Търсене

Стоян Николов-Торлака

Литература, литература, литература… а, забравих – литература

Категория

Жив да не бех…

Гняв с най-висок карат, дами и господа!

img_8251-a

Преди няколко седмици Сава Павлов, нарекъл себе си „Проповедникът с картечницата“, качи в Клюкарника изключително любопитно четиво, кръстено „МРЪНКАЩИЯ СЕВЕРОЗАПАД, ПАЛЕЖИ ПОЖАРИ И ПЪТИЩА“*. Честно си признавам, че нямам никаква представа кой е този проповедник и колко често вдига картечницата, но съм бесен на думите му. Ще се опитам да направя разбор на малоумното му писание.

Първо, когато пишеш, трябва да си поне сравнително грамотен. МРЪНКАЩИЯ??? Пич, да си чул нещо за пълен член? Не чрез виагра да се напълни с кръвчица и да го сложиш на някоя заблудена шунда, а за пълен член в чисто граматически смисъл. МРЪНКАЩИЯ СЕВЕРОЗАПАД Е ВЪРШИТЕЛ НА ДЕЙСТВИЕТО. Тоест, трябва да се напише „Мрънкащият“ май… Дотук се търпи все някак. Но тепърва започва интересното.

Сава Павлов трябвало да пътува до Видинско, пък отдавна „не бях пътувал из България“. Типично по шопски господин Павлов дели България на София и „из България“, сиреч провинцията. Само искам да обясня на подобни на въпросния умник „кореняци“, че по време на първото преброяване на населението на България след Освобождението, извършено през 1880 година, населението на сегашната ни столица е 20 501 човека и градът е на пето място по население в страната след Русе, Варна, Пловдив и Шумен.

Още по-любопитно за кореняците софиянци, които сега са почти два милиона е, че населението е разпределено по следния начин в етнически план – 56% са българи, 30% евреи, 7% турци и 6% цигани. Е, господин Павлов, вие говорите за „из България“, тоест смятате, че сте извън България и сте продукт на семето на ония приблизително 10 000 българи, които са живели в столицата ни малко след Освободителната война? Твърде оптимистично, аристократе, твърде оптимистично! Защо съм толкова ядосан ли?

Защото „проповедникът с картечницата“ по-надолу ударно обяснява как в Северозапада се строели пътища, и то бързо. Заприличвали сме на европейска държава. Само си спомнете, че той не беше ходил „из България“ не знам колко си време. Няма да ви го пиша, но такава северозападна псувня бих ви дръпнал, проповеднико, ако имам неудоволствието да ви срещна на живо, че ще идете на ма..а си в дивия! Вие, столичаните, си построихте пътища до Южното Черноморие и Гърция. За друго не ви ебе. Магистрала „Хемус“ се строи от 1971 година. Това колко прави? 45 май. И е до никъде. И идва да покаже, че не само Северозападна, а цяла Северна България е оставена на самотек от централната власт, дето вие си я къткате в София.

За разлика от вас, господин Павлов, аз пътувам по няколко десетки пъти годишно из Северозападна България. И ви казвам съвсем отговорно, че не е възможно да сте пътувал до Видин и да хвалите пътищата. Освен, ако не сте се придвижил с хеликоптер. Или не сте малоумен. Пътищата оправихме, стигнахме до хората.

Що за хора хора живеят тук, бе!?!?!?“, пита ни Сава. Българският шофьор не знаел да кара вдясно. В същото време пътищата били хубави. Ако сте от Северозапада или някоя от другите изоставени от централната власт области на България, много добре знаете защо шофьорите се движат близо до „осевата линия“. За да не тропкат в дълбоките по една педя дупки по бързо строящата се инфраструктура, плод на развинтеното въображение на Сава.

Мога да кажа и къде е границата на мързела. Село Бързия. След него е пълна идиотщина. До с. Бързия пред всяка къща е изнесено мляко, сирене, малини, ябълки. Или има табелка, че се продава. Спираш, пазариш се, купуваш. Дребен бизнес, но бизнес. Има го. След това има тъпотия, мрънкане и „държавата да даде“. Малоумнико долен Сава Павлов, ти мислиш, че всички хора „из България“ трябва да те посрещат като Господ, софиянецо ли!? Какъв дребен бизнес, бе!? Явно си минал през Петрохан, щом говориш за Бързия. Познавам региона отлично. И знам, че държавата отдавна го е забравила.

Това не ти е Банско или Слънчака, това е прекрасно планинско кътче от Родината ни, където хората нямат почти никакъв поминък, трафикът е оскъден заради абдикацията на управниците от нея и не табели, а билбордове да сложиш пред къщата си, все тая. Няма кой да ти купи продукцията, та ако ще да е първо качество. Защото всички парици концентирахте у Шопето и ви е по-лесно да си седите на юг от Балкана, а нагоре каквото стане. А за тъпотията, мрънкането и „държавата да даде“, ще те държа лично отговорен, тъй като родното ми място е след Бързия, тоест след твоята въображаема граница на мързела. Ще те заведа само един работен ден да прекараш с баща ми и ще се насереш до плешките, драги ми изтънчен столичанино!

Та, по-нататък Сава става все по-умилително прост в непознаването на нещата, за които говори. Хората в Северозапада предпочитали да откраднат два лева, отколкото да заработят 25 кинта на ден, колкото била надницата за събиране на реколтата. Психопат сбъркан! 25 кинта в селскостопанска работа в Северозапада се изкарват максимум две седмици в годината, в усилните периоди, когато неофеодалите и латифундистите, разпределили си всички плодородни земи, са на зор покрай прибирането на реколтата. През другото време хората търсят и за два лева да работят нещо, ама няма. Вие инвестициите, колкото и рехави да са, извън София не ги пускате да излизат.

 „Не ви е виновен Борисов или което и да е правителство бе, тъпунгели!?!? В Монтана видяхме язовир. Голям, готин, гледка, природа, има си всички дадености. Но, няма кой да си замъкне задника и да направи една проста скара-бира. Няма кой да направи една дискотека, та да не вдигат джабала насред „велика Монтана“. Иде ми да предложа на правителството да предложи на созополчани да вземат тази местност под аренда. Да я направят на курорт. Нямате представа, колко е красиво.“

Тъпанарино Сава! Точно правителствата са ни виновни! Ако се беше поинтересувал малко, щеше да разбереш, че идиотският язовир, който виси като дамоклев меч над Монтана, е замърсен с арсен и други вредни вещества от мините, работили по време на комунизма по протежение на реките, вливащи се в него. И на практика е неизползваем за това, за което е създаден – да осигурява напояването на богатата и плодородна равнина. А заведения по брега му има колкото искаш. Някои от тях даже доста прилични.

Но теб те е мързяло да си мръднеш софийския си мързелив гъз и да минеш двеста-триста метра встрани, защото вие, богоизбраните, заслужавате всичко да ви се поднася на тепсия. Както стотината хиляди „мързеливи“, „тъпунгели“ и не знам още какво си северозападни хора, живеещи по неволя в София ви поднасят на тепсия наеми, принаден продукт и т.н., защото са прокудени от родните си места заради безхаберието на събраните в столицата държавници (мързели и тъпунгели).

„Пак същите мрънкалници реват за някакъв влак. Трябвал им, щото…. Абе за нещо им трябвал. И се влачи някаква съветска електричка…“. Тук вече губя ума и дума. Господин Сава е изпаднал в пълен аристокатичен амок и не схваща, че това, че държавата хвърля милиарди за лъскаво метро в София и пуска луксозни влакове по „правилните“ линии, не означава, че „мрънкалниците“ нямат нужда да се придвижват от точка А до точка Б с железопътен транспорт. Да, в София живеят повече хора, безспорно. Но това означава ли, че останалите трябва да мрат и да ходят тук и там с конски каруци по раздрънкани пътища?

„И на финала. Панаир в Кула. Цигания. ЦИГАНИЯ!“. Това пише многоуважаваният от мен самозабравил се олигофрен Сава Павлов, когото нямам нещастието да познавам, нито пък желанието да познавам. Ами, ходи на Женския пазар, като ти е цигания в Кула бе, лайнар долен! Там критериите са много по-изтънчени, ще се почувстваш като в Париж.

„От Проповедника с картечницата, който му идва да я замени с гьостерица и да започне…“

Само да те докопам, ще видиш и картечница, и гьостерица, и вазелин! Защото такива олигофрени като теб, с незаслужено и измислено самочувствие, които се мислят за на света цвета създават измислените разделения между София и провинция, север и юг, изток и запад. Тъй като ги мързи да гледат и мислят, че могат да съдят другите ала „бедните да го духат“. Ама ти не знаеш какви четвъртити патерици с разширени вени има в Северозапада, мили Сава. Съветвам те да не ходиш „из България“ или поне из тази и част още дълго време, за да не гледаш нашата цигания. А и да не се видиш У чудо, господин Павлов.

 

*P.S. Ето и цялата мила публикация на това недоразумение на природата:

„МРЪНКАЩИЯ СЕВЕРОЗАПАД, ПАЛЕЖИ, ПОЖАРИ И ПЪТИЩА
Трябваше да попътувам до Видинско за да видя с очите си разни нещица. Отдавна не бях пътувал из България. Наистина, отдавна. Ами, строят се пътища. Бързо се строят. Започваме да приличаме на европейска държава. Но….. хората, хоратаааааа. Ебало си е мамата! Що за хора хора живеят тук, бе!?!?!? Първото, което ми направи впечатление е, че българския шофьор не знае да кара в дясно. Перка до осевата линия с явното желание да покаже, че пътя е негова собственост. Или че е сам на планетата.
Мога да кажа и къде е границата на мързела. Село Бързия. След него е пълна идиотщина. До с. Бързия пред всяка къща е изнесено мляко, сирене, малини, ябълки. Или има табелка, че се продава. Спираш, пазариш се, купуваш. Дребен бизнес, но бизнес. Има го. След това има тъпотия, мрънкане и „държавата да даде“. К`во да ви даде, бе? Да го профукате ли? Да го пропиете ли? Да го откраднете ли? Път като слънце, прав, нов, спокойно караш със 130-140, не се усеща. Дааа, ама искате магистрала. При този колосален трафик /я видиш 10-12 коли, я не/, магистрала. Да се е сетил някой да направи гумаджийница, сервиз или бензинджийница на международен път? Да бе, нали требе да се работи. „Я, да си ебат майката, че им работим аз на теа!!! По добре е да откраднем 2 лв, вместо да заработим 20-25 лв.“ Не се хилете, надницата на прост мунчо, който събира реколтата е 20-25 кинта на ден. Храната отделно. И няма хора. Т.е. няма работници. Има скърбящи за „държавата“ пияници по кръчмите. Пълна липса на бизнес инициатива на всякакво ниво. От местно, та до управленско. Не ви е виновен Борисов или което и да е правителство бе, тъпунгели!?!? В Монтана видяхме язовир. Голям, готин, гледка, природа, има си всички дадености. Но, няма кой да си замъкне задника и да направи една проста скара-бира. Няма кой да направи една дискотека, та да не вдигат джабала насред „велика Монтана“. Иде ми да предложа на правителството да предложи на созополчани да вземат тази местност под аренда. Да я направят на курорт. Нямате представа, колко е красиво.
Пак същите мрънкалници реват за някакъв влак. Трябвал им, щото…. Абе за нещо им трябвал. И се влачи някаква съветска електричка претъпкана с хора. Преброихме към 12-15 човека в нея. Един широкорелсов трамвай ще свърши същата работа. Нещо, което в Германия са го постигнали още през 30-те години на 20 в.
Сега за пожарите и палежите. Пловдивските тютюневи складове се самоподпалиха спонтанно, без да искат и навреме. Плува ли в окото ми корабче? Не плува, ама ми се струва, че и да хванат някой мангал или бездомник, до него ще спрат. Също както с купувачите на гласове по изборите.
Искам да ви попитам нещо. Много ми е важно да получа отговор. Кажете ми, след колко века, на свръхсупернайпо интелигентен българин ще му влезе в кратуната, че стърнищата не се палят?
И на финала. Панаир в Кула. Цигания. ЦИГАНИЯ!
От Проповедника с картечницата, който му идва да я замени с гьостерица и да започне“

Северозападният човек и езикът

През XIX век идеолозите на Великосърбизмът като Вук Караджич например твърдели, че границата между българските и сръбските говори е река Искър. Разбира се, както често се случва в новата балканска история, претенциите на съседите ни към територии в периферията (а и във вътрешността) на България обикновено са абсолютно неоснователни, а често дори и смехотворни. Но, за да не се впускаме в прекалено задълбочени научни спорове, нека се позовем на мнението на почти всички (особено на неутралните) съвременни филолози и лингвисти относно една подобна теза.

Учените, чиито трудове почиват на обективната истина, са категорични, че говорите между река Искър на изток и българо-сръбската граница на запад в никакъв случай не са сръбски по своя характер. Напротив. Дори някога приеманите като „преходни” между двата езика торлашки наречия, които се употребяват в най-западната планинска част на Северозападна България и в цяла Източна Сърбия (Пиротско, Босилеградско, Нишко, Лесковацко, Вранско, та чак до Крушевац), граматически носят основните характеристики на българския език, макар и да имат значителен като количество нехарактерен за него лексикален състав.

Най-странното е, че аргументацията на някогашните великосърби до голяма степен съвпада с тази на голяма част от населението на днешна Източна България (включително и аз, преди да попадна в Северозападна България), което е убедено, че homo borealiocidenensis говори на сръбски език. Това основно се дължи имено на сходната, или поне сходно звучащата лексика. Тук обаче обаче може да изпаднем в още една заблуда, която да преекспонира сръбското влияние в северозападния регион, а именно, че основната част от речниковия състав на homo borealiocidenensis е от сръбски произход.

Естествено, че обективността ни задължава да отбележим, че, да, разбира се, имало е, има и ще има движение на думи и в двете посоки, което е характерно за всеки граничен между две култури или народи район. Те обаче са в рамките на нормалното. Англичаните от Стоук ън Трент например със сигурност поназнайват някоя келтска думичка от речника на съседите си уелсци. В Южните щати на САЩ мексиканският испански навлязъл далеч преди големите емигрантски вълни през границата, които скандализират американското общество през последните десетилетия (доколкото знам и индианците не са били очровани от пристигането на пилигримите преди няколко века, но никой не ги е питал за мнението им). Судетските чехи пък знаят немски… В цял свят културните и търговски връзки между съседи неминуемо носят и взаимно речниково обогатяване.

