Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

Категория

Коментари

Кой всъщност е Издислав?

isdislav

Издислав е всеки наш сънародник, който се изхвърля като чекия на мокър пясък и при когото може да се констатира драматично разминаване между претенции и възможности. Цвиленето на развален английски, клипът, в който релсата на камерата не е махната, а вокалното недоразумение седи на бар стол в гора, е само еманация на Издислав. Той/тя/то може да бъде открит навсякъде. От кварталното кафене, в което трийсетина годишна кифла с незавършен осми клас идва при вас с надменна физиономия ала „имам вишо и съм тука само докато си намера работа по специалността“ и ви казва „Кво да бъде?“ до най-високите етажи на властта, където премиери си присвояват джипове на Горското.

Издислав е всяко отроче на този или онзи „трегер“ в някаква област, което като с вълшебна пръчица става специалист по нещо, от което си няма хал хабер понятие, но е на мама/тате момчето/момичето. Издислав обикновено е второ поколение парвеню (разбирай нещо като Фики или Шиши), израснало в златен кафез и нямащо никаква представа какви усилия трябва да положиш, какви качества трябва да притежаваш, за да си успешен и щастлив в реалния живот. По правило Издислав се обгражда с дружина ласкатели, които са неговият естествен щит срещу всяка вметка от недобросъвестни, но загрижени околни. По този начин Издислав си осигурява високо самочувствие и тотално не го интересува дали има даже и зрънце покритие.

Издислав знае, че е най-добрият, независимо дали е оценен от широката общественост или не. Той е решен да изпъкне в попрището, което си е избрал, без да подбира средствата. Те могат да варират от брутално налагане на присъствието му по национални или регионални медии (според финансовите възможности) до свирка на правилния човек в кенефа на провинциална чалготека.

Издислав задължително е енциклопедична личност. Независимо дали говорите за история на Урарту или нанотехнологии, Издислав е човекът! Той авторитетно ще ви разясни всичко, което не ви е ясно и ще ви измъкне от заблудите, в които са ви вкарали дебелите книги, прочетени от вас. Издислав не чете, Издислав инстинктивно схваща как стоят нещата и никой шибан професор, академик или там, някакъв си учен, не може да го убеди, че не е прав. Издислав е непогрешим. Евър!

Издислав цени писаното слово само в една негова проекция – когато е щамповано върху салфетка в любимото му нощно заведение. Тогава Издислав дори може да се зачете за миг, макар че е малко вероятно. В някои случаи Издислав чете и жълт вестник или брошура на мол, но това наистина е само в някои случаи.

Недостатъчно осигуреният/ата/ото във финансово отношение Издислав е изключително изобретателен и винаги намира начин да има най-новия айфон на изплащане за 24 месеца, маркови дрешки от битака и тунингована 15-годишна таратайка.

Достатъчно осигуреният/ата/ото във финансово отношение Издислав кара джипа си с мръсна газ в пешеходни зони, има повече кубика силикон, отколкото може да побере мозъчната му кутия и е способен да си направи селфи на всяко едно „куул“ местенце по света, дори с риск за живота си.

Мъжкият Издислав е чукал поне стотина мацки, от които около шест миски и три модела на „Victoria’s secret“.

Женският Издислав е фатална красавица и всички съпрузи в панелката, в която живее, й намигат в асансьора над раменете на жените си. Ама тя не им дава. Защото не са си поискали. Освен това знае, че е по-добра актриса от Моника Белучи, по-талантлива певица от Никол Шерцингер и по-голяма красавица от двете, взети заедно.

Детският Издислав си мечтае да стане едно от горепосочените две, в зависимост (понякога не е задължително) от пола си.

При определено стечение на обстоятелствата мъжкият Издислав става фитнес маниак дотолкова, доколкото използва огромни количества стероиди, а в залата основното му занимание е да позира пред огледалата. Обикновено е епилиран и със старателно поддържани вежди тип „тънка месечина“.

При каквото и да е стечение на обстоятелствата женският Издислав ежедневно прекарва в пъти повече време на кафе с приятелки, във фризьорския салон и/или мола, отколкото във вършене на нещо с реален коефициент на полезно действие.

Подрастващият Издислав презира учението и е убеден, че е достатъчно да избута някак до „Едно! Две! Три! Четири!… Дванайсееееееееееееее!“, за да го вземат за изпълнителен директор на голяма компания и да му предоставят златна кредитна карта.

Издислав живее във всеки от народонаселението. В по-малка или в по-голяма степен. Затова мисля да спра дотук и да ви оставя, за да се опитаме да го открием. Всеки за себе си…

Проста логика българофилска

04_2012_gabrovo-378.jpg

Не обичам Унгария. Не обичам Полша. Нито Швеция, Португалия, Русия, САЩ, Перу, Централноафриканската република, Малдивите, Непал, Каймановите острови, Нова Зеландия или Питкайрн (както и да се пише на кирилица). Не ги обичам и това си е.

Харесвам част от изброените държави и местенца, искам да ги обиколя надлъж и нашир, но не ги обичам. Обичам само България. Логично обяснение? Никакво. В „харесвам“ може да се търси логика. Харесвам Кармен Електра, Моника Белучи, Невена Коканова, няколко бивши гаджета и десетина моми, които нито аз, нито вие познавате. За всяка от тях мога да обясня защо. Но за жената, която обичам, не мога. Толкова неща ми идват накуп в главата, че няма как да ги систематизирам.

Май именно заради това е измислено словосъчетанието „обичам те“. Заради всичко, въпреки всичко, не просто те харесвам, а бих направил много за теб, без дори и да се замисля за отплата… Без да парадирам, да претендирам, да диагностицирам, да търся, да анализирам. Толкова.

