на мачо.
Целио славен тим на “Балкан” Говежда се стръчва къде Гупи. Секи ручи колко моа “Ей, ше те олисветим бе!”; “Ше маанем да те прибиам!”; “Кво праиш бе!?”. Вратаро посреща смело с гръди и плувнал, кръвясал поглед злосните обиди и обвиненеа и изграква с гъгнещ глас:
– Чеките бе, не видите ли, че пиех!?
Тва оправданее мое и да е задоволително за ньего, ама за отборо и верните му почитателе ич не е. И ние се стръчваме от трибуните, наобикаяме го и почваме да му думаме думи без закони. До бой немаше да се стигне, що ние редко се млатиме помеджу назе си коги сме трезвени, ама щеме да му дудньеме по рошавата глава барем йоще дваасе минути, ако не беме чули кък неколко автомобилни двигатела се палат почти едновременно.
– Мали! Тиа избегаа! – каза некой на глас страшната истина, къде сички я осъзнавааме. Стръчаме се, ама копиловчанье си отлепиа с колиците, като даже ни размаинваа срегьни пръсте от отворените джамове.
Тамън вече щеме да изпаднеме у отчаянее и те ти го съдията се задава отнегде. Убавец! Ше се качи у некъв кръжав “Форд” Сиера.
– Ела тука бе, изклесяк!
– Те сега ти строших кокаяцете!
– Ше те прибиам, да се маанеш!
– С коя ръчица дигна свиркята да свириш голо, та да я претрошим на барен три места!?….

Кво да праиш, понекоги има и дни, къде на некои ора ич нги не връви…

Има ли нещо за пиенье?

images

Мене ми писна на дедовио, я ви каам! Некъв смрад гледам миналата недя по телевизоро, фали се, че бил дофтур и разбирал от зависимости. Ако човек, мъж на средна възрас у силата си, употребевал повече от 450 грама пиенье на недя, значи бил зависим от алкохоло. Абе ей, жмую, ти не знааш колко уши имаш на главата бе! 450 грама пиенье на мъжете у наше село нги не стигат за един зъб на недя, бе! Но ли ше почне Световното след неко день!? Я половинка рикия си пиам за едно полувреме бе, изкуфелняк разпорен! Нема да седим на празни ясли, да го еба…
И те така те. Я тва изказванье го приех като лична обида, каам ви. Се едно некой е улезнал у назе и ми е казал у очите “Еба те у пияницата, нищо не става от тебе!”. Но у назе никой случаен не мое да улезне, що палашо ми, Чарли Харпър съм го кръстил, обикая из дворо като маанат горски, а е колко мининко теле, ама те… Да предположиме… И рекох да си фанем ую подмишка, да си закачим мъдуряцете зади ушите да ми висат като пелешки и да напраим едно социологическо проучванье из село. Бръза анкета, един вид.

– Абе, слекшо, кво ги тесаш тиа компире? Но с трева, простотия и силен ветър преборванье нема! – викам я на Райко Блъарнико, дека живеа манко по-надоле. Те там у трекята къща нади орницата, не мое да не сте се сетили. Ама седим отвънка, та мрежата да ни дели, що он е сто литра само мускул да го еба, и ако ме дофане нищо чудно да ми останат гумениците сираци. – Де ела те тук те да те питам нещо!
Он остаи матичката и дойде. “Добър човек е, да го еба… – мислим си я. – що се така се ебавам с ньего не знам…”.
– Има ли нещо за пиенье?
– Е, останала ми е рикиа колко за комканье… – вика он, ама я видим, че ме лъже. – Нема и дваасе кила.
– Де донеси една полвинка, да те еба! Така ли ше си приказваме на суо гръло, да еба!?
Донесе човеко, кво да праи. Ли си е душица, па и я съм нахален, коги почнем да изтрезневам, да си го намаам у глезеньо. Подаде ми котленкята нади мрежата, па вика:
– Те ти, да те отруе къв си…
Я отпих и почнах по същество:
– Райко, кажи съга, ама чесно, колко пиаш ти на день?
– Колко и да пиам, мойто си пиам! – сопна се он и се пресегна да ми земе рикиата, ама я стискам като умрел дуня.
– Не бе, я те питам от чисто научен интерес- усетих се я, че длъжим доуточненее. – Един каза така и така, ти кво мислиш?
– Мислим, че е умен колко пръжен мреньок! – отсече Блъарнико. – Я с полвин кило на недя за един месец ше загубим секва мотивацеа да живеам. Айде, заминави, че съм се изпотил и ше настинем на тва теченее, ако не работим.
– Да те ебем и тебе! – рекох и му подадох котленкята. Вече я бех поприкарал.
– Ше ебеш на макье си сино ни, чикиджио недоклатен! Връви заглава!
И те така те.