При северозападния човек и източния сърбин подобна „дифузия” е още по-лесно обяснима в контекста на многовековните търговски и културни връзки в рамките на Османската империя. Както и заради куфарната търговия по време на югоембаргото от преди двадесетина години, между другото, но това е съвсем друга тема.

Основната причина между северозападните диалекти и сръбския език в лексикално отношение е съвсем друга и трябва да се търси в исторически план. По време на османската власт по българските земи турското влияние е в пъти по-силно и осезаемо във всички други региони на днешна България, в сравнение със Северозапада. По една или друга причина (близост до границата с големия враг Австро-Унгария, отдалеченост от Цариград, отдалеченост от пристанища…) мирното турскоговорящо население така и не се настанява трайно и масирано в този край, което, освен върху всичко друго, дава отражение и върху езика. Съвсем отговорно мога да твърдя, че в северозападните говори са навлезли само най-популярните турцизми, като това важи основно за диалектите от равнинната част. В граничните части на Стара планина дори и те са почти непознати. За сметка на това homo borealiocidenensis говори на доста архаичен български език, изпъстрен с отдавна забравени в другите части на страната думи и полупадежни остатъци. Тъй като сръбският, западнобалканските славянски езици и руският да речем, са по-нединамични и бавнопроменящи се езици от книжновният български и са били подложени на по-малко външни влияния в сравнение с него, в северозападните диалекти страничният наблюдател лесно би могъл да открие „успоредици” със сръбския, а дори и с руския език.

Напук на всеобщата взаимна подигравка в България на тема диалекти и изтъкването на аргументи ала „ний говориме най-правилну” homo borealiocidenensis изключително много държи на речта си и я възприема като неразривна част от идентичността си. Разбира се, на регионалните особености в говора си държат и в други краища на България (например Граовско, Трънско, Хасковско), но на Северозапад това е масова тенденция, която в последните години, вместо да затихва, придобива лавинообразни размери.

Северозападният човек едва ли не приема присърце мисията да опази говора не дедите си от неминуемата победа на книжновния език и с охота се превръща в краевед – етнограф. В Интернет се нароиха няколко сайта, форуми и групи в социалните мрежи, където се събират северозападни хора, публикуват думи, изрази, поговорки, предания, текстове на песни, наименования от родния си край и дискутират темите, които ги вълнуват с други северозападни хора със сходни интереси. В интерес на истината, макар и твърде често обсъжданията да минават в духа на пиперливия, опошляващ и сексуализиращ всичко северозападен хумор, често могат да се открият публикации и изказвания, далеч по-ценни от редица реферати и „научни” трудове в областта на етнографията на региона.

Макар и в много случаи твърдоглавието и често доброволната изолация, в която се поставя северозападният човек да заслужават унищожителна критика, вече споменатата в по-раншната публикация Северозападният човек и родният край ревнива гордост към всичко, с което е отрасъл, заслужава само адмирации. Напук на обидите и пренебрежителното отношение на останалата част от България, северозападният човек решително отказва да замени традиционния си говор с книжовния български език. Не защото не го разбира, не го приема или не се чувства българин. Ни най-малко.  Нomo borealiocidenensis е изключително схватлив и е като цяло е голям патриот.

Дори средноинтелигентният представител на вида без никакви затруднения разбира висок, дори академичен стил на изразяване на български книжовен език. Въпреки това той няма никакво намерение да си „пречупи” езика и говори на родния си диалект (разбира се, избягвайки някои непреводими лексикални издевателства, на които ще се спрем допълнително) дори и при официални, тържествени поводи. Макар и да се „сдържат” в по-голяма степен, това важи и за официалните лица на най-високо ниво (кметове, областни управители и т.н.), които почти без изключение запазват (поне) „етовия” си говор, независимо от значимостта на изказването си.

Може би в определена степен това поведение на homo borealiocidenensis трябва да бъде обяснено с прословутата му непреклонност пред обстоятелствата ала „Ти ли ше ми ка’еш на мене къ’ да прика’ам!?” и „Я съм я!”, но моите наблюдения сочат, че в огромната степен причината е неговата странна и безгранична обич към родния край. Нека се спрем за кратко и на отношението му към говора на другите, несеверозападни хора. Както вече споменахме в публикацията „Северозападният човек и другите” нашият главен герой има твърде развито чувство за общност, градиращо в следната последователност: семейство – род – махала – населено място – поречие и т.н. Това в пълна степен важи и за езика.

Жителите на Горната махала на село Г. демонстрират явно превъзходство пред тези на Долната, по чиито говор личало „колко са прости”. Едно село се подиграва на друго (и обратното), поречие на поречие… Особено силна е ненавистта на тема „реч” между планинците и хората от равнината. Нищо обаче не може да се сравни с това, което северозападният човек мисли за говорите на останалите българи, най-вече на тези от източната част на страната.

Нomo borealiocidenensis понася стоически книжовния български език, но когато се отнася до източните диалекти, върху чиято основа той е изграден, е безсмилостен. За него целокупното човечество между приблизителната линия Плевен – Пазарджик на запад и Черно море на изток заслужава пренебрежението му само защото „мьекат като ярета” и „прика’ат като дупедавци”. Северозападният човек е категоричен, че използването на ятовите говори и характерното за Варненско, Русенско, Великотърновско, Старозагорско и някои други региони на Източна България омекотяване на гласните, са равносилни на обида или дори ругатня, отправена към събеседника. Той смята, че източнобългарското произношение е достатъчно условие, за да приема другия като по-нисш от себе си. Впрочем и обитателите на Източна България смятат homo borealiocidenensis за човек втора категория, така че всичко изглежда хармонично…

Да се върнем обаче към северозападния говор, за да не нагнетяваме допълнително и без това не много ниското напрежение в българското общество. Сам по себе си той не съществува като целопкупно цяло. Това е сборно понятие, обхващащо множество повече или по-малко сходни помежду си диалекти. Разбира се подобно твърдение е адекватно и за цялата територия на България и идва да покаже на какво езиково богатство можем да се радваме. В конкретния случай обаче го споменавам, за да илюстрирам гореспоменатото вътрешно противоборство на северозападните хора.

Ако в едно село вместо „ще” се използва „ше”, а в съседното – „че”, това е достатъчен повод за нескончаеми спорове, обиди и самоизтъкване. Измислят се най-разнообразни и хитроумни предания за чуждото произношение, кой от кой по-смайващи с детайлите и подробностите си. може и да си мислите, че препирните по толкова незначителни поводи са излишно пилеене на енергия, но аз съвсем не съм убеден, че е така. В повечето случаи става въпрос за нещо като странна игра, „ежене на петли”, както биха казали в Северозапада, която сама по себе си е безобидна и в повечето случаи е скрит под сериозна маска начин за измисляне и популяризиране на остроумни шеги и закачки.

За съжаление темпераментът на homo borealiocidenensis е такъв, че понякога шегите и закачките неусетно прерастват във физическа саморазправа, но престоят ми в Северозападна България ме убеди, че там боят съвсем не е това, което мислят хората в останалата част на цивилизования свят. Той може да бъде средство за нараняване на някого, но също така познаваме „бой за забавление”, „бой от скука”, „бой, за да се реши по-бързо спор” и т.н., но така или иначе възнамеряваме да отделим специална публикация на този северозападен феномен, така че да се върнем към езика. Ще го направим обаче плавно…

По време на престоя си в Северозападна България преброих повече от двадесет синонима на глаголите „бия” и „удрям”, което е направо смайващо. Нека изброим само няколко: пуанем, гнякнем, треснем, муанем, рапнем, изповрътим, сгнявим, ковнем, вейнем, лупнем, изрежем, юснем, сплатим…

Примерът, който току-що дадох, може да бъде показателен както за агресивната природа на северозападния човек, така и за изключителното лексикално богатство на диалекта му. Както виждате поне половината (всъщност, много повече) от изброените глаголи или са транскрибирани до неузнаваемост, или изобщо не присъстват в речниковия фонд на книжовния български език.

По време на престоя си в Северозападна България аз реших да съставя речник на думите, както и речник на поговорките в региона, но се захванах с тази задача прекалено късно, тъй като в началото нямах никакво самочувствие, че мога да се справя с подобно предизвикателство, а и, между нас казано, направо бях в шок от сполетелите ме събития, част от които описах в предишните си публикации. Мислех си, че недостатъчната ми филологическа подготовка (заключаваща се в „каквото помня от гимназията”) ще се окаже непреодолима пречка, а пък и не това бе целта на пребиваването ми на Северозапад.

Впоследствие обаче реших, че такова словесно богатство не трябва да се оставя в ръцете на самозваните краеведи и е по-добре да си записвам всичко специфично, та дори и работата ми да спаси за поколенията само едничък нюанс в произношението на дума или значението на поговорка. Но дотук!

Публикувам и речниците си, които, заради първоначалните ми колебания обхващат само част от пътуването ми и то единствено в Торлашкия регион, но, противно на мисленето на местните, нещата до голяма степен се припокриват. Разбира се, речниците са крайно незадоволителни като обем, но се опитвам да ги допълвам в процеса на работа.

Ето и линкове към тях:

Торлашки речник

Торлашки поговорки, пословици и изрази

Северозападният човек и майката – Част 2

– Гошко!!! – възкликна жената и профуча край мен като торнадо в Оклахома – Абе, мамо, колко време ше те чекам да се прибЕреш домаска, бе Гошко!?

– Ама дрътия ли ми казА да връвим заглАва… – отговори Георги и подаде и лявата си буза за мляскаща целувка, след като отвърна на мечешката (но сърдечна) прегръдка на майка си.

– Абе, но баща ти си приказва на ушите. Он се е поболел от’к’во не си у нас… Брат ти е на антибиотици от стрес и он нема с кой да изпие едно пиенье със салатата отвечер. Мани го да си пра’и ветър на устата! Но апартаменто е на мое име. Ако требва ньего ше изгоним, ама ти се прибери, маминко…

– Нема да си доем, мамо! – Георги внезапно се освободи от прегръдката на майка си и отново хлътна в хола – Я съм ти казал: Ако брато доведе ньеговата, у назе ше стане страшно. Но толко’ народ у един апартамент… Ама, к’во да ти прика’ам – Ние ше требва да се пребатаме.

– Верно е, съгласна съм с тебе… – майката последва сина си в стаята и аз най-после успях да си поема въздух, след което закрачих притеснено след тях, изпълнен с любопитство – Ама но сега станА друго. На брат ти тъста и тъщата ше се местат на село. Они са от Песочница. И ше им остаат технио апартамент да живеат там.

– Они ше го накарат да ги гледа като одъртеат… Брат ми да стане зет на къща.

– Е, он казА, че му арексва тоа вариант, що верно да се не пребатаме у нас. А и они като се земат, ли ше требва манко да имат време да се усамотат. Я и унуче ше чекам вече от вазе. И двамата дръте пръчове стана’ате…

– Я съм на триесе годин’, има време – вече бях на вратата и видях, че Георги се усмихна самодоволно и посегна км цигарите си.

– Малеееееее, ГИоргииииииии!!!! Кво е станАло тука, бе!? Но ‘се едно бомба е паднАла! ‘Ма ти си у таа квартира от две недии и ше почнат да раснат гъби у холо!

– Но така си беше, мамо… Я нищо не съм правИл… – Георги се опита да се защити, но всички в стаята усетихме фалшът в гласа му.

– Абе, я да мирваш и да си до’еш у назе, че… Я за т’ва ли съм те гледАла… Да живеаш като скот… Но те тоа, къде ми се е у’илил от врАтата, те е подкокоросал, нема кой друг. Сигур’ те влачи по таралясници и те кара да пиете деноношно. И остаи другото – ти си станАл триесе кила бе, Гоше! К’во едеш, мамо? Нищо не едеш…

– Мани го тоа, тоа ми е приател от днеска. Дошол бил да види за к’во става на въпрос…

– Къде за к’во ста’а на въпрос?

– Те тука те… У нашио край…

– Абе тоа ше да е некой музувирин бе, Гоше. Кой до’е при назе или сака да ни ‘земе нещо, или ни лъже, че ше ни даде нещо. Ти си толко’ доверчив… ‘А’де мама да си те води у назе…

– Ама ше му ка’еш на дрътио да ми не мрънкя като пушим у холо…

– Ше му ка’ем кво сакаш, ГИорги, само си Ела…

– Ше си до’ем, ‘айде от мене да мине…

– А тоа тука ли ше го оста’иш? – каза майката, докато ме изблъскваше от вратата на хола, бидейки прегърната със сина си.

– Е к’во? Он ше се опраи…

Външната врата бе затворена с трясък и аз изведнъж усетих колко съм самотен. В този апартамент, в този Северозапад, в тази Вселена…

Северозападният човек и майката

Майката безспорно е най-уважаваното същество в света на homo borealioccidensis. Разбира се, той изпитва известен респект и дори обич към много други реални и свръхестествени персонажи – баща, братя, сестри, баби, дядовци, любовни партньори, богове и т.н., но за него никое от тях определено не може да се сравнява с майката. Сигурно в момента доста от вас се подсмихват самодоволно под мустак и поклащат глава, дали категоричната диагноза „Едипов комплекс”, но ще ми се наложи да разочаровам тази част от вас, които се възприемат като толкова изкусни специалисти, че да могат с лека ръка да поставят северозападния човек в рамките на някаква си наука като психологията.

Чувствата на homo borealioccidensis към майката в никакъв случай не се базират на фройдисткото (макар и според него дълбоко скрито, несъзнато) сексуално привличане към първия човек от противоположния пол, към когото сме били привързани. Скромното ми мнение е, че подобни противоестествени щения биха били характерни по-скоро за личности с профил именно като Зигмунд Фройд, отколкото за северозападния човек, отруден, оскотял от немотия, силно егоцентричен и често злоупотребяващ с алкохола, но все пак много здраво стъпил на земята, за разлика от бащата на психологията.