Причината да обичам България не се корени в това, че е била на три морета. Няма нищо общо и членството ни в Европейския съюз или милионите буркани домати, заминали по линията „Булгарплод“ – СССР. Нито пък с най-високия връх на Балканите или рязането на лентички по магистралите.

Любовта е лично чувство, съкровено едно такова, и именно заради това за него се пише трудно. Допир, усещане, вкус… И хиляди други неща. Много прости, но неизразими с думи.

И тъй като любовта е лично чувство, не мога да обясня и антипода й. Защо мразя „фили“-те на други държави сред моите сънародници. Ако по произход си циганин, кюрд, пакистанец или марсианец, но милееш за България, си добре дошъл да споделим общата си любов. Не ми пука в кой бог вярваш, с какви дрехи си облечен или кой е любимият ти отбор. Добре дошъл си. Просто така.

Ако обаче родът ти е чисто български, до девето коляно, но поставяш друга държава над Родината и не си занесеш багажа и организма си там, в нея, а продължаваш да живееш тук, ти си мой враг. Изконен, изначален враг. Независимо дали дърпаш на изток или запад, север или юг. Независимо за какъв патриот се представяш, независимо колко си богат, „популярен“ или влиятелен.

Аман от „фили“ и „фоби“, крещящи колко ще сме велики, ако сме патерица на тая или оная империя! Няма да бъдем! Ще сме велики, истински и пълноценни единствено, ако обичаме себе си и Родината си, без да мислим, че сме най-най или да следваме сляпо силните на деня. Ако приемаме себе си и Родината си такива, каквито сме. Ние и Тя.

Наивен текст. Дотолкова наивен, че наистина си вярвам, че съм го написал с любов… Към Родината.

Единадесет абзаца мрак

Да, европейци сме били и сме толерантни. Това се дължи на ред исторически, културни и чисто човешки фактори. В източната част на континента сме се сблъсквали стотици пъти с нашественици от север, запад, най-вече от изток. Готи, хуни, авари, татари… Едва ли е нужно да продължавам, след като едно не особено изчерпателно изследване твърди, че през територията на България са минали поне сто и три народа. На запад пък галеоните, каравелите, бертоните, полакрите и флейтовете на народите, обитаващи брега на Атлантика, обиколили целия свят. А „Алхамбра“ е свидетелство и за обратен процес, съществувал в един по-възвисен момент от историята на мюсюлманската религия…
Невъзможно е това да не е оставило следи във възпитанието на поколенията. В мисленето и ако щете, в гените им. Изтокът става толерантен по-рано, но историческата съдба го връща векове назад и го капсулира за дълги столетия. През същите тези столетия пък Западът изминава пътя от религиозните клади, робите в трюмовете и Великата инквизиция до френската революция, Просвещението и Пролетта на народите.
Безбройните конфликти, войнички и войни (еманация на които са двете световни и Студената) също имат своята заслуга за това европейците да станат толерантни. Нашият континент винаги е бил на пангара. Тук се разиграват събитията, които решават съдбата на човечеството за векове напред. Когато губиш близки, когато гледаш как се лее кръв, когато виждаш сираци, изнасилени, обругани, хора със съсипан живот, ти постепенно схващаш, че те са човешки същества също като теб и няма никаква гаранция, че, ако безумието продължава, не ще настане ден, в който да бъдеш на тяхно място.

Тази карикатура осмива изверга Ал Бахрами - терорист, убиец, изнасилвач и главорез. Тя не е обида за мюсюлманите, тя в определен смисъл подкрепя мюсюлманите, които вярват истински, а не са безмозъчни изроди
Тази карикатура осмива изверга Ал Бахрами – терорист, убиец, изнасилвач и главорез. Тя не е обида за мюсюлманите, тя в определен смисъл подкрепя мюсюлманите, които вярват истински, а не са безмозъчни изроди

Ние, европейците сме толкова толерантни, че позволихме на вълната на обратна колонизация, тази от Африка, Индия, Китай, Турция, Южна Америка и къде ли още не, да вземе неподозирани размери. Толкова толерантни и улисани в навиците, заниманията и комфорта си, че позволихме да не раждаме деца, а прирастът в страните ни да се дължи на именно тази обратна колонизация. Или на до голяма степен маргинализирани от нас и от самите себе си общности, на които хвърляме по някоя троха, за да не ни нарушават покоя.
В началото всичко беше наред. Емигрантите и малцинствата работеха, получаваха ниски заплати, вършеха много, превиваха гръб от сутрин до вечер, а ние, европейците, си мислехме, че това е неоколониализъм и доволно си седяхме в топлите офиси или на диваните в големите си, луксозно обзаведени апартаменти.
Ние, европейците сме толкова толерантни, че позволихме онова недоносено в главата си рептилче отвъд океана, което сами създадохме и толерантно оставихме да порастне и укрепне здраво и самодоволно, да командва с Пентагона си, опа, главата си, външната ни политика. Ние, европейците сме толкова толерантни, че се подведохме по кретенската му склонност да трупа богатства, да избива, беси и подклажда конфликти по целия свят.
Ние, европейците, сме толкова толерантни, че се държим толерантно с всички нетолерантни. С американското правителство, с децата му „Ал Кайда“, ИДИЛ, с Кремъл, с ония, дето създават огромни гета в градовете ни, в страните ни и нарушават законите ни. Ние, европейците, от толерантност просто губим рефлекса си за оцеляване. За физическо, културно и икономическо оцеляване.
Ние, европейците, сме толкова толерантни, че позволяваме ония отвъд океана да ни вкарват икономическите си кризи изкуствено, официалният език да не е задължителен на официални места, а културните различия да прерастват във връщане към примитивните закони на джунглата. Ние, европейците сме толкова толерантни, че имаме повече молове, отколкото библиотеки. Ние, европейците, сме толкова толерантни, че позволихме на дивия консуматорски начин на мислене да смаже традициите ни.
Ние, европейците, се чувстваме безпомощни, защото сме толкова толерантни, че сме разединени. Ние, европейците, имаме няколко скорости, северозападната ни част манипулира южната и източната и я възприема като източник на евтина работна ръка и относително стабилен пазар на стоки, които там никога не биха стигнали до щандовете на веригите магазини заради ниското си качество. Изтокът пък гледа да си го върне, като заобикаля всевъзможни договори, които е подписал и правила, с който е длъжен да се съобразява…
Ние, европейците, бяхме толкова толерантни, че нямаме избор. Или ще станем единни и безкомпромисни както към облените в кръв икономически интереси на Вашингтон, към подмолните игрички на Кремъл, подковани с автомати и танкове, така и към врага тук. Вътре, в нашия заден двор. Врагът, който забелязваме само, когато се случи нещо като онова вчера в Париж, за което не ми се и споменава. Ние, европейците, сме толкова толерантни, че губим континента, политиката, живота си. А ако нас ни няма, на света не ще да има нито капка толерантност.
Нека, ние, европейците, си плеснем един звучен шамар и да станем по-единни и нетолератни към нетолерантните. Това, че ни наричат Стария континент, или означава, че сме мъдри, или че сме грохнали, безпомощни и изкуфели. В първия случай отново трябва да си върнем позицията на световен флагман и да наложим собствените си правила поне на изконната си територия. Във втория Европа в недалечно бъдеще ще се превърне в една огромна редакция на списание „Шарли ебдо“…