Обиколих я полвин село. И се те тва – “Има ли нещо за пиенье?”; “Ти колко пиаш?”; “Един по телевизоро каза…”; “Айде, майняй се отука!”…
Не мом да ви каем кък съм се прибрал, ама се бех омазал до плешките. Неколко човека ми разпраяя после, но е било верно страотило. Така съм се бил наюял у името на науката и по-специално на социологиата, и йоще по-специално на социологическите иследванеа, че съм заспал на сред пъто. Кък съм си одил, те така съм груанал и толко. Сандо Американецо за манко да ме сгази с жигулата, излезнал, завлекъл ме за един крак до шибликите и ме метнал там. Добре а напраил човеко, иначе некой моеше и да мине през мене като стой та гледи. Събудих се къде три часо нощеска, окостен от студ, ви каам. И носо бех обелил, явно додек съм падал у името на науката.
И така, с риск за здравето и живото си, сбрах следните емпирични данни, да им го нафукам у статистиката аз. У наше село средно се пиа по кило, канче и бурканче на день и те тва а! От Вачо кмето до Ико пъдаро сичко буа горе-доле толко. Пюс минус неко чашка, ама но тва а пренебрежимо отклоненее от нормата.
Напраих и един извод. Не половин кило на недя, а кило на ден изобщо не вредат на човешкио организъм. Те, я олюсках близо две кила, ама почнах да губим връзка с главнио мозък чък накраю. Значи, пий си ти кило рикийца на день, па специалистете по зависимости да си приказват кво сакат. Мое да фанат и да ме разведат! Он на мене ше ми кае, че съм зависим от алкохоло! Не е верно! Он, алкохоло, е зависим от мене. Що, ако затрием кючо от магазата така и ше си отседи у дамаджаните и никой нема да го погледне. Я обаче кючо от магазата нема да затрием, що ми виси връзан с объл ластик на врато.
А вие кво, има ли нещо за пиенье?