По-скоро в основата им стои едно недокрай конструирано и неосъзнато, но за сметка на това фундаментално заложено в светогледа на homo borealioccidensis убеждение. А именно, че семейството, родът, обществото като цяло, се крепят само и единствено на вездесъщата фигура на майката. Това по-скоро ни отпраща към дълбоката езическа древност, когато предците ни организирали мистерии и тържества в чест на градивната сила на женското начало, отколкото към теориите на един скучаещ, измъчван от комплекси, вечно пушещ и често съвокупляващ се с прислужничките си австриец. Допълнително доказателство за подобна теза е и наблюдението ми, че в Северозападна България това, което в този текст наричам условно „майка” може да бъде изпълнявано от друга жена с лидерски функции (баба, леля, съпруга), макар и това да се случава сравнително рядко.

Според северозападния човек майката е тази, която със своята жертвоготовност, усилия, лишения, способности и умения поддържа равновесието в структурата на социума, обречен без нейните плещи на бързо и безславно рухване. Дълбоко вкоренено в мисленето на въпросния субект е схващането, че колкото и „свестни” да са в момента баща му, дядо му, чичо му, братята му, че дори и самият той, то това се дължи само и единствено на осезаемото благотворно влияние, което оказва върху него или върху тях матриархът на семейството.

Ако поради някаква причина (смърт, продължително пътуване и т.н.) майката изчезне завинаги или за дълъг период от време от общата картинка, семейството е обречено на провал и разпад. Homo borealioccidensis е изконно убеден, че колкото и силно изразени положителни качества да са струпани в характера на даден мъж, като цяло той „не мо’е да не е пустиняк пропаднал”. Само за момент матриархалната хватка около врата му да се разхлаби, той веднага ще захвърли благовидната черупка на цивилизованост, която е надянал благодарение на вездесъщата фигура на майката и ще се върне към нормалното за всеки мъжки индивид състояние. А именно на „непрокопсаник” и „пълен пияндурник”.

В този смисъл, майката се явява единственият носител на реда и цивилизоваността във Вселената на homo borealioccidensis, като така е в естествен противовес на първичния хаос, стихийността, безредието, характеризиращи мъжката природа. Ако ми позволите да се изразя метафорично, майката играе ролята на богините пазителки на домашните огнища в елинската и римската митология (съответно Хестия и Веста).

При все, че мъжете с голяма доза положителност биват разпознавани като основния икономически двигател („тоа, къде носи парите”) и на тях се възлагат всички отговорности по построяването и физическото поддържане на дома, майката единодушно е приемана като душата на къщата. Тя трябва да подреди и разпредели правата и задълженията на всички в домакинството, въпреки очакваната яростна съпротива от страна на мъжете.

Именно тази колосална битка, която жената е принудена да води, за да създаде ред в семейството си (поне относителен), й осигурява нескрито одобрение и уважение в северозападното общество, в случай, че постигне определени успехи в тази посока. Според северозападния човек подобен матриарх е истински герой, защото неупражняването на контрол от нейна страна би довело единствено до отпушване на първичните мъжки инстинкти, заключаващи се в нескончаемо пиянство, побойща и разврат. Разбира се, ако сте чели предишни публикации от поредицата ни за homo borealioccidensis или сте имали макар и бегъл досег с обитателите на Северозапада, няма как да не сте наясно, че подобна мисия по усмиряването на гореспоменатите практики във въпросния регион би изисквала наистина гигантски усилия и в повечето случаи представлява чисто и просто сизифов труд, изначално обречен на неуспех.

По тази причина успешните крепителки на домашното огнище са едновременно лесно разпознаваеми и силно уважавани. Още повече, че върху раменете на жените се струпва на практика цялата отговорност както по отглеждането и възпитанието на децата, така и пълният набор домакински задължения. Това, разбира се, съвсем не са леки задачи и за майката представлява ежедневно огромно усилие да балансира между тях. Ако децата не се справят добре в училище или престоят им там е свързан с хулигански прояви, никой не си и помисля, че за това може да има друг виновник, освен майката. Да предположим например, че семейството има дъщеря с по-„фриволно” поведение, докато е „мома” или не покрива очакванията за създаване и поддържане на домакинство, след като се омъжи; наравно с нея, вината бива хвърляна и върху майка й. Ако ли пък мъжът се пропие или стане носител на друг вид асоциално поведение (което в Северозападна България почти винаги е свързано с пропиване), отговорността за това отново се струпва върху водещата женска фигура в семейството…

На фона на всичко изредено по-горе, както и имайки предвид много по-сериозните трудности, с които се сблъсква северозападната жена спрямо посестримата си от другите краища на страната (бедност, алиенация, специфично светоусещане на homo borealioccidensis…), едва ли би могло да ни учуди, че тя е възприемана като мъченица, героиня, а защо не и светица. Фактът, че поговорки като „Жената е с(ъз)дадена само, та да се мъчи” и „Мяка да се не ражда” се приемат едва ли не като аксиоми за съдбата на представителките на „нежния” пол, може би съдържа в себе си обяснението на един твърде любопитен северозападен феномен – тамошният човек се чувства не само безумно благодарен за нещата, които е направила майка му за него, но и изпитва ясно отчетливо чувство на вина спрямо нея.

Нomo borealioccidensis възприема грижите за възрастната си или болна майка като първостепенен и неотменим ангажимент и го поема с всички сили и възможности, които притежава. Трябва да отбележим и нещо колкото специфично, толкова и неприятно в отношението на северозападния човек към майка му. То обикновено не е на висотата на мисленето му за нея. Какво имам предвид? Когато двамата са далеч един от друг, homo borealioccidensis мисли за майка си буквално като за богиня или най-малкото я възприема като светица. Реалното демонстриране на тези възприятия обаче твърде често е възпрепятствано от една твърде прозаична спънка.

Може би от предишните ни публикации сте забелязали, че нещото, към което северозападният човек има най-голяма непоносимост, е това да му дават съвети. Той е болезнено решен да не допуска никой да се бърка в живота му и приема всеки опит за намеса като истинско посегателство върху личността си. Само по себе си това качество би могло да предизвика (и предизвиква) поредица от взривоопасни ситуации, но най-неблагоприятно е съчетанието му с една черта, която едва ли не е запазена марка на северозападната жена: неистовата й нужда да дава съвети непрестанно.

Едва ли е нужно да уточняваме, че искрената любов и преклонение към майката бързо прераства в нервност и скоро се стига до скандали, които биха стреснали истински всеки незапознат с обичайните взаимоотношения на Северозапад. Но нека вместо обяснения доразкажа историята на моето злополучно познанство с Гошо, с което започна престоя ми в този регион.

Очаквайте следващия текст скоро:)

Северозападният човек и другите – Част 2

Спомням си само откъслечни епизоди от придвижването ни до квартирата на моя нов приятел Гошо. Никога не съм бил особен почитател на алкохола, нито пък съм имал каквито и да било претенции да нося на пиене. Това, разбира се, ми носеше много подигравки и пропуснати купони, на които състудентите ми така и не ме канеха. Подобно развитие на нещата обаче ме устройваше напълно, защото според мен човек трябва да прекарва времето си в учене, щом е решил да постъпи в университет. Всички приказки, представящи висшето училище като място за „социализация” на студентите и създаване на „контакти” ми се струват като извинения, използвани от слабохарактерните, незнаещи какво искат от живота, за да се напиват до безпаметност и да водят безразборен полов живот.

Тази вечер обаче така се случи, че аз бях пияният до безпаметност, а по всичко личеше, че и безразборният секс едва ли ще ми се размине. Докато се опитвах да потисна спазмите си да повърна, за да не облея цялата задна седалка на таксито, на което Гошо ме натовари почти насила, новият ми приятел осъществяваше обаждане след обаждане, опитвайки се да ни уреди с „неко’ курво’як”, както образно се изрази пред таксиметраджията.

Той пък от своя страна реши да не остава назад с вулгарността и заразказва с изпълнен с патос глас как возил някакво момиче „сума ти пъти” и тя винаги му предлагала да му направи френска любов, вместо да си плаща сметката. Той й отказвал, защото му било „кофти зар’ди жената”, но преди няколко дена двамата се скарали, защото той заложил цялата си надица на някакъв футболен мач и загубил. „У деведесетата минута ония изравни’а, маменцето им да ебем негодно!”. Жена му го изгонила да спи на дивана в хола и му казала, че ще кара „на сухо, докъде цъфнат налъмете”. Нашият таксиметраджия имал огромен нагон, но не искал да мастурбира, защото е „човек у гОдини, не некой кияк” и за това от два дена „не бех го пипАл, да го еба”.

И ето ти го вчера въпросното момиче („млого сгодна, още учи у езиковата”) пак го спряла да я вози. Още от самото начало тя му отправила същата оферта, както и предишните пъти, а той „чак тоа път” се съгласил. Завили „у една уличка до гробищата” и тя му направила „’бахти свирката”. Разказът беше изпълнен с брутални натуралистични описания като „грълото й е поне толко’ длибоко” (показване на една педя, придружено от многозначителен смях, към който Гошо побърза да се присъедини), „изпива си послушно ‘сичко” и „ако беше преди Десети, щеха да а обяват за минетчийка герой на социалистическио труд”…

Паркирайки пред някакъв сив, олющен жилищен блок, шофьорът завърши разказа си за въпросната клиентка по следния начин „Отгоре на ‘сичко сметката й беше два лева, к’во му плащаш? Ония торби с болести на гарата сакат по 5…”. Най-големият повод за радост на таксиметраджията обаче (кой знае защо) беше следното: Когато закарал момичето до адреса, на тротоара я чакало някакво момче. Тя слязла от таксито и „такъв език му тегли, че чък сливиците му щеше да извади”.

– Тоа ти е духАл, без да знаа, ама к’во да пра’иш? Съдба… – констатира Гошо, заливайки се от смях и ми кимна да платя сметката. Два лева…

Двамата с таксиметраджията се разделиха все едно бяха първи приятели, а аз стоях отстрани на колата и със задоволство отбеляза на ум, че стоя на краката си доста стабилно, а обектите около мен не плуват безволево в пространството, както беше преди малко. И спазмите за повръщане бяха изчезнали.

Едно от нещата, на които така и не спрях да се изненадвам до края на престоя си в Северозападна България, беше невероятната непринуденост и директност, с която homo borealiocidenensis подхожда към околните. Хора, които никога през живота си дори не са се виждали, започват да си говорят все едно са приятели от детинство само няколко минути, след като са се запознали. Тази прекомерна (по моему) откритост повече би подхождала на някое изолирано от условностите и притвореността на цивилизацията туземно племе, отколкото на хора, макар и чисто формално (като всички нас, българите) жители на Европейския съюз.

Не по-малко странен е и начинът, по който северозападният човек говори с непознати или бегло познати хора. Без ни най-малко да се замисля, той им казва неща, които те не биха могли да асимилират, освен ако дружбата помежду им не е изключително крепка и дългогодишна. А тя не е. По този начин събеседникът е поставен в положение да се мъчи да разгадае какво точно има предвид говорещият, да мълчи и да чака разговорът да приключи възможно най-скоро или да започне да разпитва на дълго и широко за какво точно става въпрос. Нека да ви дам и конкретен пример за разговор на автобусната гара, на който бях свидетел. Поводът за запознанството беше желанието на единия от събеседниците да разбере колко е часът. След като му отговори, другият най-неочаквано изстреля следния монолог:

– Я си смени’ работата, да го еба. Он то, предишнио ми шеф, си беше ебал капаците. 10-12 часа на ден и, ма’ни другото, а но си е пребиванье. Не мо’е да седнеш за една минута. Фръчиш като финикиец. И к’во мислиш? На краю на смената ти фръли петнаесе лева като на куче и айде, беги. Се един вид не си си ги изработИл, а ти дава милостиня, да му го нама’ам у човката, да му го нама’ам! Нема осигуровки, нема стажове, нема нищо с нищо! Съга пак ми дават толко’, ама ме осигуреват и работата е млого по-лека. Отодиш у осем часо, имаш си един час обедна почивка, кеф ти бирица пийнеш, кеф ти яднеш… Вечер па, у пет нула-нула си на портало, готов да си бегаш дом. И си питаш дедовио…

Северозападните слушатели обаче са твърде опитни в подобна диалогична среда и успяват да уловят невидими за останалите хора детайли, които им позволяват да водят сряавнително смислен разговор, без да задават безкрайно количество въпроси. Например, ето какво отговори събеседникът на преждеговорившия:

– Еба го, дванаесе часа да дръжи ‘ората, да еба и изедника, да еба! Я па бех разбрал, че покрай кризата го е закръшил яко. – говорещият няма никаква представа кой е бил предишният работодател на събеседника му; просто налучква – ‘Сичките му клиенте се били отказАли да купуват. Зак’во тогива ви е дръжал по толко’ време, щом нема работа?

Подобно изказване е изключително хитро, защото предполага отговор, който ще разкрие поне малко повече информация. Освен това, то предразполага другия говорещ, защото показва интерес към разказа му.

– Ооооо, некой те е фърлил яко у духовата! Имаше млого работа; направо се изпоизгръбиаме, да го еба… Он Пешо Пръицата, че само за криза приказва, но т’ва е ясно. ‘Ли требва да ни намАли надниците колко’ мо’е? Иначе си дръжи пазарете. Особено руснацете купуват, та се скинват! Изнаса по два ТИР-а консерви на седмица само за них.

Сами разбирате, че в тази ситуация другият събеседник вече е постигнал целта си минимум и вече знае кой е предишният работодател на новият му приятел. Сега вече, след като е проявил необходимия интерес към историята, той може да зададе съвсем основателния въпрос:

– И сега къде се премести да бачкаш?

Може би остана да добавим и една друга информация: Северозападният човек се интересува изключително живо от неща, които не би трябвало да го вълнуват по абсолютно никакъв начин. Разговорът между непознати и случайно срещнали се хора може да продължи часове и да предостави най-детайлна и потенциално злепоставяща информация за тях, семействата, родовете и съседите им. Разбира се, това важи с особена сила за жените на преклонна възраст, но съвсем не изключва и останалите сегменти в северозападното общество.