Миниатюра за четвъртито краче от табуретка, потопено в буркан със свинска мас

NU9C1506_

Вие сте утрепки бе, мангали долни!

Не, не говоря за циганите, говоря за мангалите. Сред циганите има и мангали, има и хора, които се трудят усърдно, за да изхранят семейството си и да образоват децата си. Ако искате ги наричайте „роми“, ако искате им викайте „печки“, „тучове“ или както ви харесва, мангали долни.

Докога лекарите в България ще работят за без пари, докога ще казваме „нямаме кадри, защото завършват тук и бягат да се реализират на Запад…“?

Докога образованието ни ще е ръководено от идиоти, а истински призваните да се занимават с него ще работят като чистачи, продавачи в супермаркет или ще емигрират, за да се реализират на пазара на труда във Великобритания, за да берат ягоди? Сезонно…

Докога ще мотаете шибаното електронно правителство? И ще точите милиони и милиони за него, без никакъв реален резултат?

Докога лелката от другата страна на гишето ще щрака с един пръст по клавиатурата?

Докога всеки, който иска да реализира някакъв проект, за да съживи поне малко икономиката в тази страна, ще трябва да киха под масата на чиновниците?

Докога ще държите циганите, турците, Северозапада, Странджа, Лудогорието в принудителна мизерия?

Докога ще мислите, че магистрали се строят само там, където софиянци ходят на море?

Докога гнусни мангали (каквито сте и вие) ще продават ток на циганите?

Докога ще има местни феодали във всеки един район на България?

Докога ще купувате гласове срещу една дневна надница?

Докога престъпниците ще изнасилват бабички, а вие ще държите най-раздутия полицейски щат в Европейския съюз?

Докога полицията, лекарите и учителите ще са безсилни срещу тъпотиите, които вършите с идеята да дойдете на власт и да им обещаете 20 лева по-висока заплата?

Докога майките в тази загиваща от демографска гледна точка страна ще бъдат унижавани все едно са просякини, а не градители на бъдещето й?

Докога ще правите всичко възможно, за да изгоните всички мислещи и можещи хора от България?

Докога циганите, мангали долни, ще са виновни, че бият лекари, учители и полицаи? Докога ще им отказвате здравна помощ, а ще се сещате за тях само преди избори? Докога ще им давате кИбабчета, а няма да ги освобождавате от гетата и тарторите им? Мангали долни (тафтологията е умишлена).

Докога ще ни обяснявате, че сме в криза, а ще карате джипове на стойност една доживотна заплата?

Докога ще вземате комисиони от САЩ, Русия и майната си само, за да защитавате чужди интереси?

Докога ще изсичате горите ни, ще поддържате монополи, ще правите „политически компромиси“?

Докога ще вкарвате само кокошкари в затворите?

Докога ще ни подслушвате, следите, тормозите по всякакъв възможен начин?

Докога ще играете „партия“ с монополистите и едрите престъпници?

Докога ще създавате паника покрай сирийци, турци, цигани, педерасТи?

Докога България ще е потопена под вода, тъй като не знаете чии са язовирите?

Докога хора ще се палят по улиците в знак на безсилие срещу тъпотията ви?

Докога ще приватизирате, правите заменки и строите къщи по морето, Банско и витошките квартали?

Докога ще ни гоните от родината ни, мангали долни?

Долни мангали, познати също като български политици, вие сте виновни за всичко. Без да ви деля по цвят, европейски политически семейства, произход, образователен ценз и други путки майни. Вие сте самодоволни, но значими само за себе си. Можете да създадете парадигма, в която животът ни да е още по-лош, но едва ли ще ни изненадате. Вие сте долните мангали, които ни направиха най-бедната страна на Стария континент, макар и да сме в Европейския съюз.

