Имам една позната. Червенокоса, с малки, стегнати и дръзко вирнати гърди и стройни крака. А очите й са зелени и това винаги ме е навеждало на мисълта, че… Както и да е, в подобни подробности хич не искам да влизам, взаимоотношенията ни години наред бяха странни до платоничност, макар и червената коса в комбинация със зелени очи и точно такова тяло, което чувстваш като царевично стъбло през късния септември всеки път, когато докоснеш гръбнака й да ме навеждаха и на други мисли. Мисли, в никакъв случай действия.

Наречете я блудница, лека жена, спермохранилище или както там искате, но тази моя позната беше чисто и просто курва в най-добрия смисъл на думата. Курвата никога не е имала пейоративен смисъл за мен. Тя не играе мръсни номерца, не се чука с женени мъже, не духа за някой лев. Не дава заради коли, силикон, апартаменти. Животът ме срещна с доста курви, но и с много повече обикновени боклуци. Курвите са интересни, магнетични. Те са разсъждаващи, любознателни, изучаващи света същества. Искат всичко от живота тук и сега, не е само заради шибаното ебане. Зависими са от адреналина, от тръпката, не могат да живеят в скука. Що се отнася до секса, мисля, че имат повече тестостерон и от селския бик. Не си избираш колко тестостерон да имаш, нали?

Ебе ѝ се на жената и това си е. Дали е изначално повредена или пък носи красотата, обаянието и първичната женственост на Богинята Майка в себе си, аз не мога да кажа. Така и не разбрах, пък и не съм го мислил, за мен тя беше просто една приятелка, пред която можех да кажа всичко и тя можеше да разчита на мен за всичко. Какво вършеше през останалото време не ми се струваше особено важно.

Нека да я наречем Ария за благозвучие. Когато бяхме тийнейджъри прекарахме доста часове в обща компания. Има хомо сапиенси от женски пол, с които искаш да се наебеш, ама не просто да се наебеш, а една седмица да не слизаш от тях, но просто нещо вътре в теб те спира, въпреки че си сигурен, че от другата страна няма да има никакъв проблем.

Минали са близо двайсет години. Ария беше общата на компанията. Тогава си играех, учех се, търсех границите. Не пропусках да го намърдам в коя ли не. Беше ми интересно, на тази възраст подобна игра никога не омръзва. Само в Ария не. Ако ме питате защо, няма да мога да ви дам логичен отговор. Седяла ми е на коляното стотици пъти, когато на брега на овалното, изкуствено езеро нямаше свободни пейки в смърдящите на мочурище летни нощи. Прегръщал съм я, когато задуха вятърът в есенните вечери. Давал съм ѝ якето си в зимните утрини, докато си я изпращах за ръка, почти толкова пиян, колкото и тя. Бърсал съм ѝ червените къдри с фланелката си, когато се извие някоя внезапна пролетна буря, за да отмие всичката гнус от душите ни.

Ария се ебеше наред и като го казвам имам предвид точно това. Аз също не пробирах. Харесвах я, наистина я харесвах. Знаех, че и тя ме харесва. Лесно е да се разбере подобно нещо. По това как се сгушваше в мен, по начина, по който преплиташе пръстите си в моите, по погледа й, когато се разделяхме пред входа на блока, в който живееше.

Винаги ме целуваше по бузата. Ей така, надигаше се на пръсти и ме млясваше отривисто, все едно искаше да ми покаже, че съм ѝ брат. А аз наистина ѝ бях брат.

В средата на деветдесетте сексът не се правеше само по собствено желание, а на Ария и ѝ се носеше славата на мома с фриволно поведение, та мутрите я бяха нарочили да я продават в Холандия. Изпращах си я до тях всяка вечер, независимо колко хуя е изяла. Стига да го беше направила доброволно, това за мен нямаше значение и целувката й по бузата ми не смърдеше на сперма, а ухаеше на виолетки.

Когато обаче някой се опитваше да я насили, аз защитавах свободния й дух с гърбината си. Бих, биха ме, какво толкова? Никой не еба Ария насила. Никой не я изнесе за Ниската земя, за да стои на витрините и да духа за двайсет евро. Ария духаше с готовност безплатно, но ако я бяха накарали да го прави за двайсет евро, би умряла от мъка само за няколко месеца, сигурен съм в това.

Не го позволих и те се отказаха. Не от страх, можеха да ме сдъвчат и изплюят като едното нищо, просто решиха, че усилията не си заслужават.

Ария ми беше важна по някакъв странен начин. Знаете, едни предпочитат боб с наденица, а други – настъргани трюфели. Е, аз съм почитател на истинските неща. Боб с трюфели или настъргана наденица… Какво значение има? Стига да радва. Никога преди не съм имал истинска приятелка жена. Всъщност, момиче.

Прибирахме се почти всяка вечер заедно, тя беше свършила това и онова, аз не бях останал длъжен, но никой от нас не бъркаше ебането с приятелството и държахме да оставим страстните въздишки зад гърба си и да походим двайсетина минути заедно, за да изтрезнеем и да си плямпаме безсмислици. Напосоки. Сменяхме уличките, за да не ни доскучаят. Крачехме напосоки. Сменяхме темите на разговор, за да не си доскучаем. Понякога се отдалечавахме на светлинни години и в маршрута, и в приказките. Но се откривахме и връщахме в реалността за миг.