Пред входа ни чакаха две момичета (по-коректният термин би бил „млади жени”), които моментално ми напомниха за Дон Кихот и Санчо Панса. Едната беше висока около 190 сантиметра (всъщност, не надвишаваше и 180, но беше обула ботуши до коленете с огромни токове), с руса, рядка коса, наплескано с червило и тонове грим продълговато лице и най-овчедушните сиви очи, които съм виждал през живота си. носеше черна, къса рокля от някаква лъскава еластична материя и две найлонови торби с бутилки, салами и кутии цигари в тях. Другата беше висока едва ли не до лакътя на първата и тежеше минимум петнадесетина килограма повече от нея. Беше по-скоро здрава и набита, отколкото дебела – с широки бедра и як ханш, способен да даде живот на съвременния Крали Марко, с едър гръден кош и раменен  пояс на гюлетласкач. Лицето й беше в рядък контраст с фигурата – дребно и миловидно, но не прекалено, за да изглежда сладникаво. С голяма положителност можеше дори да се твърди, че е красива. Носеше дънки и тясна синя блузка, която изобщо не подхождаше на фигурата й и я правеше да изглежда много по-тантуреста, отколкото бе всъщност.

– Тоа път ше ебем Валя, че от Христина до гуша ми дойде – докато се приближавахме към момичетата, Гошо ми говореше на висок тон, без изобщо да се притеснява, че момичетата със сигурност го чуват – Трескам я през вечер. Станааме си като гадженца, да го еба! Само недей да я мандръсаш на задна прашка, що е кльощава като щиглец и кокаяците на тазо й ше ти убиват – новият ми приятел се разсмя високо – Иначе става. Ебе се като за световно. К’во й ка’еш, т’ва пра’и.

Когато стигнахме до входа, момичетата се запознаха с мен с дружелюбни усмивки на уста и хлътнахме в тъмната като животинска паст входна врата. Осветлението не работеше, но това не ми попречи да забележа, че целият вход е изрисуван с най-различни велики послания към бъдещите поколения: „Курвиии, сбогооом!!!!!”; „Весо Цара набор’94”; „Силва курволяка с цел град се пляка” и т.н. Някои от изреченията бяха изписани с химикали и флумастри, а други бяха издраскани с някакви остри предмети (например пирони и ключове).

Квартирата на Гошо се намираше на първия етаж. Още, когато влязохме, ми стана ясно, че тук не е чистено от доста време. Отговаряше на всички критерии за това, което мързеливците наричаха „ергенска квартира”.

– Валке, ‘оди у кухнята да измиеш неко’ чиния и чаша! Хриси, ти ‘земи да нарежеш манко краставичок и доматец за салата, да го еба! Ние с Цветнио (още, откакто му казах, че името ми е Трендафил, ме наричаше „Цветния”) отодиме у холо да ви’име нема ли неко’ мач по телевизоро. Айде, и по-бръже, путки заспали!

Вместо да се възмутят, двете момичета се изкискаха тихичко. Все още нямах опит и не знаех, че настроенията на северозападния човек (включително на женския северозападен човек) се немят внезапно като ноемврийско време. Едната от тях (мисля, че Валя) дори каза предизвикателно:

– След малко да не ка’еш, че сакаш нещо от ония, заспалите. Они спът, ‘ли така казА?

– Я ше ги събудим, не бой се! Ако требва, с черпако ше ги събудим! И не ми се прави млого на ор’гинална, да не сбръкаш пъто… Да не си само ти таралясник у тоа град, та да ти цепим басма, да го еба…

Момичетата обаче май не бяха склонни да търпят повече обиди и внезапно обърнаха другия край. Докато Гошо включваше телевизора, в коридора се чуха стъпки и припряно шушукане.

– Ако си пойдете сега, да знаете, че ‘сичко беше дотука! Ни ше ви звъним повече, ни ше се разпраам с вас! Ше се обадим и на другите, къде ви муат, Пешо Кюмбето, Ваньо Синио и Дамян Цифката, и ше им ка’ем, че и двете имате трипер, та да ви отебат и они, да ви’им с кой ше биете катериците…

На вратата се показа Христина и сложи ръце на кръста си. Всяка една черта на лицето й изразяваше такава злоба и отмъстителност, че имах чувството, че е упражнявала тази физиономия месеци наред пред огледалото.

– Разпра’яй к’во сакаш, на кой сакаш! – изсъска тя – И без т’ва другата седмица заминаваме за София с Валка. Ше има само да въздишате по назе…

– Ше ми въздъхнеш на ую, ми се види на мене! – каза Гошо и отривисто си запали цигара – ‘Айде, ако сте напра’или салата, мо’е да връвите заглАва. У София щели да ‘одат… На околовръс’ното само вазе чекат!

– Ако сакаш да знаеш, вече сме си намерИли работа. У един магазин за козметика у „Дружба”.

– Заминавайте! Тамън мо’е да се разберете с шефо ‘место заплати да ви дава по едно кило пудра и червила, та белким като се нагмацате, манко от манко да заприличате на ‘ора.

Христина не промени нито позата, нито изражението на лицето си. Само рязко и отсечено извърна глава към коридора:

– Валке, иди до кухнята и ‘земи пиеньето и цигарите, къде ги донесоаме. Он тоа е като пробит чувал – нема и една стотинка, от к’во го изгони’а от них. Ако имаше купон, да му донесеме пиенье, ама щом ше се пра’и на отворен и ше ни гони, да се ебе у дре’ата!

– Да не сте посмели да пипнете пиеньето, че ше ви строшим ‘сички кокаье! – Гошо удари по маста с юмрук с такава сила, че един препълен с фасове пепелник подскочи и се изтърколи на земята – Утре ще ви го платим, да ви еба у цициите!

– Щом утре ше имаш пари, тогива ше идеш до магазино и ше си купиш да пиеш и да пушиш. А днеска мо’е да ми пийнеш от… айде, да си замирвам, да ти не слазам на нивото.

– Аз ще ви дам пари за покупките, няма проблем! – намесих се аз.

– Дай им на тия кошчета за венерически болести к’во сакат и да връват на макье си у дзвръклата! Па ние с тебе ше опраиме парите утре!

Напосоки извадих някаква по-едра банкнота от портфейла си и се пресегнах, за да я подам на Христина. Тя я хвана с два пръста и с крива усмивка изсъска:

– Не му вервай! Забрави за тия пари! Нема да ти ги връне никоги! Задлъжнел е и на бездомните кучета…

– Ти недей да знаеш млого и не се пресегай къде парите като умрел за цвекье! ДОнеси касовата бележка от кухнята, ‘що я ше сакам да ми врънеш ресто. Да не мислиш, че ше ти дадем педесе лева за две шишета пиенье, кутия цигари и 3 плас’масови домата?

– К’во да ми дадеш, бе! – Христина изглежда разбра, че губи този ужасно безсмислен спор и прибегна до кресчендо, надявайки се да остави поне лошо настроение след себе си – Не ви’а’ш ли, че използваш, че тоа, Цветнио, ли е, Чернобелио ли е, е баламурняк и му ошушкваш джебевците? ПрибЕри си парите – тези думи бяха отправени към мен – И се спасявай от тоа колко’ мо’ш по-бръже! Ше те дои докъде мо’е – после пак заговори на Гошо – Пий, ега ти приседне, смрад ниедна! Колко и да пиеш, нема да мо’е да забраиш, че ую ти е колко’ малешката и го дръвиш ‘еднъж на месец!

След тези думи Христина се врътна около оста си и двете с Валя се насочиха към изхода. Скочих да ги изпратя, което искрено ги изненада и те ми се усмихнаха, отваряйки вратата. Когато тръгнаха да излизат от апартамента обаче, и двете изпищаха пронизително и залитнаха обратно като морска вълна при отлив.

– К’во пищите, бе!? – чу се възмутен женски глас от тъмнината навън – Знаете ли кък ме уплашИхте!? И гле’и таа кък се е облекла!? Ше ти измръзнат яйчниците, ма!

Докато гласът продължаваше да говори двете момичета успяха с неистови усилия да се промъкнат покрай притежателката му и да изскочат навън. И тогава тя пристъпи в осветения коридор. Висока около метър и петдесет, набита, с къса, студенонакъдрена, боядисана в синьо коса, с добродушно, но в момента зачервено от яд лице, пуфтяща, облечена в някакъв вехт пеньоар на лалета, носеща във всяка ръка по една препълнена платнена торба.

– Ти па к’ъв си бе!? – измърмори тя, докато ме оглеждаше от глава до пети – Т’ва не е ли на Гиорги квартирата?

Тъкмо се чудех как да формулирам отговора си, когато зад гърба ми, откъм хола, чух гласа на домакина:

– Мамооо!?

Северозападният човек и другите

Отношението на северозападния човек към останалите може да бъде сравнено с доста сериозна доза правдоподобност с отношението на малките деца към непознатите. Както всички знаем, малчуганите първоначално не се чувстват комфортно в компанията на новопоявили се, което ги кара да се крият зад фустите на майките си, да плачат, да се тръшкат или да бягат. Впоследствие обаче те стават все по-любопитни и дружелюбни, а в някои случаи в крайна сметка се стига и до искрено сприятеляване между хлапето и доводошлия.

Разбира се, далеч съм от мисълта, че homo borealiocidenensis се крие и плаче, когато види непознати. Напротив. Много често се случва хората, попаднали по някаква причина в Северозападна България, или местни, имали неблагоразумието да посетят непознато селище в региона, да се крият и плачат горко. Непредизвиканата агресия, недружелюбността и дори една сравнително мека форма на ксенофобия, така характерни за първоначалното отношение на северозападния човек към непознатите, обаче кореспондират силно с притворената мнителност, характерна за невръстните.

Същото се отнася и за следващите етапи на опознаване между северозападния човек и приходящите – ако все пак успеете да избегнете почти задължителния бой по някакво странно стечение на обстоятелствата, местният ще ви покани на неговата маса (ако сте в заведение; обикновено конфликтите с приходящи се случват именно в заведения, макар и подобни сюжети да се развиват по пътищата, домовете и полетата на Северозападна България ежедневно). Той  ще ви почерпи питие (никога не го наричайте така; в Северозапада ще ви помислят за отявлен хомосексуалист, ако използвате тази дума. Казва се „пиенье”, но и това не произнасяйте, преди да сте го чули поне няколко пъти от местни. Опитът ми показва, че жителите на другите части на България не се справят особено добре със съчетаването на толкова твърда и толкова мека артикулация в една дума с някакви си 5-6 букви…), ще ви покани на неговата маса… Ако реши, че сте „печен” дори ще се заинтересува от вас по-силно. В такъв случай трябва да сте подготвен за още няколко пиеньета, както и за далеч по-непринудена комуникация.

Нека обаче да се отклоним, за да обясним на милионите ни любопитни читатели какво означава терминът „печен” в северозападния речник. Това на практика е вселена, както всяка специфична за homo borealiocidenensis дума, но в едно изречение: „Човек, който може да консумира огромни количества алкохол, без да се напива, има мъжкарско (ако щете мачовско) поведение , понася и притежава пиперливо чувство за хумор и запазва самообладание, каквото и да се случва около него”.

Ако преминете на това второ стъпало от комуникацията си със северозапания човек, ще останете наистина учудени колко откровен е той. При определено стечение на обстоятелствата може и да не са минали 15 минути от запознанството ви с някой местен и той вече да ви разправя на дълго и на широко как се е развел с жена си, защото му е изневерявала със съседа и сега се чуди дали малката му дъщеря е от него, макар и много да си я обича. Разбира се, би било хубаво, ако и вие си подготвите реципрочно откровение. В никакъв случай обаче не прекъсвайте словоизлиянията на събеседника си, колкото и да са многословни. Северозападният човек по презумпция не ходи на психолог и една от основните причини за това е, че използва околните за кошче за душевни отпадъци. Печелившата стратегия е, докато homo borealiocidenensis говори, да:

– кимате утвърдително с глава, всеки път, когато ви погледне

– отпивате от чашата си, когато той го прави

– вмятате по някоя реплика (не повече от няколко думи) в паузите, за да покажете, че слушате внимателно

Подобно поведение би ви помогнало да преодолеете окончателно и последните задръжки на новия си приятел към себе си. Веднъж надмогнал първоначалната си враждебност и мнителност, северозападният човек отваря цялата си душа пред събеседника си. Не се учудвайте ако, след като само няколко часа по-рано е искал да ви набие или най-малкото се е опитвал да ви предизвика, вашият нов приятел ви покани на гости у дома си, за да си попиете. И категорично трябва да знаете, че в повечето случаи не става въпрос само за приятелство на маса, повярвайте. Веднъж преминала през неистовите си родилни мъки, северозападната дружба е изключително силна. Почти винаги ще можете да разчитате на новия си приятел за абсолютно всичко, което е по силите му. А силите на homo borealiocidenensis са огромни, стига да поиска нещо истински…

–-

Щом се озовах в хотелската си стая, заключих вратата отвътре, пуснах климатика (беше ми много студено), взех си душ, свалих щорите и се мушнах в леглото с отчаяна въздишка. Чувствах се емоционално и физически изтощен заради твърде необичайните преживявания, които имах по време на пътуването си. Мислех, че няма да стана до другата сутрин, макар и да беше ранен следобед. Пуснах си телевизора, тъй като нямах сили да чета за приспиване. И какво да видя!? Телевизорът беше настроен на… канал за възрастни. Опитах се да го сменя, но което и копче на дистанционното управление да натисках, каналът не се променяше. Понечих да изключа телевизора, но бутонът сякаш отказваше да се подчини.

