За датите и хората

Преди седмица – две моят многоуважаван съпруг Стоян Николов, известен като Торлака, надълго и нашироко се оплака от мен в три части. Та, рекох, че е съвсем в реда на нещата, да му върна жеста. Не, че има от какво да се жалвам, та той е такава кротушка… благ характер, казвам ви! Вие го виждате тука пише срещу тоя и оня, хули, псува, ругае… ооо, това е само алтер его, негова обществена роля, а иначе – вкъщи по цял ден пее псалми, гледа от терасата формата на облачетата по небето и се чуди на кого каква добра дума да каже. Ама все пак, аз, нали стана ясно, че така и така го подтиквам да се отказва от брака, та просто ще нахвърлям няколко мили момента от съвместния ни живот.

Ето тук (Епизод 1 – Две сватби без едно изпросено погребение), нали помните, Торлака сподели с вас как съм го завела на една сватба два пъти? Е, вярно, заведох го – две поредни съботи – не мога да си изкривя душата. Ако се бях сетила да взема поканата, би помогнало да не се случи, и това е вярно. Ама, разберете ме и вие. От полезните вещества в моето тяло на три деца мозъка съм изградила. За кости, мускули, клетки, това – онова да не говорим. Ами, нормално е да забравям малко. Те тези полезни вещества да не са неизчерпаеми!? И аз си се знам – не помня разни неща. Трябва да си записвам, иначе нещото го пиши бегало. Е, ако е някаква ненужна информация като например как се казва бившата жена на Джордж Харисън, коя е най-известната солова песен на бившия китарист на Red Hot Chili Peppers Джон Фрушианте, или на колко години Еди Ведър, вокалът на Pearl Jam, се е преместил от Сан Диего в Сиатъл, е такива работи моментално се запаметяват на хард диска ми. Не знам как е програмиран и защо си избира да се пълни с подобни данни, но съм се примирила. И, ако има да се помни нещо съществено, си го записвам. Ако се сетя да го запиша, разбира се.

Затова, когато се готвим да пътуваме, аз принципно си правя списък. А в случая, за който иде реч, пътуването беше до Говежда, селото на Стоян, където прекарахме почти цяло лято, а междувременно ходихме и на сватба.  И списъкът беше доста дългичък: от гумените ботуши на децата (че ако завали дъжд да газят в локвите), през водните им очила (щото нали всеки ден сме на реката и те плуват, шляпат, скачат от скали), дрехи за два месеца за пет човека, тоест – за децата и за нас (дребосъците може и да са малки на размер, ама си се броят за хора – трябват си им дрехи за жега, за студ, обувки, сандали, джапанки, книги за четене от списъка), включително специален инструмент за остъргване на пети (не че имаше смисъл да го взимам; въпреки че на Стоян петите имат изграден лабиринт от гранд каньони и даже от време на време го болят от прекомерна напуканост, а да не говорим, че се налага да купувам спално бельо през месец – като спи няколко пъти на един чаршаф, долната му половина изглежда сякаш я е стъргал с шкурка; и въпреки всичко съпругът твърдо отказва да облагородим тези грозни и неудобни за нищо пети и инструментчето само дето го разнасях, така и не влезе в употреба) до официални дрехи, защото нали сме на сватба (въпросните дрехи, дето се оказаха толкова полезни, че ги носихме не веднъж, а цели два пъти).

Та, приготвям аз багажа, водена от свещеното списъче, обаче то пък, както би трябвало да е станало ясно, е нужно да е достатъчно подробно, и е трудно човек да се сети за всичко, което заслужава да бъде включено в него.

Тук е редно да отбележа, че Стоян също не е цъфнал като помняч. И не го казвам за друго, ами за да го похваля. Може да не може да се сети как се казва новото гадже на най-добрия му приятел, може и да не разпознава човек, който му казва „здрасти“ и очевидно му се радва, сякаш са си говорили дълго и приятно поне няколко пъти и най-вероятно на чашка, може и да не познае някой свой фейсбук приятел, на когото трябва да надпише книга на живо на представяне и под мустак да ме пита „кой беше този“, може и да няма представа каква случка съм му разказала на предния ден, или пък – че трябва да вземе децата от градина, обаче поне числа помни. От дати на исторически битки, през набори на известни хора до рождени дни на приятели. Всъщност, най-услужлива е паметта му за историческите събития, но и с другите изброени се справя.

Така че, когато, още преди да тръгнем от Търново за селото му, той ме попита „Кога беше сватбата на Пресли?“, за мен това си беше чудесно развитие на събитията: казвам му датата, той я запомня, и сме готови. Е, ако бях взела поканата, и това също би улеснило нещата, ама да не се отклонявам сега. Попита ме той, а аз, тъй като, както стана ясно, не разчитам много на краткотрайната си памет, отидох до хола, взех поканата и му казах: „15 юли“. Не мислете, че докато пиша този текст, вече съм я запомнила – и сега погледнах поканата за сверка. И всичко обещаваше да мине без проблеми. Ако вместо да върна поканата във витринката я бях подредила при нещата за взимане, щеше да е още по-лесно, ама стига съм издребнявала.