Не циганите, не сирийците, не салафитите рушат законността! Правите го вие! Не на свинския грип, еболата или СПИН-а, не се дължи обезлюдяването на България! Дължи се на вас! Всички български политици, за които „държавническа мисъл“ е синоним на „какво ще мога да вкарам в гъза си“. Погледнете заглавието на текста и ще отговорите на въпроса си…

За овците, овчарите и столицата на Хабсбургската империя

николай бареков делян пеевски цветан василевНаправо ми иде да си скинем дреите, казвам ви честно! То бива бива, ама такова чудо нема! Цел живот се изтеглям късата клечка. Първо баща ми преписа къщата барабар с два декара нива на сестра ми, после се ожених за най-големата усойница у целото поречие, а преди две години дойдоха некакви и ми взеха казаня за варене на ракия, щото не знам там какъв си европейски закон съм бил нарушил. Ама тва с КТБ просто ме срина като като личност и окончателно ме вкара у редиците на отявлените песимисти. На вас може и да не ви пука за душевното ми състояние, ама аз съм длъжен да си кажем – вече съм един завършен хейтър и те така те!

Моя милост е предприемач по душа. Затова преди една петилетка сбрах какво имаше парици у буркана и айде на Националния сбор на овцевъдите у Арбанаси. Той тогава още не беше основан, ама айде да не ставаме дребнави. Убаво село. Камара гъзари притежават малки, спретнати къщурки по четири-петстотин квадрата там. Ама аз немам за цел да се праим на екскурзовод, а да ви разкажем какъв патежлък ми се стовари на дебелата кратуна.
Купих си десет овци и айде у село. Сички много се учудиха, що беха свикнали да съм постоянно присъствие у кръчмата и да не вършим работа за пет стотинки. Ама аз се стегнах и нещата тръгнаха. Верно, по цел ден обикалям ливадите като улав да пасем стадото, косим, пластим, сушим, прибирам сено, ама иначе млекце, вълна, некое ягънце продавам. И почнах да завъртам малко левове и пак да пълним буркана. Ама за агнетата и КТБ ми беше приказката, не ме прекъсвайте, що си загубих мисълта!
Овците се оказаха голема работа, да му се не види. Занесем млекото у мандрата, после секи понеделник на пазара у града – те ви кашкавалче, те ви сиренце, те ви масълце, а сега дайте париците… Пролецка продадем десет-петнайсе ягънца, па и от вълната изкарам пара… Платих си вересиите на Ваня Шугавата у хоремага, наплъних бурканя с връх, втори, трети, то не останаха буркани за компоти. Сичко натъпкано с левове, евро, долари. Даже некви албански лекове имах, ама тва е друга тема на разговор.
И почнах да се чудим тиа пари кво да ги праим. Те го, зеха да обикалят покрай къщата секви от Долната махала, къде се издържат само от кражби. Ше влезнат и, мани, че париците ше отнесат, а и нищо чудно да ме олисветат за по-сигурно. Требва некво решение да земем… Таа мисъл ме гложди поне два-три месеца. А бурканите с парата си се трупат у мазето, зад големото буре с червен отел. И се чудих бая време, да ви кажем…
Ама Вселената си знае работата. Когато вече мислех, че немам достатъчно буркани, а иде време да се слагат компоти от сливи (немам нищо сексуално предвид, не ме бъркайте с некой простак), решението на проблема ми си дойде от само себе си.
Седим си една вечер и си покръцвам ракийца със салата от доматец, къде съм го набрал от градината, мойта си градина, и гледам една телевизия, къде у името си съдържа свещеното за евреите число. Немам право да праим продуктово позициониране, та сещайте се, ако можете. И изведнъж почва рекламен блок! Посегнах машинално къде дистанционното, ама ръката ми замръзна у въздухо.
КТБ (не, тва не е продуктово позициониране, тва си е чиста реклама). Като чух кви лихвени проценти дават, викам си “Закво да държим парите у буркани, а да не ги дадем ората да работат с тех, а я да изкарвам некой лев те така, от нищото!?”. Още повече, че Стоичков участваше у клипа, а я за Стоичков умрем още от деведесе и четвърта. Така се напих от кеф, че бех заспал на масата. Сутринта ставам, поизкъпах се, обръснах се гладко за пръв път от казармата и айде на рейса. Сичките буркани с парици ги носим у сакове, а те тежат, та майката си трака. Не е като да кажеш, че са двеста и неколко милиона, ама пак си е зор да ги носиш, да му се не види.
Влазам у офиса на КТБ, он един лъскав ви казвам, вдъхва доверие. Седам срещу едно гише и казвам, че искам да си отворим сметка и да внасям. Отсреща една убавица, ама убавица, та дрънка, вика “Колко, уважаеми господине”. Казах й и тя веднага се ухили още по-широко и звънна един телефон. После ми каза да се качим нагоре по едни стълби. Аз се качих, ама малко ме достраша да не би да ме ограбат. Ама си викам “Ей, селянин прост, кой ще те ограби в банка бе!?”. И ми олекна некакси…
У коридора ме посрещат двама. Единият дебел и голем, ама много ви казвам. На къде Христова възраст. И с костюм, къде хич му не беше по мерка, май от песъчна коприна беше, поне така ми се стори. Другият чичка некъв, строен, запазен, с един такъв мустак… Приличен човечец, вдъхва доверие, като офиса, кък казах по-горе. Ръкувахме се, кой знае що дебелото момче ми каза, че не е изнесло никаква информация от ДАНС и добави:
– Аз отивам за пет XXL дюнера, че съм малко гладен. Някой иска ли нещо от “ЛАФКА”-та?
На мен бурканите в саковете ми тежаха вече, та кимнах отрицателно. Оня, дето отиваше за турска кухня и изглеждаше некак, все едно е преживел катарзис, замина, придружаван от поне петнайсе охранители, а мустакатият чичка ме покани в офиса си.
Офис като слънце, казвам ви! Стабилен мъж. Сипа ми едно уиски от шише с черен етикет и вика:
– Доколкото разбрах, искате да ни ставате корпоративен клиент, уважаеми господине! Честито, направил сте правилния избор!
– Ами… Да… – не се чувствах у свои води, признавам си. Даже не знам кво значи “корпоративен”. Отпих голема глътка. Резливо у първия момент, ама после се разлива блажено като предизборна кампания на телевизионен водещ.
– Дайте паричките и попълнете този документ. – мустакатият ми хвърли такава обезоръжаваща усмивка, че и къщата си бих му преписал.
Попълних, оставих бурканите, здрависахме се и кой откъде е.