Мъчейки се да постигна някакъв резултат, неусетно се разсъних. Последното нещо, което исках да правя, беше да ставам от леглото, за да изключа телевизора, но май точно това щеше да се наложи да направя. Порното беше с извращения, но най-лошото бе, че усещах как нагонът ми расте. Никога не съм си падал по подобни неща, но явно нервната ми възбуда оказваше своето влияние. А толкова ми се щеше да си пусна „Дискавъри” и да се приспя…

Станах от леглото, както си бях гол и ядосано се насочих към телевизора, за да го изключа от копчето. Каква обаче беше изненадата (и притеснението) ми, когато входната врата се отвори без никакво предупреждение и вътре влезе, не, по-скоро нахлу, камериерката. Носеше кърпа, сапун и тоалетна хартия. Аз инстинктивно покрих гениталиите си с шепи, а тя само махна с ръка пренебрежително и каза:

– ‘Се едно нищо не съм видела… Оста’ам тия работи у банята и изчезвам. Не знам таа стаа урочасана ли е нещо, ама кога и да влезнем, се порно се гле’а тука… Само да ви предупредим, господине, политиката на хотела не позволева да укарвате курвентии у стаята си. Ако сте ча’ па’ толко’ загорел, до автогарата има неколко таралясника, ама требва да ги лашкате на природа, що шефа се сръди. Иначе от мене ако зависеше, нека ‘ората се ебат на во’я…

Момичето, тоест камериерката, беше на не повече от двадесет и имаше най-милото лице, което бях виждал през живота си. Чипо носле, светли, направо ангелски очи, красиви, сочни устни… Сами разбирате, че не знаех как да реагирам, като ми наговори тези неща. Когато влезе в банята, аз побързах да се облека набързо и да изхвърча от стаята си. Щом натиснах дръжката на входната врата обаче, тя изскочи от банята и застанахме лице в лице. Изгледа ме малко подигравателно от глава до пети и каза с лека усмивка:

– Нема за къде да бръзаш. Они тиа, къде ти разпра’ам, през деньо не са там. А и, ако ше ‘одиш при них, по-добре да си земеш некой капутник. Що они имат ‘сички познати и неколко ‘се още неоткрити от науката венерически болести… Ма, като те гле’ам ти си си пич. Манко си сгазен де, ама ча’ па толко’ да се отка’еш от живото и да го обрънеш само на порно и боклучор… Ти си знаеш, я нема да ти се мешам…

–-

Изхвърчах от хотела като тапа на новогодишна бутилка шампанско и влетях със страшна сила в първото попаднало пред очите ми заведение. Беше уютно, с красиви сепарета, облицовани с червена кожа, големи маси и плазмени телевизори, на който излъчваха среща по снукър между Рони О’Съливан и Джо Дейвис. Когато сервитьорката дойде, й казах машинално:

– Едно мокачино, моля!

– Не’аме такова. Избери си нещо от менюто.

В Северозападна България уважителната форма „ви” на практика почти не е позната. Не съм сигурен дали местните биха я използвали, дори ако президентът посети региона. Да, говори се в множествено число, но само когато става въпрос за първо лице единствено число. В крайна сметка реших, че обстоятелствата изискват да употребя известно количество алкохол, за да отпусна напрегнатата си до пръсване нервна система и си поръчах малък коняк с черно кафе.

Сервитьорката ми донесе голям коняк, но вече нямах сили да се противопоставям на случващото се с мен и послушно отпих доста сериозна глътка, преди да изсипя две захарчета в кафето си. Заведението беше абсолютно празно. Загледах се в брилянтната игра на Рони О’Съливан и след още няколко глътки коняк бях готов да се отпусна назад в сепарето и направо да задремя, когато вратата се отвори с трясък и вътре влетя доста висок мъж на около тридесет, облечен със светлосини дънки и карирана риза.

Без да се церемони много той се запъти направо към бара (сервитьорката изпълняваше функциите и на барман) и отдалеч хвърли някаква банкнота върху него:

– СИпи ми едно пиенье! СИпи си и на тебе, ‘що’ мама ми е казАла преди икиндия да не фукам сАмичък…

– Не мо’м да пием, на работа съм, Гоше.

– Ти май сакаш да ме обидиш ми се види… – мъжът каза тези думи с усмивка на уста, но в гласа му подскачаха метални нотки – Ли знаеш, че млого бръже се сръдим, ‘що’ ми е плитко обиждалото? Виж, че ви е празна пропадналата кръчма, нема с кой да си ка’ем едно „наздраве”, да го еба!

– Имаме един клиент е те там те. Беги се чукни с ньего, ама да го не закачаш, ‘що’ веднъга ше се обадим на СОТ-о, да знаеш!

– О, я тоа го не бех видел! Сега ше идем да му отпорим ушите! Виж кък се е свил като неко’ плъж. А сотаджиите мо’е да ги викнеш да дойдат да ме разведат за дедовия. Я колко пъти съм ги бил свите…

Младият мъж взе току-що налятата си чаша от бара и тръгна с уверени стъпки към мен.

– А, наздраве, баце! – каза той и протегна чашата си напред. Побързах да последвам примера му. – О, ама ти немаш! Верке, я дОнеси на човеко едно пиенье, нема да ми седи тука на празни ясли!

В интерес на истината не бях изпил и половината си коняк, така че чашата ми определено не беше празна. Чукнахме се и събеседникът ми изля съдържанието на своята в гърлото си, след което примлясна и се провикна:

– И на мене дОнеси още едно! – после се обърна към мен – Я тебе не съм те виждАл тука…

Сервитьорката, за която индиректно разбрахме, че се казва Верка, чевръсто донесе питиетата, а Гошо я попита, преди да съм успял да измисля какъвто и да било отговор на въпроса (по-скоро констатацията му):

– КАжи сега, да зеем да го маанем един път ли, к’во да напраим? Я приказвам с ньего като с човек, а он седи и гледа като пресисал…

– Нема да закачаш клиентелата! – отговори тя раздразнено – Гоше, писнало ми е от тебе, чес’но да ти ка’ем! Ти си ‘бахти вепъро! ‘Сички те дразнат! Ако само разберем, че го притесняваш по некакъв начин, нема да стъпиш повече тука! Е но, я тръпим, тръпим, ама вече до гуша ми дойде от простотиите ти.

– Я тебе притеснявам ли те? – Гошо се наведе към мен през масата и ме погледна в очите. Не отговорих – Ви’аш ли, нема му нищо на човеко! Седи и гле’а като то’столоб. Верке, майняй се оттука! Я ше пием с новио ми приятел, а ти само ми дигаш кръвното.

– Предупредила съм те да си знааш… – с тези думи сервитьорката се върна зад бара и започна да мие някакви чаши.

Честно казано, не знам как да продължа разказа си. За по-малко от час бях напит до състояние на безпомощност, слушайки безкраен разказ, който мога да предам само по бегли спомени:

– Не мо’м да се разберем с тия ‘ора и т’ва си е. Баща ми сака да продава парцелата у село. Я съм от Студено буче. Та, рекъл е „ше я уринем и те т’ва е”! Я му викам „Де ‘земи закротИ манко, но сеги и у София да сакаш да продаваш нещо, не мо’е да земеш кьорава стотинка”. Ама он ме не слуша. Сака да пра’и ремонт у апартаменто, що брат ми ше се жени. И щел да изкара неко’ лев от парцелата и да тегли заем, та да закръпи положението. А я му викам „Абе, да те ебем у главата проста, да те ебем, у тоа апартамент ше’есе квадрата сеги живеаме четири човека. Ако и брат ми доведе сна’а, къде ше ни тураш, на ую си ли!?”. Ама он е неразбрАн и те т’ва е. „Не! Я них не мо’ем да ги оста’им на улицата”. А я му викам „Абе, дай да дръжиме парцелата, ли дрътите умре’а, мо’е да си го напра’име на виличка там. Идеш си събота и нед’я, копнеш тук-таме, па си седнеш вечер на теферич и пиеш неколко пиеньета на ладовина”. И друго му казАх „Ти изтегли един кредитец и им дай седем-осем ‘и’яди лева да изле’ат на квартира. Барем три годин ше откарат с тия пари, без да требва да плащат от технио си джебец”. Ама он като се уврътолил покрай тоа ремонт: Не, та не! Мене накраю ми писна и му викам „Е ние щом ше си живеаме тука ‘сичките, я ше зе’ем да обикаям покрай на брата женицата. Она е згодна, да я еба.” И к’во си мислиш станА? Тоа дрът живодерник се разбесне и ме изгони от назе. Сеги я съм на квартира. Ама си я плащам самичък. Кък? Не ме питай. Краднем та знае ли се! Е т’ва пиенье, къде съм си ‘зел, не’ам пари да си го платим. Ама ше качим на пироньо, к’во да праиш. Они ме знаат у таа кръчма. Я съм изпил тука два мерцедеса и три гарсониери. Едно време имаше пари, да му ебеш мамата…

– Аз мога да платя сметката, няма проблем… – макар и пиян (бяхме вече на третото голямо), осъзнавах, че провеждам разговор (по-скоро съм слушател на монолог), който може да ми бъде много полезен, що се отнася до работата, заради която всъщност бях дошъл в Северозападна България.

– Я ако на такива като тебе чекам да ми плащат сметките за пиенье, жив съм умрел. Седи си на гъзо, ти ме кефиш, я ше платим твойта сметка…

– Но нали казваш, че нямаш пари?

– „Но нали казваш, че нямаш пари” – повтори той с гротескна физиономия и подигравателен тон – Немам сега, утре мо’е да съм милионер. Никой не знае. Ше пишем и твоите пиеньета на пиронь, па ше ги опра’ям. Нема да ме мислиш. Ти ме кефиш, не знам що, ама ме кефиш. Айде да те водим у квартирата. Ше купиме две-три шишета, ше викнеме некой курволяк и ше си изкараме кък требва.

– Но аз съм пиян и уморен…

Очаквайте продължението на „Северозападният човек и другите” скоро🙂

Северозападният човек и неговият роден край – Част втора

Реалността

Родният край е от първостепенно значение за всеки северозападен абориген. Разбира се, както за всичко останало, така и относно тази категория, homo borealioccidenensis има собствено мнение, което не съвпада с това на останалата част от човечеството. Преди да вникнем в разбирането на местните обаче, нека се опитаме да дадем поне приблизителен отговор на въпроса „Що е то Северозапад”?

Истината е, че едва ли може да се определят категорично границите на Северозападна България. Както заради културната дифузия, която помага схващания и практики, характерни за homo borealioccidenensis, да се разпространяват извън пределите на традиционното му землище, така и заради това(колкото и да е невъзприемчив),  че той привнася в живота си характерни за съседите си черти. Условно можем да кажем, че на изток Северозападът стига до долното течение на река Искър, на юг до билото на Стара планина, на запад до границата с Република Сърбия, а на север – до река Дунав.

Сърцевината на региона определено са административните области Видин, Монтана и Враца, но трябва да се направят редица уточнения. Например на изток река Искър в никакъв случай не действа на северозададния гений като Берлинска стена. Километри, дори десетки километри на изток от нея се усеща неповторимият дух на homo borealioccidenensis и неподготвеният наблюдател би могъл да остане с впечатлението, че вече е влязъл в бърлогата му. На юг пък някои региони от Софийска област, които се намират близо до старопланинското било (например община Ботевград), като че ли изконно принадлежат на Северозапада. По манталитет на населението, говор, светоусещане, традиции…

Що се отнася до западната граница, тя на пръв поглед изглежда кристално ясна, защото все пак съвпада с държавната ни граница. А простата логика подсказва, че за да си в Северозападна България, все пак трябва да си в България, нали така? Нищо обаче не е толкова еднопластово, колкото ни се струва първоначално… И на запад, и на изток от границата с Република Сърбия живеят представителите на етнографската група торлаци. Нека се опитам да се изразя колкото се може по-внимателно: торлаците в Чипровския Балкан са много по-сходни във всяко отношение с торлаците от Княжевацко например, отколкото с българите от Тутраканско. Същото важи и за торлаците от Нишко, които много по-лесно биха комуникирали с тези отсам границата, отколкото със сънародниците си от Нови Сад.

Може би най-безспорна изглежда северната граница на региона, но в културно отношение и това не е много сигурно, защото на места в района на юг от Дунав все още има компактно население, за което са характерни влашките културни традиции, език и светоусещане. Това чисто и просто означава, че обиталището на класическия homo borealioccidenensis на места не достига до реката.

Северозападният регион е надарен изключително богато от природата. Създателят се е забравил, когато е раздавал плодородие и красоти на този край. На една сравнително малка територия има изобилие от планини; всъщност, планината е само една – Стара (ако, разбира се не броим Предбалкана, но ние не го броим…), но тя опасва подобно на бумеранг Северозапада от юг и запад. Разнообразието в надморската височина е впечатляващо – като се започне от няколко десетки метра в крайдунавския район и се стигне до първенеца на региона връх Миджур (2168 м). Сами разбирате, че в комбинация с плодородните земи, тучната планинска растителност и екологичната запазеност на региона, това дава възможност за упражняване на абсолютно всички селскостопански практики, характерни за страната ни. Местните биха могли да имат устойчива и стабилно развиваща се икономика, основана на най-модерните европейски норми за развитие на селските райони и „зелени” практики. Биха могли, ама нямат. И пукната стотинка нямат.

Тук наистина са едни от най-плодородните земи в страната ни. Северозападна България обхваща Златията и част от Мизия, които в исторически план винаги са били много богати житоносни райони. Сравнително гъстата речна мрежа, която извира от Стара планина и пресича равнината, за да се влее в Дунава, пък осигурява възможности за лесно поливане на посевите – условия, което не е в наличност например в Добруджа, наричана „Житницата на България“. Ще си помислите „Ами щом има такъв потенциал, защото тогава е най-бедният регион в Европейския съюз?”. Потенциалът си е потенциал, мили хора…

Планинските райони на Северозапада са отлични за животновъдство. Обширни пасища в подножието и склоновете на планините, големи билни заравнености, покрити с тучна растителност чак до есента… В миналото населението в планинската част на Северозападна България се е издържало почти изключително от животновъдство (и занаятчийство в такива центрове като Вършец, Берковица и Чипровци). И се е издържало добре. Сега преобладаващата част от наследниците на това население целогодишно са на ръба на оцеляването и са принудени не да отглеждат животни, а да живеят като животни. Защо ли?

В Северозападна България са най-близките до столицата речни пристанища. Това би трябвало да означава, че голяма част от стокооборота от Западна Европа за София и Южна България ще минава през Видин, Оряхово, Лом и ще създаде нови работни места и просперитет в региона. Би трябвало да означава, но не означава…

Homo borealioccidenensis „пати от главата си”, както обича да казва самият той. На неговата природа е чуждо да се подчинява на каквото или когото и да било. Макар и жителите на останалата част на България често да обвиняват северозападния човек, че не се бил вдигнал на борба по време на Априлското въстание, те говорят така само защото не познават историята на собствената си страна.