Ария за мен е символ на свободния дух и нито веднъж не й посегнах. Не, че не ме привличаше. Просто не исках да бъркам под полата й. „Путката винаги разваля приятелството“, казваше един мъдър човек, който вече не е между нас и аз съм твърдо убеден, че е прав. Не знам как съм издържал, странно чувство е. Като да имаш тучна ливада на пет минути от къщата си и в ранна пролет да ти се пръкне някой кукуряк. Хем искаш да го откъснеш и да го отнесеш у дома, хем ти се ще да си остане там и да те посреща ден след ден… Ситуацията е сложна, но с Ария запазихме искрени отношения, чак, докато всеки хвана насам-натам по университетите.

Прибирах се рядко в родния си град, а, когато го правех, все гледах да забегна в планинското си село. Така и не се засякохме близо двайсет години. Когато питах общите ни приятели, тя все беше някъде. Пък и не съм полагал особени усилия да я открия, признавам си. Достатъчно беше да отида до тях, докъдето я бях изпращал безброй пъти, или да поискам телефона й от някого, но не го направих. От леност или поради друга причина, нямам представа. От нея ми беше останал хубав спомен за искрена близост и толкова. Може би не съм искал да го разваля, знам ли…

– – –

Преди известно време отново бях в родния си град. Срещнах се с един приятел. Не са ми останали много. Някои забегнаха в столицата, други по терминалите… Той поиска от мен, така, докато си пиехме пиенето, да му стана гарант, щото щял някакъв кредит да тегли. Хубавото на Северозапада е, че процентът на увъртания, вербални игрички, кур капани и всякакви интрижки е по-нисък от средния за страната. Да, хората са, сме, по-груби в изказа си, но пък рядко играем зад нечий гръб. Именно затова и му казах право в очите, че това няма да стане и че ще направя всичко възможно, за да тегля кредит или да се занимавам с подобни гадории след погребението си през 2065 година.

– Добре, тогава ела с мен поне за компания – рече той.

– Какво пък толкова, ще дойда, ама не ми се бави, че даже не ми се и влиза на такова място! – отвърнах.

Влязохме. На такива места температурата винаги е приятна, щото климатиците бумкат да си ебе майката. Служителите са вежливи, поздравяват, усмихват се, опитват се да го докарат на приветливост в гадните муцуни, защото искат… да ти ебат майката. И да си вземат бонусите.

Заприказваха се там, аз се закашлях от климатика и липсата на никотин и ядно подскочих от удобното канапе. Запуших пред витрината от стъкло, по-дебело от малки ми пръст и зачаках.

– Не съм те виждала от хиляда години! – някой ме млясна по бузата, преди периферното ми зрение да успее да ме предупреди. След това тя застана срещу мен и ме зазяпа усмихната до ушите.

– Откъде изскочи!? – прегърнах я и й разтърках гърба.

– От миналото! – млясна ме тя отново, дръпна се метър-два и се фръцна около оста си.

– Да, същата си си – усетих каква е правилната ми реплика. – Даже си по-добре, Ария, определено си по-добре, моме…

С жена можеш да се заяждаш за всичко, ама не й казвай, че е погрозняла, надебеляла или състарена. Ще умреш. В страшни мъки. Тя ще се погрижи за това лично, честно. Самият аз съм умирал в страшни мъки няколко пъти, преди да се науча да правя сносни комплименти. А и сега беше лесно. Тя наистина беше бахти пичката! Само, дето очите й изглеждаха някак помръкнали, въпреки че лицето й грееше в усмивка.

– Тук работя – кимна през рамото ми и се приближи толкова, че да усещам дъха й – Шеф на отдел съм и като те видях на камерите сърцето ми подскочи. Помниш ли…

– Всичко до последната секунда – отвърнах и поех протегнатата й ръка. Тя вплете пръсти като едно време. Усещането обаче не беше като едно време.

– Всичко!? – възкликна тя и красивите й гърди се развълнуваха под черната рокля. Беше съвсем леко наедряла. Но съвсем леко. Колкото силуетът й да се измъкне от пашкула на моминството и да придобие женственост. Беше по-красива от всякога. Но тия очи… Не бяха те…

– Ария…

– Знам, знам, и аз помня всичко – усмихна се тя и усетих дъха й. – Знам, че не обичаш да повтаряш. Да се съберем по семейно, разбрах, че си заформил цяло племе.

– Ти си семейна!? – от това повече нямаше какво да ме изненада. Ария семейна и работи като шеф в офис за бързи кредити!

– За теб никога – мразя гласът на жена да хрипти в гърлото й. Не знам нищо по-възбуждащо и разпльокващо волята ми от това. Но очите не бяха същите. И докосването на ръката й не беше толкова чисто. Приближи и облиза месестите си, изваяни устни, деликатно начервени в черешово – Преди години пропуснахме много възможности, не е задължително да е семейно. Мога да кажа, че съм на работна среща, когато поискам. Мъжът ми има няколко апартамента…

– Трябва да се прибирам. Довечера.

– Вечерен час!? – разсмя се тя и ме погали по рамото – Точно ти!?

– Не, трябва да си ходя, не мога да остана повече тук, работа знаеш… – наведох се, прегърнах голите й рамене, а тя задържа устните си на бузата ми по-дълго, откогато й да било. Ария беше умна. Знаеше всяка моя мисъл дори и в този момент. И двамата бяхме наясно, че е за последно. Оня от едно време беше мъртъв, неговата приятелка Ария – също.

Моят познат излезе в правилния момент и с нея се разделихме с усмивка и сплетени пръсти. Без думи.

Известно време вървяхме мълчаливо. После се насилих да го попитам.

– Дадоха ли ти парите?

– Да бе, няма проблем! – оживи се той. Дяволът е много силно копеле – А коя беше тази. Бахти яката пичка. Ти да не си…

– Една курва… – прекъснах го – Просто една курва…


Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“.
До дни от печат излиза неговият първи исторически роман „Иваил цар“.
Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Advertisements