И сега кво стана!? Лихви, лихви, ама парите ми зачезнали. Ванката Искров вика, че щели да ми ги върнат. И на Вежди щели да му ги върнат. Да де, демек да земат от моите и ваште данъци и да ми изплатят вложенията. Нема лошо, поне за мене. И за Вежди.
Ама тънкият момент е, че аз требва да купувам смески и ярма за добичетата, а парите щели да дойдат след няколко месеца. Май… (не като месец май, а като ”евентуално“, искам да кажем).
А дотогава кво!? Нали съм корпоративен клиент, да ходим да косим и да овчарувам вече не ми прилега. Отдавна съм си взел неколко човека да връшат таа работа. Давам им по сто лева на месец, и те доволни, и аз доволен. Не знам кво да правим. Те го, на банкомата съм, ама картата ми не мое да бъде обслужена. Даебаиживотецдаебааз! Един път да умрем, та да се родим! Ама дано да е у Виена, при оня мустакатия, къде уж ми вдъхваше доверие…

Другарю Станишев, моля Ви, останете!

(Отворено писмо от анонимен контрапротестиращ пенсионер до ”Позитано“ 20)

sergei_stanishev-eu

Здравейте, мили другари!
Няма как да не започна това писмо с благодарност, че ми вдигнахте пенсията с 5 лева, които, за някои долни капиталисти и контрареволюцоинери може да са нищо, но за мен са си цифром и словом три кисели млека и още три хляба. Тоест, вие ми подарявате три дена спокоен живот месечно. Благодаря Ви още веднъж, нямате представа колко съм развълнуван и признателен! Но сега към основния въпрос, по който Ви пиша…
Наистина съм много притеснен от това, което разбрахме всички ние вчера. Сергей Дмитриевич щял да напуска страната и да заминава за Брюксел. Ама, другарю Станишев, как може!? Да, вярно, отдавна преминахте психологическата граница от десет поредни загубени парламентарни, местни, европейски и всякакви избори, но нима това може да измести от фокуса на вниманието ни, на нас, Вашите заклети симпатизанти, фактът, че имате толкова интелигентно излъчване, несъмнено наследено от Вашият велик баща и култивирано по време на престоя Ви в СССР!?
Да, някой давал пари на някой си Петер Хохегер, но да не би това да сте Вие!? Лично! Някой да Ви е заснел, да Ви е показал по телевизора или нещо подобно? Ни най малко! А едно време какво разузнаване имахме, другарю Станишев… Но това е друга тема, да не се отклонявам от посланието си към Вас, другарю Станишев…
Разбира се, могат да се кажат няколко думи и за прословутото Ви изказване, че кризата ще ни подмине, другарю Станишев. Вие и тогава бяхте много убеден в думите си, както винаги изглеждате – самоуверен и достолепен. Така трябва да се държи един истински мъж! Особено такъв, който е писал диплома работа на тема „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия“. Истински мъж сте Вие, другарю Станишев! Казахте го и не носите никаква вина, че на власт дойде онова мекере от Банкя и кризата ни удари с пълна сила.
Заради вашата самоотверженост и журналистите един въпрос, на който да отговорите, не могат да ви зададат. Защото сте школуван и подготвен за всякакви ситуации. Колкото и да се опитват, няма как да пробият бронята на танка Ви, ако ми позволите да се изразя метафорично. И още една метафора – за нас Вие сте като Матросов на амбразурата! Вие сам сте го казал отлично – “Защото сме социалисти!”.
Какво от това, че някакви си там в Бобовдол били принудени да гласуват? Ние преди Десети всички гласувахме под строй, пък пак сме си живи и здрави, нали другарю Станишев?
Или пък много пагубно за партията ни било, че сме правили безпринципни коалиции. За истинския комунист единствените цели винаги са били властта и светлото бъдеще, другарю, не обръщайте внимание на злостни клевети че, видите ли, сте достигнал до кокала по най-извратения възможен начин.
Обвиняват Ви, че под Ваше ръководство Столетницата главоломно губи подкрепа. Защо не изкрещите в наглите им лица: А Полски Тръмбеш???
Останете, другарю Станишев! Защо ви е този упадъчен Брюксел!? Тук си имате всичко. И премиер, който Ви е истинска марионетка, и все още мъждееща надежда да се строи “Южен Поток”, а и някакви блещукащи опции гадовете мръсни от ЕС дори и за АЕЦ “Белене” да позволят да продължите да мятате пачки в гьола… За да си играете, както обичате по невероятно специфичен за Вас начин, другарю Станишев. Лев в джоба, лев в партийна каса, лев в сараи някакви чух, лев в носа в някакъв си Болен псевдопартиот. Не му помня вече името.
В заключение ще ви припомня Вашите думи само отпреди дни:
„Според европейското законодателство мандатът на един евродепутат започва в първата сесия. Това е 1 юли. Не, заседанието на групата е преди това, имам преди това 7 дни да напиша писмено заявление до ЕП, че се отказвам, така че не правете драми. Както виждате, съм в София. Не ми задавайте глупави въпроси. Питате четири месеца едно и също, а аз съм отговорил много пъти. Имам задължение, което трябва да изпълня в групата на социалистите и демократите на 18 юни, защото аз предложих на премиерите да предложим Мартин Шулц за президент на групата и държа да го направя лично“.
Това е ясен ангажимент към нас, Вашите избиратели, да си останете тук, другарю Станишев. А Вие сте известен с мъжката си дума, Другарю Станишев!
Останете! Нищо, че заради Вас сме на път на следващите избори и гласове да прескочим четирипроцентовата бариера да не можем да съберем… Останете! Ние винаги ще Ви обичаме!