Поради недостъпността си и сравнителната си отдалеченост от Истанбул и големите центрове на османската власт по българските земи homo borealioccidenensis можел да се радва на комфорта на едно доста символично турско присъствие в първите векове след падането на Втората българска държава. Особено в планинската част на днешния Северозапад. По онова време най-цветущото селище в целия регион бил град Кипровец (дн. Чипровци). Няма да ви изнасям лекция по история, ако искате да научите нещо повече, търсете информация и четете. Поради стратегическото си положение в подстъпите към проходите на Западна Стара планина, жителите му можели да се радват на специален статут и там на практика не живеел нито един турчин. Нещо повече – турците нямали право да замръкват в Кипровец (това, разбира се не е прецедент; доста български селища се ползвали с подобни привилегии).

Всеки би си казал „супер им е било”, още повече, че огромната Османска империя и близостта до Средна Европа давали възможност на кипровските търговци и занаятчии да реализират огромни продажби и да трупат впечатляващи богатства. През 1688 година обаче местното население се вдигнало на масово въстание, без оглед на привилегиите и заможността си. Разбира се, не се вдига само Кипровец, а цялата планинска част на Северозапада. Въстаниците се сражават както само homo borealioccidenensis може и за кратко успяват да вземат в ръцете си контрола над всички земи чак до сегашна Монтана. Там турските войски и унгарските им съюзници разбиват бунтовниците, а впоследствие завладяват селище по селище от въстаналите в Балкана, опожаряват ги, разрушават ги до основи и изселват почти цялото им население. Цветущият доскоро край никога не се съвзема напълно от този жесток удар.

През първата половина на XIX век пък в Северозападна България избухнали повече от петдесет големи и по-малки въстания срещу османската власт, при които загиват десетки хиляди местни жители, разрушени са градове, села и манастири. След всяко смазано и потопено в кръв въстание обаче, турците биват неприятно изненадани, защото твърдоглавият и непримирим homo borealioccidenensis се надига отново и отново….

Няма друг регион в земите, населени с българи, които да е оказвал толкова упорита съпротива срещу завоевателите и да е платил за непокорството си с толкова много кръв. Така че обяснението на странното кротуване на Северозапада по време на Априлското въстание е просто – освен изключително слабата организация, която се създава в Трети (Врачански) революционен окръг, регионът чисто и просто е обезлюден, а присъствието на турските войски е масирано.

Защо разказвам всичко това ли? Определено не, за да възхвалявам подвизите на северозападния човек. Поне не само заради това. Разказвам го, за да придобием някаква представа къде се крият причините за тоталното му пренебрегване от всяка централна власт от векове насам и, следователно, за окаяното състояние на региона. Както вече спонемах homo borealioccidenensis не е склонен да се подчинява на никого и на нищо. През 1923 година тук е сърцето на антимонархическото Септемврийско въстание. Защо ли Северозападът не просперира преди 1944 година тогава? Много просто. Защото монархът не му се кефи. През 1964-5 година пък тук е сърцето на организирания от Иван Тодоров – Горуня и Цоло Кръстев преврат срещу Тодор Живков. Излиза, че и комунистическият режим има защо да не долюбва Северозапада. За последните 24 години няма какво да говорим. И без това рехавата икономика… Но да се върнем малко назад.

Открай време Северозападна България е преимуществено земеделски и скотовъден регион. Имайки предвид споменатите по-горе дадености, това едва ли би трябвало да учудва някого. Разбира се, тук винаги е имало градски центрове (Монтанезиум (дн. Монтана) в древността; Видин през Средновековието; Враца, Вършец, Берковица, Чипровци, Белоградчик, Лом през Възраждането), но те си остават предимно военни, търговски и административни острови, без обаче да влияят като притегателни точки на околното селско население.

Местният си останал преимуществено скотовъдец в планините и земеделец в равнините и се гордеел с това, защото селското му стопанство (което наричал с показателния термин „бащиния”) го правело независим. „Ако има брАшно, нема страшно”, казва homo borealioccidenensis… Почти всички семейства били достатъчно заможни, за да издържат 3-4, че и повече деца.

Всичко обаче се променило след Втората световна война. Новите управляващи смятали, че относителната независимост, която притежава селският стопанин (ала ”плащам ти десятъка и не ме занимавай повече”), може да окаже негативно влияние върху изграждането на комунистическото общество, за което са нужни пролетарии, живеещи в кутийки в градовете, ходещи на работа от… до… и оставящи мисленето на други. Затова земята на северозападния селянин била отнета и той, ще, не ще, се влял в градското труженичество. Това, разбира се случило и със селяните в другите краища на страната, но тук било особено масово.

Homo borealioccidenensis обаче пак не се подчинил. Той осъзнал, че не може да се изхранва заедно с родителите, братята, сестрите и децата си с градинката в двора, която комунистическата власт му оставила и се преместил в града, но никога не забравил селото. Всяка събота и неделя той бил там и копаел, садял, връзвал, берял, гледал животни, строял плевни, чистел обори… Силата на многовековната традиция не могла да се заличи за някакви си 45 години. Дори и сега огромната част от 20-30-40 годишните жители на Северозападна България имат поне по едно село (в което е роден един от родителите им) и за тях то е много, много важно място.

Именно тази любов към родното място едва ли не спасява живота на много северозападни жители през 90-те години на ХХ век. През този период и без това рехавата индустрия, изградена в района от комунистическия режим, изчезва за отрицателно време. В селата безработицата наближава сто процента, в малките градове всяко семейство е истински късметлия, ако един от възрастните работи, а хората от областните градове, които са най-привикнали към индустриалния начин на живот, бързо-бързо започват да се изнасят от Северозапада (основно към София).

По този начин се получава една твърде любопитна (от научна гледна точка; иначе чисто и просто става въпрос за социална катастрофа) тенденция: за десетина години населението на региона намалява наполовина, а по-голямата част от хората, които остават да живеят там, стават все по-свързани със селото, от което са прогонени преди повече от половин век. Така на територията на Стария континент в последното десетилетие на ХХ век можем да наблюдаваме процеси, характерни за прединдустриалната епоха. Оскъдните финансови средства, които постъпвали в домакинството (било от пенсия, оскъдна заплата, помощи или куфарна търговия със Сърбия) били използвани за плащане на най-належащите сметки, а храната преимуществено (ако не и изключително) била осигурявана посредством аграрен фитнес. В определени моменти и райони безпаричието станало толкова могъщо, че населението тотално се върнало към натуралната размяна на принципа „дай кутия цигари, на шес’ яйца”.

В края на деветдесетте и в първите години на новото хилядолетие ситуацията донякъде се променила. В големите градове се появил по някой сравнително едър инвеститор, а в малките и селата изникнали по едно-две малки цехчета, даващи живителни сили на паричната икономика. Не бива да забравяме и може би най-големия инвеститор в региона – емигрантите, които самопожертвувателно изпращат спечелените с много труд пари на роднините си, за да оцеляват и да строят, ремонтират, поддържат…. И после – Световна финансова и икономическа криза! Честито!

Към този аспект на Северозапада ще се връщаме често, защото той определено бие на очи най-много и е свързан с всяко друго проявление на живота в региона. Нека обаче разгледаме специфичното чувство за любов към родния край, което питае homo borealioccidenensis. На първо място е важно да отбележим, че неговото родолюбиво чувство тръгва от малката общност към голямата. Възприемането на индивид, роден да кажем в Кнежа за регионално близък от индивид от Белоградчик, е функция на последните две десетилетия. И се дължи именно на голямата емиграция. В Италия, Англия, София или Варна северозападните хора търсят инстинктивна близост и общност със себеподобни, което е характерно за всеки човек, попаднал в непривична среда.

Когато обаче homo borealioccidenensis се намира в родния си край, в сила за него обикновено е следната градация: род – махала – село – поречие – община – надморска височина – област. Това ще рече, че си готов да застанеш на страната на всеки от рода си срещу всеки от махалата си; на страната на всеки от махалата срещу всеки от друга махала на селото и т.н. Единственото, което вероятно се нуждае от уточняване, е надморската височина. В Северозапада се прави изключително рязко разграничение между „торлаци” (планинци) и „поянчине” (хора от равнината). Всяка от двете групи използва целия си умствен потенциал, за да показва пренебрежението си към другата. Полянците се подиграват с балканджиите, че са бедни и нецивилизовани; планинците пък наричат съседите си от равното „тикви”’ „тревоедци” и „конощипе” (последното значи попови прасета; защото ровят (копаят) земята).

Всяко село в Северозапада има богат набор от легенди и предания, целящи да злепоставят околните села. В планинските райони например едва ли не всички обвиняват съседите си, че са „албанци” (в Северозапада албанецът се приема като див, побойник, нецивилизован). Например в село А. се разказва как „по турско” жителите на село Б. били докарани от османците от Албания и заселени в еди-коя-си близка до село А. местност. Тъй като новодошлите обаче правели много „зулуми”, жителите на А. се надигнали и ги прогонили, след което те се заселили на мястото, на което се намира село Б. в момента. Разбира се, в един предишен момент въпросните вражди са започнали заради недостатъчното познаване на другия (в случая планинци – хора от равнината) или заради конкуренцията за земи и пасбища (в случая със съседните села), но тя се подхранва във вековете и е учудващо жизнена и до днес.

Ненавист съществува и между близките един до друг градове в Северозападна България, но безспорно най-голяма (поне по мащаби) е тя между областните центрове Видин, Монтана и Враца. Взаимната непоносимост на жителите на трите града едни към други се показва при всеки удобен случай и по всеки възможен начин. Според жителите на останалите два града например, къпана врачанка можеш да видиш по-рядко от Халеевата комета (заради дългогодишния тежък воден режим, на който бе подложена Враца). Друга градска легенда твърди, че монтанчаните си оставяли галошите пред входните врати на апартаментите (защото Кутловица, прекръстена последователно на Фердинанд, Михайловград и Монтана, е обявена за град едва през 1891 година). Видинлии пък са определяни подигравателно от жителите на другите два града като „мокри власи”, заради наличието в миналото на компактно влашко население в района на Дунав.

Общо взето така си живеят homo borealioccidenensis. Нека обаче оставим развитието на някои аспекти от темата за родния край, родолюбието и патриотизма им за следващите ни публикации.

Стоян Торлак

Северозападният човек и неговият роден край – Част първа

Пътуването

Няколко седмици след разговора ми с професора натоварих двата си огромни, натъпкани до пръсване куфара на един автобус (на видима възраст между 30 и 40 години) и се качих по калните му стълби, изпълнен (или както биха казали в Северозападна България, закъдето се бях запътил „набъкан като бибе с цифки”) с мечти , планове и въодушевление. Впрочем, много скоро предстоеше всичко това да се промени…

Най-учтиво застанах до шофьора и, поздравявайки, попитах кое е моето място, тъй като служителките на гарата бяха пропуснали да отбележат на билета. Той понамести огромното си туловище на седалката, почеса се замислено по буйната девствена растителност, която се подаваше изпод разкопчаната му чак до огромния корем (на северозападен „тУмбак”, „ме’ур” и т.н.) лекьосана светлосиня риза и ме измери от глава до пети с кръвясал поглед, който ме накара да се усъмня дали не е употребил прекалено много алкохол предишната вечер, за да е в състояние да шофира. После подръпна отривисто от цигарата си, издуха дима право в лицето ми и избоботи:

– Маиняй ми се от главата и сЕди къде заврънеш!

Понечих да му направя забележка за грубия тон, както и за това, че в автобуса е недопустимо да се пуши, но нещо в погледа и нервното потрепващия му мустак, под който се подаваше зловещо десния му кучешки зъб, ме накара да побързам мълчаливо назад по пътеката между седалките. В целия автобус имаше не повече от десетина човека, които до един ме гледаха втренчено, без дори да се опитват да скрият любопитството си. Машинално се шмугнах на една седалка и се лепнах до прозореца.

Знаех, че за да стигнем до крайната ни точка, град Монтана, ще минем през Петроханския проход, а бях чувал (и виждал на снимки в Интернет), че там природата е прекрасна. Знаех, че ще минем през Петрохан, защото бях попитал на гишето в билетния център. Бях попитал, защото бях проучил възможностите (имаше всичко на всичко две) – през Петрохан и през Ботевград. Когато се поинтересувах защо именно този вариант са избрали от фирмата, младото и иначе доста красиво момиче от другата страна на гишето ме погледна все едно съм я попитал коя е втората буква от азбуката и отговори троснато: „Що а по-преко” (макар и да се намирахме в София, продавачките от билетния център явно бяха северозападни кадри на фирмата, чието седалище беше в Монтана).

Седях и зяпах заминаващите и пристигащи автобуси в очакване да потеглим, когато по-скоро усетих, отколкото забелязах нечие присъствие до седалката, на която се бях разположил. Извърнах се сепнато. На пътеката стоеше доста мускулест младеж горе-долу на моята възраст и ме гледаше с предизвикателно пренебрежение. Беше облечен с черен анцуг с бели кантове, бял еластичен потник (беше средата на октомври и времето съвсем не беше за толкова леко облекло), а на врата му имаше дебел (предполагам от сребро) ланец. Не се отличаваше с особена височина, но както вече споменах, беше доста мускулест. Главата му беше обръсната (за разлика от брадата) и това му придаваше страховит вид.

– Бегай оттука! – каза той най-спокойно и наведе леко главата си напред. Имаше обеци и на двете уши, а ръцете му бяха татуирани от раменете до лактите.

– Ама… – едва успях да смотолевя по-скоро от изненада, отколкото от страх – Почти целият автобус е свободен…

– Тука ми ‘аресва! – онзи се наведе още по-напред – Не ме карай да повтарам…

– Ей, момче! – чух мъжки глас някъде отзад – Оста’и човеко на мира!

Новият ми познат се извъртя рязко по посока на гласа и избоботи:

– Абе, пенсио! Не ви’аш ли, че ти стърчи некролого от джобо? Я си мир’вай там, да не до’ам да ти опасем веждите набръже!

