Калин Илиев: Няма да се поддам на страха!

Калин Илиев е роден в Габрово. Завършил е Българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, след което и курс по Практическа Драматургия в столицата. Автор е на пиесите „Границата”, „Пикльото” и много други, както и на романа „Последният пощальон”. Калин Илиев е сред основателите на първия в България абсурден театър  „Студио А” в Старата столица. Авторът е силно свързан с Велико Търново. Макар в момента да разделя времето си между родния град и София, за наше щастие той работи по проекта за обявяване на Велико Tърново за Европейска столица на културата през 2019 година.

Поводът да потърсим Калин Илиев, за да му зададем няколко въпроса, е новата му книга „Пролетта на емигрантите”. Тя прикова общественото внимание напоследък, заради пределната откровеност на текста, откритото противопоставяне на политическата и олигархична клика и пророческите послания, описващи драматичните събития, на които ставаме свидетели в момента, далеч преди да са се случили.

 

Как реши да се занимаваш с писане?

Като спонтанен израз на желанието ми да изграждам по-добри и вдъхновени, светли и духовни светове. Бях студент тук, във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

Откъде ти дойде идеята за „Пролетта на емигрантите“ и какви метаморфози претърпя тя в процеса на писане?

Исках да се боря срещу злото. Или трябваше да стрелям, или да пиша. Избрах второто. Защото го правя по-добре. Защото имам семейство и приятели. Метаморфозите се получиха в детайлите на образите и жанровите характеристики. Останалото излезе само, заедно с мен, от Душата ми, която беше в подземието и искаше да се измъкне на светло. Но, естествено, първо трябваше да довърша книгата.

Навярно си доста зает покрай работата си. Кога ти остава време да пишеш?

Не ме питай! Цял живот съм живял в няколко паралелни реалности. Оцеляването в подобна ситуация е въпрос на правилна концентрация на енергията, както и на добра организация.

Писането е много самотно занимание. Как протича при теб самият процес?

Точно така – самотно. Месеци, години, всеки ден… Когато съм в тази реалност, работя  главно сутрин, по няколко часа. Понякога се случва да творя и късно вечер.

Кой е първият ти редактор? На кого пръв позволяваш да чете нещата, които пишеш?

Имам няколко редактори, чиито гледни точки носят надграждания, важни за мен. Всеки от тях ми помага по различен начин – философ, естет, режисьор, преводач, поет… Но най-важният е жена ми. Специално този роман обаче тя видя последна. Не исках да я притеснявам. Страхът, заседнал около нас, беше осезаем. Човекът, който особено ми помогна в случая, бе Николай Акимов, режисьор, сценарист и преводач.

В „Пролетта на емигрантите“ отделяш много внимание на сънищата на героите. Защо им отреждаш такова специално място?

Сънищата са триизмерно проектиране на живота на героите. Една индианска религия твърди, че всъщност няма насън и наяве, просто част от живота си „спим“ и не си го спомняме. Търся възможност да разкрия героите си ударно, да разкажа онова, което наричаме „подсъзнателно“, но което най-често крие отговорите на трудните въпроси, което дава ключ към доминантата на човешкото поведение. Ако хората бяха прозрачни, ако скритите им тайни не бяха забулени, животът би бил друг. Опитвам се да направя читателя по-информиран от самите герои, като знае повече за тях, отколкото самите те едни за други и за себе си.

Страх ли те е? Все пак заставаш открито срещу цялата система, срещу кликата, която 24 години държи народа ни в една пародия на абсурда; в „Параграф 22” на Хелър; във „Фермата на животните”на Оруел, ако щеш…

Сигурно ме е страх. Във всеки случай страхът е наоколо. Стремя се да не мисля за това. „Автономният творчески комплекс“, за който говори Юнг, е по-силен от съзнанието и волята ми. Характерът на твореца е по-мощен от този на човека в него. Ако се откажа  под напора на страха и спра, навярно ще се разболея. Не съм пробвал. Навярно за това таралежът е любимото ми животно.

Ще задам въпроса префърцунено. Е ли е възможно „Пролетта на емигрантите” да се превърне в драматургичен текст? Все пак авторът на книгата се справя отлично и в тази област…

Мислил съм за това. Не е лесно, предвид разгърнатото действие, множеството на героите. Може да се опита, разбира се. И би се получило нещо въздействащо и интересно. Това обаче би било друга симфония. Като цяло драматургичен текст може да се направи от всичко. Зависи кой го прави и в края на краищата кой е на сцената.

Как си представяш твоята България? Какво мечтаеш да се случи със страната ни в обозримо бъдеще?

Младите да мечтаят да бъдат тук, а не да бягат от България. Хора като Първанов, Станишев, Борисов, Цветанов, Доган и Пеевски, и още много разбира се, да живеят на място, различно от нашето. Никой не иска тези хора тук, освен зависимите от парите и властта им. Извънземните, но добрите, да се отбиват по-често, да можем да си говорим с тях. Разбира се и останалите неща – да имаме все така благосклонна природа, вода, ласкаво слънце, музика. Да свирим и пеем повече, отколкото говорим. Би било прекрасно. И накрая – да летим. Въпреки че ме е страх от високото. Всъщност, ако летим, всичко ще се нареди – няма да бягаме от страната си (такава няма да има), лошите ще останат долу и ще пеем в небесата колкото си искаме.

„Пролетта на емигрантите“ има сериозен успех сред читателите, а получава и ласкави отзиви от критиката. Замислял ли си се да напишеш продължение и ако да, докъде си стигнал в това си намерение?

Навярно, но ще кача историята на горния етаж, по-близо до Космоса. Сега първо ще си почина, а имам и доста работа по кандидатурата на Велико Търново за Европейска столица на културата през 2019 година.

Едно интервю на Стоян Николов – Торлака