Размисли на фас

fas

Седя си аз, пуша си намерения в близкия контейнер фас, който суших два дни в микровълновата заради тия шибани климатични промени, дето ни направиха субтропична страна и ни бие дъжд ката ден, и си мисля. Колко мога да мисля е друга палачинка, драги, напоследък не съм толкова убеден.

Та, викам си: Добре бе, да клецам тоя животец аз, защо така се случва бе? По улиците вървиш, всеки гледа все едно е зомбирано кенгуру с оребрено краче от табуретка сещате се къде… В офиса (аз съм работещ беден; ама много беден, затова и обирам фасовете, пък и жена ми прибира заплатата и ми дава само по лев-два за градски транспорт) всички гледат да се цакат – само тичат да си говорят зад гърбовете един на друг, а шефа го правят на бъз и коприва. Когато го няма, де. Когато се върне, лижат му… сещате се. На кръстовищата всеки гледа да мине пръв, пешеходецът е по-онеправдан от сьомга във вир с мечки гризли, псувни се разменят над запотени от злоба автомобилни прозорци…
В същото време българи се давят по ингилизките брегове, за да спасят деца на непознати. Тийнейджъри губят живота си в името на това да извадят от черногорски реки колкото се може повече съученици… А немощни, окъсани и изтънели бабички даряват половината си месечни доходи на хора в беда.
И продължавам да си викам, на акъл разбира се… По меродавна българска традиция не смея да крещя на глас, освен през плета срещу комшията си. Ама недоумявам, драги. Когато стане някое бедствие или човечец заболее тежко, не дай си Боже, какво се случва в нашата мила държавица? Веднага се създава самосиндикална организация, хората трескаво събират пари, одеяла, дрешки, лекарства, храни. Или пък някоя политическа “звезда” заблестява по-ярко на небосклона, иницирайки български Коледи…
Каква е тая народопсихологична шизофрения, драги!? И изведнъж ми просветна!
В тази наша държавица няма държавност бе, драги! Точно липсата на държавност ни е научила както на самооправство, така и на взаимопомощ. Затова сме стресирани и си играем на “прее*и другарче”; затова и нямаме елементарна култура за поведение на пътя. Защо да спазваме правила, когато в институциите всичко е пуснато на самотек?
Точно поради липсата на държавност, когато трагедията се е случила или е надвиснала, ние сме единни. И сме готови да си помогнем дори и с повече, отколкото можем. Здравната каса е посмешище, съществуващо единствено за пълнене на партийни каси: “ТРЯБВА да съберем пари за лечението на еди кого си…”
Правим го и сме съпричастни, защото знаем, че бедата може да сполети и нас. И ако това стане, единствените, които ще ни помогнат, са хората. В никакъв случай няма да са Държавата или Общината… И когато някой изсече гора и я продаде, а това предизвика свлачище, убило десетина човека заради смешен дъждец, пак помагаме. Заедно сме. Събираме, каквото имаме и изпращаме на бедстващите. Защото и гората на хълма над нас е изсечена.
Айде, че направих заварка на фаса. Чак на джуките ми припари. Мятам го през джама на задблоковото пространство и отивам в офисчето да чуя някоя клюка за шефа.

Боко, Цоко и егоцентризмоко

http--blog.pantaleev.com-wp-content-uploads-2009-07-Boyko_borisov_premier

Пропуснах приказка за лека нощ да ви прочета Аз, мили деца. Направих го обаче, защото Аз съм затъпял до безумие, тъй като такава държава, в каквато живея Аз, няма! Но, пооблизах раните си Аз и пак съм ваш. Аз!