През това време аз вече бях станал, макар и против волята си. Успокоявах се, че го правя, за да предотвратя разрастването на конфликта, но дълбоко в себе си знаех отлично, че просто ме е страх. Докато внимателно заобикалях претендента за мястото ми, хвърлих бърз поглед назад. Човекът, който се беше опитал да ме защити, беше на не повече от петдесет и няколко години, което правеше обидите за пенсията и некролога непонятни за мен. Поне засега…

Потеглихме с неистов рев сред гъст облак черен дим. Нямам представа как този автобус беше минавал на технически прегледи, но нямах време да го обмислям много. През целия си дотогавашен живот не бях чувал толкова псувни, колкото чух в онзи есенен ден за времето, през което изминахме разстоянието от Централна автогара до Околовръстното (така наречения „Ломски форт”). При това нито една от тях не бе казана повече от веднъж. Устата на шофьора не се затвори нито за секундичка. Псуваше на майка, баба, леля, рода, жена, дъщеря (дъщери), вуйна, стринка, кака и т.н. Никога не пропускаше да прилага и епитети към тирадите си – мила, родна, дръглива, изпрошната, разпорена, изстинала…

Заканваше се да пъхне члена си както на най-изненадващи (сливици, чирва, дирник, уши, ноздри, хранопровод, носоглътка, мишници…), така и на абсолютно невъзможни от физиологична гледна точка места (чело, кариес, тил…). Псувните му бяха отправени към абсолютно всички останали участници в движението, без те реално да са заслужили вниманието на шофьора ни по какъвто и да било начин.

Най-кошмарна наставаше ситуацията, когато попаднехме в задръстване или ни спреше червен сфетофар. Тогава водачът на нашето превозно средство се надвесваше до кръста през прозореца и с пълно гърло сипеше обида след обида. Обикновено избираше за своя жертва точно определен шофьор (по възможност на средна възраст, костюмар, с хубава кола) и изливаше върху горката му персона буен поток от ругатни, слюнка и жестове със среден пръст (и с двете ръце). Младежът, който най-позорно ме изгони от мястото ми, се опитваше да бъде съпричастен на шофьора и му пригласяше, повтаряйки през почти равни интервали от време:

– Де Отвори таа врАта, бе! Отвори я да сле’ем и да му извадим гръцмуню! После ше го накарам да го изеде, докъде още мръда!

Слава Богу, след като минахме „Ломски форт” получих възможност да се насладя на красотата на Западна Стара планина, в която навлизахме постепенно. Всъщност, наистина постепенно, защото автобусът повече кашляше и пушеше, отколкото се движеше, въпреки заплахите, които шофьрът сипеше върху него, моментално пренасочил целия си безмерен гняв от останалите в миналото софийски водачи на моторни превозни средства.

Когато обаче успях да се абстрахирам от тези дразнители, открих, че гледката наистина е впечатляваща. Южните старопланински склонове се издигаха полегато, покрити с дебел килим от разноцветни есенни листа. Дъбовите гори постепенно бяха заменени от букови, а дърветата ставаха все по-високи и могъщи, докато придобиха чак нереални размери. Междувременно минахме през село Гинци, за което от проучванията си на картата знаех, че е последното населено място, преди да навлезем на територията на Северозападна България.

Когато автобусът най-сетне успя да се добере до най-високата точка на прохода, просто не можех да повярвам, че не само че се движи, а и че не се е разпаднал. Отнякъде в купето навлизаше гъст, задушлив дим, който почти не притесняваше спътниците ми, явно свикнали със странностите на конкретното превозно средство. На самото било на Петрохан имаше нещо като заведение, пред което се продаваха различни неща за ядене. По време на кратката ни почивка едва ли не всичките ми спътници изядоха по една питка с две кюфтета (по-рядко кебапчета) и лютива чушка (заръчвайки на продавача „ама да а по-‘юта”).

Изключение май направи само младежът, които седна на мястото ми. Той си поръча една пилешка пържола без хляб и гарнитура (с което предизвика искреното възмущение както на спътниците ми, така и на продавача) и най-спокойно я изяде на крак, държейки я с два пръста и прокарвайки я с някаква протеинова напитка. След като се нахрани, здравенякът, който явно беше забелязал шушуканията и неодобрителните погледи по свой адрес, най-спокойно изтри мазните си пръсти в анцуга и каза на висок глас, така че да е сигурен, че са го чули всички:

– Яд ви е, че едем без леб ли, се’яци плиткоумни? Не ‘земете да се погледнете, че сте се изврънали ‘сички до един, се едно сте националнио отбор по сумо на Монголия. Да еба и дробовете, да еба…

После нервно запали цигара и се отдалечи на десетина метра, излъчвайки самочувствието на победител.

На слизане от северната страна на Петрохан завоите бяха далеч повече и по-остри, отколкото от юг. Пътят представляваше подобно на серпентина асфалтирано преди десетилетия шосе, което беше толкова изровено от времето, автомобилите и атмосферните условия, че шофьорът ни през цялото време караше на зигзаг, избягвайки не само дупките, а и идващите отдолу автомобили. Красотата наистина беше неземна. Дотолкова, че дори успяваше да разсее страховете ми от дълбоките стотици метри пропасти, които се „отваряха” ту от едната, ту от другата страна на пътя.

На места между високите десетки метри огромни буки се показваше обляното в слънце подножие на планината, където се виждаха по-малките от точици сгради на Берковица. Тук и там пътят минаваше по мънички мостчета над бързи и буйни разпенени потоци, които се хвърляха стремглаво в бездната, сякаш стремейки се по-бързо да стигнат до равното и да влеят водите си в някоя река, мудно течаща към Дунава.

Сега придвижването ни ставаше значително по-бързо. Шофьорът използваше двигателя единствено като спирачка, която да убива малко от малко инерцията. Всъщност, движехме се със скорост далеч над позволената, но това явно не притесняваше никого, освен мен. Нашият юначен „пилот” спокойно си палеше цигара от цигара, говореше по телефона (разбира се, без hands free), сресваше оскъдната си коса на огледалото за обратно виждане и общо взето правеше всичко друго, но не и да гледа пътя. В интерес на истината съм принуден да призная, че движенията му бяха сигурни и премерени до сантиметър, така че в един момент и аз успях да се поотпусна.

В автобуса ни се водеха разговори по няколко теми. Четирима човека, седящи почти в дъното, обсъждаха оживено чие прасе колко тежи и колко килограма ще стане до „Нова годин’”. Събеседниците се надпреварваха един през друг да си дават съвети кой с какво храни своята „гуда”. Доста напред, малко зад шофьора, двама тийнейджъри си разказваха на висок глас колко много са се напили предишната вечер. Приказката вървеше със завидна лекота, особено при положение, че от една страна стана ясно, че двамата са били цялата вечер заедно (така че едва ли имаше с каква случка толкова да се изненадат взаимно), а от друга неведнъж беше повторено и от двамата „баце, я не помним абсо’ютно нищо от сношка”, след което разказите начеваха с нова сила… Както и да е. В Северозапада подобно поведение не би трябвало да ви смущава, защото в противен случай ще се побъркате.

Здравенякът пък говореше вече 15 минути по телефона. През това време той проведе пет абсолютно еднакви разговора, и то явно с едно и също лице от женски пол. След като момичето му затвори първия път (той я попита „К’во пра’иш ма, да ти ебем макята?”), разговорите протичаха по следния начин: младежът звънеше упорито (около половин минута) преди да му вдигнат. След това заплашваше на висок глас, че ако събеседничката му затвори още веднъж ще й „пръсне трътката с колец за домати”, на което тя му отговаряше нещо, което той изслушваше нетърпеливо донякъде и започваше да псува.

После, без какъвто и да било преход, започваше да се хвали на висок глас (седях точно пред него) как изгонил „нек’ъв изклесяк” от мястото му в автобуса. Монологът продължаваше със заплаха, че „само да се прибЕре” ще я „фане за гушата”, при което тя му затваряше, а той пак звънеше… Отляво на мен пък седяха мъж и жена на средна възраст. Откакто се бяха качили в автобуса жената, студенонакъдрена лелка с къса коса, не спираше да говори нещо, тихо приведена над (по всичко личеше) съпруга си, който четеше вестник и само от време на време измучаваше в знак на съгласие, въпреки че бях почти сигурен, че изобщо не слуша какво му се говори.

Тъкмо имах чувството, че всичко, което бях закусил, вече се качва обратно към гърлото ми заради сякаш безкрайното лашкане по завоите, когато наклонът осезаемо намаля, а завоите на пътя станаха далеч по-плавни. После между дърветата се показа табела „Бързия” и навлязохме в едно на вид доста богато село, разположено в самите подстъпи на планината. Това беше първото северозападно населено място, в което попадах през живота си. Гледайки през прозореца, а и създавайки си първоначално впечатление за 4-5-имата човека (бедно, но спретнато облечени, мъжете гладко избръснати, а жените усмихнати), които се качиха в автобуса ни на центъра, започнах да си мисля, че Северозападът е край като всеки друг – има всякакви хора, просто професорът ми е попаднал на най-лошото възможно. Впоследствие се убедих, че е точно така.

В Северозападна България наистина има всякакви хора, но определено всички, свързани с този край, са белязани с нещо особено и специфично, което все още не мога да опиша с думи. То не е физическа черта или нещо в характера; по-скоро е подобие на някакъв флуид, който витае във въздуха и по-скоро се усеща с обонянието, отколкото се вижда. Именно затова и нарекох местните с работното име homo borealiocidenensis, което в свободен превод от латински (хич не съм силен по този език, признавам си) би трябвало да означава нещо подобно на северозападен човек.

Не усетих кога излязохме от Бързия и се озовахме в Берковица – един от най-развитите възрожденски градове в региона, а ако не и в цялата страна. Знаех, че сега той е западнал до голяма степен, но, честно казано, минахме през периферията му и така и не успях да придобия реална представа. Не видях нищо интересно, освен железопътната гара и няколко жилищни блока с олющена от времето боя. На изхода на града имаше влаков прелез, през който нашият славен шофьор (или както често се казва в Северозапада „шефиор”) премина, без изобщо да се съобразява със спуснатата бариера и приближаващата железопътна композиция, чийто машинист ни даде продължителен и оглушителен звуков сигнал, прелитайки на някакви си 5-6 метра зад автобуса.

– Требва да стигнем преди да пущат бариерата на следващио прелез, маменцето им да ебем негодно! – шофьорът ни май говореше на себе си – Ше ми свири тоа! Он ше ми ка’е я коги и откъде да минавам…

През следващите няколко минути и без това изтерзаният ни автобус се движеше с най-високата възможна за възрастта и „физическата” му форма скорост. На един малък, каменен и еднопосочен мост, който се намираше в изключително живописна местност, отнехме предимството на поне пет коли и след около 50 метра шофьорът наби рязко спирачки, защото бяхме стигнали до прелеза, за който той спомена. Бариерата беше спусната, но както вече всички знаем, това нямаше да го спре. Проблемът обаче беше, че самата влакова композиция беше стигнала до прелеза миг преди нас и сега профучаваше по линията със заплашителен свистящ звук. Всъщност, това не беше проблем, а истинско щастие за нас, пътниците, защото ако ние бяхме пристигнали няколко секунди преди влака, най-вероятно шофьорът ни щеше да ни лепне на челото на локомотива.

Честно казано, нямам какво интересно да разкажа за пътуването ни до Монтана. По обстановка в автобуса то много приличаше на преминаването ни през София. Шофьорът ни направо беше полудял, че не е успял да изпревари влака и псува през целия път (най-много, когато пътувахме около километър успоредно с композицията). Толкова беше побеснял, че имах чувството, че ще подкара автобуса през нивата, която ни отделяше от железопътната линия, и ще се вреже във влака.

По едно време си помислих, че ще се поуспокои, защото на поредния прелез успяхме да изпреварим композицията и минахме на някакви си стотина метра пред нея, но своеобразната ни победа сякаш разяри още повече шофьора и той натисна педала на газта до ламарината, така че, когато влязохме в Монтана, търбухът на автобуса беше с температурата на сауна, а двигателят му се тресеше в предсмъртни мъки. На автогарата се опитах да изляза по-бързо, но бях най-безцеремонно прегазен и изтласкан от пътеката от здравеняка и жената, която говореше през цялото време на съпруга си.

Когато все пак се добрах до твърда земя, бях толкова благодарен, че дори не се възмутих, че някой беше изхвърлил куфарите ми от багажното отделение в една локва, в която плуваха петна от машинно масло с цветовете на дъгата. За този ден си бях планирал да опозная града, но се чувствах толкова уморен физически и психически, че се заоглеждах за таксита. Качих се в първото и казах адреса на хотела, в който предварително си бях резервирал стая. Шофьорът, почти тийнейджър, се обърна към мен, свали слънчевите си очила и ме попита:

– Ти ебаваш ли се с мене? – тъй като не отговорих и изглежда съм имал безкрайно учуден вид, той кимна с ръка и ми обясни – Т’ва е на 100 метра, ако тръгнеш оттука…

Най-вероятно съм изглеждал ужасно смачкан физически и психически, защото без да казва нищо, той запали колата и ме закара до входа на хотела. Подадох му пет лева, а таксиметраджията само се усмихна и отново махна с ръка:

– Бегай легай, че като те гледам си си ебал капаците…

Послушах го.

„Жив да не бех” (премеждията на един пишман етнограф в Северозападна България)

Здравейте!

Казвам се Трендафил Загорски и бих искал в поредица студии да споделя с вас впечатленията си от Северозападна България, натрупани по време на тримесечния ми изследователски престой в региона. Как попаднах в този край с твърде лоша слава ли? Много просто, да се еба у главата (извинявам се за нецензурния израз, но ако имате намерение да продължите да четете този… това… тази… нямам представа как да нарека писанието си… трябва да свиквате). Изучавах Етнография в един от най-престижните университети и реших да се дипломирам с работа на тема „Културните релации на Северозападна България и Източна Сърбия в историко-етнографски контекст”. Когато предложих въпросната тема на професора си и му обясних, че възнамерявам да прекарам три месеца в региона, за да мога да приложа към труда си сериозни теренни изследвания, той буквално онемя. И не само това – смени цветовете на лицето си няколко пъти (от мораво, през болнаво жълто-зелено, та чак до мъртвешки бяло). Пет-шест минути по-късно професорът (иначе човек с несъмнен авторитет в научните среди и завидна ерудиция; дотолкова завидна, че дори може да мине за енциклопедична личност – нещо често срещано колкото птицата феникс в забързаното ни съвремие) едва успя да смотолеви:

Вие, колега, сигурен ли сте, че искате да си го причините?