“Нова Европа“ (Дунав мост 2) през призмата на арчарските предприемачи

Нещо съм се замислил да врътим некъв бизнес, да го еба. Нищо че по телевизоро казаа (у наше село кво се чуе по телевизоро, значи е истина и точка! Така си е йоще от коги новините ги водеше чичко Филипов), че през последните неколко години фалирали или минали у сивио сектор ебем ти фирми. На мене ми е през дедовио. И ше ви каам що. Що идеята ми е проста и гениална. Я нема да регистрирам фирма. Демек, нема да чекам да фалирам, та да минем у сивио сектор. Направо си улатам у ньего като песница у гнила тиква и ич нема да се бавим.
Да си признаам, бизнес плано ми мое да е гениален, ама ич не е оригинален, да сте наясно. Заимствал съм го, така да се кае. Заеби тва, не е важно. Що са го измислили плъни професионалисти, така че, надам се, ше почнем да печелим на моменто. И инвестиции не требват чък па толко. Неколко кофи студена вода, другото е просто ентусиазъм, дисцилина и постоянство от моя стръна.
Верно, проекто ми си има и недотатъце, признавам. Сезонен е. Мое само зимаска да се реализира, маменцето му начубръстено да ебем аз! Ли обаче народо е казал “День година рани”, та кво толко!?
Па и мене ми не требва кой знаа кво, да ви каам. Отръсим джанарките доле до слого с Ваньо Кривио, турим ги у бадънье! Оберем лозето горе нади мандрата, смачкам у цинковото корито и айде у бурето! Минем през овошките, къде едно време беа на ТКЗС-то, а съга са си лично мои, ама никой не знаа и те ти йоще три-четиристотин кила сливи! Сберем неко лев отук-отам и изкарам едно двеста и педесе кила рикиа, ич да не е! Извадим си компире, неко доматец откинем, боб си насадим, бечо квичи изподи къщата, що знаа, че Коледа наближава, неколко ягнета, неколко ярета… Турам сичко у бурканье и съм готов за зимаска. Летото се еде кво се намери, но се знаа.
Така, кък съм го сметал, мене ми требва суха пара за десет чифта чорапе, три чифта гащи и една официална карирана ризка годишно. Другото фръчи само за леб и цигари, да еба тоа тутун, да еба сгръчен… И дръва си краднем неколко кубика от гората да се топлим, нема да ме мислите. А, и крушки за осветленеето купувам, забраих. Ток и вода – кво се спогодиме тука с наште ора. Они и двамата инкасаторе живеат през две къщи от назе… Що съшнус са един човек, наел се с млого отговорности… Та мисълта ми беше, че нема кво да се прибивам от работа – и с манко ше минем.
Те и кък ми дойде идеята за тва да се префрълим от графата “трайно изфрълен от борсата порди недъгавус” у таа “я имам фирма, с мене не мое да се приказва вече”.

Вчера сме пошли с Ристо Глую да ставаме доброволци. Запиаме се у хоремаго и глеаме по новините, че по Видинско праат диги ората, да ги не отнесе барата. Но и при назе вали, ама одънък билото, у Сръбето, явно мамата си гняса. Но се издавил свет народ, залело камара работи, мани, мани… И тва све иде по Дунаво накъде назе…
– А да палнеме колата и да идеме да помогнеме на ората! – цепи се Ристо колко има сила. Ли си е глуй, не чуа другите, ама не чуа и ньего си. – Но ше доа таа вода по Дунаво, ше нги издави и стока, и све. Рипаме на камионо и айде у пойето!
Млого благороден е бил винагиж, таа жената. Они го биат сека вечер у кръчмата, он само повтара “Извинявай”. Кво се извиняваш бе, че са му омалели ръцете да ти маа шамари ли!? Кък и да е…
Я си викам “Що па да не помогнеме на ората? Гъзо ми се залепи за тоа стол! Само пием и праим вересии. Айде да се поразкръшиме манко. Па и свет да видим…”
Поидоаме. Он каза, че ше зареди бензин и ше черпи яденье и пиенье и те така те.

Додек наближиме Видин тоа ме съсипа, я ви каам. Ли е глуй, кък мислим, че ви споделих вече, надул тва сръбско по касетофоньо колко мое и, мани тва, пее с цело гръло. Мене ме заболе глава, нема да ви лъжем. Нищо че сръбската музика ми е по-мила от кладенчова вода. Колата (он му вика ”камионо“, ама си е Москвич дванаеска) се тресе от децибелете. Не се живее… И изеднъж! Ристо млъкна като мрътвец, пресегна се и изкючи касетофоньо. Ебахти кефо!