Ще ви разкажа приказка за един голям мъжкар. Да го наречем Боко. Много обичал Боко да казва “Аз”. Той бил най-силният, най-умният, най-славният пазач на тирани, най-големият пожарникар, най-точният стрелец с гранатомети, най-добрият кмет на столицата на царството, най-великият премиер, най-чутовната опозиция, бореща се със злото. Аз! Най! Аз! Най! Аз! Най! Поне в собствените си очички… И в тези на Цоко, разбира се.
Цоко бил неговата дясна ръчица и междувременно държал юздичките му, нищо че, меко казано, не бил най-умният човек на света, пък друг въпрос е дали изобщо и човек бил, мили деца. Но това нека го забравим. Неговата личност нека я забравим за момент, по-щастливи ще станем. И без това в тази приказка се разказва за Боко, не за Цоко.
Боко толкова много се харесвал, че чак щял да се вземе за съпруг, ако бил жена. Но не бил. Той си бил мъж. От време на време даже и мъжествеността си показвал. На разни женици дето управлявали банки…
– Какво са банки?
– Банки са там, дето ви дават парички, после ви изстискват и изхвърлят като парцал, а пък накрая правят всичко възможно да фалират, за да си изчистят смрадливите си дългчета. Даже вчера една направи така, но за Мустака и Дебелака вече ви разказах Аз, мили деца. Не ме прекъсвайте вече, защото ще спра да ви разказвам! Аз съм всичко на тоя свят! Другият човешки материал е лош!- подишах тежко, за да респектирам и продължих:
– Та, показвал мъжествеността си на банкерки, министърки, дето отговаряли за строежи на магистрали и понякога, ама само понякога, и на обикновени секретарки. Но мъжкар бил, това е безспорно. Девизът му бил “Аз”! Даже сутрин, в тоалетната, мили деца, когато се изхождал, поглеждал какво има и си казвал “Ееее, това е най-хубавото ако на света”. И Салвадор Дали правил така, но той е друга приказка. Ще ви я разкажа и нея някой ден. Един ден Боко се скарал с Мустака, Дебелака и Фитнесманиака (Боко бил го слагал на последния многократно, както и много други, Сред които Мустака и Дебелака) и в царството настанал хаос. А то и без това си не било много стабилно, помните, мили деца от предишната приказка. И не сте забравили са Сокола, надявам се.
Сокола си владял царството, мачкал хората, причинявал им страдания и мнооооооого се радвал на това. Изпитвал садистично удоволствие, така да се каже. Но и за Сокола не е тази приказка. Той е друг с девиз “Аз”.
Някой искал нещо да направи, пък Дебелака друго си мислел, а накрая нещо се объркало. И неофеодалите на царството се скарали. Ама здраво. Сбили се, но не наистина, като вас, с шамарчета, а само със звучни шамари, раздавани из Народното събрание на царството. Аз(овете) изтрещели. Едните си излизали, когато им падне, другите говорели глупост след глупост, особено една, Мая, се казвала… И нейния Аз бил голям, но пък за сметка на това бил тотално изпразнен от съдържание.
Но да се върнем към Боко Азът (не съм объркал пълният член, мили деца. Боко имал такъв Аз, че само с пълен член се пишел). Боко харесвал себе си, нали помните? Ама мнооого се харесвал, дори кифленско селфи с патешка човка обмислял да си направи. И не го радвало, че и други се харесвали.
Той искал да е единствената кифла в тази бедна, бедна страна. Когато Боко видял, че другите говорят много и ги снимат с едни неща, за да ги дават по едни големи кутии, които имало в почти всеки дом в страната, той почервенял от яд, скъсал един договор, за да привлече вниманието отново към себе си и обявил “война” и “реваншизъм до дупка” на другите претенденти за царчета. Аз!
Сега, мили деца, ако трябва да съм откровен, той в точно този случай бил прав, защото царчетата, който Сокола бил сложил в момента, се правели на луди и отлагали нещо много важно за страната, само тъй като искали да държат по-дълго инструментите за крадене. Но и Боко същото искал, не мислете, че обичал народа. “Аз”! Той обичал само себе си. Освен да си гледа акото, Боко сутрин си гледал лицето и мускулите по мнооого време. Сам, пред огледалото.
Боко, мили деца, обаче си сменял често настроенията и гневът му бързо се заменил с обичайния егоцентризъм. Той разбирал, че пред онези, които го снимат, за да се гледа той по кутията, която разпространявала мъдростта, красотата и изобщо великолепието му из цялата страна, трябва да е онзи мъжкар, който бил, когато развил шеметната си кариера, а не обикновен истерик. Затова казал нещо, което не било самата истина, но трябвало да изглежда приемливо за отрудените, бедни и затъпели жители на страната. Такива като мен, мили деца. Аз!
Казал „Ще се борим дотогава, докато имаме такова мнозинство, че всичко, което се приема от този Парламент, да бъде съборено. Толерантността ми я доказах пред целия народ, те се подиграха с мен”. Това обаче не било достатъчно на егото му и той размахал пръст още по-здраво “Те не разбраха урока за Сметната палата. Аз и тогава им казах – не правете главния одиторен орган на държавата от две провалени партии. Не го правете”.
В интерес на истината, мили деца, за някои неща, които казал, бил прав. Аз! Но той, както и останалите чудовища, управляващи страната, не казвали нищо, защото мислели за добруването й. Казвали го, защото искали да се надцакват и да крадат повече.
А накрая на Боко (Аз!) му се искало да си затвърди самочувствието докрай и пожелал, по примера на един Болен, да му се извинят. За какво ли? Той си знае… Аз!!!!!!!!
– Лека нощ, мили деца!
– А какво станало с образованието и здравеопазването в тази страна?
– Не знам, мили деца. Никой не знае. Лека нощ! Заспивайте веднага, защото ще ви забърша по един шамар Аз!
“Аз, Аз, Аз…” – мислел си Боко и надувал мускули пред огледалото…