– Да! – отговорих твърдо, без дори и да се замислям.

Това с абсолютна сигурност беше най-голямата грешка в живота ми и ще си остане такава, докато си отида от този свят. Защото по-грандиозна глупост никой не е в състояние да сътвори…

Казах на професора, че ако се притеснява за разходите, които ще направя, няма проблем, защото баща ми е заможен човек и ще ме финансира с охота. Той обаче поклати побелялата си глава неопределено, а аз изтълкувах жеста му като „Не става въпрос за парите”. Продължавах да не доумявам и затова попитах дали не съм избрал неподходяща тема. Бях готов да аргументирам решението си, но професорът махна с ръка в смисъл „Нищо й няма на темата”, след което се отпусна напред, облегна лакти на масивното си бюро от орехово дърво и зарови лице в дланите си. Когато най-сетне вдигна глава, очите му бяха ококорени, със стъклен блясък, лицето му се червенееше, а ноздрите му бяха леко разширени. Накратко, приличаше на човек, който… се изхожда.

Може би някои от вас смятат сравненията, метафорите и алегориите ми за неуместни и дори пошли, но, както вече казах, свиквайте! Нямате представа какво съм преживял… Тогава професорът заговори. Говори дълго, с равен, безизразен тон, все едно четеше информацията за нивото на река Дунав в сантиметри по програма „Хоризонт” на Българското национално радио, но въпреки това в главата ми се е запечатила всяка една негова думичка. Ако го бях послушал тогава…

– Колега, от научна, от етнографска гледна точка вие сте направил изключително удачен избор на тема за дипломната си работа. Предполагам, че един от основните мотиви за решението ви е своеобразният хиатус, който съществува в нашата дисциплина по отношение на Северозападна България – исках да му обясня с подробности, но видях, че има намерение да говори още и затова само кимнах – Разбира се, разбира се, несъмнено е така. Имаме пропуск в това отношение. Също така допускам, че сте взел предвид високата степен на запазеност, която съществува в дадения регион по отношение на език, обичаи… нрави, ако щете… – кимнах отново – Несъмнено доводите ви са колкото верни, толкова и убедителни, колега. Повтарям, страхотен избор от етнографска гледна точка. Но!… Има едно „но”! – тук той замълча за няколко секунди и изпусна шумно въздух, а аз усетих, че дланите ми се изпотяват от напрежение, без да знам защо – Не сте ли се замисляли защо почти всички етнографи, от Освобождението та чак до наши дни, заобикалят Северозапада все едно е някакъв… Бермудски триъгълник? Няма друг район в страната ни, който да е изследван толкова повърхностно. А, бога ми, материал за изследване има и още как! – професорът сякаш се оживи за миг, след което изведнъж придоби каменно изражение и впери поглед в мен – Причината е много проста, колега. Северозападна България е дизастров по своята същност регион, обитаван от хоминиди, неподлежащи по никакъв начин на описание, социализация или поне очовечаване. Ще имате късмет, ако успеете да проведете няколко смислени разговора за тримесечния си престой там, колега… Всъщност, хипотетичния си тримесечен престой – понечих да го прекъсна, за да го уверя, че имам достатъчно познания как да провеждам успешни интервюта на терен и да предразполагам събеседниците си, но той махна властно с ръка, за да ме накара да замълча. Несъзнателно потърсих сигурността на облегалката на стола си и силно притиснах гръб към нея – Всъщност, има още една, далеч по-прозаична причина, за нас, етнографите, за да избягваме Северозападния регион… Бият ни…

– Бият ви!? – бях дотолкова смаян, че едва не скочих от стола.

– Точно така! – продължи професорът със спокойния си, равен тон, сякаш за да покаже, че говори напълно сериозно – Но не оставайте с погрешно впечатление. Северозападните хоминиди нямат никакво по-специално негативно отношение към нас, етнографите. Те бият всички. Бият непознатите, бият се помежду си, бият жените си, бият децата си, бият добитъка си (който наричат „стока”), бият дори себе си. От гняв, от щастие, от скука, от превъзбуда… Бият във всяко настроение. Просто ей така! Сякаш за добър ден. Бият се навсякъде. Вкъщи, на площада, в заведенията, на синора на лозето, на вадата, в училище, на работаБият се с всичко – с ръце, с крака, с глави, зъби, нокти, мотики, ножове, брадви (които наричат умилително „манарчета”), гаечни ключове, бутилки (задължително празни), цепеници (тях пък наричат „кръпеи”), камъни, крака от маси, столове… Бият се с всичко… Когато няма с кого да се бият, северозападните хоминиди започват да чупят… Отново всичко. Без оглед на цена, сантиментална стойност, размер или собственост. Просто се бият и чупят… бият и чупят…

Мълчанието се запази няколко минути. Професорът се беше взрял замислено в ръцете си, върховете на чиито пръсти бе опрял един в друг, придавайки на дланите си формата на мида. Само ако знаете какви усилия ми костваше да ви спестя на какво друго приличаха ръцете на професора в тази му поза… Всъщност, защо пък да ви спестявам каквото и да било!? Душата ми е направо подгизнала от всички гнусотии, на които се наслушах напоследък. Няма да ги задържам в себе си… Ръцете на професора бяха във формата на чиста, натурална путка. Непоръбена. Защо непоръбена ли? Нямам никаква представа. Просто така се казва в Северозападна България. Ако ви стиска, идете сами и попитайте. Аз повече там не стъпвам!

– …Така че, колега, има си причини етнографите да избягват Северозападна България. Отделно от това ви гарантирам, че ще свършите ужасно малко работа. Не можеш да получиш смислен отговор от северозападен хоминид на един от най-фундаменталните въпроси в нашата наука – Защо? Този въпрос докарва всеки от региона до бяс. Той винаги бива възприеман като обвинение и неминуемо предизвиква рязко покачване на нивото на агресията. Да си представим, че си казал „Защо поставяш точно такава украса на гергьовденската пита?”, например. Въпрос, които всеки уважаващ етнограф би задал на домакинята, която приготвя ястия за празничната трапеза. И всяка нормална домакиня би останала трогната от вниманието и би заразказвала надълго и нашироко за традициите, вплетени във всяка една фигурка.

В Северозападна България обаче не можеш да очакваш нищо подобно. Ето и няколко примерни реакции на северозападен хоминид, и то от женски пол: „Що па да го не пра’им така!?”; „Абе ти ли ше ми ка’еж к’во да пра’им!?”; „Я си фащай пъто, че като се изповрътим…!”; „Ти да не би да мо’еш по-‘убаво да го свръшиш?”. Има и далеч по-лоши варианти. Например като моя – професорът посочи замислено с пръст към лявата си буза – Преди 40 години, когато бях млад докторант, зададох точно същия въпрос в едно село в Северозапада. Дива Слатина. Що за хора си кръщават селото „Див извор”!? Не знам за подобен случай на използване на това прилагателно в световната номинационна практика… Що се отнася до селища, разбира се… Както и да е. Обикалях Северозапада със същите подбуди и намерения като вашите, колега. Така се случи, че на един Гергьовден попаднах във въпросното село. Пристигнах много рано сутринта. Мислех си „Скотовъдно село, на няколко километра от сръбската граница, планински район”. Покой, красота и запазени традиции. Щом слязох от автобуса, разбрах, че съм прав. Поне що се отнася до красотата и запазените традиции. От всяка къща се носеше апетитен мирис на агнешко печено, на площада свиреше малък духов оркестър, а десетина човека играеха хоро. Поврътулкята – народният танц на торлаците… Опитах се да съм любезен и ги поздравих, но единствените отговори бяха няколко процедени през зъби „Добър ден” и погледи ала „Тоа па к’во пра’и тука?”. Сконфузих се и продължих по пътя си. След 50-100 метра видях през една мрежа как една жена на средна възраст меси тесто на маса в малък двор. Постоях, позагледах се, тя ме видя, но не реагира по никакъв начин. Тогава забелязах, че прави някакви форми от тесто и зададох споменатия въпрос. После всичко се разви много бързо. Отнякъде изскочи видимо пиян мъж (беше не по-късно от 8 часа сутринта) и се завтече към мен. Преди да успея да реагирам по какъвто и да било начин, той се пресегна над оградата и ми извъртя такова кроше, че ми изби два кътника. Когато се свестих, видях, че са ме сложили на стол до някаква маса под един навес. Срещу мен седеше въпросният мъж, гледаше ме втренчено, отпиваше големи глътки ракия и гребеше с лъжица салата от огромна пластмасова купа, за която съм почти сигурен, че беше леген. Северозападната салата обикновено представлява следното: нарязани на едро домати, краставици и лук, осолени до побеляване, а след това на вкус, и полети обилно с олио и оцет. Та, седеше хоминидът и ме гледаше, а пред мен имаше чаша ракия, вилица, лъжица, чиния със салата и двата ми кътника, които явно бяха отхвръкнали при удара. „А, наздраве! – вдигна той чашата си към мен. Нямах избор. А каква ракия пият… Но да не се отклонявам – Я си помисли’, че обика’яш покрай невестата и зат’ва те пуана’. Ама нищо ти нема. Вако Поро като го наплатисах оня ден, паднА като отсечен. Само подметките на гумениците му се виде’а. Добре, че почнА да посинева, та разбра’ме, че си е глътнал езико и му го извадиаме. Ако знааш кък ме на’апа таа жената!… Като казАх „жената”, та се присетих. ИзпратИх невестата, таа, мойта ‘убавица, да викне ветеринарнио доктор, та да види дали мо’е да си ти турне зубите по некакъв начин. Я съм ги сбрал и съм ги измил. Но и на мене ми остана’а 5-6 зъба у главата, ти к’во си мислиш?”. Добре, че в този момент дойде жена му, за да го прекъсне. Но пък и тя какви ги наговори… Ако изобщо се захванеш да ходиш в Северозападна България, трябва да си подготвен, че ще чуеш стотици неща, които ще ти се струват абсолютно невероятни, но всъщност голяма част от тях са истина. Слушай внимателно: Ветеринарят нямало да може да дойде, защото с председателя на ТКЗС-то се хванали на бас, че той не смее да се засили срещу овена на стадото и да го удари с всички сили с глава между рогата. Според жената на моя домакин съпругата на ветеринаря казала, че всичко щяло да мине добре, но овенът се досетил какво са му скроили и не стоял мирен, а също се засилил. Резултатът от сблъсъка бил припаднал ветеринар и видимо неадекватен овен. Жена му се оплаквала, че не може да го свести, а на сина им годеницата щяла да води родителите си на гости, за да се запознаят бъдещите сватове. Ако били „техни” щели да се разберат по някакъв начин, но момичето било от Стара Загора и сега щели да „срамуват”. Както и да е. В крайна сметка вече официално ветеринарят нямаше как да каже тежката си дума по въпроса за избитите ми кътници. Домакинът проумя това, оригна се звучно, пресегна се през масата, взе зъбите ми и с един замах ги метна в градината, изревавайки с все сила „Маменцето му мило родно да ебем у дупе ладно!”. После дойдоха няколко семейства на гости и настана страхотна идилия. Мъжете пиеха като руски артелчици, жените непрекъснато донасяха и отнасяха различни тави, чинии и дебели резени хляб (хлябът е на особена почит в Северозапада. Той е неразделна част от менюто на тамошния хоминид), а децата най-невинно се налагаха с жилави пръчки, които в онзи регион се наричат „връшини”. Когато някое дете започваше да плаче родителите му хич и не проявяваха интерес къде и много ли го боли, а само го заплашваха, че ако не млъкне „ше го потрошат от бой” или „ше го нап’яскат, та да се знае за к’во реве”. После някак от нищото един от гостите, братовчед на домакина, който непрестанно се хвалеше, че се е напил пръв и от другите „нищо не става”, скочи от мястото си към мен с явното намерение да ме удари с празна бутилка от бира в главата. Домакинът обаче се оказа по-бърз, повали го на земята и започна да го рита. В боя моментално се включиха всички гости от мъжки пол, а жените сякаш не ги забелязваха. Десет минути по-късно цялата компания отново седеше на масата. Всички пиеха и се шегуваха сякаш нищо не се беше случило. Аз през цялото време мълчах и се опитвах да разбера какво си говорят сътрапезниците ми на странния си диалект, но домакинът ни изглежда ме е харесал, защото не ме пусна да си ходя нито на този, нито на следващия ден. Пиехме денонощно. Не знам как оцелях. Заспивахме на масата, събуждахме се на масата и продължахме да пием

– Не ви ли боляха счупените зъби?

Нищо не ме болеше! Северозападната ракия, която местните наричат „скоросмрътница”, обикновено е над 60 градуса и на човек като мен, който не е особен почитател на алкохола,  са му достатъчни чашка-две, за да изпадне в състояние, подобно на транс. Умът ми изобщо не се интересуваше какво се случва с тленната ми обвивка, крайниците ми бяха изтръпнали, имах чувството, че всеки момент ще се отделя от тялото си… Разбирате ли къде се готвите да отидете, колега!?

– Да, но това е било преди много години…

Не се самозалъгвайте, че нещо се е променило. Не и в положителна посока

Науката изисква жертви – казах дълбокомислено, като всъщност само исках професорът да ме убеждава още малко, за да не изглежда, че се отказвам толкова лесно. Нещата обаче не се развиха според плана ми.

– Както искате, колега – професорът вдигна рамене безпомощно – Аз бях длъжен да ви предупредя, така че действате на собствена глава.

Сега, няколко месеца по-късно, толкова ми се иска да можех да върна времето назад…

Край

 

Очаквайте скоро първата студия от поредицата за северозападния човек: „Северозападният човек и неговият роден край”

Стоян Торлак

Create a free website or blog at WordPress.com.

Up ↑