– Те тва видиш ли го те? – изока он, ама пак се тръпи, не е като да се надвиква с радиото. Развали ми икиндията тоа зеяч.
Погледнах на десно, накъде сочеше. Манко преди назе некви къщи почват, па пъто слаза у ниското, а они манко така на брег остават… Интересни къщи, да ви каам. Големи, с конь да тръчаш из них, ама иначе неизмазани. С едни лъскави блиндирани врати за по две ияди лева барем, пласмасова дограма натурали, а отвънка дечоро гол, само по едни омазани гащи, и ръшнье из калнио двор заедно с кокошките.
Я гледах къде къщите додек се слекохме по целио не млого стръмен, ама бая длъг склонь, па реко:
– Кое да видим бе, ръньо?
– Забелеза ли, че само вратите нги струват колко ти си изкарал откво си плънолетен!?
– Ше заврътим волано и ше се фрълиме у шибликите, ей, изклесяк! Нема да се ебаваш с мене! – знаех обаче, че Глую е прав, та донадих. – Е, кво? Откъде изкарват парици тия… Кое е тва село, бе?
– Арчар, баце! – изруча пак Ристо. И москвичо умре.

Но не е да каеш да е загинал на место, що ли знааш една дванаеска колко тегне? Кък си се беаме зафиркали чък до центъро стигнааме. Ама те. Двигатело отказа.
Изрипиаме ние йозвътре – накладки, свещи, масло, вода, кво се сетиш провериаме. Ама се оглеждаме, ли си наясно, че у чуждо село и керемидите биат. Па камо ли у северозападно село…
Постепенно (за една цигара време), се сбраа барем шеесе човека. Но Арчар село е у пойето, не е като наще, забити на майната си гъзина у Балканьо, секо с по една шака народ. Има си ора, сакам да каам. Един ръшнье у двигатело, друг опраа клемите на акумулатуру, трети бръника из жилото на съединитело. Па отсрани седи един голем циганин, къде сто и четиресе литра барем. Пуши и се подхилква поди Панайот-хитовски мустак.
– Кажи бе, Рангеле, къв е проблемо!? – емна го един от наште помошници, коги се задъъна да виси изотдоле и да дири нещо дали се е преебало по полуоската.
– Те го те… – Рангел пипна нещо (не разбрах баш кво), отвръте-завръте с една ръка и готово!
Коги Ристо пална “камионо”, он се форсира като ебем ти болидо. Маанааме им на орицата за “благодарим” и айде къде Видин да праиме диги, да им го спущим и на сон шон жмоно.

– Добри ора… Глеи кви пичове излезнаа! – викам я, додек йоще маам като изоглавен през джамо.
– Човек е добър понекогиж, друг път е чис плътеник – закючи философски Ристо. – Ти знааш ли от кви пари си купуват горе у маалата тиа врати и дограми?
– Знам я… Нищо не знам. За пръв път минувам оттука…
И Ристо Глую заразказва…

3_7
– Тоа баир покрай маалата го виде. Барем триста метра е длъг, с постоянен наклонь. Не е млого стръмен, ама от кво отвориха Дунав мос 2 и ТИР-овете минуват оттука те зимаска, требва да ти каам, че тоа баир е станал златна мина за тиа, дека живеат покрай ньего. Щом падне снежец, они цела нош го поливат с вода и утъпкват, та да замръзне. Но като стъкло стане, що ли го виде, че е на сенкя склоно. И коги мине натоварен ТИР, къде иде от Западо, танцува на ледо кък Мая Плисецкая…
– Она балерина беше лаасе…
– Не ме прекъсви! Ората като не са свикнали на пъто и мислат, че тука мое да издрапат лекечко, нема грижи. А па они са ТИР-аджии, виждали са све на свет… Ама не са виждали пръзалкя на шосе напраена… А и тоа склон е северен… Коги натиснат газта, та да издрапат плавно по ньего, а навам, а натам, а у шанецо! И тогива идат бащевете на те тиа, дека ги гледаше, че ринят из калищацете. ”Кво стана!?“; “Леле, кво ше праиме?”; “Де дай да помогнеме”… Носат лопатите и фръгат песък и сол поди точилата, та пушилкя се дига. Бутат ТИР-овете… Коги се наложи целата маала се наемват. И накраю шефиоро доволен, че се е отръвал леко, па они обикаят за неко лев. И отнасат, да ти каем… Ли виеш, но не са вратите и дограмите само. Е одънък на един баир са си напраили ебати луксозното гробище. Не, че нещо, що на мене ми е през ую дека ше ме сгрибат, ама са фрълили свет пари… Но е мрамор, но са гробници, но е бронз, бакъ, месинг… Они тука преди и от иманярство млого изкарваа…