След няколко дни стегнах багажа, потеглихме с катуна по маршрутки, влакове и автобуси, и от Търново – в Говежда. А защо разчитаме на влакове и автобуси, той бегло е споменал, а аз да не почвам темата. Пристигаме там и след няколко дни благоверният ме пита:
– На 8 юли ли беше на Пресли сватбата?
Аз, коя беше датата, спомен нямах, така че, като една кротка съпруга, съгласяваща се с мнението на мъжа си, и доверяваща се на неговата памет за дати, отговорих:
– Май да. Ама не помня дали беше обедна или вечерна. Ще се обадя на Петя да я питам.
Петя е нашата кумица и също приятелка на настоящите младоженци, поканена на сватбата им. Обадих се, питах я. Та каза, че също не помни, и ще си погледне поканата. На следващия ден, вече погледнала, ми върна съобщение, писмено, та да не объркаме нещо: „18:30 ч.“

И вече всичко е под контрол. Имаме официални дрехи, Стоян знае датата, аз – часа, уговорили сме техните да гледат децата… Продължението на историята го знаете.

Добре де, отидохме, върнахме се, пак отидохме, нищо толкова фатално не е станало. А съпругът се оплаква ли оплаква. И се кара по пътя на прибиране от първата сватба, и на всеки се жалва, и цял разказ написа по случая. А пък аз даже и някои положителни страни на ситуацията виждам. По-долу ще ви ги спомена.

Фото доказателство, че накрая отидохме на тая сватба. И Петя, дето ми каза от колко часа е, и тя е тук.

Ама преди това, като се заговорихме за помнене на дати, да ви разкажа  нещо. Беше сутринта на 21 юни. Може би 2003 година. Около 11 часа. Стоян, който тогава временно покрай следването на магистратура припечелваше дневен хонорар като статист във филма „Спартак“, се събужда рязко. Посяга с бързи движения към телефона, вдига слушалката и припряно набира някакъв номер на шайбата:

– Майче, как можахме да те забравим! Та вчера ти имаше рожден ден, а ние пропуснахме да ти се обадим! Да си здрава, щастлива…

Звукът в слушалката на стационарния телефон в квартирата ни беше усилен на макс, та от там се дочува:

– Благодаря, майче, ама не си пропуснал рождения ми ден. Той е на 20 юли.

Сега, да не излезе, че допускам, че Стоян не знае рождения ден на майка си. Знае го, ама объркал се е човекът – статист в „Спартак“, цял ден тича с доспехи по баира под юнското слънце, понапекла му се е главата, а вечер – някое друго питие засили ефекта… Пък и важното е, че е подранил, а не е закъснял с пожеланията си. Има възможност да ги поднесе пак на правилната дата. По принцип е така. Но ето какво се случи след месец.

На гости сме у родителите му точно по повод майчиния му рожден ден. Празникът удобно се пада в събота, а ние за оптимизиране на уикенда сме отишли в Монтана от петък. Седим на масата с техните, ядем, пием, говорим си и чакаме да стане 20 юли, за да поздравим майка му. Около 23:20 обаче Стоян скача от масата и напада майка си с целувки:

– Ей, майче, той рожденият ти ден дошъл преди 20 минути, а ние как пропуснахме, че е станало 12 часа! Да си жива и здрава…

Това е то. И на най-стриктните с датите се случва да объркат рождения ден на майка си. Два пъти. Пък на мен ми намира кусури, че подранявам за една сватба веднъж.

Така и така се върнах пак към сватбата, ето ги и положителните страни на нашето двукратно ходене:

  • Стоян се сприятели със шофьора на бусчето, което кара хора между село Говежда и Монтана;
  • Посетихме два пъти в рамките на две седмици мястото, където и самите ние отпразувахме гражданския си брак преди 12 години. Е, първия път не ни връхлетяха много мили спомени, защото бяхме заети да се измъкнем от сватбата на непознатите хора така, че да не разберат, че не сме за там;
  • Всъщност никой не разбра, че не сме за там, тъй като то мястото е открито, ние направихме една обиколка с официалните дрехи и се оттеглихме. Може и да сме били просто на разходка –кой ще го оспори?;
  • Два пъти останахме без децата за повече от 4 часа;
  • За успокоение на Стоян признавам, че освен поканата за сватбата в багажа за селото забравих да сложа и силиконовите формички за кексчета, известни още с хубавата българска дума мъфини. Което доведе до това, че децата бяха принудени цяло лято да ядат само кекс в класическа форма.

Поздрави,
Ани Кашкавалджиева-Николова


Другите разкази от поредицата тук:

 „Епизод едно: Две сватби без едно изпросено погребенее“

„Епизод две: Ескиз за перде“

„Епизод три: Уф, дали заключих…“

Как да се откажеш от брачната институция (женска версия) Част 2 – Домашен майстор

Как да се откажеш от брачната институция в три части (женска версия), Част 3 – От Вселената до кофата за боклук


Стоян Николов-Торлака е автор на трилогията „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“.
До дни от печат излиза неговият първи исторически роман „Иваил цар“.
Може да си поръчате книгите с лично съобщение до фейсбук страницата Торлака или с мейл на popovmost.books@gmail.com

Advertisements