Мустака, Дебелака и Фитнесманиака

barekov-vasilev

Имало едно време една малка, малка държавица, закътана в югоизточното ъгълче на един дребен, дребен континент, който пък бил част от планета с размерите на прашинка, запокитена някъде в голямата, голяма Слънчева система и огромната, огромна Вселена. В тази мъничка страна, на този дребничък континент, на още по-невзрачната планета, живеели все по-малко хора. Някои от тях бягали, някои други умирали млади, без да получат медицинска помощ, трети пък оставали неуки, защото образователната система се скапвала, а злобата и простотията завладявала душите им. Мизерия и глад настанал там, в тази държава. Мизерия, глад и хвърляне на салфетки из клубове, в които порно звезди се правели на певици…
Нерадостна била съдбата на жителите й. А иначе страната си била прекрасна – морето миело бреговете й, цели тридесет и седем планини били разпръснати тук и там из територията й, а пък другите й земи били толкова плодородни, че можели да изхранват поне два пъти по-многолюден народ от този, който живеел там. Тучни пасбища, безкрайни равнини, пълноводни реки. С две думи – Раят на земята…
Имало обаче цяло кралско войнство в тази страна. Това били зли, неграмотни и алчни хора, вкопчени във властта със зъби и нокти. Сменяли се царе от няколко династии. Народът свалял една, избирал друга, трета се налагала на власт и се задържала в гладни зими, безпарични лета и откровен терор… Но надеждата съществувала и народът стискал зъби с идеята, че скоро всичко ще се оправи.
Нищо обаче не се оправяло. Тъкмо обратното. Династиите, които се редували, били с различни имена, но все от един и същи сой. Алчни, крадливи, нагли, страхливи, бездарни. Разбира се, като във всяка страна, в която народът се отвращава от управниците си, битките за кокала били големи.
Сменяли се царе, правителства, репмиери. Някои от тях говорели гръмко, че ще помогнат на народа за 800 дни да заживее по-добре. Втори взривявали църкви и издигали паметници на чужди армии, чиито воини, с изсечени лица, зарейвали поглед в светлите бъднини. Трети пък станали царе, бидейки преди това просто пазачи. И така си вървял животът в тази държавица…
Дошла по някое време и династията на Мустака, Дебелака и Фитнесманиака. Те възприемали себе си като учителя, попа и кмета, въпреки че първият от тях бил крадлив лихвар, вторият уж успял мъж на Христова възраст, а третият – пълен смешник, но за сметка на това с висок ръст и (едва ли) с мускулесто тяло и привлекателен за жените.
Отрудените хорица от този народ били бедни и вземали пари назаем от Мустака, за да могат да изхранват семействата си. Той раздавал на воля, но искал неща насреща. Лихвите му били доста високи, за разлика на това, което твърдели думите му. Не вярвайте на думите, вярвайте на делата, беше казал един библейски апостол, но това е друга тема. Мустака вземал жълтички по три за една и доволно си потривал… мустака. Мислейки си, че царуването му ще продължи вечно.
Дебелакът бил мамино детенце и слушал мамичка Ирена, кръсте(в)на на богинята на мира. Станало чудо и момчето, бито и унижавано в училище, изживяло разцвет, после провал, а накрая катарзис. И станало успял “мъж”. Толкова успял, че да му завидиш чак…

barekov-fitnes
Пък за Фитнесманиака какво да разкаже тази история? Авторът наистина не смята, че на това същество е необходимо дори ред да се отделя. Но все пак… Фитнесманиакът бил мноооооого глупав, извънмерно нагъл и безочлив човек. Освен това не можел да вдигне и сто килограма от лежанка без помощта на един, дето кара хората да говорят. Постоянно посещавал хоремага, но не пиел, а танцувал пред гостите с кавал в псевдонационалната си носия. После станал драскач, а накрая почнали да го дават по една правоъгълна кутия в цялото царство. Ходил по коктейли с важни хора и се снимал тях. Даже и интервюта им правел. И Фитнесманиакът си повярвал. Помислил, че е велик. И решил да става цар. Затова обаче му трябвали торби жълтици. Той познавал само един човек, който ги притежавал и отишъл при него. Усмихнал се глуповато, изперчил се с пилешките си мускулчета и казал:
– Здрасти, Дебелак! От много време работя при теб и ти лижа задника здраво. Дай някой лев да стана царче.
– Не знаеш ли, че аз съм царче и дърпам конците на цялото царство? – изревал Дебелака с пълно гърло и ударил по масата, така че се разхвърчали всички чинии с пръжки, тулумбички и пържени пилешки бутчета. – Искаш да ми вземеш мястото ли, посмешище!?
– Не, но аз… – изхлипал Фитнесманиака и се свил в ъгъла.
Дебелака се надигнал от мястото си и се затътрузил към Фитнесманиака, за да му удари един шамар и да спре поне за миг болката в себе си, натрупана от отвращението на околните към него. В този момент обаче звъннал телефонът (в това царство имало телефони, жителите му ги били изобретили отдавна, защото били умни и талантливи и били дали нещо на светЪТ) и Дебелака замръзнал на мястото си. Моментално се изпотил, а ръцете му се разтреперили. Посегнал към слушалката и вдигнал с потна ръка.
– Ало… Мустак…
– Фитнесманиака става царче. Ще го вкараме в Народното събрание, след някоя година ще го направим премиерче, а после и царче.
– Ами аз!? – изхлипал на свой ред Дебелака.
– На теб ти изпращам едно момче с тъмни очила и снайперче. Чао и поздрави на мамичка. Иди да те гушка, докато все още мърдаш, Дебелак! Пожелавам ти хубави няколко часа доживяване!Беше ми неприятно да се познавам с теб!

И минало малко време, но Дебелака оживял. Треперел постоянно, не излизал от един лъскав хотел в центъра на столицата на царството, който уж не бил негов, обливали го студени и топли вълни… Дори и за любимата си трилитрова купа сладолед на ден забравил. Голям страх брал човекът, истина ви казвам.
Но нищо не му се случило. По независещи от Мустака причини. Защото Мустака наистина искал да убие Дебелака. Просто му било писнало от него и решил да не дава на него парите си за пране. Предпочел да ги дава на Фитнесманияка, защото бил изключителен красавец, жените щели да гласуват за него на изборите и освен това пеел отлично “Радка Пиратка”.
Да, обаче тези династии, които управлявали бедната, изнурена от кражби страна, си имали цар. Ама не като царчетата, а друг цар, истински. Нека за целите на тази приказка да го наречем с името Сокола. Той не се казвал така, но историята мълчи за истинското му име. Но за нас то едва ли има значение, мили деца. Защото тази страна, в която се случили тези неща в момента я я има, я я няма, мили деца.
Сокола просто пренаредил фигурките пак… И царството си заживяло по същия начин за много дълго време…

 

Статията е публикувана и тук

Блог в WordPress.com.

Up ↑