Бизнесмено требва да си обязди идеата, я така знам. Затва, като чух за длъгио баир със северно изложенее и рекох да поивам и я. И баиро поди наща къща е барем триста метра и със северно изложенее. Верно, йозгоре нади ньего сме само пет къщи, у них све бабичкор живее и нема кък да изкарам неко лев от них, най-млого да си изпотрошат краката у лизгавицата зимаска. Ама поне кмето като минува на обиколка ше му се физга джипо, та ше му извивам ръките недъгави.
– Ако сакаш да не поивам, пак ме запиши у програмата за временнята заетус! – ше каам я и живото ми изново ше се нареди…

Торлакът и новите технологии

glavanovciДядо ми Стамен Велков от Говежда починал през 1978-а. Една година преди аз да се родя. На 97-годишна възраст. Младостта му била меко казано бурна, особено в контекста на много по-спокойното в сравнение с нашето съвремие начало на ХХ век.

През 1907 година заминал за Канада, където участвал в строителството на железниците на втората по големина страна в света. Винаги съм се шегувал, че си е останал пълнокръвен селянин. Не в днешния контекст на думата, използван от някои самозабравили се лигльовци, затворени в панелните си кутийки, за да обиждат тези, които пред фалшивата сигурност на службицата и заплатката предпочитат да имат малко, но да им е широко на душата. Казвал съм го, защото Говежда е най-вълшебното населено място, в което някога съм бил. Може и да съм пристрастен, но така мисля, така го чувствам и не ангажирам никого с мнението си. Казвал съм го и защото името Канада произхожда от дума на племето ирокези, която на латински приблизително се транскрибира като „kanataи означава… „село”.

Та, неспокойният дух на Стамен Велков го завел на няколко хиляди километра, в друго село. Огромно село, но все пак село. Работил здраво, живял здраво, не цепил басма на никого. Когато започнала Балканската война, зарязал всичко и се върнал в България, за да се бие за родината си. Воювал смело, страдал за разрушените ни мечти за национално обединение, хванал си багажа и пак заминал за Канада. За по-кратко. Защото започнала Първата световна война и той отново се върнал. Отново се бил, отново страдал… Но този път останал в Говежда. Завинаги.

Прибрал се с доста пари, спечелени с тежък труд. Купил стотици декари гори, купил стада, заживял добре.

Неспокойният му дух обаче не го напуснал. Все още се носят легенди за чепатия му характер, заради който на стари години децата му (седем на брой, някои от които починали сравнително рано) си го предавали като на щафета, защото не можели да изтърпят безпардонното му отношение. Имал си е причини обаче да се държи така. Особено на стари години…

Когато ОФ дошли на власт, един негов съселянин, новоизлюпен комунист, го предупредил да продаде горите си, защото иначе ще бъдат национализирани съвсем скоро. Той отговорил, че никога няма да го направи, тъй като е спечелил парите за тези гори с дълги години пот и лишения. И устоял на думата си. Когато Народната република му взела всичко, което притежавал, прадядо ми, Стамен Велков от Говежда, отишъл на една поляна. Негова поляна, в неговите гори, далеч от населените места. Легнал на нея и плакал три дена и три нощи. Без да сложи залък или капка в устата си. Казвали са ми, че се е върнал различен човек. С по-малко човещина в себе си…

На края на живота си прадядо ми се задържал в къщата на дядо ми, Никола Велков, повече отколкото в домовете на другите си деца. Не заради сантиментлано отношение, просто дядо и баба били по-търпеливи към държанието му. Седял на двора, режел на едро тютюн с нож, пушел, погледът му се реел по околните хълмове, където преди били горите му, и разказвал на баща ми и чичо ми вълнуващи истории за младостта си.

Стамен Велков не починал от естествена смърт. В последните години от живота му вкусовите му рецептори и тези за чувствителност сдали багажа. Той можел да бръкне в къкреща тенджера, да си извади парче месо и да го изяде. Без да усеща нито парене, нито вкус. Желанието му да яде, пие, пуши, да подмята пиперливи шеги към „невестите”, с една дума да е пълнокръвен, обаче никога не го напуснало.

Един ден влязъл в сумрачното мазе („магазата” на северозападен диалект). Взел една бутилка с червена течност и я изпил. Без да усеща какво има в нея, без вкус… Оказало се, че не е вино, а бензин.

Лекарите му дали няколко дни живот. Прадядо ми, Стамен Велков от Говежда, починал месеци по-късно. Година преди да се родя. Понякога мисля, че приличам повече на него, отколкото на когото и да било. Не знам, може и да се лаская… Стига, че започна да става много сериозно! Това е история за него. Една от многобройните, които дядо ми, баба ми, чичо ми и баща ми са ми разказвали.

 

Стамен Велков не беше самичък у Канада. Бе’а заминали със Станко на Ценините, дека живеат надоле, до големио завой. Заедно се и прибра’а за войната. Стамен беше по-чепат и не обичаше млого да се опуща у лакърдии, ама па за сметка на т’ва на Станко най-‘юбимото му беше да седне отвечер преди дома си, на ниската дръвена пекя, да изнесе юсчето с рикиа и да сбере ма’алата да нги разпра’а за она’а, големата дръжава зади йоще по-големото море.

– Станко, я кажи там за онаа машина – подфачаше некой.

– Я ви каза ‘и’ядо пъти – дръпнеше от свитата у вестник цигара он – У Канада има една такъва машина, къде като копне дръво, къде трима мъже като уруглици не мо’ат да го обифанат, и го изтръгнье с кореньете.

– Беги бе, Станко! – разнесе се дружен възглас – Де намали манко бе! К’ва ше е таа машина, но пет вола не мо’ат го разклатат таково дръво, ти за машина, дека да го извади из кореньете ше ни разпрааш…

– Верно ви ка’ам! Те го те Стамен на Велковите, он ше ви обясни…

– Така а… – подфане Стамен юсчето, къде другаро му го подаде, па отпие и примляска – Но вие щом на т’ва не вервате, ако знаате к’ви други работи има те там…

– К’ви бе, к’ви?

– Станко, я изнеси латернята, да я е*а.

Станко Ценин се понадигне, па се сбръзи през вратничкята. Коги тръгне да се поврача, ‘ората се дръпнат крачкя-две назаде, ‘що у ръцете си он носи нещо големо, с един шкаф йоздоле, па една фуниа излаза из ньего, а от шкафо нек’ва ръчка стръчи…

Та, они се поразбегат, покрай пекята стане манко по-голем празнио кръг, земляната улица е пометена с метлица, чисто е, прашинкя нема дека да видиш. Те там, на средата на кръго, Станко Ценинио тури латернята. И връти онаа ръчка, та ръце му окапат от врътенье. И после пущи, а оно през фуниата некой запее и засвири.

‘Ората се разбегат кой накъде види, ма след минута-две се врънат, нищо че стоат по-издалек. Па се мине манко време и некой по-ербаб мръдне неколко крачки напреде и се загледа продлъжителньо у фуниата. И ‘дигне очи къде на Станко и Стамен доволните физиономии, къде си подавкнуват юсчето.

– Ей, Станкоууу! – изручи човеко – Я за онаа машиня по бих ти повервал, ама те тука вътре човек не мо’е да нема! Връъ му го!

И те така те. Я не знам ние американците ли требе да стигаме или они назе. Знам, че те т’ва е било преди къди сто годин’ и манко горница. Кой му се разпра’а да дири прилики и разлики с гньеска…

Специални благодарности за снимкята на мою приател Даниел Божов от Главановци

Стоян Николов – Торлака

Блог в WordPress.com.

Up ↑